Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Отнесени от вихъра (1)
Включено в книгите:
Оригинално заглавие
Gone With the Wind, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
Оценка
5,8 (× 159гласа)

Информация

Сканиране
atoslove(2011)
Разпознаване, корекция и форматиране
pechkov(2011)
Допълнителна корекция
gogo_mir(2011)

Издание:

Маргарет Мичъл. Отнесени от вихъра — том І

Книгоиздателска къща „Труд“, 2005 г.

Световна класика Америка

Редактор: Румен Стефанов

Художник: Виктор Паунов

Технически редактор: Станислав Иванов

Коректор: Антоанела Станева

Първо издание. Формат 16/60×90. Печ. коли 35,5

Книгоиздателска къща „Труд“

бул. „Цариградско шосе“ №47, тел.: 942–23–89, 942–23–88

Разпространение — тел. 846 75 29, 846 75 65

e-mail: office@trud.bg

www.trud.cc

Печат „Монт“ ООД

Книжарници „Труд“

бул. „Васил Левски“ №136

бул. „Скобелев“ №63

 

Printed by permission of William Morris Agency, Inc. on behalf of the Author

Margaret Mitchell. Gone With the Wind

© 1936 Macmillan Publishing, a division of Macmillan, Inc.

Copyright renewed © 1964 by Stephens Mitchell and Trust Company of Georgia

as Executors of Margaret Mitchell Marsh

© Надя Баева, превод, 2005 г.

© Виктор Паунов, художник, 2005 г.

ISBN 954–528–512–5

 

 

Издание:

Маргарет Мичъл. Отнесени от вихъра — том ІІ

Книгоиздателска къща „Труд“, 2005 г.

Световна класика Америка

Редактор: Румен Стефанов

Художник: Виктор Паунов

Технически редактор: Станислав Иванов

Коректор: Антоанела Станева

Първо издание. Формат 16/60×90. Печ. коли 37

Книгоиздателска къща „Труд“

бул. „Цариградско шосе“ №47, тел.: 942-23-89, 942-23-88

Разпространение — тел. 846 75 29, 846 75 65

e-mail: office@trud.bg

www.trud.cc

Печат „Монт“ ООД

Книжарници „Труд“

бул. „Васил Левски“ №136

бул. „Скобелев“ №63

 

Printed by permission of William Morris Agency, Inc. on behalf of the Author

Margaret Mitchell. Gone With the Wind

© 1936 Macmillan Publishing, a division of Macmillan, Inc.

Copyright renewed © 1964 by Stephens Mitchell and Trust Company of Georgia

as Executors of Margaret Mitchell Marsh

© Надя Баева, превод, 2005 г.

© Виктор Паунов, художник, 2005 г.

ISBN 954-528-513-3

История

  1. —Добавяне

Глава IX

Тази утрин в средата на лятото Скарлет седеше до прозореца на спалнята си и с отчаяние наблюдаваше оживеното шествие на карети, пълни с момичета, войници и придружителките им, които излизаха вън от града по Прасковения път, за да търсят в гората зелена украса за тазвечерния благотворителен базар в полза на болниците. Червеният път бе нашарен със сенки и слънчеви петна от лъчите, пробили през сключените клони на дърветата, а многобройните копита вдигаха червени облаци прах. Най-отпред трополеше един фургон с четирима яки негри, които носеха брадви, за да секат клонки от вечнозелени дървета и увивна зеленина, а задната част на фургона бе натоварена с кошници, покрити с кърпи, панери с обяда и десетина дини. Двама от негрите имаха банджо и хармоника и наоколо се разнасяха живите звуци на „В кавалерията весел е животът“. Зад тях се нижеше развеселената компания: свежи девойки в пъстри памучни рокли, с тънки шалове, шапки и ръкавици, за да пазят кожата си, и с малки чадърчета в ръка; възрастни дами, спокойни и сдържано усмихнати при подвикванията и шегите, разменящи се между каретите; оздравяващи войници от болниците, притиснати между едри придружителки и нежни девойки, които се престараваха в грижите си за тях; офицери на коне, яздещи бавно редом с каретите. Скърцаха колелетата, звънтяха шпори, сбруята блестеше като злато, поклащаха се чадърчета, размахваха се ветрила, негри пееха. Всички излизаха от града по Прасковения път и отиваха на пикник, за да събират зеленина и да ядат дини. „Всички — мислеше си мрачно Скарлет — освен мене.“

Когато минаваха покрай нея, те й махаха и я поздравяваха, а тя се стараеше да им отвърне усмихнато, но й беше трудно. В сърцето й се бе загнездило кораво, болезнено зрънце и бавно се преместваше към гърлото й, където щеше да стане буца, а буцата скоро щеше де се излее в сълзи. Всички освен нея отиваха на пикник. А вечерта всички освен нея щяха да бъдат на базара, който завършваше с бал. По-точно всички освен нея, Питипат и Мели и останалите нещастници в града, които бяха в траур. Но на Мели и Питипат това като че ли изобщо не им тежеше. Дори не им беше хрумнало да го пожелаят. Ала на Скарлет й беше хрумнало. Желанието й да отиде на бала бе огромно.

Просто беше нечестно. Бе се трудила двойно повече от всяко друго момиче в града при приготовлението на предметите за базара. Беше плела чорапи, бебешки шапчици, наметала и шалове и цели метри дантела; бе рисувала върху порцеланови медальони, в които щяха да се поставят къдрици за спомен. Отгоре на всичко бе избродирала половин дузина възглавнички с флага на федерацията. (Наистина звездите бяха малко поразкривени и някои от тях бяха почти кръгли, а други имаха по шест или дори по седем лъча, но общото впечатление беше добро.) Предишния ден бе работила до изтощение в прашния стар склад на една от оръжейните, за да драпира с жълт, розов и зелен тензух павилиончетата, наредени покрай стените. Под надзора на дамите от болничния комитет това си беше чисто и просто тежък труд и в никакъв случай не можеше да се смята за развлечение. Присъствието на трите дами Мериуедър, Елсинг и Уайтинг, които командваха подчинените си като робовладелци, по принцип изключваше всякакво развлечение и удоволствие. Отгоре на това бе принудена да слуша техните хвалби за успеха на дъщерите им в обществото. А най-лошо от всичко бе, че докато помагаше на Питипат и готвачката да пекат сладки от многолистно тесто за лотарията, бе изгорила пръстите си и сега имаше два мехура.

И накрая, след целия този унизителен робски труд, трябваше благовъзпитано да се оттегли точно когато започваше веселието. Как несправедливо се отнесе към нея съдбата, като я направи вдовица и й стовари ревящото в съседната стая бебе, заради което бе принудена да се лишава от приятните забавления. Само преди малко повече от година бе танцувала и бе носила ярки рокли вместо този траур и, дето се казва, бе сгодена за трима младежи наведнъж. Сега беше само на седемнайсет години и крачетата й жадуваха за танци, тъй желани на нейната възраст. Ах, колко несправедливо беше! В горещия летен ден животът отминаваше край нея по сенчестия път — истинският живот, олицетворен от сиви униформи, дрънчащи шпори, тънки муселинени рокли и свирене на банджо. Тя се мъчеше да не се усмихва и да не маха твърде приветливо на мъжете, които познаваше най-отблизо — онези, за които се бе грижила в болницата, но й бе трудно да заличи трапчинките по бузите си и да изглежда печална като жена, чието сърце е в гроба, след като истината бе друга.

Реверансите и поздравите й бяха рязко прекъснати от влизането на Питипат, задъхана както винаги от изкачването на стълбите. Тя безцеремонно я издърпа настрани от прозореца.

— Да не си полудяла, миличка? Как можеш да махаш на мъже от прозореца на спалнята си? Казвам ти, Скарлет, потресена съм! Какво би помислила майка ти?

— Хайде де, те не знаят, че този прозорец е на спалнята ми.

— Но ще се досетят, а това е много лошо. Душице, не бива да вършиш подобни неща! Хората ще почнат да говорят за тебе, че си нескромна. Пък и мисис Мериуедър знае, че това е спалнята ти.

— Сигурно няма да пропусне да го каже на всички, тая дърта злоба!

— Не говори така, миличка! Доли Мериуедър е най-добрата ми приятелка.

— Да, ама пак е злобна… О, извинявай, леличко, не плачи! Хич не се усетих, че махам от прозореца на спалнята си. Няма да правя вече така… Аз… аз просто исках да ги видя, като минават. Толкова ми се щеше да отида с тях.

— Душичке!

— Ами да, така е. Омръзна ми все вкъщи да седя.

— Скарлет, обещай ми, че никога повече няма да повтаряш това. Хората така ще те одумват. Ще кажат, че не уважаваш паметта на бедния Чарли…

— О, леличко, не плачи!

— Ах, ето че разплаках и тебе — разхлипа се Питипат, доволна, че можеше да излее чувствата си, и затърси кърпичка в джоба на полата си.

Твърдата болезнена буца най-после стигна до гърлото на Скарлет и тя избухна в неудържим плач, но не за бедния Чарли, както мислеше Питипат, а защото тропотът на колелетата и смехът съвсем заглъхнаха. Мелани дотича от стаята си с разтревожено лице и гребен в ръка, а косата й, обикновено прибрана под мрежичка в спретната прическа, се бе разпиляла в буйни вълни от ситни къдрици.

— Скъпи мои, какво се е случило?

— Чарли! — изхълца Питипат и изцяло се отдаде на насладата от скръбта, като зарови глава в рамото на Мелани.

— О — промълви Мели и устните й затрепераха при споменаването на брат й. — Бъди смела, скъпа. Не плачи. О, Скарлет!

Скарлет се беше хвърлила на леглото и ридаеше гръмко за изгубената си младост, за младежките удоволствия, които й бяха забранени; ридаеше с негодуванието и отчаянието на дете, което някога с плач е успявало да получи всичко, но сега знае, че сълзите няма да помогнат. Тя бе заровила глава във възглавницата, ревеше с пълен глас и риташе с крака покривката си с пискюли.

— О, защо съм жива! — хлипаше неудържимо тя.

Пред такава проява на скръб лесно проливаните сълзи на Питипат секнаха, а Мели притича до леглото, за да успокоява снаха си.

— Скъпа, не плачи! Опитай се да мислиш за това колко те обичаше Чарли и нека това ти бъде утеха! Опитай се да мислиш за малкото си ангелче.

Към мъката на Скарлет от факта, че е тъй самотна и изолирана от света, се прибави възмущение, че не е правилно разбрана, и то тъй силно, че я задави, и тя не можа да произнесе нито дума. И толкова по-добре, защото в яда си щеше да изрече истината с безцеремонната прямота, която бе наследила от Джералд. Мелани я милваше по рамото, а Питипат тежко пристъпваше на пръсти и спускаше щорите.

— Не прави това! — викна Скарлет, като надигна от възглавницата зачервеното си подуто лице. — Не съм умряла още, та да спускате щорите, макар че и без това съм като погребана. Ах, вървете си и ме оставете сама.

Тя отново отпусна лице във възглавницата и след кратко съвещание, проведено шепнешком, двете жени, застанали над нея, излязоха на пръсти от стаята.

Скарлет чу приглушения глас на Мелани откъм стълбите:

— Лельо Пити, смятам, че е по-добре да не й говориш за Чарлс. Знаеш колко много се разстройва винаги. Бедничката, погледът й става особен и отгатвам, че едва се сдържа да не заплаче. Трябва да я щадим.

Скарлет ритна покривката на леглото в безсилна ярост, като се мъчеше да измисли нещо много лошо, което да им каже.

