Маргарет Мичъл
Отнесени от вихъра (49)

Глава XLIX

Мисис Елсинг нададе ухо към вестибюла. Щом чу стъпките на Мелани да заглъхват към кухнята, откъдето се раздаваше тракане на чинии и звън на сребърни прибори, предизвестяващи скорошна закуска, тя се обърна към дамите, насядали в кръг в гостната с кошнички за ръкоделие в скута.

— Лично аз нямам никакво намерение да ида у Скарлет сега или когато и да било — заяви тя, а красивото й надменно лице бе по-студено от всякога.

Останалите членки на Дамския кръжок по шев за подпомагане вдовиците и сираците на Конфедерацията нетърпеливо забодоха игли в плата и придърпаха креслата си по-близо до нейното. Всички дами изгаряха от желание да одумат Скарлет и Рет, но присъствието на Мелани не им даваше тази възможност. Тъкмо предишния ден двойката се бе завърнала от Ню Орлиънс и се бе настанила в младоженския апартамент на хотел „Национал“.

— Хю казва, че трябвало да ги посети от любезност, задето капитан Бътлър му спасил живота — продължи мисис Елсинг. — А бедничката Фани го поддържа и казва, че също ще иде. „Фани — говоря й аз, — та ако не беше Скарлет, днес Томи да е жив. Една визита би била оскърбление към паметта му.“ А Фани с цялата си наивност твърди: „Мамо, аз не отивам да посетя Скарлет. Отивам при капитан Бътлър. Той направи каквото можа да спаси Томи и не е негова вината, че не успя.“

— Колко са глупави младите — намеси се мисис Мериуедър. — Ще ги посещават, моля ви се! — Мощната й гръд се развълнува при спомена за грубото държане на Скарлет при последната им среща. — И Мейбъл е същата наивница като твоята Фани. Казва, че щели да им идат на гости с Рене, защото капитан Бътлър отървал Рене от бесилото. Пък аз казвам, че ако не беше Скарлет, Рене изобщо не би се озовал в опасност. Нашият пощурял старец, и той щял да им ходи на гости и все повтаря колко бил задължен на онзи негодник, макар аз да не съм оценявала услугата му. Казвам ви, откак беше в дома на онова същество Уотлинг, татко Мериуедър се държи направо възмутително. Да ги посещаваме, как ли не! Аз нямам никакво намерение да ги посещавам. Скарлет сама си преряза пътищата към нас, като се омъжи за този човек. Не стига, че той се занимаваше със спекула през войната и богатееше на наш гръб, а сега се е сдушил с „торбаланковците“ и пребоядисаните и е пръв приятел — да, приятел — с онзи отвратителен мизерник губернатора Булок… На гости, как ли не!

Мисис Бонел въздъхна. Тя беше пълничка простодушна женица с весело лице.

— Но те ще идат само от учтивост, Доли. Не мога да ги обвинявам. Доколкото разбрах, всички мъже, замесени в историята от онази нощ, възнамеряват да ги посетят и смятам, че така е редно. И все пак трудно ми е да си представя, че Скарлет е дъщеря на майка си. Бяхме съученички с Елен Робияр в Савана. Тя беше най-прелестното създание на света и аз много я обичах. Защо ли баща й се противопостави на брака с братовчед й Филип Робияр. Всъщност той не беше лошо момче, просто буен, но то беше от възрастта. Ала писано й било на Елен да се омъжи за онзи стар О’Хара, да й се роди дъщеря като Скарлет. Въпреки всичко смятам, че трябва да я посетя веднъж от уважение към паметта на Елен.

— Глезотии! — изсумтя яростно мисис Мериуедър. — Кити Бонел, да не искаш да посетиш една жена, която едва изчака година след смъртта на съпруга си и се омъжи отново? Една жена…

— Отгоре на всичко тя уби мистър Кенеди — прекъсна я Индия. Тонът й беше хладен и изпълнен със злост. При мисълта за Скарлет й беше трудно да запази любезните си обноски, защото си спомняше неизменно за Стюарт Тарлтън. — И все си мисля, че още преди смъртта на мистър Кенеди тя си имаше нещо с онзи Бътлър, макар хората да не се досещаха.

Преди дамите да успеят да се окопитят от това смайващо твърдение, изказано отгоре на всичко от една строга моралистка и стара мома, внезапно забелязаха на вратата Мелани. Погълнати от сплетните си, те не бяха чули леките й стъпки и сега стояха пред домакинята сконфузени като провинили се ученички, заловени от учителката си. При промяната в лицето на Мелани към чувството на неловкост у тях се прибави и тревога. Страните й бяха пламнали от негодувание. Кротките й очи святкаха гневно и ноздрите й потрепваха. Никой по-рано не я бе виждал сърдита. Нито една от присъстващите дами не бе допускала, че Мелани е способна да се гневи. Всички я обичаха, но гледаха на нея като на блага и мекушава млада жена, почтителна към по-възрастните, но без собствено мнение.

— Как смееш, Индия? — изрече тя с нисък треперещ глас. — Докъде ще те доведе злобната ти ревност? Засрами се!

Лицето на Индия побеля, но тя не наведе глава.

— Държа на това, което казах — отсече тя, ала вътрешно кипеше.

„Значи съм злобна и ревнива, а?“ — помисли си Индия. Та нямаше ли всички основания да изпитва ревност към Скарлет, след като тя откъсна Стюарт от нея и Чарлс от Хъни? Нямаше ли причина да я мрази, когато я подозираше, че кой знае как е омотала Ашли в мрежите си? Рече си: „Много неща мога да ти кажа за Ашли и твоята скъпоценна Скарлет.“ Индия се разкъсваше между желанието да запази честта на Ашли с мълчанието си и стремежа да го спаси от лапите на онази жена, като разправи за подозренията си пред Мелани и пред целия свят. Това щеше да принуди Скарлет най-после да остави брат й на мира. Ала моментът още не бе настъпил. Не разполагаше с никакви доказателства, а само с подозрения.

— Няма да взема думите си назад — повтори тя.

— Тогава добре, че не живееш вече под моя покрив — студено й отвърна Мелани.

Индия скочи от мястото си и кръвта нахлу в бледото й лице.

