Маргарет Мичъл
Отнесени от вихъра (63)

Глава LXIII

Входната врата бе открехната и Скарлет се втурна във вестибюла, ала поспря под запаления полилей с безброй призмички, преливащи във всички цветове на дъгата. Въпреки че бе тъй ярко осветена, къщата изглеждаше съвършено безмълвна, но това не бе ведрата тишина на потънало в спокоен сън жилище; тук се усещаше напрегнатост и някакво злокобно предчувствие. С един бърз поглед тя установи, че Рет го няма нито в гостната, нито в библиотеката, и сърцето й се сви. Ами ако бе отишъл някъде… при Бел или на кой знае кое друго място, където прекарваше голяма част от времето си, след като, тъй или иначе, не се появяваше на вечеря? За такава възможност изобщо не бе подготвена.

Тя понечи да се качи по стълбите и да го потърси, когато видя затворената врата на трапезарията. В същия миг в душата й нахлу болезнено чувство на срам, тъй като си припомни как много вечери наред през последното лято Рет бе седял там самичък и се бе наливал едва ли не до безсъзнание, та трябваше Порк да го подканя да си легне. Вината за това бе нейна, но тя щеше да я изкупи. Отсега нататък всичко щеше да се промени… „О, Боже, дано не е много пиян в този момент. Ако е пиян, няма да ми повярва и ще ми се надсмее, а това ще ме съсипе.“

Тя тихичко открехна вратата на трапезарията и надзърна вътре. Той седеше отпуснат на едно кресло, а на масата пред него имаше запушена гарафа и неизползвана чаша. Слава Богу, трезвен беше! Тя отвори широко вратата и с усилие се въздържа да не се хвърли към него. Ала когато той вдигна очи към нея, погледът му я накара да се закове на прага и да преглътне думите, напиращи на устните й.

Рет впери в нея тъмните си очи с отпуснати от умора клепачи и този път тя не видя пламъчета, танцуващи в зениците му. Макар косата й да бе разпиляна по раменете, макар да дишаше тежко и полите й да бяха опръскани с кал чак до коленете, в изражението му не се появи нито изненада, нито въпрос, нито насмешка. Седеше все тъй отпуснат на креслото с костюм, набран около натежалата му фигура, и целият му вид подчертаваше промяната в някогашното атлетично тяло и волево лице. Пиянството и разгулният живот бяха оставили отпечатъка си върху чертите му и профилът му вече не наподобяваше лика на млад езически принц, изсечен върху лъскава златна монета, а по-скоро напомняше съсипан от пороци римски император върху изтъркана от употреба медна пара.

Докато стоеше изправена, притиснала ръка до сърцето си, той продължаваше да я гледа спокойно, с някакъв странен израз на кротост и доброта, който я уплаши.

— Влез и седни — каза той. — Тя е мъртва, нали?

Скарлет кимна и неуверено пристъпи към него, озадачена от непривичното му изражение. Без да става, Рет отмести с крак съседното кресло и тя се отпусна на него. Щеше й се да не бе отварял тъй скоро дума за Мелани. Сега не й се искаше да говори за нея и да пробужда отново мъчителната болка, изживяна през последния час. Пред себе си имаше дълги години живот, през които да говори за Мелани. Ала в този миг, овладяна от необуздан порив да му извика: „Обичам те“, й се струваше, че разполага с тази единствена вечер, дори с този единствен час, за да излее сърцето си пред Рет. Ала зърна в лицето му нещо, което я въздържа и я накара да изпита срам от желанието си да говори за любов, когато Мелани още не е изстинала.

— Нека почива в мир — тежко изрече той. — Тя бе единствената ангелска душа, която съм познавал.

— О, Рет! — изплака тя безутешно, защото думите му я накараха да си припомни ясно всички добрини, които Мелани бе сторила за нея. — Защо не дойде с мен? Беше ужасно… аз имах такава нужда от теб!

— Нямаше да го понеса — простичко отвърна той и замълча. После промълви с усилие: — Една истинска дама.

Угасналият му мрачен поглед мина покрай нея и тя зърна нещо, което й припомни лицето му, осветено от пламъците в нощта на бягството им от Атланта, когато бе съобщил, че ще се присъедини към отстъпващата армия — изненадата на човек, уверен, че много добре се познава, а сега, внезапно открил у себе си неподозирана привързаност и чувствителност, се вижда едва ли не смешен в собствените си очи.

Той гледаше вглъбено някъде над рамото й, сякаш съзираше как Мелани мълчаливо прекосява стаята и се отправя към вратата. В погледа му, с който като че се сбогуваше с нея, нямаше нито мъка, нито болка, просто замислена почуда пред пробуждането на чувства, погребани още в юношеските му години — и от устните му отново се отрони:

— Една истинска дама.

