Маргарет Мичъл
Отнесени от вихъра (61)

Глава LXI

Скарлет беше в Мариета, когато пристигна спешната телеграма от Рет. Влак за Атланта имаше след десет минути и тя успя да се качи на него без никакъв багаж освен чантичката си, а Уейд и Ела остави в хотел под грижите на Приси.

Атланта беше само на трийсет километра, ала през този дъждовен следобед на ранната есен влакът пълзеше сякаш безкрайно бавно, като на всеки прелез спираше за пътници. Обзета от панически страх при съобщението на Рет и от лудешки стремеж да бърза, Скарлет на всяка спирка беснееше от нетърпение. Покрай прозореца отминаваха гори, бегло докоснати от златисти багри, червени хълмове, все още набраздени от лъкатушещи траншеи, някогашни укрепления, обрасли с бурени, и дълбоки ями, бележещи пътя, по който Джонстън и армията му бяха водили сражения през време на отстъплението си. Всяка гара, всеки прелез, чието название съобщаваше кондукторът, бяха дали име на битка; цялата тази околност някога бе представлявала бойно поле. При друг случай у Скарлет биха се пробудили спомени за изживения ужас, ала сега мислите й бяха съвсем други.

Съобщението на Рет гласеше:

„Мисис Уилкс болна. Прибери се веднага.“

Когато влакът пристигна в Атланта, вече се бе смрачило и ситният дъждец сякаш спускаше завеса над града. Уличните газени лампи приличаха на бледожълти петънца в мъглата. Рет я чакаше с каретата. Видът на лицето му я уплаши още повече от телеграмата. Никога не бе го виждала тъй безизразно.

— Да не би… — извика тя.

— Не. Жива е още. — Рет й помогна да се качи в каретата и нареди на кочияша: — До къщата на мисис Уилкс и колкото можеш по-бързо.

— Какво й се е случило? Аз не знаех да е болна. Миналата седмица изглеждаше съвсем добре. Да не е станала някаква злополука? О, Рет, нали не е чак толкова страшно, колкото ти…

— Тя умира — отвърна Рет с равен глас, безизразен като физиономията му. — Иска да те види.

— Не Мели! О, Мели не! Какво е станало с нея?

— Пометна.

— Помет… но, Рет, тя… — Скарлет млъкна, онемяла от тази новина, прибавила се към ужаса й.

— Ти не знаеше ли, че очаква дете?

Тя дори не можеше да поклати глава.

— Е, виждам, че сега го научаваш. Не вярвам да е споделила с някого изобщо. Искала е да бъде изненада. Но аз знаех.

— Знаел си? Не мога да повярвам, че тя ти го е казала.

— Не беше нужно да ми го казва. Сам го разбрах. Тя беше толкова… щастлива през последните два месеца, че не бих могъл да се излъжа.

— Но, Рет, докторът твърдеше, че още едно бебе ще я погуби!

— И то наистина я погуби — продума той. А на кочияша подвикна: — За Бога, не можеш ли по-бързо да караш?

— Но, Рет, не е възможно тя да умре. Аз… аз не умрях, а пък…

— Тя няма твоята сила. Никога не е имала сила, а само сърце.

Каретата се залюля и спря пред схлупената малка къща, а Рет подаде ръка на Скарлет да слезе. Трепереща, уплашена и завладяна от внезапно чувство на самотност, тя се вкопчи плътно в него.

— Ти ще влезеш ли, Рет?

— Не — отвърна той и се качи отново в каретата.

Тя изтича по стълбите, прекоси верандата и стремително отвори вратата. Вътре, на жълтата светлина на лампата, видя Ашли, леля Пити и Индия. През ума на Скарлет мина мисълта: „Какво прави Индия тук? Мелани й каза никога повече да не стъпва в къщата й.“

Щом я зърнаха, и тримата се изправиха — леля Пити бе прехапала устните си, за да не треперят, а Индия й отправи съкрушен и скръбен поглед, в който нямаше нито капка омраза. Ашли приближи към нея, вял и отпаднал като сомнамбул, и сложи ръка на рамото й, а когато проговори, думите му прозвучаха като бълнуване:

— Тя питаше за теб — пророни той. — Тя питаше за теб.

