Маргарет Мичъл
Отнесени от вихъра (5)

Глава V

Беше десет часът сутринта. Денят бе топъл за април и през сините завеси на широкия прозорец слънцето хвърляше ярки златисти отблясъци в стаята на Скарлет. По кремавите стени играеха слънчеви зайчета, махагоновите мебели бяха обагрени във виненочервени тонове, а подът, там, където не беше застлан с пъстри килимчета, блестеше като стъклен.

Във въздуха се усещаше първият полъх на лятото, пролетта бе в разцвета си и скоро, макар и неохотно, свежестта й щеше да отстъпи пред знойния пек на джорджийското слънце. В стаята струеше приятна топлина, напоена с кадифения аромат на благоуханни цветове, на свежа зеленина и влажна, разорана земя. От прозореца на Скарлет се виждаха двойните редове жълти нарциси покрай чакълената алея, разцъфнали в устремна красота, и златистите жасминови храсти, същински кринолини със свенливо отпуснатите си вейки, осеяни с жълти цветчета. В магнолиевото дръвче под прозореца, подели вечерния си спор за право над него, се препираха дроздове и сойки; сойките — с пронизително и свадливо цвърчене, дроздовете — сладкогласни и жаловни.

Тези сияйни утрини обикновено привличаха Скарлет на прозореца, където тя опираше лакти на широкия перваз и поемаше със сетивата си ароматите и звуците на Тара. Ала днес слънцето и лазурното небе породиха у нея само една мисъл: „Слава Богу, не вали.“ На леглото, прилежно сгъната в голяма картонена кутия, лежеше ябълковозелената й бална рокля от моаре, обшита с фестонирана дантела. Беше приготвена за танците в Дванайсетте дъба, но Скарлет безразлично сви рамене, щом погледът й попадна върху нея. Ако плановете й се окажеха успешни, нямаше да облече тази рокля. Много преди да започнеше балът довечера, тя и Ашли щяха да са на път за Джоунсбъро, където ще се венчаят. Въпросът, който я вълнуваше сега, бе с каква рокля да се появи на утринното увеселение.

Коя от роклите ще разкрие най-добре прелестите й и ще я направи неотразима за Ашли? От осем часа тя мереше и захвърляше тоалети един след друг, а сега стоеше насред стаята, ядосана и обезсърчена, само по дантелени гащички, ленен корсет и три бухнали фусти с къдрави воланчета. Дрехите лежаха нахвърляни по пода, леглото и столовете в пъстроцветни купчини, от които се подаваха развързани панделки.

Розовата рокля от муселин с широк пембен колан, чиито краища стигаха почти до земята, беше подходяща, но нали миналото лято се появи с нея, когато Мелани дойде на гости в Дванайсетте дъба и тя сигурно щеше да си я спомни. А можеше да е и толкова ехидна, че да го каже гласно. Черната рокля от плътна коприна с буфан ръкави и висока дантелена яка чудесно подчертаваше белотата на кожата й, но с нея изглеждаше малко по-възрастна от годините си. Скарлет застана пред огледалото и разтревожено се взря в лицето си, сякаш при шестнайсетте си години очакваше да види бръчки и увиснала кожа около брадичката. В никакъв случай не биваше да изглежда зряла и улегнала пред миловидната и крехка младост на Мелани. Муселинената с виолетовите райета беше красива с широката вмъкната дантела и ажура над подгъва, но на нея не й подхождаше. Би отивала на нежния профил на Карийн и на сантименталното й изражение, ала Скарлет чувстваше, че в тази рокля тя самата прилича на ученичка. Как би изглеждала тогава до спокойната и уверена в себе си Мелани? Най-подходяща беше зелената карирана тафта на ситни воланчета, обточени със зелена кадифена панделка. Всъщност това беше любимата й рокля, защото придаваше на очите й малко по-тъмен, изумруден оттенък. Но точно отпред на корсажа се открояваше едно мазно петно. Разбира се, върху него можеше да забоде брошката си, ала Мелани вероятно имаше зорко око. Оставаха няколко пъстри памучни рокли, но според Скарлет те не бяха достатъчно празнични за случая, и зелената муселинена рокля, която бе носила предишния ден. Ала тя бе следобедна. Не подхождаше за градинско празненство, защото имаше съвсем малки бухнали ръкави, а деколтето й беше дълбоко изрязано като на бална рокля. Все пак не й оставаше нищо друго, освен да облече нея. В края на краищата нямаше защо да се срамува от шията, ръцете и гърдите си, дори и да не беше прилично да ги излага на показ от сутринта.

Застанала пред огледалото и извърната, за да се види отстрани, тя си мислеше, че във фигурата й няма нищо, от което да е недоволна. Шията й не беше дълга, затова пък бе приятно заоблена, ръцете — пълнички и съблазнителни. Гръдта й, повдигната от корсета, бе много хубава. Никога не бе имала нужда да пришива копринени къдрички към подплатата на корсажа си, както правеха повечето шестнайсетгодишни девойки, за да придадат на фигурите си желаната сочност. Беше доволна, че е наследила от Елен нежни бели ръце и малки крачета; би желала да има и ръста й, но и собственият й беше добър според нея. „Колко жалко, че не бива да се показват краката“ — помисли си тя, като вдигна нагоре фустата си и ги заразглежда със съжаление — закръглени и чудесно оформени под дългите дантелени гащички. Такива хубави крака имаше! Дори момичетата от пансиона във Файетвил трябваше да го признаят. А колкото до кръстчето й — безспорно във Файетвил, Джоунсбъро и още три окръга наоколо никой нямаше толкова тънка талия.

Мисълта за фигурата й я върна към по-практични въпроси. Зелената муселинена рокля беше с талия четирийсет и три сантиметра, а корсетът й беше завързан за четирийсет и шест сантиметровата черна рокля. Мами трябваше да я пристегне още малко. Тя отвори вратата, ослуша се и чу тежките стъпки по коридора на долния етаж. Извика я нетърпеливо, без да сдържа гласа си, защото знаеше, че по това време Елен е в склада за пушено месо и отмерва на готвачката дневната дажба.

