Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Отнесени от вихъра (1)
Включено в книгите:
Оригинално заглавие
Gone With the Wind, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
Оценка
5,8 (× 159гласа)

Информация

Сканиране
atoslove(2011)
Разпознаване, корекция и форматиране
pechkov(2011)
Допълнителна корекция
gogo_mir(2011)

Издание:

Маргарет Мичъл. Отнесени от вихъра — том І

Книгоиздателска къща „Труд“, 2005 г.

Световна класика Америка

Редактор: Румен Стефанов

Художник: Виктор Паунов

Технически редактор: Станислав Иванов

Коректор: Антоанела Станева

Първо издание. Формат 16/60×90. Печ. коли 35,5

Книгоиздателска къща „Труд“

бул. „Цариградско шосе“ №47, тел.: 942–23–89, 942–23–88

Разпространение — тел. 846 75 29, 846 75 65

e-mail: office@trud.bg

www.trud.cc

Печат „Монт“ ООД

Книжарници „Труд“

бул. „Васил Левски“ №136

бул. „Скобелев“ №63

 

Printed by permission of William Morris Agency, Inc. on behalf of the Author

Margaret Mitchell. Gone With the Wind

© 1936 Macmillan Publishing, a division of Macmillan, Inc.

Copyright renewed © 1964 by Stephens Mitchell and Trust Company of Georgia

as Executors of Margaret Mitchell Marsh

© Надя Баева, превод, 2005 г.

© Виктор Паунов, художник, 2005 г.

ISBN 954–528–512–5

 

 

Издание:

Маргарет Мичъл. Отнесени от вихъра — том ІІ

Книгоиздателска къща „Труд“, 2005 г.

Световна класика Америка

Редактор: Румен Стефанов

Художник: Виктор Паунов

Технически редактор: Станислав Иванов

Коректор: Антоанела Станева

Първо издание. Формат 16/60×90. Печ. коли 37

Книгоиздателска къща „Труд“

бул. „Цариградско шосе“ №47, тел.: 942-23-89, 942-23-88

Разпространение — тел. 846 75 29, 846 75 65

e-mail: office@trud.bg

www.trud.cc

Печат „Монт“ ООД

Книжарници „Труд“

бул. „Васил Левски“ №136

бул. „Скобелев“ №63

 

Printed by permission of William Morris Agency, Inc. on behalf of the Author

Margaret Mitchell. Gone With the Wind

© 1936 Macmillan Publishing, a division of Macmillan, Inc.

Copyright renewed © 1964 by Stephens Mitchell and Trust Company of Georgia

as Executors of Margaret Mitchell Marsh

© Надя Баева, превод, 2005 г.

© Виктор Паунов, художник, 2005 г.

ISBN 954-528-513-3

История

  1. —Добавяне

Глава VII

След две седмици Скарлет стана съпруга, а след още два месеца бе вече вдовица. Освободи се скоро от задължението, което пое тъй прибързано и необмислено, но никога повече нямаше да се върне към безгрижната свобода на моминските си дни. Вдовството бързо бе последвало брака, но за неин ужас скоро дойде и майчинството.

Когато след години си спомняше онези последни дни на април 1861 година, Скарлет така и не успя да извика в паметта си някакви подробности. Събитията се бяха смалили и отдалечили, сплетени в един безсмислен и нереален кошмар. До последния й час в спомена за тези дни щяха да останат бели петна. Особено мъгляв бе периодът от момента, когато прие предложението на Чарлс, до сватбата й. Две седмици! Такъв кратък годеж би бил невъзможен в мирно време. Тогава би съществувал един благоприличен промеждутък от година или поне шест месеца. Но Югът бе обгърнат от пламъците на войната, събитията профучаваха, сякаш понесени от ураган, и бавният темп на предишния живот бе безвъзвратно отминал. Елен кършеше ръце и съветваше Скарлет да изчака и да обмисли по-добре решението си. Ала Скарлет остана глуха за молбите й и ги посрещна с посърнало лице. Щеше да се омъжи, и толкоз. При това бързо. След не повече от две седмици.

