Аманда Стивънс
Любовта е странник (10)

Девета глава

Беше тъмно, когато Джаръд и Лиза прекосиха Кий Бридж и влязоха в Джорджтаун. По тесните улички имаше голямо движение, особено по Уисконсин Авеню, където ресторантчетата в европейски стил, кафенетата и барчетата привличаха тълпи от студенти от другата страна на реката във Вирджиния.

Цяло чудо беше, че Джаръд намери място за паркиране близо до телефонна будка.

— Ще звънна на Елън, за да сме сигурни, че си е вкъщи. Когато й се обадих от Колиървил, обеща да отложи един групов сеанс тази вечер. Какво има?

Лиза притисна челото си с ръка и разсеяно потърка белега.

— Не знам — колебливо каза тя. — Това, което говориш, сякаш разбужда нещо у мен… някакво чувство. — Тя уморено сви рамене. — Вероятно ми напомня онези сеанси, на които се подлагах в болницата.

Джаръд я погледна. Нежните черти излъчваха напрежение. И на двамата нямаше да им бъде лесно. Кой знае какви истини щяха да се отключат от съзнанието на Лиза през следващите няколко часа.

Той отвори вратата на колата.

— Когато говорих с нея, не й казах за теб. Обясних й само, че е спешно и че не трябва да споменава пред никого. Струва ми се, сега трябва да я предупредя, че си с мен. Искам да я подготвя.

Той се забави няколко минути при телефона, после седна обратно в колата и запали.

— Чака ни. Калвин има събрание тази вечер и няма да се прибере скоро. — Хвана ръката й и я стисна. — Опитай да се отпуснеш, скъпа. Повярвай ми, можем да разчитаме на Елън. Нямаше да те водя при нея, ако имах някакви съмнения.

Лиза се усмихна.

— Знам. Вярвам, защото съм сигурна в теб. Само дето…

— Разбирам — тихо каза той.

Скоро Джаръд влезе в една алея, която водеше до красива къща с бели колони. Спря, изключи фаровете и се обърна към Лиза:

— Готова ли си?

Тя пое дълбоко дъх.

— Готова съм.

Пресякоха малкото дворче към задната част на къщата, където светлината от улицата не можеше да проникне през гъстите корони на дърветата. Всичко бе потънало в мрак, но вратата се отвори веднага след тихото потропване на Джаръд.

— Седя в тъмното и ви чакам — чу се слаб женски глас, изпълнен с вълнение. — Влизайте.

Джаръд пропусна Лиза да мине първа. На остъклената веранда имаше плетени мебели, отрупани с шарени възглавници. Една врата водеше навътре, където луната надничаше през прозорците.

— Благодаря ти, Елън — започна Джаръд, но жената го прекъсна:

— Тук не е място за срещи, Джаръд. Влезте. Изгасила съм външното осветление, както ме помоли. Не мога и лицето й да видя още.

Тя ги преведе през разни коридорчета и стаи, после светна някаква лампа. Чак тогава Лиза успя да види братовчедка си.

Елън Мейсън изглеждаше точно като на снимката, която бе видяла в къщата на Джаръд — висока, с безупречна прическа и стройна фигура, на която би завидяло и двайсетгодишно момиче. Моряшкият костюм, в който бе облечена, дори по това време на вечерта нямаше никакви гънки. Тя въплъщаваше хладна елегантност, но усмивката й излъчваше само топлина и обич.

— Санди! О, Боже, наистина си ти! Не мога да повярвам! Когато Джаръд се обади… — Елън силно я прегърна, а Лиза несъзнателно се стегна. Очите на Елън помръкнаха. — Съжалявам. Джаръд всичко ми обясни.

— Всичко е наред — увери я Лиза. — И аз съжалявам. Изненадата за теб е голяма.

Елън махна с ръка и се отправи към бюрото си.

— За мен е важно, че си добре и отново си у дома. Поболяхме се от тревоги, когато замина. Обвинявах се, задето не съм била, където трябва, когато си имала нужда от мен онази нощ. Знаех, че искаш да говориш с мен, но някакъв сеанс се проточи до късно, а когато се прибрах, теб вече те нямаше. — Тя замълча и се втренчи в Лиза. — Но ти не разбираш за какво говоря, нали?

Лиза извинително поклати глава.