— Някои хора май си мислят, че мога да фърча — сумтеше Мами, като тътреше крака по стълбите. Тя влезе в стаята с пухтене и израз на човек, който очаква сражение и няма никакво намерение да го избягва. В големите й черни ръце имаше поднос с димящи блюда — два големи ямса, полети с масло, елдени питки със сироп и дебел резен шунка, плуващ в сос. При вида на всичко това лекото раздразнение по лицето на Скарлет се промени в упорито войнствено изражение. Във вълнението си при избирането на рокля тя бе забравила за желязното правило на Мами — преди всяко празненство нейните три питомки трябваше да са тъй натъпкани с храна, че да не могат да хапнат нищичко от приготвените за гостите лакомства.

— Недей, не ща да ям. Можеш да го отнесеш обратно в кухнята.

Мами постави подноса на масата и застана наежена с ръце на кръста.

— Ще ядете и още как! Хич и не мисля да ви пущам гладна кат на последния празник, и то само щот тъй ме боляха пустите черва, че не можах да ви донеса яденето, преди да тръгнете. Ще изядете сичко до последната хапка.

— Нищо подобно! Ела тук сега и ме стегни по-здраво, защото съм закъсняла вече. Чух, че изкараха каретата.

Мами започна да я увещава ласкаво:

— Айде, мис Скарлет, бъдете добра и хапнете мъничко поне. Мис Карийн и мис Сюелин си изядоха сичко.

— То се знае — презрително подхвърли Скарлет. — Нямат и капчица воля. Но аз отказвам да ям. Дотегнаха ми тия подноси. Не съм забравила как се натъпках, преди да ида у Калвъртови, а те имаха сладолед. Ледът беше докаран чак от Савана, но аз не можах да хапна повече от една лъжичка. Днес смятам да се забавлявам и да ям колкото си искам.

При това еретично предизвикателство Мами възмутено смръщи чело. Нещата, които една девойка можеше и не можеше да върши, бяха категорично разграничени в нейното съзнание; среден вариант на поведение не можеше да съществува. Сюелин и Карийн бяха като глина във властните й ръце и страхопочтително се вслушваха в предупрежденията й. Обучението на Скарлет обаче представляваше една непрестанна борба, тъй като повечето от природните й наклонности не подобаваха на дама. Победите на Мами над Скарлет се печелеха трудно и бяха плод на негърска хитрост, недопустима за ума на белия човек.

— Вас ако не ви е грижа кво ще приказват хората за туй семейство, мене пък не ми е се едно — отсече тя. — Няма да позволя да стане тъй, че на празненството сички да ви одумват, дет лапате кат невидяла. Сто пъти съм ви повтаряла — една дама се познава по туй, че яде кат птичка. Не ви пущам гладна у мистър Уилкс. Да не сте работничка от полето, та да се натъпчете кат прасе?

— Мама е дама, а пък яде — възрази Скарлет.

— Кат се омъжите, яжте и вий — сряза я Мами. — Когат мисис Елен беше на ваште години, залък не туряше в уста вън от къщи. Тъй правеха и лелите ви Полин и Йолали и ей ги сега — сичките омъжени. А лакомничките тъй си и остават стари моми.

— Това не го вярвам. На онова празненство, когато ти беше болна и не бях яла предварително, Ашли Уилкс ми каза, че му е драго да види едно момиче със здрав апетит.

Мами мрачно поклати глава.

— Мъжете едно говорят, а друго мислят. Пък и не съм чула мистър Ашли да ви е направил предложение.

Скарлет се намръщи, понечи да отвърне рязко, но се спря. Мами я беше хванала натясно и тя не намери отговор. Като видя упорството, изписано по лицето на Скарлет, Мами взе подноса и с благото лукавство, присъщо на расата й, промени тактиката. На път към вратата тя въздъхна.

— Е, както щете тогаз. Аз пък одеве думах на готвачката, докат ви приготвяше закуската: „Една дама можеш я позна без грешка, кат видиш, че не яде на гости.“ Рекох й: „Никога не бях виждала бяла жена да яде толкоз малко кат мис Мели Хамилтън, когат гостуваше последния път на мистър Ашли…“ Тъй де, на мис Индия, да река.

Скарлет я стрелна с подозрителен поглед, но на широкото лице на Мами не се четеше нищо друго, освен искрено съжаление, че по изисканост Скарлет не може да се мери с Мелани Хамилтън.

— Остави този поднос и ела да ме стегнеш по-здраво — каза Скарлет раздразнено. — После ще се опитам да хапна малко. Ако ям сега, няма да можеш да ме стегнеш хубаво.

Като прикри тържеството си, Мами остави подноса.

— Кво ще облече агънцето ми?

— Това — отвърна Скарлет и посочи бухналите дипли зелен муселин.

Мами тутакси се наежи.

— Дума да не става. Тя не е за сутрин. Не може да разголвате рамене преди три часа, а таз рокля няма ни нагръдник, ни ръкави. Пък и сто на сто ще ви излезнат лунички. Затуй ли ви мазах цяла зима с каймак, додет ви се махнат луничките от седенето на слънце по брега край Савана? Ей сега ще ида да река на майка ви кво сте си наумили.

— Ако й кажеш думичка, преди да се облека, няма да вкуся нито хапка — заяви студено Скарлет. — Мама няма да има време да ме прати да се преобличам, след като вече съм се приготвила.

Като видя, че е надхитрена, Мами въздъхна примирено. От двете злини за предпочитане беше Скарлет да носи следобедна рокля на сутрешно увеселение, отколкото да се тъпче пред хората като прасе.

— Опрете се някъде и си земете въздух — изкомандва тя.

Скарлет се подчини и се запъна здраво, вкопчена в рамката на леглото. Мами взе да дърпа енергично, като цяла се тресеше, докато тясната обиколка на талията, обхваната в банели, все повече се смаляваше, и на лицето й цъфна усмивка на гордост и умиление.

— Никой няма таквоз кръстче кат мойто агънце — рече тя одобрително. — Мис Сюелин, щом я пристегна малко под педесе сантима, е готова да припадне.

