Маргарет Мичъл
Отнесени от вихъра (60)

Глава LX

Нещо не беше наред с този свят, нещо злокобно и страшно витаеше във въздуха и обграждаше Скарлет неусетно, но безпощадно като непрогледна мъгла. Това усещане за нещо сбъркано сякаш извираше много по-дълбоко от смъртта на Бони, защото непоносимата в началото болка бе преминала вече в тъжна примиреност с трагичната загуба. И все пак смътното предчувствие за бъдни злочестини не изчезваше и тя непрекъснато живееше с усещането, че някаква страшна черна фигура я дебне заплашително изотзад, че твърдата почва под краката й всеки миг може да се превърне в плаващи пясъци, които да я погълнат.

Никога по-рано не бе изпитвала подобен страх. През целия си живот се водеше неотклонно от здравия разум и се плашеше само от реални, осезателни опасности, от физическа злополука, от глад, от бедност, боеше се да не изгуби любовта на Ашли. С непригодения си за дълбоки разсъждения ум сега се опитваше да си изясни какво става в собственото й съзнание, но безуспешно. Беше изгубила най-обичното си дете, но тя имаше сили да понесе тази мъка, както бе понесла толкова други сломяващи загуби. Беше в цветущо здраве, притежаваше богатство, което напълно я задоволяваше, и все още имаше Ашли, макар че през тези дни го виждаше все по-рядко. Дори надвисналата между тях неловкост от деня на злополучното тържество не я тревожеше, защото знаеше, че това ще отмине. Не, не я плашеха нито болка, нито глад, нито съмнения в любовта на Ашли. Някога тя изпита всички тези страхове, но те не я угнетяваха тъй силно, както сегашното усещане за нещо нередно — тази опустошаваща душата тревога, по странен начин наподобяваща чувството, познато от стария й кошмар с гъстата пъплеща мъгла, през която тичаше отчаяна като изгубено дете в търсене на скрития рай.

Спомняше си как някога Рет винаги бе успявал да я разсмее, да я накара да забрави страховете си. Спомняше си успокоението, което й носеше прегръдката на силните му ръце, допира до яките му мургави гърди. Сега за пръв път от седмици отвори очите си за него и бе потресена от промяната, която откри. Този човек никога вече нямаше да се смее, нито да я утешава.

Известно време след смъртта на Бони тя изпитваше силен гняв към Рет и бе твърде погълната от собствената си скръб, тъй че разменяха само по няколко учтиви думи за пред слугите. Бе се отдала изцяло на спомените за топуркащите крачета на Бони и звънкия й заразителен смях, а изобщо не помисляше, че и него терзаят същите възпоминания, че мъката му е дори по-голяма от нейната. При срещите си през всички тези седмици бяха разговаряли с хладна вежливост като двама непознати, събрани от случайността в един и същ хотел, споделящи покрива и трапезата, но никога мислите си.

Сега, уплашена и самотна, Скарлет би преодоляла разделящата ги преграда, стига да можеше, но се натъкваше на неговата съпротива, сякаш той не желаеше помежду им да бъде изричано нещо повече от повърхностни фрази. Гневът й се бе стопил вече и тя искаше да му каже, че не го вини за смъртта на Бони. Искаше да се наплаче в прегръдките му и да му признае, че и тя самата е изпитвала неудържима гордост от ездаческите способности на детето, че и на нея нерядко се е случвало да се поддава на милите му дяволити капризи. Сега с готовност би му изповядала смирено, че единствено болката я е накарала да го упрекне толкова жестоко с подсъзнателната надежда, че като го нарани, ще облекчи своето страдание. Ала някак все не настъпваше подходящ момент. Рет я гледаше с безизразните си тъмни очи тъй, че не й даваше никаква възможност да заговори. Колкото повече бе отлагано извинението, толкова по-трудно изглеждаше, а накрая й се струваше невъзможно.

Тя не разбираше защо се бе получило тъй. Рет беше неин съпруг и ги съединяваше онази неразрушима връзка, съществуваща между двама души, които са делили едно легло, заченали и създали обичано дете, а после тъй скоро изпратили го до мрачния му гроб. Само в обятията на баща му тя би намерила утеха, в споделените с него спомени и скръб, от които най-напред щеше да боли, но които единствени щяха да доведат до изцеление. Но сега отношенията помежду им бяха стигнали дотам, че със същия успех би могла да се хвърли в обятията на някой съвсем чужд човек.

