Маргарет Мичъл
Отнесени от вихъра (56)

Глава LVI

Рет отсъстваше вече три месеца и през целия този период Скарлет не получи никакво известие от него. Не знаеше нито къде се намира, нито кога смята да се завърне. Всъщност нямаше представа дали изобщо ще се върне. През това време продължаваше да върши работата си с високо вдигната глава и с натежало от болка сърце. Физически също не се чувстваше добре, но подтиквана от Мелани, ходеше всеки ден в магазина и се опитваше да показва някакъв интерес към делата в дъскорезниците. Ала като никога до този момент задълженията, свързани с магазина, й досаждаха, макар печалбите да бяха нараснали тройно в сравнение с предишната година и парите да течаха като река; търговията й бе безразлична, а с хората си беше груба и рязка. Дъскорезницата на Джони Галахър процъфтяваше и при разпродажбата на дървения материал от склада не възникваха трудности, ала Джони по никакъв начин не можеше да й угоди ни с думи, ни с дела. Най-после ирландският му темперамент, който не отстъпваше на нейния, не издържа на свадливите й натяквания; той заплаши, че ще напусне, и избухна в гневна тирада, завършила с думите: „Аз си измивам ръцете, госпожо, а над вас нека тегне проклятието на Кромуел!“ За да го усмири, Скарлет трябваше да си послужи с куп безкрайни и унизителни извинения.

В дъскорезницата на Ашли тя вече не ходеше. Не стъпваше дори в канцеларията на склада, когато имаше вероятност да го срещне там. Знаеше, че той я избягва, и разбираше, че постоянното й присъствие в дома му по настояване на Мелани, недопускаща възражения, е терзание за него. Изобщо не бяха разговаряли насаме, а тя изгаряше от мъчително желание да го разпита. Искаше да разбере дали изпитва омраза към нея и какво точно е обяснил на Мелани. Но той я държеше на разстояние и в поведението му личеше няма молба да не го заговаря. Изразът на лицето му, състарено и изпито от угризения, се притуряше към непосилното й бреме, а обстоятелството, че дъскорезницата му всяка седмица й носи парични загуби, я дразнеше още повече отпреди, защото не можеше да изрази гласно недоволството си.

Неговото безсилие да се справи със създалото се положение я нервираше. Чувстваше, че той трябва да стори нещо, за да облекчи напрежението, без да има представа какво точно. Рет не би стоял в бездействие. Той винаги предприемаше някаква стъпка, па макар и погрешна, и тя неволно го уважаваше заради това.

Сега, след като спонтанният й гняв срещу Рет и оскърбленията му се беше стопил, тя чувстваше остро липсата му и това усещане все повече се засилваше с изминаващите дни, които не донесоха никаква вест от него. Из въртопа от вълнения, които той бе породил у нея — екстаз и гняв, страдание и наранена гордост, над всичко изплува едно всеобхватно униние и като някой гарван кацна на рамото й. Тя тъгуваше за Рет, липсваше й лековатата насмешливост на неговите анекдоти, дето я караха да се залива от смях; скептичната му шеговита усмивка, с която й даваше да разбере, че преувеличава неприятностите си; липсваха й дори подигравките му, уязвяващи я дълбоко и предизвикващи гневните й реплики. Най-вече й тежеше това, че в негово лице е изгубила човека, пред когото винаги можеше да изприказва радостите и тревогите си. В това отношение Рет бе незаменим. На него можеше да доверява без стеснение, та дори с открита гордост как жив е одрала някой клиент и той го оценяваше по достойнство. А споменеше ли нещо подобно пред други хора, те неизменно се сепваха.

Самотна беше без него и без Бони. Детето й липсваше повече, отколкото бе очаквала. Помнеше последните остри и обвинителни думи на Рет за отношението й към Уейд и Ела и се опитваше да запълва донякъде празнотата с тях. Ала от това нямаше полза. Казаното от Рет и поведението на децата й отвориха очите за смайващата парлива истина. Поради това, че бе твърде заета, погълната от тревоги за пари, рязка и раздразнителна, когато децата бяха малки, тъй и не бе успяла да спечели тяхното доверие и привързаност. А сега или беше много късно, или й липсваше търпение и вещина да проникне в заключените им плахи сърчица.