Когато научи, че женитбата на Ашли, определена първоначално за есента, ще стане в първия ден на май, за да може той да замине с Ескадрона веднага щом го мобилизират, Скарлет насрочи своята сватба един ден по-рано. Елен се противеше, но Чарлс прояви неподозирана настойчивост в молбите си, защото нямаше търпение да замине за Южна Каролина и да се присъедини към легиона на Уейд Хамптън. Джералд взе страната на двамата млади. Той бе обзет от военната треска и се радваше, задето Скарлет е направила такъв добър избор, пък и не беше той човекът, който ще се изпречи на пътя на любовта във време на война. Разтревожената Елен най-сетне отстъпи, както сториха и много други майки навред из Южните щати. Охолният им и безгрижен свят се преобърна с главата надолу и майчините молби, заклинания и съвети не струваха нищо пред неудържимата стихия, която повличаше всичко със себе си.

Целият Юг бе опиянен от ентусиазъм и вълнение. Всички знаеха, че войната ще бъде решена в една битка, и нямаше младеж, който да не бърза да се запише доброволец, преди войната да е свършила, да не бърза да се ожени за любимата си, преди да се втурне към Вирджиния, за да участва в удара, който щеше да смаже янките. В окръга се вдигнаха десетки военни сватби и нямаше много време за скръб при раздялата, защото всички бяха премного заети и възбудени, за да се отдават на сълзи и мрачни мисли. Жените шиеха униформи, плетяха чорапи и намотаваха бинтове, а мъжете провеждаха учения и стреляха. Всеки ден през Джоунсбъро преминаваха натоварени с войска влакове, пътуващи към Атланта и Вирджиния. Едни от частите бяха с ярки униформи в алено, светлосиньо и зелено — цветовете на елитната запасна армия; други, по-малки групи, бяха в домашно тъкани дрехи и шапки от дивечови кожи; трети, неуниформени, бяха облечени в тънко сукно и лен. Всички те бяха недостатъчно обучени, оскъдно въоръжени, но опиянени от възбуда, надаваха радостни викове, сякаш бяха тръгнали на веселба. При вида на тези мъже момчетата от окръга изпадаха в паника, че войната ще свърши, преди самите те да са успели да стигнат до Вирджиния, тъй че приготовленията за заминаване на Ескадрона бяха ускорени.

Посред цялата тази суматоха се извършваше подготовката за сватбата на Скарлет и докато се усети, тя вече бе с венчалната рокля и булото на Елен и слизаше по широките стълби на Тара, хванала под ръка баща си, за да се изправи пред гостите, изпълнили имението. След това си припомняше като някакъв мъчително неясен сън стотиците свещи, които блестяха по стените, лицето на майка си с любещи, но смутени очи и устните й, шепнещи безмълвна молитва за щастието на чедото й. Спомняше си смътно Джералд, зачервен от брендито и от гордостта, че дъщеря му се омъжва за човек, който не само е богат, а и произхожда от знатен и почитан род. Ашли също бе там, застанал край стълбите под ръка с Мелани.

Когато видя изражението му, тя си помисли: „Това не може да е истина, не може. Сигурно е някакъв кошмар. Ще се събудя и ще разбера, че всичко е било просто ужасен сън. Не бива да мисля за това сега, защото ще се разкрещя пред всички тези хора. Не мога да мисля сега. Ще мисля после, когато ще съм в състояние да го понеса… Когато няма да виждам очите му…“

През целия ден тя не можа да се отърси от усещането, че сънува — минаването през шпалира от усмихнати хора, пламналото лице на Чарлс и пресекващия му глас, собствените й отговори, изненадващо отчетливи и съвсем хладни. А сетне последваха поздравленията, целувките, тостовете и танците — всичко, всичко бе като насън. Дори усещането от целувката на Ашли по бузата й, дори мекият шепот на Мелани: „Сега вече наистина сме сестри“ — и те бяха нереални. Суетнята, възникнала около припадналата от вълнение мис Питипат Хамилтън, възторжената пълничка леля на Чарлс, не само не я изтръгна от унеса й, а още повече подсили чувството, че сънува кошмар.

