Маргарет Мичъл
Отнесени от вихъра (6)

Глава VI

Те прекосиха реката и каретата заизкачва хълма. Преди още да се покаже къщата, Скарлет видя леката мъгла от пушек, застинала лениво над върховете на високите дървета, и усети апетитния аромат на печено свинско и овнешко, примесен с мириса на горящи пънове.

Ямите за печеното, в които се поддържаше тих огън още от предишната вечер, сега щяха да изглеждат като дълги корита, пълни с розово-червени въглени, над които месото се въртеше на шишове и сокът му се процеждаше и цвъртеше в жарта. Скарлет знаеше, че уханието, разнасяно от слабия ветрец, идва откъм дъбовата горичка зад голямата къща. Джон Уилкс винаги устройваше увеселенията със скара там, на полегатия склон, спускащ се към розовата градина — приятно сенчесто място, много по-приятно например от това, където ги събираха Калвъртови. Мисис Калвърт беше заявила, че печеното месо умирисва стаите й, тъй че гостите трябваше да се потят без никаква сенчица на равната гола поляна, отдалечена на половин километър от къщата. Ала Джон Уилкс, прочут в целия щат с гостоприемството си, наистина знаеше как да организира увеселение на открито.

Дългите маси, стъкмени от дъски и подпори, покрити с най-фините ленени покривки на Уилксови, бяха винаги поставяни под дебела сянка, а от двете им страни се слагаха пейки без облегалки. За тези, на които не им се седеше на пейките, из поляната бяха пръснати столове, меки табуретки и възглавнички. На разстояние, за да не стига пушекът до гостите, бяха дългите ями, където се приготвяше месото, и огромните казани, от които се носеха пикантните миризми на сосове и яхнии. У мистър Уилкс поне една дузина негри винаги тичаха напред-назад с големи подноси в ръце, за да обслужват гостите. Зад хамбарите пък имаше изкопана и друга яма за печене, където къщната прислуга заедно с кочияшите и камериерките на гостите си устройваха свой пир с царевични питки, ямс и ястие от свински вътрешности, тъй любимо на всички негри; похапваха си и дини до насита, когато им беше сезонът.

Усетила миризмата на крехко и сочно свинско, Скарлет одобрително сбърчи носле с надежда, че докато месото се опече, отново ще й дойде апетитът. В момента обаче бе тъй натъпкана с храна и толкова пристегната от корсета, че се опасяваше да не би да й прилошее. Това щеше да бъде фатално, защото само възрастните мъже и старите дами можеха да се оригнат, без да се страхуват от общественото неодобрение.

Каретата се изкачи на върха на хълма и пред тях се възправи бялата къща със своята съвършена симетрия, с високите си колони, обширни веранди и плосък покрив — красива, както е красива жена, толкова уверена в чара си, че към всички е щедра и приветлива. Скарлет обичаше Дванайсетте дъба дори повече от Тара заради величествената хубост и сдържаното достойнство, които липсваха на Джералдовия дом.

Широката виеща се алея бе задръстена с яздитни коне, карети и гости, които слизаха от тях и отправяха поздрави към своите приятели. Ухилени негри, възбудени както винаги при празненство, отвеждаха животните към стопанския двор, където щяха да бъдат разпрегнати и разседлани, за да си починат през деня. Рояци деца, черни и бели, тичаха с крясъци по тучната поляна пред къщата. Едни играеха на дама, други на гоненица и всички се хвалеха колко много ще изядат. Просторната галерия гъмжеше от хора и когато каретата на О’Хара спря пред парадния вход, Скарлет видя как разни момичета, същински пеперуди в пъстроцветните си рокли, се качват и слизат по стълбите за втория етаж, прегърнати през кръста, и се навеждат над изящните парапети, за да разменят закачки с младежите в долната галерия.

През отворените френски прозорци на салона тя зърна по-възрастните жени, насядали в кръг, спокойни и улегнали в тъмните си тоалети. Те си вееха с ветрила и очевидно бяха подхванали вечните си разговори за бебета и за това кой за кого и защо се е оженил. Том, икономът на Уилксови, вървеше забързан през галерията със сребърен поднос в ръце и с поклони и усмивки предлагаше питиета във високи чаши на млади мъже в бежови и сиви панталони и фини ленени ризи с жабо.

Обляната в слънце предна веранда беше препълнена с гости, Скарлет отбеляза наум, че целият окръг се е стекъл тук. Четирите Тарлтънови момчета и баща им стояха облегнати до колоните — близнаците Стюарт и Брент един до друг, неразделни както винаги, а Том и Бойд — до баща си Джеймс Тарлтън. Мистър Калвърт стоеше плътно до съпругата си — севернячка, която и след петнайсет години, прекарани в Джорджия, не беше успяла да се почувства свойски в този край. Всички бяха много любезни и внимателни с нея, защото я съжаляваха, но никой не можеше да забрави, че към грешката си да се роди на Север бе прибавила и тази, че бе служила у мистър Калвърт като гувернантка на децата му. Двете Калвъртови момчета, Рейфърд и Кейд, също бяха там с палавата си русокоса сестра Катлийн и се задяваха със смуглия Джо Фонтейн и Сали Мънроу, хубавичката му бъдеща съпруга. Алекс и Тони Фонтейн шепнеха нещо на Димити Мънроу и я караха да се залива в неудържим кикот. Имаше семейства, дошли чак от Лъвджой, отдалечен на шестнайсет километра, както и от Файетвил и Джоунсбъро и дори няколко от Атланта и Мейкън. Къщата изглеждаше претъпкана с хора и отвсякъде се носеше неспирното бълбукане на говор, смях, кискане и пронизителни женски пискания и възгласи.

На парадните стълби стоеше Джон Уилкс с посребрена коса и изправена стойка, излъчващ непринудено обаяние и гостоприемство, което огряваше всекиго като лятното слънце на Джорджия. До него Хъни^[1] Уилкс, наричана тъй, защото назоваваше всички без разлика — от баща си до полските работници — с това галено обръщение, се въртеше неспокойно и се кикотеше, докато поздравяваше пристигащите гости.

Нервността на Хъни, породена от очевидното й желание да изглежда привлекателна за всеки мъж в полезрението й, се открояваше пред сдържаното достойнство на бащата и на Скарлет й мина през ума, че в крайна сметка може би има известна истина в думите на мисис Тарлтън. В семейство Уилкс хубави бяха само мъжете. Гъсти тъмнозлатисти ресници окръжаваха сивите очи на Джон Уилкс и на Ашли, но Хъни и сестра й Индия бяха с редки и безцветни мигли. Лицето на Хъни приличаше на заешко, а външността на Индия най-точно можеше да бъде определена като бозава.

Индия не се виждаше никъде, но Скарлет знаеше, че тя вероятно е в кухнята и дава последни наставления на прислугата. „Горката Индия — помисли си Скарлет, — откакто майка им почина, й се струпаха толкова грижи по къщата, че не е имала възможност да си намери друг обожател освен Стюарт Тарлтън. Но аз пък какво съм виновна, че той ме намира по-хубава от нея?“

Джон Уилкс приближи до каретата, за да подаде ръка на Скарлет. Докато слизаше, тя видя глуповатата и самодоволна усмивка на Сюелин и разбра, че сестра й вероятно е зърнала сред тълпата Франк Кенеди.

„То пък един поклонник… Стара мома в панталони!“ — помисли си тя презрително, като стъпи на земята и поблагодари с усмивка на Джон Уилкс.

Франк Кенеди забърза към каретата, за да помогне на Сюелин, а тя така важно вирна нос, че на Скарлет й се дощя да я плесне.

Франк Кенеди може и да имаше най-много земя от всички в окръга и да беше с много добро сърце, но тези му достойнства направо бледнееха пред факта, че бе близо четирийсетгодишен, хилав и притеснителен на вид, с редичка червеникава брада и с цялото си поведение напомняше нервозна стара мома. В този момент Скарлет си спомни своя план и потисна презрението си. Тя му хвърли такава лъчезарна усмивка, че той застина, както беше протегнал ръка към Сюелин, и се опули срещу Скарлет в щастливо недоумение.

Докато разменяше с Джон Уилкс любезни незначителни реплики, Скарлет не спираше да търси с очи Ашли, но на верандата го нямаше. Десетина гласа я извикаха по име и към нея се приближиха Стюарт и Брент Тарлтън, а сестрите Мънроу се втурнаха и взеха да се прехласват по роклята й и тя бързо се озова в центъра на множество гласове, които все повече се извисяваха в усилието да бъдат чути сред врявата. Но къде беше Ашли? Ами Мелани и Чарлс? Тя се огледа, като се стараеше да не го прави много явно, и надзърна към дъното на галерията, където бе застанала една весела групичка.

Докато бъбреше и се смееше, а същевременно стрелкаше поглед към къщата и двора, забеляза един непознат, който я наблюдаваше нагло и невъзмутимо. В миг тя замръзна на място, обзета от смесено чувство на чисто женско удоволствие, задето е привлякла вниманието на един мъж, и на смътно неудобство от твърде дълбокото си деколте. Той й изглеждаше доста възрастен, поне трийсет и пет годишен. Беше висок и фигурата му излъчваше сила. Скарлет си рече, че никога не е виждала толкова широкоплещест и мускулест мъж, дори би казала прекалено мускулест за човек от благороден произход. Щом очите й срещнаха неговите, той се усмихна и под ниско подстриганите му черни мустаци лъснаха бели хищни зъби. В лицето беше мургав като пират, а очите му черни и дръзки, подсилваха тази прилика с пират, оглеждащ кораба, който ще оплячкоса, или девойката, която ще обезчести. В изражението му имаше някакво хладно безразсъдство, а в усмивката, отправена към нея, личеше насмешлив цинизъм и Скарлет потръпна. Чувстваше, че би трябвало да се усеща обидена от този поглед, и се ядоса на себе си, задето не се обиждаше. Тя не знаеше кой би могъл да бъде този човек, но от смуглото му лице безспорно личеше, че в жилите му тече благородна кръв. Това се забелязваше и по тънкия орлов нос над плътните ярки устни, и по високото чело, и по раздалечените очи.

Скарлет откъсна поглед от него, без да му се усмихне в отговор, а той се обърна, когато някой извика:

— Рет! Рет Бътлър! Ела тук! Искам да ти представя най-коравосърдечното момиче в Джорджия.

Рет Бътлър ли? Името й звучеше познато — май бе свързано с някаква забавна и скандална история, но съзнанието й бе завладяно от Ашли и тя отхвърли тази мисъл.

— Трябва да изтичам горе и да си оправя косата — обясни тя на Стюарт и Брент, които се опитваха да я отделят от навалицата. — Вие, момчета, ме чакайте и да не побегнете нанякъде с друго момиче, че много ще се ядосвам.

Съзнаваше, че ако реши да пофлиртува с някой друг, трудно ще се оправи днес със Стюарт. Вече бе доста пийнал и на лицето му бе изписано предизвикателно изражение и неприкрито желание да се сбие с някого, а Скарлет от опит знаеше, че в такива случаи той не си остава само с желанието. Когато минаваше през галерията, тя спря да размени няколко думи с приятелки и да поздрави Индия, която се появи от задната част на къщата с разрошена коса и ситни капчици пот по челото. Горката Индия! Като че не й стигаше нещастието да има безцветна коса и мигли и издадена брадичка, която говореше за несговорчив нрав, ами беше на цели двайсет години и на всичко отгоре с изгледи да си остане стара мома. Дали Индия беше взела много навътре това, че тя й отне Стюарт? Доста хора говореха, че още била влюбена в него, но нима можеше да се разбере какво мисли някой от Уилксови? Дори и да беше сърдита, не се издаваше с нищо и продължаваше да се отнася към Скарлет със същата сдържана любезност, каквато й бе засвидетелствала открай време.