Ела! Мисълта, че тя е глупаво дете, бе крайно неприятна за Скарлет, но нямаше съмнение, че е тъй. Вниманието й, подобно на птиче, прехвръкващо от клон на клон, не можеше да се съсредоточи дълго върху нищо и дори когато Скарлет се мъчеше да й разправя приказки, Ела се унасяше в неведомите си детински мисли и задаваше въпроси без никаква връзка с приказката, като при това забравяше какво е попитала още преди Скарлет да е отворила уста за обяснение. Колкото до Уейд — Рет вероятно бе прав. Той като че наистина се боеше от нея. Това й се виждаше странно и й причиняваше болка. Защо собственото й дете, нейният единствен син, да се бои от нея? Когато се опитваше да го предразположи към разговор, той я поглеждаше с кротките кафяви очи на Чарлс, въртеше се неспокойно и неловко пристъпваше от крак на крак. А пред Мелани не спираше да бърбори и й показваше с готовност цялото съдържание на джобовете си — от червейчетата за стръв до разни стари връвчици.

Мелани умееше да се разбира с децата. Това не можеше да се отрече. Момченцето й Бо бе най-възпитаното и обичливо дете в цяла Атланта. Скарлет по-лесно общуваше с него, отколкото със своя син, тъй като Бо не изпитваше никакво стеснение пред възрастните и щом я видеше, не чакаше покана, за да се намести в скута й. Какво хубаво русо момче беше той, също като Ашли! Ех, ако Уейд приличаше на Бо… Естествено, Мелани бе успяла с възпитанието му, защото нямаше други деца, а и не бе принудена да се тревожи за работа вън от къщи като Скарлет. Такова бе поне оправданието, с което се успокояваше Скарлет, но и тя признаваше пред себе си, че Мелани обича децата и би се радвала да отгледа не едно, а цяла дузина. Ала тъй като това не бе възможно, Мелани обгръщаше с безмерна обич и нежност Уейд и другите съседски деца.

Скарлет никога нямаше да забрави изживяването си, когато веднъж отиде да прибере Уейд от дома на Мелани и чу от пътеката пред къщата гласа на сина си — крещеше южняшкия бунтовнически вик; Уейд, който у дома си винаги бе тих като мишле! Веднага след крясъка на Уейд се раздаде и пронизителното тъничко пищене на Бо. Когато влезе в дневната, видя как двете момченца, въоръжени с дървени саби, атакуват дивана. Щом я зърнаха, млъкнаха смутени, а от прикритието си зад дивана със смях се надигна Мелани, като събираше изпопадалите си фуркети и приглаждаше разпилените си къдрици.

— Разиграваме битката при Гетисбърг — обясни тя. — Аз съм янките и зле си изпатих. Това е генерал Лий — посочи тя към Бо, — а това е генерал Пикет — и тя обгърна раменцата на Уейд.

Да, Мелани умееше да се разбира с децата по начин, непостижим за Скарлет.

„Е, поне Бони ме обича — мислеше си тя — и й харесва да играе с мен.“ Ала за да бъде честна, трябваше да си признае, че Бони хилядократно повече предпочита компанията на Рет. А може би никога нямаше да види Бони отново. Рет като нищо можеше да е чак в Персия или Египет, решил да остане там завинаги.

Когато доктор Мийд й съобщи, че е бременна, тя се закова от смайване, тъй като бе очаквала, че неразположението й се дължи на болна жлъчка или пренапрегнати нерви. След това си припомни лудешката нощ и лицето й пламна. Значи този момент на безумен екстаз бе обезсмъртен със зачатието на дете, макар и споменът за преживяното да бе избледнял вече под въздействие на последвалите събития. За първи път тя изпитваше радост, че ще има дете. Ах, дано е момче! Едно прекрасно момче, а не малодушно същество като Уейд. Как би го обичала! Сега, след като имаше свободно време, за да се посвети изцяло на отглеждането на детето, и достатъчно средства, за да му осигури безгрижно съществувание, можеше да бъде безкрайно щастлива. Изпита спонтанно желание да прати писмо на Рет чрез майка му в Чарлстън и да му съобщи новината. Господи, та той веднага щеше да се завърне! Ами ако все пак не си дойдеше преди раждането на бебето? Какво обяснение щеше да даде тя? При това пишеше ли му, той щеше да помисли, че се мъчи да го върне у дома, и отново щеше да й се надсмее. Не биваше изобщо да му дава да разбере, че има желание да го види и че се нуждае от него.