— Мътните да ви вземат! — изкрещя тя накрая и се почувства донякъде облекчена. Как можеше Мелани да се примирява да седи винаги у дома без никакви удоволствия и да носи черен воал заради брат си, когато беше само на осемнайсет години? Мелани не знаеше и не искаше да знае, че животът препуска покрай нея със звънтящи шпори.

„Но тя е безчувствена като пън — мислеше си Скарлет, като удряше с юмручета по възглавницата. — Пък и никога не е имала моя успех в обществото, тъй че не й липсват нещата, които ми липсват на мене. А и тя… си има Ашли, а аз, аз си нямам никого!“ И при този окончателен извод за злочестината си тя отново избухна в плач.

Остана в стаята си насаме със своето отчаяние чак до късно следобед и гледката на завръщащата се компания във фургоните, препълнени догоре с борови клонки, увивни растения и папрати, съвсем не я развесели. Всички изглеждаха приятно уморени и отново й махаха, а тя унило отвръщаше на поздравите. Безнадеждна работа беше този живот и не си струваше човек да го живее.

Избавлението й се представи в най-неочаквана форма, когато по време на следобедната почивка мисис Мериуедър и мисис Елсинг пристигнаха с карета. Смутени от неочакваните в такъв час посетителки, Мелани, Скарлет и леля Питипат станаха, закопчаха бързо корсажите си, пригладиха косите си и слязоха в гостната.

— Децата на мисис Бонел са се разболели от шарка — подхвана мисис Мериуедър с тон, който недвусмислено показваше, че държи мисис Бонел лично отговорна за случилото се.

— А момичетата Маклюър са били извикани във Вирджиния — съобщи мисис Елсинг с театрално безжизнения си глас, като морно си вееше с ветрилото, сякаш нито това, нито каквото и да било друго имаше голямо значение. — Далас Маклюър е ранен.

— Ужас! — възкликнаха в един глас домакините. — Да не би бедният Далас да е…

— Не е. Само рамото — лаконично отсече мисис Мериуедър. — Само че това се случва в най-неподходящия момент. Момичетата заминават на север, за да го доведат у дома му. Но Господ ми е свидетел, нямаме никакво време да седим тук на приказки. Трябва да бързаме пак към склада, за да довършим украсата. Пити, тази вечер имаме нужда от тебе и Мели, за да смените мисис Бонел и момичетата Маклюър.

— О, Доли, но ние не можем да дойдем.

— Не ми казвай, че не можете, Питипат Хамилтън — разгорещено я прекъсна мисис Мериуедър. — Ти си ни нужна, за да наблюдаваш черните, които ще разнасят закуски и напитки. А ти, Мели, трябва да поемеш павилиона на Маклюър.

— Ама ние наистина не можем… Горкичкият Чарли почина само преди…

— Разбирам чувствата ви, но каузата е достойна за всяка жертва — намеси се мисис Елсинг с мекия си глас, с който обикновено уреждаше всички проблеми.

— Ние с радост бихме помогнали, но… Защо да не вземете някои хубавки девойчета за павилионите?

Мисис Мериуедър изсумтя властно и внушително.

— Аз не зная какво става с младите в днешно време. Нямат никакво чувство за отговорност. Всички девойки, на които не е определен павилион, са си приготвили по една торба извинения. Но мене не могат да излъжат. Много добре знам, че не искат да се връзват, та да са свободни за флиртове с офицерите. Пък и ги е страх, че роклите им няма да се виждат иззад щандовете. Господи, как ми се ще тоя контрабандист… как му беше името?

— Капитан Бътлър — услужливо я подсети мисис Елсинг.

— Ще ми се той да носи повече медикаменти за сметка на тоалетите и дантелите. Ако видя днес една нова рокля, знам, че е надонесъл поне двайсетина. Капитан Бътлър! Дотегна ми да чувам тава име. Накратко, Пити, нямам време да споря. Трябва да дойдете. Хората ще разберат. Тебе и без това кой ще те види в задната стаичка, а Мели няма да се набива на очи. Павилионът на горкичките сестри Маклюър е чак в дъното и не е много украсен, тъй че никой няма да ви забележи.

— Смятам, че трябва да отидем — обади се Скарлет, като се мъчеше да сдържа възбудата си и да изглежда сериозна и естествена. — Това е най-малкото, което можем да направим за болницата.

Двете дами, които дори не бяха споменали името й, се извърнаха и я зяпнаха. Колкото и да бяха крайни, те не стигаха в плановете си дотам, че да искат от една жена, овдовяла само преди година, да се появи на такова многолюдно сборище. Скарлет издържа на втренчените им погледи с широко отворени, по детски наивни очи.

— Мисля, че всички трябва да идем и да помогнем за успеха на това, което сме подготвили. Аз смятам, че трябва да бъда в павилиона с Мели, защото… Просто ми се струва, че е по-добре да сме там и двете, отколкото само едната. Не е ли тъй, Мели?

— Ами не знам… — започна Мели безпомощно. Предложението да се появят в траур на обществена сбирка беше нечувано и тя се чувстваше съвсем объркана.

— Скарлет е права — заяви мисис Мериуедър, като забеляза признаци на колебание. Тя се надигна и с енергично потръсване намести обръчите на кринолина си. — Трябва да дойдете и двете, искам да кажа, всички ще дойдете. А ти, Пити, не почвай пак с извинения. Помисли сама каква нужда от пари има болницата за нови легла и лекарства. Зная, че Чарли би желал да подкрепите каузата, за която той умря.

— Е, добре тогава — предаде се Пити, безпомощна както винаги в присъствието на по-силна личност, — щом смяташ, че хората ще проявят разбиране…

 

 

„Дали не е сън! Дали не е сън!“ — пееше щастливото сърце на Скарлет, докато тя незабелязано се шмугна в жълто-розовия павилион, предназначен първоначално за сестрите Маклюър. Наистина беше на забава! След целогодишното усамотение, след строгия траур и приглушените гласове, докарана почти до лудост от скука, тя присъстваше на празненство, най-голямото, което бе организирано до този момент в Атланта. Можеше да гледа хората и ярките светлини, да слуша музика и да се любува на прелестните дантели и панделки, донесени от прочутия капитан Бътлър при последното му минаване през блокадата.

Тя се отпусна на една от малките табуретки зад щанда на павилиона и заразглежда дългата зала, която до този следобед бе представлявала голо и грозно помещение за военно обучение. Колко ли бяха се трудили дамите този ден, за да я украсят тъй гиздаво. Скарлет си каза, че сигурно тук са събрани всички свещници на Атланта. Имаше сребърни с по цяла дузина разклонения; порцеланови с множество очарователни фигурки в основата; стари пиринчени светилници, издължени и строги, отрупани със свещи от всякакви размери и цветове, разнасящи лек аромат, наредени по рафтовете за муниции, разположени по протежение на цялата дължина на залата, по дългите маси, украсени с цветя, по щандовете на павилионите, дори по первазите на отворените прозорци, където топлият летен полъх само леко поклащаше пламъка.

В центъра на залата огромната грозна лампа, висяща на ръждясали вериги, бе напълно преобразена от плетения мъх и ластарите, които повяхваха вече от горещината. По стените бяха накичени дъхави борови клонки, превърнали ъглите на помещението в приятни беседки, където щяха да седят придружителите и възрастните дами. Навсякъде бяха провесени изящни дълги гирлянди от мъх, диви лози и бръшлян, закрепени на фестони по стените, обвити около рамките на прозорците и по павилионите, драпирани в ярък тензух. А сред цялата тази зеленина по знамената и флагчетата блестяха ослепително звездите на Конфедерацията на фон от синьо и червено.

Особено живописен беше високият подиум за музикантите, напълно скрит от погледа от струпаната зеленина и знаменцата, осеяни със звезди. Скарлет знаеше, че тук са събрани всички саксии и сандъчета с цветя от домовете в града — копривка, здравец, хортензия, олеандър, бегония, а и четирите скъпоценни фикуса на мисис Елсинг, на които бе отредено почетно място в четирите ъгъла.

В срещуположния на подиума край на залата дамите бяха надминали себе си. На тази стена висяха големи портрети на президента Дейвис и на човека, прославил Джорджия — вицепрезидента на Конфедерацията, Стивънс, когото наричаха малкия Алек. Над тях бе окачено голямо знаме, а отдолу, на дълги маси, се мъдреха трофеи, събрани от всички градини на Атланта: декоративни папрати; купчини бели, жълти и алени рози; горделиви, подобни на шпаги, златисти гладиоли, едри китки пъстри латинки; ружи с високи, твърди стъбла, които надигаха бели и тъмночервени главици над останалите цветя. Сред тях проблясваха пламъчетата на свещите, чисти и спокойни, като че горяха пред олтар. Двете лица наблюдаваха отвисоко тази гледка; и едва ли можеше да има по-голяма разлика между двамата мъже, застанали на върха на събитие от световна величина. Дейвис имаше изпити страни и студени очи на аскет, а тънките му горди устни бяха плътно стиснати. Тъмните хлътнали очи на Стивънс горяха на едно лице, по което неизлечимата болест и постоянното страдание бяха оставили своя отпечатък, но то излъчваше и висок дух, и вътрешен плам, надвиващи болката. Две лица на двама мъже, които се радваха на всенародна любов.

Възрастните дами от комитета, върху чиито плещи бе легнала цялата отговорност по организирането на базара, шумоляха важно с полите си като фрегати с опънати платна, подканяха закъснелите млади госпожи и засмени девойки да побързат да заемат местата си в павилионите и току изчезваха в задните стаички, където се подготвяха закуските. Леля Пити задъхано ги следваше.

Музикантите се качиха на подиума, широко усмихнати и с вече лъснали от пот бузести лица. Започнаха да настройват цигулките, да размахват лъковете и да почукват с тях, като се бавеха, за да си придадат важност. Старият Леви, кочияшът на мисис Мериуедър, капелмайстор на всички оркестри за благотворителни базари, балове и сватби още от времето, когато Атланта се наричаше Мартасвил, вдигна ръката си, за да привлече вниманието. Почти никой не бе пристигнал още освен дамите организаторки, но все пак погледите се насочиха към него. Тогава цигулките, контрабасите, акордеоните, банджото и кастанетите подхванаха „Лорийна“ в бавен такт, под който не можеше да се танцува, но танците, тъй или иначе, бяха предвидени за по-късно, когато стоките от павилиончетата бъдеха вече разпродадени. Скарлет почувства как сърцето й ускори ударите си под звуците на печалния нежен валс.

Годините минават бавно, Лорийна,

снегът отново покри тревата, любима.

И слънцето залязва, Лорийна.

Раз-два-три, раз-два-три, приклякане-полюшване-три, завъртане-две-три. Какъв красив валс! Тя леко протегна ръце, притвори очи и се залюля в такт с тъжния, завладяващ ритъм. Имаше нещо трагично в мелодията и в изгубената любов на Лорийна, което се смесваше със собственото й вълнение, и преглъщаните сълзи давеха гърлото й.

Изведнъж, като че събуден от валсовата стъпка, откъм сенчестата, осветена само от луната улица долетя шум — тропот на конски копита и скърцане на колелета, смях, разнасящ се из топлия уханен въздух и приглушена гълчава на негри, спорещи кой къде да остави своя впряг. На стълбите настана суматоха и безгрижна весела врява от нежните гласове на девойки, плътните басове на техните спътници, разменяните отдалече приветливи поздрави и радостните пискания на девойки, зърнали приятелки, с които са се разделили само преди часове.