Скарлет потрепера и в сърцето й угасна пламъкът, помръкна окриляващият възторг, понесъл я към къщи. Тя успя донякъде да схване какво чувства Рет, докато се прощава в душата си с единствената личност, към която бе хранил уважение, и отново изживя отчаяние от безвъзвратната загуба, този път чрез душата на друг човек. Тя не можеше докрай да проумее какво точна изпитва Рет, но под властното въздействие на неговите преживявания сякаш сама усети как край нея прошумоляват поли и я докосват леко като последна милувка. През погледа на Рет осъзнаваше, че от живота си е отишъл не просто човек, а легенда — една от онези кротки, незабележими жени, изковани от най-издръжлива стомана, жени, на които Югът се бе опирал през войната и в чиито горди и любещи прегръдки бе приласкан след поражението.

Очите му се върнаха отново върху нея и гласът му се промени. Сега той звучеше небрежно и хладно.

— И тъй, тя е мъртва. Това за теб, скъпа, е чудесно, нали?

— О, как можеш да кажеш такова нещо? — извика тя уязвена и очите й мигом се наляха със сълзи. — Знаеш колко много я обичах!

— Не бих казал, че съм знаел. Това е твърде неочаквано изявление, но чест ти прави, като се има предвид колко си падаш по разни бели нищожества, че най-после си успяла да я оцениш.

— Как ти дава сърце да говориш тъй? Разбира се, че я оценявах. Аз, а не ти. Ти не я познаваше, както аз я познавах. На човек като теб не е дадено да разбере нея… с нейната доброта…

— Тъй ли? Е, може и да не е дадено.

— Тя мислеше за всички освен за себе си. Ами че дори и последните й думи бяха за теб.

Той се обърна към нея и в очите му проблесна неподправено вълнение.

— Какво каза тя?

— О, недей сега, Рет.

— Кажи ми.

Гласът му бе спокоен, но той беше стиснал до болка китката й. Тя мълчеше. Не бе възнамерявала по този начин да му заговори за любовта си към него, но ръката му беше настоятелна.

— Каза… каза… „Бъди добра с капитан Бътлър. Той толкова те обича.“

Рет остана загледан за миг в нея и отпусна китката й. После сведе клепачи, а лицето му някак потъмня и стана безизразно. Внезапно той се надигна, отиде до прозореца, дръпна завесата и се взря напрегнато през стъклото, сякаш навън можеше да се види нещо освен непрогледната мъгла.

— Каза ли друго? — попита той, без да извърне глава.

— Помоли ме да се грижа за малкия Бо и аз й обещах, че ще го гледам като свое собствено дете.

— Какво още?

— Каза… за Ашли… помоли ме и за него да се погрижа.

Той помълча, после тихо се изсмя.

— Е, няма що, удобно е да имаш позволението на първата съпруга.

— Какво искаш да кажеш?

Той се обърна и дори в объркването си тя бе смаяна, задето в изражението му не се четеше ни следа от насмешка. В него не личеше никакъв интерес, а по-скоро отегчението на човек, наблюдаващ последното действие на не особено забавна комедия.

— Мисля, че се изразявам от ясно по-ясно. Мис Мели е мъртва. Ти, естествено, разполагаш с всички улики, които са ти нужни, за да се разведеш с мен, а името ти и бездруго не е съвсем безупречно, тъй че един развод не може да ти навреди. Религията също няма значение за теб, което прави напълно несъществени възраженията на църквата. В такъв случай няма никакви пречки мечтите ти за Ашли да се сбъднат, при това с благословията на мис Мели.

— Развод? — извика тя. — Не! Не! — За момент бе неспособна да продума, а после изтича към него и се вкопчи в ръката му. — О, ти се лъжеш! Ужасно се лъжеш! Аз не искам развод. Аз… — Тя млъкна, защото не намираше никакви думи.

Той хвана брадичката й, леко извърна лицето й към светлината и се взря в очите й. Скарлет вдигна към него поглед, в който се четеше цялата й душа и устните й потрепераха, щом понечи да заговори. Ала никакви думи не идваха в ума й, защото търсеше да открие в лицето му някакво ответно чувство, лъч на надежда, радостен трепет. Той несъмнено бе разбрал вече! Ала единственото, което срещнаха трескавите и питащи очи, бе мрачната непроницаемост, стъписвала я тъй често. Той пусна брадичката й, отиде до креслото и пак рухна уморено на него, като сведе глава към гърдите си и я загледа проучващо, но безучастно.