— Мелани, ти… моята снаха… нима ще вземеш да се караш с мене заради една безсрамница?…

— Скарлет също е моя снаха — каза Мелани и погледна от упор Индия, сякаш срещу нея стоеше непозната. — И ми е по-скъпа от родна сестра. Ако ти си забравила колко много добрини ми е сторила, аз никога не ще забравя. Тя остана с мен през цялата обсада, а можеше да се прибере у дома си; ами да, дори леля Пити побягна в Мейкън. Скарлет единствена беше край мен при раждането на детето ми, когато янките почти бяха влезли в Атланта, и се нагърби с мен и Бо при онова ужасно пътуване до Тара, а можеше да ме остави в някоя болница и да попадна после в ръцете на янките. Тя се грижеше за мене и ме хранеше, когато сама бе съсипана от изтощение и от глад. Отстъпи ми най-удобното легло в Тара, защото бях слаба и болна. Като се вдигнах на крака, единственият чифт обувки даде на мене. Ти можеш да забравиш всичко това, Индия, но аз — никога. А когато Ашли се завърна от плен болен, обезсърчен, без дом и без цент в джоба, тя го приюти като сестра. Когато си мислехме, че нямаме никакъв изход, освен да заминем на Север и да напуснем родната Джорджия с разбити сърца, Скарлет ни протегна ръка за помощ и даде на Ашли дъскорезница, която да управлява. А капитан Бътлър от едната добрина спаси живота на Ашли. Как би могъл Ашли да има нещо против него? Признателна съм до гроб на Скарлет и на капитан Бътлър. А ти, Индия, как можеш да пренебрегваш добрините, които Скарлет ни е сторила — и на мен, и на Ашли? Как можеш тъй малко да държиш на живота на брат си, та да черниш човека, който го спаси? Дори на колене да паднеш пред капитан Бътлър и пред Скарлет, пак ще е малко.

— Слушай, Мели! — наперено подзе мисис Мериуедър, която си бе възвърнала самообладанието. — Не можеш да приказваш така на Индия.

— Чух и вашите думи за Скарлет — възкликна Мелани и се обърна към мощната възрастна дама като дуелист, току-що извадил острието на сабята от сразения си противник и насочващ се към друг. — И вашите също, мисис Елсинг. Не ме интересува как я съдите в собствените си дребни душици — това си е ваша работа. Ала онова, което говорите за нея в дома ми и пред мене, вече е моя работа. Аз не мога да си представя как ви хрумват такива ужасни неща, камо ли да ги казвате гласно. Толкова ли малко означава животът на мъжете ви, та по-скоро предпочитате да ги видите мъртви? Не се ли пробуди у вас никаква благодарност към човека, който ги спаси, и то с риск за собствената си глава? Та нали янките щяха да го вземат за член на клана, ако цялата истина бе излязла наяве. Щяха да го обесят. Но той самоотвержено се хвърли да спасява мъжете от вашите семейства. Вашия свекър, мисис Мериуедър, зетя ви и двамата ви племенници. Вашия брат, мисис Бонел, и вашия син и зет, мисис Елсинг. Неблагодарници, ето какви сте! Моля всички ви да се извините.

Мисис Елсинг бе скочила на крака и присвила устни, натъпкваше ръкоделието в кошничката си.

— Ако някой ми беше казал, че можеш да бъдеш толкова невъзпитана, Мели… Не, аз няма да искам прошка за думите си. Индия е права. Скарлет е една лекомислена и долна безсрамница. Никога няма да забравя как се държа по време на войната. Нито пък мога да забравя просташкото й поведение, когато се замогна малко…

— Това, което не можете да забравите — прекъсна я Мели със стиснати юмручета, — е, че тя уволни Хю, защото не го биваше да управлява дъскорезницата й.

— Мели! — вкупом възкликнаха няколко ужасени гласа.

Мисис Елсинг вирна глава и се запъти към вратата, но като сложи ръка на бравата, спря и се извърна.

— Мели — продума тя с по-мек тон, — душичке, сърцето ми се къса, като те гледам. Бях най-добрата приятелка на майка ти и помагах на доктор Мийд, когато те извади на бял свят. Обичах те като свое дете. Ако ставаше въпрос за нещо значително, думите ти нямаше да ме наранят толкова. Ала заради жена като Скарлет О’Хара, която и на тебе не би се поколебала да стори някоя мръсотия, както и на всички нас…

При първите думи на мисис Елсинг очите на Мелани се напълниха със сълзи, ала когато възрастната дама завърши, лицето й отново стана сурово.

— Искам на всички да е ясно — бавно изрече тя, — че която от вас не посети Скарлет, не е желана повече в моя дом.

Разнесе се глъчка и сред дамите, които се заизправяха, настана объркване. Мисис Елсинг пусна кошничката си на пода и се върна обратно в стаята, гневно разлюляла фалшивите си букли.

— Това няма да го търпя! — извика тя. — Няма да го търпя! Ти не си на себе си, Мели, и затова не те виня. Оставаш си моя приятелка, а аз — твоя. Няма да позволя подобно нещо да развали отношенията ни.

Тя вече плачеше и неусетно Мелани се озова в прегръдките й, и тя разплакана, ала помежду риданията се уверяваха една друга, че не се отричат от думите си. Няколко от останалите дами също избухнаха в сълзи, а мисис Мериуедър, която се секнеше шумно в кърпичката си, привлече към себе си мисис Елсинг и Мелани. Леля Пити — окаменяла свидетелка на цялата сцена, внезапно се свлече на пода в един от редките си непресторени припадъци. Сред всички сълзи и целувки, сред цялата бъркотия и суетня в търсене на амоняк и бренди имаше само едно безстрастно лице със сухи очи. Индия Уилкс напусна къщата, незабелязана от никого.

Няколко часа по-късно дядо Мериуедър се срещна с чичо Хенри Хамилтън в кръчмата „Модерното момиче“ и му разказа събитията от сутринта, както ги бе научил от мисис Мериуедър. Очевидно изпитваше наслада от разказа си, защото му бе драго, че някой се бе осмелил да натрие носа на страховитата му снаха. Той самият във всеки случай никога не бе събрал достатъчно смелост за такова нещо.

— Е, и какво най-после са решили тия глупачки с патешките си мозъци? — попита раздразнено чичо Хенри.

— Абе не знам точно — отвърна старецът, — ала ми се струва, че Мели е спечелила тоя път. Обзалагам се, че всички ще отидат на гости поне по веднъж. Хората душа дават за твоята племенница, Хенри.

