Маргарет Мичъл
Отнесени от вихъра (53)

Глава LIII

Беше рожденият ден на Ашли и Мелани се канеше тази вечер да устрои в негова чест тържество, което щеше да бъде изненада за съпруга й. Всички знаеха за тържеството освен Ашли. Дори Уейд и Бо бяха посветени под клетва в тайната и се пръскаха от гордост. Всички приятни хора в Атланта бяха поканени и обещаха, че ще присъстват. Генерал Гордън и семейството му също бяха любезни да приемат поканата; Александър Стивънс щеше да дойде, ако не го възпреше разклатеното му здраве; очакваха дори Боб Тумс, буревестникът на Конфедерацията.

Цяла сутрин Скарлет, Мелани, Индия и леля Пити хвърчаха из малката къща, даваха разпореждания на негрите, додето те окачваха току-що изпраните и изгладени завеси, лъскаха сребърните прибори, мажеха пода с восък и готвеха ястията, като ги разбъркваха от време на време и ги опитваха. Скарлет никога не беше виждала Мелани тъй възбудена и щастлива.

— Нали разбираш, скъпа, Ашли не е канил гости за рождения си ден още откакто… Нали си спомняш градинското увеселение в Дванайсетте дъба? Същия ден научихме, че мистър Линкълн свиква доброволци за армията си. Та оттогава още не го е празнувал. А толкова много работи и е тъй уморен, като се прибере вечер, та не се е и сетил, че днес е рожденият му ден. Кой знае колко изненадан ще бъде, когато след вечеря започнат да пристигат гостите!

— Ами как ще окачите онез фенери на поляната, без да ги види мистър Уилкс, като си дойде довечера? — заядливо измърмори Арчи.

Цяла сутрин той седя и наблюдава приготовленията с интерес, който не желаеше да признае. За пръв път му се случваше да присъства на подготовката на голяма градска забава и всичко беше ново за него. Подхвърляше жлъчни забележки по повод на жените, които се щурали из къщата, сякаш бил пламнал пожар, пък то само защото щели да дойдат гости, ала за нищо на света нямаше да помръдне от къщата, където се разиграваха тези занимателни сцени. Фенерите от цветна хартия, които мисис Елсинг и Фани бяха изработили и нашарили за случая, му бяха особено интересни, тъй като никога преди не бил виждал „таквиз бръмбазъци“. Бяха ги скрили в неговата стаичка в избата и той дълго ги разглежда.

— Боже мой! За това въобще не бях помислила! — извика Мелани. — Добре че се сети, Арчи! Какво да сторя? Те трябва да се окачат по дърветата и храстите и във всеки да се постави по една свещичка. Ще бъдат запалени тъкмо преди да пристигнат гостите. Скарлет, би ли могла да изпратиш Порк да свърши това, докато ние вечеряме?

— Мисис Уилкс, вие уж сте разумна жена, ама все не ги домисляте нещата — намеси се отново Арчи. — Не му е работа на оня тъпоумен негър Порк да се занимава с таквиз бръмбазъци. Че той като нищо ще земе да ги подпали. Пък те са… много хубавки — с неохота призна старецът. — Аз ще ги закача, додето ядете с мистър Уилкс.

— О, Арчи, много мило от твоя страна — възкликна Мелани и отправи към него поглед, изпълнен с благодарност и доверие. — Не зная как бих се справяла без тебе. Дали ще можеш да идеш сега и да поставиш свещите в тях, за да не губим време по-късно?

— Че що пък да не мога? — избъбра малко троснато Арчи и закуцука към стълбите на избата.

— Стига да умее да го подхване човек, с памук може да му извади душата — засмя се игриво Мелани, щом мустакатият старец се скри от погледа им. — Щеше ми се тъкмо Арчи да окачи фенерите, но нали го знаете какъв е. Нищо няма да направи, ако го помолиш направо. Важното е, че му намерих работа, та да не ни се пречка тук. Негрите толкова се боят от него, че нищо не похващат, когато им виси над главите.

— Мели, на твое място никога не бих държала в къщата си тоя дърт главорез — заяви сърдито Скарлет. Тя мразеше Арчи не по-малко, отколкото той нея и двамата почти не си продумваха. Единствено в дома на Мелани той скланяше да изтърпи присъствието й, но дори и тук я стрелкаше с неприязнен, презрителен поглед. — Ще ти докара неприятности, помни ми думата.

— О, кротък е като агънце, като го похвалиш и покажеш, че му се доверяваш — отвърна Мелани. — Освен това е силно привързан към Ашли и Бо и аз се чувствам по-спокойна с него.

— Всъщност той е привързан към теб, Мели — обади се Индия и надменното й изражение бе изместено от бегла, но сърдечна усмивка, когато погледна нежно снаха си. — Уверена съм, че ти си първото същество, което този стар грубиян е обичал, след като жена му е… ъъ… след жена си. Струва ми се, че той дори изпитва желание някой да те обиди, та да може да го убие и тъй да покаже преклонението си пред тебе.

— Боже мой! Какви ги приказваш, Индия! — възкликна Мелани поруменяла. — Много добре знаеш, че той ме мисли за последна глупачка.

— Има ли значение какво мисли тоя смрадлив дървеняк? — рязко се намеси Скарлет. Дори само споменът за това как Арчи я бе осъждал, задето взема на работа затворници, можеше да я докара до изстъпление. — Аз трябва да вървя вече. Ще обядвам, а после ще намина край магазина да платя на продавачите и край склада за дървен материал, та да дам надниците и на Хю Елсинг, и на коларите.