Тя го последва до мястото му и се изправи пред него, като нервно кършеше пръсти.

— Ти грешиш — подзе тя отново, като търсеше думи. — Рет, тази вечер, когато разбрах истината, тичах през целия път до вкъщи, за да ти я кажа. О, мили мой, аз…

— Ти си уморена — каза той, без да сваля поглед от нея. — По-добре иди да си легнеш.

— Но аз трябва да ти кажа!

— Скарлет — тежко изрече той, — не желая да чувам… каквото и да било.

— Но ти не знаеш за какво ще ти говоря!

— Миличка, та то е изписано съвсем ясно на лицето ти. Нещо, а може би някой те е накарал да осъзнаеш, че горкият мистър Уилкс е мъртъв товар, прекалено тежък дори за твоя гръб. И същото това нещо внезапно е представило мен и моите прелести пред очите ти в нова и привлекателна светлина. — Той леко въздъхна. — А на тази тема няма смисъл да се говори.

Тя рязко пое дъх, закована от смайване. Но да, той винаги бе отгатвал мислите й без затруднение. Преди тази му способност й бе крайно неприятна, но сега, след като първоначалното стъписване премина, сърцето й се изпълни с радост и облекчение. Той всичко знаеше, всичко разбираше и нейната задача бе улеснена като по чудо. Нямало смисъл да се говори! Е, той навярно бе огорчен, задето тъй дълго го бе пренебрегвала, и проявяваше естествено недоверие при този неочакван обрат в чувствата й. Трябваше да го обсипе с нежност, да го убеди със страстно признание и щеше да го стори с огромна наслада.

— Любими, искам всичко да ти кажа — заговори тя и като стисна здраво подръчника на креслото му, се отпусна на колене до него. — Била съм тъй заблудена, такава наивна глупачка…

— Скарлет, по-добре престани. Недей да се унижаваш пред мен. Нека запазим поне малкото достойнство и сдържаност, които са останали в брака ни. Спести ми тази сцена на раздяла.

Тя трепна като опарена и се изправи. На раздяла ли? За каква раздяла говореше той? Защо раздяла? Та те едва сега започваха, това бе тяхната истинска среща.

— Не, не, ще ти кажа — подхвана тя забързано, сякаш се боеше, че ще й запуши устата с ръка. — О, Рет, аз толкова те обичам, любими мой! Сигурно съм те обичала от години, но бях тъй глупава, че не го съзнавах. Рет, трябва да ми повярваш!

Стоеше изправена пред него и той я загледа, сякаш проникваше до дъното на душата й. В очите му зърна доверие към думите й, но нито капка интерес. Нима тъкмо в този момент бе решил да си отмъщава? Нима щеше да я измъчва, да й върне всичко с лихвите?

— О, аз ти вярвам — проговори най-после той. — А какво стана с Ашли Уилкс?

— Ашли! — възкликна тя и махна нетърпеливо. — Аз… сигурна съм, че от цяла вечност ми е безразличен. Просто… просто някакъв навик, останал от момичешките години, ме е теглил към него. Рет, та на мен никога изобщо не би ми хрумнало да го харесам, да бях знаела какво представлява всъщност. Той е едно безпомощно и малодушно същество въпреки всичките му дрънканици за вярност и чест…

— Не — прекъсна я Рет. — Ако наистина искаш да го видиш такъв, какъвто е в действителност, съди го поне справедливо. Той е благороден по душа и възпитание човек, озовал се в свят, където не му е мястото, и макар да съзнава, че старанията му са предварително обречени на провал, опитва се да живее по нормите на един погребан вече бит.

— О, Рет, нека не говорим за него! Какво значение има той сега? Не си ли щастлив да узнаеш… искам да кажа сега, след като аз…

Когато уморените му очи, срещнаха нейните, тя млъкна смутено като свенливо девойче пред първия си обожател. Копнееше за най-малкия знак на ответност от негова страна. Копнееше той да протегне ръце, за да се сгуши в скута му, изпълнена с благодарност, и да склони глава на гърдите му. Устните й, жадуващи за целувка, щяха да изразят много повече от обърканите й, несвързани приказки. Но когато го погледна, разбра, че той я отблъсква не от желание да й отмъщава и да я измъчва. Изглеждаше тъй изцеден от всякакви чувства, че би останал безразличен и към най-нежните й слова.

— Щастлив ли? — промълви той. — Някога бих благодарил горещо на Бога, ако чуех това от теб. Ала сега то е без значение.

— Без значение? Какво говориш? Та това е единственото, което има значение. Рет, ти ме обичаш нали? Сигурно ме обичаш. Мели също го каза.

