Аманда Стивънс
Любовта е странник (3)

Втора глава

Тишината наелектризираше пространството. Сякаш хваната в капана на кошмар, Лиза стоеше неподвижно, впила очи в непознатия. Чуваше ударите на собственото си сърце, а навярно ги долавяше и той самият. Отвън заръмжа моторът на кола. За миг тя почувства надежда, която скоро угасна. Колата отмина и я остави сама в нощта, изправена пред студения поглед на мъжа.

— Кой си ти? — прошепна тя.

Той бе спрял на няколко крачки от нея, без да опита да я докосне. Само ледено и презрително я наблюдаваше.

— Не очакваш да се хвана, надявам се? — хладно попита той.

В миг Лиза се втурна към вратата, но непознатият се оказа по-бърз и я захлопна точно когато бе успяла да я отвори.

Хвана младата жена за ръката и я завъртя към себе си.

— Не бързай толкова. Има доста неща, които трябва да обсъдим, преди някой от нас да напусне тази стая. — Той я побутна и тя чу как заключва вратата зад гърба й и изважда ключа.

Смразена от ужас, Лиза затвори очи. О, Господи, истина ли беше това? Нали вероятността беше едно към милион. Сигурно е сън, някакъв ужасен кошмар.

Но когато отвори очи и срещна погледа на непознатия, осъзна, че не сънува. Бяха я открили. По някакъв начин я бяха намерили и сега тя щеше да умре заради нещо, което даже не си спомняше.

— Ще викам — заплаши тя, но от гърлото й се откъсна само дрезгав шепот.

Той сви рамене.

— Давай. Къщата отдясно е празна, а съседката отляво, госпожа Келерман, е глуха. Добре съм се подготвил, Касандра. — Устата му се разтегна в жестока усмивка.

Лиза опита да избегне безмилостния му поглед. Но мъжът не откъсваше очи от нея, а това я докарваше до лудост.

— Казвам се Лиза. Не познавам никаква Касандра.

Той рязко и горчиво се изсмя.

— Добре започваш, но не можеш да ме заблудиш. Знам коя си. Допускаш ли, че бих могъл да забравя?

— Как ме откри? — Тя допря ръка до устните си и се помъчи да потисне треперенето.

— Да кажем, че съм те проследил чрез картините ти.

— Какво имаш предвид? — въздъхна тя, докато трескаво мислеше какво би могла да използва като оръжие.

— Приятелката ти от галерията. Много ми помогна.

Лиза го погледна.

— Не ти вярвам. Марго никога не би…

— Направи го — студено отвърна той и присви очи. — Мога да бъда много настойчив, когато искам нещо. Дълъг път изминах, за да те открия, Санди. До гуша ми дойде от игрите ти.

Санди. Първо я беше нарекъл Касандра, но точно Санди предизвика някакво раздвижване в паметта й. Пред очите й ясно изплува картина — тя лежи в болницата, а някой нашепва името й. През мъглата на успокоителните тя долавяше гласа на лекаря, който питаше „Касандра, чуваш ли ме?“ После друг глас, който както по-късно научи, принадлежеше на федералния агент Джентри: „Докторе, не използвайте това име.“

А мъжкият глас по-рано тази вечер бе потърсил Санди. Беше се обадил по телефона, явно още оттогава я дебнеше. О, Господи!

Той бе толкова близо, че дъхът му пареше бузата й. Тя виждаше всяка извивка по красивото му и страховито лице, долавяше аромата на одеколона. Мъжът подпря ръце на стената от двете страни на главата й, без да я докосва, но все пак я държеше като пленница.

За миг си помисли, че ще припадне и се ядоса, задето бе пила толкова. Започна да се бори с всички сили срещу тази замаяност и срещу страха. Ако искаше да се спаси, не трябваше да позволява на паниката да я завладее.

— Не разбирам за какво говориш — каза тя и се насили да го погледне. — Какво искаш?

