Метаданни
Данни
- Серия
- Отнесени от вихъра (1)
- Включено в книгите:
-
- Оригинално заглавие
- Gone With the Wind, 1936 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Надя Баева, 1986 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
- Оценка
- 5,8 (× 159гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- atoslove(2011)
- Разпознаване, корекция и форматиране
- pechkov(2011)
- Допълнителна корекция
- gogo_mir(2011)
Издание:
Маргарет Мичъл. Отнесени от вихъра — том І
Книгоиздателска къща „Труд“, 2005 г.
Световна класика Америка
Редактор: Румен Стефанов
Художник: Виктор Паунов
Технически редактор: Станислав Иванов
Коректор: Антоанела Станева
Първо издание. Формат 16/60×90. Печ. коли 35,5
Книгоиздателска къща „Труд“
бул. „Цариградско шосе“ №47, тел.: 942–23–89, 942–23–88
Разпространение — тел. 846 75 29, 846 75 65
e-mail: office@trud.bg
www.trud.cc
Печат „Монт“ ООД
Книжарници „Труд“
бул. „Васил Левски“ №136
бул. „Скобелев“ №63
Printed by permission of William Morris Agency, Inc. on behalf of the Author
Margaret Mitchell. Gone With the Wind
© 1936 Macmillan Publishing, a division of Macmillan, Inc.
Copyright renewed © 1964 by Stephens Mitchell and Trust Company of Georgia
as Executors of Margaret Mitchell Marsh
© Надя Баева, превод, 2005 г.
© Виктор Паунов, художник, 2005 г.
ISBN 954–528–512–5
Издание:
Маргарет Мичъл. Отнесени от вихъра — том ІІ
Книгоиздателска къща „Труд“, 2005 г.
Световна класика Америка
Редактор: Румен Стефанов
Художник: Виктор Паунов
Технически редактор: Станислав Иванов
Коректор: Антоанела Станева
Първо издание. Формат 16/60×90. Печ. коли 37
Книгоиздателска къща „Труд“
бул. „Цариградско шосе“ №47, тел.: 942-23-89, 942-23-88
Разпространение — тел. 846 75 29, 846 75 65
e-mail: office@trud.bg
www.trud.cc
Печат „Монт“ ООД
Книжарници „Труд“
бул. „Васил Левски“ №136
бул. „Скобелев“ №63
Printed by permission of William Morris Agency, Inc. on behalf of the Author
Margaret Mitchell. Gone With the Wind
© 1936 Macmillan Publishing, a division of Macmillan, Inc.
Copyright renewed © 1964 by Stephens Mitchell and Trust Company of Georgia
as Executors of Margaret Mitchell Marsh
© Надя Баева, превод, 2005 г.
© Виктор Паунов, художник, 2005 г.
ISBN 954-528-513-3
История
- —Добавяне
Глава LII
Един дъждовен следобед, скоро след първия рожден ден на Бони, Уейд се мотаеше унило из дневната, като от време на време притискаше носле о стъклото, по което се стичаха капки. Той беше слабичко крехко момче, дребничък за седемте си години, почти болезнено срамежлив и тих — никога не отваряше уста, ако някой не го заговореше. Беше отегчен и явно нямаше с какво да се занимава, защото Ела играеше в ъгъла с куклите си. Скарлет седеше пред писалището и си мърмореше нещо, додето събираше дълга колонка с цифри, а Рет лежеше на пода и размахваше пред Бони часовника на дългия си ланец, без да позволява да го улови.
След като Уейд бе взел няколко книги и ги бе пуснал шумно на пода с дълбоки въздишки, Скарлет най-сетне се обърна раздразнена към него.
— Господи, Уейд! Я тичай навън да играеш.
— Не мога. Вали.
— Тъй ли? Не бях забелязала. Ами прави нещо. Изнервяш ме, като се мотаеш тъй. Иди да кажеш на Порк да запрегне каретата и да те заведе да си играеш с Бо.
— Той не си е у дома — въздъхна Уейд. — На рожден ден е у Раул Пикар.
Раул беше малкият син на Мейбъл и Рене Пикар отвратително хлапе според Скарлет, повече приличащо на маймунче, отколкото на дете.
— Тогава можеш да идеш при някое друго приятелче. Тичай и кажи на Порк.
— Никой не си е вкъщи — отвърна Уейд. — Всички са на рождения ден.
Неизречените думи „всички освен мен“ увиснаха във въздуха, но Скарлет, погълната от сметките си, не обърна внимание. Рет се поизправи на килима и попита:
— А ти защо не си там, сине?
Уейд се приближи към него, потътрил единия си крак с нещастен вид.
— Не ме поканиха, сър.
Рет пусна часовника в разрушителните ръчички на Бони и пъргаво се изправи на крака.
— Я остави тези проклети цифри, Скарлет. Защо не е поканен Уейд на рождения ден?
— За Бога, Рет. Не ме закачай сега. Ашли е забъркал такава каша с тия сметки, че… А, за рождения ден ли? Аз лично не намирам нищо чудно, дето Уейд не е поканен, а дори и да беше, нямаше да го пусна да иде. Не забравяй, че Раул е внук на мисис Мериуедър, а тя ще пусне по-скоро освободен негър в свещената си гостна, отколкото някой от нас.
Рет, който замислено наблюдаваше Уейд, видя как момчето трепна.
— Ела тук, сине — каза той и го притегли към себе си. — Ти би ли искал да бъдеш на тази забава?
— Не, сър — храбро отвърна Уейд, ала сведе очи към земята.
— Хм, я ми кажи, Уейд, ти ходиш ли на гости у Джо Уайтинг или у Франк Бонел, или… изобщо у другарчетата, с които си играеш?
— Не, сър. Мене не ме канят много на гости.
— Уейд, ти лъжеш — извика Скарлет и се извърна. — Миналата седмица ходи три пъти: у Бартови, у Гелертови и у Хъндънови.
— Най-подбраната колекция от мулета в конска сбруя, каквато би могла да съществува — подхвърли Рет и в гласа му прозвуча провлечена мека нотка. — Ти добре ли прекара, като те поканиха? Отговори ми.
