Аманда Стивънс
Любовта е странник (2)

Първа глава

Кий Уест, Флорида. Една година по-късно

 

— В никакъв случай! Не желая публичност, Марго. Мислех, че разбираш.

Марго Крамър въздъхна и раздразнено погледна русата си приятелка.

— Кълна се, че никога не съм виждала художник, който да не се стреми към признание. Обикновено собствената им личност е над всичко.

Лиза Матюс уморено сви рамене.

— Не знам какво да ти отговоря. Сигурно съм саможива.

— Това е най-досадното обяснение, което съм чувала — сухо изрече Марго. — Рисунките ти предизвикаха сензация, Лиза. Хората искат да разберат кой е художникът, създал тези прекрасни пейзажи.

— Тогава им кажи онова, за което вече се уговорихме. Но запомни — никакви имена, описания, нищо. Иначе спирам да рисувам.

— Не, само това не! — възмутено извика Марго. — Може би ти си моят път към славата и парите. Галеристката, открила световноизвестен художник без име. — Тя въздъхна дълбоко. — Е, добре. Сигурно на художниците им е разрешено да проявяват странности и да бъдат тайнствени, а ти наистина си точно такава. Откога се познаваме? Почти година? А ти нищо не си ми разказвала за живота си, преди да дойдеш тук.

— Може би съм се преместила, за да забравя миналото — подхвърли Лиза и отказа да прояви разбиране. Въпросите за миналото я изнервяха, колкото и невинни да бяха. Тя си помисли, че сигурно в предишния си живот е била неумела лъжкиня, защото въпреки липсата на всякакви съмнения у другите по отношение на историята й, винаги имаше неприятното чувство, че е прозрачна.

Марго спря за миг и докато ровеше в чантата си за ключ, хвърли дълъг и многозначителен поглед към Лиза.

— Не си първата, която е дошла тук, за да избяга от нещо. Кий Уест е мястото на бегълците. Ще се чувстваш добре.

Това е целта, сухо отбеляза наум Лиза. Извърна лице към яркото слънце на Флорида, докато още не бяха влезли в елегантната галерия на Марго, разположена в сърцето на Стария град на Кий Уест.

— Между другото, нали ще дойдеш довечера? Ето! — Марго тържествуващо вдигна ключа, пъхна го в ключалката и отвори вратата. Влезе и изключи алармата, а после се показа навън, за да чуе отговора на Лиза.

— О, не знам — измъкна се Лиза, като все още гледаше небето. — Не обичам шумните сбирки. Нали си спомняш какво се случи миналия път?

Марго се намръщи.

— И още как! Толкова ме изплаши, като припадна. А не беше пила кой знае колко.

— Ето защо избягвам тържествата. Някой непрекъснато ме кара да пия.

— Обещавам да не допускам това. Ако не дойдеш, Джеф ще бъде толкова разочарован.

Лиза безпомощно сви рамене. Джеф беше завареният син на Марго, само няколко години по-млад от трийсет и четири годишната й приятелка. Когато се сприятелиха, Марго се превърна в неуморна сватовница. Джеф бе приятен за компания и Лиза донякъде се ласкаеше от ухажването му. Но това бе всичко.

— О, не искам да задълбочаваме отношенията си — възрази Лиза.

— Не се тревожи за Джеф. Би трябвало обаче да помислиш за себе си. Ако имаш нужда да се позабавляваш и да излизаш, Джеф е насреща.

— Но аз обичам да си стоя вкъщи. Не си падам като теб по празненствата — каза Лиза.

Марго я изгледа отново, а в очите й се четеше „сигурно си откачила“. После изчезна вътре, защото телефонът иззвъня.

Може би наистина съм полудяла, помисли си Лиза. След като все още не мога да спомня нищо от миналото.

Тя въздъхна и постоя още малко на тротоара пред галерията на Марго. Една от картините й стоеше на почетно място на витрината. Сигурно е опасно да се издавам чрез картините си, помисли Лиза, и може би не трябваше да предприемам този риск, особено сега, когато вече съм станала известна. Джентри ще припадне, ако разбере. Безброй пъти я бе предупреждавал за необходимостта да бъде незабележима.

Всъщност той й беше казал, че е била художничка. Той й беше намерил работата като преподавател по рисуване в местния колеж. Откъде обаче можеше да знае, че щом хване четката, Лиза ще превърне рисуването в своя страст и мания. Това бе единственото нещо в живота й, което събуждаше някакви чувства. Дотогава тя се беше чудила дали загубата на паметта не й бе отнела и възможността да чувства. А дълбоко в себе си се надяваше, че рисуването ще бъде ключът към нейното минало. Вече не можеше да спре.

Тя се канеше да тръгва, когато разсеяно забеляза едно такси, паркирало до тротоара, от което слезе някакъв човек. Лиза отмести поглед, но после отново се обърна, защото това бе най-красивият мъж, когото някога бе виждала.