— Мели е глупачка, а дамите са прави. Скарлет че не е стока — не е, и не разбирам как тъй Чарли можа да се ожени за нея — мрачно измърмори чичо Хенри. — Ала и Мели е права донякъде. Въпрос на благоприличие е семействата на ония, които капитан Бътлър спаси, да ги навестят. Пък и като се замисля, май лично аз нямам нищо против Бътлър. Много достойно се прояви през оная нощ, когато ни отърва кожите. А виж Скарлет е една хубостница, дето я няма по света. Умна е, не ще и дума, само че това повече мъчнотии й създава. Тъй или иначе, аз трябва да ида при тях. Скарлет може да е пребоядисана и каквато си ще, но все пак ми е роднина по сватовска линия. Мислех днес следобед да се отбия.

— И аз ще дойда с тебе, Хенри. Доли ще има да вилнее, като се научи. Чакай да пийна поне още една чашка.

— Не, ще пийнем у капитан Бътлър. Едно не мога да му отрека — при него винаги се намират отбрани питиета.

 

 

Думите на Рет, че старата гвардия умира, но не се предава, се оправдаха. Той съзнаваше, че от малкото визити, с които ги удостоиха, не може да се вади заключение за благосклонност от страна на гражданите, и отгатваше причината за любезността. Семействата на спасените от него мъже ги посетиха при пристигането им, но почти не се появиха повече, нито поканиха Бътлърови в домовете си.

Рет твърдеше, че те изобщо не биха дошли, ако не се притесняваха от Мелани. Скарлет просто не можеше да си представи как му е хрумнала тази идея, но я отхвърли с презрението, което заслужаваше. Та какво влияние би могла да има Мелани върху жени като мисис Елсинг и мисис Мериуедър? Това, че те не ги навестяваха, вече твърде малко я тревожеше; всъщност тя почти не забелязваше отсъствието им, тъй като апартаментът й постоянно беше пълен с по-други гости. Сред гражданите на Атланта те бяха известни като „новопристигнали“, когато не биваха назовавани с далеч по-малко учтиви имена.

Много от „новопристигналите“ бяха отседнали в хотел „Национал“ и като Скарлет и Рет чакаха да бъдат завършени къщите им. Също като приятелите на Рет от Ню Орлиънс те бяха весели и заможни хора, винаги елегантно облечени, щедро пръскаха пари и се въздържаха от много приказки, щом станеше дума за произхода и миналото им. Всички мъже бяха републиканци и се намираха в Атланта „по дела, свързани с щатското правителство“. Какви точно бяха тези дела, Скарлет тъй и не разбра, нито пък се постара да научи.

Рет би могъл да й обясни, че те са заети със същото, с което се занимават лешоядите, открили умиращи животни. Отдалеч бяха подушили смърт и безпогрешно се ориентираха натам, където можеха да си устроят пир. Местните хора вече бяха отстранени от управлението на Джорджия и в щата безпрепятствено нахлуваха авантюристи от всякакъв род.

Съпругите на пребоядисаните републиканци и „торбаланковците“, приятели на Рет, непрекъснато прииждаха на групички в приемната на Скарлет, а така също и „новопристигналите“, с които тя се бе запознала покрай доставките на дървен материал за къщите им. Рет заяви, че след като е в делови отношения с тях, е длъжна да ги приема, и веднъж приела ги, тя установи, че те са твърде приятни за компания. Бяха прекрасно облечени и никога не говореха за войната и трудните времена, а се отдаваха изцяло на приказки за мода, на дребни сплетни и вист. Скарлет никога по-рано не бе играла карти, но бързо се увлече и за кратко време усвои виста до съвършенство.

Когато си беше в апартамента, почти винаги се оформяше групичка за карти, въпреки че през тези дни тя рядко се задържаше в хотела, тъй като бе твърде заета със строежа на новата къща, та да отделя много време за гости. Всъщност изобщо не се интересуваше дали някой ще я посети или не. Искаше да отложи ролята на светска дама до деня, в който къщата щеше да бъде готова и тя самата щеше да се представи пред обществото като стопанка на най-голямото и разкошно жилище в Атланта, домакиня на ненадминати по своя блясък и пищност приеми.

През дългите топли дни тя следеше как се издига нейният дом от червен камък със сив покрив от скъпо дърво — величествен и възвисяващ се над всички останали къщи по Прасковената улица. Забравила напълно за магазина и дъскорезниците, тя прекарваше цялото си време на строежа, като спореше с дърводелците, караше се със зидарите и додяваше на предприемача. Докато стените бързо растяха пред погледа й, тя си мислеше със задоволство, че това ще е най-просторната и прекрасна къща в целия град. Щеше да е по-внушителна дори от дома на Джеймсови, издигащ се наблизо, който неотдавна бе откупен за официална резиденция на губернатора Булок.

Губернаторската резиденция бе пищно украсена с арабески по перилата и стрехите, но просто бледнееше пред сложните орнаменти, окичили дома на Скарлет. В резиденцията имаше бална зала, но тя изглеждаше като билярдна маса, сравнена с огромния салон на Скарлет, заемащ целия трети етаж. Въобще нейният дом във всяко отношение превъзхождаше губернаторската къща и всички останали в града — беше и с повече куполчета, кули, кулички, балкони, и с повече прозорци с многоцветни стъкла. Цялата сграда бе заобиколена от веранда, към която от четирите ъгъла на къщата водеха по четири стъпала. Дворът беше обширен, с пръснати из него старинни железни пейки, беседка от ковано желязо, назована по модата „белведер“, която, както бяха уверили Скарлет, беше в чист готически стил, а така също и две големи бронзови статуи — на елен и на мастиф с размера на шотландско пони. Те внасяха единствените весели нотки за Уейд и Ела, малко стреснати от огромната разкошна и полумрачна (според модата на времето) детска стая в новия им дом.

Отвътре къщата бе обзаведена според желанието на Скарлет — с дебели червени килими, покриващи изцяло пода, с червени плюшени драперии над вратите и с най-модерни лъщящи от лакировка орехови мебели с резба, навсякъде, където можеше да я има, и с тапицерия от конски косми, тъй гладка, че дамите трябваше да сядат много внимателно, за да не се пързулнат. По стените бяха окачени огледала в позлатени рамки и тук-там по някое трюмо — тъй многобройни, както подхвърляше безстрастно Рет, че можели да конкурират заведението на Бел Уотлинг. Помежду тях бяха накачени офорти в тежки рамки, някои над два метра дълги, които Скарлет бе поръчала от Ню Йорк. Стените бяха облепени с луксозни тъмни тапети, таваните бяха високи, но къщата постоянно тънеше в мрак, защото пищните завеси от цикламен плюш затулваха светлината.