— Уф — изпъшка Скарлет, като с мъка си поемаше дъх. — Никога в живота си не съм припадала.

— А хич няма да е зле, ако припадате сегиз-тогиз — посъветва я Мами. — По някой път сте доста нахакана, мис Скарлет. Се се каня да ви река, че си подбивате цената, кат не се боите от змии, мишки и други гадинки. Не приказвам за у дома, ама пред хора поне да ви призлее. Нали съм ви думала, че…

— Оо, хайде по-бързо! Не дрънкай толкова. Ще си хвана съпруг, ще видиш, нищо, че не пищя и не припадам. Божичко, колко ми е стегнат тоя корсет. Обличай ми роклята.

Мами внимателно спусна десетте метра зелен муселин върху разперените фусти и закопча на гърба плътно прилепналия, ниско изрязан корсаж.

— Когат сте на слънце, ще си мятате шала на раменете и да не ви е дошло на ум да си сваляте шапката, щом ви стане топло — занарежда тя, — щот инак ще ми се върнете вкъщи почерняла кат дъртата Слатъри. Хайде сега, миличката ми, елате да хапнете, ама не яжте много бързо, та да не ви стане зле. Няма полза, ако сетне го повърнете сичкото.

Скарлет послушно седна пред подноса, като се чудеше дали ще успее да поеме малко храна и все пак да може да диша. Мами взе една голяма бяла кърпа от закачалката до умивалника и внимателно я завърза около врата на момичето, като я разпростря и върху скута й. Скарлет започна с шунката, защото я обичаше, и преглътна с усилие.

— За Бога, как ми се иска да съм омъжена вече — негодуващо промърмори тя и с отвращение начена ямса. — Омръзна ми вечно да бъда неестествена и никога да не мога да направя каквото ми се ще. Уморих се да се преструвам, че не ям повече от една птичка, да ходя, когато ми се тича, и да ахкам след валса, че съм замаяна, след като мога да танцувам неуморно два дни безспир. Дотегна ми да казвам: „Вие сте просто чудесен“ — на разни глупави мъже, дето нямат мозък и на половина на моя. Досади ми да се правя, че нищичко не знам, та да могат мъжете да се перчат, като ми разправят разни истории… Не мога да хапна ни залък повече.

— Опитайте една топла питчица — заповяда безмилостно Мами.

— Защо едно момиче непременно трябва да е глупаво, та да си хване мъж?

— Туй е, щот мъжете не знаят кво искат. Те знаят само кво си мислят, че искат. Ама кога жената прави квот на тях им е угодно, спестява си сума ядове и не е страшно, че ще остане стара мома. Те се си дирят кротки и боязливи девойчета, дет да имат корем и мозък колкот на птиче. На никой мъж не му изнася да земе момиче, дет може да излезе по-умно от него.

— Не мислиш ли, че мъжете остават изненадани след сватбата, когато видят, че жените им не са кръгли глупачки?

— Е, тогаз е вече късно. Нали са венчани. Пък и не им е зле да имат край себе си някоя умна жена.

— Един ден ще върша и ще говоря всичко, което искам, а пък че на хората не им харесвало, хич не ме интересува.

— Туй няма да го бъде — отсече мрачно Мами, — поне додет аз съм жива. Изяжте и тез мекици. Топнете си ги в сосчето.

— Севернячките, изглежда, не са принудени да се правят на такива глупачки. Когато бяхме в Саратога миналата година, видях много от тях и те се държаха като съвсем разумни същества, пред мъже при това.

Мами изсумтя:

— Пфу, янките! Вярно, на тях квот им е на сърце, туй им е и на уста, ама дали някоя от тях получи предложение в Саратога?

— Но те също се омъжват — заспори Скарлет. — Янките не никнат от земята. Би трябвало да се задомяват и да раждат деца. Я виж колко са много.

— Мъжете се женят за тях зарад парите им — убедено заяви Мами.

Скарлет топна залче в соса и го сложи в уста. Може би имаше нещо вярно в думите на Мами. Сигурно беше така, защото и Елен твърдеше същото, но с малко по-други, по-деликатни думи. Всъщност майките на всичките й приятелки внушаваха на дъщерите си необходимостта да бъдат безпомощни, плахи и зависими създания. В действителност беше нужен доста ум, за да се усвои и поддържа подобна поза. Може би тя наистина се държеше прекалено дръзко. Понякога бе споделяла с Ашли и откровено бе изказвала мнението си. Възможно беше това, както и жизнеността, която проявяваше при продължителните разходки и езда, да го бяха отклонили от нея към крехката Мелани. Може би ако променеше тактиката си… Но тя чувстваше, че ако Ашли се улови на преднамерени женски хитрини, не би могла да се отнася към него със същото уважение. Глупаците, които хлътваха по превземки, припадалия и ласкателства, не заслужаваха усилията да ги спечелиш. Все пак уловки от този род изглежда се харесваха на всички мъже.

Какво пък, ако беше сбъркала тактиката с Ашли… било каквото било. Този ден тя щеше да използва нови похвати — правилните. Искаше той да бъде неин и разполагаше само с няколко часа, за да го спечели. Ако припадането, истинско или престорено, можеше да оправи работата, тогава щеше да припадне. Ако го привличаше вятърничавото и превзето кокетиране, тя с удоволствие щеше да флиртува и да се престори на по-празноглава и от Катлийн Калвърт. А ако пък бяха необходими по-смели похвати, нямаше да се поколебае да ги приложи. Днес бе решителният ден.

Нямаше кой да каже на Скарлет, че с естественото си поведение, въпреки смущаващата й буйност и жизненост, бе много по-привлекателна, отколкото би била с тези всевъзможни маскарадни преструвки. Дори и да й го кажеха, би се зарадвала, но нямаше да повярва. Нещо повече, нямаше да го повярва и обществото, от което тя бе част, защото никога преди или след това естествеността у жените не бе се ценила тъй малко.