— Не, сър.
— Защо не?
— Аз… аз не знам, сър. Мами… Мами казва, че те са бели нищожества.
— Жива ще я одера Мами още сега! — викна Скарлет и скочи от мястото си. — А ти, Уейд, бива ли да говориш тъй за приятелите на мама?…
— Момчето казва истината, а също и Мами — заяви Рет. — Ти обаче никога няма да видиш истината, дори тя да ти избоде очите… Не се тревожи, сине, не е нужно повече да ходиш на гости, където не се чувстваш добре. Ето — той извади една банкнота от джоба си, — кажи на Порк да запрегне каретата и да те откара в центъра. Купи си бонбони, много… чак коремчето да ти се подуе от бонбони.
Със сияещо лице Уейд пое банкнотата и отправи развълнуван поглед към майка си за потвърждение. Ала тя наблюдаваше Рет със смръщени вежди. Той бе вдигнал Бони от пода и я люлееше на ръце, опрял лицето й до бузата си. Скарлет не можеше да разтълкува изражението му, ала в очите му се четеше нещо подобно на страх — страх и самообвинение.
Насърчен от щедростта на втория си баща, Уейд се приближи срамежливо към него.
— Чичо Рет, мога ли да те попитам нещо?
— Разбира се. — Погледът на Рет бе напрегнат и някак отчужден и той притисна по-силно главичката на Бони. — Какво има, Уейд?
— Чичо Рет, ти дали… бил ли си се през войната?
В очите на Рет мигом припламнаха огънчета и изражението му се оживи, ала гласът му прозвуча небрежно.
— Защо питаш, сине?
— Ами защото Джо Уайтинг вика, че не си се бил, а също и Франк Бонел.
— Аха — промърмори Рет, — а ти какво им отвърна?
Уейд изглеждаше нещастен.
— Аз… аз казах… отвърнах им, че не знам. — А после внезапно прибави в буен изблик: — Само че мене това хич не ме интересува и аз ги ударих и двамата. Ходил ли си на война, чичо Рет?
— Да — отговори Рет с неочаквана яростна невъздържаност. — Ходил съм на война. Бях в армията осем месеца. Бих се през целия път от Лъвджой чак до Франклин, в щата Тенеси. Бях с генерал Джонстън, когато той капитулира.
Уейд заподскача от гордост, а Скарлет се изсмя.
— Аз пък мислех, че се срамуваш от бойните си подвизи — подметна тя. — Нали ми поръча на никого да не казвам.
— Млъкни! — сряза я той. — Това стига ли ти, Уейд?
— О, да, сър. Аз си знаех, че ти си ходил на война. Знаех си, че не си се уплашил, както разправят те. Но… защо не си бил заедно с бащите на другите момченца?
— Защото бащите на другите момченца са такива глупаци, та трябваше да ги пратят в пехотата. А аз съм учил във военната академия Уест Пойнт и бях в артилерията. В редовната артилерия, Уейд, а не в Градската охрана. А в артилерията всеки не може да постъпи. Умни глави трябват там.
— Сигурен съм, че е тъй — каза Уейд с грейнало лице. — А беше ли ранен, чичо Рет?
Рет се поколеба.
— Кажи му за дизентерията си — подигравателно се обади Скарлет.
Той внимателно постави бебето на земята и измъкна ризата си от панталоните.
— Ела тук, Уейд, и ще ти покажа къде ме раниха.
Уейд приближи с вълнение и се втренчи там, където сочеше пръстът на Рет. Един дълъг грапав белег минаваше през мургавите му гърди и стигаше чак до мускулестия му корем. Той му бе спомен от едно сбиване с ножове в златодобивните полета на Калифорния, но не бе нужно Уейд да узнава това. Момченцето се задъха от възбуда и щастие.
— Аз мисля, че ти си почти толкова смел, колкото и баща ми, чичо Рет.
— Да, почти, но не чак толкова — каза Рет, докато напъхваше ризата си в панталоните. — Хайде сега, върви да похарчиш паричките и им дай да се разберат на всички момчета, които разправят, че не съм бил в армията.
Уейд заподскача весело към вратата и се провикна към Порк, а Рет отново взе бебето на ръце.
— Защо ти трябваше да сипеш тоя куп лъжи, храброто ми войниче? — запита Скарлет.
— Едно момче трябва да се гордее с баща си… или с втория си баща. Не мога да го оставя да се свива от срам пред онези малки зверчета. Жестоки създания са децата.
— Дрънкаш врели-некипели.
— Никога не бях помислял какво може да означава всичко това за Уейд — промълви Рет. — Никога не ми беше идвало наум колко страда. С Бони няма да е тъй.
— Как?
— Вярваш ли, че ще допусна Бони да се срамува от баща си? Че ще позволя да не я канят на детски празненства, когато стане на девет-десет години? Смяташ ли, че ще дам да я унижават като Уейд за неща, които не са нейна вина, а твоя и моя?
— Много важно, детски празненства!
— После тези детски празненства се превръщат в младежки балове, на които девойката за пръв път се появява в обществото. Мислиш ли, че ще позволя Бони да израсне настрани от почтените кръгове в Атланта? Нямам намерение да я пращам да учи на Север, далеч от семейството си, само защото не я приемат тук, в Чарлстън, Савана или Ню Орлиънс. Нито пък ще допусна да се омъжи по принуда за янки само понеже ни едно южняшко семейство не би я приело… защото майка й е глупачка, а баща й — негодник.
Уейд, който се бе върнал до вратата, слушаше с интерес, макар да бе озадачен.
— Бони може да се омъжи за Бо, чичо Рет.
Гневът изчезна от лицето на Рет, когато той се обърна към момчето и му заговори с внимателно подбрани думи и с привидно сериозен тон, както винаги приказваше с деца:
— Правилно, Уейд. Бони може да се омъжи за Бо Уилкс. Но ти за кого ще се ожениш?