Но когато призори танците и тостовете най-после свършиха, когато всички гости от Атланта бяха настанени да спят в Тара и в къщата на управителя — по легла, дивани и дюшеци, наслагани по пода, а съседите се разотидоха, та да отпочинат за сватбата в Дванайсетте дъба на следващия ден, безчувственият транс, в който бе изпаднала, се разби като кристален съд при допира с действителността. Действителността в случая бе изчервеният Чарлс, който се появи откъм будоара й по нощница, като избягваше изумения й поглед изпод притеглената нагоре завивка.

Естествено, тя знаеше, че женените хора спят в едно и също легло, но тази страна на въпроса изобщо не й бе дошла наум. При майка й и баща й това изглеждаше напълно нормално, но себе си тя не си представяше в подобна ситуация. Сега за първи път след онова утринно увеселение осъзна какво си е навлякла. Сърцето й се късаше от разкаяние за прибързаната й постъпка, от терзания, че е загубила Ашли завинаги. Не можеше да приеме мисълта, че това чуждо момче, за което всъщност не бе искала да се омъжва, ще легне с нея в леглото. Чарлс колебливо пристъпи, но тя го спря с дрезгав шепот:

— Ако се приближиш, ще изпищя. Ще го направя! Ще видиш, ще викна колкото ми глас държи! Махай се от мене! Да не си посмял да ме докоснеш!

И тъй, Чарлс Хамилтън прекара първата си брачна нощ на едно кресло в ъгъла, без да страда твърде силно, защото разбираше или си мислеше, че разбира свенливата си и чувствителна невеста. С готовност би чакал да се уталожи страхът й, само че… само че… Той въздъхна, докато се въртеше в креслото, за да се намести по-удобно, защото в ума му бе мисълта, че много скоро ще замине да воюва.

Колкото и кошмарна да беше собствената й сватба, сватбата на Ашли се оказа още по-лоша. Облечена в ябълковозелената си рокля, приготвена за втория ден след сватбата, Скарлет стоеше в салона на Дванайсетте дъба сред ослепителния блясък на стотици свещи, притискана от същата тълпа, която я заобикаляше предишната вечер, и гледаше как безцветното личице на Мелани Хамилтън разцъфна от красота, след като стана Мелани Уилкс. Сега Ашли си бе отишъл завинаги. Нейният Ашли. Не, вече не нейният Ашли. Дали някога е бил неин? Всичко се бе объркало в главата й и зашеметеното й съзнание изнемогваше. Казал й бе, че я обича, но какво беше това, което ги раздели? Да можеше да си спомни поне. Беше пресякла хорската мълва с женитбата си, но какво значение имаше това сега? Някога й се струваше много важно, ала сега й бе съвсем безразлично. Единствен Ашли имаше значение. И ето, той си бе отишъл от живота й, а тя бе омъжена за човек, когото не само не обичаше, а и презираше от дъното на душата си.

О, колко съжаляваше за всичко! Често бе чувала как някои хора сами си провалят живота в желанието си да направят напук другиму, но го бе възприемала просто като похват на речта. Сега знаеше какво точно значи. И редом с лудешкото си желание да се освободи от Чарлс и да заживее отново като девойка под закрилата на Тара ясно съзнаваше, че сама си е виновна. Елен се бе опитала да я възпре, но тя не бе я послушала.

На сватбата на Ашли танцува цяла вечер в някакво заслепение, говореше и се усмихваше несъзнателно и съвсем неуместно се чудеше на глупостта на хората, които я смятаха за щастлива младоженка и не можеха да съзрат, че сърцето й е разбито. Все пак слава Богу, че не можеха да го съзрат.