 

 

Когато каретата пое по червения път към плантацията на Уилксови, Скарлет изпита някаква гузна радост, че нито майка й, нито Мами тръгнаха с тях. На увеселението нямаше да има никой, който да попречи на плана й за действие било с леко повдигане на вежди или с нацупени месести устни. Разбира се, Сюелин нямаше да пропусне да се раздрънка на следващия ден, но ако се оправдаеха надеждите на Скарлет, възбудата на семейството около нейния годеж с Ашли или приставането й щеше къде-къде да надмине недоволството им. Да, тя наистина се радваше, че Елен е принудена да си остане вкъщи.

Джералд, добил смелост с малко бренди, сутринта съобщи на Джонас Уилкърсън, че е уволнен, и Елен остана в Тара, за да прегледа сметките на плантацията, преди той да си замине. На тръгване Скарлет отиде да целуне майка си в малкия й кабинет, където тя бе седнала пред високото писалище, отрупано с книжа. До нея се беше изправил Джонас Уилкърсън с шапка в ръка. По бледото му изопнато лице се четеше едва сдържана яростна омраза, задето е изгонен от най-доброто място за управител в окръга. И то заради някаква си незначителна женска история. Беше се опитал да убеди Джералд, че бебето на Еми Слатъри с еднаква вероятност може да е от още десетина други мъже, с което впрочем Джералд бе съгласен, но според Елен това не го извиняваше. Джонас мразеше всички южняци. Той ги ненавиждаше за хладната им учтивост към него и презрението им към общественото му положение. Но най-вече ненавиждаше Елен О’Хара, защото тя беше въплъщение на всичко онова, което му бе омразно у южняците.

Като старша на слугите в плантацията, Мами беше останала да помогне на Елен и сега на капрата до кочияша Тоби се возеше Дилси, сложила на скута си дълга кутия с балните рокли на момичетата. Джералд яздеше едрия си ловджийски кон край каретата, разгорещен от брендито и доволен от себе си, задето тъй бързо бе приключил с тази неприятна история около Уилкърсън. Беше прехвърлил отговорността върху Елен и през ум дори не му минаваше, че тя може да е разочарована от изпуснатата възможност да се повесели на празненството и да се види с приятели. Но при този чудесен пролетен ден, при красотата на собствените му ниви и песните на птичките той се чувстваше подмладен и весел и не можеше да мисли за други освен за себе си. Току запяваше „Пеги седнала отзад в колата“ и други ирландски песнички или жалната елегия за Робърт Емет^[1] „Тя е далеч от страната, където почива нейният млад герой“.

Беше щастлив и приятно възбуден от възможността да прекара деня в шумни разправии за янките и войната и се чувстваше горд с трите си хубавички нагиздени щерки, които се кипреха под кокетни дантелени чадърчета. Разговорът му със Скарлет от предишния ден не го тревожеше, защото напълно го беше забравил. Мислеше си само колко хубава изглежда тя и това ласкаеше самолюбието му. Този ден очите й бяха зелени като хълмовете на Ирландия. Последната мисъл го издигна в собствените му очи, тъй като в нея имаше нещо поетично, и той реши да ощастливи дъщерите си с гръмогласно, малко фалшиво изпълнение на „Увенчана със зеленина“.

Скарлет го наблюдаваше със снизходително умиление, каквото майките изпитват към наперените си синчета, и си мислеше колко ли пиян ще е по залез слънце. В тъмното, на път за вкъщи, щеше както винаги да се опита да прескочи всички огради между Дванайсетте дъба и Тара и тя се уповаваше на милостта на провидението и опитността на коня му, които да го опазят да не си строши врата. Щеше да отмине моста с пренебрежение и да прекоси реката с коня си. У дома щеше да се прибере с викове, а Порк, който винаги в такива случаи го чакаше със запалена лампа в предното антре, щеше да го сложи да си легне на дивана в кабинета.

Щеше да съсипе новия си костюм от сиво сукно, а на сутринта да проклина ужасно и да разправя на Елен надълго и нашироко как в тъмнината конят му е паднал от моста — явна лъжа, която нямаше да заблуди никого, но щеше да бъде приета от всички и да го накара да се помисли за голям хитрец.

„Какъв мил, себичен и безотговорен симпатяга е татко“ — помисли си Скарлет в прилив на нежност към него. Чувстваше се тъй развълнувана и щастлива тази сутрин, че се отнасяше с обич към целия свят, в това число и към Джералд. Беше хубава и го знаеше; преди да мръкне, Ашли щеше да бъде неин; слънцето я галеше с топли и нежни лъчи и пред очите й грееше цялото великолепие на джорджийската пролет. Нежнозелените вейки на къпините покрай пътя затулваха отблъскващи кървавочервени урви, прорязани от зимните дъждове, а оголените гранитни скали, подаващи се от червената земя, бяха обвити с храсти индиански рози и заобиколени с диви бледолилави теменужки. По гористите хълмове над реката на фона на зеленината се открояваха ослепително белите цветове на кучия дрян, същински снежни преспи. Цъфтящите диви ябълки разпукваха пъпки и трептяха в нежни багри — от млечнобяло до тъмнорозово, а под дърветата, където върху посипаните борови иглички играеха слънчеви петна, орловите нокти бяха разстлали пъстроцветен килим в алено, оранжево и розово: Ветрецът довяваше лекия аромат на дъхави диви храсти и човек не можеше да се насити на упойващия благоуханен въздух.

„Докато съм жива, ще помня този ден — помисли си Скарлет. — Може би той ще бъде и моят сватбен ден!“

И тя с трепет в сърцето си представи как двамата с Ашли могат да препускат покрай това пищно великолепие от зеленина и цветя още същия следобед или вечерта, на лунна светлина, запътили се към свещеника в Джоунсбъро. Разбира се, после церемонията трябваше да се повтори в черквата в Атланта, но това вече щеше да е грижа на Елен и Джералд. Изтръпна от страх, като си представи как Елен ще побледнее от огорчение, че дъщеря й е пристанала на годеника на друго момиче, но знаеше, че щом майка й я зърне тъй щастлива, ще й прости. Колкото до Джералд, той щеше да вдигне ужасна врява, но при всичките му приказки от вчерашния ден, че не желае да я види омъжена за Ашли, щеше да бъде неописуемо доволен, задето семейството му се сродява с Уилксови.