— О, значи ще ходиш в склада? — попита Мелани. — Ашли също ще се отбие там късно следобед, за да говори с Хю. Ще можеш ли да го задържиш поне до пет часа? Прибере ли се по-рано, ще вземе да ни свари как довършваме я тортата, я нещо друго и тогава изненадата ни ще пропадне.

Скарлет едва сдържа усмивката си и доброто й настроение се възвърна.

— Добре, ще го задържа — отговори тя.

В миг усети как остро я пронизват безцветните, лишени от ресници очи на Индия. „Винаги ме гледа някак особено, щом заговоря за Ашли“ — рече си Скарлет.

— Ако можеш, задръж го и след пет — рече Мелани. — А после Индия ще дойде да го вземе с кабриолета… Скарлет, непременно трябва да дойдеш рано довечера. Не искам да изпуснеш нито минута от тържеството.

По пътя за вкъщи Скарлет бе умислена и намусена. „Не искала, моля ви се, да изпусна нито минута от тържеството! Че защо тогава не ме покани да посрещам гостите заедно с леля Пити и Индия?“

Обикновено Скарлет не отдаваше значение дали ще посреща гостите при по-маловажните забави на Мелани. Ала този път празненството наистина щеше да бъде голямо, при това поводът беше рожденият ден на Ашли и тя просто мечтаеше да се изправи редом с него, за да поздравява хората при влизането им. Добре съзнаваше защо не й е предложена тази чест. Дори и да не си бе дала сметка сама, забележката на Рет по въпроса бе недвусмислена.

— Смяташ ли, че мястото на една пребоядисана е на парадния вход, след като гостите са все бивши конфедерати и демократи? Твоите представи за нещата, макар и да не са лишени от очарование, са твърде объркани и нелепи. Това, че изобщо си поканена, дължиш единствено на добрите чувства на мис Мели.

Този следобед Скарлет се облече и приготви по-старателно от обичайно, преди да тръгне за магазина и склада; сложи новата светлозелена рокля от тафта с преливащи отсенки, която на моменти изглеждаше бледолилава в зависимост от светлината; сложи и резедава шапка, украсена с тъмнозелени пера. Ех, ако Рет й позволеше да си отреже бретон и да го накъдри, тази шапка щеше да й стои още по-добре! Ала той бе заявил, че ще й обръсне главата, посмее ли да пипне буклите си. А напоследък се държеше тъй отвратително, че като нищо можеше да изпълни заканата си!

Денят беше чудесен — слънчев, но не много горещ, облян в ярка, но не ослепителна светлина, а топлият повей, шумолящ в листата на дърветата по Прасковената улица, разлюляваше игриво перата по шапката на Скарлет. Сърцето й също танцуваше игриво, както винаги, когато предстоеше да се види с Ашли. Може би ако избързаше с плащането на Хю и коларите, те щяха да си тръгнат и да я оставят сама с Ашли в малката квадратна постройка в средата на двора, където се помещаваше канцеларията. През последните дни почти не бе имала възможност да зърне Ашли насаме. А сега не друг, а Мелани я бе помолила да го задържи! Ама че забавно!

Беше й радостно на душата, когато стигна до магазина и плати на Уили и останалите продавачи, без дори да ги попита как е вървяла търговията от сутринта. Беше събота, най-оживеният пазарен ден, тъй като тъкмо тогава всички фермери идваха в града да правят покупки, ала тя не зададе никакви въпроси.

По пътя към склада се спря поне десет пъти да разговаря със съпруги на „торбаланковци“, които бяха излезли на разходка с разкошните си карети — не тъй разкошни като нейната, разбира се, както отбеляза със задоволство тя, — а също и с мъже, които приближаваха към нея на конете си през червената прах по улицата, свалили шапки, за да й изкажат почитанията си. Да, следобедът беше прекрасен и тя се чувстваше щастлива, защото съзнаваше, че е хубава и всички наоколо се отнасят към нея като към коронована особа. Поради честите спирания пристигна в склада по-късно, отколкото бе възнамерявала, и завари Хю и коларите седнали върху купчина греди да я чакат.

— Ашли тук ли е?

— Да, в канцеларията е — отвърна Хю и обичайното угрижено изражение напусна лицето му при вида на щастливите й блеснали очи. — Мъчи се да… тъй де, преглежда сметките.

— Не е нужно да се занимава с това днес — каза Скарлет и добави със снишен глас: — Мели ме изпрати да го задържа тук, додето приготвят всичко за тържеството довечера.

Хю се усмихна, защото и той беше поканен. Обичаше празненствата, а явно и на Скарлет й допадаха, след като изглеждаше тъй весела днес. Тя плати на Хю и коларите и като им обърна гръб безцеремонно, запъти се към постройката, за да покаже, че не желае да я придружават. Ашли я посрещна на вратата с позлатени от следобедните лъчи коси и с лека, почти лукава усмивка.

— Скарлет, но ти какво правиш тук по това време? Защо не си у дома да помагаш на Мели за изненадата, която се устройва в моя чест?

— Я го виж! — с негодувание възкликна тя. — Та ти не биваше нищичко да знаеш. Мели ще бъде тъй разочарована, ако не се изненадаш.

— О, аз няма да се издавам. Довечера ще бъда най-изненаданият мъж в Атланта — увери я Ашли с развеселен поглед.

— Кой е този подъл човек, дето ти е казал?