— Била е права, но само до едно време. Скарлет, не ти ли е идвало наум, че и най-страстната любов може да угасне?

Тя го погледна, неспособна да продума, а устните й бяха застинали в нямо възклицание.

— Моята любов угасна — продължи той, — потушена от Ашли Уилкс и от безразсъдната ти упоритост, принуждаваща те да се вкопчваш като булдог в онова, което решаваш, че искаш да имаш… Да, любовта ми угасна.

— Но любовта не може да угасне!

— Не стана ли същото и с твоето чувство към Ашли Уилкс?

— Но аз всъщност никога не съм обичала Ашли!

— В такъв случай доста добре си се преструвала на влюбена до тази вечер. Скарлет, аз нито те порицавам, нито те обвинявам; не ти се и сърдя. Мина това време. Така че спести ми твоите оправдания и обяснения. Ако мислиш, че можеш да ме изслушаш няколко минути, без да ме прекъсваш, ще ти разтълкувам какво имам предвид, макар че, Господ ми е свидетел, не виждам никакъв смисъл от това. Истината е съвсем очевидна.

Тя седна и ярката светлина на газената лампа обля побледнялото й объркано лице. Огледа се в очите му — уж тъй добре познати, но все още неразгадаеми за нея, — заслуша се в тихия му глас, редящ думи, в които най-напред тя не откри никакъв смисъл. За пръв път той й говореше по този начин — като едно човешко същество на друго, съвсем както говореха другите хора, без сянка от несериозност, насмешка или загадки.

— Дали си се досещала някога, че изпитвах към теб най-силната любов, която мъж може да изпитва към жена? Че те обичах дълги години, преди най-после да те имам? През войната често заминавах и се мъчех да те забравя, но не можех и винаги бивах принуден да се върна. След войната пренебрегнах опасността, че мога да бъда арестуван, и дойдох само за да открия теб. Толкова влюбен бях, че ако Франк Кенеди не бе срещнал смъртта си тогава, сигурно щях аз да го убия. Обичах те, но не можех да допусна да го узнаеш. Защото ти си жестока към тези, които те обичат, Скарлет. Ти приемаш любовта им и я размахваш ката бич над главите им.

От всичко казано само това, че я е обичал, означаваше нещо за нея. При страстния отзвук в тона му отново започна да я изпълва удоволствие и възбуда. Тя седеше, затаила дъх в очакване да чуе следващите му думи.

— Когато се ожених за теб, знаех, че не ме обичаш. Та нали ми беше известно всичко за Ашли. Но като истински глупак повярвах, че ще успея да пробудя твоите чувства. Смей се, ако искаш, но аз изпитвах нужда да се грижа за теб, да те пазя, да угаждам на всичките ти желания. Щеше ми се да те закрилям като твой съпруг и да ти дам пълна свобода във всичко, което би те направило щастлива — също както се държах и с Бони. Ти бе водила такава тежка борба с живота, Скарлет. Никой не знаеше по-добре от мене какво си преживяла, затова исках да ти дам възможност да си отдъхнеш, а аз да продължа да се боря вместо теб. Исках да те оставя да лудуваш като дете, защото ти си дете — едно храбро, но уплашено вироглаво дете. И мисля, че все още не си се променила. Само едно дете може да бъде тъй нечувствително и своеволно.

Гласът му беше спокоен и уморен, ала нещо в тона му пробуди у Скарлет смътен спомен. Тя бе чувала вече такъв глас в някакъв критичен момент от живота си. Къде ли? Гласът на друг мъж, който гледаше на себе си и на своя погазен свят отстрани, съвсем безучастно, без боязън и надежда.

Но… но да… това бе Ашли в овощната градина на Тара през онзи ветровит зимен ден, когато говореше за живота и за театъра на сенките с примирение, от което лъхаше по-голяма обреченост, отколкото и от най-горчивото отчаяние. Както някога гласът на Ашли я бе смразил от страх пред неясните за нея слова, тъй и сега от гласа на Рет сърцето й се сви. Да, именно гласът и начинът, по който говореше, а не смисълът на казаното я разтревожи и я накара да разбере, че радостното вълнение, обхванало я в началото, е било неуместно. Загложди я опасение, че нещата отиват на зле. Тя не си даваше сметка какво точно не е в ред, но го слушаше напрегнато и вгледана в мургавото му лице, очакваше да чуе думи, които да разпръснат страховете й.