— Мога ли да я видя веднага? — Скарлет се извърна към затворената врата на стаята на Мелани.

— Не, доктор Мийд е там сега. Хубаво, че дойде, Скарлет.

— Тръгнах веднага щом научих — рече тя и свали шапката и пелерината си. — Влакът… Нали тя не е чак толкова… Кажи ми, че е по-добре, Ашли. Проговори нещо! Не ме гледай така! Мели не е…

— Все за теб питаше — повтори Ашли и я погледна в очите, а в погледа му тя прочете отговора на въпроса си. За миг сърцето й замря и после заподскача лудо в гърдите й, изпълнено с непознат страх, по-силен и от тревогата, и от скръбта. „Не може да бъде — сепнато рече Скарлет на себе си и се опита да прогони страха. — И лекарите правят грешки. Няма да повярвам, че е истина. Не бива да вярвам, иначе ще заплача. Трябва да мисля за нещо друго.“

— Не вярвам! — буйно викна тя и огледа трите посърнали лица предизвикателно, сякаш очакваше да й противоречат. — И защо Мелани не ми е казала? Никога нямаше да ида в Мариета, ако знаех!

Очите на Ашли се пробудиха и я погледнаха измъчено.

— Тя не беше казала на никого, Скарлет, и най-вече не искаше ти да го разбереш. Боеше се да не й се караш, ако узнаеш. Искаше да изчака три… додето мислеше, че всичко вече ще е сигурно и безопасно, и тогава да изненада близките и със смях да твърди колко неправи са били лекарите. Беше толкова щастлива. Знаеш я колко мечтаеше за още деца… колко много искаше да си има момиченце. Всичко вървеше тъй добре до… а после без никаква причина…

Вратата към стаята на Мелани се отвори тихо и във вестибюла влезе доктор Мийд, който затвори зад гърба си. Той постоя един миг с наведена глава, а после погледна към четиримата, които бяха замръзнали на местата си. Очите му се спряха върху Скарлет. Когато приближи към нея, тя видя, че са пълни със скръб, примесена с неприязън и презрение, и от това уплашеното й сърце притихна гузно.

— Значи дойдохте най-после — процеди той.

Преди да успее да му отговори, към затворената врата се насочи Ашли, но докторът го спря.

— Не, ти недей още. Тя иска да говори със Скарлет.

— Докторе — хвана го за ръкава Индия. Мърдаше устните си почти беззвучно, но умолителното й изражение сякаш крещеше. — Нека я видя за миг. Още от сутринта съм тук и чакам, но тя… Нека я видя за миг. Искам да й кажа… трябва да й кажа… че сбърках за… за едно нещо.

Когато го изрече, тя не погледна нито Ашли, нито Скарлет, ала доктор Мийд отправи студения си взор към Скарлет.

— Ще опитам, мис Индия — отвърна делово той, но само ако ми дадете дума да не хабите силите й, като признавате, че сте сбъркали. На нея това й е известно и извинението ви само би я разстроило.

Пити подзе плахо:

— Моля, доктор Мийд…

— Мис Пити, много добре знаете, че ще изпищите и ще припаднете.

Пити изопна нисичкото си пълно тяло и изгледа доктора от упор. Очите й бяха сухи и от цялата й фигура се излъчваше оскърбено достойнство.

— Добре, миличка, малко по-късно — поомекна докторът. — Елате, Скарлет.

Те пристъпиха на пръсти през вестибюла до затворената врата и докторът здраво стисна рамото на Скарлет.

— А сега, мис — прошепна той остро, — никакви истерии и никакви признания пред смъртния одър или, кълна се в Господ, ще ви извия врата! Хич не ме заблуждавайте с вашите невинни погледи. Много добре знаете за какво ви говоря. Мис Мели трябва да умре спокойно и аз няма да ви позволя да си разтоварвате съвестта, като й се изповядате за Ашли. Никога досега не съм посягал на жена, но ако изтървете нещо… пред мен ще отговаряте.