Същата нощ, след като Мами й помогна да се съблече и си излезе, а Чарлс срамежливо се показа откъм будоара, като се питаше дали ще трябва и втората вечер да прекара в креслото, тя избухна в ридания. Плака, докато Чарлс легна до нея и се помъчи да я утеши, плака безмълвно, докато сълзите й се свършиха, и накрая само хлипаше тихичко, отпуснала глава на рамото му.

Ако нямаше война, цяла седмица щяха да продължат посещенията из окръга, баловете и увеселенията в чест на двете новобрачни двойки, а после младоженците щяха да идат на сватбено пътешествие в Саратога или Уайт Сълфър. Ако нямаше война, Скарлет щеше да има рокли за третия, четвъртия и петия ден, за да ги облече на празненствата, които щяха да дадат в нейна чест Фонтейнови, Калвъртови и Тарлтънови. Но сега не бе време за дълги увеселения. Седмица след сватбата Чарлс замина, за да се присъедини към легиона на Уейд Хамптън, а две седмици по-късно и Ашли замина с Ескадрона и окръгът осиротя.

През тези две седмици Скарлет нито веднъж не видя Ашли насаме. Дори в ужасния миг на сбогуването, когато той се отби в Тара на път за влака, тя не успя да разговаря с него. На ръката му висеше Мелани, с шапка и шал, спокойна и уравновесена в новото си, изпълнено с достойнство положение на омъжена жена, а и всички обитатели на Тара, бели и черни, се изредиха, за да изпратят Ашли на война.

Мелани каза: „Ашли, трябва да целунеш Скарлет. Тя сега е моя сестра.“ Ашли се наведе и докосна бузата й със студени устни, а лицето му бе измъчено и изопнато. Скарлет изобщо не можа да се зарадва на тази целувка, дотолкова й докривя, че я получи по заръка на Мели. На сбогуване Мелани едва не я задуши в прегръдката си.

— Ще ни дойдеш на гости в Атланта, на мене и на леля Питипат, нали? О, скъпа, толкова много искаме да си с нас! Ще ни се да опознаем по-добре съпругата на Чарли.

Изминаха пет седмици, в които от Южна Каролина непрекъснато пристигаха писмата на Чарлс. Бяха свенливи, пламенни, любвеобилни писма, в които той споделяше обичта си, плановете си за бъдещето след завършването на войната, желанието си да стане герой заради нея и преклонението си пред своя командир Уейд Хамптън. По средата на втория месец пристигна телеграма от самия полковник Уейд Хамптън, а после и писмо — сдържано, но почтително съболезнователно писмо. Чарлс бе мъртъв. Полковникът искал да прати съобщение по-рано, но Чарлс сметнал болестта си за незначителна и не пожелал да безпокоят семейството му. Нещастният младеж бе останал измамен не само по отношение на любовта, която мислеше, че е спечелил, но и в надеждите си да пожъне чест и слава на бойното поле. Без да се приближи повече до янките от лагера в Южна Каролина, той бе починал скоропостижно и безславно от пневмония, която се бе развила след дребна шарка.

Като му дойде времето, роди се синът на Чарлс и тъй като бе модно момчетата да се кръщават на бащините си командири, той бе наречен Уейд Хамптън Хамилтън. Когато разбра, че е бременна, Скарлет плака от отчаяние и пожела по-скоро да умре. Ала износи бебето докрай почти без оплаквания, роди го много лесно и се възстанови неимоверно бързо, което накара Мами да й заяви насаме, че това граничи с простащина и че от една дама се очаква да страда повече. Макар и да се стараеше да го прикрива, тя бе твърде безразлична към детето си. Не бе го желала, бе негодувала срещу него, преди да се роди, а сега, когато вече го имаше, просто не й се вярваше, че е нейно, че е плът от плътта й.

