Маргарет Мичъл
Отнесени от вихъра (8)

Глава VIII

Докато влакът отвеждаше Скарлет на север през онова майско утро на 1862 година, тя си мислеше, че Атланта едва ли ще се окаже тъй отегчителна, както Чарлстън и Савана, и въпреки неприязънта си към мис Пити и Мелани с известно любопитство очакваше да види как се е променил градът след последното й посещение през зимата, преди да започне войната.

Атланта винаги я бе интересувала повече от който и да е друг град, тъй като още в детските си години бе чувала от Джералд, че тя и Атланта са точно на една и съща възраст. Когато порасна, разбра, че Джералд малко е поизкривил истината, както си му беше навикът, щом искаше да направи разказа си по-интересен; всъщност Атланта беше само с девет години по-възрастна от нея самата и тази разлика не й пречеше да възприема града като учудващо млад в сравнение с всички останали, които й бяха известни. Савана и Чарлстън притежаваха достойнството на отминалите години — единият беше доста напреднал във втория си век, а другият навлизаше в третото столетие на своята история. В младежките й очи те изглеждаха като стари жени, които спокойно се припичаха на слънце и си вееха с ветрила. А Атланта беше от нейното поколение, все още белязана с типичната незрялост на младостта, своенравна и импулсивна като нея самата.

Твърдението на Джералд се основаваше на факта, че тя и Атланта са кръстени в една и съща година. През деветте години, преди да се роди Скарлет, градът се бе наричал най-напред Търминъс, а след това Мартасвил и едва в годината на нейното рождение бе станал Атланта.

Когато Джералд бе дошъл за пръв път в северната част на Джорджия, още нямаше никаква Атланта, нито дори подобие на село, и на това място царуваше пустош. Но през следващата година, 1836-а, щатът бе разрешил строителството на железопътна линия северозападно от земите, изоставени наскоро от племето чероки. Посоката на предложената железопътна линия — Тенеси и Западните щати — беше ясна и определена, но началната й точка в Джорджия още не беше уточнена, докато година по-късно един инженер не заби колче в червената глина, за да отбележи южния край на линията, и така бе сложено началото на Атланта, родена Търминъс.

Тогава в северната част на Джорджия нямаше железници и изобщо те бяха все още рядкост. Ала през годините, преди Джералд да се ожени за Елен, малкото селище, отдалечено на четирийсет километра северно от Тара, бавно нарасна и релсите постепенно напредваха на север. След това ерата на железопътното строителство се разгърна с пълна сила. От стария град Огъста бе прокарана втора железопътна линия на запад през щата, за да се направи връзка с новия път до Тенеси. От стария град Савана беше построена трета линия, най-напред до Мейкън, в сърцето на Джорджия, а после и на север, през окръга на Джералд до Атланта, за да се съедини с другите две и да даде на пристанището в Савана излаз към Запада. От същата пресечна точка — младата Атланта — излезе и четвърта железопътна линия в югозападна посока към Монтгомъри и Мобийл.

Родена от строителството на една железопътна линия, Атланта растеше с разрастването на железните пътища. Със завършването на четирите линии градът вече бе свързан със Запада, Юга и с Крайбрежието, а чрез Огъста — със Севера и Изтока. Превърнало се в кръстопът на движението в четирите посоки, селцето изведнъж отхвръкна.

За период от време, малко по-голям от седемнайсетте години на Скарлет, Атланта бе пораснала от едно забито в земята колче в процъфтяващ град с население от десет хиляди души, към който бяха обърнати очите на целия щат. По-старите, улегнали градове имаха навика да гледат на шумния нов град като на кокошка, излюпила пате. Защо това място бе тъй различно от другите селища в Джорджия? Защо растеше толкова бързо? В края на краищата в него нямаше нищо, което да го изтъква, освен железопътните му линии и шепата яки и пробивни люде.

Жителите на града, наричан последователно Търминъс, Мартасвил и Атланта, бяха наистина пробивни. Неспокойни, енергични преселници бяха привлечени от по-старите райони на Джорджия и от по-далечни щати в този град, който се разпростираше около възела на железопътните линии. Те прииждаха, изпълнени с ентусиазъм. Строяха хубавите си къщи на улиците Уайтхол и Уошингтън и по протежение на високия хребет, където безброй поколения индианци бяха утъпкали с мокасините си пътека, наричана сега Прасковената улица. Гордееха се с мястото, където живееха, гордееха се с растежа му, а и със себе си, задето допринасяха за този растеж. Нека старите градове говорят за Атланта каквото си щат. Атланта това не я засягаше.

Скарлет винаги бе харесвала този град по същите причини, поради които Савана, Огъста и Мейкън го осъждаха. Като нея самата той бе смесица от старото и новото в Джорджия, при което старото често отстъпваше пред стремителния напор на новото, в сблъсъка си с него. Освен това имаше нещо близко и вълнуващо в един град, роден или поне кръстен в същата година, когато бе кръстена и тя.

 

 

Предишната нощ се бе извила дъждовна буря, но когато Скарлет пристигна в Атланта, вече грееше топло слънце, храбро заловило се да изсуши улиците, превърнати в истински реки от червена мътилка. На откритото място пред гарата меката почва бе разравяна и набраздявана от постоянните потоци движение в двете посоки, докато най-накрая то бе заприличало на огромна тинеста кочина и тук-там някои впрягове бяха затънали в браздите до средата на колелетата. Непрестанната върволица от фургони и санитарни коли, които товареха и разтоварваха от влаковете припаси и ранени, още повече разкапваше площада и създаваше по-голяма бъркотия в стремежа на всички да се промъкнат към гарата или да излязат от нея. Навред се виждаха ругаещи кочияши и затънали мулета, а калта плискаше надалеко.

Скарлет стоеше на долното стъпало на вагона — хубавичка и бледа в черната си траурна рокля и воала, който се стелеше почти до петите й. Тя се колебаеше, тъй като не й се щеше да изцапа пантофките и полата си, и се оглеждаше за мис Питипат сред шумния безпорядък от фургони, кабриолети и карети. Дебеличката розовобуза дама не се виждаше никъде, но докато Скарлет нетърпеливо я търсеше с поглед, през калта се приближи слаб стар негър с прошарени коси и с израз на властно достойнство.