— Отговори, скъпа моя Касандра. Дошъл съм да търся отговори. — Зелените му очи изпитателно се взираха в лицето й, спряха за миг на белега на челото.

— Нямам никакви отговори — едва изрече тя. — По-добре ме убий и да приключим.

Нещо проблесна в непроницаемия му поглед. Само за миг той сякаш загуби самообладание. После дрезгаво се изсмя, а дясната му ръка се плъзна по шията й и леко я стисна. Лиза се напрегна, а дъхът й спря. Пръстите му погалиха врата й, а по гърба на Лиза пробягаха тръпки.

— Не ме изкушавай — изрече той. — Няма да ти казвам колко пъти съм си представял как хващам нежната ти шия.

— Нали добре си свършил работата си? — прошепна тя и опита да прикрие паниката в гласа си. — Сигурно си разбрал, че не представлявам опасност за теб.

— Не представляваш опасност? По дяволите, а не ме ли побъркваш бавно вече близо година? Ти и красивото ти изчезване.

Той рязко дръпна пръсти от шията й, сякаш не можеше да понася да я докосва повече, но тя все още бе в капана на ръцете му.

— Кой те изпрати тази вечер? — Неочакваният въпрос я накара да подскочи. — Кой беше той? — настоя мъжът.

Лиза едва преглътна.

— Един… един приятел.

— Само приятел ли? — подигравателно подхвърли непознатият и за миг погледна назад. — Надявах се да се запознаем, но виждам, че не живее при теб. Кой е? Може би мой заместник? Имаше ли и други? — В очите му се четеше презрение. — Колко продължи първият ти малък романс? Месец? Или по-малко?

Онемяла от тези обвинения, Лиза само мълчаливо го гледаше.

— Защо, по дяволите, не се прибра у дома? Какви са тези сложни игри? Наистина ли се страхуваше… — Той замълча и сведе глава. — Може би наистина си имала причина.

За какво, по дяволите, говореше той? Лиза отчаяно опитваше да подреди мислите си. Нищо не можеше да схване. Сякаш мъжът ревнуваше, осъзна тя, а ужасът отново я обхвана. Дали не беше луд?

Очевидно бе някой от миналото й, но кой? И ако не беше убиец, защо толкова я мразеше? Защо я гледаше с такова студено презрение, с такъв гняв?

— Не те познавам! — извика тя, неспособна повече да се владее. — Кой си ти? Ако не си тук, за да ме… Какво тогава искаш от мен?

Мъжът я изгледа недоверчиво.

— Играта свърши, Санди — възкликна той. — Откажи се.

— Кълна се, че не се преструвам. Не знам нито кой си, нито за какво говориш. Изобщо не те познавам. Не можеш ли да го разбереш? Защо не ме оставиш на мира?

Той приближи лице до нейното, хладният му поглед внезапно се смекчи. Нова вълна страх заля тялото й.

— Кажи ми тогава, скъпа моя Касандра, защо днес избяга от мен? Защо продължаваш да опитваш да се измъкнеш? Страхуваш ли се?

С бързо движение той я притисна към мускулестите си гърди и хвана ръцете й отзад. Грубо впи устни в нейните. Тя се помъчи да не се противи, за да не го вбеси повече. Само стисна устни.

Но тялото й внезапно откликна. Усещаше силните му ръце и някаква опасна слабост караше коленете й да омекват. Страхът й сякаш се превръщаше във вълнение.

Тя бе ужасена и същевременно развълнувана. Вероятно всичко се дължеше на обзелия я ужас. Може би силният страх я привличаше към нападателя, както бе чувала, че се случва с някои жертви. А може и да полудяваше.

Тя опита да се освободи.

— Пусни ме!

Изведнъж той отново я целуна, не така грубо като преди, но още по-пламенно.

И внезапно я пусна. Онемяла, Лиза се олюля назад. Мъжът не откъсваше поглед от нея, а устните му отново се свиха презрително.

— Така ли се целуваш с всеки непознат?