Първото известие за Рет, получено чрез писмата на леля Полин от Чарлстън, я накара да се почувства доволна, че е потиснала първоначалния си подтик. Рет гостуваше там на майка си и Скарлет изпита облекчение, че той не е напуснал Съединените щати, макар самото писмо да я вбеси. То беше пълно с хвалебствия по повод посещението на Рет и Бони у двете й лели.

Тя е чудно хубаво дете! Когато порасне, ще бъде първа красавица. Но сигурно си даваш сметка, че всеки неин ухажор ще трябва да се разправя с капитан Бътлър, защото никога не съм виждала по-привързан баща от него. Бих искала да ти призная нещо, скъпа моя. Преди да се срещна с капитан Бътлър, бях на мнение, че ужасно си сбъркала в брака си, защото в Чарлстън за него се чуваха само лоши неща и всички окайваха семейството му. Аз и Йолали дори се чудехме дали да го приемем… но все пак скъпото дете е дъщеря на наша племенница. Когато той дойде, бяхме изненадани, приятно изненадани, и разбрахме, че ако сме добри християнки, не би трябвало да се влияем от безотговорни слухове. Та той бил много очарователна личност! При това е хубав мъж, това си го казахме и двете, притежава солидност и неповторима изисканост. А за тебе и детето душа дава.

А сега, скъпа, трябва да ти пиша за нещо, което стигна до ушите ни — нещо на което отначало Йолали и аз в никакъв случай не искахме да повярваме. То се знае, имахме сведения, че ходиш да наглеждаш магазина, наследен от мистър Кенеди. Носеха се какви ли не слухове, но ние ги отричахме. Съзнавахме, че в онези първи ужасни дни след войната това може и да се е налагало от обстоятелствата. Ала сега няма никаква необходимост за подобно поведение от твоя страна, защото, доколкото знам, капитан Бътлър е твърде състоятелен, а и ми се вижда напълно способен да управлява всичките ти имоти вместо тебе. Ние трябваше на всяка цена да узнаем доколко тези слухове са верни, затова бяхме принудени да зададем на капитан Бътлър някои твърде откровени въпроси, което, повярвай ми, беше във висша степен неловко за всички ни.

Той сподели с неохота, че прекарваш сутрините си в магазина и не позволяваш никому да те замени във воденето на сметките. Призна също, че проявяваш интерес към някаква си дъскорезница или дъскорезници (не настояхме пред него да уточни, тъй като бяхме силно разстроени от тази новина), вследствие на което си била принудена да пътуваш сама или придружена от някакъв недодялан тип, за когото капитан Бътлър твърди, че бил убиец. Очевидно беше колко тежко преживява това и нашето мнение е, че той е един много предан и отстъпчив съпруг, бих казала дори — прекалено отстъпчив. Скарлет, на това трябва да се сложи край. След като нямаш майка, която да те наставлява, аз смятам това за мой дълг. Помисли как ще се чувстват дечицата ти, когато пораснат и разберат, че майка им е била търговка! Колко съсипани ще бъдат да научат, че си се излагала на оскърбленията на разни груби мъже и на хорските злословия заради твоите дъскорезници. Държането ти е неподобаващо за жена и…

Скарлет изруга и захвърли писмото, без да го дочете. Ясно си представяше как лелите й Полин и Йолали седят в порутения дом на Батареята и я осъждат, след като тя единствена ги спасяваше с ежемесечните си помощи да не умрат от глад. Държането й било неподобаващо за жена! Та нали ако бе запазила своята женственост, сега Полин и Йолали едва ли щяха да имат и покрив над главите си. Проклет да бъде Рет, задето се бе раздрънкал пред тях за магазина, сметките и дъскорезниците! Уж го бил споделил с неохота, как не! Тя ли не знаеше какво задоволство изпитва той да се представя пред разни изкуфели бабички като солиден, изискан и обаятелен мъж, като предан съпруг и баща? С каква ли наслада е предизвиквал ужаса им, като е разправял за магазина, дъскорезниците и кръчмата. Ама че проклетник! Защо му доставяше такова удоволствие да трови хората?