— Кой ли от поканените мъже не дойде да ми съобщи? Първият беше генерал Гордън. От опит знаел, че съпругите устройвали подобни изненадващи празненства тъкмо когато човек имал намерението да почисти и да сложи в ред всички оръжия из къщи. После дойде да ме предупреди дядо Мериуедър. Той ми разказа как един път мисис Мериуедър уредила прием под формата на изненада и се оказала най-изненадана измежду всички присъстващи, тъй като същия ден той тихомълком лекувал ревматизма си с бутилка уиски и привечер бил толкова пиян, че не могъл да се вдигне от леглото, а още и… Казвам ти, всички, на които им е минала през главата такава изненада, дойдоха да ме известят.

— Издайници такива, не ги е срам! — възкликна Скарлет.

Когато той се усмихваше така, пак се превръщаше в някогашния Ашли от Дванайсетте дъба. А напоследък толкова рядко се усмихваше. От свежия въздух, от гальовните лъчи на слънцето, от оживлението, изписано по лицето на Ашли, и от шеговития му тон сърцето на Скарлет запя щастливо. То тъй се блъскаше в гърдите й, че тя изпита сладостна болка като от непролети щастливи сълзи. Внезапно отново се почувства шестнайсетгодишно девойче — възторжена и задъхана от вълнение, предвкусваща нещо прекрасно. Усети лудешко желание да смъкне шапката си, да я захвърли и да извика с пълно гърло: „Ура!“ Ала веднага си представи колко ще смае Ашли, ако постъпи така и се разсмя неудържимо, чак се просълзи. Ашли също се разсмя, отметнал глава, сякаш се отдаваше с наслада на това забравено удоволствие — сигурно мислеше, че тя е развеселена от постъпката на мъжете, които бяха издали тайната на Мели, водени от чисто приятелски чувства.

— Влез, Скарлет. Тъкмо преглеждам сметките.

Тя прекрачи прага на стаичката, ярко огряна от следобедното слънце, и се отпусна на стола пред писалището. Ашли също влезе и приседна на грубо скованата маса в ъгъла, като запоклаща дългите си крака.

— О, хайде да не се измъчваме със сметки, Ашли! Днес изобщо не съм настроена за това. Когато съм с нова шапка, сякаш всички цифри излитат от главата ми.

— Заради такава красива шапка наистина си струва да излетят — каза той. — Скарлет, ти се разхубавяваш с всеки изминал ден!

Той пъргаво скочи от масата, приближи засмян до нея и разпери ръцете й, за да огледа роклята.

— Прелестна си! Не мога да повярвам, че някога ще остарееш!

Още щом я докосна, тя си даде сметка, че подсъзнателно се е надявала да стане тъкмо тъй. През целия щастлив следобед бе копняла за топлината на ръцете му, за нежния поглед на очите му, за една думичка, която да й покаже, че той не е изстинал към нея. От онзи студен ден в овощната градина на Тара за пръв път бе съвсем сама с него, за пръв път ръцете им се докосваха не за официален поздрав, а през всички тези месеци бе жадувала за близостта му. Но сега…

Колко странно, че ръцете му не разпалваха у нея никаква възбуда! Някога се разтреперваше още като го зърнеше. А сега изпитваше само топло приятелско чувство и непознато задоволство. Ласкавото му докосване не я хвърли в безумна треска, а сърцето се усмири в гърдите й, замряло в кротко блаженство. Това я накара да се смути леко. Та той все тъй си беше нейният Ашли, нейният прекрасен блестящ рицар и тя го обичаше повече от живота си. Но защо тогава…

Ала Скарлет побърза да изтласка тази мисъл от съзнанието си. Достатъчно й беше, че са заедно, че той държи ръцете й и се усмихва насреща й приятелски, без никакво напрежение и тревожна възбуда. Това й се струваше истинско чудо, като се замислеше за потока неизказани думи помежду им. Очите му се взираха в нейните, ведри и сияйни, стаили в себе си онази усмивка, която тя обичаше и която отново се беше появила, сякаш в отношенията им не бе имало нищо друго освен безоблачно щастие. Сега не съществуваше никаква преграда между неговия и нейния поглед, нямаше я онази смущаваща отчужденост. Тя се засмя отново.

— Ох, Ашли, аз остарявам и скоро ще се превърна в истинска развалина.

— Аа, това се вижда от пръв поглед! Не, Скарлет, дори и на шейсет години за мене ти ще си останеш същата. Винаги ще те запомня такава, каквато беше в деня на последното ни градинско увеселение — седнала под дъба, а край теб цяла дузина младежи. Мога да ти кажа дори как точно беше облечена — в бяла рокля, осеяна със ситни зелени цветчета, и с бял дантелен шал на раменете. Носеше зелени пантофки с черни панделки, а на главата ти имаше голяма сламена шапка с дълги зелени кордели. Помня с такива подробности тоалета ти, защото в затвора в най-тежките моменти извличах от паметта си спомените и се любувах на всяка дреболия в тях, сякаш бяха прекрасни картини…

Той млъкна ненадейно и щастливото му унесено лице посърна. Пусна внимателно ръцете й, а тя седеше и чакаше следващите му думи.

— И двамата изминахме дълъг път от онзи ден, нали тъй, Скарлет? Избродихме пътеки, каквито не бяхме и сънували, че ще се изпречат пред нас. Само че ти вървеше бързо и решително, а аз се препъвах, пристъпвах неохотно.

Той отново седна на масата и я погледна, а на устните му пропълзя лека усмивка. Ала това не бе усмивката, зарадвала я тъй силно само преди няколко мига. Тази беше мрачна.