Залата внезапно се оживи. Нахлуха момичета, същински ярки пеперуди в пъстроцветните си пищни, разперени рокли, изпод които се подаваха дантелите на бельото им; крехките им заоблени бели рамена бяха голи, а над бухналите къдри на корсажа се показваше още неоформена гръд; развяваха се небрежно метнати дантелени шалове, ветрила, обсипани с пайети, рисувани ветрила, ветрила от лебедов пух и паунови пера се полюляваха, прикрепени на китките с тънички кадифени панделки; момичета с гладко причесани зад ушите черни коси, вдигнати на тила в оплетени кокове, толкова тежки, че главите им се накланяха назад с горда грация; момичета с водопад от златни къдрици, надвиснали над врата, и обточени със златни шнурчета букли над ушите, които се полюшваха и танцуваха ведно с пърхащите къдри. Дантелите, коприните, ширитите и панделките бяха пренесени през блокадата и затова бяха още по-ценни и прелестни, тъй като целият този разкош се възприемаше като войнствено предизвикателство срещу янките.

Не всички цветя в града бяха принесени в чест на ръководителите на Конфедерацията. Най-малките, най-ароматните цветове красяха девойките. Чайни рози бяха пъхнати зад розови ушенца, в буйни къдри бяха затъкнати жасминови клонки и розови пъпки, сплетени на малки гирлянди, други бяха скромно поставени на кръста, зад сатенените колани — все цветя, които още преди края на балната нощ щяха да се озоват във вътрешните джобове на сивите униформи като свидни спомени.

В тълпата имаше безброй униформи и всички мъже, които Скарлет познаваше — от болницата, от улицата, от плаца за военно обучение, бяха униформени. Униформите бяха наистина великолепни и разкошни с лъскавите копчета и двойните златни галони по маншетите и яките, със сини, червени и жълти лампази, открояващи се чудесно на сивия фон, които отговаряха съответно на различните родове войски. Наоколо се полюляваха краищата на дълги колани в златно и алено, звънтяха шпори, саби проблясваха и свистяха при допира с блеснали ботуши.

Скарлет се възхищаваше на хубавите мъже и сърцето й се изпълваше с гордост, като ги наблюдаваше как си разменят поздрави, махат на приятели и се навеждат ниско, за да целунат ръка на възрастни дами. Всички те бяха тъй младолики въпреки буйните светли мустаци и гъстите черни и кестеняви бради; изглеждаха тъй мъжествено красиви и безумно смели с превръзки през рамо, с глави, омотани в бинтове, чиято белота изпъкваше на фона на загорелите лица. Някои от тях се подпираха на патерици и колко горди бяха момичетата, ситнещи бавничко, за да вървят редом с куцукащите кавалери. Сред униформите се набиваше на очи едно крещящо цветно петно, което затъмняваше дори разкошните тоалети на девойките и изпъкваше сред множеството като ярка тропическа птица — един ухилен и мургав дребен младеж, подвижен като маймунка, с черна копринена превръзка на ръката и в униформа на луизиански зуав, с торбести панталони на сини и бели райета, светлобежови гамаши, с тясно и късичко червено сако. Това беше Рене Пикар, обожател на Мейбъл Мериуедър, който заемаше по-специално място сред останалите й кандидати. Очевидно бяха надошли всички от болницата или поне онези, които можеха да ходят. Тук бяха и войниците в домашен отпуск и отпуск по болест, както и всички от железопътната и пощенската служба и от санитарните и интендантските отряди от Атланта до Мейкън. Колко доволни щяха да бъдат дамите! Тази вечер болницата щеше да събере куп пари.

От улицата се зачуха барабанни удари, трополящи стъпки и одобрителните подвиквания на кочияшите. Изсвири тръба и един басов глас изрече високо команда „свободно“. След минута градската охрана и отрядът на милицията в техните ярки униформи разтърсиха тясната стълба и влязоха вкупом в залата, като отдаваха чест, покланяха се и се здрависваха. В отряда на градската охрана бяха включени съвсем млади момчета, горди, че могат да си поиграят на война, които си обещаваха да бъдат във Вирджиния по това време следващата година, ако сраженията не приключеха дотогава; имаше и възрастни мъже с побелели бради, на които им се щеше да са млади и които с гордост носеха униформата, защото и върху тях падаше отразена фронтовата слава на синовете им. В милицията имаше много мъже на средна възраст, а дори и старци, но се срещаха и такива на военна възраст и те не бяха тъй наперени, както по-младите или по-възрастните от тях. Хората вече почваха да шушукат зад гърба им и да се питат защо не се присъединяват към генерал Лий.

Как щеше залата да побере всички! Минути преди това тя бе изглеждала толкова просторна, а сега беше препълнена и затоплена от ароматите на лятната нощ, от миризмите на суха есенция, одеколон, помада за коса, горящи благовонни свещи и ухайни цветя, а въздухът бе прашен от многото крака, които тъпчеха по изхабения от военни тренировки под. Жуженето на безброй гласове не позволяваше да се чуе почти нищо и като че почувствал всеобщата радост и вълнение, старият Леви замахна рязко с лъка си и „Лорийна“ секна насред такта. Тогава Леви с широк жест го прекара по струните на цигулката и оркестърът засвири „Флагът Бони Блу“.

Стотици гласове подеха марша, като пееха и скандираха някои от стиховете. Когато започна припевът, тръбачът на градската охрана не издържа и скочи на подиума, завладян от музиката. Трептящите сребърни нотки се извисиха над слетите гласове на присъстващите — голите ръце настръхнаха, а по гърбовете пробягаха хладни тръпки на дълбоко вълнение.

Ура! Ура! За Юга наш, ура!

Ура за флага „Бони Блу“

с едничка грейнала звезда!

Подхванаха втория куплет и Скарлет, която пееше ведно с останалите, чу зад гърба си високия приятен сопран на Мелани да се издига чист и ясен като звуците на тръбата. Тя се обърна и видя, че Мели стои с притиснати към гърдите си ръце, със затворени очи, в ъгълчетата на които имаше сълзи. Когато музиката утихна, тя заговорнически се усмихна на Скарлет и смутено притисна кърпичката към очите си.

— Толкова съм щастлива — прошепна тя — и тъй се гордея с войниците, че не мога да сдържа сълзите си.

В очите й светеше ярък, едва ли не фанатичен пламък и озарено от него, дребното и невзрачно лице изглеждаше красиво в този момент.

След изпетия марш същият израз се четеше и по лицата на другите жени. По бузите, свежи и розови или вече сбръчкани, се стичаха сълзи на гордост, на устните играеха усмивки, а погледите им, обърнати към близките мъже — на девойката към любимия, на майката към сина, на съпругата към съпруга, — бяха бляскави и дълбоко развълнувани. Те всички грееха с онази ослепителна красота, преобразяваща и най-обикновената жена, когато тя се ползва с безрезервна любов и подкрепа и когато връща любовта хилядократно по-силна.

Те обичаха мъжете си, вярваха в тях и им се доверяваха до последен дъх. Как бе възможно някога да ги сполети нещастие, щом между тях и янките се бяха изправили като непробиваема стена тези сиви мундири. Нима бе имало изобщо мъже като техните — тъй храбри, тъй безстрашни, тъй галантни и нежни? Как нямаше да удържат триумфална победа, когато защитаваха правилна и справедлива кауза? Кауза, която жените обичаха колкото и мъжете си, на която служеха с ръцете и сърцата си, кауза, за която говореха и непрестанно мислеха и за която, ако бе нужно, щяха да пожертват съпрузите, синовете и братята си и да понесат загубата си гордо, както воините носеха бойните си знамена.

В този миг жертвоготовност и гордост преизпълваха сърцата им — окончателната победа на Конфедерацията изглеждаше тъй близка и неизбежна. Успехите на Каменния Джаксън в Долината на Мисисипи и поражението на янките в Седемдневната битка край Ричмънд ясно доказваха това. Та можеше ли да бъде другояче с водачи като Лий и Джаксън? Още една победа и янките щяха да паднат на колене с молби за мир, а мъжете щяха да се завърнат по домовете и щеше да има безброй целувки и смях. Още една победа, и край на войната!

Разбира се, в къщите имаше вече празни столове и бебета, които никога нямаше да зърнат бащините си лица, имаше и безименни гробове край самотни потоци във Вирджиния и в безмълвните планини на Тенеси, ала беше ли това прекалено голяма цена за подобна кауза? Трудно се доставяха копринени платове за дамите, чай и захар, но това бе само повод за шеги. Пък и дръзките мъже, които преминаваха през блокадата, внасяха тези стоки под носа на янките, като ги дразнеха до смърт, и от това притежанието им създаваше далеч по-голямо удоволствие. Скоро Рафаел Семс и флотата на Конфедерацията щяха да се справят с военните кораби на янките и пристанищата щяха да бъдат широко отворени. Англия също щеше да помогне на Конфедерацията да спечели войната, защото английските фабрики бездействаха поради липса на памук от американския Юг. А и, естествено, английската аристокрация симпатизираше на Конфедерацията, тъй като там бяха знатните граждани, а противниците им янки не представляваха нищо повече от една сбирщина, лакома за долари.

И жените шумоляха с копринените си тоалети, смееха се и не откъсваха очи от своите мъже, а сърцата им преливаха от гордост и любов, която пред лицето на опасността и смъртта бе дваж по-сладка заради съпътстващата я необичайна възбуда.

Когато за пръв път бе спряла поглед върху множеството, Скарлет изпита тържество от непривичното вълнение, че присъства на забава, но щом забеляза вдъхновението по лицата около себе си, без да схване напълно причината му, радостта й започна да се изпарява. Всяка от присъстващите жени тръпнеше от вълнения, каквито тя не изпитваше. Това я объркваше и потискаше. Залата като че изгуби нещо от очарованието си, момичетата не й изглеждаха тъй ослепителни, а колкото до всеобщата страстна преданост към каузата — ами че тя беше просто глупава!

В един внезапен проблясък на себепознание, накарало я да зяпне от смайване, тя осъзна, че не споделя пламенната гордост на тези жени, нито готовността им да пожертват себе си и всичко свое за победата. Тогава я овладя ужас и тя бързо си заповяда: „Не, не! Не бива да мисля такива неща! Те са лоши… грешни!“ Но преди сепването си вече бе разбрала, че каузата не значи нищо за нея и че се отегчава да слуша как хората я възхваляват с този фанатичен огън в очите. За Скарлет каузата не бе свята. Войната не бе свещен дълг, а досадна история, която погубва мъжете безсмислено, струва маса пари и прави лукса труднодостъпен. Разбра, че е уморена от безкрайното плетене и навиване на бинтове и вечното пощене, от което пръстите й загрубяха. И — о, Господи! — как й бе дотегнала болницата! Омръзнали й бяха отвратителната миризма на гангрена и неспирните стенания, от които й се виеше свят и й се гадеше, а белязаните от смъртта хлътнали лица направо я плашеха.

При тези предателски и богохулни мисли, въртящи се в ума й, тя се огледа крадешком, разтревожена, че някой можеше да ги разчете, ясно изписани върху лицето й. О, защо и тя не изживяваше чувствата на другите жени? Те бяха всеотдайни и искрени в своята преданост към каузата. Наистина мислеха онова, което говореха и вършеха. И ако у някого възникнеше подозрение, че тя… Не, никой не биваше да узнае! Трябваше все така да се преструва, че е горда и въодушевена от общото дело, и да играе ролята си на вдовица на конфедерационен офицер, която смело понася скръбта и чието сърце е в гроба, но смята, че смъртта на съпруга й е оправдана, щом е помогнал за победата на каузата.