Въпреки че се възстанови в позорно кратък срок след раждането на Уейд, вътрешно страдаше и се чувстваше някак зашеметена. Духът й бе сломен; не помогнаха и старанията на цялата плантация да я оживят. Елен ходеше из къщата със смръщено от тревога чело, а Джералд ругаеше по-често от обикновено и току й носеше безполезни подаръци от Джоунсбъро. Дори старият доктор Фонтейн призна, че е озадачен, след като подкрепителният му сироп от сяра, меласа и билки не успя да я ободри. Той сподели с Елен, че сърцето на Скарлет е съкрушено и оттам идват редуващите се пристъпи на раздразнителност и апатия. Но ако Скарлет би пожелала да говори, можеше да им каже, че бедата е много по-различна и по-сложна. Тя не сподели с тях, че изпитва безкрайно отегчение от всичко, че е объркана от майчинството и че най-вече се измъчва от отсъствието на Ашли, та затова изглежда тъй мрачна.

Отегчението й бе силно и постоянно. Откакто Ескадронът отиде на война, окръгът бе изцяло лишен от каквито и да е развлечения. Всички интересни младежи бяха заминали — четиримата Тарлтънови, двамата Калвъртови, Фонтейнови, Мънроу, както и всички млади и привлекателни мъже от Джоунсбъро, Файетвил и Лъвджой. Бяха останали само по-възрастните мъже, инвалидите и жените, а те имаха безброй задължения — да отглеждат повече памук и царевица и повече свине, овце и крави, да плетат и шият, за да снабдяват армията. Не се мяркаше ни един истински мъж, освен когато веднъж в месеца дойдеше интендантската рота под командването на попрезрелия поклонник на Сюелин, Франк Кенеди, за да събере провизиите. Но мъжете от интендантството не бяха дотам вълнуващи, а плахото ухажване на Франк толкова дразнеше Скарлет, че тя трудно успяваше да бъде учтива с него. Да можеха поне той и Сюелин да приключат с тази история!

Дори ако мъжете от интендантската част бяха по-интересни, това ни най-малко не би подобрило нейното положение. Тя бе вдовица и сърцето й беше в гроба. Поне всички тъй мислеха и очакваха от нея съответното поведение. Това я дразнеше, защото, колкото и да се опитваше, не можеше да си припомни нищо за Чарлс освен израза на теле, което бере душа, изписан на лицето му в момента, когато бе приела предложението му за женитба. А дори и тази картина вече избледняваше. Но тя бе вдовица и трябваше да внимава за държането си. Развлеченията на неомъжените момичета не бяха за нея. Тя трябваше да бъде мрачна и вглъбена в мислите си. Елен отдели сума време, за да й втълпи това, след като я завари в градината със заместника на Франк Кенеди, който я люлееше на люлката и я караше да се залива от смях. Силно разтревожена, Елен й обясни колко лесно една вдовица може да развърже хорските езици. Поведението на вдовицата трябваше да бъде дваж по-предпазливо, отколкото на омъжената жена.

„Един Господ знае — мислеше си Скарлет, като покорно слушаше нежния глас на майка си — какво удоволствие изобщо могат да имат омъжените жени. За вдовиците да не говорим — те все едно, че са умрели.“

Вдовицата трябваше да носи противни черни рокли без ни едно ширитче, което да ги поосвежи, без никакви цветя, панделки, дантели и дори без бижута, освен жалейни ониксови брошки или колиета, изработени от косите на починалия. Воалът от черен креп на шапката й трябваше да достига до коленете и едва след три години вдовство можеше да се вдигне до раменете. Вдовиците не биваше да бъбрят оживено или да се смеят шумно. Дори когато се усмихнеха, тази усмивка трябваше да бъде тъжна и пълна с трагизъм. А най-ужасното от всичко бе, че те в никакъв случай не биваше да показват ни най-малък интерес в компания на мъже. Ако пък някой господин бъдеше тъй невъзпитан, че да се заинтересува от вдовицата, трябваше да го смрази, като честолюбиво намекне за покойния си съпруг. „Е, да — мислеше си печално Скарлет, — на някои вдовици се случва да се омъжат повторно, но едва когато остареят и се сбръчкат. Макар че Господ знае как успяват да го сторят, след като съседите ги дебнат непрекъснато. Освен това обикновено вземат някой отчаян стар вдовец с голяма плантация и многобройна челяд.“