Той отвори вратата, преди тя да успее да му отвърне, изтласка я в стаята и отново затвори след нея. Малкото помещение, обзаведено с евтини мебели от черен орех, тънеше в полумрак, тъй като лампата бе покрита с вестник. Стаичката бе скромна като на девойче — тясно легло с ниски табли, простички тюлени завеси, чисти, но избелели парцалени килимчета на пода — тъй различна от пищния разкош в спалнята на Скарлет с нейните масивни резбовани мебели, завеси от розов брокат и осеян с рози килим.

Мелани лежеше в леглото и под завивките фигурата й изглеждаше смалена и тъничка като на дете. Две черни плитки се спускаха покрай лицето й, а затворените й очи бяха хлътнали и оградени с лилави кръгове. Когато я видя, Скарлет се закова на място и отмаляла се облегна на вратата. Въпреки че стаята бе слабо осветена, тя веднага забеляза восъчножълтия цвят на лицето на Мелани. В него вече нямаше капка кръв, капка живот и дори носът й изглеждаше някак изострен и изтънял. До този миг Скарлет се бе надявала, че доктор Мийд се лъже. Но сега и сама се увери. Твърде много подобни лица бе виждала из болниците по време на войната, за да не си дава сметка какво предвещава този обречен израз.

Мелани умираше, но за момент съзнанието на Скарлет отказа да приеме тази мисъл. Мелани не биваше да умре. Такова нещо бе невъзможно. Господ нямаше да допусне тя да умре, след като Скарлет толкова се нуждаеше от нея. Никога преди не й бе хрумвало, че се нуждае от Мелани. Ала сега истината проникна до най-скритите дълбини на душата й. Бе разчитала на Мелани като на себе си, но не бе го съзнавала. А сега Мелани умираше и Скарлет разбра колко непосилно трудно ще й бъде без нея. Когато, обзета от паника, се приближи на пръсти до неподвижната фигура в леглото, разбра, че Мелани е нейна сабя и неин щит, утеха и извор на сила в живота й.

„Трябва да я опазя! Не мога да я изгубя!“ — помисли си тя и коленичи до леглото, а полите й прошумоляха. Грабна припряно безжизнено отпуснатата върху завивките ръка и отново изпита ужас, като усети колко е студена.

— Аз съм, Мели — промълви тя.

Мелани поотвори очи, после, сякаш удовлетворена, че това наистина е Скарлет, отново ги затвори. След миг пое дъх с усилие:

— Обещай ми нещо.

— О, всичко!

— Бо… грижи се за него.

Скарлет успя само да кимне със задавено гърло и в знак на съгласие леко притисна ръката, която държеше.

— На теб го давам. — На лицето й трепна неуловима слаба усмивка. — Веднъж ти го давах вече… Помниш ли?… Преди още да се роди.

Дали помнеше? Та би ли могла да забрави някога? За секунда отново почувства ясно задухата и горещината на онзи кошмарен септемврийски следобед, изживя собствения си ужас от янките, чу тропота на отстъпващите войски и гласа на Мелани, умоляващ я да вземе детенцето й, ако тя умре… помнеше още и колко силна омраза изпитваше към Мелани през този ден и как се надяваше тя да умре.

„Аз я убих — каза си тя, обхваната от безумна суеверна паника. — Толкова често пожелавах смъртта й, че Господ ме е чул и сега ме наказва.“

— О, Мели, не говори тъй! Знаеш, че ще се съвземеш отново и…

— Не. Обещай.

Скарлет преглътна болезнено.

— Обещавам, разбира се. Ще го имам като свой собствен син.

— Колеж… — промълви Мелани със слаб и равен глас.

— О, да! Ще го пратя в университет, и в Харвард, а после и в Европа… Ще има всичко, което пожелае… и… и… пони… и уроци по музика… О, Мели, умолявам те, помъчи се да се съвземеш! Направи усилие!

Отново настъпи тишина и по лицето на Мелани пролича с каква мъка събира сили, за да проговори пак.