— Да, ти препускаше уверено и ме влачеше подир колесницата си. Скарлет, понякога се питам, ей тъй, какво ли би станало с мен, ако не беше ти.

Скарлет побърза да го защити от собствените му нападки и трескавият й порив сякаш бе подтикнат от желанието да заглуши в паметта си думите на Рет, казани по този повод.

— Но аз изобщо не съм сторила нищо за теб, Ашли. И без мене щеше да се справиш. Бездруго един ден пак щеше да станеш богат и прославен човек, какъвто несъмнено ще бъдеш.

— Не, Скарлет, аз никога не съм имал закваската за слава и величие. Уверен съм, че ако не беше ти, отдавна да съм потънал в забвение… като бедната Катлийн Калвърт и толкова други, които преди носеха почитани имена, стари имена.

— О, Ашли, не говори тъй. Толкова тъжен изглеждаш.

— Не, не съм тъжен. Вече не. Някога… някога ми беше мъчно. Но сега само…

Ашли замълча и тя неочаквано осъзна за какво мисли той. За първи път отгатваше неговите мисли, когато погледът му се рееше отвъд нея, кристално чист и устремен някъде надалеч. Когато в сърцето й бушуваше страст, съзнанието му бе заключено за нея. Ала сега ги свързваше спокойно приятелско чувство и тя вече бе способна да проникне донякъде в мислите му, да разбере нещо. Той вече не беше тъжен. Тъгувал бе след поражението, а и после, когато го бе молила тъй отчаяно да дойде в Атланта. Сега беше просто примирен.

— Не желая да чувам подобни приказки от теб, Ашли — бурно се възпротиви тя. — Говориш също като Рет. И той все ми опява за такива неща и постоянно дрънка за някакъв си естествен подбор, додето тъй ми дотегне, че ми иде да крещя.

Ашли се усмихна.

— Скарлет, замисляла ли си се някой път колко много си приличаме аз и Рет в същността си?

— Какво говориш? Та ти си тъй прекрасен, тъй благороден, а той… — Тя млъкна смутено.

— Така е, приличаме си. Произходът ни е еднакъв, възпитавани сме еднакво, втълпявани са ни едни и същи неща. Ала някъде по общия ни път внезапно сме поели в различни посоки. Все още мислим по един и същи начин, но реагираме различно. Така например и двамата не вярвахме във войната, ала аз се записах в армията и се сражавах, а той стоя настрана почти до края. И двамата съзнавахме, че е погрешно да се води тази война, разбирахме, че каузата е обречена на гибел. Но аз имах желание да се боря за една обречена кауза. А той нямаше. Понякога си мисля, че е бил прав, а от друга страна…

— О, Ашли, кога ще престанеш да вземаш присърце и двете страни на всеки спорен въпрос? — попита тя. Ала в тона й вече не звучаха онази настойчивост и раздразнение, които би вложила преди време. — Доникъде няма да стигнеш с това раздвояване.

— Това е истина, но… Скарлет, а ти какво искаш да постигнеш? Често съм се питал, защото аз самият към нищо не се стремя. Имам желание само да бъда самият себе си.

Какво искаше тя да постигне ли? Глупав беше този въпрос. Естествено, богатство и сигурност, и все пак… Мислите се объркаха в главата й. Вече притежаваше богатство и всичката сигурност, на която би могла да се надява в един тъй несигурен свят. Ала като се замисли сега, отговори си, че те не бяха я ощастливили особено. Само бяха поукротили вечното й безпокойство, бяха уталожили донякъде страховете й пред утрешния ден. „Ако освен парите и сигурността имах и теб, щях да съм постигнала всичко, което искам“ — каза си тя и го погледна с копнеж. Ала не изрече гласно тези думи от страх да не разруши магията на очарованието, което ги бе обгърнало, уплашена да не би съзнанието му отново да се заключи пред нея.

— Ти искаш да си бъдеш самият ти — засмя се тя с известна горчивина. — А моето най-голямо нещастие винаги е било, че не мога да си позволя да бъда самата себе си! Що се отнася до това какво искам, май вече съм го постигнала. Желаех да бъда богата и осигурена, и…

— Но, Скарлет, не ти ли е идвало наум, че мене не ме засяга дали съм богат или не?

Не, никога не й беше идвало наум, че има хора, които не се стремят към богатство.

— Каква искаш тогава?

— Сега вече не зная. Знаех някога, но почти съм го забравил. Най-голямото ми желание е да ме оставят на мира, да не съм принуден да търпя хора, които не харесвам, и да върша неща, които не искам да върша. Струва ми се, че… най-много от всичко бих се радвал, ако някогашните времена се върнеха, но това е невъзможно, а аз съм все още преследван от спомените за тях и от кошмара, който изживях, когато старият свят се срути пред очите ми.

Скарлет упорито стисна уста. Не че не разбираше смисъла на казаното. Дори само потрепването на гласа му по-осезателно от всичко друго можеше да възроди у нея спомена за миналите дни, да накара сърцето й внезапно да се свие от болка, защото тя също не бе забравила нищо. Ала от деня, когато бе лежала изтощена от глад и самичка в градината на Дванайсетте дъба и си беше казала: „Няма да се обръщам назад“, тя бе загърбила миналото.