— Беше толкова ясно, че сме създадени един за друг. Аз несъмнено бях единственият измежду всичките ти познати, който можеше да продължава да те обича, след като е опознал истинската ти същност — това, че си тъй сурова, алчна и безогледна, какъвто съм и аз. Обичах те и се възползвах от случая да те направя своя. Мислех, че образът на Ашли ще избледнее в съзнанието ти. Уви — повдигна рамене той, — опитах всичко, което беше по силите ми, но безуспешно. А толкова много те обичах, Скарлет. Да беше ми позволила, щеше да получиш от мен любов и нежност, с каквито никой мъж не е дарявал друга жена. И все пак не можех да ти го покажа, защото знаех, че ще приемеш любовта ми за слабост и ще се опиташ да я използваш срещу мене. И вечно… вечно този Ашли. Това ме подлудяваше. Просто не можех да понасям да седя срещу тебе на масата вечер, след като ми бе ясно, че изгаряш от желание той да е на моето място. Нощем ми бе непосилно да те държа в прегръдките си и да съзнавам, че… Както и да е, вече няма значение. Сега дори се учудвам как съм могъл да страдам толкова. Тъкмо това ме тласна към Бел. Човек намира някакво скотско утешение в общуването с жена, която го обича всеотдайно и се прекланя пред неговото благородство, дори когато тази жена е една неграмотна проститутка. Това ласкаеше самочувствието ми. А ти никога не си била ласкава, скъпа моя.

— О, Рет — подзе тя, съкрушена само при споменаването на Бел, но той и направи знак да замълчи и продължи:

— А после — онази нощ, когато те отнесох на ръце в спалнята ти… мислех си… надявах се… тъй много се надявах, че се страхувах да те видя на следващата сутрин, за да не би да се окаже, че съм се излъгал и че ти не ме обичаш. Толкова се боях да не ми се надсмееш, че се махнах от къщи и се напих. А когато се върнах, просто умирах от притеснение и ако ти бе откликнала поне мъничко, мисля, че бих се хвърлил да целувам краката ти. Но ти не го стори.

— О, Рет, да знаеш как те чаках, но ти се държа тъй зле! А аз копнеех за теб! Мисля, че… да, изглежда, тогава за пръв път разбрах, че те обичам. Ашли… след онази нощ престанах да мечтая за Ашли, ала ти беше толкова лош с мене, че…

— Е, няма какво — прекъсна я той. — Май сме се разминали в такъв случай. Но сега това е без значение. Говоря ти тези неща, за да не оставаш в недоумение. А когато беше болна и вината беше изцяло моя, стоях пред вратата ти и очаквах да ме повикаш, но ти не го направи. Тогава чак разбрах какъв глупак съм бил и осъзнах, че всичко е свършено.

Той млъкна и я погледна, но на нея й се стори, че взорът му е зареян нейде надалеч, както често бе долавяла същото у Ашли; сякаш бе съзрял нещо невидимо за нея. А тя можеше само да седи безмълвна, вторачена в умисленото му лице.

— Ала, от друга страна, съществуваше Бони, а това означаваше, че все пак не всичко е свършено. Приятно ми бе да откривам теб у Бони — онова малко момиченце, което си била, преди войната и бедността да те изкривят. Тя толкова приличаше на теб, беше тъй своенравна, смела, весела и жизнена и аз можех да я галя и глезя — както исках да галя и глезя теб. Поне в едно отношение не си приличахте — тя ме обичаше. За мен беше истинска благословия, че можех с любовта си, която ти не приемаше, да обсипя нея… Но тя си отиде и отнесе всичко със себе си.

Ненадейно тя изпита към него жалост, всепроникваща жалост, която изтласка от сърцето й и скръбта, и страха от неразгадаемия смисъл на думите му. За пръв път в живота си съчувстваше някому, без да усеща нито капчица презрение към него, защото за пръв път успя поне донякъде да прояви разбиране и да се постави на мястото на друг човек. Вникваше в умелата му предпазливост, толкова подобна на нейната, в упоритата му гордост, която му пречеше да признае любовта си от страх да не бъде отблъснат.

— О, любими — промълви тя и пристъпи с надежда, че той ще протегне ръце и ще я привлече на коленете си. — Любими, толкова съжалявам, но аз напълно ще изкупя вината си пред теб. Можем да бъдем безкрайно щастливи, след като вече знаем истината един за друг, а и… Рет… погледни ме, Рет! Ще си имаме… ще си имаме и други деца… не като Бони, но…

— Не, благодаря — отвърна Рет, сякаш отказваше филия хляб. — Не желая да подлагам сърцето си на риск за трети път.

