Маргарет Мичъл
Отнесени от вихъра (59)

Глава LIX

У никого не бе останало съмнение, че колкото повече расте, Бони Бътлър става все по-необуздана и че има нужда от твърда ръка, ала тъй като бе всеобща любимка, на околните не им даваше сърце да проявят нужната строгост. Бяха я изтървали още през месеците, когато замина с баща си. По време на престоя им в Ню Орлиънс и Чарлстън й се позволяваше вечер да седи до колкото си поиска, тъй че често заспиваше в ръцете на Рет по театри, ресторанти и пред игралната маса. По тази причина сега трябваше да се действа със сила, за да си легне едновременно с покорната Ела. Докато отсъстваха от Атланта, Рет й разрешаваше да се облича по свой избор и оттогава тя вдигаше къщата на главата си при всеки опит на Мами да й сложи памучна рокличка и престилка вместо любимите й рокли от синя тафта с дантелени якички.

Изглеждаше просто невъзможно да се наваксат пропуските във възпитанието й, допуснати по време на отсъствието на детето от къщи и по-късно, когато Скарлет се възстановяваше от болестта си в Тара. Бони растеше и Скарлет се опитваше да я стегне малко, да й внуши, че не бива да бъде тъй упорита и своенравна, но усилията й бяха безуспешни. Рет винаги вземаше страната на дъщеря си, колкото и нелепи да бяха желанията й, колкото и възмутително да бе поведението й. Той я насърчаваше да говори, отнасяше се с нея като с голям човек, изслушваше мнението й с най-сериозна физиономия и си даваше вид, че се ръководи от него. В резултат на това Бони прекъсваше възрастните, когато си искаше, противоречеше на баща си и го мъмреше строго. А той само се смееше и не позволяваше на Скарлет дори да я плесне укорно през ръката.

„Ако не беше толкова сладко и мило същество, щеше да е непоносима — мрачно размишляваше Скарлет, осъзнала най-после, че е родила дете, чийто нрав не отстъпва на нейния. — Тя обожава Рет и той, стига да иска, може да я поукроти.“

Ала Рет изобщо не бе склонен да превъзпитава Бони. Той одобряваше безрезервно всичките й постъпки и ако тя поискаше да й свали луната, не би срещнала никаква съпротива от негова страна, ако това бе по силите му. Гордостта му от нейната красота, от къдриците, трапчинките и грациозните й жестове беше безгранична. Обожаваше я, задето бе тъй дръзка и палава, задето тъй мило му показваше своята любов и привързаност. Колкото и да бе разглезена и своенравна, тя бе много обичливо дете и той не можеше да се насили да я ограничава в нищо. Баща й бе нейният идол, центърът на мъничкия й свят, а за него това беше твърде ценно, за да рискува да го изгуби заради наставления и укори.

Момиченцето следваше баща си навред като сянка. Сутрин го будеше рано, когато още не му се ставаше, седеше до него на масата, като хапваше ту от своята, ту от неговата чиния, яздеше пред него на коня и не позволяваше никому освен на Рет да я съблича и да я слага в креватчето, поставено до неговото легло.

Скарлет се чувстваше развеселена и трогната, като наблюдаваше как най-малкото й дете командва и разиграва баща си. Кой би помислил, че не някой друг, а Рет ще се отнесе тъй сериозно към ролята си на баща? Ала понякога я пронизваше ревност, тъй като Бони, макар и само четиригодишна, разбираше Рет много по-добре от нея самата и умееше да се справя с него далеч по-успешно.

Когато Бони навърши четири години, Мами взе да мърмори колко неприлично било едно момиченце „да яха кон кат мъж пред татко си и полата му да се дига нагоре“. Рет не остави без внимание тази забележка, както изобщо се съобразяваше с всички забележки на Мами относно правилното отглеждане на малките момиченца. В резултат на това се появи едно дребно шотландско пони на кафяви и бели петна с дълга копринена грива и опашка, както и миниатюрно дамско седло, инкрустирано със сребро. Естествено, понито бе подарък и за трите деца, тъй че Рет купи седло и за Уейд. Ала Уейд хиляди пъти предпочиташе своето санбернарско куче, а Ела изпитваше страх от всякакви животни. И така, понито стана собственост на Бони и беше кръстено „Мистър Бътлър“. Единственото, което помрачаваше радостта на Бони, бе, че не може да язди по мъжки като баща си, но след като той й обясни колко по-трудно е да се язди странично, бе напълно удовлетворена и бързо напредна в уроците. Рет бе донемайкъде горд от добрата й стойка и умелите й ръце.