— На мен сегашните времена ми харесват повече — отвърна тя, но не посмя да срещне погледа му. — Непрекъснато се случват разни интересни неща — забави и тъй нататък. Всичко е някак по-бляскаво и разкошно. Преди беше толкова скучно. — (О, онези дни на сладка нега и онзи топъл тих сумрак! Смеховете, разнасящи се от негърските бараки! Колко блажено уютен беше животът тогава и колко прекрасно бе да знаеш, че всички бъдни дни носят само радост! Та аз ли не те разбирам!) — Сега е по-хубаво — повтори тя, ала гласът й се разтрепера.

Той се изправи и в тихия му смях прозвуча недоверие. Хвана брадичката й и извърна лицето й към своето.

— Ти не умееш да се преструваш, Скарлет! Да, в сегашния живот има блясък… един вид блясък. Точно това му е лошото. В старите времена нямаше блясък, но имаше очарование, красота и неуловимо изящество.

Съзнанието й бе раздвоено и тя объркано сведе очи. Звукът на гласа му, допирът на ръката му открехнаха двери, които Скарлет бе заключила навеки. Зад тези двери лежеше погребана красотата на отминалите дни и в гърдите й се надигна неутолим мъчителен копнеж по тях. Ала знаеше, че колкото и вълнуваща да е тази красота, трябва да си остане погребана. Никой не можеше да върви напред, понесъл на плещите си товар от болезнени спомени.

Ашли пусна брадичката й, хвана едната й ръка и нежно я притисна между дланите си.

— Помниш ли — промълви той, а в главата й дрънна предупредителна камбанка: „Не се обръщай назад! Не се обръщай назад!“

Но тя побърза да заглуши тази мисъл и безразсъдно се остави да я понесе вълната на щастието. Не можеше да допусне този скъпоценен миг да й се изплъзне, с каквато и мъка да го заплащаше сетне.

— Помниш ли? — повтори той и под чародейната власт на гласа му голите стени на малката стаичка се заличиха, вътре нахлуха отминалите години и те отново яздеха един до друг по пътеките през онази далечна пролет. Той стисна ръката й по-силно, а в гласа му звучеше тъжовната омая на стари, полузабравени песни. Тя чуваше тропота на копитата, докато яздеха между храстите кучи дрян към имението на Тарлтънови, устройващи празненство на открито; чуваше собствения си безгрижен смях; виждаше позлатената от слънцето коса на Ашли с играещи отблясъци в нея и непринудената изящност на стойката му върху коня. В гласа му струеше музика — звуците на цигулки и банджо, под които те бяха танцували в бялата къща, превърната в пепел. Раздаваше се и далечният лай на хрътки в тъмните блата под хладната есенна луна и мирисът на питието от топло мляко, разбито яйце и вино, поднасяно по Коледа в бокали, увити с бодлива зеленика; виждаше навред около себе си грейналите лица на бели и черни. Със смехове се втурнаха всички стари приятели, тъй жизнени и истински, сякаш не лежаха погребани от години: Стюарт и Брент, дългокраки и червенокоси, с вечните им грубовати шеги; Том и Бойд, необуздани като млади жребци; Джо Фонтейн, с горящите си черни очи; Кейд и Рейфърд Калвърт, в чиито движения личеше вродено аристократично изящество. Тук бяха и Джон Уилкс, и Джералд, зачервен от брендито; долавяше се и нежно шумолене на коприна с ухание на есенция — Елен. А всичко това бе пропито с едно блажено усещане за сигурност и вяра, че утрешният ден ще донесе същото безметежно спокойствие.

Гласът му замлъкна и те стояха вгледани един в друг, а помежду им бе изгубената слънчева младост, която някога споделяха безгрижно.

„Сега зная защо не можеш да бъдеш щастлив — печално си помисли Скарлет. — Преди не го разбирах. Не можех да схвана защо и аз самата не съм докрай щастлива. Но… но ние говорим също като двама старци! — рече си тя със скръбна изненада. — Като старци, припомнящи си живота преди петдесет години. А съвсем не сме стари! Просто толкова много неща се случиха през това време. Всичко е тъй променено, че спомените ни сякаш са отпреди половин век. Ала стари не сме!“

И все пак, когато погледна Ашли, видя, че той вече не е нейният млад и прекрасен рицар. Главата му бе наведена, унесеният му поглед бе вперен в ръката й, която още държеше, и тя забеляза, че някогашната златиста коса е прошарена, сребриста като лунно сияние в неподвижни води. Някак неусетно ярката прелест на априлския следобед изчезна, изчезна и въодушевлението й, а сладостната печал на спомените се стопи и остави само горчив привкус.

„Не биваше да му позволявам да ме връща в миналото — повтаряше си тя с отчаяние. — Права бях, като се зарекох никога да не поглеждам назад. Болката е тъй силна, че къса сърцето ти и вече не си способен на нищо, освен да се отдаваш на спомени. Точно там е бедата при Ашли. Неговият взор вече не може да се устреми напред. И той не вижда настоящето, от бъдещето се бои и живее само с миналото. Преди не можех да го разбера, не успявах да проникна в душата му. О, Ашли, любими мой, не бива да се обръщаш назад! Каква полза от това? Защо допуснах да ме увлечеш в спомени? Та нали споменът за миналото щастие винаги се заплаща с душевни страдания, с болка и неудовлетворение.“

Тя се изправи, но ръката й все още лежеше неподвижна в неговите длани. Трябваше да си върви. Не можеше да остане повече и да мисли за миналото, да гледа лицето му, което сега бе уморено, тъжно и мрачно.