„За това ще мисля, след като се омъжа“ — каза си тя и се отърси от обхваналата я тревога.

Невъзможно бе човек да изпитва друго чувство освен трепетна радост при това грейнало слънце, тази пролет и гледката на току-що показалите се иззад хълма на отвъдния бряг комини на Дванайсетте дъба.

„Ще живея там до края на живота си и ще видя още най-малко петдесет пролети, а на децата и внуците си ще разказвам колко прекрасна, по-прекрасна от всички други е била тази отдавнашна пролет.“

При тази последна мисъл тя се почувства толкова щастлива, че се присъедини към последния припев на „Увенчана със зеленина“, с което заслужи гръмогласната похвала на Джералд.

— Не знам защо си толкова весела тая сутрин — троснато каза Сюелин, тъй като още я мъчеше мисълта колко по-добре би изглеждала тя самата в зелената бална рокля на Скарлет, отколкото законната й притежателка. И защо тая Скарлет беше такава егоистка, щом станеше дума да услужи със своя рокля или шапка? Отгоре на всичко майка им все нея защитаваше и взе, та измисли, че на Сюелин не отивало зелено. — Знаеш тъй добре, както и аз, че довечера ще бъде обявен годежът на Ашли. Татко ни го каза тая сутрин. А ти от месеци се заглеждаш по него, нали виждам.

— Много виждаш, няма що — отвърна Скарлет и й се изплези, без да изгуби доброто си настроение. Имаше да се чуди мис Сю утре сутрин по туй време!

— Сузи, нали знаеш, че това не е вярно — възмутено запротестира Карийн. — Скарлет харесва Брент.

Скарлет обърна към малката си сестричка усмихнати зелени очи, зачудена как може някой да събере у себе си толкова доброта. Цялото семейство знаеше, че тринайсетгодишната Карийн е влюбена до уши в Брент Тарлтън, който дори не я забелязваше, освен като сестричка на Скарлет. В отсъствието на Елен останалите я дразнеха до сълзи за това увлечение.

— Милата ми, Брент не ме интересува ни най-малко — отговори Скарлет, от щастие готова да бъде дори великодушна, — нито пък аз го интересувам. Ами че той чака ти да пораснеш!

Кръглото личице на Карийн порозовя от удоволствие, примесено с недоверие.

— О, Скарлет, наистина ли?

— Скарлет, ти знаеш какво каза мама. Карийн е още малка да мисли за обожатели, а ето че ти сама й пускаш разни бръмбари.

— Виж какво, и да го издрънкаш, хич не ме засяга — отвърна Скарлет. — Иска ти се малката да стои в сянка, защото след година-две ще стане по-хубава от тебе.

— Я вие внимавайте в приказките днес, че мога и да ви нашаря с камшика — предупреди ги Джералд. — Шшт, тихо! Май чувам колелета. Туй ще са Тарлтънови или Фонтейнови.

Когато приближиха кръстопътя с отклонението, водещо през обраслото с гъсти гори възвишение към именията Мимоза и Китния хълм, чаткането на копита и скърцането на колелета станаха по-отчетливи и иззад дърветата долетя весела женска глъчка. Джералд, който яздеше напред, дръпна юздите и даде знак на Тоби да спре на мястото, където двата пътя се събираха.

— Тарлтъновите дами са — съобщи той на дъщерите си със светнало лице, защото освен Елен нямаше друга жена в околността, която да му харесва повече от червенокосата мисис Тарлтън. — Тя самата е на капрата. Ех, това е жена с ръце, създадени да управляват коне. Хем леки като перце, хем здрави като волски камшици, пък и тъй хубави, че да ти е драго да ги целуваш. Жалко, че ни една от вас няма такива ръце — додаде той, като огледа момичетата си с обич, но и с упрек. — Карийн се плаши от горките животни, на Сю пък ръцете й се вдървяват, щом хване юздите, а ти, котенце…

— Мене поне кон не ме е хвърлял на земята — прекъсна го с негодувание Скарлет, — а мисис Тарлтън изхвръква на всеки лов.

— Да, ама като й се счупи ключицата, се държа мъжки — заяви Джералд, — без никакви такива припадания и превземки. Млъкнете сега, че ето я, идва.

Той се надигна на стремената и свали шапката си със замах при появата на каретата на Тарлтънови, препълнена с момичета в ярки рокли, с чадърчета и развети воали, а мисис Тарлтън наистина беше на капрата, както предсказа Джералд. При четирите й дъщери, бавачката им и дългите кутии с бални рокли, натоварени в каретата, за кочияш нямаше никакво място. Освен това Биатрис Тарлтън никога не позволяваше доброволно комуто и да е, бил той черен или бял, да държи поводите, стига в този момент ръцете й да не са потрошени и бинтовани. Въпреки че бе с крехка фигура и с тъй бяла кожа, че сякаш буйната й огнена коса бе изтеглила всичкия цвят от лицето й, тя се радваше на чудесно здраве и притежаваше неизчерпаема енергия. Беше родила осем деца — червенокоси и жизнени като нея самата, и ги бе възпитала чудесно, защото, по думите на хората от окръга, се отнасяше към тях по същия начин, както към кончетата си — с обич, но без прекалено внимание и глезене. „Стягай ги, но не ги пречупвай“, бе девизът на мисис Тарлтън.

Тя обичаше конете и те не слизаха от устата й. Разбираше ги и се оправяше с тях по-добре от всеки друг в окръга. Млади жребчета препълваха обширния двор на конюшнята, стигащ чак до предната морава, както и осемте деца препълваха безредно строения дом на хълма, а когато тя се движеше из плантацията, подире й неизменно вървяха синовете и дъщерите й, кончета и ловджийски кучета. Тя беше уверена, че конете, а особено алестата й кобила Нели, са надарени едва ли не с човешка интелигентност. Ако грижите по къщата я задържаха и не можеше да отиде на езда с нея в определения час, даваше на някое негърче купа, пълна със захар и му заръчваше: „Дай на Нели една шепа и й кажи, че скоро ще ида при нея.“

Освен в редки случаи, тя винаги беше облечена в костюм за езда, защото ако не бе възседнала кон, то поне се канеше да го стори, а тъй като ставаше с тази мисъл, навличаше амазонката още от сутринта. Всяка заран, и в дъжд, и при слънце, оседлаваха Нели и я разхождаха напред-назад пред къщата в очакване мисис Тарлтън да се освободи за един час от задълженията си. Но Китният хълм беше плантация, която трудно се управляваше и рядко се намираше свободно време, затова най-често Нели се разхождаше без ездач в продължение на часове, докато Биатрис Тарлтън по цял ден сновеше с небрежно преметнат през ръката шлейф на амазонката, изпод която се подаваха високите й лъснати ботуши.