Ала скоро и този й яд премина в безразличие. Напоследък дните й бяха лишени от живец. Да можеше да си възвърне вълненията, свързани с Ашли, и преклонението пред него… Да можеше Рет да си дойде и отново да й донесе смеха.

 

 

Те се прибраха у дома без никакво предизвестие. Първият знак за завръщането им бе шумното струпване на багаж във вестибюла на долния етаж и провикването на Бони: „Мамо!“

Скарлет се втурна от стаята си и видя как дъщеря й се катери по стълбите с късите си пълнички крачета. До гърдите си беше притиснала едно наежено коте с тигрова окраска.

— Баба ми го даде — викна възбудено тя, като го хвана за врата и го вдигна високо.

Скарлет развълнувано я грабна в прегръдките си и я разцелува, благодарна, че присъствието на детето я спасява от необходимостта да срещне Рет насаме. Когато погледна над рамото на Бони, го зърна долу във вестибюла да плаща на наетия кочияш. Той вдигна глава, видя я, свали с театрален замах шапката си и се поклони. Сърцето й подскочи под погледа на черните му очи. Какъвто и да беше, както и да бе се държал, тя му се радваше, че отново е у дома.

— Къде е Мами? — попита Бони, като се разшава в прегръдката на майка си, и Скарлет неохотно я пусна на земята.

Щеше да й бъде по-трудно, отколкото си бе представяла, да поздрави Рет с премерена небрежност, камо ли да му съобщи, че очаква дете! Погледна лицето му, докато той се качваше към нея по стълбите — това мургаво безгрижно лице с неговото непроницаемо хладно изражение. Не, щеше по-късно да му го съобщи. Не можеше да му го каже веднага. От друга страна, подобни вести трябваше най-напред със съпруга да се споделят, тъй като един съпруг винаги бе щастлив да ги узнае. Тя обаче не вярваше, че новината ще го зарадва.

Стоеше на площадката, облегната на перилата, и се питаше дали ще я целуне. Но той не го стори. Каза само:

— Изглеждате бледа, мисис Бътлър. Да не би вече да не се продава руж?

Нито дума, че му е било мъчно за нея, поне от любезност. Би могъл все пак да я целуне за пред Мами, която след почтителен реверанс отвеждаше Бони към детската стая. Той се изправи до Скарлет и равнодушно я огледа с преценяващи очи.

— А може би нездравият ви вид се дължи на това, че силно съм ви липсвал? — попита той и макар устните му да бяха разтегнати, в очите му нямаше усмивка.

Значи по този начин възнамеряваше да се държи. Все тъй отвратително, какъвто си му беше навикът. Внезапно радостта, че носи у себе си дете, помръкна и на нейно място се появи неприятна замайваща тежест и досада, а в мъжа пред себе си, застанал в небрежна поза с широкопола мека шапка в ръка, видя най-злия си враг, виновника за всичките й беди. Когато проговори, в очите й имаше злост, невъздържана злост, която не можеше да остане незабелязана, и усмивката изчезна от лицето му.

— Ако съм бледа, то е заради тебе. И не защото си ми липсвал, както си въобразяваш с твоята безгранична самомнителност. Причината е, че… — О, тя не бе имала намерение да му казва това, ала ядните думи сами дойдоха на устата й и тя ги хвърли в лицето му, без да я е грижа за слугите, които можеха да чуят. — Причината е, че очаквам дете!

Той рязко си пое дъх и очите му мигом обходиха фигурата й. Пристъпи бързо към нея и посегна да докосне рамото й, ала тя грубо се отдръпна и под погледа й, изпълнен с омраза, лицето му се изопна.