— Чакайте само да порасне, че да тръгне на лов — хвалеше се той. — Няма да има равна на себе си. Тогава ще я отведа във Вирджиния. Там става истинският лов. А също и в Кентъки, където добрите ездачи са на почит.

Когато се стигна до костюма й за езда, както обикновено тя имаше решаващата дума за избора на цвета и както обикновено избра синьо.

— Но, пиленцето ми, синьото кадифе не става за тая работа! От него аз ще си шия официална рокля — засмя се Скарлет. — Малките момиченца носят костюмчета от хубаво черно сукно. — И като видя как черните й веждички се смръщват, добави: — За Бога, Рет, обясни й, че е неподходящо, при това много ще се цапа.

— Е, щом й харесва синьото кадифе, нека да е тъй. А като се изцапа, ново костюмче ще ушием — безгрижно заяви Рет.

И така, Бони получи своята амазонка от синьо кадифе с дълга пола, чийто шлейф се спускаше отстрани на понито, и черна шапка, украсена с червено перо, тъй като разказите на леля Мели за перото на Джеб Стюарт й бяха направили силно впечатление. В слънчеви дни човек можеше да ги види по Прасковената улица — Рет, който придръпваше юздите на едрия си черен кон, за да забави ход, и редом с него дъщеря му, яхнала малкото си дебеличко пони. Понякога препускаха по тихите пътища в покрайнините на града и подплашваха кокошки, кучета и деца — Бони удряше с камшика си Мистър Бътлър и обърканите й къдрици се развяваха от вятъра, а Рет задържаше коня си с твърда ръка, за да остане тя с впечатлението, че надбягването е спечелено от Мистър Бътлър.

Когато се увери, че Бони е овладяла вече стойката, че държи добре юздите и няма никакъв страх, Рет реши, че е дошло време да я научи на ниски прескоци, които бяха във възможностите на късокракия Мистър Бътлър. За тази цел той постави преграда в задния двор и плащаше на Уош, един от малките племенници на чичо Питър, по двайсет и пет цента на ден, за да научи Мистър Бътлър да скача. Започнаха тренировките с летва, закрепена на пет сантиметра от земята и постепенно стигнаха до височина трийсет сантиметра.

Замисълът обаче срещна неодобрението на трите пряко засегнати страни — Уош, Мистър Бътлър и Бони. Уош се боеше от коне и единствено царското заплащане го убеди да заставя упоритото пони да прескача бариерата по петнайсет пъти на ден; Мистър Бътлър, който се оставяше със завидно хладнокръвие на малката си господарка да го тегли за опашката и постоянно да преглежда копитата му, не беше на мнение, че Бог го е създал, за да прехвърля дебелото си туловище през летва; а Бони, която не можеше да гледа спокойно как друг язди нейното пони, подскачаше нетърпеливо по време на обучението.

Щом Рет реши, че понито вече достатъчно добре е усвоило уроците, за да му повери Бони като ездачка, въодушевлението на момиченцето нямаше граници. Тя направи триумфално първия си скок и от този момент ездата редом с баща й вече изобщо не я привличаше. Скарлет не можеше да сдържи смеха си пред перченето и ентусиазма на баща и дъщеря. Мислеше си все пак, че като й омръзне новото занимание, Бони ще насочи интереса си към нещо друго и кварталът ще мирне. Ала малката си оставаше все тъй страстно увлечена в това забавление. От беседката в горния край на задния двор до бариерата се появи утъпкана пътечка и там по цяла сутрин ехтяха възбудени крясъци. Дядо Мериуедър, обиколил цялата страна през 1849 година, твърдеше, че те досущ напомнят бойните викове на апахите, успели да се сдобият с нечий скалп.