Ах, защо бе тъй различна и чужда на тези любещи жени? Тя никога не би могла да обича някого или нещо тъй безкористно. Това пораждаше у нея остро усещане за самота, което никога по-рано не бе изпитвала. Най-напред се опита да заглуши мислите си, но в основата на нейния характер бе залегнала непоколебима честност пред самата себе си и това се оказа невъзможно. И докато наоколо базарът бе в разгара си, а тя заедно с Мелани обслужваше щанда, умът й трескаво работеше, подчинен на старанието й да намери оправдание за чувствата си — една задача, която рядко я бе затруднявала.

Другите жени бяха просто глупави и истерични с приказките си за патриотизъм и за победа, а и мъжете не бяха по-добри с бръщолевенето си за „жизненоважни въпроси“ и за Правата на щатите. Единствена тя, Скарлет О’Хара Хамилтън, се отличаваше със здрав ирландски разум. Нямаше да се прави на глупачка заради някаква си кауза, но не беше и тъй наивна, че да признае истинските си мисли. Бе достатъчно здравомислеща, за да може практично да прецени ситуацията и никой никога нямаше да отгатне какво мисли в действителност. Колко смаяни щяха да бъдат присъстващите, ако можеха да узнаят какво се таи в главата й! Как щеше да ги скандализира, ако внезапно се покачеше на подиума и заявеше, че според нея войната трябва да бъде прекратена, за да могат всички да се върнат по къщите си и да се грижат за памука си, за да има отново забави, обожатели и купища красиви рокли!

За миг това извинение я пооживи, но тя все още разглеждаше залата с неприязън. Павилионът на сестрите Маклюър наистина с нищо не се отличаваше, както бе казала и мисис Мериуедър, имаше дълги затишия, през които никой не идваше в тяхното ъгълче, и Скарлет нямаше какво да прави, освен да наблюдава със завист щастливото множество. Мелани бе усетила лошото й настроение, но тъй като го отдаваше на тъгата по Чарли, не се опитваше да я въвлече в разговор. Бе се захванала да подрежда по-красиво предметите на щанда, докато Скарлет седеше и мрачно разглеждаше залата. Дори скупчените цветя под портретите на Дейвис и Стивънс я дразнеха.

— Прилича на олтар — мърмореше на себе си тя. — Още малко и ще почнат да се кланят пред тези двамата като пред Отца и Сина.

След това, изведнъж обхваната от страх заради собствената си непочтителност, взе бързо да се кръсти, сякаш за да измоли прошка, но овреме се усети.

„Какво пък, истина е — заспори тя със съвестта си. — Всички се държат тъй, сякаш тези двамата са светци, а те са си просто мъже, при това грозни колкото си щат.“

То се знае, мистър Стивънс не бе виновен за външността си, тъй като по рождение бе инвалид, но мистър Дейвис… Тя погледна към гордото лице, сякаш изсечено с длето. Най-много я дразнеше козята му брадичка. Мъжете трябваше да бъдат или избръснати, или да са с мустаци и с нормални бради. „Този пък с това проскубано фъндъче“ — мислеше си тя, без да вижда острата проницателност и интелигентността на лицето му, вглъбено в грижата за съдбата на една нова нация.

Не, сега тя не бе щастлива, а в началото сияеше от удоволствие, че е сред хора. Самото й присъствие тук вече не бе достатъчно. Тя беше в обществото, но не и част от него. Никой не й обръщаше внимание и тя бе единствената свободна млада жена без поклонник. Тъкмо тя, която през целия си живот се бе усещала в центъра на вниманието. Не беше честно! Бе седемнайсетгодишна и крачетата я сърбяха за танци. Да, само седемнайсетгодишна, а мъжът й лежеше в Оукландското гробище и бебето й спеше в люлката си в дома на леля Питипат, отгоре на това всички смятаха, че трябва да е доволна от жребия си. Имаше по-сочна гръд, по-тънко кръстче и по-малко краче от кое да е младо момиче на базара, но от всичко това имаше толкова полза, колкото ако лежеше редом с Чарлс, с надгробен камък върху себе си.

Не беше девойка, за да може да флиртува и да танцува, нито бе омъжена жена, та да седне с госпожите и да одумва забавляващите се момичета. А за вдовица не бе достатъчно възрастна. Вдовиците трябваше да бъдат стари — толкова ужасно стари, че да не им се ще да танцуват, да флиртуват и да бъдат предмет на възхищение. Ах, не беше справедливо, дето трябваше да седи смирено и да бъде образец на достойна и благоприлична овдовяла дама, когато бе само на седемнайсет години. Не беше честно да говори с приглушен глас и скромно да свежда очи, щом пред павилиона й спираха мъже, между които и някои твърде привлекателни.

Всяко момиче в Атланта бе обкръжено поне от трима кавалери. Дори и най-невзрачните бяха със самочувствието на първи хубавици. А най-лошото, ах, най-лошото бе, че имаха такива прелестни, прелестни рокли!

А тя седеше като някоя врана в плътната си черна тафтена рокля с дълги ръкави, закопчана чак до брадичката, без помен от дантела или ширитче и без никакво бижу освен жалейната ониксова брошка на Елен и пред очите й се разхождаха момичета, хванали под ръка хубави мъже и най-безсрамно притиснали се до тях. За всичко бе виновен тоя Чарлс Хамилтън с неговата дребна шарка. Да бе паднал поне с чест и слава на бойното поле, та да можеше да се хвали с подвига му!

В знак на протест Скарлет облегна лакти на щанда и се загледа в тълпата, като пренебрегна често повтаряното предупреждение на Мами да не се подпира на лактите си, за да не станат грозни и сбръчкани. Какво от туй, ако погрознееха? Едва ли щеше да има възможност да ги показва вече. Очите й жадно поглъщаха носещите се край нея рокли: бледожълто моаре с гирлянди от розови пъпки; розов атлаз на осемнайсет волана, обточени с тънички панделки от черно кадифе; светлосиня тафта с богата пола от десет метра плат и цял водопад от ефирни дантели; разголена гръд, съблазнителни цветчета. Мейбъл Мериуедър, хванала под ръка младежа в зуавска униформа, приближи до съседния павилион, облечена в ябълковозелена рокля от най-фин муселин, тъй разкроена, че кръстчето й изглеждаше невероятно тънко. Беше отрупана с безчислени волани и гарнитури от кремава френска дантела, донесена от Чарлстън при последната контрабандна акция, и Мейбъл се перчеше с нея тъй предизвикателно, сякаш тя самата бе минала през блокадата, а не прочутият капитан Бътлър.

„Колко прелестна бих изглеждала в тази рокля — помисли си Скарлет и дива завист загложди сърцето й. — С тая талия е същинска крава. Това зелено е точно моят цвят и ще подхожда чудесно на очите ми. Защо блондинките винаги се издокарват в зелено? Ето, кожата й изглежда зеленикава като плесенясало сирене. И като си помисля, че вече никога няма да нося тоя цвят, дори и да сваля траура, дори и да успея отново да се омъжа! Тогава ще се обличам в противни бабешки цветове като сиво, тъмнокафяво и лилаво.“

За момент тя отново си даде сметка колко несправедлива е съдбата. Много кратко бе времето за развлечения, хубави дрехи, танци и флиртове — само няколко неусетни години! След това идваше венчавката и жената вече трябваше да се облича в тъмни, убити тонове, да ражда бебета, от които да си разваля линията, по време на танците да седи в ъгъла с други почтени дами и да танцува само със съпруга си или с разни възрастни господа, дето непрекъснато ще я настъпват по краката. Ако жената не вършеше тези неща, останалите я одумваха и тогава репутацията й биваше съсипана, а семейството й — опозорено. През ранните си момински години, вместо да се забавлява от сърце, трябваше да си пилее времето в старание да бъде привлекателна и да се учи как да лови кандидати, а натрупаните умения можеха да се използват най-много година-две. Като се замисли за вечните наставления на Елен и Мами, Скарлет реши, че сигурно са били умни и подходящи, след като с тях винаги бе постигала желаните резултати. Съществуваха строги правила, които трябваше да бъдат спазвани, и ако човек се съобразяваше с тях, усилията му се увенчаваха с успех.

Със старите дами трябваше да бъде мила и безхитростна и да изглежда колкото може по-простодушна, защото те бяха проницателни и ревниво следяха девойките; бяха готови да скочат като диви котки при първата нехайна дума или жест.

С възрастните господа трябваше да е приказлива, жизнерадостна и кокетна, но с мярка, колкото да погъделичка суетата на старите глупци. Това ги караше да се чувстват подмладени и те ставаха закачливи в такива случаи, щипваха момичето по бузата и го наричаха палавница. Разбира се, тогава то бе длъжно да се изчерви, иначе щяха да прекалят с пощипването, а после да заявят на синовете си, че тази девойка е твърде безсрамна.

С останалите момичета и с младите омъжени жени трябваше да се разтапя от умиление и да ги целува при всяка среща, дори това да ставаше десет пъти в един ден. Трябваше да ги прегръща през кръста и да понася същото от своя страна, независимо колко й е неприятно. Редно бе да се захласва по роклите или по бебетата им, да ги закача за обожателите им или да хвали съпрузите им, като хихика свенливо и отрича да има каквито и да било достойнства в сравнение с тях. Най-важното бе да не им казва никога гласно какво мисли, точно както правеха и те самите.

Не биваше и да поглежда съпрузите на другите жени дори да бяха нейни бивши обожатели и да притежаваха изкусителна привлекателност. Ако бе прекалено любезна с младите съпрузи, жените им щяха да я обявят за безсрамница, доброто й име щеше да пострада и никога нямаше да си намери кандидат.

Но при младите ергени работата беше съвсем друга. На тях можеше да се засмива лекичко, а когато се втурнеха да я питат защо се смее, да прихне още по-силно, без да им обяснява причината, за да ги върти около себе си в безкрайно недоумение. Можеше да им дава с очи вълнуващи обещания, които биха накарали всеки мъж да приложи безброй хитри ходове да остане насаме с нея. А когато бяха вече насаме и той се опиташе да я целуне, трябваше да се покаже много, много огорчена или много, много сърдита. Караше го да й се извини, че е бил невъзпитан, и тъй мило му прощаваше, че той да търси възможност да направи втори опит за целувка. Понякога, но не често, можеше да допусне да я целунат. (Елен и Мами не бяха я учили на това, но тя бе открила, че подобна волност се ползва с голям успех.) След това трябваше да се разплаче и да заяви, че не разбира какво става с нея и че не би могла да се надява повече на уважението на младежа. В такива моменти той обикновено бе принуден да избърше сълзите й и да й направи предложение, за да докаже колко много я уважава. Имаше и други начини… О, колко много уловки можеха да се приложат при ергените и тя ги владееше всичките — всички нюанси на премрежен поглед, на бегла усмивка иззад ветрилото, полюшването на снагата, при което полата се издува като камбана, сълзите, смеха, ласкателствата, милото съчувствие. Всички тези примамки бяха действали безпогрешно… освен при Ашли.

Не, в никакъв случай не бе справедливо да изучи подобни тънки хитрини и да се ползва от тях за толкова кратко време, а после да ги забрави завинаги. Колко прекрасно би било да не се омъжваш никога, но и да останеш все тъй красива в бледозелени рокли, винаги ухажвана от хубави мъже! Но когато при една девойка това състояние продължеше твърде дълго, тя се превръщаше в стара мома като Индия Уилкс и хората лицемерно я съжаляваха, а в себе си я презираха. Не, в крайна сметка бе по-добре да си омъжена и да си запазиш достойнството, пък макар и да се лишиш завинаги от развлечения.

О, каква ужасна бъркотия беше животът! Защо бе постъпила като идиотка и се бе омъжила точно за Чарлс, та животът й да свърши още на шестнайсет години!