— Вий сте мис Скарлет, нали тъй? Моя милост е Питър, кочияшът на мис Пити. Да не сте рекли да стъпите в тая кал! — нареди той сурово, като видя, че Скарлет вдига полите си и се кани да слезе. — Вий не сте по-стока от мис Пити, а тя е досущ кат дете и се не може да си опази краката сухи. Дайте да ви отнеса.

Въпреки мършавия си старчески вид той вдигна Скарлет с лекота и като видя Приси, застанала на перона с бебето в ръце, спря.

— Туй ли хлапе там ви е бавачката? Мис Скарлет, тя е много зелена да се грижи за едничкото бебенце на мистър Чарлс! Но после ще я видиме таз работа. Момиче, ти ще вървиш подир мене и гледай да не изтървеш бебето.

Скарлет покорно се остави да я отнесат до каретата и прие смирено строгото порицание към Приси и самата нея. Докато минаваха през калта, а Приси запъхтяно джапаше зад тях, тя си спомни какво й беше разказвал Чарлс за чичо Питър.

„Той е изкарал цялата Мексиканска война заедно с татко, лекувал го е, като е бил ранен — с една дума, спасил му е живота. Всъщност аз и Мелани сме отгледани от чичо Питър, защото сме били много малки, когато татко и мама са починали. Някъде по това време леля Пити се скарала с брат си, чичо Хенри, и дойде да живее при нас и да се грижи за двама ни. Тя е най-безпомощната душица на света. Прилича на мило възрастно дете и чичо Питър в много отношения я приема като дете. Дори ако трябва да спасява живота си, тя не ще може да вземе каквото й да било решение, затова чичо Питър се разпорежда вместо нея. Той именно реши, че полагаемата ми се сума трябваше да се увеличи, когато станах на петнайсет години, и настоя да отида за последния си курс в Харвард, докато чичо Хенри искаше да получа диплома си в Джорджийския университет. И отново той реши кога Мели е достатъчно голяма, за да си вдигне косата в прическа и да ходи на забави. Чичо Питър казва на леля Пити кога да не излиза, защото е студено или влажно, и кога да си наметне шал… Той е най-умният негър, когото съм срещал, а сигурно и най-преданият. Единствената беда при него е, че владее и трима ни телом и духом и го съзнава.“

Думите на Чарлс бяха потвърдени, когато Питър се качи на капрата и взе камшика.

— Мис Пити много се вайка, че не дойде да ви срещне. Страх я е да се не разсърдите. Ала аз й казах, че двете с мис Мели само ще се окалят и ще си съсипят новите рокли. Рекох й, че аз ще ви обясня. Мис Скарлет, я по-хубаво го гушнете вий туй дете, че малката ще земе да го изтърве.

Скарлет погледна към Приси и въздъхна. Приси не беше най-подходящата детегледачка. Скорошното й повишение от кльощаво слугинче с къса пола и стегнати плитчици в бавачка с дълга басмена рокля и колосан бял тюрбан съвсем й беше замаяло главата. Тя никога не би се издигнала до тази длъжност толкова млада, ако не бяха непрестанните нужди и изисквания, наложени на Тара от войната и интендантството, поради които Елен не можеше да се лиши от Мами или Дилси и дори от Роза или Тина. Приси никога не бе се отдалечавала на повече от километър-два от Дванайсетте дъба или от Тара и пътешествието с влак, прибавено към повишението й в бавачка, не можеха да се поберат лесно в черната й главичка. Трийсеткилометровото пътуване от Джоунсбъро до Атланта тъй я развълнува, че Скарлет бе принудена да държи бебето през целия път. А сега гледката на безброй сгради и хора направо довърши Приси. Тя се въртеше от една страна на друга, сочеше с пръст, току подскачаше и така тръскаше бебето, че то надаваше жален рев.

Скарлет копнееше за дебелите, опитни ръце на Мами. Достатъчно бе Мами просто да се допре до някое дете, за да го укроти начаса. Но тя беше в Тара и Скарлет не можеше да стори нищо. Според нея беше безполезно да взима малкия Уейд от Приси. У нея той ревеше също толкова силно, колкото и у Приси. Освен това щеше да дърпа панделките на шапката й и без съмнение щеше да омачка роклята й. Затова тя се престори, че не е чула предложението на чичо Питър.

„Може би някога ще се науча да се оправям с бебета — раздразнено си мислеше тя, докато каретата се друсаше и люлееше при излизане от блатото, заобикалящо гарата, — но никога няма да седна да се лигавя с тях.“ И тъй като личицето на Уейд посиня от плач, тя се тросна сърдито:

— Приси, дай му биберона със захар, дето ти е в джоба. Дай му каквото щеш, само да млъкне. Знам, че е гладен, но нищо не мога да направя сега.

Приси извади оваляния в захар биберон, който Мами й беше дала сутринта, и ревът на бебето заглъхна. Покоят бе възстановен и при новите гледки, които се изправяха пред очите и, настроението на Скарлет започна малко по малко да се повишава. Чичо Питър най-после успя да прекара каретата помежду калните дупки и да излезе на Прасковената улица и за пръв път от месеци Скарлет усети, че у нея се надига някакъв интерес. Колко бе пораснал градът! Не беше минало много повече от година, откакто тя бе идвала тук за последен път, и просто й се струваше невероятно, че малката Атланта, която познаваше, толкова се е променила.

През последната година бе дотам обсебена от скърбите си и отегчена от всяко споменаване на войната, че изобщо не знаеше за промените, настъпили в Атланта още в началото на военните действия. Същите онези железопътни линии, които в мирно време бяха превърнали града в търговско средище, сега, в условията на войната, бяха от жизнена стратегическа важност. Далеч от бойните полета, градът осигуряваше чрез железопътния си възел връзка между двете армии на Конфедерацията, във Вирджиния и в Тенеси, със Запада. Атланта свързваше също така двете армии с вътрешността на Юга, откъдето те се снабдяваха с провизии. В отговор на военните нужди Атланта беше станала манифактурен център, болнична база и един от главните складове на Юга за храна и боеприпаси, предназначени за фронта.

Скарлет се огледа, за да разпознае в това, което виждаше, доскорошния малък градец. Той беше изчезнал. Градът, който заварваше, бе неузнаваем като бебе, превърнало се неусетно в енергичен гигант.