Бракът не беше цвете, но да овдовееш — о, тогава животът свършваше завинаги! Колко глупави бяха хората да й говорят, че малкият Уейд Хамилтън сигурно й е голяма утеха, след като Чарлс се е поминал! Що за слабоумие от тяхна страна да разправят, че сега имала за какво да живее! Всички се умиляваха от това, че след смъртта на любимия й е останал плодът на тази любов и, естествено, тя не можеше да ги изведе от това заблуждение. Ала подобна мисъл беше безкрайно далеч от ума й. Твърде малко се интересуваше от Уейд и понякога й бе трудно да осъзнае, че той действително е нейно дете.

Всяка сутрин, преди още да се бе разсънила, за момент тя отново беше Скарлет О’Хара, слънцето пак огряваше ярко магнолията под прозореца й, дроздовете пееха и до обонянието й достигаше апетитната миризма на пържен бекон. Отново бе млада и безгрижна. Тогава чуваше сърдития плач на гладното дете и винаги, винаги се сепваше и през ума й за миг минаваше мисълта: „Я, има някакво бебе в къщата!“ След това си спомняше, че бебето е нейно. Беше толкова объркващо и невероятно.

А също и Ашли! О, най-вече Ашли! За пръв път в живота си тя мразеше Тара, мразеше дългия червен път, който се спускаше по хълма до реката, мразеше червените полета с покълналия зелен памук. Всяко кътче земя, всяко дърво и поточе, всяка пътечка и алея й напомняха за него. Той принадлежеше на друга жена и бе отишъл на война, но духът му все още витаеше по пътеките в сумрака, сънливите сиви очи още се усмихваха в сенките на верандата. Тя не можеше да чуе шум от копита, долитащ от пътя по посока на Дванайсетте дъба, без да помисли за един блажен миг — „Ашли!“

Сега мразеше и Дванайсетте дъба, а някога ги бе обичала. Мразеше ги, но я теглеше натам, за да можеше да чуе Джон Уилкс и момичетата да говорят за него, да чуе как четат писмата му от Вирджиния. Те й причиняваха болка, но трябваше да ги чуе. И всеки път, щом се върнеше вкъщи, си лягаше унила и отказваше да стане за вечеря.

Този отказ да се храни тревожеше Елен и Мами повече от всичко друго. Мами й носеше табли със съблазнителни ястия и намекваше отдалече, че сега, когато била вдовица, можела да яде колкото си поиска, но Скарлет нямаше апетит.

Когато доктор Фонтейн загрижено съобщи на Елен, че жените с разбити сърца често отпадат и креят, което накрая ги отвежда в гроба, Елен пребледня, защото бе стаила точно този страх в сърцето си.

— Не може ли да се направи нещо, докторе?

— Най-полезна за нея сега е промяната — отвърна лекарят, нетърпелив да се отърве от една пациентка, чието състояние не се подобрява.

И тъй, Скарлет замина с детето си без всякакво въодушевление — най-напред да посети роднините си в Савана, а след това в Чарлстън, при сестрите на Елен — Полин и Йолали. Ала се върна в Тара един месец преди времето, когато я очакваше Елен, без да обясни причината. В Савана се държаха много мило с нея, но Джеймс, Андрю и съпругите им бяха стари и предпочитаха да си седят спокойно вкъщи и да разговарят за миналото, а то не интересуваше Скарлет. Същото бе и с Робиярови, а Чарлстън според Скарлет бе просто ужасен.