След първата седмица Бони започна да води преговори за по-висока летва, която да е поне на половин метър от земята.

— Като станеш на шест години — отвърна й Рет. — Тогава ще можеш да правиш по-високи скокове и аз ще ти купя по-голям кон. Краката на Мистър Бътлър не са достатъчно дълги.

— Как да не са? Нали прескочих розовите храсти на леля Мели, пък те са страшно много високи!

— Не, трябва да изчакаш — за пръв път прояви твърдост Рет.

Ала постепенно твърдостта му взе да се топи пред неспирните й настойчиви молби и бурни сръдни.

— Е, добре — отстъпи той със смях една сутрин и повдигна по-високо тънката бяла летва. — Само че ако паднеш, да не почнеш да ревеш и на мен да се сърдиш.

— Мамо! — изкрещя възторжено Бони към прозореца на Скарлет. — Мамо! Гледай ме сега! Татко каза, че може!

Скарлет се приближи до прозореца с гребен в ръка и не можа да сдържи усмивката си пред картината, която представляваше мъничката фигурка, облечена в изцапана синя амазонка.

„Вече наистина трябва да й направя нов костюм — каза си тя. — Макар че един Господ знае как ще я накарам да свали тая дрипа.“

— Гледай ме, мамо!

— Гледам, скъпа — засмяна отвърна Скарлет.

Когато Рет повдигна детето и го постави върху понито, Скарлет изпита внезапен прилив на гордост при красивата му осанка и вирната главица и извика:

— Много си хубава, съкровище мое!

— И ти също — великодушно откликна Бони и като заби пети в ребрата на Мистър Бътлър, препусна през двора към беседката.

— Мамо, виж как ще го направя тоя прескок! — провикна се тя с размахан камшик.

Виж как ще го направя тоя прескок!

В съзнанието на Скарлет прозвуча смътен и далечен спомен. Имаше нещо злокобно в тези думи. Но защо ли? Как не можеше да се сети в момента! Погледна към малката си дъщеря, препускаща на понито с такава лекота и грация, и внезапна дълбока отвесна бръчка проряза челото й, а в гърдите си усети леден полъх. Бони се носеше стремително с развети черни къдри и блеснали сини очи.

„Има очите на татко — помисли си Скарлет, — същите сини ирландски очи, а и във всичко останало прилича на него.“

В същия миг мисълта за Джералд накара неясния спомен, който я измъчваше секунди по-рано, да се втурне в главата й ярък и стряскащ като лятна светкавица, озаряваща всичко наоколо с ослепително и неестествено сияние. Тя чу гръмогласната ирландска песен, разтърсващия тропот на бързо препускащи копита, носещ се откъм пасището на Тара, чу безразсъдния вик, толкова силно напомнящ този на собственото й дете. „Елен! Виж как ще го направя тоя прескок!“

— Не! — изкрещя тя. — Не! О, Бони, спри!

Едва успяла да се наведе от прозореца, чу страшния пукот на разцепено дърво, придружен с дрезгавия вик на Рет и пред очите й като в мъгла се мярнаха политащо към земята кълбо от синьо кадифе и вирнати копита. Миг по-късно Мистър Бътлър се изправи с усилие и се отдалечи в тръс с празно седло.

 

 

На третата вечер след смъртта на Бони Мами с клатушкане се качваше по стълбите към задния вход на Уилксови. Цялата бе в черно — от грамадните мъжки обуща, срязани отпред, за да има място за пръстите й, до траурното боне на главата. Помътнелите й старчески очи бяха зачервени и подпухнали; скръб се излъчваше от цялата й исполинска фигура. Лицето й бе застинало в изражение, напомнящо тъжна стара маймуна, ала устните й бяха решително стиснати.