Атланта жужеше като пчелен кошер, изпълнена с гордост от съзнанието за своята значимост в Конфедерацията, и кипеше в денонощен труд, чиято цел бе да превърне един селскостопански район в промишлен. Преди войната южно от Мериланд съществуваха само няколко фабрики за памук, даракчийници, оръжейни и машиностроителници — факт, с който се гордееха всички южняци. Югът създаваше държавници и войници, плантатори и лекари, юристи и поети, но не инженери и механици. Подобни нисши призвания бяха оставени на янките. Сега обаче, когато конфедерационните пристанища бяха завардени от военните кораби на янките и през блокадата минаваше съвсем оскъдно количество европейски стоки, Югът отчаяно се стремеше да произвежда необходимото за войната. Северът можеше да се обърне към целия свят за провизии и войници; в армията на Съюза се вливаха хиляди ирландци и германци, съблазнени от предлаганите тлъсти суми. Югът можеше да разчита само на себе си.

В Атланта имаше фабрики, които трудно и бавно произвеждаха машини за военни стоки — трудно и бавно, защото в Южните щати имаше много малко машини, от които да се вземе модел, и почти всеки детайл трябваше да се изработва по чертежи, изпратени от Англия и минали през блокадата. Сега по улиците на Атланта се срещаха странни физиономии и гражданите, които само година по-рано биха наострили уши дори при звука на изговор от Запада, вече не обръщаха никакво внимание на чуждата реч на европейците, минали през блокадата, за да правят машини и да доставят муниции за Конфедерацията. Това бяха специалисти, без които Конфедерацията трудно би могла да си осигури пистолети, пушки оръдия и барут.

В денонощната работа, чиято цел бе чрез железопътните артерии непрекъснато да се разпращат боеприпаси до двата фронта, като че се чувстваше туптящото сърце на града. Във всички часове се чуваше тракането на влаковете, напускащи града и влизащи в него. Саждите от новопостроените фабрики се сипеха обилно върху белите къщи. Нощем пещите светеха и дълго след като жителите на града си легнеха, отекваха ударите на чукове. Там, където преди година пустееха поляни, сега се издигаха големи сарачници и ковачници, оръжейни и фабрики за артилерийски боеприпаси, валцовъчни и леярни, доставящи релси и товарни вагони, за да заменят унищожените от янките; бяха изникнали и много други работилници, в които се правеха шпори, мундщуци за юзди, скоби, палатки, копчета, пистолети, саби. В леярните вече усещаха недостиг на желязо, тъй като през блокадата преминаваха нищожни количества, а мините в Алабама бяха почти изоставени, защото миньорите бяха на фронта. Вече нямаше железни огради, железни беседки, железни врати и други железни статуйки пред къщите в Атланта, защото отдавна бяха пратени за претопяване.

Тук, по Прасковената улица, а и в съседните пресечки бяха разположени щабовете на различни армейски подразделения и в тях гъмжеше от униформени мъже — интендантството, свързочният корпус, пощенската служба, службата по железопътния транспорт, военната полиция. В околностите на града в обширни оградени пространства бяха затворени коне и мулета, а в страничните улици бяха болниците. Докато чичо Питър й говореше за тях, Скарлет остана с впечатлението, че Атланта е едва ли не град на ранените, защото имаше общи болници, инфекциозни болници, болници за възстановяване, безброй болници. И с всеки нов ден влаковете бълваха още и още болни и ранени.

Малкото селище беше изчезнало и обликът на бързо растящия град бе оживен от непресекваща енергия и суетня. Тази суматоха почти замая Скарлет, току-що напуснала спокойния селски живот, но при все това тук й хареса. В града се усещаше някаква вълнуваща и приповдигната атмосфера, която я разведри. Стори й се, че наистина усеща как ускореният, но равномерен пулс на града тупти в ритъм със собственото й сърце.

Докато бавно си пробиваше път през калната и изровена главна улица, тя забеляза с интерес новите постройки и новите лица. Тротоарите бяха пълни с униформени мъже с отличителни знаци за всякакви чинове и родове войски; тясната улица беше задръстена от превозни средства — карети, кабриолети, санитарни коли, закрити армейски фургони — и кочияшите сипеха груби ругатни, докато мулетата с мъка пристъпваха в издълбания коловоз. Облечени в сиво куриери претичваха през улицата и изпод краката им хвърчаха пръски кал; сновяха от един щаб до друг и разнасяха заповеди и телеграми. Ранени куцукаха с патерици, често придържани от грижливи дами. От терените за обучение, където новобранците бяха превръщани във войници, се носеха звуци на тръба и барабан и кънтяха отсечени заповеди. Сърцето на Скарлет се разтупа при вида на синята униформа на янките — съзря я за първи път, когато чичо Питър посочи с камшика си към група оклюмали мъже, потътрили се под конвой към гарата, за да бъдат отведени в пленническия лагер.

„О, тук ще ми хареса — помисли си Скарлет с истинско удоволствие, каквото не й се беше случвало да изпита след деня на градинското увеселение. — Толкова е оживено и вълнуващо!“

Градът беше дори по-оживен, отколкото тя можеше да си представи, тъй като десетки нови кръчми бяха отворили врати; гъмжеше от проститутки, последвали армията; публичните домове процъфтяваха за ужас на църквата. Хотелите, пансионите и частните къщи бяха претъпкани с новодошли, които искаха да бъдат край ранените си близки в големите болници на Атланта. Всяка седмица се устройваха забави, балове и благотворителни базари, а войнишките сватби нямаха чет — младоженците, пуснати в отпуск в новичките си сиви униформи със златни ширити, младоженките в красиви премени, внесени през блокадата, шпалир от кръстосани саби, тостове с шампанско, също преминало през блокадата, сбогувания със сълзи… Всяка нощ из тъмните улици, оградени с дървета, отекваше шумът от танцувалните салони, от гостните се лееше музика на пиано и сопранови гласове ведно с гръмливите провиквания на гостуващите войници изпълняваха „Тръби затръбиха отбой“ и „Писмото ти дойде, но твърде късно“ — жални балади, които изтръгваха сълзи на вълнение в красиви очи, непознали сълзите на истинската скръб.

Докато се подрусваха из лепкавата кал, Скарлет засипваше чичо Питър с въпроси, а той отговаряше, като сочеше тук-там с камшика си, горд, че може да прояви знанията си.