— Рет, не говори тъй! О, какви думи да изрека, та да те накарам да разбереш? Казах ти колко много съжалявам и…

— Мила моя, ти си истинско дете. Смяташ, че като кажеш „съжалявам“, можеш да заличиш всички грешки, че можеш да премахнеш болката, причинена през изминалите години, да изтеглиш отровата от раните. Вземи моята кърпа, Скарлет. Не съм запомнил в критични моменти на живота си да си имала подръка носна кърпа.

Тя я взе, издуха носа си и седна. Очевидно беше, че той няма намерение да я приласкае в прегръдките си. Започваше да разбира също тъй, че всичките му приказки за това колко я е обичал не водят към нищо. Сякаш ставаше дума за някаква минала история, която не се бе случила с него. Усети как отново я обзема страх. Той я гледаше замислено и почти съчувствено.

— На колко години си, скъпа моя? Нито веднъж не пожела да ми отговориш на този въпрос.

— На двайсет и осем — унило отвърна тя със заглушен от кърпичката глас.

— Не бих казал, че си престаряла. Рядко се срещат хора, които в тази ранна възраст са успели вече да завоюват света и да погубят душата си. Недей да се стряскаш. Не искам да намекна, че ще гориш в пламъците на ада заради историята с Ашли. Просто се изразявам образно. Още откакто те познавам, си искала две неща — Ашли и богатство, което да ти позволи да пратиш целия свят по дяволите. Е, ти си достатъчно богата, не си спести остроти по адрес на света, а сега можеш да имаш и Ашли, стига още да го желаеш. Но като че ли всичко това вече не ти се вижда достатъчно.

А тя бе уплашена, но не от пламъците на ада. Единствената й мисъл беше: „Ако не успея да задържа Рет, наистина ще погубя душата си, защото нищо друго няма значение. Нито приятели, нито пари… нищо! Ах, ако можеше да бъде мой, бих се съгласила отново да живея в бедност. Нека пак да мръзна, нека гладувам дори. Но той сигурно не иска да каже, че… О, не може да бъде!“

Тя изтри очи и промълви с отчаяние:

— Рет, след като тъй силно си ме обичал преди, невъзможно е да не си запазил някакво чувство към мене!

— Единственото, което запазих, едва ли ще те зарадва, защото то е жалост и необяснимо състрадание.

Жалост! Състрадание! „О, Боже мой!“ — съкрушено си помисли тя. Би приела всичко, но не жалост и състрадание. Винаги когато някой човек пробуждаше у нея тези емоции, редом с тях вървеше и презрението. Дали и той не я презираше? Само това нямаше да понесе. Би търпяла и хладния му цинизъм от годините на войната, и пиянското безумие, обладало го в онази нощ, когато я понесе по стълбите, и железните му пръсти, оставящи синини по тялото й, и провлечените му язвителни думи, които бяха прикривали (едва сега го съзнаваше) нещастната му любов. С всичко би се примирила, но не и с това безучастно снизхождение, тъй ясно изписано по лицето му.

— Тогава… тогава значи ти искаш да кажеш, че аз съм разрушила всичко… и ти изобщо не ме обичаш повече?

— Точно така.

— Но… — подхвана тя с непримиримостта на дете, уверено, че щом е пожелало нещо, на всяка цена трябва да го получи — но аз те обичам!

— Там ти е бедата.

Тя бързо го погледна, за да види дали в думите му не се крие подигравка, но нямаше нищо такова. Той просто й посочваше истината, ала подобна истина тя не желаеше и не можеше да приеме. Прикова в него издължените си очи, в които гореше отчаяна непреклонност, нежният й овал се измени от упорито стиснатите челюсти и внезапно във физиономията й се мярна ликът на Джералд.

— Не бъди глупав, Рет. Аз мога да те накарам…

Той размаха ръце в престорен ужас и черните му вежди се вдигнаха в познатата иронична гримаса.

— Недей, Скарлет. Решителният ти вид ме плаши. Виждам, че замисляш да прехвърлиш бурните си страсти от Ашли към мен, и съм силно загрижен за свободата и душевния си покой. Не, Скарлет, аз няма да се оставя да бъда преследван като бедния Ашли. Освен това заминавам.

Брадичката й потрепера и тя побърза да стисне здраво зъби. Той заминаваше? Не, всичко друго, само не и това! Как щеше да живее без него? Всички, на които държеше, я бяха напуснали, единствен Рет й бе останал. Той не биваше да си отива. Но как можеше да го спре? Усещаше се безсилна пред хладния му разум и равнодушните му приказки.

— Заминавам. Чаках да се върнеш от Мариета, за да ти го кажа.

— Ти ме изоставяш?