— Ашли — отрони тя. — Ашли и ти… — Гласът й потрепера и пресекна.

При споменаването на Ашли сърцето на Скарлет сякаш внезапно спря, натежало като студен камък в гърдите й. Мелани е знаела през всичкото време. Скарлет отпусна глава върху завивката и едно ридание, на което не бе съдено да се излее, стисна гърлото й безмилостно. Мелани знаеше. Скарлет не бе в състояние да изпита нито срам, нито каквото и да било друго чувство освен неудържимо разкаяние, задето в продължение на толкова години бе наранявала това създание, изтъкано от доброта. Мелани беше разбрала… и все пак бе останала докрай нейна вярна приятелка. О, ако можеше да върне изминалото време! Никога не би си позволила дори да срещне погледа на Ашли.

„О, Боже — трескаво зареди молитва тя, — моля те, много те моля, остави я да живее! Аз ще изкупя греха си пред нея. Ще бъда безкрайно добра. До края на живота си няма да продумам на Ашли, само направи тъй, че тя да оздравее!“

— Ашли — немощно промълви Мелани и протегна ръка, за да докосне сведената глава на Скарлет. С два пръста тя подръпна косата й, но силиците й не бяха повече, отколкото на едно бебе. Скарлет знаеше какво означава жестът й, знаеше, че Мелани иска да я погледне. Ала тя не можеше, не можеше да срещне очите й, в които щеше да прочете, че е знаела всичко.

— Ашли — отново прошепна Мелани и Скарлет с усилие се овладя. Едва ли щеше да й бъде толкова тежко, когато в деня на Страшния съд се изправеше пред Божия трон и прочетеше присъдата си в неговите очи. Душата й се гърчеше болезнено, но тя изправи глава.

Ала отново видя същите изпълнени с обич тъмни очи, хлътнали и унесени от приближаващата смърт, същата нежна уста, която отпаднало се бореше с болката, за да поеме дъх. Никакъв упрек нямаше в това лице, никакво обвинение, никакъв страх — само тревога, че няма да й стигнат сили за нужните думи.

За миг Скарлет бе тъй вцепенена, че дори не можа да почувства облекчение. А после притисна ръката на Мелани до гърдите си, заляна от гореща вълна на признателност към Бога, и за пръв път от детските си години изрече искрена смирена молитва, в която нямаше ни следа от себичност:

„Благодаря ти, Господи. Зная, че не го заслужавам, но благодаря ти, че не си позволил тя да разбере.“

— Какво за Ашли, Мели?

— Ти… ще се грижиш за него, нали?

— О, да.

— Той толкова… лесно простива.

Отново настана пауза.

— Грижи се… за неговите дела… нали разбираш?

— Да, разбирам. Ще го направя.

Чертите на Мелани се изопнаха от усилието.

— Ашли не е… много практичен.

Само пред лицето на смъртта Мелани си бе позволила да отрони нещо подобно на укор по отношение на съпруга си.

— Грижи се за него, Скарлет… но… никога не му позволявай да го разбере.

— Няма да изпускам от поглед нито него, нито делата му и той нищо няма да узнае. Просто ще му подхвърлям предложения.

Мелани успя да събере сили за една слаба усмивка, а в очите й, обърнати към Скарлет, проблясваше тържество. Срещнатите им погледи сякаш удариха печат под сделката, която гласеше, че закрилата на Ашли Уилкс от прекалено суровия за него свят преминава от една жена към друга и че мъжката гордост на Ашли ще е пощадена, като му бъде спестено знанието за това.

Сега напрегнатото и уморено лице на Мелани се отпусна, сякаш обещанието на Скарлет я бе изпълнило с неземен покой.