— Знам само това, което ми каза Джаръд. Че е трябвало да се срещнем с теб в нощта, когато съм изчезнала.

— Да — разсеяно се съгласи Елън. — Хайде да седнем. Успя ли да си спомниш нещо?

Лиза нервно се покашля:

— Нищо. Само някакво… чувство. Не мога да го опиша. Нищо повече.

— Огледай тази стая — предложи Елън. — Нищо ли не ти напомня? Нищо ли не чувстваш?

— А трябва ли?

Елън се усмихна.

— Много разговори сме провели с теб в тази стая — и весели, и тъжни. За нас тя беше специално място. Мислех, че ще си спомниш нещо.

— Само някакво чувство — призна Лиза. — Но то изчезна. Както винаги.

— Добре — рязко каза Елън и записа нещо в бележника пред себе си. — Ще ти задам няколко въпроса за предишните сеанси, а после, ако си съгласна, ще те поставя под хипноза. Предупреждавам и двама ви обаче, че може да възникнат проблеми. Ако загубата на паметта ти е чисто психосоматична, значи умишлено блокираш нещо, което е ужасно травмиращо за теб. Ако е така, амнезията ти е силна, защото блокираш всичко останало, за да забравиш това определено нещо. Но започнеш ли да си спомняш, може да бъде много болезнено.

Лиза преглътна буцата в гърлото си.

— Нека опитам.

— Добре. Джаръд, по-добре да чакаш отвън.

— Искам да остана — възрази той.

Това, което му каза Елън, сякаш повтори мислите на Лиза:

— Виж какво, Джаръд, ще говоря направо. За Сан… За Лиза ще бъде ужасно трудно да сподели някои неща, особено в твое присъствие. А и за теб ще е болезнено да ги чуеш. Дори под хипноза, тя ще съзнава, че си тук. Разбираш ли?

Той знаеше, че Елън е права, но не му харесваше идеята Лиза да преживее отново сама своята травма. Коленичи до стола й.

— Лиза? — тихо я повика той.

Погледите им се срещнаха. Тя прочете надеждата и копнежа му. Видя любовта. Той я обичаше и това нямаше да се промени, каквото и да се случеше в следващите минути. За пръв път от дълго време тя не се страхуваше от неизвестното, което се криеше някъде из съзнанието й. Джаръд щеше да я чака. Тя го погали по бузата.

— Всичко ще бъде наред.

Той излезе, затвори вратата и за миг се подпря на стената, мушнал ръце дълбоко в джобовете си. Толкова време бе прекарал в тази къща с Лиза. Сватбата им беше в градината, но и тя нищо не й подсказа, докато минаваха оттам. Обзе го мрачно предчувствие. Толкова дълбоко ли беше погребала миналото? Дали завинаги не бе изгубил жената, която някога бе негова съпруга?

Това донякъде нямаше значение заради новата привързаност, която се беше родила помежду им — по-силна и по-дълбока отпреди. И двамата бяха преживели много през последната година. Бяха научили кое е най-важното в живота. Той искаше да бъде за Лиза онзи съпруг, който не бе успял да бъде на Санди.

Сега, когато погледнеше в миналото, лесно откриваше грешките. Тя беше толкова млада и чувствителна, а той прибързано я въвлече във връзката им, после в брака.

Дълго време бяха благословено щастливи. Но всичко се бе разрушило в годината, когато тя го напусна. Отсъствията му й причиняваха все повече мъка. Тя беше самотна. Рисуването й не вървеше. Отчаяно искаше дете. Подложиха се на прегледи, но лекарите заявиха, че и двамата са напълно здрави. И въпреки това тя обвиняваше себе си.

А той не беше до нея. На първо място гонеше кариерата си. Това, което винаги бе презирал у баща си. Можеше ли сега да я обвинява, че бе потърсила друг мъж?

Мислеше, че е оставил миналото зад гърба си, но, мили Боже, продължаваше да боли. Какво щеше да стане, когато узнаеше истината, когато и двамата я узнаеха? Щеше ли да е в състояние да я приеме, да живее с нея?

Да. Защото в противен случай би загубил Лиза, а болката би била стократно по-голяма. Дано само тя да продължи да го желае, когато си спомни всичко. Миналото нямаше значение, той бе готов да посрещне истината заедно с Лиза.