Тя размени полугласно няколко думи с Дилси, която кимна съчувствено, сякаш отколешната им вражда бе прекъсната от безмълвно уговорено примирие. Дилси остави съдовете с ядене, които държеше в ръце, и безшумно се насочи през килера към трапезарията. След минута в кухнята се появи Мелани със салфетка за хранене в ръка. Лицето й бе тревожно.

— Да не би мис Скарлет…

— Мис Скарлет се държи тя, кат сякога — натъртено рече Мами. — Хич не исках да ви дигам посред вечеря, мис Мели. Аз мога да поседя, додето свършите, пък тогаз ще ви река кво съм си наумила.

— Вечерята може да почака — отвърна Мелани. — Дилси, сервирай на останалите. А ти, Мами, ела с мен.

Мами се заклати след нея по коридора и двете минаха покрай трапезарията, където Ашли бе седнал начело на масата, малкият му син Бо беше до него, а насреща двете деца на Скарлет шумно тракаха с лъжиците си. Щастливите гласчета на Уейд и Ела изпълваха стаята. За тях такова дълго гостуване у леля им Мели бе истински празник. Леля Мели бе винаги толкова добра, а сега дори повече от всякога. Смъртта на малката им сестричка не ги бе засегнала силно. Бони беше паднала от понито си, мама дълго беше плакала и леля Мели ги отведе у дома си, за да си играят с Бо в задния двор и да ядат сладкиши колкото си поискат.

Мелани влезе в малката дневна, чиито стени бяха скрити от лавици с книги, затвори вратата след Мами и й предложи да седне на канапето.

— Канех се да дойда веднага след вечеря — каза тя. — След като майката на капитан Бътлър пристигна вече, предполагам, че погребението ще е утре сутринта.

— Погребението, казвате. Амче тъкмо там е белята де — въздъхна Мами. — Мис Мели, у дома сички сме се фанали за главата, та съм дошла при вас да диря помощ. Голямо тегло теглим, душице, голямо.

— Да не би мис Скарлет да се е поболяла? — попита Мелани. — Аз почти не я видях след нещастието с Бони… Затвори се в стаята си, а капитан Бътлър все не си беше у дома и…

Неочаквано по черното лице на Мами потекоха сълзи.

— Трява да дойдете да ни помогнете, мис Мели. Аз направих квот можах, ама полза никва.

— Мис Скарлет…

Мами изправи приведените си рамене.

— Мис Мели, вий я знаете мис Скарлет не по-лошо от мен. Кво ли не му дойде до главата на туй дете, ама Господ му дал сила да търпи. Туй последното я съсипа, верно, но ще го понесе и него. Зарад мистър Рет съм дошла аз.

— Много исках да се видя с него, но всеки път, когато идвах, той или не беше вкъщи, или се беше заключил в стаята си с… А Скарлет прилича на привидение и дума не отронва… Кажи ми бързо какво има, Мами. Нали знаеш, че на драго сърце ще помогна, стига да мога.

Мами обърса нос с опакото на ръката си.

— Както ви рекох, мис Скарлет ще го преживее туй, дет е дошло от Бога, щот е навикнала да търпи, ама мистър Рет… Мис Мели, той нивга не е търпял нещо, дето да му иде напротив, чувайте кво ви думам. Та за него повече бера грижа аз, затуй и при вас съм дошла.

— Но…

— Мис Мели, трява безпременно да додете с мене таз вечер. — В тона на Мами се усещаше настойчивост. — Може пък вас да послуша мистър Рет. Той много ви зачита думата, тъй си е.

— Но какво има, Мами? За какво ми говориш?

Мами се поизправи някак сковано.

— Мис Мели, мистър Рет май… май си е изгубил ума. Не ни дава да изнесеме от стаята Мънинката мис.

— Изгубил си е ума? О, Мами, не може да бъде!

— Право ви думам, не лъжа. Туй си е Божата истина. Не дава да погребеме детето, и толкоз. На, няма и час, откак сам ми го рече.

— Но той не може… Не е…

— Нали затуй ви думам, че си е изгубил ума.