Тъй или иначе, този дом създаваше зашеметяващо впечатление и когато Скарлет стъпваше по меките килими или потъваше в прегръдката на пухените дюшеци, неизбежно си спомняше студените подове и твърдите сламеници в Тара и изпитваше удовлетворение. Според нея това беше най-прекрасното и елегантно обзаведено жилище, което бе виждала през живота си, ала Рет твърдеше, че е кошмарно. Все пак той бе готов да го приеме, стига тя да е щастлива.

— Всеки непознат, който няма представа кои сме, би отгатнал, че този дом е построен с нечисти печалби. С нечестно спечелени пари никога не може да се създаде нещо добро и тази къща е живо доказателство за това. Типичният дом за един долен спекулант.

Но Скарлет, сияеща от гордост и щастие и изпълнена от планове за приемите, които щяха да дават, щом се установяха напълно, само игриво ощипваше ухото му и казваше:

— Дрън-дрън шикалки! Ти все се занасяш.

Тя вече беше наясно за навика на Рет да я сваля от облаците и при първа възможност да отравя удоволствието й, ако беше тъй глупава, че да дава ухо на подигравките му. Приемеше ли приказките му сериозно, щеше да бъде принудена да се скара с него, а не желаеше да кръстосва шпаги с Рет, защото от такива схватки винаги излизаше победена. Тъй че рядко се вслушваше в онова, което той говореше, а биваше ли принудена да го чуе — обръщаше го на шега. Във всеки случай известно време поне успяваше да го прави.

Съвместният им живот през медения месец и по време на престоя в хотел „Национал“ с малки изключения бе приятен и безоблачен, ала едва-що се преместиха в новата къща, където Скарлет събра около себе си новите си приятели, и между двамата започнаха да избухват люти свади. Бяха кратки, защото бе невъзможно да се караш дълго с Рет, който оставаше хладно безразличен към обидните й слова и изчакваше удобен случай да я уцели по някое слабо място. Всъщност гневеше се тя, а Рет — никога. Той само изказваше недвусмисленото си мнение за нея, за постъпките й, за дома й и за новите й приятели. А някои от оценките му бяха от такъв характер, че Скарлет не можеше повече да ги пренебрегва и да ги приема като шеги.

Така например, когато тя реши да промени названието „Смесен магазин на Кенеди“ в нещо „по-възвишено“, помоли Рет да измисли фирма, в която прозаичната дума „магазин“ да бъде заменена с „емпориум“^[1]. Рет предложи „Caveat Emptorium“^[2] и я увери, че е тъкмо подходящото название за стоките, продавани в магазина. Тази фраза й прозвуча внушително и тя стигна дотам, че поръча да напишат табела, когато Ашли Уилкс твърде смутен й обясни истинското значение. Тя изпадна в ярост, а Рет едва не се пръсна от смях.

Дразнещо беше също и отношението му към Мами. Старата бавачка бе непоколебима в мнението си, че Рет е муле в конска сбруя. Тя бе учтива, но хладна към него. Наричаше го неизменно „капитане Бътлър“ и никога „мистър Рет“. Не го удостои дори с поклон, когато й подари червената фуста, и тъй и не я облече. Гледаше да държи Уейд и Ела настрани от Рет, когато можеше, въпреки че Уейд обожаваше „чичо Рет“, а очевидно и самият Рет бе привързан към момчето. Ала вместо да отстрани Мами от дома или да проявява сухо и строго отношение, Рет се обръщаше към нея най-почтително и с много по-голяма любезност, отколкото към новите приятелки на Скарлет, а дори и към самата Скарлет. Той винаги искаше от Мами позволение, за да изведе Уейд на езда, и се съветваше с нея, преди да купи някоя кукла за Ела. А Мами дори не беше достатъчно вежлива с него.

Според Скарлет той беше длъжен да се държи към Мами с твърдост, подобаваща на стопанина на дома, ала Рет само се смееше и твърдеше, че Мами е истинската стопанка на дома.

Рет имаше и друго сигурно средство да вбесява Скарлет, като й подхвърляше как отсега бере грижа какво ще стане с нея, когато след няколко години републиканците бъдат свалени от власт в Джорджия и се установи управление на демократите.

— Когато демократите издигнат свой губернатор и завземат законодателната власт, всичките ти нови недодялани приятели републиканци ще бъдат пометени от шахматната дъска и ще ги пратят обратно да слугуват по баровете и да чистят помийните ями, където им е мястото. А ти ще си останеш с пръст в уста и няма да имаш близки ни сред републиканците, ни сред демократите. Е, няма какво да се разстройваш с мисли за бъдещето.

Скарлет се смееше на думите му и с известно основание, защото в този момент Булок изглеждаше непоклатим в губернаторското си кресло и в Законодателното събрание имаше двайсет и седем негри, а хиляди демократи из Джорджия бяха лишени от избирателни права.

— Демократите никога няма да се върнат на власт. Те нищо не правят, освен да ядосват янките още повече и да отдалечават деня на победата си. Само знаят да говорят големи приказки и да обикалят нощем в куклукскланските си одежди.

— Те ще стъпят отново на краката си. Познавам южняците, още повече джорджийците. Те са твърд и вироглав народ. Дори да се наложи нова война да водят, за да се върнат на власт, няма да се разколебаят. Ако трябва да подкупват негрите да гласуват за тях, както правят янките — и това ще сторят. Ако трябва, ще броят и гласовете на десет хиляди мъртъвци, както направиха янките, и имената на всички надгробни плочи из всички гробища в Джорджия ще се появят на избирателните бюлетини. При благото управление на нашия добър приятел Руфъс Булок нещата ще тръгнат тъй зле, че Джорджия няма да може да го смели и ще го избълва.

— Рет, не употребявай такива просташки думи! — извика Скарлет. — Говориш, сякаш аз няма да се радвам, ако демократите се върнат на власт. Знаеш много добре, че не е тъй. Ще бъда много доволна. Мислиш ли, че ми харесва да гледам постоянно тия войници наоколо, които ми припомнят за… Мислиш ли, че ми е по вкуса… Та нали и аз също съм родена в Джорджия! Бих искала демократите да спечелят един ден изборите. Но това няма да стане. Никога! А дори и да стане, какво ще им попречи на приятелите ми? Та нали пак ще си бъдат богати?