Този ден, облечена в семпла рокля от черна коприна, с демодирани тесни обръчи на кринолина, тя пак изглеждаше като в дрехи за езда, защото роклята беше със същата строга кройка като амазонката, а малката черна шапка с дълго черно перо, надвиснало над едното й бляскаво кафяво око, беше копие на омачканата стара шапка, с която ходеше на лов.

Когато видя Джералд, тя размаха за поздрав камшика си и спря танцуващите алести коне, а четирите момичета зад гърба й се надвесиха от каретата и нададоха такива пронизителни радостни викове, че подплашеният впряг се вдигна на задните си крака. Случаен наблюдател би помислил, че години, а не само два дни са изминали, откакто Тарлтънови не са виждали семейство О’Хара. Ала те просто бяха общителни хора, които обичаха съседите си и особено дъщерите на О’Хара. По-точно казано, харесваха Сюелин и Карийн. В действителност нито едно момиче от окръга, може би с изключение само на вятърничавата Катлийн Калвърт, не хранеше симпатии към Скарлет.

През лятото в окръга се организираха градински увеселения и балове средно веднъж в седмицата, но червенокосите Тарлтънови дъщери с тяхната жажда за забавления толкова се вълнуваха от всяко празненство и бал, сякаш бяха първите в живота им. Четирите представляваха мила и весела групичка — тъй скупчени в каретата, че обръчите и воланите на роклите им се застъпваха, а чадърчетата се удряха и преплитаха над широкополите им сламени шапки, окичени с рози и вързани под брадичката с черна кадифена панделка. Под тези шапки бяха представени всички нюанси на червена коса — рижата на Хети, червеникаворусата на Камила, медночервената на Ранда и морковената на малката Бетси.

— Какво прелестно ято птички, мадам — галантно изрече Джералд, като изравни коня си с каретата, — но с майка си все още не могат да се мерят.

Мисис Тарлтън извърна нагоре черешови очи — прехапа долната си устна с престорена признателност, а момичетата се развикаха:

— Мамо, престани да флиртуваш, че ще кажем на татко!

— Честно ви говоря, мистър О’Хара, щом се появи хубав мъж като вас, тя все ни измества.

Скарлет се смееше с останалите на тези шеги, но както винаги фамилиарниченето на момичетата с майка им я смая. Те се държаха с нея като с равна, все едно беше най-много на шестнайсет години. За Скарлет дори мисълта, че може да каже такова нещо на собствената си майка, бе едва ли не кощунство. И все пак… имаше нещо много приятно в отношенията на Тарлтъновите момичета с майка им, защото при все че я критикуваха, гълчаха и дразнеха, те я обожаваха. Не че би предпочела майка като мисис Тарлтън пред Елен, побърза Скарлет да докаже лоялността си пред самата себе си, просто забавно би било човек да полудува с майка си. Но веднага се засрами от тази мисъл, защото дори в това се криеше известно неуважение към Елен. Тя знаеше, че подобни тревожни мисли никога не са влизали в четирите червенокоси глави от съседната карета, и бе обхваната от раздразнение и смътно безпокойство както всеки път, когато виждаше колко е различна от съседите си.

Надарена от природата с жив, но неспособен на задълбочени разсъждения ум, тя все пак чувстваше подсъзнателно, че макар Тарлтъновите момичета да бяха необуздани като кобилки и палави като зайци през март, те имаха безгрижен и простодушен нрав, който бе част от тяхната наследственост. И по майчина, и по бащина линия бяха коренячки от Джорджия, същата тази Северна Джорджия, и само едно поколение ги делеше от първите тукашни заселници. Те бяха уверени в себе си и в света, който ги заобикаляше. Знаеха инстинктивно към какво се стремят, точно както и Уилксови, макар че стремежите им бяха насочени в съвсем различни посоки и у тях го нямаше конфликта между кръвта на будния, първичен ирландски селянин и аристократката с изискани обноски и нежен глас — конфликт, който често бушуваше в гърдите на Скарлет. На нея й се искаше да се прекланя пред майка си и да я обожава като идол, а в същото време да разрошва косата й и да се закача с нея. А знаеше, че тези две неща не могат да се съчетаят. Същите противоречиви емоции пораждаха у нея желание да изглежда пред младежите изтънчена дама с добро възпитание, ала и да бъде лудетина, която не се надува чак толкова, че да не позволи няколко целувки.

— А къде е Елен? — попита мисис Тарлтън.

— Реши да уволни нашия управител и си остана вкъщи, за да прегледа сметките заедно с него. Ами къде го стопанина и синчетата?

— О, те отдавна отидоха в Дванайсетте дъба. Бързат да опитат дали пуншът е силен, сякаш до утре сутринта няма да им стигне времето. Ще помоля Джон Уилкс да ги остави да пренощуват у тях, дори ако трябва да ги сложи да спят в конюшнята. Петима пияни мъже ще ми дойдат твърде много. С трима се оправям добре, но…

Джералд побърза да я прекъсне, за да смени темата. Чувстваше как зад гърба му неговите собствени дъщери се подхилват при спомена за завръщането му от празненството на Уилксови предишната есен.

— А защо не яздите днес, мисис Тарлтън? Без Нели просто не приличате на себе си. Ами че вие сте същински мавър.

— Мавър ли, неграмотно момче такова! — извика мисис Тарлтън, като забавно имитираше ирландския му акцент. — Искате да кажете кентавър. Маврите са доста страшни на вид.