— О, аз за никоя няма да се женя — убедено отвърна Уейд, безкрайно доволен, че може да води мъжки разговор с единствения човек освен леля му Мели, който никога не му се караше, а постоянно го насърчаваше. — Аз ще ида в Харвард и ще стана адвокат като баща ми, а после ще стана безстрашен воин също като него.
— Тази Мели не знае да си държи устата затворена — викна Скарлет. — Уейд, ти няма да ходиш в Харвард. Това е училище за янки, а аз няма да позволя ти да учиш на такова място. Ще идеш в Джорджийския университет, а след като го завършиш, ще управляваш магазина вместо мене. Колкото до това, че баща ти бил безстрашен воин…
— Замълчи! — бързо я прекъсна Рет, който не беше пропуснал да забележи сиянието в очите на Уейд, когато заговореше за непознатия си баща. — Ти ще пораснеш и ще станеш храбър като баща си, Уейд. Помъчи се да бъдеш като него, защото той беше герой, и не се оставяй никой да те разколебае. Той се е оженил за майка ти, нали? Е, това е достатъчно доказателство за героизма му. Аз ще се погрижа да идеш в Харвард и да станеш адвокат. Хайде сега, тичай и кажи на Порк да те изведе на разходка.
— Ще ти бъда благодарна, ако ме оставиш да се оправям със собствените си деца — извика Скарлет, когато Уейд послушно изприпка от стаята.
— Само че ти много зле се оправяш. Срина всички възможности пред Ела и Уейд, но аз няма да ти позволя да сториш същото и с Бони. Бони ще бъде истинска малка принцеска и всички до един ще искат да общуват с нея. Няма да има такова място, където тя да не бъде допускана. Боже Господи, мислиш ли, че като порасне, ще я оставя да общува с проклетата измет, дето пълни тая къща?
— На тебе ти подхождат…
— А на тебе дори прекалено добре, сърчицето ми. Ала не и на Бони. Да не би да смяташ, че ще разреша да се омъжи за някой от оная банда ренегати, с които си прекарваш времето? Ирландски новобогаташи, янки, бели нищожества, авантюристи и парвенюта. Моята Бони с нейната Бътлърова кръв и Робиярова жилка…
— Пропусна О’Хара…
— О’Хара може и да са били ирландски крале някога, но баща ти не беше нищо повече от едно хитро селянче, което си е пробило път във висшето общество. Ти също не си по-добра… Но истината е, че и аз съм виновен. Живях като невидял, без изобщо да ме е грижа какво върша, защото нищо нямаше значение за мен. Ала Бони има значение. Господи, какъв глупак съм бил! Бони няма да бъде приемана в Чарлстън, колкото и с добро име да се ползват там майка ми и твоите лели Полин и Йолали… А очевидно е, че и тук няма да бъде приемана, освен ако бързо не сторим нещо…
— О, Рет, ти толкова присърце вземаш нещата, че чак си смешен. С нашите пари…
— По дяволите нашите пари! Всичките ни пари не могат да купят онова, което искам за нея. Предпочитам да гощават Бони със сух хляб в мизерния дом на Пикарови или в порутения хамбар на Елсингови, отколкото да бъде първа красавица по баловете на републиканците. Скарлет, ти се държа като истинска глупачка. Още преди години трябваше да осигуриш мястото на децата си в обществото… а ти не го направи. Не се постара дори да закрепиш собственото си положение. А сега не смея и да се надявам, че с късна дата ще поправиш грешките си. Ти си тъй отдадена на удоволствието да печелиш пари и да се гавриш с хората.
— Според мене правиш от мухата слон — студено заяви Скарлет и зашумоли с листовете пред себе си, за да покаже, че що се отнася до нея, разговорът е приключен.
— Единствена мисис Уилкс е на наша страна, а ти правиш всичко възможно да я наскърбиш и да я отчуждиш от нас. О, спести ми забележките си за нейната бедност и за вехтите й рокли. Тя е душата и притегателният център на всичко ценно и достойно в Атланта. Слава Богу, че имаме нея. Тя ще ми помогне да променя нещата.
— И какво ще сториш?
— Какво ли? Ще се заловя да обработвам една по една всички драконки от „старата гвардия“ в този град и най-вече мисис Мериуедър, мисис Елсинг, мисис Уайтинг и мисис Мийд. Бога ми, ще се влача по корем пред дъртите злобни дебелани, които ме мразят. Ще бъда като божа кравица, колкото и студено да се държат с мене, и ще се разкая за греховното си поведение. Ще правя дарения за благотворителните им дела и ще се мъкна по проклетите им църкви. Не само ще призная заслугите си пред Конфедерацията, но и ще ги изтъквам постоянно, а ако, не дай Боже, се наложи, ще стана член и на пустия им ку-клукс-клан, макар да се надявам, че милостивият Господ-Бог ще ми спести това тежко изпитание. Няма да се поколебая да припомня на глупците, чийто живот спасих, че са ми задължени. А ти, мадам, бъди тъй любезна да не проваляш старанията ми зад моя гръб, като притискаш хората, които ухажвам, да изплащат ипотеките си, като им пробутваш гнили дъски или ги обиждаш другояче. А губернаторът Булок да не е стъпил вече в този дом. Ясно ли е? Нито пък някой друг от бандата обиграни мошеници и крадци, с които общуваш. Продължиш ли да ги каниш въпреки изричната ми молба, ще се окажеш в неловкото положение да посрещаш гости, без да имаш домакин край себе си. Ако те идват у дома, аз пък ще си прекарвам времето в бара на Бел Уотлинг, където ще разправям наляво и надясно, че не мога да седя под един покрив с тях.
Уязвена от думите му, Скарлет се изсмя рязко.
— Значи комарджията от речните кораби и спекулантът от войната се кани да става почтен. Е, тогава като първа крачка към благонравието можеш да продадеш заведението на онази Уотлинг.
Това бе удар напосоки. Не беше напълно сигурна, че Рет е собственикът на този дом. Той ненадейно се разсмя, сякаш бе прочел мислите й.
— Благодаря за съвета.