— Тъй ли? — студено подметна той. — Е, и кой е щастливият баща? Ашли?

Тя се вкопчи тъй здраво в украсената с резба колона на парапета, че една от фигурките болезнено се впи в дланта й. Дори тя, макар да го познаваше толкова добре, не би допуснала, че е способен на подобно оскърбление. Той се шегуваше, естествено, но такава чудовищна шега не можеше да се понесе. Скарлет изпита желание да забие нокти в очите му, за да потуши този странен блясък в тях.

— Проклет да бъдеш дано! — процеди тя с треперещ от неудържима ярост глас. — Знаеш… знаеш много добре, че е твое. Ала аз самата не го искам. Нито една жена не би желала дете от такъв звяр. О, Господи, ще ми се това дете да беше от който и да е друг, но не и от тебе!

Видя как мургавото му лице внезапно се променя, болезнено изкривено от гняв и някакво друго чувство, което не успя да изтълкува.

„Ето на̀ — каза си тя злорадо, — успях да го нараня!“

Ала само след миг Рет отново надяна старата маска на безразличие и приглади единия си мустак.

— По-бодро де — подхвърли той, като се отдръпна от нея и тръгна нагоре, — може пък и да пометнеш.

За миг пред очите й сякаш се спусна мъгла и през ума й мина всичко, свързано с раждането на едно дете: гаденето, преобръщащо вътрешностите, мъчителното очакване, наедряващото тяло, часовете на убийствена болка — все неща, които един мъж не можеше да осъзнае. А той смееше да си прави шеги. Щеше да го издере. Единствено гледката на кръвта, струяща по мургавото му лице, щеше да облекчи изранената й душа. Метна се към него, ловка като пантера, ала в смайването си той отстъпи настрани и протегна ръка да се предпази. Тя бе застанала на най-горното стъпало, току-що лъснато с восък, и като замахна към лицето му, устремила тежестта на цялото си тяло, се натъкна на протегната му ръка и загуби равновесие. Понечи да се улови за колоната, но не успя. Полетя заднишком и при падането си усети рязка, непоносима болка в ребрата. Зашеметена от нея, не можа да се удържи и се затъркаля надолу и надолу, чак до края на стълбите.

 

 

Скарлет беше болна за пръв път през живота си, като не се смятаха периодите след трите раждания, но тогава бе някак по-различно. Не бе се чувствала тъй самотна и уплашена както сега, тъй немощна, объркана и изтерзана от болки. Знаеше, че състоянието й е тежко, макар околните да нямаха смелост да го признаят гласно, и в съзнанието й се прокрадваше мисълта, че може да умре. При всяко вдишване усещаше остро пробождане в строшеното ребро, боляха я и главата, и насиненото лице, а тялото й сякаш бе предадено във властта на демони, които я изтезаваха с нажежени клещи и режеха плътта й с тъпи ножове, а после й даваха миг покой, но я оставяха разнебитена и изтощена; неуспяла още да се съвземе, и те отново я нападаха. Не, раждането беше съвсем друго. Два часа след като Уейд, Ела и Бони се появиха на бял свят, тя вече похапваше с апетит, а сега й се повдигаше само при мисълта да поеме каквото и да било освен студена вода.

Колко по-лесно било да родиш дете! Странно, дори при тия болки бе дълбоко огорчена, като узна, че е изгубила това дете. А още по-странно, че за пръв път него бе очаквала с желание. Опита се да си обясни защо го бе искала толкова, ала изтощеният й мозък отказваше да разсъждава, скован от страха пред смъртта. Смъртта бе в стаята, а тя нямаше сили да я срещне и да я отблъсне, защото бе обзета от уплаха. Искаше й се край нея да застане някой силен човек, да я хване за ръката и да се бори със смъртта вместо нея, додето тя възвърне силите си и сама я победи.

Болката бе погълнала ожесточението й към Рет и тя копнееше за неговата близост. Ала него го нямаше и тя не можеше да събере кураж да попита къде е.