— Мавър — кентавър, все тая — отвърна Джералд, без да се смути от грешката си. — Освен това, мадам, вие също ставате страшна, когато насъсквате хрътките, тъй си е.

— Казаха ли ти го, мамо — възкликна Хети. — Правила съм ти бележка, че крещиш като команч, щом видиш лисица.

— Но не чак толкова силно, колкото ти, когато бавачката ти мие ушите — върна й го мисис Тарлтън, — пък си вече на шестнайсет години. А на въпроса защо не яздя, то е, понеже Нели се ожреби рано тази сутрин.

— Тъй ли? — възкликна Джералд силно заинтересуван и в очите му блесна ирландската страст към конете, а Скарлет отново изпита дълбоко смущение от мисленото сравнение между майка си и мисис Тарлтън. За Елен кобилите никога не се ожребваха, нито пък кравите се отелваха, а дори и кокошките едва ли снасяха яйца. Елен напълно избягваше въпроси от този род. Мисис Тарлтън обаче нямаше подобни задръжки.

— Някоя малка кобилка, а?

— Не, едно чудесно жребче с дълги крачка. Трябва да наминете да го видите, мистър О’Хара. То е истински тарлтъновски кон. Червено е като къдриците на Хети.

— Изобщо много прилича на Хети — добави Камила и изчезна с писък сред хаос от поли, фусти и разлетели се шапки, защото Хети, която беше с продълговато лице, започна да я щипе.

— Тази сутрин моите кобилки са много палави — подхвърли мисис Тарлтън. — Рият с копита още от сутринта, щом научихме новината за Ашли и онази негова малка братовчедка от Атланта. Как й беше името? Мелани ли? Нека е жива и здрава, милото дете, но никога не мога да си спомня нито името, нито физиономията й. Нашата готвачка е жена на иконома на Уилксови и той й казал снощи новината, че тази вечер щял да бъде обявен годежът, а сутринта готвачката и нас извести. Момичетата много се развълнуваха, макар че не виждам защо. От години всички знаят, че Ашли ще се ожени за нея, разбира се, в случай че не се ожени за някоя от братовчедките си Бър от Мейкън. Знае се, че и Хъни Уилкс ще се омъжи за брата на Мелани, Чарлс. Я ми кажете, мистър О’Хара, да не би за Уилксови да е незаконно да се женят извън семейството си. Защото ако…

Скарлет не чу останалото, изречено от мисис Тарлтън през смях. За един кратък миг слънцето помръкна за нея, сякаш затулено от облак, и светът потъна в сянка, а наоколо й всичко стана безцветно. Свежите зелени храсти повехнаха, цветчетата на кучия дрян избледняха, а цъфналата дива ябълка отпред, тъй прекрасно розова преди малко, сега й се виждаше клюмнала и печална. Скарлет впи пръсти в тапицерията на каретата и за момент чадърчето й се полюшна. Наистина тя знаеше, че Ашли е сгоден, но съвсем друго бе да чуе хората да говорят за това тъй небрежно, между другото. Ала скоро куражът, който я бе напуснал, се върна удвоен, слънцето пак засвети и гледката отново стана прекрасна. Тя знаеше, че Ашли я обича. Това беше сигурно. При мисълта колко ще се изненада мисис Тарлтън, когато вечерта не се обяви никакъв годеж, а се узнае за бягството им, на устните й плъзна усмивка. Имаше да разправя после на съседите колко потайно се е държала Скарлет, когато са разговаряли пред нея за Мелани, а в същото време тя и Ашли… На страните й отново се появиха трапчинки и Хети, която я наблюдаваше зорко, за да види какво ще е въздействието от думите на майка й, се отпусна на облегалката с озадачена физиономия.

— Това, което казвате, е без значение, мистър О’Хара — заяви мисис Тарлтън. — Да се женят братовчеди, е голяма грешка. Не стига бракът на Ашли, но и Хъни Уилкс да се омъжи за онзи бледноват Чарлс Хамилтън, това вече…

— Хъни никога няма да си намери мъж, ако не се омъжи за Чарли — обади се Ранда, безмилостно категорична, защото при толкова ухажори подобна опасност не я заплашваше. — Тя никога не е имала друг обожател освен него. Пък и той, макар че са сгодени, не е твърде нежен с нея. Скарлет, помниш ли го как тичаше след тебе миналата Коледа…

— Не бъди злобна, драга — прекъсна я майка й. — Братовчедите не бива да се женят помежду си, дори вторите братовчеди. Можеш да кръстосаш кобила с брат й или жребец с дъщеря му и да получиш добри резултати, ако добре познаваш породите, но при хората не става. Случва се да излезе свястно поколение, но не чакай от тях енергия и издръжливост. Трябва…

— Тук ще поспоря с вас! Можете ли да ми посочите по-добри хора от Уилксови? А те се женят помежду си, откак Брайън Бору е бил момченце.

— И крайно време е да престанат, защото почва да си личи. Е, при Ашли не толкова, той наистина е хубавец, макар впрочем и той… Но я вижте двете му безцветни сестри, горкичките! Добри момичета са, то се знае, но на външност хич ги няма. Ами погледнете и малката мис Мелани. Слаба е като вейка, ако духне вятър, ще я отнесе, пък и няма живец. Изобщо е без собствено мнение. „Да, мадам“, „не, мадам“ — нищо повече от това не може да каже. Разбирате ли мисълта ми? Това семейство има нужда в него да се влее нова кръв, силна и буйна като на моите червенокоски или на вашата Скарлет. Не ме разбирайте погрешно. Уилксови са чудесни хора, макар и особняци, и аз ги обичам всичките, но бъдете откровен! Толкова са префинени, че скоро ще почнат да се израждат, не е ли тъй? На сух и равен път ще се представят много добре, но, помнете ми думата, при лошо време ще закъсат. Мисля, че енергията им постепенно е изчезнала, и не вярвам да съумеят да се преборят при трудни обстоятелства. Изнежени хора са те. На мене ми дай един здрав кон, който да препуска и на слънце, и на дъжд. Това, че са се женили помежду си, е причината да са тъй различни от тукашните хора, или дрънкат на пианото, или са заболи глави в някоя книга. Струва ми се, че Ашли предпочита по-скоро да чете, отколкото да ходи на лов. Честна дума, вярвам го, мистър О’Хара! Ами вижте им само костите. Крехки като на пиле. На тях им трябват яки самци, а не…

— Хм, хм — неловко се покашля Джералд, като внезапно се усети, че този разговор, който му е интересен и според него съвсем приличен, на Елен би изглеждал другояче. Всъщност сигурен беше, че тя няма да си намери място, ако узнае, че подобни теми са се обсъждали пред дъщерите й тъй откровено. Ала мисис Тарлтън както обикновено беше глуха за всичко, когато подхванеше любимата си тема — кръстосването, било то между коне или хора.