Скарлет поговори с нея дружелюбно и тръгна нагоре по широките стълби. В този момент зад гърба й някой плахо я повика по име и като се обърна, тя видя Чарлс Хамилтън. Той беше хубаво момче с кестеняви къдрици, надвиснали безредно над бялото му чело, а очите му — тъмнокафяви, бистри и кротки, бяха досущ като на шотландска овчарка. Беше елегантно облечен — с панталон в жълтеникав цвят, черно сако, плисиран нагръдник и широка черна вратовръзка по последна мода. Когато Скарлет се обърна към него, по лицето му плъзна лека руменина. Чарлс Хамилтън беше винаги плах в присъствието на момичета и подобно на повечето срамежливи мъже се възхищаваше на такива живи, самоуверени и непринудени девойки като Скарлет. До този момент тя никога не беше проявявала нещо повече от небрежна учтивост към него, затова сияещата усмивка, с която го поздрави, и двете й протегнати към него ръце едва не го зашеметиха.

— Я виж ти, Чарлс Хамилтън! Та вие изглеждате чудесно, стари приятелю! Обзалагам се, че сте пристигнали чак от Атланта само за да сразите бедното ми сърце!

От вълнение Чарлс едва отвърна на поздрава й, стиснал топлите й малки ръце и загледан в игривите й зелени очи. По този начин момичетата говореха на другите момчета, но не и на него. Той не можеше да си обясни причината, но девойките винаги го имаха като по-малък брат и бяха много любезни, но никога не си правеха труда да му подхвърлят закачки. А му се щеше момичетата да флиртуват и да лудуват с него както с други младежи, нито по-хубави, нито по-заможни. В редките случаи, когато това бе ставало обаче, той направо онемяваше и изпадаше в мъчителен смут, задето не може да си отвори устата. След това лежеше буден по цяла нощ и намисляше куп очарователни комплименти, които би могъл да използва, ала рядко му се удаваше възможност да се реваншира, тъй като момичетата обикновено го изоставяха още след първия опит.

Дори пред Хъни, с която имаше негласна уговорка за женитба, щом влезеше в право да владее собствеността си идната есен, той бе стеснителен и мълчалив. На моменти изпитваше неловкото чувство, че кокетството на Хъни и собственическото й отношение към него не му правят чест, защото си даваше сметка, че каквато е луда по момчетата, ще се държи така с всеки, който й даде повод. Той не беше въодушевен от мисълта да се ожени за нея, защото тя ни най-малко не му вдъхваше буйните романтични вълнения, които разтърсваха влюбените в харесваните от него романи. Отдавнашният му копнеж бе да го обикне някоя дръзка красавица, пълна с плам и енергия.

И ето сега пред него стоеше Скарлет О’Хара и кокетно го кореше, че е разбил сърцето й!

Той се опита да измисли някакъв отговор, но не можа и мислено я благослови, че не спира да бъбри и напълно го освобождава от необходимостта да участва в разговора. Беше твърде хубаво, за да е истина.

— Чакайте ме на това място, докато се върна, защото искам да бъда във вашата компания. Да не почнете да се увъртате около другите момичета, че съм страшно ревнива.

Тези невероятни думи се изляха от алените устни с трапчинки от двете страни, а разперените смолисти мигли свенливо затрепкаха над зелените очи.

— Няма — успя най-сетне да отвърне той с пресекнал от вълнение глас, без да подозира, че в нейните очи изглежда като същинско теле, което водят при касапина.

Перна го лекичко по ръката със сгънатото си ветрило и се обърна към стълбите, когато пред очите й отново се изправи човекът, наричан Рет Бътлър, застанал сам на няколко крачки от Чарлс. Очевидно той бе чул целия разговор, защото й се ухили многозначително и лукаво като котарак и отново я огледа от глава до пети, при това тъй безцеремонно, както никой никога не бе си позволявал.

„Мътните да го вземат! — възмутено изрече наум Скарлет любимата ругатня на Джералд. — Гледа ме, сякаш… сякаш знае как изглеждам без риза.“ И като отметна рязко глава, тя тръгна нагоре по стълбите.

В спалнята, където бяха струпани шаловете и наметките, Скарлет завари Катлийн Калвърт да се кипри пред огледалото и да хапе устните си, за да станат по-червени.

— Катлийн, кой е тоя отвратителен човек долу на име Бътлър? — попита Скарлет, като се мъчеше да повдигне корсажа си, за да се прикрие малко.

— Нима не знаеш, мила? — зашепна възбудено Катлийн, като хвърляше око към съседната стая, където клюкарстваха Дилси и бавачката на Уилксовите момичета. — Просто не мога да си представя как го изтърпява в къщата си мистър Уилкс, но той бил на гости у мистър Кенеди — май за да купува памук — и, разбира се, мистър Кенеди бил принуден да го доведе със себе си. Не е могъл да го остави сам.

— Какво толкова страшно, че е дошъл?

— Мила моя, него не го приемат в доброто общество.

— Не може да бъде!

— Това е самата истина.

Скарлет се замисли върху тази новина, защото никога до този момент не се бе озовавала под един покрив с някого, когото не приемат в доброто общество. Беше много вълнуващо.

— Какво е направил?

— О, Скарлет, той има много лоша слава. Името му е Рет Бътлър и е от Чарлстън. Семейството му е сред най-почитаните там, но с него са скарани и дори не му говорят. Каро Рет ми разказа за тоя човек миналото лято. Не са роднини, но тя знае всичко за него. Всъщност целият град знае. Изгонили са го от Уест Пойнт. Представяш ли си? И то за нещо толкова позорно, че не било за ушите на девойка. А след това се случила онази история с момичето, за което той не се оженил.

— Каква история, разкажи ми!

— Миличка, но ти нищо ли не знаеш? Каро ми го каза миналото лято. Майка й щяла да умре, ако разберяла, че тя знае такива неща. Та този Бътлър извел едно момиче от Чарлстън на разходка с кабриолет. Не разбрах коя е била, но имам някакви подозрения. Сигурно не е била много свястна, иначе как ще се съгласи да излезе с него късно следобед без придружителка. И представяш ли си, скъпа? Нямало ги почти цяла нощ, най-после се прибрали пеша и казали, че конят побегнал и строшил кабриолета, а те се загубили в гората. Познай какво станало накрая!

— Не мога да позная, ти ми кажи! — нетърпеливо възкликна Скарлет, като се надяваше да чуе най-лошото.

— На следващия ден той отказал да се ожени за нея!

— Ооо! — проточи Скарлет разочарована.

— Обяснил, че не е… ъъ… че не й е сторил нищо и не вижда защо трябва да се жени за нея. Тогава, разбира се, брат й го извикал на дуел, а той му заявил, че предпочита да го застрелят, отколкото да се ожени за някаква кръгла глупачка. И тъй, дуелът се състоял и мистър Бътлър ранил брата на момичето, който след това умрял. Мистър Бътлър трябвало да напусне Чарлстън и сега никой не го приема — завърши тържествуващо Катлийн, и то тъкмо навреме, защото в този момент в стаята влезе Дилси, за да нагледа поверените й тоалети.

— А бебе имала ли е? — пошепна Скарлет в ухото на Катлийн.

Катлийн енергично тръсна глава в знак на отрицание.

— Въпреки това е съвсем опозорена — отвърна тя с остър шепот.

„Как ми се ще и на мене да ми се случи същото с Ашли — помисли си внезапно Скарлет. — Той е твърде благовъзпитан, за да откаже да се ожени за мене.“ Но кой знае защо, у нея се прокрадна неволно уважение към Рет Бътлър, задето бе отказал да се ожени за една глупачка.

Скарлет седеше на висока отоманка от розово дърво под сянката на огромен дъб в задния двор на имението. Воланите и къдрите на роклята й се стелеха на вълни около нея, а изпод тях лекичко се подаваха зелените й пантофки от марокен — най-многото, което една дама можеше да покаже и пак да си остане дама. В ръцете си държеше чиния с почти недокосната храна и бе заобиколена от седем кавалери. Празненството бе в разгара си и в топлия въздух се носеха безспирни смехове и разговори, звънтене на прибори при допира им с порцелана и апетитни миризми на печени меса и пикантни сосове. От време на време лекият ветрец променяше посоката си и от дългите ями долитаха клъбца дим, които бяха посрещани от дамите с шеговито ужасено пискане и енергично размахване на палмовите ветрила.

Повечето девойки бяха насядали по пейките с придружаващите ги младежи, но Скарлет, с ясното съзнание, че всяко момиче има само две страни и следователно до него могат да седнат само двама мъже, беше избрала място встрани, за да събере около себе си колкото е възможно повече кавалери.

В сянката на обвитата със зеленина беседка седяха омъжените жени, чиито тъмни рокли се открояваха със своята сдържаност сред всеобщото весело пъстроцветие. Задомените гостенки, независимо от своята възраст, винаги се отделяха в самостоятелна групичка, настрани от момичетата с грейнали очи, от флиртуващите двойки и смеха, защото в Юга, щом една жена се омъжеше, тя завинаги оставяше зад гърба си веселите младежки забавления. От баба Фонтейн, чиито години й даваха привилегията да се оригва невъзмутимо, до седемнайсетгодишната Алис Мънроу, бореща се с пристъпите на повръщане поради първата си бременност, всички бяха сбрали глави в безкрайни родословни и акушерски беседи, които правеха тези събирания много приятни и им придаваха познавателна стойност.

Скарлет ги поглеждаше с презрение и си мислеше, че напомнят ято тлъсти гарги. Омъжените жени никога не се веселяха. Не й хрумваше изобщо, че ако се омъжи за Ашли, тутакси ще бъде препратена към беседките и предните веранди при въпросните дами в строги копринени тоалети. Щеше да изглежда сериозна и скучна като тях и никога повече нямаше да взема участие във веселието и лудориите. Както при повечето девойки, въображението й я отнасяше не по-далеко от олтара. Освен това в момента беше твърде разстроена, за да се отдава на отвлечени разсъждения.

Тя наведе очи към чинията си и кокетно гризна от една бисквитка с такава изисканост и очевидна липса на апетит, че безспорно би заслужила одобрението на Мами. При цялото изобилие от поклонници около нея никога в живота си не се бе чувствала по-нещастна. По непонятни причини снощните й планове изцяло се бяха провалили, поне що се отнасяше до Ашли. Беше привлякла цял куп обожатели, но не и Ашли, и страховете й от предишния ден отново я налегнаха. Сърцето й ту биеше бързо, ту съвсем замираше, а бузите й пламваха и отново побледняваха.

Ашли не бе направил никакъв опит да се присъедини към кръга около нея. Всъщност от пристигането си досега не беше разменила с него нито дума насаме или дори пред другите освен един поздрав. Когато отиде в задната градина, той се отправи към нея да я посрещне, но не беше сам, а Мелани го държеше под ръка, Мелани, дето едва му стигаше до рамото!