Рет рядко се задържаше у дома. Когато се случваше да се срещнат на вечеря, той обикновено беше пиян. Алкохолът не му се отразяваше като преди, не го подтикваше да става все по-изискан и в същото време по-хаплив, да подхвърля злобнички, но забавни реплики, които я разсмиваха напук на намеренията й да бъде строга и хладна. Сега пиенето го караше да потъва в мрачно мълчание и към края на вечерта да изпада в тъпо вцепенение. Понякога в ранните часове призори тя го чуваше да влиза с коня си в задния двор и да чука по вратата на къщичката за прислугата, та Порк да му помогне да се качи по стълбите и да го сложи в леглото. Да го сложи в леглото! Рет, който можеше да пие, додето цялата му компания се натъркаля под масата, а после, без дори да залитне, им помагаше да си легнат.

Колкото някога бе изряден в облеклото си, толкова сега бе небрежен и размъкнат, та възмутеният Порк трябваше да полага огромни усилия, за да го предума да се преоблече за вечеря. Уискито вече даваше отражение върху лицето му и изрязаният му овал се бе заличил от нездрава подпухналост, а под кръвясалите му очи се бяха появили торбички. Едрото му тяло с яки мускули сега изглеждаше меко и отпуснато и около кръста му се натрупваха тлъстини.

Често изобщо не се прибираше през нощта, без да извести, че ще отсъства. Не бе изключено, разбира се, да хърка пиян в някоя от стаичките над кръчмата, но при тези случаи Скарлет винаги бе убедена, че е в заведението на Бел Уотлинг. Веднъж бе срещнала Бел в един магазин — доста наедряла и загрубяла вече жена, у която не бе останало почти нищо от някогашната хубост. Ала въпреки изписаното й лице и крещящо облекло от нея се излъчваше приятна, почти майчинска топлота. Вместо да сведе очи или да я изгледа предизвикателно, както постъпваха обикновено леките жени при среща с почтени дами, Бел й отвърна с поглед, в който личеше напрегнат интерес и сякаш някакво съчувствие, тъй че Скарлет цяла пламна.

Ала тя не можеше вече да обсипе съпруга си с яростни упреци, да изисква вярност от него или да се опитва да го засрами, както нямаше сили у себе си и да му поиска прошка, задето го е обвинила за смъртта на Бони. Сякаш бе парализирана от странно равнодушие, потънала бе в непонятно отчаяние, по-всеобхватно от всички други чувства, които бе познала в живота си. Беше по-самотна от всякога. Може би преди не бе оставало време да почувства самотата. Но сега я усещаше болезнено и се боеше, защото нямаше към кого да се обърне освен към Мелани. Дори най-здравата й опора, нейната Мами я бе напуснала завинаги, за да се прибере в Тара.

Мами не даде никакво обяснение за внезапното си решение. Само погледна Скарлет с уморените си старчески очи и я попита колко струва билетът за влака до вкъщи. На сълзите и молбите на Скарлет да остане, Мами отвърна само:

— Причува ми се как мис Елен ми заръчва: „Мами, иди си у дома. Твойта работа се свърши вече.“ Затуй мисля да си вървя.

Рет, който присъстваше на разговора, даде на Мами парите и я потупа по рамото.

— Права си, Мами. И мис Елен е права. Ти свърши работата си тук. Иди си у дома. Ако някога имаш нужда от нещо, обади ми се. — А когато Скарлет се развика, той се обърна към нея: — Замълчи, глупачке! Ще я пуснеш да си върви! Мислиш ли, че на някого му се седи в тази къща… сега?

Докато й говореше, очите му святкаха тъй диво, че Скарлет се отдръпна уплашено от него.

— Доктор Мийд, мислите ли, че може да… да си е изгубил ума? — питаше тя малко по-късно, подгонена от собствената си безпомощност да дири съвет при стария лекар.

— Не — отвърна докторът, — но той се налива като бъчва и ако продължава тъй, ще се убие. Много обичаше детето, Скарлет, и според мен пие, за да не мисли за него. Бих ви посъветвал колкото може по-скоро да му родите друго дете.

Скарлет си тръгна към къщи, мрачно умислена над последните му думи. Лесно беше да се каже, но как би могло да стане? С радост би родила друго дете, дори още няколко деца, стига този поглед в очите на Рет да изчезне и тя самата да може да запълни болезнената празнота в сърцето си. Едно момченце, мургаво и красиво като Рет, и още едно момиченце. О, какво не би дала за още едно момиченце, за една палава и засмяна кукличка, съвсем различна от отпуснатата празноглава Ела! Но по нищо не личеше, че Рет има желание за други деца. Най-малкото, изобщо не стъпваше в стаята й, макар тя вече никога да не заключваше вратата си, а често дори я оставяше приканващо разтворена. Ала него това сякаш не го интересуваше. Нищо не го интересуваше освен уискито и онази простовата червенокоса жена.