— Онуй там е арисиналът. Вътре, мис, държат пищови и други разни пушкала. Не, туй не са магазини, блокадни кантори са. Ама как, мис Скарлет, не знаете ли кво значи? В тез кантори седят чуждоземци, дет купуват памук от нас, конфедератите, а сетне го пращат с кораби до Чарлстън и Уилмингтън, пък докарват тука барут. Не, мис, не ги знам отде са тез чуждоземци. Мис Пити вика, че били англичани, ама мож ли им разбра приказката. Да, мис, поопушено е. Тез сажди съсипват копринените завеси на мис Пити. От леярните са. А ква шумотевица е нощем! Човек не може да мигне… Не, мис, не мога да спирам да разглеждате. Обещал съм на мис Пити право у дома да ви закарам… Мис Скарлет, ей там ви поздравяват. Тез, дет ви се кланят, са мисис Мериуедър и мисис Елсинг.

Скарлет смътно си спомняше, че две дами с такива имена бяха дошли от Атланта в Тара, за да присъстват на сватбата й, и се сети, че те са най-добрите приятелки на мис Питипат. Затова бързо се обърна в посоката, накъдето сочеше чичо Питър и кимна. Двете бяха седнали в карета, спряла пред един магазин за платове. Собственикът и двама продавачи бяха застанали на тротоара, натоварени с топове памучен плат, които им показваха. Мисис Мериуедър беше висока едра жена с толкова пристегнат корсет, че гръдта й изпъкваше напред като носа на кораб. Стоманеносивите й коси бяха донадени с фалшива букла, която гордо се открояваше с кафявия си цвят и не искаше и да знае дали подхожда на останалата коса. Имаше кръгло червендалесто лице, в което бяха съчетани добродушно остроумие и властен нрав. Мисис Елсинг беше по-млада, слаба и крехка жена, с явни следи от минала хубост и все пак запазила донякъде своята жизненост и изтънчено високомерие.

Тези дами, заедно с мисис Уайтинг, бяха стълбовете на Атланта. Те ръководеха трите църкви, към които принадлежаха, заедно със свещениците, хоровете и цялото паство. Организираха благотворителни базари и кръжоци по шев, устройваха балове и пикници, знаеха кой си е намерил добра партия и кой не, кой пие тайно, кой очаква бебе и кога. Те бяха сведущи по родословието на всяка по-видна личност в Джорджия, Южна Каролина и Вирджиния и не си блъскаха главите да научат нещо за другите щати, защото бяха уверени, че освен в тези три щата другаде така и не се въдят знатни личности. Те знаеха кое е благоприлично и кое не и никога не пропускаха да оповестят мнението си — мисис Мериуедър колкото й глас държи, мисис Елсинг с изискано приглушен, повлечен говор, а мисис Уайтинг с отегчен шепот, който показваше как мрази да обсъжда подобни неща. Тези три дами бяха от дъното на душите си настроени враждебно и недоверчиво една към друга като членовете на първия римски триумвират и по всяка вероятност ненарушимият им съюз се дължеше точно на същите причини.

— Казах на Пити, че непременно трябва да бъдете в моята болница — провикна се усмихната мисис Мериуедър. — Да не вземете да обещаете на мисис Мийд или на мисис Уайтинг!

— Няма — отвърна Скарлет, без да има представа какво говори мисис Мериуедър, но поласкана и възрадвана от това, че е добре приета и желана. — Надявам се скоро да ви видя отново.

Каретата пак потегли, а сетне поспря, за да стори път на две дами, които носеха кошници с бинтове и предпазливо пресичаха осеяната с локви улица, като гледаха да стъпват по издадените камъни. В същия момент Скарлет зърна с крайчеца на окото си една женска фигура на тротоара, облечена в пъстра рокля, прекалено ярка, за да се излиза с нея навън, а от раменете й се спускаше кашмирен шал с дълги ресни.

Когато Скарлет се извърна, видя, че жената е висока и красива, с дръзко лице и буйна огнена коса — не можеше да е истински този тъй червен цвят. За първи път виждаше жена, която несъмнено е „правила нещо с косата си“, и я наблюдаваше захласната.

— Чичо Питър, коя е тая жена?

— Де да знам.

— Как да не знаеш, не виждам ли? Коя е?

— Казва се Бел Уотлинг — отвърна чичо Питър и нацупи устни.

Скарлет не пропусна да отбележи, че той не постави пред името й „мис“ или „мисис“.

— Коя е тя?

— Мис Скарлет — рече мрачно Питър и шибна коня, който трепна, — на леля ви хич няма да й стане драго, че питате за неща, дет не ви влизат в работата. В нашия град сега има сума калпави хора, за които не си струва да се говори.

„Мили Боже! — помисли си Скарлет, заставена да млъкне след този упрек. — Това ще да е някоя лека жена!“

Никога преди тя не беше виждала лека жена и извърнала глава, се втренчи в нея, докато я загуби в тълпата.

Магазините и новите постройки, изградени през войната, вече се издигаха по-нарядко, а помежду им пустееха голи поляни. Най-после отминаха търговската част на града и се заредиха къщите. Скарлет ги разпознаваше като стари приятели: къщата на Лайдън — внушителна и излъчваща достойнство; Бонеловата — с малки бели колони и зелени жалузи; затворения и мълчалив джорджийски дом на семейство Маклюър зад ниския жив плет. Сега напредваха по-бавно, защото от верандите, градините и тротоарите я поздравяваха разни дами. Някои от тях тя познаваше бегло, за други смътно си спомняше, но повечето й бяха съвсем непознати. Питипат наистина беше разтръбила за пристигането й. Трябваше от време на време да повдигат малкия Уейд, за да могат дамите, осмелили се да прегазят през тинята до каретата им, да му се порадват. Всички я отрупваха с покани — непременно трябвало да дойде в техните кръжоци по шев и плетене, в техните болнични комитети и в ничии други, а тя необмислено обещаваше наляво и надясно.

Когато минаваха край една неугледна къща, облицована със зелени дъски, малко черно момиченце, явно поставено на пост на предните стълби, се провикна:

— Ей я, иде!