Размислите й, пораждащи само негодувание и чувство на безнадеждност, бяха прекъснати от тълпата, която взе да се отдръпва до стените; дамите придържаха внимателно обръчите на кринолините си, за да не се обърнат нагоре, ако някой ги закачи, и да покажат повече от бельото си, отколкото бе прилично. Скарлет се повдигна на пръсти и над главите на хората видя капитана на милицията да се качва на подиума. Той раздаде гръмко няколко команди и половината рота се строи в една редица. За няколко минути те проведоха бърза тренировка, от която челата им се покриха с капчици пот и която предизвика възторжени възгласи и аплодисменти от страна на публиката. Скарлет старателно пляскаше с ръце заедно с останалите и докато освободените войници си пробиваха път към павилионите за пунш и лимонада, тя се обърна към Мелани с намерение веднага да пусне в действие преструвките си по отношение на каузата.

— Бяха възхитителни, нали? — каза тя.

Мелани някак прекалено старателно редеше плетените неща по щанда.

— Повечето от тях щяха да бъдат още по-възхитителни, ако сложеха сивите бойни униформи и заминеха за Вирджиния — отвърна тя, без да си направи труда да сниши глас.

Няколко от гордите майки на милиционерите бяха застанали наблизо и дочуха забележката. Мисис Гуинън стана най-напред моравочервена, а след това пребледня, защото двайсет и пет годишният й син Уили беше в милиционерската рота.

Скарлет стоеше вцепенена и невярваща, че тези думи са излезли от устата на Мели.

— Мели, как можа!

— Знаеш, че говоря истината, Скарлет. Нямам предвид невръстните момчета и възрастните господа. Но има много, които са напълно способни да носят пушки и точно това са длъжни да правят в момента.

— Но… но… — започна Скарлет, която досега не беше мислила по този въпрос. — Някой трябва да остане у дома, за да… — Какво й беше казал Уили Гуинън, за да извини присъствието си в Атланта? — Някой все трябва да остане у дома, за да ни защитава от нашествие.

— Нас никой не ни напада, нито ще ни нападне някога — хладно отговори Мели, като гледаше към групата на милицията. — А най-добрият начин да държат нашествениците настрана е да идат във Вирджиния и там да победят янките. Колкото до приказките, че милицията била нужна тук, за да предотврати бунтовете на черните, това пък е най-голямата глупост, която съм чувала. Защо ще се бунтуват негрите ни? Това е просто едно удобно оправдание за страхливците. Обзалагам се, че за един месец ще смажем янките, ако милицията от всички щати замине за Вирджиния. Това е истината!

— Мели, как тъй! — възкликна отново Скарлет в изумление.

Кротките тъмни очи на Мели сега блестяха гневно.

— Моят съпруг не се уплаши да отиде, нито пък твоят. Предпочитам и двамата да са мъртви, отколкото да си седят вкъщи… О, скъпа, съжалявам. Колко съм нетактична и жестока!

Тя умолително поглади по ръката втренчената в нея Скарлет. Ала Скарлет не мислеше за мъртвия Чарлс, а за Ашли. Ами ако смъртта стигнеше и него? Тя се обърна бързо и машинално се усмихна на доктор Мийд, запътил се към техния павилион.

— Е, момичета — поздрави ги той, — хубаво направихте, че дойдохте. Знам каква жертва е това за вас, но всичко е за каузата. А пък аз ще ви кажа една тайна. Измислил съм изненада, с която болницата да спечели повече пари, но се страхувам, че някои дами ще бъдат поразени.

Той млъкна и тихичко се засмя, като подръпваше посивялата си брадичка.

— О, каква е тя? Кажете ни, хайде!

— Знаете ли, реших да оставя и вас да погадаете. Но вие, момичета, трябва да ме защитите, ако църквата рече да ме изгони от града заради това. Все пак за болницата е. Ще видите. Досега такова нещо не е правено.

Той се отдалечи с важен вид към група придружителки, застанали в един ъгъл, и двете девойки тъкмо се обърнаха една към друга, за да споделят предположенията си за изненадата, когато към павилиона се приближиха двама възрастни господа и гръмогласно заявиха, че искат петнайсет метра дантела. Скарлет си рече, че по-добре е да се навъртат старчоци, отколкото изобщо никакви мъже, и свенливо се остави да я погъделичкат под брадичката. Двамата стари мераклии се отдалечиха към павилиончето за лимонада и други заеха мястото им до щанда. Техният павилион нямаше толкова клиенти, колкото останалите, откъдето долитаха пронизителният смях на Мейбъл Мериуедър, кикотенето на Фани Елсинг и духовитите забележки на сестрите Уайтинг. С благата вежливост на съдържателка на магазинче Мели продаваше безполезни вещи на мъже, които очевидно не можеха да ги използват за нищо, а Скарлет се стараеше да й подражава.

Пред всеки щанд освен пред техния имаше струпана тълпа — момичетата бъбреха, а мъжете купуваха. Малцината, идващи при тях, говореха как били в университета заедно с Ашли и какъв храбър воин бил той, а за Чарлс приказваха с почтителен тон и твърдяха, че смъртта му е голяма загуба за Атланта.

Тогава оркестърът засвири веселата игрива мелодия „Давай, Джони Букър“ и Скарлет се уплаши да не изкрещи, тъй до болка й се дощя да танцува. Зашари с поглед из залата, затупа с крак в такт с музиката, а зелените й очи възбудено заблестяха и едва ли не изпускаха искри. На отсрещния край, до входа, бе застанал един мъж, току-що пристигнал, който ги видя и очевидно ги позна. Той се загледа упорито в издължените очи на намусеното предизвикателно лице и се усмихна на себе си, разпознал в погледа им призива, понятен за всеки мъж.

Той бе висок и стърчеше над офицерите, застанали близо до него, имаше широки рамене, но в кръста беше стегнат, а краката му в лачени обувки изглеждаха учудващо малки за ръста му. Строгият черен костюм от тънко сукно, фината риза с басти и елегантно пристегнатите под ходилото панталони бяха в странно несъответствие с фигурата и лицето му. Под контешкото облекло личеше силното тяло на атлет, а зад ленивата плавност на движенията се криеше опасен темперамент. Косата му беше катранена, а черните му мустаци бяха тънки и късо подстригани и му придаваха едва ли не вид на чуждоземец в сравнение със застаналите наблизо кавалеристи с рунтави увиснали мустаци. Той изглеждаше и бе човек със здрави първични инстинкти, които не само не прикриваше, а и най-дръзко изтъкваше. Поведението му говореше, че е напълно уверен в себе си, но издаваше и някаква дразнеща безочливост, а в очите му, вперени в Скарлет, светеше нагло и насмешливо пламъче. Накрая тя усети погледа му и вдигна глава към него.

Някъде в подсъзнанието й се пробуди спомен, че го познава, но в момента не можеше да каже кой е. Все пак от месеци насам той беше първият мъж, показал някакъв интерес към нея, и тя лъчезарно му се усмихна. Направи лек реверанс в отговор на поклона му, ала когато той се изопна и тръгна към нея с особената си гъвкава индианска походка, Скарлет в ужас притисна длан към устата си, защото изведнъж се сети кой е той.

Тя стоеше смаяна и направо втрещена, докато той си пробиваше път през тълпата. След това се извърна и понечи да избяга в задната стаичка, ала в този миг полата й се закачи на един гвоздей. Тя яростно я дръпна, скъса я и в следващия миг Рет Бътлър бе до нея.

— Разрешете на мене — каза той, наведе се и откачи роклята й. — Не съм се и надявал, че ще ме познаете, мис О’Хара.

Стори й се странно, че той може да има тъй приятен глас, чиято овладяност и звучност подобаваше на човек от доброто общество, а лекото провлачване издаваше чарлстънски произход.

Тя го погледна умолително, с лице, пламнало от срам при спомена за последната им среща, но в очите му, най-тъмните, които бе виждала някога, не намери и сянка от съчувствие, а само безжалостен присмех. Откъде се взе тук този ужасен човек, станал свидетел на бурното й обяснение с Ашли, от което още я побиваха тръпки; този противен мизерник, който обезчестяваше девойки и бе презрян от почтените хора; този ненавистен тип, който й бе заявил, при това с основание, че не е дама.

Щом чу гласа му, Мелани се обърна и за първи път в живота си Скарлет поблагодари на Бога за съществуването й.

— Но това е… това е мистър Рет Бътлър, ако не се лъжа — каза Мелани, като се усмихна несигурно и му протегна ръка. — Срещала съм ви…

— В онзи щастлив за вас ден, когато бе обявен годежът ви — завърши той вместо нея и се наведе да целуне ръката й. — Много любезно от ваша страна, че ме помните.

— Какво правите тъй далече от Чарлстън, мистър Бътлър?

— Тук съм по скучни делови въпроси, мисис Уилкс, отсега нататък често ще посещавам вашия град. Оказва се, че не само трябва да доставям стоки, но и да се грижа за разпродажбата им.

— Да доставяте… — повтори след него Мели с вдигнати в недоумение вежди, но изведнъж на лицето й цъфна възторжена усмивка. — Но в такъв случай вие трябва да сте прочутият капитан Бътлър, за когото толкава сме слушали, този, който минава през блокадата. Ами че всяко момиче тук е облечено в рокля, донесена от вас. Много ни е драго да ви видим, нали, Скарлет? Но какво ти е, скъпа? Прилоша ли ти? Поседни малко.

Скарлет се отпусна на табуретката, а дишането й бе тъй учестено, че се уплаши да не би банелите на корсета й да се пръснат. Как можа да й се стовари такава беда на главата! Тя не бе и помислила, че отново ще срещне този човек. Той вдигна черното й ветрило от щанда и загрижено взе да й вее, много загрижено; лицето му бе сериозно, но очите все още играеха весело.

— Тук е доста топло — каза той. — Нищо чудно, че на мис О’Хара й стана зле. Мога ли да ви заведа до някой прозорец?

— Не — отвърна Скарлет тъй грубо, че Мели се стресна.

— Тя вече не е мис О’Хара — обясни Мели. — Нарича се мисис Хамилтън. Сега сме сестри с нея.

Мели й хвърли един от гальовните си погледи. При израза на мургавото пиратско лице на капитан Бътлър Скарлет едва не се задуши от гняв.

— Уверен съм, че това е голямо щастие за двете очарователни дами — рече той, като леко се поклони. Забележката му не се отличаваше по същество от тези, които правеха другите мъже, но нещо в маниера му подсказа на Скарлет, че мисли точно обратното.

— Надявам се, че съпрузите ви са тук тази вечер във връзка с тържествения случай? Удоволствие би било за мене да подновя познанството си с тях.

— Моят съпруг е във Вирджиния — каза Мели, като гордо вдигна главица. — Ала Чарли… — гласът й пресекна.

— Той умря в един лагер — с равен тон съобщи Скарлет. Тези думи бяха процедени през зъби. Нямаше ли да се махне най-после това същество? Мели я погледа изумена, а капитанът с жест изрази разкаянието си за необмисления въпрос.

— Мили дами… колко нетактично от моя страна! Моля да ми простите. Може би ще разрешите на един непознат да ви изкаже утехата, че тези, които умират за своята родина, остават вечно живи.