Последното, което си спомняше от него, бе побелялото лице, белязано единствено от безумен страх, когато я вдигна на ръце от първото стъпало в тъмния вестибюл, и пресипналият му глас, който викаше Мами. А после, според смътните й спомени, я отнесоха на горния етаж и тогава съзнанието й потъна в мрак. Следващото, което усети, бяха пристъпите на болка, безконечна болка, жуженето, изпълнило стаята, хлипането на леля Питипат и отсечените нареждания на доктор Мийд, забързаното изкачване по стълбите и пристъпването на пръсти във вестибюла пред стаята й. Внезапно като ослепителна светкавица проблесна мисълта за надвисналата смърт, обзе я ужас и желание да изкрещи едно име, ала вместо вик от устните и се изтръгна само неясен шепот.

При все това шепотът предизвика мигновен отклик и някъде от мрака край леглото й напевно долетя гласът на онази, чието име бе произнесла:

— Тук съм, скъпа. Не съм се отделяла от теб.

Смъртта и страхът предпазливо заотстъпваха, когато Мелани пое ръката й и нежно я допря до хладната си буза. Скарлет се помъчи да се извърне, за да види лицето й, но не можа. Мели раждаше, а янките приближаваха града. Наоколо горяха пожари и тя трябваше да бърза, да бърза. Ала Мели раждаше и на нея й бе невъзможно да избяга. Трябваше да остане край нея, докато се появеше бебето, и да бъде силна, защото Мели се нуждаеше от нейната сила. Мели толкова страдаше — разкъсваха я нажежени клещи и тъпи ножове, болката прииждаше на талази. Трябваше да държи ръката на Мели.

Ала най-после се появи доктор Мийд, беше дошъл, макар че го чакаха да спасява ранените войници на гарата. Чу го да казва: „Бълнува. Къде е капитан Бътлър?“

Нощта бе ту непрогледно тъмна, ту отново се появяваше светлина и на моменти й се струваше, че тя самата ражда, а после пък, че Мелани се мята в родилни мъки, но през цялото време Мели седеше край нея, ръцете й бяха хладни и тя не се суетеше безсмислено, нито хлипаше като леля Пити. Щом отвореше очи, Скарлет проронваше: „Мели?“, и познатият глас й отговаряше. Понечваше да прошепне: „Рет… Искам Рет“, и тогава си припомняше като в сън, че Рет не я иска, Рет, чието лице бе мургаво като на индианец, а белите му зъби — оголени в подигравателна усмивка. Тя копнееше да е с него, ала той не я искаше.

Веднъж промълви: „Мели?“, но й отвърна гласът на Мами: „Аз съм, детето ми“, и Мами постави студена кърпа на челото й, а Скарлет продължи жално да повтаря: „Мели… Мелани“, но измина дълго време, а тя не се появи. В този момент Мелани седеше на ръба на леглото на Рет, а Рет, пиян и облян в сълзи, бе коленичил на пода и плачеше, с глава в скута й.

Когато Мелани излизаше във вестибюла, го виждаше насреща през отворената врата — седеше на леглото си, без да откъсва поглед от стаята на Скарлет. Спалнята му беше разхвърляна, с пръснати навсякъде угарки от цигари и чинии с недокосната храна. Леглото бе неоправено и той седеше върху него небръснат, отслабнал сякаш за една нощ и непрекъснато пушеше. Тя спираше за малко край вратата, за да му отговори кратко: „Съжалявам, състоянието й се влошава“, или: „Не, още не е питала за вас. Разберете, тя не е на себе си“, или: „Не бива да се отчайвате, капитан Бътлър. Нека ви приготвя горещо кафе или нещо за ядене. Ще се поболеете тъй.“

Сърцето й се свиваше от жалост към него, макар да беше тъй уморена и капнала за сън, че бе едва ли не безчувствена. Как можеха хората да са тъй несправедливи към него — да говорят, че е зъл и безсърдечен, че изневерява на Скарлет, когато тя виждаше как се топи пред очите й, четеше мъката в изтерзаното му лице. Колкото и да бе уморена, неизменно се стараеше да е още по-внимателна от всякога, когато го известяваше за състоянието на Скарлет. Той имаше вид на прокълнат, очакващ да научи съдбата си в деня на Страшния съд — същинско дете, попаднало в един враждебен свят. Но за Мелани всъщност всички бяха като деца.