Отвътре се показаха доктор Мийд, съпругата му, тринайсетгодишният Фил и я затрупаха с поздрави. Скарлет си спомни, че и те също присъстваха на сватбата й. Мисис Мийд се покачи на бордюра, пред който спираха колите, и проточи шия да види бебето, ала доктор Мийд, без да обръща внимание на калта, прегази чак до каретата. Той беше висок и изпит, със заострена стоманеносива брада, а дрехите висяха на мършавото му тяло като на закачалка. В Атланта го считаха за извор на сила и мъдрост и не беше чудно, че той е възприел нещо от представата на съгражданите си. Но въпреки привичката му да прави пророчески изявления и малко надутото му държане той беше най-благият човек в града.

След като се здрависа с нея, мушна малкия Уейд с пръст в коремчето и го похвали, докторът съобщи, че леля Питипат обещала под клетва Скарлет да не отива в никоя друга болница и комитет за навиване на бинтове освен там, където е мисис Мийд.

— Боже мой, но аз обещах на сто дами вече! — възкликна Скарлет.

— На мисис Мериуедър, обзалагам се! — възмутено се провикна мисис Мийд. — Ах, нахалницата му с нахалница. Сигурно посреща всеки влак!

— Обещах, защото нямах представа за какво става дума — призна Скарлет. — Всъщност какви са тия болнични комитети?

Както докторът, така и жена му бяха явно поозадачени от невежеството й.

— Ама, разбира се, вие идвате от глухата провинция и откъде да знаете — извини я мисис Мийд. — Имаме благотворителни комитети за различните болници с дежурства за различните дни. Ние преглеждаме болните, помагаме на лекарите, приготвяме бинтове и дрехи, а когато пациентите се посъвземат, колкото да ги изпишат, прибираме ги по домовете си, докато заякнат и се върнат в армията. Освен това се грижим за съпругите и семействата на някои от ранените, които мизерстват… Да, за окайване са направо. Доктор Мийд е в болницата, където работи моят комитет. Всички казват, че е чудесен и…

— Е, хайде, хайде, мисис Мийд — ласкаво се обади докторът. — Не почвайте да ме хвалите пред хората. Това, което правя, е твърде малко, защото вие не ме пуснахте да ида в армията.

— Аз ли не съм ви пуснала? — извика възмутено тя. — Аз? Градът не ви пусна, добре ви е известно. Знаете ли, Скарлет, когато хората чуха, че се кани да заминава за Вирджиния като армейски хирург, всички дами се подписаха под петиция, в която го умоляваха да остане тук. Градът не можеше да се оправи без вас, не ще и дума.

— Хайде, хайде, мисис Мийд — обади се докторът, очевидно зарадван от тези хвалби. — Може би засега е достатъчно, че имаме един син на фронта.

— И аз ще ида догодина! — извика малкият Фил, като подскачаше възбудено. — Като барабанчик. Сега се уча да бия барабан. Искате ли да чуете? Ей сега ще изтичам да си взема барабана.

— Не, не сега — каза мис Мийд и го притегли към себе си, а лицето й напрегнато се изопна. — Няма да е догодина, скъпи. Може би по-следващата година.

— Но дотогава войната ще свърши! — раздразнено викна момчето, като се изтръгна от нея. — Нали ми обещахте!

На Скарлет не убягна погледът, който родителите си размениха над главата му. Дарси Мийд беше във Вирджиния и те се бяха привързали още по-силно към малкия си син, останал при тях.

Чичо Питър се покашля.

— Мис Пити и без туй беше нервозна, кат излязох от къщи, та сега, ако не ви отведа скоро, току-виж припаднала.

— Довиждане! Ще намина следобед — извика мисис Мийд. — А вие кажете на Пити от мене, че ако не сте в моя комитет, ще я разнервирам още повече.

Каретата потегли надолу по калния път и Скарлет с усмивка се облегна на възглавниците. От месеци наред не се бе чувствала толкова добре. Атланта с нейните тълпи и суетня и със страстите, които бушуваха под повърхността на живота тук, беше много приятна и освежителна. Много по-хубаво беше, отколкото в усамотената плантация край Чарлстън, където ревът на алигаторите раздираше нощната тишина, по-хубаво от самия Чарлстън с одреманите му градини зад високите зидове; по-хубаво беше и от Савана с широките й улици, оградени с палми от двете страни, и мътната река край града. В този момент й харесваше дори повече от Тара, колкото и скъпа да беше на сърцето й родната плантация.

Имаше нещо вълнуващо в този град с тесни кални улички, израснал сред вълнистите червени хълмове, нещо грубовато и сурово, което я привличаше, защото отговаряше на истинската й природа, прикрита под лустрото, създадено от Елен и Мами. Внезапно тя почувства, че тук е мястото й, а не в тихите и спокойни стари градове, прострели се край жълти реки в равнините.

Къщите все повече се разреждаха и като се надвеси навън, Скарлет зърна червените тухлени стени и плочестия покрив на лелиния си дом. Това беше почти последната къща в северните покрайнини. След нея Прасковената улица се стесняваше, виеше се под големите дървета и се губеше в гъста притихнала гора. Спретнатата дървена ограда, боядисана наскоро, се белееше, а дворчето зад нея беше осеяно с жълтите цветове на късни нарциси. На предните стълби бяха застанали две жени в черно, а зад тях се показваше една дебелана с ръце, пъхнати под престилката, и широка усмивка на жълтеникавото лице. Пълничката мис Питипат възбудено тъпчеше на място с миниатюрните си крачета и притискаше с ръка едрата си гръд, за да успокои туптенето на сърцето си. Като видя до нея Мелани, Скарлет усети прилив на неприязън и си каза, че наред с приятните страни на престоя си в Атланта ще трябва да приеме и един горчив хап — това дребничко крехко същество в траурна рокля с буйни тъмни къдрици, пригладени в прическа, подобаваща на омъжена жена, и грейнало в щастлива приветлива усмивка сърцевидно личице.

Когато някой южняк си направеше труда да си стегне багажа и да пропътува петдесетина километра, за да иде на гости, посещението рядко траеше по-малко от месец, а обикновено се проточваше много повече. Южняците изпитваха огромно удоволствие както да гостуват, така и да посрещат гости и съвсем не беше необичайно роднини да пристигнат за коледните празници и да останат до юли. Често се случваше младоженци, тръгнали по гости през медения месец, да се задържат в някоя особено приятна къща чак до раждането на второто им дете. Не беше рядкост застарели чичовци и лели да пристигнат за неделен обяд и да останат чак до смъртта си години по-късно. Гостите не създаваха затруднения, защото къщите бяха големи, прислугата — многобройна, а изхранването на няколко гърла повече беше дребна работа в тази земя на изобилието. На гости ходеха хора от всяка възраст и пол: младоженци в меден месец; млади майки, които показваха новородените си бебета; болни във възстановителен период; хора, загубили близък; девойки, чиито родители гледаха да ги отстранят от опасностите на неподходяща връзка; моми, достигнали тревожна възраст, без да се сгодят, за които близките хранеха надежди, че ще могат да си намерят подходяща партия в нова среда под покровителството на роднини. Гостите внасяха разнообразие и оживление в мудното ежедневие на Юга и винаги бяха добре дошли.