Скъпият костюм не скриваше атлетичното и елегантно тяло. Мъжът беше висок с широки рамене и слаби издължени бедра. Прекрасният тен на лицето му издаваше любов към природата и контрастираше с добре подстриганата коса и облеклото на бизнесмен.

Лиза усети, че го гледа, безпомощно привлечена и очарована. Забеляза самоуверената му стойка и изсечените черти. Това бе първият мъж, който така привлече и задържа вниманието й.

Внезапно погледите им се срещнаха. Тя бързо извърна очи, дълбоко смутена, а когато пак се обърна, той продължаваше да я гледа. За миг сърцето й спря, защото това не бе обикновеното любопитство на случаен човек. Той я познаваше!

Тя преглътна връхлетялата я паника, обърна се и забърза по улицата покрай входа на галерията на Марго. Погледна през рамо. Мъжът припряно плащаше на шофьора, без да откъсва очи от нея. Лиза почти затича и рязко сви по съседната уличка.

Често се беше разхождала из острова със съзнанието, че ще й бъде нужно някое местенце, където би могла да изчезне и да се скрие. Този момент беше настъпил и тя знаеше какво трябва да направи. Без колебание затича надолу по бетонните стъпала, които водеха към двор. Отвори желязната врата, шмугна се зад нея и чу как тя се хлопна зад гърба й.

После затича, без да обръща внимание на красивата градина, към друга врата и още едни стълби, които отново се изкачваха на нивото на улицата.

Прекоси Труман Стрийт, зави по Уайтхед, мина край къщата на Хемингуей и след няколко блока влезе в едно кафене, седна до прозореца, поръча си кафе и се загледа по улицата, без да отпие.

След двайсет минути, доволна, че никой не е успял да я проследи, тя плати и излезе. Налагаше се бързо да открие телефон. На всяка цена трябваше да се обади на Джентри.

 

 

— Сигурна ли си, че не е минавал случайно? Ти си красива жена, Лиза. Нормално е мъжете да не могат да откъснат очи от теб. — Гласът на Джентри звучеше спокойно и убедително. Той бе истински професионалист, не можеше да му се отрече.

Лиза така стискаше слушалката, че кокалчетата на пръстите й побеляха.

— Казах ти, че гледаше право в мен. И това бе особен поглед. Той ме позна. — Младата жена потрепери и прехапа устни.

Джентри замълча, очевидно размишляваше върху думите й.

— Как изглеждаше?

— Висок, много добре сложен, привлекателен, с тъмна коса — бързо изрече тя, припомнила си всичко онова, което бе привлякло вниманието й. Привлекателен ли? Та той бе смущаващо красив.

— Това може и нищо да не означава — успокои я отново Джентри. — Не излизай няколко дни, докато проверим. Ако се окажеш права, ще трябва да те преместим. И най-безобидното познанство от миналото ти може да обърка нещата, ако този човек поговори с неподходящите хора. Сега обаче е рано за паника.

— Лесно ти е да го кажеш — промърмори Лиза, докато затваряше телефона в ателието в колежа. Тя разтри ръце, защото бе започнала да се схваща от напрежение. Спокойно, каза си тя. Джентри е прав. Може би не я заплашваше нищо. Толкова време бе минало. Шансът бе едно на милион.

Тя взе една купчина с рисунки. Но ръцете й трепереха.

А ако трябва отново да променя местожителството си, замисли се Лиза малко по-късно, докато крачеше край стативите в ателието. Ако се наложеше да започне отначало някъде другаде? Докога щеше да продължи и там? Докато някой я разпознае или тя самата реши, че е така.

Не можеше да живее по този начин. Не искаше. Бе положила толкова усилия, за да постигне сегашната си сигурност. Ако предоставеше на всеки непознат възможността да разбие крехката й устойчивост тук, на Кий Уест, може би никога нямаше да заживее нормално, както копнееше. Навярно бе време да престане да бяга. Да започне да се бори.

Тя мина край статива на един по-възрастен мъж и го потупа по ръката.

— Отлична работа, Бен.

На лицето му грейна щастлива усмивка, но Лиза дори не я забеляза, все още разтърсена от случилото се.

Почувства облекчение, когато часовете й свършиха късно следобед. Прибра се в малката си къща, свали обувките и излезе на терасата. Плажът не се виждаше, но соленият полъх на вятъра носеше миризмата на океана.

Животът в близост до водата бе ново преживяване за нея. Обичаше да се гмурка във вълните и да тича по пясъка — тези усещания не можеха да се забравят.

Знаеше, че преди катастрофата е живяла във Вашингтон. Джентри я бе предупредил: „Стой далеч от Вашингтон и околностите му. Изобщо не напускай Флорида. Кий Уест има прекрасно малко общество от художници. Много хора търсят убежище от миналото си там. Вероятността да се натъкнеш на познат е едно на милион.“

Едно на милион? Лиза се надяваше той да е прав, когато мислите й отново я върнаха към следобеда и тя си спомни лицето на непознатия. Опитваше да извика в паметта си някакъв образ, за да може и тя да разпознае мъжа. Но чертите му постепенно се размиваха.