— Но защо…

— Мис Мели, на вас сичко ще разправя. То не е за приказка пред хора, ама вий сте си от нашта фамилия, пък и няма на кого друг да го река. Сичко ще ви разправя. Нали знаете, той душа даваше за туй дете. Не бях виждала друг мъж — ни черен, ни бял — толкоз да трепери над детето си. Кога дофтор Мийд рече, че си е счупила врата, той сякаш подлудя. Грабна си пищова, хукна навън и гръмна горкото пони. Бога ми, фана ме страх, че и него си ще гръмне. То тогаз и аз без малко не подлудях, щот мис Скарлет беше в несвяс, съседите един през друг влизаха и излизаха от къщата, пък мистър Рет в туй време държеше детето на ръце и се го викаше, даже не ми даде личицето да му умия, дет беше цялото надраскано от камъчетата. После мис Скарлет се свести и аз си рекох: „Слава тебе Господи, сега ще се утешат един друг.“

Сълзите й отново рукнаха и този път Мами дори не ги изтри.

— Пък то тя кат дойде на себе си, влезе в стаята, докат той викаше мис Бони, и му рече: „Върни ми детето, дет ми го уби.“

— О, не! Не може да бъде!

— Не може, ама на. Тъкмо тъй му рече. И зе, че му повтори: „Ти я уби.“ Пък на мен толкоз ми примъчня за мистър Рет, че се разплаках, щот досущ приличаше на бито куче. Думам му аз: „Дайте го на мене туй дете. Аз не давам таквиз работи да се приказват над Мънинката мис.“ Зех го детето от ръцете му, занесох го в стаята и му умих личицето. Ама пак ги чувах как си говорят и от туй, дет си го рекоха, кръвта ми се смръзна. Мис Скарлет му думаше, че бил убиец, дет я пуснал да скача толкоз нависоко, пък той й рече, че никогаж не била брала грижа за мис Бони, ни за другите си деца…

— Спри, Мами! Не ми разказвай повече. Не е редно да ми говориш тези неща — извика Мелани, потресена от картината, която думите на Мами бяха породили в съзнанието й.

— Зная аз, че не ми е работа да разправям, ама тъй ми се е стегнала душата, че не мога да не си го рекна. Подир той я зе и сам я отнесе в погребалното, а сетне, кат я върна, тури я на леглото й в неговата стая. Мис Скарлет му рече, че мястото й е в ковчега в гостната, и тогаз се подплаших, че мистър Рет може да я удари. Ама той само й отвърна с един такъв леден глас: „Мястото й е в мойта стая.“ После се обърна към мене и ми заръча: „Мами, твойта грижа е да вардиш никой да не я бута оттук, додет се върна.“ Метна се на коня и замина нанейде, та чак по мръкнало си дойде. Видях го от вратата още, че е пил, и то здравата, ама се държеше, щот той много носи на пиене. Втурна се в къщата и не продума ни на мис Скарлет, ни на мис Пити, ни на другите дами, дет бяха дошли, а хукна нагоре по стълбите, блъсна вратата на свойта си стая и зе да ме вика. Аз се затичах колкот ми държат краката и кат стигнах горе, той беше застанал до леглото, ама толкоз тъмно беше в стаята, щот и капаците бяха дръпнати, че едвам го виждах. Пък той кат зе, че ми кресна: „Отвори ги тез капаци. Много е тъмно тука.“ Отворих ги аз, а той ме гледа едно таквоз… Бога ми, мис Мели, чак коленете ми се разтрепераха, щот много особлен ми се видя. Рече ми: „Донеси свещи. Много свещи. И варди да не угаснат. Да не си смяла да пускаш ни щори, ни капаци. Ти кат че не знаеш колко се бои от тъмното мис Бони.“

Мелани впери ужасен поглед в Мами, а тя кимна печално.

— Тъкмо тъй го рече. „Мис Бони се бои от тъмното.“

Мами потрепера.