— Недей да разиграваш трогателни сцени и да се преструваш на онеправдана съпруга, Скарлет. Тази роля не ти подхожда. Доколкото разбирам, ти не си съгласна на развод, нито дори на раздяла? Е, в такъв случай ще се връщам достатъчно често, за да не предизвиквам хорските одумки.

— По дяволите хорските одумки! — извика невъздържано тя. — Аз искам тебе. Вземи ме със себе си!

— Не — отвърна той и гласът му прозвуча категорично.

За миг тя бе готова да ревне с глас като дете. Прииска й се да се тръшне на пода, да пищи, да проклина и да рита с крака. Ала някакъв проблясък на гордост и здрав разум я накара да се опомни. Помисли си: „Ако направя такова нещо, той само би се изсмял или би ме наблюдавал с безразличие. Не бива да крещя, не бива да умолявам, не мога да се излагам пред него, защото рискувам да си навлека презрението му. Той трябва да ме уважава, дори… дори да не ме обича.“

Тя повдигна брадичка и събра сили да попита тихо:

— Къде отиваш?

В погледа му се мярна бегло възхищение.

— Вероятно в Англия… или в Париж. А може да ида и в Чарлстън и да се опитам да се помиря с роднините си.

— Но ти ги мразиш! Толкова пъти съм те чувала да им се надсмиваш и…

Той сви рамене.

— Аз все още им се надсмивам в себе си… но за мен времената на волно скиталчество свършиха, Скарлет. На четирийсет и пет години съм, една възраст, в която човек започва да цени неща, отхвърлени с лека ръка в младостта — сплотеността на рода, достойнството, сигурността, дълбоките непоклатими корени… О, не! Не се разкайвам и не съжалявам за нищо, което съм сторил. Забавлявах се чудесно, но в един момент дори забавленията омръзват и сега ми се ще някаква промяна. Естествено, тя ще бъде само повърхностна, защото не възнамерявам да стана нов човек. Приискало ми се е да се върна поне към външното подобие на установените норми, към върховната скука на почтеността — почтеността на околните, скъпа, а не моята собствена, — към спокойствието и достолепието, с които се отличава животът на хората от благороден произход, към изтънчената красота на отминалите времена. Преди не съм долавял безметежното очарование на този бит…

Спомените отново пренесоха Скарлет в овощната градина на Тара, защото погледът на Рет беше същият като погледа на Ашли през онзи ден. В ушите й отчетливо звучаха думите на Ашли, сякаш говореше той, а не Рет. Откъслечни фрази изникнаха в съзнанието й и тя ги издекламира като зазубрен урок:

— В него имаше блясък… съвършенство, една симетрия, напомняща гръцкото изкуство.

Рет трепна.

— Какво говориш? Аз наистина точно за това мислех.

— Чух го от… Ашли го каза веднъж по повод на миналото.

Рет сви рамене.

— Вечно този Ашли — отрони той и помълча един миг. — Скарлет, когато и ти станеш на четирийсет и пет, сигурно ще разбереш какво имам предвид. Възможно е и на теб да ти дотегне тази пародия на знатност, префинени обноски и евтини вълнения. Но, съмнявам се. Струва ми се, че лъскавите дрънкулки винаги ще те привличат повече от истинското злато. Във всеки случай не мога да чакам толкова дълго, та да видя какво ще стане. Пък и нямам желание да чакам. Това просто не ме интересува. Ще тръгна по стари градове и стари места да подиря дали някъде миналото се е съхранило. Достатъчно съм сантиментален, за да го сторя. Атланта е прекалено недодялана за моя вкус, твърде млада.

— Престани — внезапно се обади тя. Със слуха си бе възприела съвсем малко от казаното, а до съзнанието й не бе достигнало нищо. Ала чувстваше, че вече няма сили да понася равнодушния му глас, лишен от обич.

Той я погледна насмешливо, изправи се и попита:

— Да се надявам ли, че си ме разбрала тогава?

Тя стремително протегна към него ръце с обърнати нагоре длани и в този познат от памтивека умолителен жест сякаш се изля цялата й душа.

— Не! — извика тя. — Разбрах само, че не ме обичаш и че заминаваш! О, любими мой, ако си отидеш, какво ще стане с мен?

В един миг той се поколеба, сякаш не можеше да реши дали истината все пак не е по-милостива от лъжата, изречена поради състрадание. После нехайно сви рамене.