И да беше го търсил умишлено, Рет не би попаднал на по-неподходящ момент да си извоюва отново име на почтен човек. Никога преди и никога след това републиканците и пребоядисаните не пораждаха тъй голямо отвращение само при споменаването им, защото покварата на сегашния режим вече не знаеше предел. А още от капитулацията насам името на Рет неизменно се свързваше с янките, „торбаланковците“ и пребоядисаните.
През 1866 година гражданите на Атланта бяха решили в безсилна ярост, че не може да съществува нищо по-лошо от военната власт, ала сега, при управлението на Булок, наистина познаха най-лошото. Благодарение на негърските гласове републиканците и съюзниците им се бяха укрепили здраво и тъпчеха безпомощното, но несломимо южняшко общество.
На негрите им се внушаваше, че в Библията се споменават само две политически партии: митари[1] и грешници. Нито един негър не желаеше да се присъедини към партия, състояща се изцяло от грешници, тъй че побързаха да се пишат републиканци. Новите им господари ги заставяха да гласуват отново и отново и да избират бели бедняци и пребоядисани на високи постове, да избират дори и свои черни събратя. В Законодателното събрание вече имаше негри, които прекарваха времето си, като чоплеха фъстъци и ту изуваха новите си чепици, ту пак напъхваха в тях нозете си, непривикнали на обуща. Малцина от тях знаеха да четат и пишат. Доскоро бяха работили в памуковите плантации, а сега имаха властта да гласуват данъците и отпускането на заеми, а така също да утвърждават огромни разходи за свои нужди и нуждите на покровителите си републиканци и те не пропускаха да упражнят тази си власт. Щатът изнемогваше от тежки данъци, плащани с безсилен гняв, защото на данъкоплатците бе добре известно какви големи суми, гласувани официално за обществени нужди, отиват в джобовете на частни лица.
Законодателното събрание бе залято от всякакъв род мошеници и спекуланти — хора, които се домогваха да получат договори за държавни доставки, и други, които се надяваха да извлекат изгода от безумното разточителство; на мнозина това се удаваше и те безочливо трупаха огромни състояния. Никаква трудност не представляваше да се измъкнат от щата пари за строителство на железопътни линии, което тъй и не се осъществяваше, за покупка на вагони и локомотиви, които въобще не се появяваха, за издигане на обществени сгради, които си оставаха само на думи.
Отпускаха се заеми за сума милиони долари. Повечето от тях бяха незаконни и мошеничеството беше явно, но въпреки това се отпускаха. Ковчежникът на щата — честен човек, макар и републиканец, протестираше срещу нередните разрешения за заеми и отказваше да ги подписва, ала той и малцината други, които се опълчваха срещу беззаконието, не можеха да сторят нищо срещу вилнеещото своеволие.
Някога железопътната линия, собственост на щата, бе носила добри приходи, ала сега висеше като воденичен камък на бюджета и дълговете й вече надвишаваха милион. Това вече не бе железопътна линия, а бездънна яма, поглъщаща средства, яма, пълна с помия, от която свинете можеха да лочат до насита. Много от чиновниците бяха назначавани по политически съображения, без да имат никакви познания в тази област; броят на служителите беше три пъти по-голям от необходимото; републиканците пътуваха безплатно; негри пълнеха вагоните и също се возеха безплатно при веселите си обиколки из щата, за да гласуват отново и отново за едни и същи избори.
Лошото управление на железопътната линия особено много вбесяваше данъкоплатците, защото именно от нейните приходи трябваше да се поддържат безплатните училища. Ала приходи нямаше; имаше само дългове, тъй че безплатни училища просто не съществуваха. Малко бяха хората, които можеха да подсигурят обучението на децата си, тъй че цяло едно поколение растеше в невежество, чийто отпечатък нямаше да се изличи дълги години.
Ала още по-силно от гнева им срещу пилеенето, неуправията и злоупотребите бе негодуванието на хората от лошата светлина, в която губернаторът ги представяше на Север. Когато в Джорджия се нададоха протести срещу покварата, губернаторът спешно замина за Севера, изправи се пред Конгреса и заяви, че белите се държат безобразно спрямо негрите, че в щата се готви въстание и трябва да се установи строга военна диктатура. Истината беше, че нито един джорджиец нямаше желание да се забърква в неприятности с негрите и хората се стремяха да избягват усложнения с тях. Никой не желаеше нова война, никой не искаше и не се нуждаеше от управление със силата на щиковете. Единственото, което Джорджия желаеше, бе да я оставят на мира, за да може да се възстанови и да се изправи на крака. Ала акцията, подета от губернатора, станала известна като „фабрикуване на клевети“, накара Севера да гледа на щата като на бунтовническо гнездо, което има нужда от твърда ръка, и Джорджия доста скоро я почувства.
Настъпи славно време за бандата, която бе пипнала щата за гушата. Развихриха се незаконните присвоявания, а най-възмутителен от всичко бе цинизмът, с който се крадеше по върховете. Протестите и опитите за съпротива не носеха никакъв резултат, защото щатското правителство бе издигнато и поддържано чрез силата на армията на Съединените щати.
Атланта проклинаше Булок и неговите пребоядисани парвенюта и републиканци, проклинаше всеки, свързан с тях. А Рет беше свързан с тях. Всички говореха, че има пръст в мръсните им кроежи. Ала тъкмо сега той се обърна срещу потока, в който се бе носил доскоро, и заплува стремително срещу течението.
Той провеждаше кампанията си бавно и изкусно, за да не възбуди подозренията на Атланта и да не се окаже в положението на леопарда, променил за една нощ шарките си. Започна да избягва съмнителните си приятелчета и престана да се показва в средите на офицерите янки, „пребоядисаните“ и републиканците. Взе да се появява на събранията на демократите и даде да се разбере, че гласува с демократическа бюлетина. Отказа се от сбирките на покер, където се разиграваха големи суми, и все по-често се въздържаше от пиенето. Когато изобщо посещаваше заведението на Бел Уотлинг, влизаше там по тъмно и крадешком, както правеха повечето от почтените граждани, вместо да привързва коня си следобед пред вратата й, сякаш за да изтъкне присъствието си там.