— Отнесох му аз десетина свещи, а той ми рече: „Вън сега!“ После се подключи вътре и се там седи с Мънинката мис, та и на мис Скарлет не отваря, даже кога тя почна да вика и да блъска с юмруци по вратата. Тъй е от два дена вече. Хич не ще и да чуе за погребение. А таз заран излезе, ама заключи зад него си, а подир се метна на коня и отиде нанейде. Дойде си по залез слънце, пак пиян, и пак се подключи в стаята си. Ни е хапнал, ни очи е склопил. Оставете друго, ами зеха, че надойдоха хора — старата мис Бътлър от Чарлстън и мис Сюелин, и мистър Уил от Тара, а той хич даже не ще да им продума. Жива ужасия, мис Мели! Май и по-лошо ще има да става. А хората как ще ни одумват — туй не ща и да си го помисля. А пък таз вечер… — Мами млъкна, за да си издуха носа с ръка. — Таз вечер мис Скарлет го посрещна във вестибюла, когат се връщаше, влезе с него в стаята и му рече: „Погребението е уредено за утре заран.“ Пък той й вика: „Само да си смяла, знай, че ще те убия.“

— О, той съвсем е обезумял!

— Туй ви думам де. Сетне зеха да приказват по-тихо, та не можах сичко да чуя. Само разбрах, че той пак разправя колко се плашела мис Бони от тъмното, пък в гроба било много тъмно. А след малко чух как мис Скарлет му рече: „Много ти прилича да приказваш тъй, след кат ти я уби зарад твойта пуста гордост.“ Пък той й вика: „Ти милост нямаш ли?“ А тя му вика: „Нямам. И дете си нямам веч. Ти разбираш ли, че ме съсипа с твойто държане, откак Бони се уби. Целият град теб одумва. Се си пиян и ако мислиш, че аз не знам къде ходиш по цял ден, значи си глупак. При оназ никаквица се влачиш, при Бел Уотлинг.“

— О, Мами, недей!

— Ей на̀, честен кръст. Тъй му рече. Пък и аз го знам, мис Мели, че не е лъжа туй. Черните сума неща научават преди белите хора, та и аз отдавна си го знам, ама зъб не съм обелвала. Че той и мистър Рет не го отрече. Вика й: „Точно тъй. Там ходя, пък ти няма кво да дигаш пара, щот знам, че хич не те е грижа. Оня бардак е същински рай пред таз къща, дет стана ад. Пък за Бел ще ти река, че има златно сърце. Тя не ме кори, че аз съм убил сам мойто си дете.“

— О! — извика Мелани, поразена до дъното на душата си.

Нейният собствен живот бе блажен и спокоен, заобиколена бе от хора, които я обсипваха с любов и добри чувства, тъй че не можеше да вникне докрай в казаното от Мами и да му повярва. И все пак в съзнанието й пропълзя един спомен, една картина, която тя побърза да отхвърли, сякаш бе станала свидетел на нечия срамна голота. Рет й бе говорил за Бел Уотлинг в деня, когато плака с глава в скута й. Ала той обичаше Скарлет. Не бе възможно да се е заблудила през същия онзи ден. А и Скарлет, разбира се, също го обичаше. Какво се бе изпречило помежду им тогава? Как можеха двама съпрузи да си нанасят такива болезнени рани един на друг?

Мами въздъхна тежко и продължи да разказва:

— Подир малко мис Скарлет излезе от стаята пребеляла кат платно, ама със стиснати уста и кат ме видя да стоя там, рече ми: „Погребението ще бъде утре, Мами.“ После ме отмина кат някой призрак. Думам ви, сърцето ми се сви, щот мис Скарлет кат си науми нещо, прави го. Ама и мистър Рет не пада по-долу. Рече й, че ще я убие, ако го стори туй. Много ми се стегна душата, мис Мели, щот и аз си имам един грях, дет мира не ми дава. Мис Мели, аз я наплаших Мънинката мис от тъмното.

— О, Мами, това няма значение… вече не.