— Ще бъдат, ако успеят да задържат парите си. Но се съмнявам дали ще ги задържат повече от пет години, като гледам с каква лека ръка ги пилеят. Лесно дошли — лесно заминали. Богатството няма да им донесе добро, както и на тебе моето богатство не донесе добро. То съвсем не успя да те превърне в кон, нали, хубавичко мое муленце?

Сръднята, която предизвика тази последна забележка, продължи дни наред. След като Скарлет четири дни се цупи и отправя мълчаливи подкани за примирие, Рет замина за Ню Орлиънс заедно с Уейд въпреки протестите на Мами и остана там, докато на Скарлет й размине. Ала ядът, че не успя да предизвика у него разкаяние и молба за прошка, продължи да я гложди.

Все пак, когато той се завърна от Ню Орлиънс спокоен и невъзмутим, тя преглътна някак гнева си и се постара да забрави случилото се. Друг път щеше да го премисля. Сега не искаше да се тревожи с никакви неприятности. Искаше да е щастлива, защото съзнанието й бе заето с първия прием, който щеше да даде за новата къща. Щеше да бъде голяма вечерна забава — с палми, оркестър, всички веранди щяха да бъдат превърнати в уютни кътчета със спуснати красиви сенници, а отбраните лакомства, които щяха да бъдат поднесени, отсега я караха да предвкусва насладата. Възнамеряваше да покани всичките си познати в Атланта — старите приятели, както и очарователните хора, с които се бе сближила, откакто се върна от сватбеното си пътешествие. Възбудата от предстоящия празник успя да поразсее раздразнението от заядливостта на Рет и заета с планове, тя се чувстваше по-щастлива, отколкото от дълги години насам.

Ах, какво удоволствие беше да си богат! Да организираш забави, без да се замисляш за разходите! Да купуваш най-скъпи мебели, рокли и храна, без да се тревожиш за сметките! Колко чудесно бе преспокойно да пращаш закръглени сумички на леля Полин и леля Йолали в Чарлстън и на Уил в Тара! По дяволите завистливите глупаци, които твърдяха, че парите не били всичко! А пък този Рет само искаше да я ядоса с думите си, че богатството му нищо добро не й донесло.

 

 

Скарлет изпрати покани на всичките си приятели и познати, стари и нови, включително и на онези, които не обичаше. Дори мисис Мериуедър не беше пропусната, макар че тя се бе държала едва ли не грубо при посещението си в хотел „Национал“, нито пък мисис Елсинг, която се бе показала ледено студена. Покани също мисис Мийд и мисис Уайтинг, макар да знаеше, че не изпитват добри чувства към нея и че ще се окажат в неловко положение, тъй като нямаха прилични тоалети за такъв изискан случай. Защото празненството по случай освещаването на новата къща на Скарлет или „соарето“, както бе модерно да се назовават такива събирания — нещо средно между прием и бал, — щеше да бъде най-бляскавото събитие в живота на Атланта.

Тази вечер къщата и покритите със сенници веранди бяха изпълнени с гости, които пиеха нейното шампанско и ядяха от нейните блюда миди в сметанов сос и разнообразни сладкиши, и танцуваха под звуците на оркестъра, грижливо скрит зад наредените саксии с палми и фикуси. Ала не присъстваше никой от онези, които Рет бе назовал „старата гвардия“, с изключение на Мелани и Ашли, леля Пити и чичо Хенри, доктора и мисис Мийд и дядо Мериуедър.

Мнозина от „старата гвардия“ с неохота бяха решили да присъстват на „соарето“. Някои се бяха съгласили заради Мелани, други — защото се чувстваха задължени на Рет, че е спасил тях или техни близки. Ала два дни преди събитието в Атланта се разнесе мълвата, че е поканен и губернаторът Булок. „Старата гвардия“ побърза да покаже неодобрението си: Скарлет получи цяла купчина писъмца с извинения и вежливи откази на поканата си. Малката групичка стари приятели, които все пак дойдоха, смутено, но решително си излязоха веднага щом се появи губернаторът.

Скарлет бе тъй стъписана и разгневена при това явно оскърбление, че цялото й удоволствие от забавата мигом се изпари. Нейното изискано „соаре“! Беше го организирала с такава любов, беше тъй елегантно, а на него дойдоха толкова малко от старите приятели и никой от старите врагове! Призори, след като и последните гости си тръгнаха, тя бе готова да се разплаче и разфучи, ако не се боеше, че Рет ще избухне в смях, ако не се опасяваше, че в подигравателно блесналите му черни очи ще прочете: „Аз те предупреждавах“, макар да не го чуе от устата му. И тъй, тя преглътна как да е гнева си и се престори на безразлична.

Само пред Мелани на следната сутрин си позволи облекчението да излее яростта си.

— Ти ме оскърби, Мели Уилкс, и принуди Ашли и останалите да ми нанесат обида! Много добре знаеш, че не биха си тръгнали толкова бързо, ако ти не беше ги повела след себе си. Да не мислиш, че не те видях? Тъкмо когато се канех да доведа губернатора Булок, за да ти го представя, ти побягна като подгонен заек!

— Аз не допусках… Не можех да повярвам, че той действително ще присъства — нещастно промълви Мелани, — макар всички да говореха…

— Всички ли? Значи всички са ме одумвали и хулили! — вбесена извика Скарлет. — Може би искаш да кажеш, че ако си знаела за идването на губернатора, и ти също нямаше да се появиш?

— Нямаше — тихо отвърна Мелани, с очи, приковани в пода. — Мила, това не би било по силите ми.

— Мътните да ви вземат! Значи ти би ми нанесла тази обида, както сториха всички останали!

— Скъпа, смили се! — изплака Мелани съвсем разстроена. — Та ти си ми като родна сестра, вдовица на собствения ми брат и аз…

Тя постави ръка на рамото на Скарлет. Ала Скарлет рязко я отблъсна и изпита желание да се разкрещи с цяло гърло, както правеше разлютеният Джералд. Мелани обаче твърдо устоя пред надигащата се буря. Докато се вглеждаше в гневните зелени очи на Скарлет, крехките й рамене се изправиха, сякаш я обви невидима мантия от достойнство и гордост, тъй несъвместими с детинското й личице и фигура.

— Съжалявам, че си наранена, скъпа, но аз не бих могла да се срещам нито с губернатора Булок, нито с кой да е републиканец или техен поддръжник. И няма да се срещам с тях, било в твоя дом или в нечий друг. За нищо на света, дори да… дори ако трябва… и Мелани смело изрече най-лошото, което й дойде наум: — Дори ако трябва да бъда груба.