Леля Полин и съпругът й, дребен възрастен човечец, който с официалната си отживяла любезност и разсеяния си вид приличаше на някой от миналия век, живееха в една плантация край реката, много по-усамотена от Тара. Най-близките им съседи бяха на разстояние трийсет и пет километра и дотам се стигаше по мрачни пътища, през джунгла от блатни кипариси и дъбове. При вида на дъбовете с огромни разлистени корони и покрити със сив мъх клони, които се полюшваха като завеса, Скарлет усещаше тръпки по гърба си и винаги си припомняше приказките на Джералд за ирландски духове, бродещи из трептящите сиви мъгли. Нямаше какво да прави, освен да плете по цял ден, а вечер да слуша чичо Кеъри, който четеше на глас творбите на Бълуър-Литън.

Йолали, скрита зад високия градински зид в една голяма къща в Чарлстън, не беше по-занимателна. Скарлет, привикнала към обширните простори на червените хълмове, се чувстваше като в затвор. Що се отнасяше до общество, тук бе по-оживено, отколкото у леля Полин, но Скарлет не харесваше гостите с тяхното високомерие, традиции и претенции за знатен произход. Тя знаеше добре, че я смятат за дете от неравен брак и се чудят как е могла една потомка на Робиярови да се омъжи за ирландски пришълец. Скарлет чувстваше, че зад гърба й леля Йолали се извинява заради нея. Това я гневеше, тъй като тя не отдаваше по-голямо значение на произхода, отколкото баща й. Гордееше се с Джералд и с това, което бе постигнал без ничия помощ, единствено благодарение на острия си ирландски ум.

Пък и чарлстънци талкова се перчеха с техния Форт Съмтър! Господи, как не разбираха, че ако не бяха тъй глупави да дадат изстрела, сложил началото на войната, щяха да се намерят други глупци, които да го сторят! Беше свикнала с насечения говор от вътрешността на Джорджия и монотонната провлечена реч на хората от низината й изглеждаше превзета. Струваше й се, че няма да се сдържи и ще изкрещи, ако чуе някой да казва отново „паалми“, „маайка“ или „таатко“. Това толкова я дразнеше, че на един официален прием тя започна да имитира ирландския акцент на Джералд, с което едва не съсипа леля си. Тогава се върна в Тара. По-добре беше да се измъчва със спомени за Ашли, отколкото с чарлстънския говор.

Елен, заета денонощно в старанието си да удвои реколтата на Тара, за да подпомогне Конфедерацията, беше ужасена, когато първородната й дъщеря се завърна от Чарлстън слаба, бледа и тросната. Самата тя бе страдала с разбито сърце и сега лежеше нощ подир нощ до хъркащия Джералд, като се опитваше да измисли някакъв начин да облекчи страданието на Скарлет. Лелята на Чарлс, мис Питипат Хамилтън, писа няколко пъти, като я подканяше да позволи на Скарлет да ги посети в Атланта за по-дълго време и сега Елен за пръв път се замисли сериозно за това.

Тя и Мелани били сами в една голяма къща, „без мъжка закрила“, пишеше мис Питипат, „сега, когато скъпият Чарли го няма вече. Разбира се, тук е брат ми, Хенри, но той не съжителства с нас. Скарлет може би ви е разправяла за Хенри. Деликатността ми пречи да ви занимавам с него в писмена форма. Мели и аз бихме се чувствали толкова по-спокойни и сигурни, ако и Скарлет е с нас. Три самотни жени е нещо по-добро от две. А може би скъпата Скарлет ще намери мъничко утеха в скръбта си, както Мели, която помага при лечението на смелите ни момчета в тукашните болници. Пък и, разбира се, Мели и аз копнеем да видим милото бебенце…“

И тъй, куфарът на Скарлет беше отново натъпкан с траурните й дрехи и тя отпътува за Атланта с Уейд Хамптън и бавачката му Приси, с цял куп наставления от Елен и Мами относно поведението й и сто долара в конфедерационни банкноти от Джералд. Не й се щеше много да отива в Атланта. Смяташе леля Пити за най-глупавата стара дама, а и самата мисъл да живее под един покрив с жената на Ашли й беше омразна. Ала родното й място, изпълнено със спомени, беше станало непоносимо и всяка промяна бе добре дошла.