Тя беше съвсем дребничка девойка с крехко телце и напомняше дете, преоблякло се за маскарад в широкия кринолин на майка си — илюзия, която се подсилваше и от свенливия, почти уплашен поглед на големите й кафяви очи. Имаше буйна и къдрава тъмна коса, тъй здраво пристегната под мрежичка, че не се виждаше нито едно немирно кичурче, и тази скромна прическа още повече подчертаваше сърцевидната форма на лицето й. То беше твърде широко в скулите и прекалено заострено при брадичката, с миловидно и плахо изражение, но общо взето, съвсем невзрачно, а и тя не се опитваше да прилага някакви женски хитрости, за да се харесва и да прикрива тази невзрачност. Мелани изглеждаше точно такава, каквато бе всъщност — истинска като земята, блага като хляба и чиста като изворна вода. Но при цялата непретенциозност на чертите и на дребната й фигура в движенията й се чувстваше едно спокойно и отмерено достойнство, което бе странно затрогващо и необичайно у момиче само на седемнайсет години.

Сивата й рокля от прозрачен муселин с широк виненочервен атлазен колан прикриваше с набори и къдрички детинската недоразвитост на тялото й, а жълтата шапка с дълги тъмночервени панделки изтъкваше млечната белота на кожата й. Над ушите й падаха две тежки букли от пригладената под мрежичката коса и се полюшваха близо до кафявите й очи — тези очи, в които потрепваше нежната светлина на горско езерце през зимата, когато в тихата вода проблясват нападалите кафяви листа.

Тя се усмихна за поздрав на Скарлет с плаха симпатия и каза, че много харесва зелената й рокля, а Скарлет с голямо усилие успя да й отвърне що-годе прилично — тъй силно беше желанието й да говори насаме с Ашли. Още оттогава Ашли седна на едно столче в краката на Мелани, настрани от другите гости, и тихо разговаряше с нея с онази бавна и сънлива усмивка, която Скарлет обичаше. И което бе още по-лошо, при тази негова усмивка очите на Мелани проблясваха, тъй че — това дори Скарлет трябваше да признае — тя изглеждаше почти хубава. Когато Мелани погледнеше към Ашли, безцветното й личице се запалваше сякаш от някакъв вътрешен огън и в него бликаше цялата любов, събрана в сърцето й.

Скарлет се мъчеше да не поглежда към тях, но не можеше да се въздържи и след всяко надзъртане удвояваше старанията си да се показва весела, като се смееше с кавалерите си, дразнеше ги и подхвърляше предизвикателни шеги, а когато й правеха комплимент, отмяташе глава тъй, че обиците й заиграваха и звънко отсичаше: „Дрън-дрън шикалки!“ Тя ги обвиняваше, че никой от тях не е искрен, и заявяваше, че няма намерение да вярва на мъжки приказки. Но Ашли като че изобщо не я забелязваше. Той гледаше само Мелани и продължаваше да й говори, а Мелани беше свела към него лице, на което красноречиво бе изписана радостта й, че е негова избраница.

И тъй, Скарлет бе нещастна.

За страничен наблюдател едно момиче не би могло да има по-малко основание да се чувства нещастно. Несъмнено тя беше красавицата на празненството и привличаше всеобщото внимание. Възторженият захлас на мъжете наред със завистта на останалите момичета по всяко друго време биха й доставили огромно удоволствие.

Чарлс Хамилтън, окуражен от нейното внимание, се беше закотвил от дясната й страна и решително отказваше да бъде изместен, към което близнаците Тарлтън се стремяха с общи усилия. В едната си ръка той държеше ветрилото й, а в другата — чинията си с недокоснатата храна, и упорито избягваше погледа на Хъни, готова всеки миг да избухне в сълзи, Кейд се бе изтегнал на тревата от лявата й страна, подръпваше я за полата, за да привлече вниманието й, и мяташе унищожителни погледи към Стюарт. Отношенията между него и близнаците се обтягаха и те дори си бяха разменили вече грубости. Франк Кенеди се суетеше като квачка около единственото си пиле и тичаше напред-назад от сянката на дъба до масите, откъдето вземаше лакомства, за да съблазнява Скарлет, като че нямаше цяла дузина прислужници за тази цел. В резултат на това намусеното недоволство на Сюелин бе пораснало дотолкова, че тя не можеше да го прикрива, а стрелкаше заплашително Скарлет по начин, съвсем недостоен за една дама. Малката Карийн бе готова да се разплаче, защото въпреки окуражителните думи на Скарлет от сутринта Брент й бе подхвърлил само: „Здрасти, дребосък“ — и бе дръпнал панделката в косите й, преди изцяло да посвети вниманието си на Скарлет. Обикновено той беше много мил и се отнасяше към Карийн с шеговита почтителност, което я караше да се чувства пораснала и да мечтае тайно за деня, когато щеше да се появи с вдигнати в прическа коси и дълга до земята рокля, за да го има вече като истински обожател. А сега излизаше, че той е покорен от Скарлет. Сестрите Мънроу скриваха досадата си от измяната на мургавите Фонтейнови, но и те сигурно се ядосваха, че Тони и Алекс се въртят около кръга и дебнат някой да се отмести, за да застанат до Скарлет.

С деликатно повдигане на вежди те изразиха пред Хети Тарлтън неодобрението си от поведението на Скарлет. „Нечувана дързост“ — съобщиха си с очи. Трите млади дами едновременно, като по команда, вдигнаха дантелените си чадърчета, учтиво обясниха, че са яли достатъчно, и като докоснаха леко раменете на младежите, застанали най-близо до тях, изчуруликаха, че искат да бъдат придружени, за да разгледат розовата градина и оранжериите.

Скарлет се заля в смях, като видя как от редовете нейните почитатели насилствено бяха откъснати трима под предлог, че момичетата искали да разгледат места, познати им още от детинство, и метна бърз поглед към Ашли, за да провери дали е видял това. Но той си играеше с дългия колан на Мелани и я гледаше усмихнато. Сърцето й болезнено се сви. Тя усети, че с удоволствие би раздрала до кръв нежната кожа на Мелани с цвят на слонова кост.

Докато отместваше очи от Мелани, забеляза, че Рет Бътлър отново се е втренчил в нея. Не беше се смесил с тълпата, а стоеше настрани и разговаряше с Джон Уилкс. Той я бе наблюдавал и когато погледите им се срещнаха, открито се разсмя насреща и Скарлет изпита неловкото чувство, че този човек, за когото бяха затворени домовете на добрите семейства, единствен от присъстващите знае какво се крие зад буйната й веселост и това му доставя някаква сатанинска наслада. Тя и него би издрала с удоволствие.

„Ако изтърпя това празненство и остана жива до следобед — мислеше си тя, — когато всички момичета се качат да си дремнат, за да са свежи за бала, ще остана долу и ще говоря с Ашли. Не може да не е забелязал какъв успех имам. — И тя утеши сърцето си с друга надежда: — Разбира се, че той трябва да бъде внимателен с Мелани. Тя му е братовчедка, при това е толкова безинтересна, че ако не е той, трябва да стои сама през цялото време.“

При тази мисъл тя наново се окуражи и удвои старанията си по отношение на Чарлс, чиито кафяви очи, светнали от вълнение, не се отделяха от нея. За Чарлс целият този ден бе като чуден сън, в който се осъществяваха най-смелите му мечти, и той неочаквано се бе влюбил в Скарлет. Пред това ново чувство Хъни отстъпи някъде назад в съзнанието му и той съвсем смътно се сещаше за нея. Хъни беше просто креслив врабец в сравнение със Скарлет, която приличаше на прелестно пъстроперо колибри. Тя определено му засвидетелстваше предпочитание, шегуваше се, задаваше му въпроси и сама си отговаряше на тях, тъй че той се чувстваше умен, без да му се налага да отрони и дума. Другите момчета бяха озадачени и ядосани от явния и интерес към него, защото знаеха, че Чарлс е срамежлив и не може да свърже две думи пред хора. Те всички кипяха вътрешно и растящият им гняв създаваше сериозно предизвикателство спрямо доброто им възпитание. Ако не беше Ашли, триумфът на Скарлет щеше да е пълен.

Когато от чиниите изчезнаха и последните късчета свинско, пилешко и овнешко, Скарлет взе да се надява, че е дошло време Индия да стане и да предложи на дамите да се оттеглят в къщата. Беше два часът и слънцето приличаше, но Индия, уморена от тридневните приготовления за празненството, беше доволна, че може да си почине в беседката, и крещеше нещо в ухото на един глух стар господин от Файетвил.

Тълпата бе обхваната от сънна леност. Негрите мудно разчистваха масите, върху които бе поднесена храната. Смехът и разговорите не бяха вече тъй оживени и някои групички тук-там съвсем замлъкнаха. Всички чакаха домакинята да даде знак за края на сутрешното увеселение. Палмовите ветрила се поклащаха все по-бавно и няколко възрастни господа вече клюмаха, уморени от горещината и препълнените си стомаси. Градинското празненство бе свършило и припичащото слънце пораждаше у всички желание да отдъхнат.

В тези часове, между сутрешния пикник и бала, компанията изглеждаше съвсем мудна и спокойна. Само младите мъже бяха запазили неизчерпаемата енергия, която малко преди това изпълваше всички гости. Те минаваха от една групичка към друга, откъдето долитаха меките им провлечени гласове; бяха красиви като чистокръвни жребци и не по-малко опасни. Всички гости бяха оборени от следобедна нега, но под повърхността тлееха буйни страсти, които мигом можеха да се възпламенят и да станат пагубни. Буйна красота отличаваше и мъжете, и жените, укротени дотолкова, че да обуздават склонната си към известно насилие природа и да проявяват приятни и изискани маниери.

Мина известно време, през което слънцето напече още по-силно, и Скарлет, заедно с останалите гости, отново погледна към Индия. Разговорът вече съвсем замираше, когато сред полугласните приказки яростно се извиси гласът на Джералд. Той стоеше на известно разстояние от масите и разгорещено спореше с Джон Уилкс.

— Мътните да те вземат, човече! Да се молим за мирно уреждане на спора с янките? След като ги разбихме тия негодници при Форт Съмтър? Миролюбие ли? Югът трябва да покаже с оръжие, че не търпи да го обиждат и че не напуска Съюза по негово благоволение, а затуй, че е силен!

„Боже мили! — рече си Скарлет. — Почна се! Сега заради него ще стоим тук до нощес.“

Сънливостта мигновено напусна ленивата тълпа и във въздуха като че ли премина ток. Мъжете наскачаха от пейките и столовете, буйно заръкомахаха и гласовете им се сблъскаха в борба за правото да бъдат чути. През цялата сутрин не бяха се водили никакви разговори за политика или за надвисналата война поради изричната молба на Джон Уилкс да не бъдат отегчавани дамите. Но след като Джералд бе изревал думите „Форт Съмтър“, всички присъстващи мъже забравиха предупреждението на домакина.

— Разбира се, че ще се бием…

— Крадливи янки…

— Ще ги пометем за месец!…

— Един южняк ще повали двайсет янки…

— Ще им дадем такъв урок, че дълго да им държи влага!

— По мирен път ли? Те няма да ни оставят мирни…

— Не, вижте само как мистър Линкълн обиди нашите пълномощници!

— Тъй ами! Държа ги да висят цели седмици и все се кълнеше, че ще евакуира Форт Съмтър!

— Щом искат война, ще им дадем да се разберат тогава!…

А над всички гласове най-силно гърмеше Джералдовият. Скарлет не чуваше нищо друго освен думите „Права на щатите, за Бога!“, които се крещяха неспирно. Джералд се забавляваше чудесно, но не и дъщеря му.