И тъй, Скарлет пристигна в Атланта, без да има представа колко дълго ще остане тук. Ако гостуването й се окажеше скучно като посещенията в Савана и Чарлстън, след месец щеше да се завърне у дома си. Ако пък й беше приятно, щеше да остане неограничено време. Но едва бе пристигнала, и леля Пити и Мелани настоятелно я заубеждаваха да остане при тях за постоянно. Те изтъкваха всякакви възможни доводи. Искаха я заради нея самата, защото я обичаха. Бяха самотни и нощем често се плашеха в голямата къща, а тя бе тъй смела и им вдъхваше кураж. Беше очарователна и ги ободряваше в мъката им. Сега, когато мъжът й беше мъртъв, мястото им — нейното и на сина й, беше при близките на Чарлс. Освен това според завещанието му половината от къщата й принадлежеше. Най-после, Конфедерацията се нуждаеше от всеки чифт ръце за шиене, плетене, намотаване на бинтове и грижи за ранените.

Чичото на Чарлс, Хенри Хамилтън, който беше ерген и живееше в хотел „Атланта“, близо до гарата, също й говореше сериозно по този въпрос. Чичо Хенри беше нисък и шкембест сприхав старец с розово лице и дълга, посребрена, вечно разрошена коса. Той се отличаваше с липса на всякаква търпимост към женските глупости и превземки. Точно по тази причина почти не си говореше със сестра си, мис Питипат. Още от деца те двамата бяха напълно противоположни по темперамент и се отчуждиха още повече по повод нападките му срещу начина, по който тя възпитаваше Чарлс. („Да направи женка от сина на един войник, по дяволите!“) Преди години тъй я беше засегнал, че сега мис Пити го споменаваше само с предпазлив шепот и недомлъвки, от които някой непознат би извадил заключение, че старият честен адвокат е най-малкото убиец. Обидата беше изказана в един ден, когато Пити бе пожелала да изтегли петстотин долара от наследството си, чийто пълномощник беше брат й, за да ги вложи в несъществуваща златна мина. Той отказа да й разреши и разпалено заяви, че в главата й няма повече мозък, отколкото у една кокошка, и че не може да я изтрайва около себе си повече от няколко минути. Оттогава тя се виждаше с него само официално, веднъж в месеца, когато чичо Питър я откарваше в кантората му, за да вземе парите за домакинството. След тези кратки посещения Пити оставаше цял ден в леглото, обляна в сълзи и заобиколена с ароматни соли за свестяване. Мелани и Чарлс, които бяха в отлични отношения с чичо си, често предлагаха да я освободят от това изпитание, но Пити всеки път стисваше здраво бебешките си устни и отказваше. Хенри беше нейният кръст и тя трябваше да си го носи. Чарлс и Мелани неизбежно стигнаха до извода, че тя извлича огромно удоволствие от тези периодични вълнения — единствените в безметежното й съществувание.

Чичо Хенри веднага хареса Скарлет, защото въпреки всичките й глупави превземки у нея имало някакъв здрав разум. Той беше пълномощник не само на имуществото на Пити и Мелани, но и на наследството на Скарлет, оставено й от Чарлс. Скарлет бе приятно изненадана да узнае, че сега е заможна млада жена, тъй като Чарлс й бе завещал не само половината от къщата на леля Пити, но също така земи и градска собственост. Междувременно магазините и складовете, разположени край железопътната линия, които бяха част от наследството й, бяха утроили стойността си от началото на войната. Точно когато й даваше отчет за нейното имущество, чичо Хенри повдигна въпроса за постоянното й местожителство в Атланта.

— Когато Уейд Хамптън стане пълнолетен, ще бъде богат — каза й той. — Като имам предвид начина, по който Атланта се разраства, смятам, че след двайсет години тази собственост ще е десет пъти по-ценна, и напълно редно е момчето да бъде отгледано там, където е имотът му, за да се научи да го стопанисва. Да, а също и имотът на Пити и Мелани. Скоро той ще остане единственият мъж от Хамилтъновия род, защото аз няма да живея вечно.

Колкото до чичо Питър, той се държеше тъй, сякаш от само себе си се разбираше, че Скарлет ще остане. Той изобщо не допускаше мисълта, че единственият син на Чарлс може да расте някъде другаде, където няма да се чува неговата дума. На всички тези доводи Скарлет отвръщаше с усмивка и не казваше нищо, понеже не желаеше да се обвързва, преди да е разбрала как ще приеме Атланта и съжителството с близките на покойния си съпруг. Знаеше също, че ще се наложи да увещава Джералд и Елен. А и сега, когато беше далече от Тара, усещаше, че родното място й липсва до болка — мъчно й бе за червените лалета с покълналия зелен памук, за благоуханието на притихналия сумрак. За пръв път смътно осъзна смисъла на Джералдовите думи, че обичта към земята е в кръвта й.

И тъй, за момента тя умело се изплъзваше, без да дава определен отговор за времетраенето на престоя си, и неусетно навлезе в живота на червената тухлена къща в тази тиха част на Прасковената улица.

Сега, когато бе под един покрив с кръвните роднини на Чарлс и виждаше отблизо дома, в който е израснал, можеше малко по-добре да разбере младежа, направил я за толкова кратко време съпруга, вдовица и майка. Лесно се виждаше защо той е бил тъй свенлив, тъй простодушен и тъй идеалистично настроен. Дори и Чарлс да беше наследил някои от качествата на суровия си баща — буен смелчага, отдаден на военната кариера, те очевидно бяха заличени още в детството му от женското обкръжение, сред което бе отгледан. Обичал бе по детински наивната Пити и се бе привързал към Мелани повече, отколкото бе обичайно за брат към сестра, а те двете бяха най-благите и всеотдайни жени, които можеше да срещнеш.