— Ти какво, осъждаш приятелите ми ли?

— Не, скъпа. Но те са твои приятели, а не мои.

— Осъждаш ме, че приемам губернатора в дома си, тъй ли?

Макар и притисната до стената, Мелани твърдо посрещна погледа на Скарлет.

— Мила моя, за да вършиш нещо, значи имаш достатъчно сериозни основания за това; аз ти имам доверие и не е моя работа да те съдя. Нито пък бих допуснала някой да те осъжда в мое присъствие. Но, Скарлет… — Внезапно думите й се изсипаха бързо и разгорещено и тихият й глас се разтрепери от бликналата омраза. — Би ли могла да забравиш какво ни сториха тези хора? Би ли могла да забравиш, че заради тях милият ни Чарли е мъртъв, Ашли е със съсипано здраве, а Дванайсетте дъба са изгорени? О, Скарлет, ти не би могла да забравиш онзи ужасен човек, когото застреля, дето беше хванал в ръцете си кутийката за шев на майка ти. Не би могла да забравиш хората на Шърман в Тара, които дори бельото ни задигнаха! Които се опитаха да подпалят имението и оскверниха с мръсните си ръце сабята на баща ми! О, Скарлет, същите тези хора, които ни ограбваха, измъчваха и ни обрекоха на глад, ти покани у дома си на празненство! Та нали те са, които продължават да ни грабят, не позволяват на мъжете ни да гласуват и поставиха черните да ни командват! Аз не мога да забравя. И няма да забравя! Няма да допусна моят Бо да забрави и ще науча и внуците си да мразят тези хора и дори праправнуците си, ако Бог би ми дарил толкова дълъг живот. Скарлет, как можеш ти да забравиш?

Мелани млъкна, за да си поеме дъх, а Скарлет стоеше втренчена в нея, забравила собствения си гняв, смаяна бе от трептящата нотка на ярост в гласа на Мелани.

— За глупачка ли ме мислиш? — нетърпеливо се тросна тя… — Разбира се, че помня. Но всичко това е минало, Мели. От нас самите зависи да подредим живота си по най-добрия начин и аз се опитвам да го направя. Губернаторът Булок и някои от по-свестните републиканци биха могли много да ни помогнат, ако умеем да ги подхванем както трябва.

— Свестни републиканци няма — с равен глас заяви Мелани. — И аз не се нуждая от тяхната помощ. Освен това не желая да подреждам живота си по най-добрия начин, след като това означава да се приравнявам с янките.

— Боже Господи, Мели, защо да го задълбаваме толкова?

— О! — възкликна Мелани, внезапно обхваната от угризения. — Прости ми, съвсем се увлякох! Скарлет, въобще не исках да те засягам и да те осъждам. Всеки вижда нещата различно и има право на собствено мнение. Скъпа моя, та аз те обичам и ти го знаеш. Каквото и да направиш, няма да променя чувствата си към тебе. Ти също още ме обичаш, нали? Нали не те накарах да ме намразиш? Скарлет, не бих могла да понеса нещо да ни раздели… след онова, което преживяхме заедно! Кажи, че всичко е наред.

— Дрън-дрън! Мели, ти просто правиш от мухата слон — промърмори сърдито Скарлет, но този път не отблъсна ръката, която плахо я обгърна през кръста.

— Сега отново всичко е добре — доволно каза Мели и прибави меко: — Искам да продължим да си ходим на гости, както досега, мила. Просто ми съобщавай в кои дни идват да те посещават републиканците и пребоядисаните и тогава ще си стоя у дома.

— На мене ми е все едно дали ще идваш или не — отсече Скарлет и като сложи шапката си, внезапно се отправи към вратата. Наранената й гордост получи известно удовлетворение при огорченото изражение, изписало се по лицето на Мелани.

 

 

През седмиците, последвали този първи прием, Скарлет бе твърдо решена да поддържа престореното си безразличие към общественото мнение. Когато видя, че старите приятели с изключение на Мелани, Пити, чичо Хенри и Ашли не я посещават, нито я канят на скромните си вечеринки, тя бе истински объркана и огорчена. Та не беше ли се постарала от все сърце да обърне гръб на лошото, да покаже на тези хора, че не е злопаметна и им прощава за клюките и хапливите забележки по неин адрес? Та те не можеха да не разбират, че тя самата не повече от тях харесва губернатора Булок, но просто намира за изгодно да се държи добре с него. Глупци! Ако всички се отнасяха любезно към републиканците, Джорджия много по-бързо би се измъкнала от това трудно положение.

Тя не съзнаваше тогава, че с един замах е прекъснала завинаги тъничката нишка, която все още я свързваше с миналото, със старите приятели. Дори Мелани с нейното влияние не би могла да помогне за възстановяването на тези отношения. А Мелани — объркана, съкрушена, но както винаги вярна, не се и опитваше да ги възстановява. Дори Скарлет да пожелаеше да се приобщи отново към живота от миналото и старите приятели — връщане назад вече нямаше. Градът беше обърнал към нея изсечено от камък лице. Омразата, насочена към режима на Булок, се прехвърли и върху нея — омраза, която не се отличаваше с жар и ярост, а с хладна непримиримост. Скарлет беше преминала на страната на врага и въпреки произхода и семейните си връзки беше попаднала в категорията на родоотстъпниците, поборниците за права на негрите, предателите, републиканците — на пребоядисаните парвенюта.

След като се поизмъчва известно време, Скарлет неусетно премина от престореното безразличие към истинско. Не беше в характера й продължително да се тревожи от чудатостите на човешкото поведение или пък дълго време да се чувства потисната, ако в нещо не й е провървяло! Скоро тя съвсем престана да се интересува какво мислят за нея Мериуедърови, Елсингови, Уайтингови, Бонелови, Мийдови и останалите. Нали поне Мелани се отбиваше и водеше със себе си Ашли, а Ашли бе най-важен от всички. При това в Атланта имаше и други хора, които с удоволствие биха посещавали забавите й, други хора с по-близки вкусове до нейните — съвсем различни от онези ограничени стари кокошки. Когато речеше, можеше да напълни цялата си къща с гости, и то по-занимателни и далеч по-добре облечени от надутите тесногръди глупачки, които отгоре на всичко не я одобряваха.