„Отцепване, война“ — от много повтаряне тези думи отдавна предизвикваха силна досада у Скарлет, но сега те й бяха ненавистни, защото означаваха, че мъжете щяха с часове да държат речи един пред друг и тя нямаше да успее да отмъкне Ашли настрана. Разбира се, войната щеше да се размине и мъжете го знаеха. Те просто обичаха да говорят и се опияняваха от собствените си гласове.

Чарлс Хамилтън не беше станал с другите и когато се оказа почти насаме със Скарлет, наведе се по-близо до нея и със смелост, породена от новото му чувство, шепнешком й се изповяда:

— Мис О’Хара, аз… аз… реших вече, че ако се бием, ще ида в Южна Каролина и там ще се присъединя към някоя част. Говори се, че мистър Уейд Хамптън сформирал кавалерийски ескадрон, и аз, то се знае, искам да ида при него. Той е забележителен човек и беше най-добрият приятел на баща ми.

„Какво ли очаква от мене? Да викна три пъти ура?“ — запита се Скарлет, защото изражението на Чарлс подсказваше, че той споделя с нея съкровена тайна. Тя не можа да измисли какво да отвърне и само го погледна, като в себе си се чудеше защо мъжете са такива глупаци, та си въобразяват, че жените се интересуват от подобни неща. Той изтълкува погледа й като безмълвно възхищение и продължи бързо, набрал смелост:

— Ако замина… на вас… ще ви бъде ли мъчно, мис О’Хара?

— Всяка нощ ще обливам възглавницата си в сълзи — отвърна Скарлет с намерение да го обърне на шега, но той прие думите й буквално и цял пламна от удоволствие. Потърси предпазливо ръката й, скрита в гънките на роклята, и я стисна, зашеметен от собствената си дързост и нейната благосклонност.

— Ще се молите ли за мене?

„Какъв глупак!“ — горчиво си каза Скарлет и тайно се огледа с надеждата някой да я избави от този разговор.

— Ще го сторите ли?

— О… да, да, разбира се, мистър Хамилтън! Ще казвам поне по три молитви всяка вечер!

Чарлс се озърна, пое си дълбоко дъх и стегна мускулите на стомаха си. Сега бяха, тъй да се каже, сами и друг удобен случай може би нямаше да му се представи. А дори и съдбата да му поднесеше подобна възможност, смелостта му вероятно щеше да го напусне.

— Мис О’Хара… трябва да ви кажа нещо. Аз… аз ви обичам!

— Ъ?… — разсеяно отвърна Скарлет, като се мъчеше да надникне през тълпата спорещи мъже до мястото, където Ашли все още седеше в краката на Мелани и разговаряше с нея.

— Да! — прошепна Чарлс, възхитен от това, че тя нито се засмя, нито изписка, нито пък припадна, както той си представяше, че реагират младите момичета при подобни обстоятелства. — Аз ви обичам! Вие сте най… най… — И за пръв път езикът му се отвърза. — Вие сте най-красивото момиче, което съм виждал. Най-милото и най-доброто. Вие сте чудесна във всяко едно отношение и аз ви обичам от цялото си сърце. Не се и надявам, че можете да се влюбите в някой като мене, но, скъпа мис О’Хара, ако ме насърчите малко поне, обещавам ви да сторя всичко възможно, за да ме обикнете. Аз ще…

Чарлс се запъна, понеже не можа да измисли нещо толкова трудно постижимо, че да докаже на Скарлет дълбочината на чувството си, и рече простичко:

— Искам да се оженя за вас.

Думата „оженя“ стресна Скарлет и рязко я върна към действителността. Тя тъкмо си мислеше за женитба и за Ашли и погледна към Чарлс със зле прикрито раздразнение. Защо трябваше някакъв си глупак да й натрапва чувствата си точно в този ден, когато бе разтревожена до полуда? Ох, телето му с теле! Тя погледна умоляващите кафяви очи, но не забеляза нищо от прелестта на първата любов на един стеснителен младеж, от възхищението му пред сбъднатия идеал и неудържимото щастие и нежност, които го поглъщаха всецяло. Скарлет беше свикнала мъжете да я молят за ръката й, и то мъже много по-привлекателни от Чарлс Хамилтън, с достатъчно усет и изисканост, за да не й правят предложенията си по време на градинско увеселение, когато умът й е зает с по-важни неща. Видя само едно двайсетгодишно момче с глуповата физиономия, червена като варено цвекло. Прииска й се да му каже колко смешен изглежда. Ала думите, които Елен я бе научила да казва в такива непредвидени моменти, тутакси дойдоха на устата й и като сведе очи по силата на вкоренения навик, тя промърмори:

— Мистър Хамилтън, разбирам каква чест ми оказвате, като ми предлагате да стана ваша съпруга, но това е толкова неочаквано, че не зная какво да ви отговоря.

Това беше умел похват да погъделичка мъжкото самолюбие и в същото време да постави обожателя в дълбокия резерв от кандидати, ала Чарлс възприе думите й така, сякаш тази уловка не бе стара като света.

— Бих чакал вечно! Няма да настоявам, ако не сте напълно сигурна, че го желаете. Моля ви, мис О’Хара, кажете ми, че мога да се надявам!

— Ъ? — отрони Скарлет, вперила зорки очи в Ашли, който не бе станал от мястото си, за да участва в разговорите за войната, и в този момент се усмихваше на Мелани. Ако този глупак, дето я беше стиснал за ръката, млъкнеше за малко поне, може би щеше да чуе за какво си говорят. Трябваше да разбере какво приказват! Какво му разправяше Мелани, та в очите му имаше такъв интерес?

Думите на Чарлс заглушаваха гласовете, които тя се напрягаше да чуе.

— О, я замълчете! — изшептя му тя и ощипа ръката му, без дори да го погледне.

Стреснат и засрамен, Чарлс се изчерви до сълзи при този упрек, но когато видя, че погледът й е отправен към сестра му, облекчено се усмихна. Скарлет просто се боеше, че думите му могат да стигнат до нечии уши. Естествено бе тя да е смутена и каквато си бе срамежлива, сигурно се ужасяваше, че някой може да чуе. Чарлс усети неизпитван дотогава прилив на мъжественост, защото за пръв път в живота си бе смутил момиче. Чувството бе опияняващо. Въобрази си, че успява да придаде на лицето си израз на небрежно безразличие, и лекичко щипна Скарлет в отговор, та да й покаже, че е достатъчно светски мъж, за да разбере и приеме забележката й.

Тя дори не усети пощипването му, защото сега ясно чуваше нежния глас, който беше най-привлекателното у Мелани.

— За съжаление не мога да се съглася с вас за творбите на мистър Такъри. Той е циник. Боя се, че му липсва благовъзпитаността на мистър Дикенс.

„Как е възможно да се говорят такива глупости на мъж?“ — смаяна се запита Скарлет, готова да се разсмее от облекчение. Ами че тази Мелани беше просто един мухлясал книжен плъх, а всеки знаеше какво е мнението на мъжете за такива отвеяни сухарки. Единственият начин да се възбуди интересът на един мъж бе да му говориш за него самия, а след това постепенно да обърнеш разговора към себе си и да го задържиш там.

Скарлет би намерила причина за тревога, ако Мелани кажеше: „Вие сте просто чудесен!“ или „Как ви идват наум подобни неща? Моето бедно мозъче ще се пръсне, ако се опитам някога да мисля за това!“ А онази там, при мъж в краката й, говореше тъй сериозно, сякаш бе в черква. Скарлет се окуражи и в сърцето й нахлу толкова светла надежда, че тя обърна към Чарлс сияещи очи и радостно му се усмихна. Окрилен от това доказателство за нейната взаимност, той грабна ветрилото й и взе да го размахва тъй въодушевено, че разроши косата й.

— Ашли, не сме имали честта да чуем твоето мнение — обади се Джим Тарлтън, като се извърна от групата разгорещени мъже.

Ашли се извини и стана. Наоколо няма никой, който да е толкова красив, реши Скарлет, като не пропусна да отбележи наум колко грациозна е небрежната му поза и как слънцето позлатява косата и мустаците му. Дори по-възрастните мъже млъкнаха, за да чуят какво ще каже той.

— Господа, разбира се, че ако Джорджия се бие, ще се бия и аз. Нали затова се присъединих към Ескадрона — рече той. Сивите му очи се отвориха широко и сънливостта им изчезна. Погледът му стана напрегнат, какъвто Скарлет никога не беше го виждала, — но и аз като татко се надявам, че янките ще ни пуснат да се отделим по мирен път и няма да има военни действия… — Той усмихнато вдигна ръка при възмутените викове, които нададоха Фонтейнови и Тарлтънови. — Да, да, зная, че бяхме обидени и излъгани… Но ако бяхме на мястото на янките и те се опитваха да напуснат Съюза, как щяхме да реагираме ние? Почти но същия начин. Нямаше да ни хареса.

„Ето го, пак започва — помисли си Скарлет. — Винаги се поставя на мястото на другите.“ За нея във всеки спор имаше само една справедлива страна, и толкова. Понякога беше невъзможно да разбереш Ашли.

— Нека не се разпалваме толкова и дано да няма война. Повечето нещастия в света са причинени от войните. А когато войните са свършвали, никой не си е спомнял за какво изобщо са се водили.

Скарлет изсумтя недоволно. Добре че всички имаха Ашли за смелчага, защото иначе щеше да си създаде неприятности. Докато си мислеше това, врявата на недоволство от Ашли нарасна още повече и срещу него се сипеха яростни укори.

В беседката старият глух господин взе да тупа Индия по рамото.

— Какво става? За какво приказват?

— За война! — викна Индия в ухото му, сложила ръце около устата си. — Искат да се бият с янките!

— Ааа, за война ли? — кресна той и като намери пипнешком бастуна си, скочи от стола със смайваща енергичност. — Аз да им кажа за войната. Бил съм там.

Мистър Макрей нямаше възможност да говори често за война, тъй като жените от неговото семейство бързаха да му затворят устата.

Той бързо докуцука до групата, като размахваше бастуна си и викаше, и тъй като не можеше да чуе гласовете около себе си, скоро стана безспорен победител в борбата за думата.

— Я ме чуйте мене, жребци подивели! Вие не знаете какво искате. Аз съм се бил и мога да ви разправя какво е. Участвал съм в Семинолската война и бях такъв глупак, че се емнах и на Мексиканската. Никой от вас не знае що е война. Мислите си, че тя е да яздиш добър кон, а сетне хубави девойки да ти хвърлят цветя, когато се прибираш вкъщи като герой. Ама не е тъй. Не сте познали! Война значи да гладуваш и да те хваща шарка и пневмония, дето си спал в калта. Ако пък не е шарка и пневмония, ще те удари в червата. Тъй я! Да не ви разправям какво прави войната с червата на човека — хваща го дизентерия и какво ли не още…

Дамите се изчервиха от смущение. Мистър Макрей им напомняше за едни по-сурови и грубовати времена също като баба Фонтейн със смущаващите й оригвания — времена, които всички биха искали да забравят.

— Тичай да отведеш дядо си — изшептя една от дъщерите на стария господин към момичето, застанало наблизо. — Казвам ви честно — сподели тя полугласно с развълнуваните дами около себе си, — с всеки ден става все по-лош — няма да повярвате какво изтърси тази сутрин пред Мери, а тя е само шестнайсетгодишна. Каза й: „Слушай, госпожичке…“ — и гласът й премина в шепот, когато момичето се приближи към дядо си, за да го убеди да се върне на мястото си под сянката.