Мелани му се усмихна през сълзи, а Скарлет беснееше от безсилен гняв и омраза. Ето пак говореше любезно като добре възпитан човек и подбра подходящите за случая думи, но колко явно прозираше лицемерието му. Той направо й се подиграваше! Известно му бе, че не е обичала Чарлс. А Мели бе такава глупачка, че приемаше всичко за чиста монета. „Мили Боже, направи тъй, че никой да не разгадае намеците му“ — мислеше тя в пристъп на ужас. Дали той щеше да разправи това, което бе чул? То се знае, не беше джентълмен, а от един мъж, който не е джентълмен, можеше да се очаква всичко. За такива като него нямаше модел на поведение, по който да се съди. Скарлет отново го погледна и видя, че ъгълчетата на устните му са свити в подигравателно съчувствие, ала той не спираше да размахва ветрилото. Всичко у него тъй остро я предизвикваше, че силите й се възвърнаха в един внезапен прилив на дълбока неприязън. Рязко издърпа ветрилото от ръката му.

— Чувствам се съвсем добре — натъртено му каза тя — и не държа да ми развалите прическата с вашето веене.

— Скарлет, мила! Капитан Бътлър, трябва да я извините. Тя… тя не е на себе си, когато чуе да се споменава името на бедния Чарли… Може би наистина не биваше да идваме тук тази вечер. Нали виждате, още сме в траур и това е голямо напрежение за нея. Като си помисля, че е принудена, горката, да понася цялото това веселие и музика…

— Разбирам ви добре — каза той с престорена сериозност, но когато се извърна и отправи към Мели изпитателен поглед, който проникна чак до дъното на милите й разтревожени очи, изражението му се промени и по мургавото му лице някак неохотно пропълзя почтителност и нежност. — Мисля, че вие сте една смела млада дама, мисис Уилкс.

„А за мене нито дума“ — с негодувание си помисли Скарлет, докато Мели се усмихваше смутено и обясняваше:

— Боже мой, съвсем не, капитан Бътлър! Просто бяхме нужни на болничния комитет за този павилион, защото в последната минута… Калъфка за възглавница ли? Ето ви една чудесна, с избродирано знаме на нея.

Тя се обърна към трима кавалеристи, които се появиха на щанда. За момент Мелани си помисли колко мил човек е капитан Бътлър. Следващата й мисъл бе, че тензухът е твърде слаба преграда между полата й и плювалника, поставен близо до павилиона, защото попаденията на кавалеристите, изстрелващи жълти струйки тютюнев сок, съвсем не бяха толкова точни, колкото тези на дългоцевите им пистолети. А после, заета с нови клиенти, забрави и капитана, и Скарлет, и плювалника.

Скарлет седеше безмълвно на табуретката и си вееше, без да смее да вдигне поглед, изпълнена с желанието в този момент капитан Бътлър да се намира на парахода си, където му беше мястото.

— Съпругът ви отдавна ли почина?

— О, да, отдавна. Мина почти година.

— Цяла вечност за вас.

Скарлет схвана уловката, която се криеше в думите му, и не отговори.

— Колко време бяхте омъжена? Простете ми за любопитството, но твърде дълго отсъствах от тези места.

— Два месеца — неохотно отвърна тя.

— Несъмнено това е истинска трагедия — продължи той с безгрижен тон.

„По дяволите тоя нахалник! — гневно помисли тя. — Друг да беше, щях да го смразя и да го накарам да се махне. Но той знае за Ашли, а също и че не обичах Чарлс. С него ръцете ми са вързани.“ Тя все тъй мълчеше и гледаше надолу към ветрилото си.

— Това вероятно е първата ви поява в обществото?

— Зная, че изглежда странно — побърза да обясни тя. — Ала сестрите Маклюър, които трябваше да поемат този павилион, неочаквано заминаха и нямаше кой друг освен ние с Мелани…

— Каузата е достойна за всякаква жертва.

Виж ти, същото бе казала и мисис Елсинг, но в нейните уста то звучеше съвсем другояче. Ядни думи напираха на езика й, но се сдържа. В края на краищата тя наистина не беше тук заради каузата, а защото й бе дотегнало да седи вкъщи.

— Винаги съм смятал — замислено каза той, — че този обичай да се носи траур до края на живота и да се забраняват нормални развлечения на жените е не по-малко варварски от индийския ритуал на самозапалване.

— Индийския какъв?

Той се усмихна и тя се изчерви, задето е проявила невежество. Мразеше хора, които употребяваха непознати за нея думи.

— В Индия, когато мъжът умре, не го погребват, а го изгарят, а жена му винаги се качва на погребалната клада и изгаря заедно с него.

— Какъв ужас! Защо го правят? Полицията не се ли намесва?

— Разбира се, че не. Една вдовица, която откаже да умре с мъжа си, ще бъде презряна от обществото. Всички достойни индийски госпожи ще я одумват, че не се е държала като възпитана дама, точно както и тези достойни госпожи в ъгъла биха одумвали вас, ако тази вечер се бяхте появили в червен тоалет и играехте кадрил. Аз лично смятам самоизгарянето за много по-милостиво от нашия очарователен южняшки обичай вдовиците да бъдат погребвани живи.

— Как смеете да говорите, че съм погребана жива!

— Поразително е упорството на жените да запазят веригите, които оковават тях самите! Вие считате индийския обичай за варварски, но бихте ли имали смелостта да се появите тук тази вечер, ако не бяхте нужна на Конфедерацията?

Доводи от този род винаги объркваха Скарлет. Неговите бяха двойно по-объркващи, защото тя смътно чувстваше, че в тях има истина. Ала сега беше моментът да го постави на място.

— Разбира се, не бих дошла никога. Това щеше да е… да е ужасно непочтително… Щеше да излезе, че не съм го обича… — По насмешливия му подканящ поглед Скарлет усети, че той се забавлява. На него му бе известно, че не е обичала Чарли, и не би търпял престорените й благородни чувства, подходящи за случая. Непоносимо бе да си имаш вземане-даване с невъзпитан човек. Един джентълмен винаги си даваше вид, че вярва на дамата, дори тя да лъже. Това бе същността на южняшкото кавалерство. Възпитаният мъж винаги се подчиняваше на правилата, казваше каквото е редно и улесняваше живота на дамите. Но този човек явно не го беше грижа за правилата и се забавляваше да обсъжда неща, за които не се приказва.

— Целият съм слух.

— Вие сте невъзможен — въздъхна тя безпомощно и сведе очи.

Той се надвеси над щанда, като едва не докосна ухото й с устните си, и влязъл в ролята на някой злодей от пиесите, играни някога на сцената на „Атиниъм Хол“, изшептя:

— Не се страхувайте, прекрасна миледи! Аз няма да издам срамната ви тайна!

— Господи! — прошепна тя уплашено. — Как можете да приказвате такива неща?

— Исках само да ви успокоя. А вие какво бихте предпочели да кажа? „Бъди моя, красавице, или всичко ще издам?“

Скарлет го погледна неохотно и видя, че очите му блестят закачливо като на малък злосторник. Внезапно тя се разсмя. Положението наистина беше глупаво. Той също се засмя, и то тъй гръмко, че няколко от придружителките в ъгъла се обърнаха към тях. Като видяха колко добре се забавлява вдовицата на Чарлс Хамилтън с един съвършено непознат мъж, те се спогледаха неодобрително и скупчиха глави.

 

 

В залата изведнъж забиха барабани и щом доктор Мийд се покачи на подиума и вдигна ръце за тишина, отвред се разнесе шъткане.

— Трябва да изкажем голямата си признателност към очарователните дами, които с неуморните си патриотични усилия не само спечелиха средства за патриотичното ни дело, но също така преобразиха това неуютно помещение в чудна градина, достойна за красивите розови пъпки, разцъфнали тук тази вечер.

Всички заръкопляскаха одобрително.

— Дамите дадоха всичко от себе си. Те не само отделиха време, но и положиха много труд и тези хубави предмети, предлагани по павилионите, са двойно по-хубави заради това, че са изработени от нежните ръце на нашите прелестни южнячки.

Отекнаха нови аплодисменти и насърчителни възгласи, а Рет Бътлър, облегнат небрежно на павилиона до Скарлет, й прошепна:

— Какъв надут козел, а!

В първия миг Скарлет се смая и дори се ужаси от това кощунство към най-уважавания гражданин на Атланта и стрелна Рет с упрек. Но докторът наистина приличаше на козел, както потръскваше сивите си увиснали бакенбарди, и тя едва сдържа кикота си.

— Но това далеч не е достатъчно. Добродетелните дами от болничния комитет, донесли облекчение на толкова страдащи с ласката на хладните си ръце и изтръгнали от ноктите на смъртта безброй храбреци, ранени в битката за нашата справедлива кауза… те познават нуждите ни. Аз няма да ги изброявам. Трябват ни пари, за да купим лекарства от Англия, а това ми напомня, че с нас тази вечер е неустрашимият капитан, който цяла година се промъкваше през блокадата и пак ще го прави, за да ни носи нужните медикаменти. Капитан Рет Бътлър!

Въпреки че бе сварен неподготвен, знаменитият контрабандист веднага направи изискан поклон, чак малко пресилен, както реши Скарлет. Той като че преиграваше в любезността си точно защото презрението му към всички присъстващи бе тъй огромно. Докато се покланяше, залата гръмна от ръкопляскания, а дамите от ъгъла проточиха шии да го видят. Ето с кого се веселяла вдовицата на бедния Чарлс Хамилтън! А Чарли още не беше изстинал в гроба си!

— Трябва ни още злато и аз се обръщам към вас с молба да ни помогнете — продължаваше докторът. — Това е жертва, зная, но тя е тъй малка в сравнение жертвата на сърцатите ни мъже в сиви униформи, че изглежда смешна и нищожна. Дами, аз искам вашите накити. Аз ли ги искам всъщност? Не, Конфедерацията иска вашите накити, Конфедерацията се обръща с призив към вас и аз знам, че няма да откажете. Как хубаво блестят скъпоценностите върху изящните китки! Колко красиво сияят златните брошки върху гърдите на нашите жени патриотки! Но колко по-красива е жертвата от всичкото злато и скъпоценности на света! Златото ще бъде претопено, диамантите и перлите ще бъдат продадени и с парите ще се купят лекарства. Мили дами, покрай вас ще минат двама от нашите ранени храбреци с кошници и… — Но последните му думи бяха заглушени от бурни ръкопляскания и шумни възгласи.

Първата мисъл на Скарлет бе да благодари на Бога, че поради траура не носи със себе си скъпите обици и тежката златна огърлица, получени в наследство от баба Робияр, както и златните гривни и гранатовата брошка. Тя видя как дребният младеж в зуавска униформа, преметнал кошница през здравата си ръка, започна обиколката си откъм тази страна на залата, където бе застанала тя, и как жените, стари и млади, със смях издърпваха припряно гривните си, пискаха от престорена болка, докато сваляха обиците си и си помагаха една на друга да откопчеят колиетата и брошките от гърдите си. Сега се чуваше само слабо звънтене на метал о метал и викове: „Чакайте, чакайте! Откопчах го най-сетне! Ето го!“ Мейбъл Мериуедър издърпваше разкошните си гривни, надянати под и над лакътя; Фани Елсинг се провикна: „Мамо, нали може!“ — и изтръгна от косите си украшението от ситни перли в масивна златна обковка — старинна семейна ценност. При всеки нов накит, който звънваше в кошницата, се разнасяха ръкопляскания и развълнувани възклицания.

Усмихнатият дребосък вече приближаваше към техния павилион с натежала кошница и когато мина край Рет Бътлър, той небрежно подхвърли красива златна табакера. Момчето спря до Скарлет и постави кошницата си на щанда, но тя поклати глава и разпери ръце, за да покаже, че няма какво да даде. В този момент я обхвана смущение, че единствена от присъстващите тя не дава нищо. И тогава спря поглед на ярко блесналия си широк венчален пръстен.