Тези хора бяха новодошли в Атланта. Някои от тях бяха познати на Рет, други бяха свързани с него посредством разни тайнствени афери, които той наричаше „просто дела, сърчицето ми“. Някои бяха семейства, живели по-рано заедно с тях в хотел „Национал“, а имаше също и чиновници при губернатора Булок.

Обществото, в което се движеше сега Скарлет, бе твърде пъстра смесица. Някои си Гелертови, живели поне в десетина щата — очевидно хора, побягвали набързо, щом някъде разкриели мошеническите им кроежи; Конингтънови, на които връзките с Бюрото на новоосвободените в един далечен щат бяха донесли солидна изгода за сметка на невежите негри, поставени под тяхна опека; Дийлови, продавали обувки с картонени подметки на конфедерационното правителство до момента, в който им се наложило да заминат за Европа и там да прекарат последните години на войната; Хъндънови, които имаха полицейски досиета в много градове и въпреки това неколкократно си бяха извоювали правото да сключат договори за държавни доставки; Караханови, които бяха създали състоянието си в един игрален салон и продължаваха да блъфират при по-големи залози за строителството на несъществуваща железопътна линия със средствата на щата; Флеърти, купували сол по два цента килограма през 1861 година и натрупали богатство, когато през 1865 година цената й се бе вдигнала на долар; Бартови, дето бяха притежавали най-големия публичен дом в столицата на Севера през време на войната, а сега минаваха за едни от най-целомъдрените в своя кръг.

С такива приятели бе обкръжена Скарлет сега, но сред онези, които посещаваха по-големите й приеми, имаше също тъй и културни, изтънчени хора, много от тях от добри семейства. Освен „торбаланковци“ в Атланта бяха надошли и солидни хора от Севера, привлечени от активния делови живот на града през този период на възстановяване и преустройство. Богатите семейства измежду янките пращаха синовете си на Юг, за да усвояват нови места, и много от офицерите янки след уволнението си от армията се заселваха в града, за чието завземане се бяха водили тъй тежки сражения. Усещащи се чужди в този непознат град, те първоначално със задоволство приемаха поканите за пищните празненства в дома на богатата и гостоприемна мисис Бътлър, ала скоро започнаха да странят от нейния кръг. Това бяха почтени хора и им беше нужно кратко време, за да намразят „торбаланковците“ и тяхното управление тъй силно, както ги мразеше и местното население. Много от пришълците станаха демократи и се привързаха към южняшките принципи повече от самите южняци.

Други преселници останаха в кръга на Скарлет само защото никъде другаде не ги приемаха. Те биха предпочели да посещават скромните гостни на „старата гвардия“, но там не искаха и да ги чуят. Сред тях имаше наставници и мисионери янки, пристигнали в Юга, обхванати от желание да работят за издигането на негрите и за възвръщане самосъзнанието на пребоядисаните, произхождащи от семейства с демократични традиции, но превърнали се в републиканци след капитулацията.

Трудно беше да се определи коя категория бе по-силно ненавиждана от коренните жители на града — непрактичните наставници янки или пребоядисаните, ала везните като че ли натежаваха към последните. На янките можеше да се махне с ръка с думите: „Какво да се очаква от едни янки, които уважават негрите? Та те са убедени, че негрите с нищо не са по-лоши от тях самите!“ Ала за джорджийците, превърнали се в републиканци за собствена изгода, нямаше никакво извинение.

„Ние се примирихме с глада, значи и вие можехте да се примирите“ — тъй мислеше „старата гвардия“. Много от бившите участници в конфедерационната армия, познали безумната тревога за семействата си, гинещи в мизерия, бяха склонни да разберат някогашните си другари, променили политическите си възгледи, за да имат близките им какво да ядат. Ала жените от „старата гвардия“ не можеха да простят измяната, а те бяха една неумолима и безкомпромисна сила, която поддържаше установения социален порядък. Привързаността към изгубената кауза се бе разгоряла още по-силно в сърцата им, отколкото някога, в годините на нейния триумф. Сега тя се превърна във фетиш. Всичко свързано с нея беше свещено: гробовете на мъжете, паднали в битките, бойните полета, разкъсаните знамена, кръстосаните саби на стените в гостните им, пожълтелите писма от фронта, ветераните. Тези жени не оказваха помощ на бившите врагове, не проявяваха съчувствие и не им даряваха подслон, а сега сред враговете се бе наредила и Скарлет.

В разноликото общество, създало се под влияние на политическата обстановка, всички бяха обединявани само от едно — парите. Тъй като повечето от тях до войната не бяха събирали накуп повече от двайсет и пет долара, сега се впускаха в оргии на разточителство, на каквито Атланта не бе ставала свидетел.

С идването на републиканците на власт градът навлезе в период на нечувано прахосничество и лъскава показност и изисканите обноски бяха само лустро, зле прикриващо порока и пошлостта. Никога преди пропастта между най-богатите и най-бедните не бе зейвала тъй огромна. Онези, които бяха на върха, нямаха никаква грижа за хората, на които не бе потръгнало в живота. Изключение правеха само негрите. На тях се стараеха да осигуряват най-доброто — най-хубавите училища, жилища, облекло и развлечения, тъй като те се бяха превърнали в голяма политическа сила сега, когато се броеше всеки негърски глас. Колкото до наскоро обеднелите коренни жители на Атланта, републиканците не се интересуваха дали те ще гладуват и ще падат по улиците от изтощение.

На върха на вълната от пошлост победоносно се носеше и Скарлет — наскоро омъжена, ослепително красива в скъпите си тоалети, надеждно укрепена с богатството на Рет. Духът на времето й допадаше — разпуснатост, крещяща безвкусица, пищно натруфени жени, къщи, натъпкани с мебели, изобилие от бижута, коне, храна и уиски. В редките случаи, когато Скарлет се замисляше върху обкръжаващата я обстановка, даваше си сметка, че нито една от новите й познати не би могла да бъде наречена дама според строгите норми на Елен. Ала тя твърде често бе пренебрегвала нормите на Елен, още от онзи отдавнашен ден, когато, изправена в гостната на Тара, беше решила да стане любовница на Рет, така че сега рядко я мъчеха угризения.