Сред всички, които сновяха под дърветата, момичетата — развълнувано усмихнати, мъжете — погълнати във възбудени разговори, имаше само един човек, който изглеждаше спокоен. Погледът на Скарлет се насочи към Рет Бътлър, който се бе облегнал на едно дърво, пъхнал ръце в джобовете на панталона си. Тъй като мистър Уилкс се бе отделил от него, той стоеше сам и не беше произнесъл нито дума при разгорещените спорове. Червените устни под късо подстриганите черни мустаци бяха скептично извити надолу, а в тъмните очи проблясваше презрителна насмешка, сякаш бе свидетел на детински хвалби. Слушаше безмълвно как Стюарт Тарлтън повтаря с разчорлена рижа коса и светнали очи:

— За един месец само ще ги пометем! Хората с благородна кръв винаги се бият по-добре от голтаците. Какъв ти месец! В една битка само!…

— Господа — обади се Рет Бътлър с равен и провлечен изговор, който издаваше чарлстънския му произход, без да променя позата си и да извади ръце от джобовете, — мога ли да кажа две думи?

В държането му, също както и в погледа му, личеше презрение и макар външно да беше безукорно учтив, тази учтивост като че бе умишлена пародия на маниерите на заобикалящите го хора.

Групата се извърна към него, готова да прояви любезността, дължима на един външен човек.

— Дали някому от вас, господа, е хрумвало, че на юг от линията Мейкън-Диксън няма нито една оръжейна фабрика? Или колко малко леярни има в Юга? Или ако щете, фабрики за преработка на вълна и памук, фабрики за обувки? Мислили ли сте, че няма да разполагаме с нито един военен кораб и янките ще затиснат пристанищата ни за по-малко от седмица, тъй че няма да можем да изнасяме памука? Но разбира се, господа, вие сте обмислили това.

„Смята нашите момчета за глупаци“ — възмути се Скарлет и страните й пламнаха от гняв.

Очевидно тя не беше единствената с подобна мисъл, защото някои от младежите войнствено вирнаха брадички. Джон Уилкс уж небрежно, но бързо се върна при Рет, сякаш за да внуши на присъстващите, че този човек е негов гост, а и че наоколо има дами.

— Бедата при повечето от нас, южняците — продължаваше Рет Бътлър, — е, че ние или не пътуваме достатъчно, или не извличаме полза от пътуванията си. Вие всички, господа, несъмнено доста сте пообиколили, но какво сте видели? Европа, Ню Йорк, Филаделфия, а дамите, то се знае, са били в Саратога. — Тук той леко се поклони към групичката под беседката. — Видели сте хотелите, музеите, баловете и игралните домове и сте се върнали у дома убедени, че няма по-добро място от Юга. Що се отнася до мене, аз съм родом от Чарлстън, но последните няколко години прекарах в Севера.

Белите му зъби блеснаха в усмивка, сякаш съзнаваше, че за никого от присъстващите не е тайна защо не живее в Чарлстън, но, изглежда, това никак не го засягаше.

— Видял съм много неща, които вие не сте видели. Хиляди емигранти, готови да се бият за янките, за да получат храна и няколко долара; фабриките, леярните, корабостроителниците, железните и каменовъглените мини — всичко това са неща, които ние нямаме. Имаме само памук, роби и прекалено самочувствие. Те ще ни смажат за един месец.

За момент се възцари напрегната тишина. Рет Бътлър извади фина ленена кърпичка от джоба на сакото си и с бавен жест бръсна няколко прашинки от ръкава си. В тълпата се надигна заплашителен ропот, а от беседката долетя жужене, смисълът на което можеше да се отгатне тъй безпогрешно, както и това на кошер разгневени пчели. Макар все още да чувстваше ядния плам по бузите си, Скарлет подсъзнателно схвана с практичния си ум, че този човек е прав и че думите му са разумни. Вярно, че тя никога не бе виждала фабрика, нито познаваше някой, който да е виждал. Но дори и да беше истина, излизаше невъзпитано от негова страна да прави такова изказване, при това на празненство, където хората отиват да се забавляват.

Стюарт Тарлтън пристъпи напред със свъсени вежди, следван плътно от Брент. Разбира се, Тарлтъновите близнаци имаха добри обноски и не биха направили скандална сцена по време на увеселение, макар и след предизвикателство. При все това всички дами се почувстваха приятно възбудени, тъй като в действителност много рядко присъстваха на сбиване или скандал. Обикновено научаваха за тях от трето лице.

— Господине — тежко отрони Стюарт, — какво искате да кажете?

Рет го погледна любезно, но с присмехулни пламъчета в очите.

— Искам да кажа това, което веднъж е заявил Наполеон — отвърна той. — Може би сте чували за него. А то е: „Господ е на страната на най-силната войска!“ — И се обърна към Джон Уилкс с неподправена учтивост. — Обещахте да ми покажете библиотеката си, сър. Бих ли могъл сега да я видя, ако не ви затруднявам много? Боя се, че скоро трябва да потеглям за Джоунсбъро, където имам малко работа.

Той се завъртя с лице към тълпата, тракна токовете си един о друг и се поклони като изкусен танцьор, твърде грациозно за едър мъж като него, а същевременно и дръзко, сякаш зашлеви плесница на присъстващите. След това тръгна през поляната заедно с Джон Уилкс, вирнал тъмнокосата си глава, и смущаващият му смях долетя до групата около масите.

След моментната тишина, породена от изумлението, бръмченето се разнесе отново. Индия стана уморено от мястото си в беседката и тръгна към ядосания Стюарт Тарлтън. Скарлет не можа да чуе какво му каза тя, но погледът, който бе отправила към сведената му глава, я накара да усети нещо като угризение. Това беше същият поглед на пълна всеотдайност, с който Мелани гледаше Ашли, само че Стюарт не го забелязваше.

Значи Индия го обичаше. Скарлет си помисли за момент, че ако не бе флиртувала тъй явно със Стюарт на онзи политически сбор преди година, той можеше отдавна да се е оженил за Индия. Но угризението й бързо отмина и тя се успокои с мисълта, че не е нейна вината, дето другите момичета не могат да задържат поклонниците си.

Накрая Стюарт неохотно се усмихна на Индия и кимна с глава. Вероятно Индия го молеше да не тръгва след мистър Бътлър и да не създава неприятности. Под дърветата настана леко раздвижване, когато гостите се надигнаха и започнаха да се изтръскват от трохите. Омъжените жени викнаха бавачките и малките си деца и се заприготвяха да си вървят, а момичетата с приказки и смехове тръгнаха към къщата, за да поклюкарстват в спалните на горния етаж и да си подремнат. Всички дами излязоха от задния двор и предоставиха беседката и сянката под дъбовете на мъжете. Остана само мисис Тарлтън. Тя бе задържана от Джералд, мистър Калвърт и другите, които искаха от нея отговор във връзка с конете за Ескадрона.

Със замислена и любопитна усмивка Ашли се приближи до мястото, където седяха Скарлет и Чарлс.

— Този човек е доста арогантен, какво ще кажете? — сподели той, отправил поглед след Бътлър. — Същински потомък на Борджиите.

Скарлет бързо премисли, но не можа да се сети за семейство с такова име от окръга, Атланта или Савана.

— Не ги познавам. Роднина ли им е? Кои са те?

Чарлс застина сконфузено, без да вярва на ушите си, и на лицето му ясно се изписа борбата, която водеха у него срамът и любовта. Любовта победи, защото той реши, че за едно момиче бе достатъчно да е мило, нежно и красиво, без да има образование, което само би намалило очарованието му, и бързо отвърна:

— Борджиите са били италианци.

— А, тъй ли — промърмори Скарлет, загубила интерес, — чужденци значи.

Тя се извърна към Ашли с най-прелестната си усмивка, но кой знае защо, той не я гледаше. Бе отправил към Чарлс поглед, в който имаше разбиране и малко жалост.

 

 

Скарлет стоеше на стълбищната площадка и внимателно надничаше през перилата към долната галерия. Беше пуста. От спалните на горния етаж се носеше безспирното жужене на сподавени гласове, което ту се усилваше, ту се снишаваше, а на фона му се чуваха изблици смях и отделни фрази като: „Ами! Така ли му каза?“ и „А той какво ти отвърна?“ На леглата и диваните в шестте големи спални почиваха девойките, съблекли рокли, с разхлабени корсети и разпуснати по раменете коси. В този край следобедният сън беше обичай и бе особено необходим при целодневните увеселения, които започваха рано сутрин и завършваха с вечерния бал. В продължение на половин час момичетата щяха да бъбрят и да се смеят, а след това слугите щяха да спуснат капаците и в топлия полумрак приказките щяха да замрат до шепот, докато накрая настанеше тишина, нарушавана само от равномерно дишане.

Преди да се измъкне в коридора и да тръгне надолу по стълбите, Скарлет се бе уверила, че Мелани е легнала при Хъни и Хети Тарлтън. От прозореца на площадката тя видя, че неколцина мъже са седнали в беседката и пият от високи чаши; знаеше, че те ще се заседят там до късно следобед. Огледа групичката, но Ашли не беше сред тях. След това се ослуша и чу гласа му. Както се бе и надявала, той още стоеше край парадната алея и се сбогуваше със заминаващите госпожи и деца.

Усетила сърцето си чак в гърлото, тя бързо слезе по стълбите. Ами ако срещнеше мистър Уилкс? Какво обяснение щеше да му даде, задето бродеше из къщата, докато всички останали момичета се бяха отпуснали в освежителен сън? Е, трябваше да се рискува.

Когато стигна най-долното стъпало, тя чу как слугите шетат из салона под заповедите на иконома — разместваха маси и столове в подготовка за танците. В отсрещния край на широката галерия зееше отворена вратата на библиотеката и тя безшумно се промъкна вътре. Можеше да чака тук, додето Ашли изпрати дамите, и щом той влезеше в къщата, щеше да го повика.

Библиотеката тънеше в полумрак, защото щорите бяха спуснати. Мрачната стая с високи стени, изцяло закрити от рафтове с книги в тъмни подвързии, я угнетяваше. Ако имаше избор, тя не би се спряла на това място за срещата, на която възлагаше такива надежди. Многото книги винаги я потискаха, както и хората, които с удоволствие изчитаха такива купища. По-точно всички хора с изключение на Ашли. Тя започна постепенно да различава очертанията на масивните мебели: дълбоки меки кресла с високи облегалки и широки подръчници, направени за стройните мъже от семейство Уилкс; тумбести столове с кадифени табуретки пред тях — за момичетата. В другия край на дългата стая, пред камината, като огромно заспало животно се издигаше облегалката на широко канапе — любимото място на Ашли.

Тя притвори вратата, като остави само малка пролука, и се опита да усмири ударите на сърцето си. Помъчи се да си припомни какво точно бе намислила да каже на Ашли миналата нощ, но не можа да се сети за нищо. Дали въобще го беше намислила и после забравила, или само си бе представяла онова, което Ашли щеше да й каже? Тя не успя да си спомни и внезапно бе овладяна от смразяващ страх. Ако поне сърцето й спреше да бумти в ушите, може би щеше да измисли какво да каже. Но лудешкото туптене само още повече се ускори, щом тя го чу да произнася последните думи за сбогом и да влиза в къщата.