В един миг на объркване тя се опита да си припомни лицето на Чарлс, когато го бе поставил на пръста й. Ала споменът бе заличен от внезапния прилив на раздразнение, което винаги я обхващаше при мисълта за него. Чарлс бе виновникът за нейните неволи, причината да погуби младостта си.

Тя стисна решително пръстена и го дръпна, но той не искаше да излезе. Младежът продължи към Мелани.

— Чакайте — викна му Скарлет. — Имам нещо за вас!

Когато най-сетне свали пръстена и се спусна да го хвърли в кошницата при верижките, часовниците, пръстените, брошките и гривните, пред очите й се изпречи лицето на Рет Бътлър. Устните му бяха леко изкривени в усмивка. Тя предизвикателно хвърли пръстена върху купчината бижута.

— О, милата ми! — прошепна й Мели и я стисна за ръката, а очите й сияеха от гордост и любов. — Ти си най-смелото момиче! Моля ви, почакайте, лейтенант Пикар. Аз също имам нещо за вас!

Тя издърпваше собствения си венчален пръстен. Скарлет знаеше, че никога не е свалян от пръста й, откакто Ашли го бе поставил там. Никой друг освен Скарлет не подозираше колко много означава това за нея. Пръстенът излезе трудно и за миг малката длан го стисна здраво. След това Мели го сложи внимателно върху струпаните украшения. Двете момичета останаха загледани след младежа, който се отправи към възрастните дами в ъгъла, Скарлет — с предизвикателно изражение, а Мели — тъй нажалена, че само дето не плачеше. Лицата им не убягнаха от вниманието на мъжа, застанал до тях.

— Ако ти нямаше куража да го сториш, аз самата никога не бих посмяла — каза Мели, като обхвана, с ръка кръста на Скарлет и нежно я притисна. За миг на Скарлет й се прищя да се освободи от нея и да викне колкото й глас държи: „За Бога!“ — както правеше Джералд, когато бе раздразнен, но видя, че Рет Бътлър ги наблюдава, и скалъпи една кисела усмивка. Досадна беше тази Мели с вечните си погрешни тълкувания на подбудите й, но може би това бе за предпочитане, отколкото да отгатне истината.

— Какъв красив жест! — рече тихичко Рет Бътлър. — Жертви като вашите вдъхват сила на юначните ни младежи на фронта.

Скарлет усети как гневът заклокочи в гърдите й и с мъка възпря ядните си думи. Във всяка негова реплика личеше подигравка. Тя го ненавиждаше от дъното на душата си и дори небрежната му поза й се виждаше противна. Но у него имаше нещо вълнуващо и съдбовно, а присъствието му правеше атмосферата едновременно задушевна и напрегната. Предизвикателството в черните му очи караше ирландската кръв да кипи. Тя реши, че трябва веднъж-дваж да натрие носа на този човек. Вбесяваше я мисълта, че той знае тайната й и това му дава предимство, ала тя щеше да промени положението и да го постави в неизгодна позиция. Ето защо потисна желанието си да му каже направо какво мисли за него. Мухата каца на мед, а не на оцет, както обичаше да казва Мами, и Скарлет щеше да улови и да обезвреди тази муха, за да не бъде никога повече подвластна на Рет Бътлър.

— Благодаря ви — със сладък глас отвърна тя, като се престори, че не долавя присмеха му. — Подобен комплимент е наистина ценен, когато го изрича тъй прочут човек, какъвто е капитан Бътлър.

Той отметна глава и се разсмя невъздържано, а Скарлет, изпаднала в ярост от неговото „квичене“, както го определи наум, отново поруменя.

— Но защо не кажете онова, което в действителност мислите? — запита я той с по-тих глас, тъй че сред врявата и оживлението около събирането на скъпоценности само тя можеше да го чуе. — Защо не кажете, че съм проклет негодник и грубиян и трябва да ви оставя на мира, тъй като иначе някой от смелите младежи в сиви униформи ще ме извика на дуел?

Язвителните думи напираха на устните й, ала тя направи геройско усилие и възкликна:

— Но моля ви, капитан Бътлър! Всички ние чудесно знаем колко сте смел и… и…

— Разочарован съм от вас — каза той.

— Разочарован ли?

— Да. По време на знаменателната ни първа среща си казах, че най-после съм срещнал девойка, която е не само красива, но и смела. Но сега виждам, че сте само красива.

— Да не искате да кажете, че съм страхливка? — мигом се наежи тя.

— Точно така. Нямате смелостта да говорите откровено. Когато ви видях за пръв път, си помислих: такова момиче се среща веднъж на един милион. Тя не е като другите наивни глупачки, дето вярват на всичко, казано от майките им, и действат според напътствията им, без да се съобразяват със собствените си чувства. Те скриват всичките си пориви, желания и малки трагедии зад потоци от мили думи. Мис О’Хара е момиче с рядко срещан дух. Тя знае какво иска и не се бои да говори истината… нито да хвърля вази.

— Тъй ли! — не издържа тя и даде воля на гнева си. — Тогава още тази минута ще ви кажа какво мисля. Ако имахте поне малко такт, никога нямаше да ме приближите и да ме заговорите. Щяхте да знаете, че не желая да ви виждам пред очите си! Но вие не сте благороден мъж! Вие сте един отвратителен грубиян! Само защото жалките ви корабчета могат да се изплъзват от янките, смятате, че имате право да сипете подигравки върху мъже, които са истински храбреци, и върху жени, които са пожертвали всичко за каузата…

— Спрете, спрете — ухили се той. — Започнахте много добре и казахте мнението си искрено, но не почвайте да ми говорите за каузата. Дотегнало ми е да слушам за това, а обзалагам се, че и на вас също…

— Но как разбрахте… — изплъзна се от устата й, преди да се опомни, и тя бързо млъкна, кипнала от гняв срещу себе си, задето се хвана в капана му.

— Бях застанал до входа, преди още да ме забележите, и ви наблюдавах — отвърна той. — Наблюдавах и другите момичета. Те всички изглеждаха като извадени от един калъп. Но не и вие. По вашето лице лесно може да се чете. Умът ви не беше в продаването и се обзалагам, че не мислехте за каузата или за болницата. На лицето ви беше изписано желание да танцувате и да се забавлявате и съжаление, че не можете да го сторите. По-точно казано, бяхте направо побесняла от яд. Кажете истината. Не съм ли прав?

— Нямам какво да ви кажа повече, капитан Бътлър — отговори тя колкото можеше по-официално, като отчаяно се стараеше да събере остатъците от разбитото си достойнство. — Вашето самочувствие на герой не ви дава право да обиждате жените.

— Герой ли? Шегувате се. Моля ви, отделете ми само още миг от драгоценното си време, преди да ме запратите в забвение. Не бих искал такава очарователна малка патриотка да остане в заблуда по отношение на приноса ми към делото на Конфедерацията.

— Не желая да слушам хвалбите ви.

— Да пробивам блокадата, за мене значи да търгувам и да печеля пари. Щом спра да печеля, ще се оттегля. Какво ще кажете за това?

— Ще кажа, че сте долнопробен наемник, не по-свестен от янките.

— Точно така — усмихна се той. — Между другото, янките ми помагат да печеля. Миналия месец например спрях кораба си в пристанището на Ню Йорк и натоварих стока оттам.

— Какво! — възкликна Скарлет с неволно смайване и интерес. — Нима не ви обстрелваха?

— Горкото ми наивниче! Разбира се, че не. Измежду янките има доста практични патриоти, които нямат нищо против да натрупат печалби, като продават стоки на Конфедерацията. Влизам в нюйоркското пристанище, купувам каквото купувам — без много-много шум, то се знае — и си заминавам. Когато почне да става опасно, отивам в Насо и там същите тези патриоти от Севера ми доставят барут, снаряди и кринолини. По-удобно е, отколкото да се ходи в Англия. Понякога е трудно да се проникне в пристанищата на Чарлстън и Уилмингтън, но вие бихте се изненадали, ако знаехте колко лесно пада всяка блокада, щом зазвъни златото.

— Разбира се, известно ми е отдавна, че янките са продажни, ала това е прекалено…

— Защо да придиряме на янките, че се опитват честно да си напълнят джобовете, макар и да продават Съюза? След сто години това ще е без значение. Резултатът при всяко положение ще е един и същ. Те знаят, че в крайна сметка Конфедерацията ще бъде смазана, защо тогава да не понапечелят от нея?

— Да бъдем смазани? Ние?

— Естествено.

— Бихте ли ме избавили от присъствието си, или в противен случай ще бъда принудена да извикам каретата си и да се прибера, за да се отърва от вас?

— Каква пламенна малка бунтовница! — усмихна се той отново. След това се поклони и бавно се отдалечи, като я остави задъхана от безсилна ярост и възмущение. В тези чувства се примесваше и необяснимо разочарование — разочарованието на дете, което вижда, че илюзиите му се сриват. Как смееше той да отнема бляскавия ореол на храбреците, които пробиваха блокадата! Как смееше да говори, че Конфедерацията ще бъде смазана! Само за това заслужаваше да го разстрелят като долен предател. Тя се огледа, като спираше поглед на познатите лица — тъй сигурни в успеха, тъй смели, тъй предани, — и в сърцето й се загнезди странна хладина. Смазани? Тези хора? Но разбира се, че не беше възможно! Самата мисъл й се струваше нелепа и предателска.

— За какво си шушукахте вие двамата? — обърна се Мелани към Скарлет, когато клиентите й се отдалечиха. — Мисис Мериуедър просто не откъсваше поглед от вас, а ти знаеш, мила, че тя има остър език.

— О, този човек е просто невъзможен! Невъзпитан, грубиян и толкова! — отвърна Скарлет. — А колкото до мисис Мериуедър, нека си дрънка. Омръзна ми да се правя на монахиня за нейно удоволствие.

— Но, Скарлет, как може! — изписка Мелани стъписана.

— Шшт! — махна й Скарлет. — Доктор Мийд ще прави ново съобщение.

Сборището отново се смълча, когато докторът извиси глас, за да благодари на дамите, които с такава готовност бяха дали бижутата си.

— А сега, дами и господа, ще ви предложа една изненада — една новост, от която някои ще бъдат може би постреснати, но аз ви моля да си припомните, че всичко това се прави за болницата и за момчетата ни, които лежат в нея.

Всички наостриха уши, като се мъчеха да отгатнат какво скандално може да предложи старият и почтен доктор.

— Дойде ред на танците, които ще започнат както винаги с кадрил, последван от валс. Всички останали танци — полка, шотландски и мазурка, — ще бъдат предшествани от кратък кадрил. Известно ми е благородното съперничество в борбата за правото да се води кадрилът и затова… — Докторът изтри потното си чело и погледна с известно колебание към ъгъла, където сред придружителките седеше съпругата му. — Господа, ако желаете да водите кадрила с дама по ваш избор, трябва да наддавате за нея, а приходите ще са за болницата.

Ветрилата застинаха във въздуха и през тълпата пробяга развълнуван шепот. Сред придружителките настана смут и мисис Мийд, която държеше да подкрепи съпруга си, без да одобрява вътрешно начинанието, се оказа в трудно положение. Приятелките й Елсинг, Мериуедър и Уайтинг аленееха от възмущение. Но внезапно войниците от градската охрана нададоха мощни приветствени възгласи, които бяха подети и от цивилните мъже, а девойките заръкопляскаха и заподскачаха възбудено.

— Не ти ли се струва, че това прилича малко на… на търг за роби? — пошепна Мелани, вперила разочарован поглед във войнствено изпъчения срещу евентуални нападки доктор, който до този момент бе за нея образец на съвършенство.