Богомолците в епископалната църква едва не паднаха от скамейките, когато той влезе на пръсти, малко закъснял за службата, повел за ръчичка Уейд. Паството беше смаяно както от появата на Рет, тъй и на Уейд, защото всички смятаха, че момченцето е от католическата вяра. Скарлет беше католичка или тъй поне бе известно. Ала тя от години не бе стъпвала в църква, понеже и религията, наред с останалите наставления на Елен, отдавна бе изгубила значение за нея. Според всеобщото мнение тя бе пренебрегнала религиозното възпитание на сина си и отношението към Рет се посмекчи донякъде по повод на това, че се опитваше да поправи този й пропуск, макар да бе завел момчето в епископалната църква вместо в католическата.
Рет можеше да се държи добре и да бъде много приятен, когато сдържаше острия си език и потушаваше лукавите пламъчета в очите си. От години не му бе хрумвало да си налага такива ограничения, ала сега надяна маската на солиден и приятен господин със същата лекота, с която смени контешките си костюми с по-скромни. Не му беше трудно да постигне известна близост с мъжете, които му дължаха живота си. Те отдавна биха му показали своята признателност, стига Рет да не бе заявил с поведението си, че ни най-малко не държи на нея. А сега Хю Елсинг, Рене, братята Симънс, Анди Бонел и останалите откриха, че той е много симпатичен, стеснява се да бъде в центъра на вниманието и изпада в смут, спомене ли се колко са му задължени.
— Какво толкова съм направил? — протестираше той. — На мое място и вие бихте постъпили по същия начин.
Той щедро подпомогна фонда за ремонт на епископалната църква и внесе голяма, но не неприлично голяма сума в дружеството за поддържане гробовете на славните герои от войната. За да направи това дарение, се срещна с мисис Елсинг и смутено я помоли да запази помощта му в тайна, тъй като добре знаеше, че тъкмо тъй ще я накара да разгласи новината. На мисис Елсинг й беше крайно неприятно да приеме парите му — „парите на един спекулант“, — ала дружеството наистина много се нуждаеше от средства.
— Не разбирам как тъкмо на вас ви дойде наум да давате помощи — язвително подхвърли тя.
Когато Рет й отвърна с подобаващия опечален вид, че е бил тласнат да направи това дарение от спомена за другарите си по оръжие, много по-смели от него, но с не тъй щастлива участ, които сега лежали в безименни гробове, аристократичната челюст на мисис Елсинг увисна от смайване. Доли Мериуедър й беше споменала чутото от Скарлет, че капитан Бътлър е бил в армията, но тя, естествено, не бе повярвала. Никой не бе повярвал.
— Вие в армията? А в коя дружина… в кой полк?
Рет й ги назова.
— О, в артилерията! Всичките ми познати са били или в кавалерията, или в пехотата. Тогава това обяснява… — Тя млъкна смутена, като очакваше очите му да заблестят лукаво. Ала той сведе глава и започна да си играе с ланеца на часовника си.
— Аз лично бих предпочел пехотата — отвърна той, сякаш не бе чул намека й, — ала когато разбраха, че съм учил в академията Уест Пойнт… макар че аз не я завърших, мисис Елсинг, поради една младежка лудория… Та взеха ме в артилерията — в редовната, не в милицията. В последната кампания имаха нужда от опитни хора. Нали помните колко тежки загуби понесохме тогава, много артилеристи бяха убити. Доста самотен се чувствах там. Ни едничък познат си нямах. Май през цялата си служба не срещнах никого от Атланта.
— Аха! — продума слисана мисис Елсинг. След като беше ходил в армията, значи тя грешеше по отношение на него. Беше подхвърляла твърде много остри забележки, че той е страхливец и при този спомен се почувства гузна. — Аха! Защо тогава пред никого не сте споменавали, че сте били в армията? А и сега се държите тъй, сякаш се срамувате от това.
Рет я погледна право в очите с безизразно лице.
— Мисис Елсинг — тържествено промълви той, — повярвайте ми, няма нищо, с което толкова да се гордея, както със службата, отдадена в името на Конфедерацията. Аз чувствам… чувствам…
— Но защо тогава го държахте в тайна?
— Притеснявах се да говоря за това предвид… някои мои предишни постъпки.
Мисис Елсинг разправи за дарението на мисис Мериуедър и предаде разговора с пълни подробности.
— Уверявам те, Доли, когато говореше колко се срамувал, той направо се просълзи! Да, просълзи се! И аз самата едва не се разплаках.
— Чисти глупости! — сряза я с недоверие мисис Мериуедър. — Не мога да повярвам, че се е просълзил, както и не вярвам, че е бил в армията. Но това мога много бързо да го проверя. След като твърди, че е бил в артилерийската част, лесно ще узная истината, защото полковник Карлтън, който я командваше, е женен за дъщерята на една от дядовите ми сестри и аз ще му пиша.
Тя писа на полковник Карлтън и бе вцепенена от смайване, когато получи отговор, в който се сипеха недвусмислени похвали по повод на Рет. Роден за артилерист, храбър воин, истински благородник, приемащ несгодите без оплаквания, скромен човек, който дори отказал предложеното му повишение.
— Бога ми! — заяви мисис Мериуедър, като показваше писмото на мисис Елсинг. — Останах като гръмната! Май не сме били прави, като приказвахме, че този негодник не е служил в армията. Трябваше да повярвам на Скарлет и Мелани, че се е записал като доброволец в деня на падането на Атланта. И все пак той е един пребоядисан мерзавец и аз не мога да изпитвам симпатия към него!
— Кой знае защо — колебливо подзе мисис Елсинг, — кой знае защо, не вярвам да е толкова лош. Човек, сражавал се за Конфедерацията, все трябва да има нещичко добро в себе си. Знаеш ли, Доли, струва ми се, че той… че всъщност се срамува от Скарлет, но е твърде изискан, за да го покаже.
— Да се срамува! Как не! Че те и двамата са от един дол дренки! Откъде ти хрумна такава глупост?