— Скарлет, не е в природата ми да събирам търпеливо отломки, да ги лепя и да убеждавам себе си, че белезите от счупеното не личат. Счупеното си е счупено… и аз предпочитам да запазя спомена за унищожената красота, отколкото да се примирявам до края на дните си с пукнатини. Може би ако бях по-млад… — Той въздъхна. — Но на моята възраст съм твърде скептично настроен към сантименталната илюзия, че човек може да обърне на нова страница живота си. Годините ми правят непосилно за мен бремето на непрестанните лъжи, а то е неизбежно, когато живееш в благонамерена заблуда. Не бих могъл да съжителствам с теб и да те лъжа, а още по-малко бих приел самоизмамата. Та аз дори и сега не съм в състояние да те излъжа. Иска ми се да усещам загриженост и вълнение за бъдещето ти, но не мога.

Той въздъхна и подхвърли небрежно, но кротко:

— Пукната пара за нищичко не давам, скъпа моя.

Скарлет мълком го наблюдаваше как се качва по стълбите към стаята си и усещаше давеща болка в гърлото. Със заглъхващите му стъпки във вестибюла на горния етаж отмираше последното, което имаше значение на този свят. Разбираше сега, че не може да се позове нито на чувства, нито на трезва мисъл, които биха склонили хладния му разум да се откаже от произнесената присъда. Съзнаваше, че той е дълбоко убеден във всичко казано, колкото и безгрижно да бе изрекъл някои думи. Знаеше, че е тъй, защото долавяше у него нещо силно, неподатливо и безпощадно — онези качества, които напразно бе търсила да открие у Ашли.

Тъй и не бе успяла да разбере мъжете, разпалили любов у нея, затова накрая бе загубила и двамата. Осени я смътно прозрение, че ако бе разбрала Ашли, никога не би го обичала; ако бе разбрала Рет — никога не би го загубила. Питаше се отпаднало и с униние дали изобщо бе съумяла да разбере някого на този свят.

Слава Богу, съзнанието й бе обзето от вцепенение, ала тя от опит знаеше, че скоро ще нахлуе мъката — така плътта, разрязана от скалпел, за кратък миг е нечувствителна, преди да я прониже болката.

„Няма да мисля за това сега — мрачно си каза тя, призовала на помощ старото заклинание. — Ще полудея, ако продължавам да си повтарям, че съм го изгубила. Утре ще мисля.“

„Но как ще го пусна да си иде! — крещеше сърцето й с пробуждаща се болка и заглушаваше заклинанието. — Сигурно има някакъв начин да го задържа!“

— Няма да мисля за това сега — повтори си тя гласно, в старание да изтласка мъката в дълбините на съзнанието си и да се залови за някаква спасителна опора, за да не я отнесе вълната на неудържима безнадеждност.

„Аз… ами да, утре ще си ида в Тара“ — реши тя и при тази мисъл духът й се посъживи.

Един път вече бе потърсила в Тара избавление от страха и поражението и бе почерпила сила и воля за победа от благословената сигурност на бащиното огнище. Може би онова, което бе успяла да постигне веднъж… о, Господи, дано успееше отново! Но как — тя така и не знаеше. Сега не искаше да мисли. Единственото й желание бе час по-скоро да се озове в тихия блажен пристан, където да изживее страданието, да излекува дълбоките рани и да поднови победното си настъпление. При мисълта за Тара сякаш нежна и прохладна ръка помилва изтерзаната й душа. Представяше си ясно как бялата къща я приветства, проблясваща измежду червенеещите есенни листа; усещаше благодатния покой на сумрака, обгръщащ полята; виждаше как безбройните зелени храстчета, осеяни с бели валма, се покриват със сияйни капчици роса; поглъщаше с поглед ярките червени багри на земята и мрачната красота на величавите черни борове по хълмовете.

Скарлет почувства утеха и прилив на сили от тази картина, изникнала пред очите й; това донякъде облекчи мъката и болезненото разкаяние. Един миг тя остана неподвижна, завладяна от спомена за безброй мили неща — тъмните кедри по алеята на Тара, бухлатите жасминови храсти, грейнали зелени пред белите стени, пърхащите колосани перденца. А и Мами бе там. Ненадейно Скарлет отчаяно закопня за близостта на Мами; закопня да положи глава на мощната й гръд, както някога в детството, да усети по косата си милувката на възлестите черни ръце. Мами — единствената й връзка с миналото.

У нея пламна борбеният дух на дедите й, несломени и след поражение, и тя гордо вдигна глава. Щеше да си върне Рет. Уверена бе, че ще успее. Не се бе родил мъжът, който да й устои, щом веднъж решеше да го завладее.

„За всичко това ще мисля утре в Тара. Тогава ще мога да го понеса. Веднъж да дойде утре, ще намеря начин да спечеля Рет отново. Та нали и утре е ден.“