— Ти си толкова умна… толкова храбра… и винаги толкова добра към мен…

При тези думи потисканото ридание неволно изскочи от гърлото на Скарлет и тя затисна устата си с длан. Сега вече щеше да ревне като дете и да извика: „Та аз съм по-черна и от дявола! А и към тебе бях толкова зла и несправедлива! Никога нищо не съм направила за тебе! Всичко беше заради Ашли!“

Скарлет рязко се изправи и впи зъби в палеца си, за да се овладее. Отново в съзнанието й изникнаха думите на Рет: „Тя те обича. Нека това бъде твоят кръст.“ Сега кръстът бе станал непосилно тежък. Не стига, че бе прилагала какви ли не хитрини, за да й отнеме Ашли, а в този миг Мелани, която цял живот й бе вярвала сляпо, пред самата си смърт отново й засвидетелстваше своята обич и доверие. Не, тя не можеше да каже нищо. Не можеше да продума дори: „Помъчи се да оживееш.“ Длъжна бе да й позволи да си отиде спокойно от този свят — без борба, без сълзи, без мъка.

Вратата се отвори тихо, на прага застана доктор Мийд и властно й направи знак да излиза. Скарлет се приведе над леглото, преглъщаща сълзите си, взе ръката на Мелани и я допря до бузата си.

— Лека нощ — промълви тя и гласът й прозвуча изненадващо спокойно и за самата нея.

— Обещай ми… — отново долетя шепотът, вече едва доловим.

— Всичко, милата ми.

— Капитан Бътлър… бъди добра с него. Той… толкова те обича.

„Рет?“ — объркана си рече Скарлет, без да схваща никакъв смисъл в думите.

— Да, разбира се — механично продума тя и като целуна леко ръката на Мелани, положи я на леглото.

— Кажете на дамите да влязат веднага — прошепна докторът, когато тя тръгна към вратата.

През плувналите си в сълзи очи видя как леля Пити и Индия последваха доктора в стаята, притиснали с две ръце полите си, за да не шумолят. Вратата се затвори зад тях и къщата онемя.

Ашли не се мяркаше никъде. Скарлет опря глава на стената като непослушно дете, наказано в ъгъла, и разтърка гърлото си.

Зад тази врата си отиваше Мелани, а с нея и цялата сила, на която тя несъзнателно бе разчитала през всички тези години. Защо, о, защо по-рано не бе прозряла колко силно обича Мелани и колко много се нуждае от нея? Но кой би могъл да си представи, че дребничката невзрачна Мелани е била такъв здрав опорен стълб? Мелани, която до сълзи се стесняваше пред непознати и бе тъй плаха, че не смееше да изрази гласно мнението си от страх пред неодобрението на възрастните дами, Мелани, дето бе тъй боязлива, че и на мравката сторваше път! И все пак…

Спомените върнаха Скарлет назад през годините към онова тихо и горещо пладне в Тара, когато над облеченото в синя униформа тяло се изви синкав дим, а Мелани застана в горния край на стълбите със сабята на Чарлс в ръка. Скарлет си припомни, че тогава й мина през ум: „Колко глупаво! Та Мелани дори не може да я повдигне тая сабя!“ Ала сега знаеше, че ако бе се наложило, Мелани щеше да се спусне по стълбите и да убие онзи янки… или сама да загине.

Да, тогава Мелани бе до нея със сабята в малката си ръка, готова да се сражава заради Скарлет. И като се размисли тъжно, тя осъзна, че Мелани всъщност винаги бе стояла до нея със сабя в ръка, тиха и незабележима като нейна сянка — обичаше я, бореше се заради нея със страстна преданост, бореше се срещу янките, срещу глада и нищетата, срещу общественото мнение и дори срещу собствения си род.

Скарлет усети как всичката й смелост и увереност се изпаряват при мисълта, че сабята, която я бранеше вярно от всички трудности в този свят, е завинаги прибрана в ножницата.

„Мели е единствената приятелка, която съм имала някога — мислеше си печално тя, — единствената жена освен мама, която ме е обичала истински. Пък и по всичко останало приличаше на мама. Околните търсеха нейната близост като спасителен бряг.“

Внезапно изпита чувството, че Елен лежи зад затворената врата, готова всеки миг повторно да се пресели в отвъдното. Сякаш отново се озова в Тара и пак усети как светът пропада под краката й, пак изпита безутешно отчаяние при мисълта, че не би могла да се справи в живота без изумителната сила, присъща тъкмо на слабите, кротките и добросърдечните.