— Не е глупост — с негодувание възрази мисис Елсинг. — Вчера, по време на проливния дъжд, той бе извел и трите деца, и трите ти казвам, дори и бебето, и ги разхождаше в каретата си нагоре-надолу по Прасковената улица. Предложи ми да се кача и ме отведе до вкъщи. Тогава аз му казах: „Да не сте си изгубили ума, капитан Бътлър, че сте извели децата в този дъжд? Защо не ги приберете у дома?“ Той не ми отвърна нищичко и изглеждаше крайно смутен. Тогава се обади Мами: „Къщата е пълна с бели отрепки и даже вънка на дъжда е по-хубаво за децата, отколкото у дома.“
— А той какво каза?
— Какво би могъл да каже? Просто отправи към Мами един укорен поглед и отмина въпроса с мълчание. Нали знаеш, че вчера следобед Скарлет беше събрала всички ония никаквици на вист. Сигурно не му се е искало те да мачкат и мляскат малката.
— Такива ми ти работи значи! — измърмори мисис Мериуедър, разколебана, макар да не се предаваше още. Ала през следващата седмица и тя капитулира.
Рет имаше свое бюро в банката. Какво вършеше там, озадачените чиновници нямаха представа, ала пакетът акции, който притежаваше, беше твърде солиден, за да си позволят някакви възражения против присъствието му. След известно време изобщо забравиха прикритата си неприязън, защото той беше кротък и възпитан и наистина разбираше от банково дело и вложения. Най-малко, седеше по цял ден на бюрото си и от вида му се излъчваше прилежност и старание, тъй като желаеше да бъде на равна нога с достопочтените си съграждани, които се трудеха, и то твърде упорито.
Мисис Мериуедър имаше намерение да постави на по-солидна основа своята разрастваща се пекарна и се опита да получи в заем от банката две хиляди долара, като за залог предложи къщата си. Отказаха й, защото къщата била вече два пъти ипотекирана. Достолепната възрастна дама тъкмо напускаше банката разфучана, когато Рет я спря и узнал в какво се състоят неприятностите й, рече загрижено:
— Сигурно е станала някаква грешка, мисис Мериуедър. Ужасна грешка. Редно ли е на вас именно да създават спънки заради гаранцията? Ами че аз веднага бих ви заел парите само срещу честната ви дума! С жена като вас, която показа тези невиждани делови способности, си струва да се рискува, и още как! Банката точно на такива хора има интерес да отпуска заеми. Седнете сега на моя стол, а аз начаса ще уредя въпроса.
Когато се върна при нея, приветливо засмян, той й обясни, че е станала грешка, както си и мислел. Двете хиляди долара били готови и я очаквали да ги изтегли, когато й било удобно. А сега, във връзка с къщата — дали би могла да се разпише ето тук?
Мисис Мериуедър, разкъсвана от възмущение и обида, бясна, задето бе принудена да приеме тази услуга от човек, към когото не изпитваше нито симпатия, нито доверие, му изрази благодарността си не твърде любезно.
Ала той сякаш изобщо не го забеляза. Когато я изпращаше до вратата, каза:
— Мисис Мериуедър, винаги съм се прекланял пред вашата осведоменост. Дали бихте ми дали един съвет?
Тя кимна едва-едва и перата на шапката и леко се разклатиха.
— Как постъпвахте, когато Мейбъл беше малка и си смучеше палеца?
— Какво?
— Моята Бони си смуче палеца. Не мога да я отуча.
— А трябва да я отучите на всяка цена! — решително заяви мисис Мериуедър. — Иначе челюстта й ще се изкриви.
— О, така е, несъмнено. А тя има такава красива устица. Но просто не зная какво да сторя.
— Скарлет сигурно знае — отсече старата дама. — Та тя има две по-големи деца.
Рет сведе поглед към носовете на обувките си и дълбоко въздъхна.
— Опитвах се да слагам сапун под ноктенцата й — сподели той, като отмина забележката за Скарлет.
— Сапун? Ха! Сапунът изобщо няма да ви помогне. Аз топнах в хинин палеца на Мейбъл, капитан Бътлър, и ако щете вярвайте, бързо-бързо се отказа от лошия навик.
— Хинин! Никога не би ми хрумнало! Безкрайно съм ви признателен, мисис Мериуедър! Този въпрос много ме тревожеше.
Той й отправи най-приятната си благодарствена усмивка и за един миг мисис Мериуедър замря в несигурност. Ала когато му каза довиждане, тя също се усмихна. Неприятно й бе да признае пред мисис Елсинг, че е съдила погрешно за този човек, но тя бе честна по природа и заяви, че не може да е изцяло лош, след като тъй силно обича детето си. Колко жалко, че Скарлет почти не се интересуваше от това прелестно създание Бони! Имаше нещо трогателно у един баща, който полагаше всички усилия сам да отгледа дъщеричката си! Рет много добре съзнаваше цялата трогателност на подобна ситуация и нехаеше, че по този начин очерня Скарлет.
Още щом детето проходи, той започна постоянно да го развежда нагоре-надолу, било в каретата или на седлото пред себе си. Щом се върнеше от банката следобед, излизаше на разходка с Бони по Прасковената улица, уловил я за ръчичка, забавящ широката си крачка, за да могат малките топуркащи крачета да се изравнят с него, и с най-голямо търпение отговаряше на хилядите й въпроси. По залез слънце хората винаги бяха в предния си двор или на терасата и тъй като Бони беше много дружелюбно и миличко момиченце с гъстите си черни къдрици и ясносините си очи, малцина можеха да устоят да не я закачат. Рет никога не се намесваше в разговорите, които водеха с нея, а само стоеше отстрани, изпълнен с бащинска гордост и радост от впечатлението, създавано от дъщеря му.
Атланта дълго пазеше спомените си, тъй че бе подозрително настроена и бавно променяше отношението си. Времената бяха тежки и хората се настройваха неприязнено срещу всеки, свързан с Булок и негово обкръжение. Ала Бони бе съчетала най-привлекателното у Скарлет и Рет и беше мъничкото ключе, с което Рет се надяваше да проникне зад стената от студенина, издигната от съгражданите му.