— Как да няма? Че оттам иде цялата беля. Рекох си, че е по-добре да му го кажа на мистър Рет, па макар и да ме убие, щото много ми тежеше на душата. Та пъхнах се аз бързешком през вратата, преди да е сварил да я заключи, и му викам: „Мистър Рет, дойдох да ви се изповядвам.“ Пък той се обърна към мене съвсем кат някой луд и ми кресна: „Вън!“ Бога ми, нивга не съм била толкоз уплашена. Добре, ама му думам: „Моля ви се, мистър Рет, нека да ви го река, че инак ще умра. Аз бях виновна Мънинката мис да се наплаши от тъмното.“ И тогаз си наведох главата, мис Мели, кат чаках той да ме удари. Само че той нищичко не рече. Думам му още: „Аз уж за добро, мистър Рет, щот туй дете си нямаше страх от нищо и пет пари си не даваше. Надигаше се от леглото, след кат сички бяха заспали вече, и босо обикаляше къщата. Пък мене ме беше страх да не се удари някъде. Затуй й рекох, че в тъмното има духове и страшилища.“ И знаете ли кво направи той, мис Мели? Лицето му стана едно таквоз добро, приближи се до мене и си тури ръката на рамото ми. Никогаж преди не беше го правил. Рече ми: „Тя беше много смела, нали? Освен от тъмното от нищо се не боеше.“ Аз тогаз се разплаках, а той ми вика: „Хайде, Мами, недей тъй.“ И ме потупа по рамото. „Хубаво направи, че ми каза. Знам, че ти обичаш мис Бони, та затуй няма страшно, дето тъй си сторила. Важното е кво усеща човек в сърцето си.“ Кат ми рече тъй, аз мънинко се поуспокоих и добих кураж да се обадя. „Мистър Рет — викам му, — кво ще стане с погребението?“ А той ме изгледа кат побеснял с онез ми ти святкащи очи и викна: „Боже Господи! Пък аз си мислех, че ти поне ще разбереш, ако не някой друг. Как ти дойде на ума, че ще пусна детето си в тая тъмница? Че аз и сега я чувам как пищи, когат се пробуди нощем и не свети. Няма да дам да ми се плаши.“ Тогаз, мис Мели, го разбрах, че си е изгубил ума. Се пиян, ни мигна, ни залък тури в уста, ама не е само от туй. Съвсем е пощурял, казвам ви. Изблъска ме през вратата и ми кресна: „Марш оттук, дяволите да те вземат!“ Слязох аз долу и кат се размислих, страх ме фана. Той вика, че нямало да има погребение, мис Скарлет пък вика, че утре заран щяло да бъде, а той нали се закани, че ще земе да я гръмне. Не стига туй, ами къщата е пълна с рода и съседите вече кат нищо каканижат кой знай кви приказки. Та се сетих за вас, мис Мели. Трява да дойдете да помогнете.

— О, Мами, как мога да се меся в тези неща?

— Че кой друг да се намеси, ако не вий?

— Но какво бих могла да сторя, Мами?

— Хич не зная, мис Мели, ама се нещо ще сторите. Що не поговорите с мистър Рет, пък той, току-виж, ви чул. Той много ви слуша вас. Вий може да не го знаете, ама тъй е. Хиляда пъти съм го чувала да вика, че от сички жени само вас ви има за истинска дама.

— Но…

Мелани се изправи объркана, със свито сърце при мисълта, че й предстои да се срещне с Рет. Цяла се смръзна, като си помисли, че трябва да убеждава един човек, обезумял от скръб, както го представи Мами. Как да влезе в ярко осветената стая, където лежеше малкото момиченце, нейната любимка? Какво може да стори? Какво да каже на Рет, та да го утеши в безумната му мъка и да го върне към здравия разум? Седеше, обзета от нерешителност, и тогава през затворената врата до нея долетя звънливият смях на сина й. Като нож в сърцето я прониза мисълта, че той би могъл да е мъртъв. Представи си своя Бо да лежи горе с неподвижно студено телце и секнал завинаги весел смях.

— О! — възкликна тя гласно в уплахата си и мислено притисна момченцето до сърцето си. Разбираше какво чувства Рет. Ако Бо бе умрял, как би го оставила сам в непрогледния мрак, под дъжда и вятъра?