Когато най-после приближи до вратата му, обзета от радост, че Скарлет е по-добре, Мелани зърна картина, за която не бе подготвена. На масичката до леглото имаше преполовена бутилка уиски и стаята вонеше на спирт. Той вдигна към нея блеснал стъклен поглед, а мускулите на челюстите му потрепваха въпреки усилието да стисне здраво зъби.

— Тя е мъртва, нали?

— Не, не! Много по-добре е.

— О, Боже мой — продума той и стисна глава с длани.

Широките му рамене потръпнаха като в нервна треска и тя го загледа със съчувствие, което внезапно премина в ужас, защото разбра, че той плаче. Мелани никога не бе виждала мъж да плаче и за нищо на света не би допуснала, че тъкмо Рет е способен на такова нещо, след като винаги бе тъй изрядно учтив, насмешлив и непоклатимо уверен в себе си.

Отчаяното му задавено хлипане я уплаши. Хрумна й, че е пиян, а Мелани ужасно се боеше от пияни. Ала, когато Рет вдигна глава и тя зърна за миг очите му, бързо влезе в стаята, затвори безшумно вратата зад себе си и приближи до него. Наистина до този миг не бе виждала мъжки сълзи, но пък бе утешавала не едно разплакано дете. Когато тя положи нежно ръка на рамото му, той внезапно я прегърна. Преди да се осъзнае, вече седеше на леглото му, а той бе коленичил на пода пред нея с глава в скута й и ръцете му бяха вкопчени в нея тъй силно, че тя усещаше болка.

Помилва тъмнокосата му глава и промълви гальовно:

— Хайде, недейте! Успокойте се! Тя ще оздравее.

При думите й ръцете му се затегнаха още по-здраво около нея и той заговори бързо, пресипнало, сякаш изливаше словата си над гроб, който никога не би могъл да издаде тайната му; за пръв път в живота си изричаше истината и безпощадно се разголваше пред Мелани, а тя, обзета от майчинска нежност, дори не осъзна най-напред за какво става въпрос. Говореше й накъсано, заровил лице в гънките на полата й. Думите му бяха ту неразбираеми и заглушени, ту твърде ясно достигаха до слуха й — жестоки, горестни думи на откровение и самобичуване. Изричаше неща, които Мелани не бе чувала дори от устата на жена, откриваше съкровени тайни и те я накараха да пламне от стеснение и да благодари наум, че лицето му е сведено надолу.

Тя го помилва по главата, както правеше с малкия Бо, и пророни:

— Замълчете, капитан Бътлър. Не бива да ми казвате тези неща. Вие не сте на себе си. Замълчете!

Ала отприщеният поток на безумното му излияние не секваше и той се бе вкопчил в роклята й, търсейки надежда. Обвиняваше се в неща, които й бяха неясни; промърмори името на Бел Уотлинг и ненадейно я разтърси буйно с отчаян вик:

— Аз убих Скарлет. Аз я убих. Вие не разбирате. Тя не искаше това дете и…

— Трябва да престанете. Ума ли сте си изгубили? Как тъй не е искала детето? Та всяка жена иска…

— Не, не! Вие искате деца, но тя не. Или поне не от мен.

— Не бива повече да говорите тъй!

— Не разбирате, тя не искаше дете, а аз я принудих. Това… това бебе… само аз съм виновен за него, проклет да бъда. Ние изобщо не спяхме заедно…

— Замълчете, капитан Бътлър! Не е редно…

— Бях пиян и обезумял, исках да я нараня, защото ми беше причинила болка… Нарочно исках да го сторя… и го сторих… но тя не ме искаше. Никога не ме е искала, никога! А аз мислех, че ще успея… мъчих се…

— О, моля ви!

— До онзи ден не знаех нищо… Чак когато падна… Тя нямаше представа къде се намирам, за да ми пише и да ме извести… а и да знаеше, нямаше да ми пише. Уверявам ви… уверявам ви, че веднага щях да се върна, само да знаех… все едно дали тя го иска, или не…

— О, разбира се, сигурна съм, че точно тъй бихте постъпили!

