Маргарет Мичъл
Отнесени от вихъра (62)

Глава LXII

Скарлет чу шепнещи гласове наблизо и като отиде до вратата, видя уплашените негри, скупчени в задния вестибюл — Дилси, с увиснали надолу ръце под тежестта на заспалия Бо, разплакания чичо Питър и готвачката, бършеща с престилка мокрото си широко лице. И тримата отправиха към нея очи с ням въпрос: какво да правят? Тя погледна към отворената дневна и зърна леля Пити и Индия — стояха безмълвни, хванали се за ръце, а Индия за пръв път бе изгубила гордия си надменен вид. Също като негрите и те се втренчиха умолително в нея с очакване да чуят нарежданията й. Тя влезе в дневната и двете жени веднага се устремиха насреща й.

— О, Скарлет, какво… — започна леля Пити с треперещи, пълнички като на дете устни.

— Не ми говори нищо или ще се разкрещя — прекъсна я Скарлет. Поради изопнатите й нерви гласът й прозвуча рязко, а отпуснатите й ръце бяха конвулсивно свити в юмруци. При мисълта да заговорят за Мелани в този миг или да се заловят с неизбежните след всяка смърт приготовления гърлото й отново се стегна. — Нито дума не искам да чувам от никого.

При властната груба нотка в гласа й те отстъпиха назад умърлушени и безпомощни. „Не бива да плача пред тях — каза си Скарлет. — Не бива да рухвам сега, защото те също ще се разплачат, а негрите мигом ще започнат да вият и всички ще полудеем. Трябва да се съвзема. Толкова много работа ме чака. Предстои ми да се срещна с агента от погребалното бюро, да уредя погребението, да се погрижа къщата да е чиста и да посрещам хората, които ще плачат на рамото ми. Ашли не е в състояние да свърши тези неща, нито Пити и Индия. Аз съм длъжна да се заема с всичко. О, колко е тежко това бреме! Но на мене никога не е било леко и непрекъснато съм поемала върху себе си нечий чужд товар!“

Тя погледна наскърбените объркани физиономии на Индия и Пити и тутакси я обзе разкаяние. На Мелани не би й се понравило, че Скарлет се държи зле с онези, които я обичаха.

— Много съжалявам, че се троснах тъй — с мъка продума тя. — Аз просто съм… Извинявай, че така ти отговорих, леличко. Ще изляза за минута на верандата. Искам да бъда сама. А после ще се върна и тогава ще…

Тя помилва леля Пити и бързо се насочи към външната врата, защото знаеше, че няма да издържи, ако още миг остане вътре. Имаше нужда да бъде сама. Трябваше да излее сълзите си, иначе сърцето й щеше да се пръсне.

Излезе на тъмната веранда и затвори вратата зад себе си, мигом усетила как влажният нощен въздух охлажда лицето й. Дъждът бе престанал и пълната тишина бе нарушавана само от звука на капчуците. Всичко наоколо бе обгърнато от плътна мъгла, в която се усещаше почти недоловим мразовит полъх и смътният познат мирис на залязваща година. Отвъд улицата къщите тънеха в мрак и само от един прозорец струеше светлина, чийто немощен лъч прорязваше с усилие мъглата и я разсипваше в танцуващи златисти прашинки. Сякаш целият свят бе обвит в неподвижен покров от сив пушек и никога нямаше да излезе от притисналото го безмълвие.

Тя опря глава на една от колоните и се отпусна, готова да заплаче, но сълзите не идваха. Покрусата й бе тъй дълбока, че дори тази горчива утеха се оказа непостижима. Тялото й се тресеше в тръпки. Съзнанието й бе запълнено изцяло със страшното сгромолясване на двата стълба, които й бяха давали подкрепа и закрила в живота. Тя се опита да призове на помощ старото изпитано заклинание: „Ще мисля за това утре, когато събера повече сили да го понеса.“ Ала заклинанието бе изгубило своята мощ. Трябваше да мисли за две неща, и то в същия момент — за Мелани, за това колко силно я обичаше и се нуждаеше от нея; за Ашли и за упоритата й слепота, попречила й да види истинския му лик. Защото знаеше, че и на другата утрин, и през всички останали утрини, които я очакваха, болката, причинявана от тези мисли, няма да отслабне.