— Джаръд?

Той се извърна. В дъното на коридора стоеше Калвин Мейсън. Той сложи чантата си на масата и бавно тръгна към Джаръд.

— Какво, по дяволите, става тук? Защо стоиш на тъмно? Къде е Елън?

— В кабинета. Имам изненадваща новина и за теб. Санди е вътре с нея.

Калвин зяпна.

— Санди! Върнала се е? Кога? Как? За Бога, човече, ще ми обясниш ли какво става?

— Историята е дълга, но с две думи — тя има амнезия от година насам. Сега се казва Лиза. И знае само това име.

Калвин учудено поклати глава и прокара пръсти през гъстата си посивяла коса.

— Амнезия ли? Какво се е случило? Къде е била през цялото това време?

— Живееше в Кий Уест, Флорида, под правителствена програма за защита на свидетелите.

— Правителствена? — Мъжът недоумяващо поклати глава. — Това ли е причината за новото име? Трябва да ми разкажеш, но нека отидем в кухнята. Имам нужда да пийна нещо, предполагам и ти.

Джаръд го последва. Калвин извади чаши от шкафа и бутилка уиски.

— Нямам време напоследък — каза той, докато подаваше питието на Джаръд, а той пък за пръв път забеляза умората по лицето на възрастния мъж. Погледът му вече не беше така ясен и проницателен, очите му бяха зачервени. — Трябва да се върна на събранието. Дойдох само да взема едни документи. Хайде, разказвай, Джаръд. Това е невероятно.

— Добре. Но никой не трябва да знае, защото животът на Лиза е в опасност, Калвин.

— Боже мой, никога не бих направил нещо, което да й навреди. Тя ни е като дъщеря.

Джаръд въздъхна.

— Знам. И все пак съм длъжен да те предупредя.

И докато Калвин изпи първата чаша и си наля отново, Джаръд му разказа онова, което знаеше.

— Цяло чудо е, че изобщо си я намерил — каза Калвин. — Бог да те благослови! — Той погледна златния часовник на китката си. — Неприятно ми е да те зарежа така, но трябва да тръгвам. Наистина е спешно.

Джаръд кимна разбиращо.

— Ще мога ли да я видя по-късно? — разтревожено попита Калвин. — Какво ще правите?

— Всичко зависи от сеанса и от това, което ще си спомни тя — отвърна Джаръд. — И аз не знам.

Калвин излезе, а Джаръд отново се върна до вратата. Облегна се на стената със скръстени ръце. Не можеше да забрави последните думи на Калвин: „Цяло чудо е, че си я намерил“. Не му се струваше толкова трудно, като погледнеше назад.

— Джаръд! — долетя през вратата писъкът на Лиза и прекъсна мислите му. О, Боже, какво ли си спомняше? За миг той застина, после рязко отвори и влезе.

Тя беше ужасно пребледняла, крехка и уязвима, а по лицето й се стичаха сълзи. После не си спомняше кой беше по-бърз, но и двамата се озоваха в прегръдките си, а Лиза се разрида на гърдите му. Той затвори очи и я притисна така силно, както никога досега.

— Толкова съжалявам — захълца тя. — О, Джаръд, толкова съжалявам.

— Ш-шт. — Той погали косата й. — Всичко е наред. — Извърна се към Елън: — Какво стана?

Елън продължаваше да седи зад бюрото си, видимо развълнувана. Безпомощно махна с ръка.

— Много труден сеанс.

Тръпки пропълзяха по гърба му.

— Тя спомни ли си?

— Някои неща. — Елън стана и тръгна към вратата. — Мисля, че тя трябва да ти ги каже. Ще ви оставя сами.

Вратата бавно се затвори зад гърба й. Лиза спря да плаче, но още трепереше и се притискаше към него. Ризата му бе мокра от сълзите й. О, Боже, какво се е случило? Какъв спомен я беше изтормозил така?

Лиза усети как Джаръд се дръпна, разбираше нетърпението му да узнае, но още не й се искаше да напусне убежището на прегръдката му.

Всичко се беше върнало така живо, така болезнено. Срещата с Джаръд, влюбването, нещастието и напрежението в брака им, създадено от младостта и тяхната неопитност. Спомни си как загуби бебето, за което Джаръд така и не разбра. После уверенията на лекаря, че има време, че все още е млада.