— Господи, та аз бях луд през тези няколко седмици, луд и нетрезвен! А когато тя ми съобщи на стълбите… какво сторих? Какво й казах? Изсмях се и продумах: „По-бодро, може и да пометнеш.“ И тогава тя…

Мелани внезапно побледня и очите й, разширени от ужас, се втренчиха в чернокосата глава, извиваща се мъчително в скута й. Лъчите на следобедното слънце струяха през отворения прозорец и изведнъж тя забеляза, сякаш за първи път, колко едри, силни и гъсто обрасли с черни косми са мургавите му ръце. Неволно изпита страх от тях. Изглеждаха тъй хищни и безжалостни и в същото време бяха вкопчени в полата й с някакво отчаяние и безпомощност.

Възможно ли бе той да е чул нелепата лъжа за Скарлет и Ашли и да е повярвал? Наистина напусна града веднага след скандала, но… Не, сигурно не това бе причината. Капитан Бътлър си имаше навика да отпътува ненадейно по своите дела. Не можеше да допусне, че е дал ухо на клюките. Той беше толкова разумен. Та ако бе воден от ревност, нали щеше да извика Ашли на дуел? Или поне би поискал обяснение.

Не, не можеше да е това. Просто бе пийнал повече и изтощен от напрежението, бълнуваше в несвяст. Мъжете не бяха тъй устойчиви в тежки моменти като жените. Нещо го бе разстроило, вероятно някаква незначителна препирня със Скарлет, която той преувеличаваше. А може би някои от нещата, дето казваше, отговаряха на истината. Ала далеч не всички. Поне последното — в никакъв случай! Та никой мъж не би изрекъл нещо подобно на жена, в която е влюбен тъй страстно, както този човек пред нея бе влюбен в Скарлет. Мелани никога не беше се сблъсквала със злина и жестокост и сега, когато ги срещаше за пръв път в живота си, й се виждаха тъй невероятни, че отказваше да повярва. Той беше просто пиян и болен. А болните деца трябваше да бъдат обсипвани с ласки и търпение.

— Хайде, недейте! Недейте тъй! — гальовно продума тя. — Аз ви разбирам. Замълчете сега.

Той рязко повдигна глава, изгледа я с кръвясалите си очи и яростно отблъсна ръцете й.

— Не, за Бога, вие нищо не разбирате! Не можете да разберете! Вие сте… вие сте прекалено добра, за да го проумеете. Не вярвате на думите ми, но знайте, че всичко е истина и аз съм едно презряно псе. Знаете ли защо го направих? Бях просто луд, побеснял от ревност. Тя никога не ме е обичала, а аз се надявах, че ще успея да събудя любов у нея. Но това не стана. Тя не ме обича. Никога не ме е обичала. Влюбена е в…

Пламналият пиянски поглед срещна нейния и той млъкна с отворена уста, сякаш чак сега си даде сметка пред кого говори. Нейното лице беше бледо и напрегнато, ала очите й го гледаха внимателно, пълни с нежност, съчувствие и недоверие. Някаква бляскава ведрина се излъчваше от тях и невинността, струяща от меките им кафяви дълбини, го сепна като удар през лицето, поизбистри замъгленото му съзнание и го принуди да преглътне безумните жестоки слова, напиращи на устните му. Извърнал очи от нея, той промърмори нещо несвързано и млъкна, а клепачите му запремигваха бързо, докато се мъчеше да прогони замайването.

— Мръсник съм аз — отрони той, като отново уморено отпусна главата си в скута й. — Но не чак такъв мръсник. А и да бях ви казал, вие пак нямаше да го повярвате, нали? Толкова сте добра, че не бихте могли… Никога преди не съм срещал такава безмерна доброта у някого. Нямаше да ми повярвате, нали?

— Не, нямаше да ви повярвам — утешително промълви Мелани и пак започна да го милва по косата. — Тя ще се оправи. Хайде, капитан Бътлър, не плачете! Ще оздравее, ще видите.