— О! Горкият, нещастният капитан Бътлър! — проплака тя. — Ще ида при него още сега, веднага.

Втурна се към трапезарията, прошепна нещо на Ашли и слиса Бо, като го притисна силно до гърдите си и обсипа с целувки русите му къдрици.

Излезе от къщи без шапка, все още стиснала в ръка салфетката за хранене, тъй забързана, че Мами едва успяваше да я настига със старческите си крака. Когато се озова във вестибюла на Скарлет, кимна мимоходом на събраните в библиотеката хора — уплашената мис Питипат, представителната възрастна мисис Бътлър, Уил и Сюелин. Продължи веднага по стълбите, а Мами я следваше задъхана. За миг се спря пред затворената врата на Скарлет, но Мами я предупреди с остър шепот:

— Не, мис Мели, недейте.

Вече по-бавно Мели пристъпи към стаята на Рет. Там спря колебливо, сякаш й се щеше да побегне обратно. После, напрегнала всичките си сили като малък войник, комуто предстои битка, почука на вратата и тихо се обади:

— Пуснете ме, моля ви, капитан Бътлър. Аз съм, мисис Уилкс. Искам да видя Бони.

Вратата мигновено се отвори и Мами, отскочила назад в сянката, видя огромната и тъмна фигура на Рет, открояваща се сред ярко осветената стая. Той се олюляваше и Мами отдалеч долови лъхащата миризма на уиски. Погледът му за миг остана сведен към Мели, а после той я хвана за ръката, дръпна я в стаята и затвори вратата.

Мами се прокрадна на пръсти до едно кресло край вратата и уморено отпусна безформените си телеса. Седеше неподвижна и разплакано шепнеше молитви. От време на време повдигаше крайчеца на роклята си и бършеше очи. Колкото и да се ослушваше, не можа да разбере нито дума от разговора в стаята, а само откъслечно дочуваше приглушени гласове.

След безкрайно чакане вратата най-после се открехна и отвътре се показа бледото и измъчено лице на Мелани.

— Бързо донеси кана кафе и няколко сандвича.

Когато дяволът й влезеше под кожата, Мами можеше да се движи с бързината на шестнайсетгодишна стройна девойка, а от любопитство да узнае какво става в стаята на Рет стана още по-пъргава. Ала надеждите й бяха излъгани, когато Мели съвсем леко отвори вратата и пое подноса от ръцете й. Мами дълго напряга острия си слух, но не можа да долови нищо освен потракването на сребърни прибори по чиниите и тихия нежен глас на Мелани, която редеше нещо неразбрано. А после чу скърцането на леглото, когато едно тежко тяло се събори върху него, и изтропването на ботуши върху пода. След малко на прага се показа Мелани, но колкото и да се стараеше, Мами не успя да надзърне над рамото й в стаята. Мелани изглеждаше уморена и на миглите й блестяха сълзи, ала лицето й бе възвърнало ведрото си спокойствие.

— Иди да кажеш на мис Скарлет, че капитан Бътлър няма нищо против погребението да стане утре сутринта — прошепна тя.

— Слава Богу! — възкликна Мами. — Ама как изобщо…

— Не говори толкова високо. Той ще спи сега. Освен това, Мами, кажи на мис Скарлет, че ще прекарам тук цялата нощ, и ми направи кафе. Тук го донеси.

— В таз стая?

— Да, обещах на капитан Бътлър, че ако легне да спи, аз ще бдя цяла нощ над нея. Иди сега да кажеш на мис Скарлет, та да не се тревожи повече.

Мами понесе тежкото си тяло и подът на вестибюла се разтресе, а сърцето й пееше от облекчение: „Алилуя! Алилуя!“ Спря замислена пред вратата на Скарлет, обладана от смесено чувство на благодарност и любопитство.

„Хич не проумявам как свари да го предума мис Мели. Дано сички ангели и светци да я закрилят. Ще й река на мис Скарлет, че погребението ще стане утре заран, ама май по-хубаво да не споменавам, че мис Мели ще седи таз нощ при Мънинката мис. На мис Скарлет хич няма да й стане драго.“