Очарователните му насмешки сега бяха заменени от постоянна жлъч; нападките му, някога по-приемливи поради чувството му за хумор, бяха станали брутални. След като Бони умря, много от почтените дами в квартала, спечелени от неговата затрогваща любов към дъщеря му, държаха да му изразят искреното си съчувствие. Те го спираха на улицата, за да му изкажат съболезнования, или му се обаждаха иззад живия плет на дворовете си. Ала Бони я нямаше вече и той не виждаше причина да запази любезните си обноски, които бе приел единствено заради нея. Изобщо не желаеше да изслушва дамите и най-грубо прекъсваше съчувствените им излияния.

Колкото и странно да бе обаче, дамите не му се обиждаха. Те го разбираха или поне така си мислеха. Когато вечер се завръщаше, яхнал коня си, толкова пиян, че едва се държеше на седлото, готов да нагруби всеки, който го заговореше, дамите само въздишаха: „Бедничкият!“ — и удвояваха старанията си да бъдат мили и внимателни с него. Съжаляваха го, задето сърцето му е разбито от скръб, а отгоре на всичко и у дома си не може да намери утеха, защото трябваше да я търси при Скарлет.

Всички знаеха колко студено и безсърдечно същество е тя. Бяха изпълнени с негодувание от привидната лекота, с която тя се съвзе след смъртта на Бони, без да съзнават или да се помъчат да отгатнат колко усилия й е струвало да надмогне загубата. Градът бе насочил цялото си състрадание към Рет, който нехаеше за хорските чувства, и за Скарлет бе останала само хладната неприязън, а тя за пръв път копнееше за разбиране и добра дума от страна на околните.

Ала никой от старите приятели не я посещаваше у дома освен леля Пити, Мелани и Ашли. Идваха само новите й познати с лъскавите си карети, които охотно й изказваха съболезнованията си и се опитваха да я развличат с безинтересни клюки за други познати. Всички те бяха пришълци и тя ги чувстваше чужди. А и те не я познаваха, нито някога щяха да я разберат. Нямаха представа какъв е бил животът й, преди да стане прелестната стопанка на разкошната къща, разположена на Прасковената улица. На тях самите не им се щеше да приказват какви са били някога, преди да се сдобият със скъпи дрехи и карети, теглени от хубави коне. Те не подозираха какви битки бе водила, какви лишения бе изтърпяла, каква цена бе платила за притежанието на голямата къща, красивите дрехи, изящното сребро, за щедрите приеми. Нищо не знаеха. Пък и не ги беше грижа тези странници, появили се Бог знае откъде, защото предпочитаха да се плъзгат по повърхността на живота, защото не бяха измъчвани като нея от спомени за войната, за глада и отчаяната борба, защото не бяха свързани неразривно чрез корените си с червената земя.

Сега в своята самота тя изпитваше желание да прекарва следобедите си с Мейбъл, с Фани, с мисис Елсинг или мисис Уайтинг, та дори и със страховитата войнствена мисис Мериуедър. Защо не и с мисис Бонел или… изобщо с който и да е от старите приятели и съседи? Те бяха познали войната, ужасите, пожара, изгубили бяха без време близки хора; мизерствали бяха без храна и в дрипи, живели бяха на ръба на пропастта. От последни бедняци отново се бяха превърнали в състоятелни хора.

Колко би се утешила да можеше да поседи с Мейбъл, защото и тя самата бе погребала невръстно детенце, починало по време на паническото бягство от армията на Шърман. Каква разтуха би й донесло присъствието на Фани, след като и двете бяха изгубили съпрузите си през черните дни на военния режим. А с мисис Елсинг биха се посмели тъжно, припомнили си деня, в който падна Атланта, когато от препускащата й през площада карета се бяха изтъркаляли торбите с провизии, задигнати от склада на интендантството. С удоволствие би побъбрила за миналото с мисис Мериуедър, напълно осигурена вече от печалбите на своята пекарна, и с приятно чувство би попитала старата дама: „Помните ли колко зле бяхме веднага след капитулацията? Помните ли как се чудехме какво ще обуем на краката си? А вижте какво постигнахме!“

Да, хубаво би било. Сега тя разбра защо, когато двама бивши конфедерати се срещнеха, винаги говореха с такова упоение, с такава гордост и носталгия за войната. Сполетени бяха от тежко изпитание, но бяха успели да го преодолеят. Бяха ветерани. Тя самата също беше ветеран, но нямаше приятели, с които да извика в спомените си някогашните битки. О, ако можеше отново да бъде сред своите, сред хората, минали през същите преживелици, които знаеха колко болезнено се отразяват те… колко дълбоко се вкопчват в човешката душа!

Но всички някак си се бяха отдалечили от нея. Тя съзнаваше, че вината е нейна. Досега това не бе я засягало, но сега Бони бе мъртва, а тя — самотна и уплашена и срещу нея на богатата трапеза седеше един мургав, безчувствен от пиянство непознат, който се погубваше пред очите й.