— Извървяхме дълъг път от онези дни, Ашли — продума тя, като се мъчеше гласът й да звучи равно, макар че на гърлото й бе заседнала буца. — Красиви представи имахме тогава за живота. — И с внезапен порив добави: — О, Ашли, всичко се оказа съвсем различно от мечтите ни!

— Винаги е тъй — отвърна той. — Животът не е поемал към нас задължение да осъществява мечтите ни. Трябва да вземем каквото ни предлага и да сме благодарни, защото и по-лошо би могло да бъде.

Изведнъж се почувства отмаляла от болката, стегнала сърцето й, когато се замисли колко много се бе отдалечила от някогашните дни. В паметта й изникна Скарлет О’Хара, девойката, която обичаше да има куп обожатели и хубави рокли и искаше в бъдеще, остане ли й време за това, да се превърне в истинска дама като Елен.

Неканени сълзи бликнаха в очите й, бавно се търкулнаха по бузите й и тя остана неподвижна пред него с изражението на слисано, наскърбено дете. Той я притегли безмълвно и нежно, притисна главата й до рамото си и свел лице, долепи страната си до нейната. Тя се отпусна в прегръдките му и ръцете й обвиха тялото му. Почувства утеха от близостта му и неочакваните сълзи пресъхнаха. Хубаво й беше в обятията му и сега не изпитваше страст или притеснение; тя бе просто неговата обична приятелка. Единствен Ашли, с когото споделяше младежките си спомени, който познаваше корените й, можеше да я разбере.

Отвън дочу стъпки, но не им обърна внимание, защото помисли, че коларите са си тръгнали. Остана неподвижна за миг, заслушана в ударите на неговото сърце. Изведнъж той я оттласна от себе си тъй рязко, че тя се сепна. Взря се в лицето му, но очите му не гледаха нея. Отправени бяха над рамото й, към вратата.

Тя се обърна и видя на прага Индия, с побеляло лице и пламнали безцветни очи, и Арчи, същински злобен едноок папагал. Зад тях стоеше мисис Елсинг.

 

 

Тя тъй и не можа да си спомни как е излязла от канцеларията. Напусна я бързешком, по нареждане на Ашли, който остана вътре да размени няколко мрачни приказки с Арчи, а Индия и мисис Елсинг чакаха отвън, обърнали й гръб. Върна се у дома си, подгонена от срам и тревога, и в представите й Арчи с неговата патриаршеска брада се превърна в ангел-мъстител от страниците на Стария завет.

Къщата бе пуста и притихнала, все още осветена от априлския залез. Всички слуги бяха отишли на погребение, а децата играеха в задния двор у Мелани. Мелани…

Мелани! Както се качваше към стаята си, Скарлет се смръзна при мисълта за нея. Мелани щеше да научи за станалото. Индия заяви, че ще й каже. О, щом като така можеше да навреди на нея, Скарлет, Индия щеше да издрънка всичко с огромно удоволствие, без да я е грижа, че ще опетни името на брат си и ще нарани Мелани. Мисис Елсинг също нямаше да си мълчи, макар всъщност нищо да не бе видяла, защото стоеше зад Индия и Арчи. И все пак това нямаше да въздържи езика й. Още до вечерта новината щеше да обходи целия град. Довечера, на празненството, жените щяха да се събират из ъгълчетата и да си шушукат, обзети от злорадо задоволство. Скарлет Бътлър се бе сгромолясала от висините на своето богатство и мощ! Клюката щеше да се раздува и да лети. Нямаше как да я спре. Не можеше да запуши хорските уста, като каже, че Ашли я е прегърнал, защото се е разплакала. Още преди да е настъпила нощта, градът щеше да гракне, че е заловена в прелюбодеяние. А всичко бе тъй невинно, тъй мило! Скарлет си повтаряше, притеснена до лудост: „Да бяха ни заварили, когато го целувах за сбогом след отпуска му по Коледа… да бяха ни хванали в овощната градина на Тара, когато го умолявах да избягаме заедно… тогава, когато наистина имаше от какво да се чувстваме виновни, нямаше да бъде чак толкова ужасно! Ала сега? Тъкмо сега! Само заради една приятелска прегръдка…“

Ала никой нямаше да й повярва. Ни един познат нямаше да вземе нейна страна, ни един глас нямаше да се обади да изрече: „Не вярвам да е вършила нещо лошо.“ Твърде дълго бе настройвала старите приятели срещу себе си, за да търси поддръжници измежду тях сега. А новите й познайници, безмълвно страдащи от оскърбленията й, щяха да се радват, че им се удава случай да я очернят. Точно тъй, хората биха повярвали и най-лошото, що се отнасяше до нея, макар че може би щяха да изразят съжаление, задето такъв прекрасен човек като Ашли Уилкс е забъркан в подобна кална история. Както обикновено, щяха да стоварят цялата вина върху жената и снизходително да свиват рамене по повод на мъжа. И в случая щяха да бъдат напълно прави. Тя беше тази, която се хвърли в прегръдките му.

О, щом й бе дошло до главата, тя можеше да изтърпи подмятанията, язвителните забележки, едва прикривания присмех и всичко, което градът имаше да каже… но как щеше да погледне в очите Мелани! Ах, не и Мелани! Не си даваше сметка защо се притеснява тъй силно именно задето тя ще научи. Бе твърде уплашена и сломена от съзнанието за старите си прегрешения, за да се опита да го разбере. Ала представила си израза в очите на Мелани, когато Индия й съобщеше, че ги е заварила прегърнати с Ашли, Скарлет избухна в сълзи. Как ли би постъпила Мелани, като узнаеше? Дали щеше да напусне Ашли? Какво друго й оставаше, ако искаше да запази достойнството си? „А какво ще стори Ашли тогава? — трескаво се запита тя и сълзите още по-силно рукнаха по лицето й. — О, Ашли ще умре от срам и ще ме намрази, задето му навлякох всичко това.“ Ненадейно я прониза смразяващ страх и сълзите й секнаха. Ами Рет? Какво щеше да направи Рет?