 

 

Тя стоеше във вестибюла, несигурна и уплашена, а отблясъците от огъня в дневната хвърляха неясни сенки по стените наоколо й. Къщата бе съвсем безмълвна и това безмълвие се просмукваше в душата й като ситен студен дъжд. Ашли! Къде беше Ашли?

Тя тръгна към дневната да го търси като премръзнало животно, устремило се към огъня, ала него го нямаше там. Трябваше да го намери. Бе открила каква сила притежава Мелани и колко много тя самата се е уповавала на нея само за да изгуби всичко това в мига на прозрението, ала все още й оставаше Ашли. Ашли беше силен и мъдър и щеше да й донесе утеха. В него и любовта му щеше да намери подкрепа за своята слабост, щеше да почерпи кураж за уплахата си, облекчение за мъката си.

„Трябва да е в стаята си“ — помисли тя и като мина на пръсти през вестибюла, почука на вратата му. Никой не й отвърна и тя отвори. Ашли бе застанал пред тоалетната масичка, вперил поглед в чифт изкърпени ръкавици на Мелани. Взе най-напред едната и я огледа, сякаш я виждаше за пръв път. После я върна внимателно на мястото й, като че бе стъклена, и вдигна другата.

Тя го повика с треперещ глас, а той бавно се обърна и я погледна. Отчужденият сънлив израз бе напуснал сивите му очи и те бяха широко разтворени и незащитени. В тях тя видя отразен собствения си страх — безпомощност, която надвишаваше дори и нейната, безизходно объркване, каквото бе неспособна някога да изпита. Чувството за надвиснала угроза, което я бе овладяло преди малко, се задълбочи, когато зърна лицето му. Приближи до него.

— Страх ме е — каза тя. — О, Ашли, прегърни ме. Толкова съм уплашена.

Той не мръдна от мястото си, а само се втренчи в нея, стиснал още по-здраво ръкавицата. Тя сложи ръка на рамото му и прошепна:

— Какво има?

Ашли я погледна с жадна надежда, сякаш искаше да намери в очите й нещо, но не го откри. После заговори с несвой глас:

— Имах нужда от теб — каза той. — Изпитвах желание да се затичам към теб като дете, което търси ласка и утеха… А срещнах в твое лице друго дете, още по-уплашено, устремено за утеха към мен.

— Не може да бъде… Ти не си уплашен — извика тя. — Никога от нищо не си се боял. С мен е друго, но ти винаги си бил тъй силен…

— Ако съм бил силен, то е, защото тя беше зад гърба ми — промълви той с пресекващ глас, сведе очи към ръкавицата и започна да изглажда пръстите й. — А сега… сега… цялата сила, която притежавах, си отива с нея.

В тихия му глас звучеше нотка на такова дълбоко отчаяние, че тя свали ръка от рамото му и отстъпи назад. Сред тежката тишина, надвиснала помежду им, тя почувства, че най-после, за пръв път в живота си, го е разбрала докрай.

— Но ти… — поде тя бавно — ти си я обичал, Ашли, не е ли тъй?

Той продума с усилие:

— Тя е единствената от мечтите ми, която бе въплътена в живо същество и която не бе смазана от жестоката действителност.

„Мечти! — помисли си тя и усети как някогашното й раздразнение отново се пробужда. — Вечно с тези негови мечти! Въобще не може да разсъждава разумно!“

Тя въздъхна с натежало сърце и известна горчивина.

— Ти беше такъв слепец, Ашли. Как не можа да разбереш, че тя струва милион пъти повече от мен?

— Скарлет, моля те! Ако знаеше само какво съм изживял, откакто докторът…

— Какво ти си изживял! А не ти ли идва наум, че аз… О, Ашли, преди години още трябваше да осъзнаеш, че в нея си бил влюбен, а не в мен. Защо си бил толкова заблуден? Сега всичко щеше да е съвсем различно, съвсем… Трябваше да схванеш каква е истината, а не да ме оставяш в заслепение с твоите приказки за чест и саможертва! Ако ми го бе казал преди години, бих могла… Това признание щеше да ме съсипе, но все някак щях да го понеса. А ти го разбираш чак сега, когато Мели умира и е твърде късно. О, Ашли, та тези неща трябва да се осъзнават от мъжете, а не от жените! Толкова лесно е било да прозреш, че нея си обичал през цялото време, а мен си желал както… както Рет желае онази жена Уотлинг!