Обърна й гръб и направи няколко крачки, свел глава. Останала без дъх, Лиза изчисли разстоянието до вратата на терасата. Но той бързо се обърна и не откъсна очи от нея, докато вземаше чашата си от бара. Наля си още малко коняк и го изпи на един дъх. Сипа си още, после наля и на нея.

— Ето, изпий го. Сигурно ще ти помогне.

Това е последното, от което имам нужда, замаяно си помисли Лиза. Достатъчно алкохол бе погълнала у Марго. Но той приближи и пъхна чашата в треперещата й ръка.

— Хайде — нареди той и вдигна своята чаша. — Наздраве.

Страхуваше се да му откаже и повдигна коняка до устните си, а топлината му сякаш върна смелостта й. Мъжът стоеше пред нея, леко наклонил глава.

— Признавам, че добре се справяш. Но нека оставим преструвките. Има някои неща, които трябва да науча, преди да тръгнем.

Отново я обзе паниката.

— Да тръгнем? Никъде няма да отида.

— О, ще дойдеш. Дори да се наложи да те вържа и да те нося, ще тръгнеш. Твърде много ми дължиш. — Очите му заприличаха на зелени късчета лед.

Несъмнено щеше да го стори, помисли си тя. Потрепери и си пое дъх.

— Аз не те познавам. Не можеш ли да разбереш? Господи, не разбирам как е възможно да те нараня. Та аз самата не зная коя съм.

Противоречиви чувства се изписаха по лицето му — гняв, недоверие и накрая — облекчение. Той дълго мълча, а проницателният му поглед сякаш проникваше в душата й.

— Опитваш се да ми кажеш, че…

Тя побърза да го прекъсне:

— Преживях катастрофа. Ударила съм си лошо главата и загубих паметта си. Не можеш ли да разбереш? Няма защо да се страхуваш от мен.

— Катастрофа? — повтори той, сякаш не чу последните й думи. — Каква катастрофа? Кога? Къде?

— С кола, преди около година.

— Оттогава ли е този белег? — Той посегна да я докосне, но тя се дръпна.

— Да.

Той впи очи в лицето й.

— Не звучи съвсем абсурдно — бавно изрече той. — Ако не беше пълна лудост… бих ти повярвал. — Мъжът отмести поглед. — Не знам дали това не е пак някоя от сложните ти игри, или ми казваш истината. Както и да е, аз ще я науча, Санди. И то от теб.

Тя рязко пое дъх.

— Но какво значение има това сега? — Умолително вдигна ръце. — Не можеш ли просто да ме оставиш на мира? Аз не знам истината.

Тя несигурно се отдръпна на няколко стъпки от него и за нейна изненада той не й попречи. Устните му все още бяха плътно стиснати, но жестокото презрение в очите му бе изчезнало.

— Добре — промълви той. — Тогава заедно ще потърсим истината. Искам да тръгнеш с мен. Веднага. Още тази нощ.

— Не мога! — извика тя. Беше изтощена. Но вече не се страхуваше за живота си. Този мъж не беше убиец. Омразата му идваше от нещо по-дълбоко, нещо лично, и затова може би още по-ужасяващо.

— Тогава ще имаме проблем — бавно изрече той, — защото няма да тръгна без теб.

Сърцето й лудо заби под настойчивия му поглед. Краката й се подкосиха. Тя се подпря на стената.

— Ние… имаме ли нещо общо? — несигурно попита тя.

— Да.

— Аз съм те наранила. — Тя едва си поемаше дъх, прочела отговора в очите му.

— Да.

— Тогава защо си ме търсил?

— Защото тази година беше ужасна. Защото се чудех жива ли си, или мъртва. Защото искам отговорите, Санди.

Стаята се завъртя пред очите й. Сякаш от много далеч тя долови собствения си глас:

— Кой си ти?

И преди да припадне, чу неговия отговор:

— Казвам се Джаръд Чандлър. Аз съм твоят съпруг.