— Знам какво говоря, защото и аз имах едни братовчеди, които се ожениха един за друг и всичките им дечица, бедничките, се пръкнаха с изпъкнали жабешки очи. И когато семейството ми искаше да се омъжа за един втори братовчед, аз се запънах като магаре на мост. Казах: „Не, мамо, без мене! Не искам децата ми да са рахитици и астматици.“ Когато споменах за рахитиците, мама припадна, но аз не се предадох, а и баба ме подкрепи. Знаете ли, тя също много разбираше от кръстосване на коне и заяви, че съм права. Тя именно ми помогна да избягам с мистър Тарлтън. Вижте сега децата ми! Здрави и едри — няма ни едно болнаво или завързак между тях, само Бойд дето не е висок. А пък Уилксови…

— Абе тия неща са божа работа — припряно се намеси Джералд, забелязал обърканото изражение на Карийн и живото любопитство по лицето на Сюелин. Страхуваше се, че те могат да зададат на Елен някои смущаващи въпроси, от които да се разбере колко зле се е справил с ролята си на техен придружител. Доволен бе поне, че любимката му сякаш витае някъде надалеко с мислите си, точно както подобава на благовъзпитана дама.

Хети Тарлтън му дойде на помощ в затруднението:

— Мамо, да вървим, за Бога! — извика тя нетърпеливо. — Ще се опека на това слънце. Просто чувствам как по шията ми избиват лунички.

— Само минутка, преди да тръгнете, мадам — спря ги Джералд. — Какво решихте, ще ни продадете ли коне за Ескадрона? Войната може да избухне всеки момент и момчетата искат този въпрос да се уреди. Ескадронът е на окръга Клейтън и ние искаме клейтънски коне за него. Но вие, каквато сте си упорита, още се дърпате и не ни давате тез хубави животни.

— Може и да няма война — опита да се измъкне някак мисис Тарлтън, а странните брачни обичаи на Уилксови напълно излетяха от ума й.

— Ама не може тъй, мисис Тарлтън…

— Мамо — обади се отново Хети, — с мистър О’Хара можете да си приказвате за конете и в Дванайсетте дъба.

— Там е работата, че не можем, мис Хети — рече Джералд. — Не искам да ви задържам ни минута повече. След малко ще стигнем в Дванайсетте дъба, а там всички мъже, стари и млади, искат да научат какво става с конете. Къса ми се сърцето, като гледам такава чудесна жена като майка ви да се скъпи за конете си. Ами къде ви е патриотизмът, мисис Тарлтън? Конфедерацията нищо ли не значи за вас?

— Мамо — викна малката Бетси, — Ранда ми е седнала на роклята и цялата ме омачка.

— Добре де, бутни Ранда настрани и млъкни! А на вас, Джералд О’Хара, ето какво ще ви кажа — отвърна тя със святкащи очи. — Не ми излизайте с този номер за Конфедерацията! Сигурно тя не значи по-малко за мене, отколкото за вас, след като съм дала четири момчета в Ескадрона, а вие — нито едно. Но синовете ми могат да се грижат за себе си, а конете ми — не. С радост бих ги отстъпила даром, ако знаех, че ще ги яздят момчета, които познавам — от добри семейства, където са свикнали с расови животни. Не бих се поколебала нито за миг. Но да си оставя красавците в ръцете на дървари и голтаци, които са свикнали да яздят само мулета! Не, драги! Ще изживея ужасни кошмари, като си помисля само как ще ходят непочистени и как ще им разранят гърбовете от лошото оседлаване. Мислите ли, че ще позволя разни неуки глупаци да яздят любимците ми! Ами че те имат толкова нежни бърни, онези веднага ще ги разкъсат и ще ги бият, докато ги наплашат до смърт. Ето на̀, дори сега настръхвам само като си го представя! Не, мистър О’Хара, много сте любезен, че държите на моите коне, но идете по-добре в Атланта и оттам купете някои стари кранти за вашите дръвници. Те няма и да усетят разликата.

— Мамо, да тръгваме, моля те! — присъедини се и Камила към хора от нетърпеливи гласчета. — Много добре знаеш, че накрая пак ще дадеш твоите любимци. Като почнат да те увещават татко и момчетата, че Конфедерацията има нужда от тях и не знам си още какво, ще се разплачеш и ще ги дадеш.

Мисис Тарлтън се усмихна и тръсна поводите.

— Нищо подобно няма да направя — отвърна тя и леко докосна конете с камшика. Каретата бързо потегли.

— Един път жена! — възкликна Джералд, като си нахлупи шапката и се върна отново до собствената си карета.

— Карай, Тоби. Ние ще я предумаме и ще вземем конете все пак. Тя, разбира се, е права. Права е. Ако един мъж не е благородник, няма работа при конете. В пехотата му е мястото. Но какво да се прави, като няма достатъчно плантаторски синове в окръга, та да напълнят Ескадрона. Какво каза, котенце?

— Татко, моля те, язди пред нас или след нас. Толкова прах вдигаш, че се задушаваме — каза Скарлет, която усещаше, че не може повече да понася този разговор. Той я отвличаше от мислите й, а тя държеше да ги подреди, както и да смекчи израза на лицето си, преди да стигнат в Дванайсетте дъба. Джералд послушно заби шпори в коня си и обвит в червен облак прах, изчезна след каретата на Тарлтънови, та да продължи обсъждането на въпроса за конете.