Леля Питипат бе кръстена преди шейсет години с името Сара Джейн Хамилтън, но от онзи отдавнашен ден, когато обожаващият я неин баща й беше прикачил този прякор заради лекото и неуморно топуркане на малките крачета, никой не бе я наричал другояче. Годините, последвали това второ кръщаване, така я бяха променили, че галеното име звучеше смешно, съпоставено с външността й. Единственото, което напомняше за някогашното живо и пъргаво дете, бяха миниатюрните крачета, несъответстващи на пълнотата й, както и склонността й да бърбори щастливо и безцелно. Имаше пълно тяло, розови бузи и посребрени коси и бе винаги малко запъхтяна поради силно пристегнатия корсет. Беше й невъзможно да измине пеш повече от стотина метра с малките си крачка, които напъхваше в прекалено тесни пантофки. Сърцето й се разтупкваше при най-малкото вълнение и тя безсъвестно го изнежваше с припадания по всякакъв повод. Всички знаеха, че световъртежът й е преструвка от желание да се представи за много изискана, но от обич се въздържаха да й го казват. Обичаха я, глезеха я като дете и отказваха да гледат на нея сериозно — всички, освен брат й Хенри.

Тя обожаваше дребните клюки дори повече от гастрономическите удоволствия и с часове бъбреше добродушно и безобидно за хорските работи. Трудно помнеше имена, дати и места, затова често объркваше с други хора действащите лица в някоя от драмите, разиграли се в Атланта, но с това не заблуждаваше никого, тъй като би било глупаво да се гледа сериозно на нейните приказки. Никой никога не беше й разказвал нещо наистина стряскащо или скандално, защото положението й на стара мома изискваше деликатност, макар и да бе вече на шейсет години и приятелите й да бяха сключили добронамерен заговор да я третират като закриляно и галено остаряло дете.

В много отношения и Мелани беше като леля си. Тя бе срамежлива, внезапно се изчервяваше и бе много скромна, но у нея имаше здрав разум. „Твърде особеничък, бих казала“ — с неприязън си мислеше Скарлет. Също като леля Пити и Мелани имаше изражението на закриляно дете, което е срещало само искреност, обич и доброта, никога не се е сблъсквало с грубост и злина и дори да ги срещне, не би могло да ги разпознае. Тъй като сама бе щастлива, тя искаше всички около нея да са щастливи или поне доволни от себе си. Поради тази причина вечно виждаше хубавото у хората и най-благодушно го изтъкваше. Не съществуваше толкава глупав прислужник, у когото тя да не открие някое достойнство като преданост или добросърдечност, нито толкова грозно и неприятно момиче, че да не забележи у него вродено изящество или благороден характер, нито пък толкова безличен или отегчителен мъж, че да не може да каже нещо добро ако не за явните му качества, то поне за непроявените.

Поради тези й добродетели, които избликваха искрено и спонтанно от едно великодушно сърце, всички искаха да се сближат с нея, защото кой може да устои на обаянието на личност, откриваща у другите достойни за възхищение качества, неподозирани и от тях самите? Тя имаше повече приятелки от всеки друг в града, а също и повече приятели мъже, макар че поклонниците й бяха малко, защото й липсваха упорство и себичност, тъй важни при пленяването на мъжките сърца.

Мелани не правеше нищо повече от онова, на което учеха всички девойки южнячки — да накарат околните да се чувстват спокойни и доволни от себе си. Точно тази чудесна женска конспирация придаваше неподражаемо очарование на южняшкото общество. Жените разбираха, че в една страна, където мъжете са доволни и сигурни в ненакърнимата си суета и не срещат противоречие и съпротива, животът за тях самите ще е твърде приятен. И тъй, от люлката до гроба стремежът на жените бе да угаждат на мъжете във всичко, а те от своя страна, напълно доволни, щедро им се отплащаха с галантност и обожание. Всъщност мъжете бяха готови да дадат доброволно всичко на дамите, освен признанието, че и те могат да са умни. Обноските на Скарлет бяха също тъй очарователни, както и на Мелани, но при нея те просто бяха чудесно заучени и изкусно прилагани. Разликата между двете момичета беше там, че Мелани изричаше любезни и ласкателни слова от желание да ощастливи хората макар и за кратко време, а Скарлет го правеше с единственото намерение да постигне целите си.

От тези две любими същества Чарлс не би могъл да получи груба закалка, нито да опознае суровата действителност, а домът, в който бе израснал до възмъжаването си, бе ласкав и уютен като птиче гнездо. В сравнение с Тара той бе учудващо спокоен, тих и старомоден. Според Скарлет тази къща просто плачеше за мъжка миризма — на бренди, тютюн и смазана кожа, за грубовати гласове, които да изричат по някоя и друга ругатня, за разпилени оръжия, седла и конска сбруя, за хрътки, които да се мотаят из краката. Липсваха й препирните, които по цял ден се чуваха из Тара, щом Елен не беше наблизо — Мами се разправяше с Порк, Роза и Тина се спречкваха, тя самата спореше жлъчно със Сюелин, а Джералд ревеше заплашително наляво и надясно. Нищо чудно, че Чарлс бе толкова галено чедо, щом бе израснал тук. В тази къща оживлението бе непознато, глас никога не се повишаваше, всеки зачиташе мнението на другите и накрая всичко ставаше по волята на черния съсухрен командаджия от кухнята. Скарлет, която се надяваше да получи най-после свобода, далеч от надзора на Мами, за свое голямо разочарование откри, че гледището на чичо Питър относно поведението на дамите — и особено на вдовицата на мистър Чарлс — бе дори по-строго от изискванията на Мами. Сред тези хора Скарлет бързо се съвзе и преди още да го осъзнае, духът й се възвърна. Тя беше само на седемнайсет години, радваше се на превъзходно здраве и енергия, а близките на Чарлс правеха всичко, за да е щастлива. Ако не успяваха докрай в това си намерение, вината не беше тяхна, защото никой не би могъл да заличи пулсиращата болка в сърцето й при всяко споменаване на Ашли. А Мелани толкова често говореше за него. И все пак Пити и Мелани бяха неуморни в изобретяването на средствата за облекчаване на мъката, която според тях Скарлет изпитваше. Изместваха собствената си скръб, за да я развличат. Голяма беше суетнята им около храната й, следобедната й почивка и разходките й с карета. Те се възхищаваха до немай къде от високия й дух, от фигурата й, от малките й ръце и крака, от бялата й кожа, при това често изразяваха гласно възхищението си и придружаваха ласкавите си думи с целувки и прегръдки.