Бони растеше бързо и с всеки ден ставаше все по-очевидно, че е родна внучка на Джералд О’Хара. Имаше къси здрави крачета, широко разтворени ясносини ирландски очи и квадратна брадичка, която напълно съответстваше на решимостта й да постига своето на всяка цена. Притежаваше избухливия нрав на Джералд, който се проявяваше в ненадейни сцени с писъци, но всичко биваше забравяно в мига, в който се изпълнеха желанията й. А стига баща й да беше наблизо, нито един от капризите й не оставаше неудовлетворен. Той я разглезваше напук на усилията, полагани от Мами и Скарлет, защото всичко у нея му доставяше радост освен едно-единствено нещо. А това беше страхът й от тъмнината.
До двегодишната си възраст тя с готовност си лягаше в детската стая, в която спяха също Уейд и Ела. Ала след това без обяснима причина започна да плаче, когато Мами излизаше и изнасяше лампата. После взе да се буди късно през нощта с ужасени писъци, които стряскаха другите две деца и хвърляха в тревога цялата къща. Веднъж дори се наложи да повикат доктор Мийд и Рет се държа твърде рязко с него, след като той постави като единствена диагноза лошите сънища. Всичко, което успяваха да изтръгнат от нея, беше една-едничка дума: „Тъмно.“
Скарлет се дразнеше от цялата тая история и беше склонна да вярва, че с едно напляскване ще избие глупостите от главата на детето. Нямаше намерение да угажда на прищевките й и да оставя запалена лампа в детската стая, защото Уейд и Ела не можеха да спят спокойно. Разтревожен, но нежен и внимателен към дъщеричката си, от която се опитваше да научи нещо повече за страховете й, Рет заяви студено, че ако някой трябва да се напляска, то това е самата Скарлет и че той лично ще се заеме с тази работа.
В резултат Бони бе преместена от детската стая в спалнята, където Рет вече спеше сам. Малкото й креватче беше поставено до неговото голямо легло и тук по цяла нощ светеше една засенчена лампа, поставена на масата. Градът бръмна като кошер, когато се разчу тази новина. Имаше все пак нещо недотам редно едно момиченце да спи в стаята на баща си, та макар и да беше само двегодишно. От тези слухове Скарлет страдаше двойно. Най-напред те доказваха неопровержимо, че тя и съпругът й имат отделни спални, което само по себе си изглеждаше твърде скандално. А после всички приемаха за естествено, че щом детето се бои да спи само, мястото му е при майката. Скарлет никому не би благоволила да обясни, че не може да спи на светло, а и че самият Рет няма да допусне момиченцето да бъде при нея нощем.
— Ти тъй и няма да се събудиш, освен ако тя не се разпищи, а тогава най-вероятно ще я нашляпаш — беше отсякъл той.
Скарлет се ядосваше, задето той приема тъй сериозно нощните страхове на Бони, ала се надяваше в крайна сметка да оправи нещата и отново да върне момиченцето в детската стая. Та кое дете не се боеше от тъмнината, а според нея единственият лек беше строгостта. Рет проявяваше това отвратително упорство само за да я изкара лоша майка и по този начин да й отмъсти, че го е пропъдила от леглото си.
Той не беше стъпвал в спалнята й, не бе докосвал дори бравата й от онази вечер, когато тя му заяви, че не желае повече деца. Оттогава до момента, когато се видя принуден да си стои у дома заради страховете на Бони, той обикновено отсъстваше от вечеря. Понякога не се прибираше по цяла нощ и Скарлет, будна зад заключената си врата, чуваше как часовникът отмерва ранните утринни часове и недоумяваше къде може да е той. Помнеше думите му: „Има и други легла, скъпа моя!“ Трепереше от гняв при тази мисъл, но знаеше, че нищо не може да стори. Каквото и да му кажеше по този повод, неизменно щеше да предизвика сцена, при която той, разбира се, щеше да изтъкне заключената й врата и евентуалната връзка на Ашли с решението й. Точно тъй, занесиите му, че Бони трябвало да спи в осветена стая — в неговата осветена стая, не бяха нищо друго освен един подъл начин да й върне оскърблението.
Тя осъзна колко много се тревожи той за Бони и колко силна е привързаността му към детето чак през една ужасна нощ, която семейството не забрави никога.
Същия ден Рет бе срещнал един човек, с когото бяха минавали заедно през блокадата и с когото имаше много общи теми за разговор. Скарлет не знаеше къде точно са ходили да си приказват и да пият, но подозираше, че са били в заведението на Бел Уотлинг. Той не се появи следобед, за да изведе Бони на разходка, не се върна и на вечеря. Бони, която от обяд не бе свалила поглед от прозореца, изгаряща от нетърпение да покаже на баща си новото си съкровище от бръмбари и буболечки, не можа да го дочака, защото накрая Лу я сложи в леглото сред буря от плач и протести.
Или Лу бе забравила да запали лампата, или пък тя бе угаснала сама. Това тъй и не се разбра, ала когато Рет най-после се прибра, доста пийнал, цялата къща бе в смут, а писъците на Бони стигнаха до слуха му чак в конюшнята. Беше се събудила в мрака и бе викала татко си, но него го нямаше в стаята. Тогава от тъмното изпълзяха всички безименни ужаси, населяващи въображението й. Не можаха да я успокоят нито ласките, нито няколкото запалени лампи, донесени от Скарлет. Рет, изкачил се по стълбите тичешком, през три стъпала, се появи на вратата с вид на смъртник.
Когато най-после я грабна в обятията си и различи сред пресекливото й хълцане думата „тъмно“, той се обърна като обезумял към Скарлет и негрите.
— Кой изгаси лампата? Кой я остави самичка в тъмното? Приси, да знаеш, че жива ще те одера, ще…
— Оле Божке, мистър Рет! Ама аз за нищо не съм крива! Лу я тури да си легне!
— Божичко, мистър Рет, аз…
— Млъквай! Знаеш какво съм наредил. Кълна се, че… Махай се. Да не съм те видял повече. Скарлет дай й някакви пари и се погрижи да изчезне, преди да съм слязъл долу. Махайте се сега, всички се махайте!