„Не мога да се върна и да разговарям с никого сега — каза си тя. — Не мога да се изправя пред Ашли и да го утешавам тази вечер. Не и тази вечер! Утре сутринта ще дойда рано и ще свърша всичко, което е нужно, ще изрека утешителните думи, очаквани от мен. Но не тази вечер. Нямам сили. Сега ще си ида у дома.“

А домът й бе съвсем близо, само на пет пресечки. Нямаше да чака разплакания Питър да запрегне кабриолета, нито доктор Мийд, който също можеше да я закара до вкъщи. Не можеше да понесе сълзите на единия и нямото порицание на другия. Тя заслиза бързо по тъмните стълби и се втурна в мъгливата нощ без наметка и шапка. Зави зад ъгъла и пое по дългия хълм към Прасковената улица, съвсем сама във влажния мрак, и дори собствените й стъпки бяха безшумни като в сън.

Докато се изкачваше по стръмнината, с гърди, стегнати от сълзите, които не можеха да се излеят, обзе я чувство на нереалност — чувство, че и по-рано се е озовавала съвсем самичка при подобни обстоятелства, обгърната от потискаща студена влага, и то не веднъж, а много пъти. „Колко глупаво“ — помисли си тя притеснена и ускори крачка. Изглежда всичко се дължеше на опънатите й нерви. Ала въпреки усилията да го отпъди, чувството не изчезваше и някак неусетно изпълни цялото й съзнание. Тя се озърна неуверено, обладавана все по-силно от това смътно, но познато усещане. Дали отново сънуваше, или вечният й кошмар се бе сбъднал?

За миг бе напусната от съзнанието за реалност и сякаш изгуби почва под краката си. Ужасът, тъй често изпитван насън, я заля по-осезателен от всякога и сърцето й лудо запрепуска. И сега бе оградена изцяло от мъртвешката пустош, както в съня си виждаше Тара. Светът някак внезапно се бе обезсмислил, целият й живот бе разбит и в сърцето й като мразовит вятър нахлу студ и паника. Враждебната, изтъкана от незнайни опасности мъгла стисна гърлото й с ледена ръка. Тогава тя затича. Бягаше слепешком, подтиквана от безименен страх, без сама да знае накъде, както стотици пъти в сънищата си, устремена отчаяно към спасителния остров, притулен нейде в сивата мъгла.

Тичаше нагоре по тъмната улица под заплашително надвесените клони на дърветата, с туптящо сърце и овлажнели от нощния въздух устни. Някъде, неизвестно къде, сред това просмукано от влага мъртвило я чакаше избавлението! Бързаше по хълма, задъхана до припадък, и мокрите студени поли лепнеха по глезените й, а ребрата й, притиснати от корсета, сякаш се забиваха в сърцето.

И тогава в далечината нещо проблесна пред очите й — цяла редица от светлини, трепкащи и мъждиви, но несъмнено истински. В кошмара й никога не се бе появявал и най-слаб лъч, само сива мъгла. Съзнанието й се вкопчи в тези светлини. Та те означаваха безопасност, хора, връщане към действителността. Внезапно престана да тича, стисна юмруци и се помъчи да се овладее и да прогони паниката си, втренчена настойчиво в пламъчетата на газените лампи, които бяха доказателство, че се намира на Прасковената улица в Атланта, а не в кошмарна непозната страна, населена с видения.

Задъхана, тя се отпусна на един крайпътен камък и се опита да обуздае нервите си, но сякаш безуспешно се мъчеше да се залови за въжета, изплъзващи се бързо между дланите й.

„Но аз тичах… тичах като някоя побъркана! — каза си тя с потръпващо от отстъпващия страх тяло и неприятно замаяна от силните забързани удари на сърцето си. — И накъде всъщност се бях втурнала?“

Сега по-леко си поемаше дъх и притиснала ръка отстрани, където усещаше болка, се вгледа в Прасковената улица. Там, на върха на хълма, бе нейният дом. От всички прозорци струяха светлини, отправящи сякаш предизвикателство към мъглата да се пребори с блясъка им. Нейният дом! Там беше истината! Изпълнена с благодарност и копнеж, тя устреми взор към неясните далечни очертания на къщата и духът й мигом бе докоснат от блажено успокоение.

У дома! Ето къде искаше да иде. Натам се бе затичала. У дома при Рет!

Това просветление сякаш я освободи от невидими тежки вериги, а с тях изчезна й страхът, преследвал я в сънищата й от нощта, когато със сетни сили се добра до Тара само за да открие, че е настъпил свършекът на света. В края на дългия си път до Тара узна, че е изгубила всичката сигурност, сила, мъдрост, любеща нежност и отзивчивост, чието живо въплъщение бе Елен — нейната опора и закрила в моминските години. И макар по-късно да постигна материална осигуреност, в сънищата си оставаше все тъй уплашеното дете, търсещо изгубената сигурност в един залутан свят.