Той трепна при думите й, но все пак вдигна към нея очи, молещи за милостиво мълчание и утеха. Всяка черта на лицето му сякаш изричаше признание, че казаното от нея е истина. Дори само по отпуснатите му рамене личеше, че самообвиненията му са по-жестоки от укорите, които тя би могла да му отправи. Той стоеше смълчан пред нея, стиснал ръкавицата, като че бе ръка, даряваща го с разбиране и съчувствие, и в тишината, последвала думите й, нейното негодувание се стопи и отстъпи място на състрадание, примесено с презрение. Изпита разкаяние, задето нанесе удар на един победен, беззащитен човек, а при това бе обещала на Мелани, че ще се грижи за него.

„И веднага след като й обещах, му наприказвах всички тия обидни и тежки думи, след като вече няма полза да бъдат изричани нито от мен, нито от когото и да било друг. Той знае истината и тя е убийствено мъчителна за него — мислеше си тя с отчаяние. — Изобщо не е зрял човек. Същото дете като мен е и се е поболял от страх, че я изгубва. Мели знаеше как ще се почувства… Мели го е познавала много по-добре, отколкото аз. Ето защо с еднакво безпокойство ме помоли да закрилям и Бо, и Ашли. Как изобщо би могъл Ашли да понесе това? Аз самата ще успея. Аз всичко мога да понеса. Толкова много съм изтърпяла в живота си. Ала той е неспособен да понесе каквото и да било… когато тя не е до него.“

— Прости ми, скъпи — меко промълви тя и протегна ръце към него. — Зная колко страдаш. Но не забравяй, че тя нищо не знае… нито за миг не е изпитала подозрение… Господ поне това добро ни направи.

Той бързо пристъпи към нея и я обгърна с ръце в някакъв унес. Тя се вдигна на пръсти и утешително допря топлата си буза в неговата, а ръката й помилва косата му.

— Не плачи, мили. Тя би искала да бъдеш смел. След миг само ще пожелае да те види и трябва да й се покажеш спокоен. Не бива да разбере, че си плакал. Това ще я разтревожи.

Той продължаваше да я притиска силно, тъй че тя едва успяваше да диша, и в ухото й прозвуча задавеният му глас.

— Какво да правя? Аз… аз не мога да живея без нея!

„Аз също не мога“ — каза си тя и потрепера при мисълта за дългите идни години без Мелани. Ала мигом напрегна всичките си сили да се съвземе. Ашли разчиташе на нея, Мелани разчиташе на нея. И отново си спомни как някога в Тара бе лежала, окъпана в лунна светлина, съборена от изтощението и алкохола, и си бе мислила: „Носят бремето онези, чиито плещи са достатъчно здрави.“ Да, тя имаше здрави плещи, а Ашли — не. Изправи раменете си, за да поеме товара и със самообладание, каквото съвсем не изпитваше вътрешно, целуна мократа му страна без трескав жар, без страстен копнеж, а само със спокойна нежност.

— Ще се оправим… все някак — промълви тя.

Внезапно във вестибюла рязко се отвори врата и доктор Мийд извика с остра настойчивост:

— Ашли! Бързо!

„Боже мой! Тя си е отишла! — помисли Скарлет. — А Ашли не успя и да се сбогува с нея. Но може би…“

— Бързай! — извика тя и го бутна, защото той стоеше вцепенен и неподвижен. — Бързай!

Отвори вратата и го изтласка навън. Подтикнат от думите й, той се втурна през вестибюла, все още стиснал ръкавицата. Тя чу бързите му стъпки и после затварянето на вратата.