Единственото, за което можеше да мисли, бе, че го обича, обича всичко у него — от гордо изправената златокоса глава до високите тъмни ботуши, обича смеха му дори когато я озадачава, обича смущаващото му мълчание. О, ако можеше сега да влезе и да я вземе в обятията си, щеше да бъде спасена от необходимостта да казва нещо. Той сигурно я обичаше… Може би молитвата би помогнала. Тя стисна плътно очи и замълви: „Света дево, милостива…“

— Виж ти, Скарлет! — прозвуча гласът на Ашли, като си проби път през бученето в ушите й и я хвърли в неописуем смут.

Той стоеше в галерията и надничаше към нея през открехнатата врата, а на лицето му играеше шеговита усмивка.

— От кого се криеш? От Чарлс или от Тарлтънови?

Тя жадно пое въздух. Значи е забелязал как мъжете се тълпят около нея. Колко неизказано скъп й беше той, застанал там с проблясващи очи, без дори да подозира нейното вълнение. Скарлет не можа да проговори, а протегна ръка и го дръпна в стаята. Той влезе озадачен, но заинтригуван. Тя беше напрегната и в очите й имаше огънче, каквото никога преди не беше виждал, и дори в сумрака се забелязваше руменината по страните й. Ашли неволно затвори вратата зад себе си и хвана ръката й.

— Какво има? — попита той почти шепнешком.

От допира му затрепери. Сега щеше да стане онова, за което бе мечтала. Хиляди безредни мисли се стрелкаха през съзнанието й, но тя не можеше да улови нито една, за да я изкаже с думи. Само трепереше и се взираше в лицето му. Защо той не заговори?

— Какво има? — повтори Ашли. — Искаш да ми кажеш някоя тайна ли?

Сковаността й внезапно я напусна и дългогодишните наставления на Елен също тъй внезапно се изпариха от главата й. В този момент господар на съзнанието й беше прямата ирландска кръв на Джералд и от устните й се отрони:

— Да… една тайна. Обичам те.

За миг настана такава тишина, че не се чуваше дори диханието им. После тя усети как я залива вълна от щастие и гордост и се отърси от треперенето си. Защо не бе го сторила по-рано? Колко по-простичко беше това от всички благовъзпитани уловки, на които я бяха учили. И очите й потърсиха неговите.

В тях имаше смайване, недоверие и още нещо… Какво беше то? Да, Джералд бе гледал тъй, когато любимият му ловен кон бе счупил крака си и той трябваше да го застреля. Защо ли пък й хрумна това? Такава глупава мисъл. И защо Ашли изглеждаше тъй странен и не продумваше? После той сякаш надяна на лицето си добре изпробвана маска и галантно се усмихна.

— Не е ли достатъчно, че днес грабна сърцата на всички мъже? — каза той и в гласа му прозвуча познатата закачлива и ласкава нотка. — Искаш да няма изключения, така ли? Е, ще ти призная, че моето сърце винаги ти е принадлежало. Та ти отдавна го разби.

Нещо не беше наред. Нещо се объркваше. Не така бе предвиждала разговора с него. Сред многото мисли, препускащи в главата й, една започваше да придобива по-определена форма. Кой знае защо, Ашли се държеше тъй, сякаш приемаше, че тя просто флиртува с него. Но той усещаше, че не е така. Скарлет разбираше това.

— Ашли!… Ашли… кажи ми… трябва да ми кажеш… О, не се шегувай с мене сега! Имам ли сърцето ти наистина? О, скъпи мой, аз те оби…

Той бързо сложи ръка на устните й. Маската бе изчезнала.

— Не бива да казваш тези неща, Скарлет! Не бива. Ти не ги мислиш сериозно. След това ще мразиш себе си, че си ги говорила, а и мене също, че съм ги чул!

Тя отметна рязко глава. Сякаш мигновено я прониза ток и цяла пламна.

— Никога не бих могла да те намразя. Казвам ти, че те обичам, а знам, че и ти не си безразличен към мене, защото… — Тя млъкна. Никога по-рано не беше виждала толкова страдание в нечие лице. — Ашли, ти не си безразличен… не си, нали?

— Не — отвърна той помръкнал, — не съм безразличен.

Ако й бе отговорил, че я ненавижда, едва ли би се уплашила повече. Вкопчи се в ръката му, без да може да пророни дума.

— Скарлет — промълви той, — не можем ли да излезем оттук и да забравим изобщо, че сме си казали тези неща?

— Не — прошепна тя. — Аз не мога. Не разбирам какво се мъчиш да кажеш. Не искаш ли… да се ожениш за мене?

— Аз ще се оженя за Мелани — отвърна той.

Без да усети как е станало, тя изведнъж видя, че седи на един от ниските кадифени столове, а Ашли е седнал на меката табуретка в краката й и здраво стиска двете й ръце. Той й говореше нещо, но тя не откриваше никакъв смисъл в приказките му. Съзнанието й блуждаеше, изпразнено от всички мисли, бушуващи в него само преди миг, и думите на Ашли се плъзгаха, без да могат да проникнат навътре, като дъжд по стъкло. Тя ги долавяше някак отдалече, минаваха забързани покрай ушите й — нежни и съчувствени думи, все едно баща утешаваше огорчено дете.

В главата й отекна името на Мелани и тя се взря в ясните му сиви очи. Видя в тях същата онази отдалеченост, която толкова често я бе обърквала, но и нещо друго — ненавист към самия себе си.

— Татко ще обяви годежа довечера. Скоро ще стане и сватбата. Трябваше да ти кажа по-рано, но мислех, че знаеш. Мислех, че всички знаят… от години наред. Никога не съм и сънувал, че ти… Ти имаш толкова обожатели. Смятах, че Стюарт…

В нея бавно започна да се възвръща способността да чувства и да разбира.

— Но нали ти ей сега ми каза, че не си безразличен към мене?

Топлите му ръце стиснаха нейните още по-силно и тя усети болка.

— Скъпа моя, нужно ли е да ме караш да ти говоря неща, които ще те наранят?

Тя не отговори, но в мълчанието й се чувстваше настоятелност.

— Как мога да ти обясня това, скъпа? Ти си тъй млада и безгрижна, че не знаеш какво всъщност е бракът.

— Аз знам, че те обичам.

— Любовта не е достатъчна, за да бъде един брак сполучлив, когато двама души са тъй различни като нас двамата. Ти би искала да притежаваш изцяло мъжа, който е с тебе, Скарлет — тялото му, сърцето му, душата му, мислите му. И ако ги нямаш, ще бъдеш нещастна. А аз не бих могъл да ти се отдам всецяло. Не само на тебе, но и на никоя друга. Нито бих искал да владея твоя ум и твоята душа. Това би те оскърбило толкова, че скоро би ме намразила, и то горчиво! Ти би възненавидяла книгите, които чета, и музиката, която обичам, защото те ще ме откъсват макар и за малко от тебе. А аз… аз може би…

— А нея обичаш ли?

— Тя е като мене, от моята кръв е и ние се разбираме помежду си, Скарлет! Скарлет, как да те убедя, че не може да има мир в брака, ако двамата не си подхождат?

Някой друг бе казал същото: „Щастие може да има само когато мъжът и жената са от едно тесто.“ Кой ли? Сякаш бяха минали милион години, откакто го бе чула, но все още не можеше да открие никакъв смисъл в това.

— Но ти каза, че не си безразличен.

— Не биваше да го казвам.

Тя усети как някъде дълбоко в нея лумна огънче и бавно се разпали в ярост, изтикваща всичко друго от съзнанието й.

— И все пак беше такъв мерзавец, че да го кажеш…

Лицето му побеля.

— Бях мерзавец, щом го казах, след като се женя за Мелани. Сторих ти зло, а на Мелани дори по-голямо. Трябваше да мълча, защото знаех, че няма да ме разбереш. Как мога да бъда безразличен към тебе, която кипиш от страстна жизненост, непостижима за моята природа? Към тебе, която можеш да обичаш и мразиш тъй несдържано и буйно, както аз никога не бих могъл? Ти първична като въздуха, огъня и стихиите, а аз…

Тя мислеше за Мелани и внезапно си представи кротките й кафяви очи със зареян поглед, спокойните й малки ръце в черни дантелени ръкавици, мълчанието й, излъчващо нежност. И тогава яростта й избухна, същата онази ярост, довела Джералд до убийство, а по-далечните й ирландски деди — до престъпления, които им бяха стрували главите. В този момент у нея нямаше нищо от благовъзпитаните Робиярови, които понасяха с невъзмутимо мълчание всякакви житейски несполуки.

— Защо не го кажеш, страхливец такъв? Ти се боиш да се ожениш за мене! По-скоро би живял с онази нищожна малка глупачка, дето за нищо не си отваря устата, освен за да каже „да“ или „не“, и която ще ти народи цял куп лицемерчета, досущ като нея. Защо…

— Не бива да говориш такива неща за Мелани!

— Върви по дяволите с твоето „не бива“! Кой си ти, та да ми казваш какво бива и какво не? Страхливец такъв, подлец долен… Накара ме да повярвам, че ще се ожениш за мене…

— Бъди справедлива — умолително я прекъсна той. — Кога съм ти дал основание…

Но тя не искаше да бъде справедлива, макар да знаеше, че той говори истината. Нито веднъж не бе нарушил границите на приятелството и когато помисли за това, кипна в още по-силен гняв — гневът на наранената гордост и женската суета. Тя тичаше след него, а той не я искаше. Предпочиташе пред нея оная малка глупачка с белезникаво лице, Мелани. О, хиляди пъти по-добре щеше да е, ако бе следвала предписанията на Елен и Мами и не беше му разкривала дори че го харесва. Всичко друго, но не и този изгарящ срам!

Тя скочи от мястото си със стиснати юмручета; той също се изправи и надвеси над нея лицето си, по което личеше безмълвното страдание на човек, принуден да погледне към безпощадната действителност.

— Ще те мразя, докато умра, негодник такъв… Нищожество си… нищожество…

Тя се мъчеше да измисли някоя още по-лоша и обидна дума, но все не успяваше.

— Скарлет… Моля те…

Той протегна ръка към нея и тогава тя го удари през лицето с все сила. Плесницата изплющя като камшичен удар в тишината на стаята и яростта й внезапно я напусна, като остави само безутешно отчаяние в сърцето й.

Червената следа от дланта й личеше ясно на бледото му уморено лице. Без да каже нищо, той повдигна безжизнено отпуснатата й ръка до устните си и я целуна. И преди тя да успее да заговори, излезе от стаята и безшумно затвори вратата.

Тя отново седна, тъй като от постъпката му след яростното й изстъпление усети слабост в коленете. Той си бе отишъл и сега споменът за пламтящия белег на лицето му щеше да я преследва до гроб.

Чу как замира лекият приглушен шум от стъпките му в огромната галерия и едва сега осъзна докрай цялата чудовищност на постъпката си. Беше го изгубила завинаги. Сега той щеше да я намрази и всеки път, щом я погледнеше, щеше да си спомня как тя му се е хвърлила на врата, без да я е насърчавал ни най-малко.

„Аз не съм по-добра от Хъни Уилкс“ — бе мисълта, която я прониза внезапно, и Скарлет си спомни как всички, и най-вече тя самата, се надсмиваха презрително на дръзкото поведение на Хъни.