Сега Скарлет знаеше какво представлява онзи рай, който бе дирила в сънищата си, онова кътче на сигурност и топлота, оставало винаги скрито в мъглата. Това не беше Ашли. О, съвсем не! У него нямаше повече топлота, отколкото в призрачната светлина над блатата, нито повече сигурност, отколкото в плаващите пясъци. Беше Рет — Рет, който имаше силни ръце, за да я прегърне, и здрави гърди, за да приюти на тях морната й глава. Рет, чиято насмешливост караше всичко в живота й да застане на мястото си. Та и кой друг би могъл да я разбере по-добре от него, след като и той като нея виждаше истината такава каквато е, а не замъглена от наивни идеи за чест, саможертва и упование в доброто начало на човешката природа? Той я обичаше! Защо не го отгатна въпреки всичките му заядливи забележки, говорещи точно обратното? Мелани го бе разбрала и с последен дъх отрони: „Бъди добра с него.“

„О, Ашли не е единственият слепец — помисли си тя. — Аз бях длъжна да прозра истината.“

От години се опираше на любовта на Рет като на непоклатима каменна стена и несъзнателно я приемаше за нещо естествено, както любовта на Мелани, а в същото време се ласкаеше, че само от себе си черпи сила. И тъй, както малко по-рано същата вечер осъзна, че Мелани я е поддържала и крепила във всичките й горчиви битки с живота, в този момент разбра, че Рет открай време безмълвно и неусетно за нея я е дарявал с любов, разбиране и помощ. Рет отгатна нетърпението в очите й на благотворителния базар и я поведе в кадрила; Рет я освободи от сковаващата роля на опечалена вдовица, Рет я изведе през пожара и взривовете в нощта, когато падна Атланта; пак той й зае пари, с които тя сложи начало на успешните си дела; утешаваше я, когато се будеше нощем разплакана и ужасена от кошмарните си сънища — та кой мъж би извършил всичко това за една жена, ако не я обичаше до полуда!

От дърветата върху нея се ръсеха ситни капчици, мъглата се стелеше на талази, но Скарлет не усещаше нищо. Тя мислеше за Рет, с неговото мургаво лице и зорки черни очи, и я обземаше трепет.

„Аз го обичам — помисли си тя и както винаги прие истината, без да се учудва много, също както децата приемат подаръците. — Не зная откога, но съм уверена, че е тъй. И ако не беше Ашли, отдавна да съм го разбрала. Досега изобщо не съм могла да съдя правилно, защото Ашли ми е пречил.“

Тя обичаше Рет такъв, какъвто си беше — мошеник, негодник, без скрупули и чувство за чест (поне както Ашли разбираше честта). „По дяволите проклетата чест на Ашли — каза си Скарлет. — Тя винаги ме е подвеждала. Да, още от самото начало, когато все идваше да ме вижда, макар да е знаел, че семейството му очаква от него да се ожени за Мелани. А Рет никога не ме е предавал. Дори на онази ужасна забава, дадена от Мелани, когато имаше пълното право да ми извие врата. Та и когато ме остави на пътя за Тара, е знаел, че вече няма страшно, че все някак ще се добера до дома. Дори и в затвора на янките, когато искаше да ме сплаши, че ще трябва да се отплащам за парите, взети в заем. Всъщност нищо не би сторил против волята ми. Само ме изпитваше. Обичал ме е от самото начало, а аз бях лоша. Непрекъснато съм му причинявала болка, но той е много горд, за да го покаже. А когато Бони умря… О, как можах!“

Тя се изправи и погледна към къщата на хълма. Преди половин час си бе мислила, че с изключение на парите, е изгубила всичко на този свят, което би могло да придаде смисъл на живота й — Елен, Джералд, Бони, Мами, Мелани и Ашли. Трябваше да остане без ни един от тях, за да осъзнае, че обича Рет — обича го, защото е силен и прям, страстен и земен като нея самата.

„Всичко ще му кажа — реши тя. — Той ще разбере. Винаги ме е разбирал. Ще му обясня каква глупачка съм била, колко го обичам и как ще сторя всичко, за да изкупя вината си пред него.“

Внезапно усети прилив на сила и щастие. Сега не се страхуваше от мрака и мъглата и при мисълта, че те никога вече няма да я плашат, сърцето й запя. Каквито и мъгли да я обгръщаха занапред, тя знаеше къде да търси своето спасение. Пое бодро по улицата към къщи, а разстоянието й се струваше огромно, безкрайно. Тя подхвана поли и затича с лека стъпка. Ала този път не я гонеше страхът. Тичаше, защото в края на улицата я чакаха за прегръдка ръцете на Рет.