„Боже мой!“ — повтори си тя и като пристъпи бавно към леглото, отпусна се на него и зарови глава в дланите си. Изведнъж се усети уморена, по-уморена, отколкото през целия си живот досега. При звука на затворилата се врата сякаш се изпари цялото напрежение, което я бе държало до този момент и й бе давало сила. Почувства се изтощена физически и лишена от всякакви чувства. Сега не изпитваше нито мъка, нито угризения, нито страх, нито почуда. Беше просто уморена и в съзнанието си долавяше тъпо механично цъкане като от часовника на полицата.

В ума, обзет от апатия, се породи една-единствена мисъл. Ашли не я обичаше, никога не бе я обичал истински, но разбрала това, тя не усещаше никаква болка. А би трябвало да страда. Естествено беше да се почувства отчаяна, съкрушена, възмутена от несправедливата съдба. Толкова дълго се бе уповавала на неговата любов — единствената светлинка, крепила я през безбройните трудности. Ала сега съзираше истината. Той не я обичаше и тя ни най-малко не се измъчваше от това. Не се измъчваше, защото и тя самата не го обичаше. Не го обичаше, тъй че той не би могъл да я нарани с нито една своя постъпка или дума.

Скарлет се отпусна на леглото и морно положи глава на възглавницата. Безсмислено беше да протестира срещу тази мисъл, безсмислено беше да убеждава себе си: „Но аз го обичам. От години изпитвам любов към него. Невъзможно е любовта да премине в безразличие само за един миг.“

Ала, изглежда, това беше възможно и точно тъй бе станало.

„Той всъщност никога не е съществувал освен в моето въображение — рече си вяло тя. — Обичала съм нещо, измислено от самата мен, нещо, у което няма повече живот, отколкото у Мели в този момент. Направих един красив костюм и се влюбих в него, а когато Ашли дойде онази сутрин, яхнал коня си, тъй хубав и различен от останалите, аз му надянах този костюми и го принудих да го носи, без да ме е грижа дали му приляга или не. Изобщо не го виждах такъв, какъвто е в действителност. През всичките години съм обичала красивия костюм, а не него самия.“

Сега тя смело можеше да извика в паметта си стария спомен и да погледне себе си: облечена в ефирна зелена рокля на цветчета, стои на слънчевата веранда на Тара, изпълнена с трепет при вида на младия ездач с неговата блестяща като сребрист шлем руса коса. Чак след толкова време си даваше сметка, че всичко е било само детинска фантазия, не по-значителна от суетното й желание да притежава обиците с аквамарин, които бе изкопчила дяволито от Джералд. Защото, получила веднъж обиците, напълно бе загубила интерес към тях, както губеше интерес към всичко, станало нейно притежание, освен към парите. В такъв случай и неговият ореол веднага би изчезнал, ако в онова далечно минало бе получила удовлетворението да му откаже при предложение за женитба. Ако бе успяла да го постави под своя власт и бе го накарала да прояви страст, настойчивост и ревност, да бъде ту сърдит и отчаян, ту умоляващ и изпълнен с надежда като останалите й обожатели, буйното й увлечение по него би се разпръснало като лека мъгла под слънчевите лъчи и вятъра веднага щом срещнеше друг мъж.

„Каква глупачка съм била — мислеше си горчиво тя. — А сега трябва да плащам скъпо. Онова, което тъй често бях пожелавала, се случи. Повтарях си, че искам Мели да умре, за да го имам за себе си. Ето сега тя е мъртва и аз го имам, но не изпитвам нужда от него. Проклетото му чувство за чест ще го принуди да ме попита не съм ли съгласна да се разведа с Рет и да се омъжа за него. Да се омъжа за него? Не бих го взела, ако ще и на златна тепсия да ми го поднесат! И все пак ще го мъкна като воденичен камък на врата си, додето съм жива. Вечно ще трябва да се грижа за него, да го пазя от лишения и от хорски обиди. Той ще се улови за полата ми като същинско дете. Изгубих любим и се сдобих с още едно дете. Да не бях обещала на Мели, все едно щеше да ми бъде дали ще му видя очите повече.“