Затова напусна Джаръд. Никога не е имало друг мъж. Само вината й и чувството за загуба. Мислеше си, че той вече не я желае. Затова беше избягала.

Горчиво се чудеше как е могла да бъде толкова наивна, такава егоистка. Беше подценила неговите чувства. Винаги ги е подценявала. Той я обичаше и искаше да й даде всичко от себе си.

Обзе я нова вина, но вече не само заради детето, което беше изгубила, а и заради времето, прекарано без Джаръд.

Той тихо нашепна в косата й:

— Поплачи си, мила. Изплачи всичко. Аз съм при теб и няма да те оставя.

— О, Джаръд, така съм объркала всичко.

— Всичко ще бъде наред, двамата ще се справим, каквото и да се случи. Ще се грижа за теб.

— Толкова много имам да ти разказвам… — Тя се притисна към него, като отчаяно се бореше с чувствата си.

Джаръд помисли, че трябва да се овладее. Да бъде силен. Беше му трудно в мига на истината. Знаеше, че той е този, който има нужда от Лиза.

— Никога не е имало друг мъж, Джаръд. Не знам кой и защо е пуснал онези слухове. Не е имало друг, освен теб, и не би могло да има.

Думите отекнаха в съзнанието му, трудно му беше да продължи да я слуша.

— Напуснала съм те, защото съм мислела, че отново съм се провалила пред теб. — Той опита да възрази, но тя поклати глава и го накара да млъкне. — Вярно е. Работата отнемаше толкова много от времето ти, ти така често отсъстваше. Бях започнала да мисля, че вината е у мен, че не съм ти достатъчна.

— Но защо не си ми казала? — дрезгаво прошепна той.

Тя тежко преглътна.

— Тогава не се разбирахме особено добре. Помниш ли нощта, когато ти се обадих и казах, че трябва да поговорим. Точно преди катастрофата.

— Да. Нямах търпение да се върна при теб. От месеци не бях те чувал толкова щастлива. Но когато се прибрах, теб вече те нямаше.

Тя отново преглътна.

— Бях бременна, Джаръд. Но изгубих бебето, преди да се върнеш.

Джаръд се вкамени. Какво ли е преживяла, задето не е могла да дойде при него. Той я беше накарал да се чувства така.

— О, Господи, никога не съм допускал, никога.

— Не можех да ти кажа. Нямаше да понеса разочарованието ти, когато разбереш, че никога няма да бъдем семейството, за което бяхме мечтали. Имаше усложнения. Лекарите казаха, че няма да мога да имам деца. — Тя усети реакцията на тялото му, но побърза да продължи, за да издържи до края. — Затова те напуснах, Джаръд. Не можех да ти съобщя това. Знаех как ще кажеш, че няма значение, но не можех. Ти винаги си искал деца заради собственото си нерадостно детство, а аз знаех, че никога няма да ти ги дам.

— Само да бях разбрал как се чувстваш. — Джаръд замълча за миг. — Наистина няма значение, Лиза. Нито тогава, нито сега. Имам нужда от теб. Не разбираш ли?

Тя докосна лицето му и нежно изтри една сълза, която се търкулна по бузата му.

— Сега вече разбирам, скъпи мой. Разбирам.

Устните им се сляха в отчаяна целувка. Лиза знаеше, че животът й се е променил безвъзвратно. Помълчаха, а после Лиза заговори:

— Надявах се краят да бъде щастлив, Джаръд. Но не е, нали? Пък и не си спомних останалото. Още не знам какво съм видяла. Мъчих се да си спомня, но не успях. Съжалявам.

— Недей.

— Какво ще правим сега? — попита тя и се притисна към него, сякаш имаше нужда от силата му. Защо още тогава не беше разбрала, че може да се облегне на него? Колко различен щеше да бъде животът им днес.

Джаръд я прегърна и продължи да гали косата й.

— Не знам — тежко въздъхна той. — Все пак искам да говоря с Джентри. Някой нарочно е пуснал онези слухове за теб. Явно са имали нужда да подкрепят някакви свои доказателства. Но който и да го е направил, явно е искал аз да съм извън играта.

— Мислиш, че е Джентри?

Джаръд сви рамене.

— А кой друг би могъл да бъде?