Скарлет пет пари не даваше за прегръдките им, но на комплиментите се радваше много. В Тара никога не беше чувала толкова очарователни неща за себе си. Точно обратно, Мами по всякакъв начин се стремеше да унищожи самомнението й. Малкият Уейд не й досаждаше вече, защото всички в къщата, черни и бели, както и съседите, го обожаваха и въпросът в чий скут да седне стана предмет на несекващо съперничество. А Мелани душа даваше за него. Дори и в най-неприятните му прояви, когато се дереше с цяло гърло, тя го смяташе за възхитителен и го обсипваше с гальовни думи, като добавяше: „Ах, скъпата ми душичка! Как искам да си мое детенце!“

Понякога Скарлет едва намираше сила да сдържи чувствата си, защото все още считаше леля Пити за най-глупавата старица, а несвързаните й бръщолевеници я дразнеха непоносимо. Към Мелани хранеше ревност и неприязън, които нарастваха с всеки изминал ден, а когато Мелани, сияеща от обич и гордост, говореше за Ашли или четеше гласно писмата му, на Скарлет често й се налагаше да скочи рязко от мястото си и да напусне стаята. Но общо взето, животът й се нижеше твърде щастливо, като се имаха предвид обстоятелствата. В Атланта беше по-интересно, отколкото в Савана, Чарлстън или Тара, защото тук й се предлагаха безброй непознати военновременни занимания и почти не й оставаше време за размисли и униние. Ала понякога, когато духнеше свещта и заровеше глава във възглавницата, си казваше с въздишка: „Ех, ако Ашли не беше женен! Ако можех само да се отърва от дежурствата в тая проклета болница! О, поне да имах някой и друг обожател!“

Тя веднага бе намразила работата си като болногледачка, но не можеше да се отърве от това задължение, защото бе едновременно в комитетите и на мисис Мийд, и на мисис Мериуедър. Това означаваше да прекарва четири сутрини от седмицата в отвратително душната воняща болница, с коса, прибрана под тюрбан, и плътна престилка, която скриваше цялото й тяло от главата до петите. Всички омъжени жени в Атланта, стари и млади, се занимаваха с болногледачество, и то с такова въодушевление, което за Скарлет граничеше с фанатизъм. Те и за миг не се усъмняваха, че тя също е обхваната от патриотичния им плам, и щяха да се смаят, ако знаеха колко малко я интересува войната. Единственото, с което войната я вълнуваше, беше вечният ужас, че Ашли може да загине, а колкото до грижите за ранените, тя ги полагаше само защото не знаеше как да се измъкне от създалото се положение.

В болногледачеството категорично нямаше никаква романтика. За нея то бе свързано със стонове, бълнувания, смърт и смрад. Болниците бяха пълни с мръсни, брадясали и въшлясали мъже, които миришеха ужасно и имаха по телата си рани, тъй отвратителни на вид, че можеха да обърнат червата на всеки християнин. Болниците воняха на гангренясала плът и тази миризма стигаше до обонянието й много преди да бе отворила вратите, сладникава и гадна миризма, която напояваше косите й, проникваше в кожата й и я преследваше дори в съня. В болничните стаи витаеха цели рояци бръмчащи мухи и свирещи комари, а изтормозените от тях мъже проклинаха или безсилно хлипаха. Скарлет до кръв разчесваше пъпките от комарите и размахваше палмовото ветрило, додето раменете й съвсем отмалееха, а тайно си пожелаваше всички болни да измрат.

Мелани очевидно ни най-малко не бе смутена от раните и мъжката голота, което според Скарлет бе учудващо за една толкова плаха и скромна жена. Понякога, застанала с легенче и инструменти в ръце до доктор Мийд, който ампутираше, Мелани побеляваше като платно. А веднъж след такава операция Скарлет я беше намерила в стаята за бельо да повръща безшумно в една кърпа. Ала докато бе пред погледа на ранените, тя бе мила, състрадателна и весела и мъжете в болницата я наричаха ангел на милосърдието. На Скарлет също би се харесало такова обръщение, но то предполагаше да докосва мъже, пълни с въшки, да пъха пръст в гърлото на пациенти, изпаднали в безсъзнание, за да провери дали не са се задавили от сдъвкан тютюн, да превързва ампутирани крайници и да чопли гниди от гноясала плът. Не, болногледачеството никак не й харесваше!

Може би нямаше да е непоносимо, ако й бе позволено да показва прелестите си пред оздравяващите мъже, защото много от тях бяха привлекателни и с добър произход, но тъй като бе вдовица, не можеше да прави това. За оздравяващите се грижеха девойките от добрите семейства в града, които не бяха допускани като болногледачки, за да не би да видят гледки, неподходящи за момински очи. Неоковани във веригите на брака и вдовството, те предприемаха енергични набези срещу поукрепналите мъже и дори най-некрасивите момичета, както мрачно отбелязваше Скарлет, успяваха да се сгодят без усилие.

Ако не се смятаха само най-безнадеждно болните и тежко ранените мъже, обкръжението на Скарлет беше изцяло женско, а това й тежеше до немай къде, защото тя не само не харесваше собствения си пол и не му се доверяваше, но и във всички случаи се отегчаваше от него. И все пак три следобеда седмично трябваше да присъства на шевни кръжоци и да навива бинтове в комитетите, съставени от приятелки на Мелани. Момичетата, които добре познаваха Чарлс, бяха мили и внимателни към нея на тези събирания, особено Фани Елсинг и Мейбъл Мериуедър, дъщерите на градските тарторки. Но отношението им беше почтително, като че Скарлет бе вече стара и песента й бе изпята, а постоянното им бърборене за танци и поклонници хем я караше да им завижда за тези удоволствия, хем да се ядосва на собственото си положение, което изключваше подобни развлечения. Ами че тя бе три пъти по-хубава от Фани и Мейбъл! Колко нечестно бе всички да мислят, че сърцето й е в гроба, когато съвсем не беше така! То бе във Вирджиния, при Ашли!

Но въпреки тези неприятни моменти Атланта й харесваше много. Седмиците отминаваха и гостуването й все повече се удължаваше.