Той можеше и да не узнае. Имаше някакъв израз по този повод, отвратителен с цинизма си, как беше? „Съпругът винаги узнава последен.“ Може би никой нямаше да му каже. Човек трябваше да е доста храбър, за да се осмели да го стори, защото Рет бе известен с това, че първо стреля, а после задава въпроси. Моля те, Господи, не допускай някой нагъл безумец да му съобщи! Ала в този миг си припомни лицето на Арчи в малката канцелария на склада — студения поглед на единственото му око, безпощадното изражение, в което се четеше омраза към нея и цялото женско съсловие. Арчи не се боеше ни от Бога, ни от когото и да било и ненавиждаше разпуснатите жени. Тъй силно ги мразеше, че дори бе убил една такава. При това заяви, че ще каже на Рет. И щеше да изпълни заканата си независимо от старанието на Ашли да го разубеди. Освен ако Ашли не го убиеше, Арчи щеше да извести Рет, тъй като смяташе това за свой християнски дълг.

Тя смъкна дрехите си и се отпусна на леглото с натежала, замаяна глава. Да можеше да заключи вратата и да остане завинаги тук, в безопасност, далеч от всички. Дано пък Рет не научи още тази вечер. Тя щеше да му каже, че има главоболие и не й се ходи на празненство. До сутринта все щеше да измисли някакво извинение, някакво обяснение, което би звучало поне отчасти правдоподобно.

„Стига съм се притеснявала за това сега — отчаяно си рече тя и зарови лице във възглавницата. — Нямам вече сили да се тревожа. Утре ще му мисля.“

Когато се смрачи, чу слугите да се връщат и й се стори, че са твърде тихи, додето сновяха нагоре-надолу и подреждаха масата за вечеря. Или може би гузната й съвест се обаждаше? Мами приближи до вратата и почука, но Скарлет я отпрати, като заяви, че не й се яде. Мина известно време и най-после дочу стъпките на Рет. Тя цяла се стегна, когато той стигна до площадката, и събра всичките си сили за среща с него, но той влезе в своята стая. Скарлет задиша по-спокойно. Значи не беше чул. За щастие още уважаваше ледената й молба да не стъпва никога повече в спалнята й, защото, ако я зърнеше в този миг, лицето й би я издало. Трябваше да се съвземе поне колкото да му каже, че се чувства много зле, за да иде на тържеството. Е, сега имаше достатъчно време да се успокои. Но тъй ли бе наистина? От онзи ужасен миг следобед й се струваше, че времето се тътри безкрайно бавно. Дълго слуша как Рет се движи из стаята си и разменя по някоя дума с Порк. Все още не можеше да събере смелост да го повика. Лежеше под завивките в тъмнината, скована и трепереща.

След цяла вечност той почука на вратата и тя отвърна, като се стараеше да владее гласа си:

— Влез.

— Наистина ли съм поканен в светата обител? — попита той, като отвори вратата. Беше тъмно и тя не виждаше лицето му. А по гласа му не можеше да отгатне нищо.

Рет влезе и затвори вратата.

— Готова ли си за празненството?

— Много съжалявам, но имам главоболие. — Странно, гласът й звучеше тъй естествено. Слава Богу, че бе тъмно! — Май не ще мога да ида. Ти върви, Рет. И предай на Мелани, че много съжалявам.

Последва дълго мълчание и накрая от мрака прозвуча провлеченият му хаплив глас:

— Каква малодушна и страхлива малка мръсница си ти!

Той знаеше! Лежеше разтреперана, неспособна да продума. Чу го да се движи опипом в тъмното, после пална кибритена клечка и стаята се освети. Приближи се до леглото и я изгледа. Тя забеляза, че е облечен във вечерен костюм.

— Ставай — нареди Рет, но в тона му не личеше никакво чувство. — Ще идем на това тържество. Трябва да побързаш.

— О, Рет, не мога да ида. Разбираш ли…

— Как да не разбирам? Ставай!

— Рет, значи Арчи се осмели…

— Осмели се, да. Много храбър човек е този Арчи.

— Би трябвало да го убиеш, задето разправя лъжи.

— Имам чудатия навик да не убивам хора, които говорят истината. Сега не е време да спорим. Ставай!

Тя седна в леглото и придърпа по-нагоре завивката. После се вгледа в Рет, за да проумее изражението му. Мургавото му лице беше безстрастно.

— Няма да ида, Рет. Не мога, докато това… това недоразумение не се изясни.

— Ако тази вечер не се появиш, няма да можеш да се покажеш в този град, додето си жива. Ще понеса, че съпругата ми е блудница, но не и че е страхливка. Ще идеш там, та дори ако всички, като се започне от Алекс Стивънс, те заплюят и мисис Уилкс ни помоли да напуснем дома й.

— Рет, чакай да ти обясня.

— Не искам да слушам. Няма време. Обличай се!