Негрите побягнаха навън, а злочестата Лу взе да вие с глас, закрила лице с престилката си. Ала Скарлет остана. Болеше я да гледа как най-любимото й дете се успокоява в прегръдките на Рет, а в нейните обятия бе пищяла тъй неутешимо. Мъчно й беше, като виждаше как малките ръчички доверчиво обвиват шията му и като слушаше как му разказва с пресекващо от хлипане гласче какво я е уплашило, додето тя, майката, не бе успяла да изтръгне нищо свързано от устата й.
— Значи чудовището седна на гърдите ти? — гальовно мълвеше Рет. — Голямо ли беше?
— О, да! Страшно голямо. И с нокти.
— И с нокти значи. Хайде успокой се сега. Татко няма да заспива цяла нощ, та да го гръмне, ако пак се покаже. — Тонът на Рет беше отзивчив и ласкав и риданията на Бони утихнаха. Гласчето й бе по-спокойно, когато се впусна в подробно описание на чудовището — езикът й бе разбираем единствено за баща й. Раздразнение обзе Скарлет, докато наблюдаваше как Рет се вживява в разказа, сякаш ставаше дума за нещо реално.
— За Бога, Рет…
Ала той й направи знак да мълчи. Когато Бони най-сетне заспа, той я сложи в креватчето и грижливо я зави.
— Жива ще я одера тая негърка — тихо промълви той. — Ти също имаш вина. Защо не дойде да провериш дали лампата свети?
— Не бъди глупак, Рет — пошепна тя. — Бони е такава, защото ти й угаждаш. Много деца се боят от тъмнината, но после страхът им минава. Уейд също се плашеше, ала аз не съм го глезила тъй. Ако я оставиш да поплаче една-две вечери…
— Да я оставя да поплаче! — За миг на Скарлет й се стори, че той ще я удари. — Ти или си последна глупачка, или най-безсърдечната жена, която съм виждал.
— Не желая тя да израсне нервна и страхлива.
— Страхлива ли? Триста дяволи! Та у нея няма и капчица страх. Но тъй като ти самата си напълно лишена от въображение, естествено, не си в състояние да разбереш терзанията на хората, които го притежават… особено когато става дума за малко дете. Ако някое чудовище с нокти и рога седне на гърдите ти, ти ще му кажеш да се пръждосва веднага, нали? То се знае, какво ли питам и аз! Бъди тъй любезна да си припомниш, мадам, колко пъти си се събуждала, врещяща като попарена котка само защото си сънувала, че тичаш в някаква мъгла. Май не беше толкова отдавна!
Скарлет се сепна, тъй като избягваше да мисли за кошмара си. Почувства се смутена, защото си даде сметка, че Рет я бе успокоявал с ласките и разбирането, което прояви и към Бони преди малко. За да прикрие неудобството си, нападна го от друга страна.
— Ти просто й угаждаш за всичко и…
— Възнамерявам и занапред да го правя. Само тъй мога да й помогна да преодолее кошмарите си и да ги забрави.
— В такъв случай — язвително подхвърли Скарлет, — след като си избрал за себе си ролята на бавачка, защо не се постараеш да се прибираш по-рано и да бъдеш трезвен, просто за разнообразие?
— Ще се прибирам рано, но колкото до другото, мога да бъда и пиян-залян, ако искам.
Оттогава той започна да се връща у дома рано, много преди да дойде време Бони да си ляга. Седеше край нея и държеше ръката й, додето сънят разхлабеше стиснатите й пръстчета. Едва тогава тихичко слизаше долу, като се погрижваше лампата да свети с голям пламък и вратата да бъде леко открехната, за да не се стресне дъщеря му, ако случайно се събуди. Беше твърдо решен никога вече да не допуска тя да изпита ужас от тъмнината. За цялата къща светещата лампа се превърна в натрапчива мисъл и Скарлет, Мами, Приси и Порк току се качваха на пръсти по стълбите, за да се уверят, че не е угаснала.
Рет не само се прибираше рано, а и винаги бе трезвен, само че заслугата не бе на Скарлет. От месеци пиеше твърде много, макар никога да не изглеждаше истински пиян, а една вечер доста силно лъхаше на уиски. Вдигна Бони, опря я на рамото си и попита:
— Ще даде ли моето момиче една целувка на татенцето?
Бони сбърчи вирнатото си носле и се разшава, за да се измъкне от прегръдката му.
— Не — отвърна тя без заобикалки. — Миришеш ми.
— Какво каза?
— Миришеш ми на лошо. Чичо Ашли не мирише тъй.
— Дяволите да ме вземат — продума Рет мрачно и я пусна на пода. — Никога не бях помислял, че тъкмо в собствения ми дом ще ми проповядват въздържание.
Ала след този случай той се ограничи в пиенето до чаша вино след вечеря. Бони, на която винаги се позволяваше да изпие последната глътка, съвсем не намираше миризмата на виното гадна. В резултат на този нов режим леката подпухналост, която бе започнала да заличава резките очертания на лицето му, изчезна, а кръговете под черните му очи вече не бяха толкова тъмни. Тъй като Бони обичаше да сяда пред него на седлото, Рет прекарваше доста време на открито; по лицето му плъзна загар и то стана по-мургаво от всякога. Видът му беше по-здрав, смееше се по-често и като че отново се превърна в дръзкия младеж, който бе вълнувал Атланта в началото на войната със смелите си пробиви през блокадата.
Хора, които не бяха го харесвали преди, започнаха да му се усмихват, щом минеше покрай тях, яхнал коня си, с дребничката фигурка, кацнала на седлото пред него. Дамите, уверени доскоро, че нито една жена не е в безопасност в негово присъствие, вече се спираха на улицата да си приказват с Рет и се възхищаваха на Бони. Дори най-строгите блюстителки на нравите бяха на мнение, че мъж, който е способен тъй разпалено да обсъжда детските болести и трудностите на възпитанието, не може да е съвсем лош.