Тя си представи ясно непохватното фръцкане и глупавото кискане на Хъни, когато се увесеше на ръката на някое момче, и при тази картина подскочи като ужилена, обзета от нов пристъп на ярост — към себе си, към Ашли и към целия свят. Тъй като мразеше себе си, тя мразеше и всички останали с настървението и яростта на шестнайсетгодишно момиче, чиято любов е потъпкана и унизена. В чувството й бе примесена само малка частица истинска нежност. В него преобладаваха суетността и самодоволната увереност в неотразимите й качества. Сега, след като се бе провалила, по-силен от мъката бе страхът й, че се е изложила публично. Дали поведението й е било тъй неприкрито, както и на Хъни? Възможно ли бе всички да й се смеят? Тя цяла се разтрепера неудържимо при тази мисъл.

Ръката и се отпусна върху малката масичка и пръстите й несъзнателно стиснаха миниатюрна порцеланова вазичка, върху която се хилеха две херувимчета. В стаята цареше такава неподвижна тишина, че й се щеше да изкрещи, за да я пропъди. Трябваше да направи нещо или щеше да полудее. Грабна вазата и ядно я запрати в дъното на стаята. Тя леко закачи облегалката на канапето и със слабо звънтене се разби в мраморната полица над камината.

— Това вече е прекалено — обади се един глас откъм канапето.

Никога не беше се стряскала и уплашвала по-силно в живота си. Устата й пресъхна и не можеше да отрони нито звук. Тя се вкопчи в облегалката на един стол и краката й мигом се подгънаха, когато от канапето, на което беше лежал, се надигна Рет Бътлър и се поклони с престарана любезност.

— Достатъчно пострадах от това, че следобедната ми дрямка бе нарушена от обяснението, което бях принуден да изслушам, но защо трябва да заплашват и живота ми?

Беше истински, а не привидение. Но, мили Боже, той бе чул всичко! Тя събра последните остатъци от силите си в някакво подобие на достойнство.

— Сър, вие трябваше да известите за присъствието си.

— Така ли? — Белите му зъби блеснаха и дръзките му черни очи се засмяха. — Всъщност вие ми натрапихте своето присъствие. Бях принуден да изчакам мистър Кенеди и като усетих, че не се нравя твърде на компанията в задния двор, бях достатъчно тактичен да избавя останалите от нежеланата си особа и да дойда тук, където смятах, че няма да бъда обезпокояван. Но, уви! — Той сви рамене и тихо се разсмя.

Гневът й отново се надигна при мисълта, че този груб и нахален човек е чул всички онези неща, от които тя изпитваше такъв срам, че сега й се щеше по-скоро да бе умряла, преди да ги произнесе.

— Подслушвачите… — започна тя вбесена, но той я прекъсна с усмивка.

— Подслушвачите често чуват извънредно занимателни и поучителни неща. От дългата си практика на подслушвач мога да ви кажа, че…

— Вие не сте никакъв джентълмен!

— Уместна забележка — отвърна той безгрижно. — А пък вие, мис, не сте никаква дама.

Изглежда, това му се видя много забавно, защото отново се разсмя полугласно.

— Нима една дама може да изрече и направи това, което чух преди малко? Но трябва да ви призная, че на мен рядко ми харесват дами. Зная какво си мислят, но те самите никога нямат смелостта и липсата на възпитание да го кажат гласно. А това след време започва да става досадно. Но вие, скъпа ми мис О’Хара, сте момиче с рядко срещан дух, достоен за уважение, и аз ви свалям шапка. Не мога да си представя с какво ли изтънченият мистър Уилкс е очаровал такава буйна натура като вашата. Би трябвало на колене да благодари пред Бога, задето му е изпратил девойка с вашата… как го каза той? Страстна жизненост? Ала тъй като е малодушен, клетникът…

— Вие не сте достоен да избършете прахта от обувките му! — кресна тя извън себе си.

— А уж щяхте цял живот да го мразите! — Той седна на канапето и тя отново чу смеха му.

Ако можеше да го убие, би го сторила. Вместо това тя излезе от стаята с цялото достойнство, което можа да събере, и затръшна тежката врата зад гърба си.

Скарлет се изкачи по стълбите толкова бързо, че когато стигна до площадката, стори й се, че ще припадне. Спря, стиснала перилата, а сърцето й биеше тъй силно от яд, обида и изтощение, сякаш ей сегичка щеше да изхвръкне от гърдите й. Опита се да диша дълбоко, но Мами бе стегнала корсета много здраво. Ако припаднеше и я намереха тук, какво ли щяха да помислят? О, те не биха се поколебали да помислят най-лошото — и Ашли, и този зъл Бътлър, и отвратителните момичета, които толкова й завиждаха! За първи път в живота си съжали, че не носи със себе си амонячни соли, както правеха другите девойки, но тя изобщо се бе отказала да ги ползва. Толкова се гордееше, че никога не й се завива свят. Но сега просто не можеше да си позволи да припадне.

Постепенно се посъвзе. След минута щеше да е съвсем добре и да се промъкне тихичко в малкия будоар до спалнята на Индия, да разхлаби корсета си и да се отпусне на някое от леглата при спящите момичета. Опита се да успокои сърцето си и да овладее изражението си, защото предполагаше, че изглежда като обезумяла. Ако някое от момичетата беше будно, щеше да разбере, че е станало нещо нередно. А никой никога не биваше да узнае за тази й преживелица.

През широкия еркерен прозорец на площадката тя виждаше мъжете, които още се изтягаха в столовете си под дърветата и в сянката на беседката. Как им завиждаше! Чудесно бе да си мъж и никога да не преживяваш нещастия като това, което й се бе случило току-що. Докато стоеше и ги наблюдаваше със замаяна глава и парещи клепачи, тя чу бързия тропот на конски копита по парадната алея, хрущенето на чакъла и възбуден глас, който питаше нещо един от негрите. Чакълът отново захрущя и тя видя как един ездач премина в галоп през зелената морава и се насочи към групата под дърветата.

Сигурно беше някой окъснял гост, но защо препускаше с коня си през тревата, която бе гордостта на Индия? Тя не можа да го разпознае, ала когато той скочи от седлото и хвана здраво Джон Уилкс за ръката, видя, че чертите му са изопнати от вълнение и възбуда. Всички се скупчиха около него, като захвърлиха високите чаши и палмовите ветрила на масите и по земята. Въпреки разстоянието тя дочу гълчавата от гласове, които разпитваха и се провикваха, и усети трескавото напрежение, обхванало мъжете. Тогава над суматохата прокънтя ликуващият вик на Стюарт: „Йее-йей!“ — сякаш гонеше дивеч по време на лов. Така тя чу за пръв път бунтовния призив, без още да знае какво означава.

Пред погледа й четиримата млади Тарлтънови, последвани от Фонтейновите момчета, хукнаха към конюшнята с викове: „Джиймс! Хеей, Джиймс! Оседлавай конете!“

„Изглежда нечия къща се е запалила“ — помисли си Скарлет. Но независимо дали имаше пожар или не, нейната грижа бе да се прибере в спалнята, преди да са я открили.

Сърцето й се беше поуспокоило и тя на пръсти изкачи стълбите до тихия коридор; сякаш цялата къща бе потънала в блажена дрямка, също като безгрижно унесените в сън девойки, и така до вечерта, когато отново щеше да блесне в цялата си прелест, озвучена от музика и грейнала от нежния пламък на свещите. Тя отвори внимателно вратата на будоара и се промъкна вътре. Едната й ръка беше зад гърба й, хванала бравата, когато през открехнатата врата към отсрещната спалня до нея достигна сподавеният, почти шепнещ глас на Хъни Уилкс.

— Смятам, че днес Скарлет се държа направо безсрамно.

Скарлет отново усети лудешкото биене на сърцето си и несъзнателно го притисна с ръка, като че можеше да го накара да утихне. „Подслушвачите често чуват извънредно поучителни неща“ — отекна в паметта й. Дали отново да излезе, без да вдига шум? Или да издаде присъствието си, та да засрами Хъни, както й се полагаше? Но тогава чу друг глас, който я застави да спре. Беше гласът на Мелани и тя за нищо на света не би помръднала от мястото си, без да я чуе.

— О, Хъни, не е така! Не бъди лоша. Тя просто е много независима и жизнерадостна. Стори ми се безкрайно очарователна.

Скарлет изохка и ядно впи нокти в корсажа си. „Дотам да стигна, че тази лицемерна гъска да се застъпва за мене!“ — помисли си тя.

Дори отявлената злоба на Хъни би понесла по-лесно. Скарлет никога не се доверяваше на жена и не допускаше, че има друга освен майка й, която в постъпките и думите си да не следва егоистични подбуди. Мелани знаеше, че Ашли й е вързан в кърпа, затова си позволяваше подобна християнщина. Скарлет бе уверена, че Мелани е избрала този начин, за да изтъкне победата си и в същото време да покаже колко е благородна. Самата Скарлет често бе използвала този трик, когато говореше пред мъжете за други момичета, и така винаги бе успявала да убеди глупавото мъжко племе, че е мила и безкористна.

— Слушай какво ще ти кажа тогава — отвърна остро Хъни, повишила глас. — Ти сигурно си съвсем сляпа.

— По-тихо, Хъни! — изшътка Сали Мънроу. — Ще те чуят из цялата къща!

Хъни продължи малко по-тихо:

— Нали видяхте как се държеше с всеки мъж, когото успееше да докопа, дори с мистър Кенеди, а той е поклонник на собствената й сестра! Никога не съм виждала такова нещо! Освен това, не ще и дума, умилкваше се и пред Чарлс… — Хъни се изкиска смутено — а знаете, че ние с Чарлс…

— Наистина ли? — чу се възбуден шепот от няколко страни.

— Момичета, не казвайте на никого… още не!

Отново се разнесе кикот и пружината на леглото изскърца, изглежда, някой ощипа Хъни. Мелани продума нещо в смисъл, че щяла да бъде много щастлива Хъни да й стане снаха.

— Аз пък няма да се радвам, ако Скарлет ми стане снаха, защото тя е най-безочливото същество, което съм виждала — прозвуча мрачната забележка на Хети Тарлтън, — дето се казва, тя е почти сгодена за Стюарт. Брент разправя, че пукната пара не давала за него, но разбира се, той също е полудял по нея.

— Ако питате мене — обади се Хъни, като си придаваше важност и тайнственост, — има само един човек, на когато тя държи. И това е Ашли.

Момичетата зашепнаха възбудено една през друга, задаваха въпроси и се прекъсваха, а Скарлет почувства как се вледенява от страх и унижение. Хъни беше глупаво и просто момиче и не умееше да се държи с мъжете, но по отношение на жените явно притежаваше усет, който Скарлет бе подценила. Уязвеното самочувствие и наранената гордост, от които бе страдала в библиотеката при разговора си с Ашли и с Рет Бътлър, бяха просто незначителни убождания в сравнение с това. На мъжете можеше да се разчита, че ще държат устите си затворени, дори на мъже като мистър Бътлър, но щом Хъни Уилкс се бе досетила за тайната й, тя щеше да вдигне врява като копой, надушил следа, и до вечерта целият окръг щеше да узнае всичко. Едва миналата вечер Джералд й бе казал, че няма да търпи окръгът да се смее на дъщеря му. А как щяха всички да се смеят сега! Лепкава студена пот потече на струйки под мишниците й.

Откъм спалнята се извиси гласът на Мелани, отмерен и спокоен, с лека нотка на укор.

— Знаеш, че не е тъй, Хъни, пък и е неучтиво да говориш по този начин.