— Те просто останаха с погрешно впечатление — Индия, мисис Елсинг и Арчи. Нали знаеш как ме мразят. Индия толкова не може да ме понася, че е готова да разнася лъжи за собствения си брат само и само да ме очерни. Защо не ми позволиш да ти обясня…

„Света майко Богородичке! — ужасена си рече тя. Ами ако той наистина се съгласи да ме изслуша? Как да обяснявам?“

— Сигурно са раздрънкали лъжите си наляво и надясно. Не мога да ида тази вечер.

— Ще идеш — заяви той, — дори ако трябва насила да те влача и на всяка крачка да ритам хубавото ти задниче.

Той я дръпна рязко и я изправи на крака. Очите му светеха със студен блясък. Взе корсета й и го подхвърли.

— Слагай го. Аз ще стегна връзките. Няма какво да се чудиш, в тия работи съм много вещ. Нищо подобно, няма да ида да повикам Мами и да ти дам възможност да се заключиш тук като последна страхливка, каквато си всъщност.

— Не съм страхливка — извика тя и уязвеното самолюбие измести страха й. — Аз…

— О, спести ми легендите за това как си застреляла някакъв янки и си посрещала сама войниците на Шърман. Ти си страхливка… освен всичко друго. Ако не заради себе си, тази вечер ще присъстваш на тържеството в името на Бони. Нима искаш още повече да съсипеш бъдещето й? Хайде бързо, слагай корсета.

Тя припряно свали лекия си пеньоар и остана само по долна риза. Ако той й хвърлеше поне един поглед и видеше колко хубавичка изглежда тъй разголена, може би страховитото му изражение щеше да се смекчи. Та нали не бе я зървал по бельо от памтивека. Ала Рет не я погледна. Той беше в нишата и бързо преглеждаше роклите й. Посегна и дръпна от закачалката новата й рокля от нефритенозелено моаре. Тя беше дълбоко изрязана на гърдите, а отзад — богато надиплена в огромен турнюр, на който бе прикрепен пищен букет рози от кадифе.

— Облечи това — нареди той, като хвърли дрехата на леглото и приближи до нея. — Никакви скромни тоалети в сиво и виолетово тази вечер. Трябва да вдигнеш високо на мачтата знамето, че иначе, току-виж, паднало в морето. И си сложи повече руж. Ей Богу, сигурно дори и прелюбодейката, изобличена от фарисеите, не е изглеждала тъй бледа. Я се обърни с гръб.

Той хвана връзките на корсета й и ги дръпна толкова силно, че тя извика от уплаха, унижение и срам при грубостта му.

— Боли, а? — Той се изсмя рязко, ала беше зад нея и тя не можеше да види лицето му. — Жалко, че връзките не са около врата ти.

От всички прозорци в дома на Мелани струеше светлина и музиката ехтеше надалеч. Когато спряха пред входа, чуха веселата глъчка на увлеченото в забавления множество. Къщата беше препълнена с гости. Те се тълпяха и на верандата, имаше и насядали по пейките в двора, осветен от фенери.

„Не мога да вляза… не мога — мислеше си Скарлет, седнала в каретата и стиснала смачканата си на топка кърпичка. — Не мога. И няма да го направя. Ще скоча и ще избягам, ще замина нанякъде… ще си ида в Тара. Защо Рет ме принуди да дойда тук? Как ли ще ме посрещнат хората? Какво ще стори Мелани? Как ли ще изглежда? О, аз не мога да се изправя пред нея. Ще избягам!“

Сякаш отгатнал мислите й, Рет я стисна за ръката като чужд човек, тъй грубо и жестоко, че сигурно щеше да й остави синина.

— Не съм и подозирал, че една ирландка може да е страхлива. Къде ти е прословутата храброст?

— Рет, моля те, нека се върнем у дома и ще ти обясня.

— Пред теб има цяла вечност за обяснения, а да бъдеш мъченица на арената, можеш само една вечер. Слизай, любима, искам да видя как лъвовете ще те разкъсат. Слизай, казах.

Тя извървя алеята като насън, а ръката, която я стискаше, твърда и здрава като гранитна скала, вля у нея известно самообладание. Добре, тя наистина можеше да се изправи пред всички тези хора и щеше да го стори. Та в края на краищата те бяха чисто и просто сбирщина клюкари и завистници. Щеше да им даде да се разберат. Тяхното мнение не я засягаше. Единствено Мелани… Ах, само да не беше Мелани!

Вече бяха на верандата и Рет кимаше наляво и надясно с шапка в ръка и отправяше поздрави със спокоен, любезен тон. Когато влязоха, музиката секна и смутеното й съзнание възприе тълпата като мощна вълна, която се надигна заплашително към нея, а после се оттегли назад с глух тътен. Щяха ли да се нахвърлят всички отгоре й? Е, мътните да ги вземат, да правят каквото щат! Тя вирна гордо глава и се усмихна с присвити очи.

Преди да успее да се обърне към онези, които стояха най-близо до вратата, и да им каже дори една дума, тълпата се отдръпна, за да направи път на някого, приближаващ към нея. Изведнъж надвисна странна тишина и сърцето на Скарлет болезнено се сви. Това беше Мелани, забързала се с малките си крачка към нея, за да я посрещне, преди друг да успее да я заговори. Слабичките й рамене бяха решително изправени, устните й бяха плътно стиснати в израз на негодувание и цялото й внимание се устреми към Скарлет, сякаш тя бе единствената й гостенка. Когато дойде до нея, прегърна я през кръста.

— Каква прекрасна рокля, мила — пропя тя с нежния си ясен глас. — Индия не можа да дойде тази вечер. Нали ще бъдеш тъй добра да посрещаш гостите заедно с мене?