Скарлет не отговори, но очите й блестяха, а сърцето й болезнено се свиваше. Ех, да не беше сега вдовица! Ако можеше отново да бъде Скарлет О’Хара, облечена в ябълковозелена рокля с тъмнозелени кадифени панделки, висящи от корсажа, и с нежни лилии в черните си коси, то се знае, тя щеше да води кадрила. Поне десетина мъже щяха да се борят за нея и да трупат купчини с пари пред доктора. А сега трябваше да стои като непотребна вещ до стената и, ще не ще, да гледа как Фани или Мейбъл повеждат първия кадрил като най-лични хубавици на Атланта!

Над глъчката се издигна гласът на дребния зуав със силен креолски акцент:

— Ако позволите, плащам двайсет долара за мис Мейбъл Мериуедър.

Мейбъл смутено скри поруменялото си лице в рамото на Фани, а тя приближи глава до нейната и двете момичета тихичко се закискаха, докато през това време други гласове извикваха нови имена и назоваваха нови суми. Доктор Мийд отново започна да се усмихва, като напълно пренебрегна негодуващия шепот на дамите от болничния комитет, седнали в ъгъла.

Отначало мисис Мериуедър бе заявила високо и категорично, че нейната Мейбъл няма да участва в подобно начинание, ала когато името на Мейбъл започна да се чува все по-често и сумата достигна седемдесет и пет долара, нейните протести позатихнаха. Скарлет се облегна с лакти на щанда, хвърляйки гневни погледи към възбудените, развеселени мъже, скупчени около подиума и протягащи пачки конфедерационни банкноти.

Сега всички щяха да танцуват — всички освен нея и възрастните дами. Всички щяха да се забавляват, само не и тя. Тогава забеляза Рет Бътлър, застанал съвсем близо до доктора, и преди да успее да промени изражението на лицето си, той й отправи иронична гримаса. Тя тръсна ядно глава и се извърна в другата посока, но внезапно до слуха й достигна собственото й име, извикано тъй отчетливо от добре познатия глас с чарлстънски изговор, че заглуши всички други имена.

— Мисис Чарлс Хамилтън — сто и петдесет долара в злато.

Тълпата мигновено замлъкна, сразена и от името, и от сумата. Скарлет бе тъй зашеметена, че не можеше да мръдне. Тя остана като закована, с брадичка, подпряна на дланите, и с разширени от смайване очи. Всички в залата се обърнаха да я погледнат. Тя видя, че докторът се наведе от подиума и пошепна нещо на Рет Бътлър. Вероятно му обясняваше, че тя е в траур и няма как да танцува. Ала Рет само небрежно сви рамене.

— Може би ще изберете някоя друга от нашите хубавици? — попита докторът.

— Не — с ясен глас отвърна Рет, като лениво измерваше с поглед присъстващите, — мисис Хамилтън.

— Казвам ви, че е невъзможно — възрази докторът раздразнено. — Мисис Хамилтън няма да се съгласи…

Скарлет чу един глас, без да осъзнае веднага, че е нейният собствен:

— Напротив, съгласна съм!

Скочи от мястото си, а сърцето й биеше тъй лудо, че се уплаши да не изгуби равновесие. То туптеше в гърдите й от радостна възбуда, че отново е в центъра на вниманието, че отново е най-желаната от всички присъстващи момичета и най-вече, че отново ще танцува.

— Не ме е грижа! Не ме интересува какво ще говорят! — прошепна тя, обзета от сладостно безумство. Излезе от павилиона, като отметна предизвикателно глава и в движение разпери докрай черното си ветрило, а токчетата й потропваха по пода като кастанети. За секунди пред очите й се мярна смаяната физиономия на Мелани, осъдителните гримаси на придружителите, намусените девойки и възхитените ухилени войници.

В следващия миг се озова насред залата, а тълпата сторваше път на Рет Бътлър, който се приближаваше към нея с отвратителната си иронична усмивка. Но тя не я засягаше сега. Не би се поколебала да танцува дори ако партньорът й бе самият Ейб Линкълн! Щеше да води първия кадрил! С ослепителна усмивка тя направи нисък реверанс, а той се поклони с ръка на гърдите. Изуменият Леви побърза да спаси положението и извика:

— Избирайте партньорки, господа! Вирджински кадрил!

И оркестърът гръмко подхвана най-хубавата от всички мелодии — „Дикси“.

— Как смеете да ме злепоставяте тъй, капитан Бътлър?

— Но, скъпа ми мисис Хамилтън, та вие умирахте от желание да бъдете злепоставена!

— Откъде ви хрумна, че можете да крещите името ми пред всички?

— Вие можехте да откажете.

— Аз имам дълг пред каузата… Не бих… не бих могла да мисля за себе си, когато предлагахте такава голяма сума, и то в злато. Престанете да се смеете, всички ни гледат.

— Каквото й да правя, все ще ни гледат. Не се опитвайте да ми пробутвате тези празни приказки за каузата. Искахте да танцувате и аз ви дадох тази възможност. Това е последната фигура на кадрила, нали?

— Да, така е. Трябва вече да се връщам на мястото си.

— Защо? Да не би да ви настъпих?

— Не… но ще почнат да приказват за мене.

— Нима това ви тревожи, искам да кажа, дълбоко в сърцето ви?

— Все пак…

— Не вършите някакво престъпление, не е ли тъй? Защо не танцувате и валса с мене?

— Ако мама узнае за това…

— Хайде де, все още ли се държите за полите на мама?

— Имате отвратителния маниер да представяте добродетелите тъй, сякаш са най-голямата глупост.

— Но те наистина са глупост. Засяга ли ви, че хората щели да злословят?

— Не… но… Вижте, нека говорим за друго. Слава Богу, че започва валсът. Ужасно се задъхвам от кадрилите.

— Не се изплъзвайте от въпросите ми. Вълнували ли са ви някога приказките на другите жени?

— Щом толкова ви се иска да ме притиснете до стената, ще ви кажа, че никога не са ме вълнували! В обществото наистина се смята, че това не е без значение за една жена. Обаче тази вечер не ме е грижа за обществото.

— Браво! Сега вече започвате да мислите с главата си, вместо да повтаряте чужди мнения, а това е признак, че помъдрявате.

— Да, но…

— Когато ви засипят с одумки както мене, ще разберете колко излишни са притесненията. Помислете си само, в Чарлстън аз не съм приет в нито един дом. Нищо не е в състояние да ги умилостиви — дори заслугите ми пред свещената и справедлива кауза.

— Какъв ужас!

— Нищо подобно. Човек трябва да загуби репутацията си, за да осъзнае какво бреме е била тя за него и колко ценна е истинската свобода.

— Думите ви са направо скандални.

— Скандални, но и верни. Всеки може да мине без репутация, в случай че има достатъчно смелост или достатъчно пари.

— С пари не може да се купи всичко.

— Това трябва да сте го чули от някого. Такава баналност не бихте могли да измислите сама. Какво е това, дето не може да се купи?

— О, и аз не знам… Във всеки случай поне щастието и любовта.

— По принцип пречки не съществуват, но ако е невъзможно, с пари човек може да си купи чудесни заместители.

— А вие имате ли толкова много пари, капитан Бътлър?

— Това е твърде неделикатен въпрос, мисис Хамилтън. Учуден съм. Впрочем имам, да. За човек, изхвърлен от къщи в ранна младост без пукнат грош, никак не съм зле. И не се съмнявам, че през време на блокадата ще закръгля сумичката на милион.

— О, невъзможно!

— Напълно възможно. Това, което много хора не схващат, е, че може да се забогатее не само при създаването на една цивилизация, но и при крушението й.

— Това пък какво значи?

— Вашето семейство и моето семейство, а и всички присъстващи тук са натрупали парите си, като са превърнали огромна пустош в цивилизован край. Създали са империя, а това носи добри пари. Но още повече пари могат да се спечелят при разрушаването на империята.

— За каква империя ми говорите?

— За империята, в която живеем — за Юга, за Конфедерацията, за Царството на памука. Тя се срива пред очите ни. Само най-големите глупци не го виждат и не се възползват от настъпващата й гибел. Аз трупам богатството си от крушението на империята.

— Значи вие сериозно смятате, че ще бъдем смазани?

— Да. Защо трябва да си крием главите в пясъка като щрауси?

— Знаете ли, тоя разговор взе да ми досажда. Нямате ли навик да говорите и приятни неща, капитан Бътлър?

— Може би ще ви хареса, ако ви кажа, че очите ви са като две басейнчета за златни рибки, пълни с кристално чиста зелена вода, и че когато рибките подскачат на повърхността, както правят сега, ставате дяволски очарователна?

— Не, това не ми харесва… Музиката е разкошна, нали? Бих танцувала валс цяла вечност! Нямах представа колко ми е липсвало всичко това!

— Вие сте най-прелестната танцьорка, която съм държал в обятията си.

— Капитан Бътлър, не бива да ме притискате толкова силно. Всички ни гледат.

— Ако никой не ни гледаше, бихте ли ми го позволили?

— Капитан Бътлър, вие се забравяте.

— Нито за минутка. Как бих могъл, след като ви държа в ръцете си? Каква е тази мелодия? Нова ли е?

— Да. Не е ли божествена? И тази мелодия сме „пленили“ от янките.

— Как се нарича?

— „Щом тая жестока война свърши“.

— А какви са думите? Изпейте ми я.

Любими, спомняш ли си ти

последната ни среща,

как паднал в миг на колене

призна любов гореща?

Бе горд и смел като орел

във униформа сива

и клетва даде ти пред мен

да бъдем все щастливи.

Сега съм тъжна и сама.

Не пея, не танцувам.

Но знам, ще свърши зла война

и пак ще те целувам.

— Разбира се, в оригинала беше „униформа синя“, но ние я променихме в „сива“… О, вие танцувате много добре, капитан Бътлър. Това е рядкост при едрите мъже. Като си помисля, че години ще минат, преди да танцувам отново!…

— Ще минат само няколко минути. Ще ви поканя и за следващия кадрил, и за по-следващия… до последния.

— О, не, невъзможно е! Не бива да ме каните! Ще ми съсипете доброто име.

— И без това е доста пострадало вече, тъй че не виждам какво променя някой и друг танц в повече. След като изтанцуваме пет-шест, може би ще дам възможност на другите момчета, но последният е мой.

— Е, добре. Знам, че съм луда, но нищо не ме интересува. Най-малко ме засяга какво ще каже някой. Толкова ми омръзна седенето вкъщи. Тази вечер поне ще се натанцувам…

— И ще свалите черните дрехи, нали? Не понасям жалейно облекло.

— О, не мога да сваля траура… Капитан Бътлър, не бива да ме притискате толкова. Ще ви се ядосам, ако продължавате.

— Но вие сте великолепна, когато се ядосате. Пак ще ви притисна… ето така… само за да видя дали наистина ще се разсърдите. Нямате представа колко очарователна бяхте онзи ден в Дванайсетте дъба, когато се ядосахте и хвърляхте каквото ви падне.

— Умолявам ви, забравете най-после тази случка!

— Не, това е един от най-скъпоценните ми спомени — една красавица южнячка с изискано възпитание да беснее като истинска малка фурия! Знаете ли, ирландската кръв у вас е твърде силна.

— Господи, ето че музиката спря и леля Питипат се показва от задната стаичка. Сигурна съм, че мисис Мериуедър й е съобщила. За Бога, нека се дръпнем и да застанем до някой прозорец. Не ми се иска да ме спипа в този момент. Очите й са изцъклени от ужас.