— Вярно е, Мели, и ако ти не беше заета вечно да търсиш доброто у хора, които никога не са го притежавали, щеше и сама да забележиш. Но аз съм доволна. Пада й се на Скарлет О’Хара, защото винаги е гледала само как да създава неприятности и да отнема кавалерите на другите момичета. Много добре знаеш, че тя отне на Индия Стюарт, без въобще да й е нужен. Днес пък се опитваше да прикотка и мистър Кенеди, и Ашли, и Чарлс…

„Трябва да си ида у дома — реши Скарлет. — Трябва да си ида у дома!“

Да можеше чрез някакво вълшебство да се озове в Тара, където щеше да е в безопасност, да бъде до Елен, само да я види, да се докосне до полите й, да се наплаче в скута й и да излее пред нея мъките си от начало до край. Ако трябваше да чуе една дума още, щеше да се втурне вътре, да оскубе разчорлената безцветна коса на Хъни и да заплюе Мелани Хамилтън, за да й покаже какво мисли за нейното милосърдие. Но днес вече се бе проявила достатъчно просташки, съвсем като бяло нищожество — оттам идваха всичките й нещастия.

Тя притисна плътно полите си с ръце, за да не шумолят, и се измъкна навън крадешком като дива котка. „Вкъщи — беше единствената й мисъл, докато бързаше по коридора, покрай затворените врати и тихите стаи. — Трябва да се прибера вкъщи.“

Беше стигнала вече до предната веранда, когато я стресна нова мисъл — не можеше да си иде у дома! Не можеше да избяга! Трябваше да изпие горчилката докрай, да изтърпи цялата злоба на момичетата и собственото си унижение и страдание. С бягството си само щеше да им даде в ръцете още камъни, които да хвърлят в нейната градина.

Тя заудря с юмрук високата бяла колона, до която беше застанала, и пожела като Самсон да срути с един удар Дванайсетте дъба и да погуби всички тук, до последния човек. Щеше да ги накара да се разкайват. Щеше да им даде да се разберат. Още не знаеше как точно, но въпреки всичко щеше да го стори — да ги нарани по-лошо, отколкото те я бяха наранили.

За момент забрави, че Ашли е нейният любим. Той вече не бе високото момче с леко разсеян вид, което тя обичаше, а съставна част от Уилксови, от Дванайсетте дъба, от окръга — а тя ги ненавиждаше всички, защото й се присмиваха. На шестнайсет години суетата е по-силна от любовта и сега в пламналото й сърце нямаше място за нищо друго освен за омраза.

„Няма да си ида у дома — каза си тя. — Ще остана тук и ще ги накарам да съжаляват. И нищо няма да разкажа на мама. Не, никога и на никого няма да кажа.“ Тя се стегна вътрешно и реши пак да иде в къщата, да се изкачи обратно по стълбите и да влезе в другата спалня.

Когато се извърна, видя, че от отсрещния край на галерията в къщата влиза Чарлс. Щом я забеляза, той забърза към нея. Косата му бе разрошена, а лицето му пламтеше от възбуда.

— Знаете ли какво е станало? — извика той, преди още да е стигнал до нея. — Чухте ли? Пол Уилсън ей сега пристигна на кон от Джоунсбъро и донесе вестта!

Когато дойде до нея, той млъкна задъхан. Тя не каза нищо, а само го гледаше втренчено.

— Мистър Линкълн е свикал войници… искам да кажа, доброволци… Цели седемдесет и пет хиляди!

Пак Линкълн! Мъжете никога ли не мислеха за нещо съществено? Ето го и тоя глупак — очакваше от нея да се вълнува от деянията на мистър Линкълн, когато сърцето й бе разбито, а името й направо опетнено.

Чарлс стоеше, вперил поглед в нея. Лицето й бе бяло като платно, а през тесните процепи на клепачите очите й искряха като изумруди. Той никога не бе виждал момиче, чието лице да излъчва такъв силен вътрешен огън, нито други очи с тъй странен блясък.

— Толкова съм недосетлив — укори се той. — Трябваше да ви го съобщя по-внимателно. Забравих колко са чувствителни дамите. Съжалявам, че тъй ви разтревожих. Да не ви е зле? Мога ли да ви предложа чаша вода?

— Не — отвърна тя и скалъпи една крива усмивка.

— Да идем ли да поседнем на пейката? — попита той, като я хвана под ръка.

Тя кимна и той внимателно я поведе надолу по стълбите пред къщата и през поляната към желязната пейка, поставена под най-големия дъб в предния двор. „Колко крехки и нежни същества са жените — каза си той, — готови са да припаднат само при мисълта за война и жестокост.“ При това хрумване той се почувства много мъжествен и удвои вниманието си, когато я настаняваше на пейката. Тя изглеждаше много странна и в бледото й лице имаше дива хубост, която накара сърцето му да се разтупти. Възможно ли бе да е тъй разстроена от мисълта, че той може да иде на война? Не, беше твърде самонадеяно от негова страна да вярва в това. Но защо тогава го гледаше така особено? И защо ръцете й, с които дърпаше дантелената си кърпичка, трепереха? Ами гъстите й смолисти мигли — те пърхаха точно както при момичетата в романтичните истории, които беше чел, трепкаха от свян и любов.

Той на три пъти се покашля, за да заговори, но все не успяваше. Сведе поглед, тъй като зелените й очи го пронизваха, ала тя сякаш не го виждаше. „Той има много пари — мислеше бързо Скарлет в този момент, докато в съзнанието й вече назряваше план. — Няма родители, които да ми досаждат, и живее в Атланта. Ако се омъжа за него веднага, тъкмо ще покажа на Ашли, че пет пари не давам за него, а просто съм флиртувала. А пък Хъни направо ще умре. Никога, никога няма да си намери друг кандидат и всички ще й се подиграват. Мелани също ще бъде огорчена, защото много обича Чарлс. И Стюарт, и Брент ще страдат… — Тя не знаеше точно защо иска да нарани и тях, тъй като те не бяха виновни в нищо, освен че имаха злобни сестри. — Всички ще накарам да съжаляват, когато дойда тук на гости с изящна карета, с купища хубави дрехи и имам своя собствена къща. И тогава никога, никога няма да ми се присмиват.“

— Разбира се, това означава, че ще се сражаваме — обади се най-после Чарлс, след още няколко смутени покашляния. — Но вие не се плашете, мис Скарлет, всичко ще свърши след един месец и те ще има да квичат. Точно тъй! Да квичат! За нищо на света не бих искал да го изпусна. Страхувам се, че балът май ще се провали довечера, защото Ескадронът ще се събира в Джоунсбъро. Братята Тарлтън отидоха да разнесат новината. Зная, че дамите ще съжаляват.

Тя отвърна само „О!“, защото не можа да измисли друго, но то се оказа достатъчно.

Вече бе започнала да се овладява и да събира мислите си. Всичките й чувства бяха като че попарени от слана и тя се чудеше дали изобщо ще може някога отново да се вълнува. Защо да не вземе това хубаво, пламнало от смущение момче? Той не бе по-лош от другите, а на нея и без това й беше все едно. Не, никога не би могла да излезе от безразличието си, дори да доживееше до деветдесет години.

— Сега не мога да реша дали да се присъединя към Южнокаролинския легион на мистър Уейд Хамптън или към отряда на градската охрана в Атланта.

Тя пак каза „О!“, очите им се срещнаха и трепкащите мигли окончателно погубиха Чарлс.

— Ще ме чакате ли, мис Скарлет? Ще бъде… за мене ще бъде райско блаженство да знам, че ще ме чакате, докато победим янките.

Той млъкна задъхан и зачака отговора й, вперил очи към устните с извити ъгълчета. За пръв път забеляза сенките около тези ъгълчета и се запита какво ли ще усети, ако ги целуне. Потната й длан се плъзна в неговата.

— Не бих искала да чакам — отвърна тя с премрежен поглед.

Стиснал ръката й, Чарлс замря с отворена уста. Като го наблюдаваше изпод ресниците си, Скарлет разсеяно си помисли, че й прилича на настъпена жаба. Той заекна безсилно няколко пъти, затвори устата си, пак я отвори и отново стана аленочервен.

— Възможно ли е да ме обичате?

Тя не отговори, а погледна надолу към скута си. Чарлс се замята в редуващи се пристъпи на възторг и озадачено смущение. Може би не беше редно за един мъж да задава на момиче такъв въпрос. Може би за нея би било неприлично да му отговори. Тъй като никога по-рано не бе имал достатъчно смелост, за да стигне до подобен момент, той бе объркан и не знаеше как да постъпи. Искаше му се да крещи, да пее, да я разцелува, да подскача, а после да изтича и да разкаже на всички — черни и бели, че тя го обича. Но само стискаше ръката й, докато тя почувства болка от впитите пръстени.

— Значи сте съгласна да се венчаем скоро?

— Ъхъ — отвърна тя, като оправяше една гънка на роклята си.

— Да направим ли двойна сватба с Мел…

— Не — бързо каза тя и очите й го стрелнаха със застрашителни пламъчета.

Чарлс разбра, че отново е сгрешил. Естествено, всяко момиче искаше да си има отделна сватба, а не да дели с друга своя блясък. Колко мила бе тя, като се правеше, че не забелязва неговата нетактичност! Защо не беше тъмно, та сенките да му дадат смелост да целуне ръката й и да й каже онова, което копнееше да изрече.

— Кога мога да говоря с баща ви?

— Колкото по-скоро, толкова по-добре — отвърна тя с надежда да пусне ръката й, която я болеше от притиснатите пръстени, преди да й се наложи сама да го помоли за това.

Той скочи от мястото си и за момент Скарлет помисли, че ще подрипне, преди да се е обадило чувството му за приличие. Беше отправил към нея сияещи очи, в които бе отразена чистата му искрена душа. Никой преди него не бе я гледал тъй и никой друг мъж в живота й нямаше да й засвидетелства подобно обожание, но при странното безразличие, което я бе обхванало, тя само мимоходом отбеляза наум, че й прилича на същинско теле.

— Ей сега ще ида да намеря баща ви — каза той с озарено от усмивка лице. — Не мога да чакам. Ще ме извините ли… скъпа?

Беше му трудно да изрече това „скъпа“, но след като веднъж се отрони от устните му, той пак го повтори с удоволствие.

— Да — отвърна тя. — Ще чакам тук. Толкова е прохладно и приятно.

Той тръгна през поляната и когато се скри някъде зад къщата, тя остана сама под шумящия дъб. От конюшните изхвърчаха ездачи, а зад тях, като се стремяха да не изостават, препускаха слугите им негри. Братята Мънроу профучаха край нея, като размахваха шапки, а след тях и Фонтейнови, и Калвъртови се насочиха с викове към пътя. Четиримата Тарлтънови в бесен галоп прекосиха моравата досами нея и Брент извика:

— Мама ще ни даде конете! Йее-йей!

Изпод копитата хвърчаха пръст и трева и ездачите изчезнаха, като я оставиха пак сама.

Пред Скарлет се издигаха високите колони на бялата къща, която сякаш се отдръпваше от нея с хладно достойнство. Сега вече тя никога нямаше да бъде нейна къща. Ашли нямаше да я понесе на ръце през прага като своя невеста. „О, Ашли, Ашли! Какво направих!“ Някъде дълбоко под наранената гордост и студената пресметливост се надигна болка. Раждаше се зряло чувство по-силно от суетността и своенравната й себичност. Тя обичаше Ашли, знаеше, че го обича и никога не бе страдала по него тъй силно, както в мига, когато видя Чарлс да изчезва зад завоя на чакълената алея.