— Какво искаш да направя аз?

— Само да ми дадеш телефона му. Ще си уредя среща с него. Сам. — Той спря протеста й с поглед. — Не желая да си около него, докато не узная истината.

— Но не вярвам да мислиш, че би могъл да ми стори зло. Не и след днешния ден.

— Може би, но още не му вярвам. Умишлено ни е държал разделени и е накарал моите частни детективи и аз да повярваме, че си избягала с друг мъж. Толкова мъки ни е причинил, че ще трябва да отговаря.

Лиза нервно отметна с ръка косата от челото си, прекоси стаята, облегна се на бюрото и загледа Джаръд. Той приближи до нея, а тя бавно попита:

— А ако той е един от тях? Джаръд, поемаш голям риск, като искаш да се срещнеш насаме с него…

В очите му проблесна ярост.

— Не и аз.

Очите на Лиза се плъзнаха по пистолета, който той извади от джоба си. Обзе я ужас, когато той го сложи на бюрото помежду им. Това само усили чувството за опасността, на която тя самата обричаше Джаръд. Можеше да умре заради нея…

— Искам да останеш тук с Елън — каза той. — Докато се върна да те взема.

— Не мога, Джаръд, не ме карай да остана тук — замоли се тя. — Няма да понеса да ти се случи нещо.

— Ш-шт — Той леко докосна брадичката й. — Така е най-добре. Не мога да се притеснявам и за теб, докато се разправям с Джентри. Ако си тук и ме чакаш, нищо няма да ми се случи. Разбрахме ли се?

Лиза нямаше сили да отвърне.

Елън отвори вратата и тихо попита:

— Как е тя?

— Добре съм — през сълзи успя да продума Лиза.

Джаръд хвана ръцете й.

— Каза ли му?

Лиза кимна.

— Ти имаш ли въпроси, Джаръд?

— Само каква е вероятността да възвърне напълно паметта си.

— Не може да се определи. Изстрадала е много и ужасни шокове — първо бебето, после — решението да те напусне, след това заплахата за живота й заради онова, което е видяла, последвалата катастрофа. Няма да издържи повече. Пък и не се знае какви увреждания е причинила самата катастрофа. Честно казано, не съм сигурна дали ще успее да си спомни останалото. След време, може би… Мога ли да направя още нещо за вас двамата?

— Да — каза Джаръд и тайно прибра пистолета обратно в джоба си. — Трябва да ползвам телефона.

— Разбира се.

— На кого ще се обадиш? — попита Лиза.

— На баща ми — отвърна той, а двете жени премигнаха от изненада.

Елън прегърна Лиза през раменете и я отведе встрани, докато Джаръд набираше номера.

— Сигурна ли си, че си добре?

— Не знам — не скри чувствата си Лиза. Винаги беше искрена с Елън. — Но ако нещо се случи на Джаръд заради мен…

— Нищо няма да му се случи — твърдо заяви Елън. — Той знае какво върши. Трябва да му вярваш.

— Вярвам му — развълнувано каза Лиза. — Наистина му вярвам.

— Всичко е уредено — обади се Джаръд и привлече вниманието им. — След час самолетът ще бъде на летището. Ако не се обадя, Елън, искам да закараш Лиза и да я качиш. Пилотът има инструкции да я отведе извън страната. Баща ми ще подготви всичко.

— Но, Джаръд…

Джаръд прекъсна протеста на Лиза.

— Къде мога да намеря Джентри по това време?

— Вероятно си е вкъщи — каза Лиза, приближи до телефона и набра номера. Разговорът бе кратък. Джаръд обясни на Джентри къде и кога да се срещнат. Лиза замаяно долови последните му думи:

— Ако искаш да видиш Лиза отново, по-добре изпълни всичко, както ти казах.

— Започва се. — Той остави слушалката и се извърна към Лиза. Тя стоеше безмълвно до прозореца. Опита смело да се усмихне и поизправи рамене, но в ясните й сини очи се четеше страх. Джаръд помисли, че никога не я беше обичал повече отколкото в този миг.

— Запомни — каза й той. — След един час се качваш на самолета.

— Джаръд…

— Смелост, скъпа — пошепна той и хвана ръката й. Усмивката му сякаш я погали. — С малко повече късмет и аз ще се кача заедно с теб.