Тя погледна часовника си и въздъхна. Знаеше, че трябва да побърза, ако иска да се приготви навреме, преди да е дошъл да я вземе завареният син на Марго. Обзе я смътно усещане за опасност.

Тъкмо влезе под душа, когато иззвъня телефонът.

— По дяволите! — Това е някаква лоша поличба, реши тя, докато се чудеше дали да отговори. Можеше да е Джентри. И тя хукна към телефона, от тялото й се стичаше вода.

— Ало?

От другата страна сякаш настъпи колебание.

— Мога ли да говоря със Санди? — Гласът бе мъжки, дълбок и приятен.

— Няма такава тук. Сигурно са ви дали погрешен номер.

— Не е ли 555–7681? — побърза да попита той, преди тя да е успяла да затвори.

— Да, това е номерът.

— Може би съм го записал погрешно. Извинявайте. — И връзката прекъсна.

Ядосана, Лиза се втренчи в слушалката.

— Пак заповядайте — измърмори тя.

Но още щом пусна слушалката, телефонът пак иззвъня.

— Ало? — раздразнено извика тя.

— Лиза, добре ли си?

— Да, Джентри. Закъснявам за среща.

— Исках да те чуя пак, преди да си тръгна от офиса. Нещо случило ли се е?

Лиза въздъхна.

— Не, благодаря на Бога. Вероятно си прав. Както винаги, реагирах твърде прибързано. Съжалявам, че те притесних.

— Не ме притесняваш. — Гласът му прозвуча топло и искрено. — Радвам се, че се обади. Добре е да си внимателна. Никога нищо не предприемай. Може да се окаже…

— Опасно, знам — сухо довърши тя.

— Обади ми се, когато се върнеш довечера, колкото и да е късно.

— Необходимо ли е това? — намръщи се Лиза.

— Докато отшуми този случай, да. Трябва постоянно да поддържаме връзка. Съгласна ли си?

— Ще ти се обадя — обеща тя. — Но едва ли ще има нещо интересно за казване, освен да ти се оплача от скучната вечер.

— Да се надяваме, че ще се окажеш права — каза Джентри, преди да затвори, а Лиза се зачуди как и най-обикновената му забележка можеше да прозвучи по този зловещ начин.

 

 

По законите на Кий Уест още беше рано, когато Лиза се върна вкъщи. Тя стоеше на верандата и гледаше как Джеф върви по алеята и изчезва зад ъгъла. След миг чу мощния рев на спортната му кола и свистенето на гумите.

Беше ядосан и сигурно имаше право, помисли си Лиза. Знаеше, че го е разочаровала и съжаляваше, че му е причинила болка, но не можеше да се преструва, когато не изпитваше чувства. Облегна се на вратата и се зачуди дали в миналото си не е била монахиня.

Вдигна лявата си ръка и златната халка, която все още носеше, проблесна на светлината на уличната лампа. Не монахиня, а вдовица. Джентри бе казал, че съпругът й е мъртъв. Затова ли чувстваше такава празнота отвътре? Дали не скърбеше за мъртвия си съпруг?

Тържеството бе грешка, помисли тя, докато ровеше за ключа в чантата си. Знаеше си. Многото хора, които приказваха и се смееха в малката гостна на Марго, й причиниха главоболие. Димът от цигарите, чашите, които й подаваха, а тя оставяше недопити встрани, също я бяха замаяли. Ръката й трепереше, докато превърташе ключа.

Никога повече, обеща си тя, щом влезе и затвори вратата зад гърба си. Никога, никога повече.

Свали високите си обувки и се отправи към телефона, за да се обади на Джентри, машинално запали настолната лампа и хвана слушалката.

Никакъв сигнал. Линията беше прекъсната. Тя остави слушалката, вдигна поглед и забеляза, че едното крило на френския прозорец е открехнато. Обзе я ужас. Винаги проверяваше вратите и прозорците, преди да излезе от къщата. Не можеше да си позволи небрежност. Със сигурност бе затворила. Инстинктивно се извърна към кухнята. На бара седеше някакъв мъж, почти скрит в сенките.

Лиза вдигна ръка към гърлото си и дъхът й секна от ужас. Не можеше нито да помръдне, нито да изпищи. Беше като парализирана, втренчила поглед в него.

Той бавно остави чашата с коняк, която бе обгърнал с длани, после излезе от сянката в приглушената светлина на настолната лампа — висока заплашителна фигура — мъжът, когото бе видяла преди няколко часа. За миг се взря изпитателно в нея, а после чувствените му устни се разтегнаха в усмивка.

— Нима мислеше, че ще ми избягаш така лесно, Касандра? Или трябва да те наричам Лиза?