Възможно беше новите й познати да не са тъй изискани, строго погледнато, но както приятелите на Рет от Ню Орлиънс, те бяха много весели и забавни. Толкова по-забавни от смирените набожни почитатели на Шекспир — приятелите от ранните й дни в Атланта. А като се изключеше краткото сватбено пътешествие, тя от тъй дълго време не се бе забавлявала. Не беше изпитвала и чувството на сигурност, което я владееше сега и подбуждаше у нея желание за танци, за лудуване, за пиршества с отбрани лакомства и вина, за скъпи копринени и атлазени тоалети, за насладата на меки пухени легла и дивани с фина тапицерия. И тя удовлетворяваше всички тези желания. Насърчавана от снизходителното отношение на Рет, явно развеселен от лудориите й, освободена от задръжките на старото си възпитание, отърсила се напълно от страха си пред бедността, тя си позволяваше разкоша, за който често бе мечтала — да върши каквото си ще и да праща по дяволите хората, които не одобряват поведението й.

Бе изцяло обхваната от приятното опиянение, свойствено на хората, чийто начин на живот е преднамерено предизвикателство срещу благопристойното общество — комарджията, мошеника, политическия авантюрист, на всички онези, които преуспяват благодарение на гъвкавия си ум. Тя започна да говори и да върши каквото си пожелае и съвсем скоро наглостта й прехвърли всички граници.

Скарлет не се поколеба да се държи дръзко с новите си приятели — републиканци и пребоядисани, но към никого не се държеше тъй грубо и оскърбително, както към офицерите янки от гарнизона и техните семейства. От цялата разнородна маса пришълци, изсипали се в Атланта, тя отказваше да търпи и приема в дома си единствено военните. Стараеше се дори съвсем умишлено да демонстрира пред тях непочтително поведение. Мелани не беше единствената, която не можеше да забрави, какво им бяха сторили хората в сини униформи. За Скарлет тази униформа и златните копчета по нея винаги щяха да бъдат символ на ужаса по време на обсадата, на паниката при бягството от града, на грабежи и масово опожаряване, на отчаяна нищета и съсипващ труд в Тара. Сега, когато беше осигурена чрез богатството си и близките си отношения с губернатора и много от видните републиканци, можеше да си позволява оскърбително държане към всеки син мундир на пътя си. И тя си го позволяваше.

Рет лениво й изтъкваше, че повечето от мъжете, които се събират в дома им, са носили същата тази синя униформа, при това не чак толкова отдавна, но тя му отвръщаше, че за нея един човек е янки едва когато е облечен с омразната синя куртка. На това Рет само свиваше рамене и промърморваше: „О, постоянство, ти си драгоценност.“

В ненавистта си към яркосините униформи Скарлет изпитваше удоволствие да се държи хладно и подигравателно с онези, които ги носеха, и удоволствието й още повече растеше при тяхното объркване и смущение. А гарнизонните офицери и техните семейства лесно можеха да бъдат объркани и смутени, защото повечето от тях бяха кротки, възпитани хора, които се чувстваха самотни в тази враждебна страна, жадуваха да се върнат у дома си на Север и донякъде се срамуваха от долната сган, чиято власт бяха задължени да защитават — много по-добри и достойни хора от онези, с които Скарлет общуваше. Съпругите на офицерите, то се знае, недоумяваха как тъй ослепителната мисис Бътлър допуска до себе си простоватата червенокоса Бриджет Флеърти, а тях непрекъснато засипва с презрение.

Ала дори и дамите, които Скарлет допускаше близо до себе си, бяха принудени твърде много да изтърпяват от нея. Те обаче охотно търпяха. За тях тя беше не само олицетворение на богатство и елегантност, но и на някогашния бит с неговите старинни имена, старинни родове и старинни традиции, към които те страстно желаеха да се приобщят. Дамите от новата аристокрация съвсем не бяха наясно, че старите семейства, с които мечтаеха да се сближат, са низвергнали Скарлет. Знаеха само, че баща й е бил богат робовладелец, че майка й е от рода Робияр, един от най-знатните в Савана, че съпругът й е Рет Бътлър от Чарлстън. За тях това беше достатъчно. Скарлет им открехваше вратичка към старото общество, в което те жадуваха да влязат — към хората, които ги презираха, не желаеха да връщат визити и студено им се покланяха в църква. Всъщност те гледаха на нея не само като на мост към това общество. За тях, издигнали се съвсем отскоро в класата на богаташите по разни съмнителни начини, тя беше обществото. Самите те самозвани благороднички, не можеха, както и Скарлет, да прозрат целия фалш и празнотата на нейния аристократизъм. Те я приемаха тъкмо такава, каквато тя се виждаше в собствените си очи, и немалко изтърпяваха от нея, принудени да се примиряват с високомерието й, с позьорството й, със сприхавостта, безогледната дързост, нескритата грубост и наглата откровеност по отношение на техните недостатъци.

Те тъй скоро от никои се бяха превърнали в нещо и се чувстваха тъй неуверени в новата си роля, че безкрайно се бояха да не би да се покажат недостатъчно изискани, да не би да се поддадат на раздразнение и да отвърнат рязко, а по този начин да породят съмнения, че не са истински дами. На всяка цена им се искаше да бъдат дами. Поведението им беше самата деликатност, кротост и наивност. Ако човек ги слушаше как говорят, би помислил, че са безплътни, без никакви естествени нужди и че си нямат ни най-малко понятие за пороците на тоя свят. На никого не би хрумнало, че червенокосата Бриджет Флеърти с бялата кожа, неподатлива и на най-ярките слънчеви лъчи, и с неизличимия ирландски акцент, бе задигнала скътаните пари на баща си и бе пристигнала в Америка, за да стане камериерка в един нюйоркски хотел. И кой би допуснал, че с техните префинени превземки Силвия Конингтън (навремето позната като Кокотката Сейди) и Мейми Барт са дошли, първата от кръчмата на баща си на Бауъри, където често бе обслужвала бара при наплив на клиенти, а втората, съдейки по слуховете, от един публичен дом, принадлежал на съпруга й. О не, сега те бяха крехки и чисти създания.

Мъжете, макар да бяха натрупали състояния, по-трудно усвояваха новите обноски или може би не отдаваха такова значение на външната страна на придобитата отскоро знатност. Те много пиеха по вечеринките на Скарлет, дори прекалено много, и обикновено след такива събирания в дома им оставаше да пренощува по някой и друг неочакван гост. Пиеха съвсем различно от мъжете, които Скарлет познаваше в моминските си години. Алкохолът ги правеше отблъскващи, тъпи, гадни и развързваше езиците им за сквернословия. Независимо колко плювалници поставяше на видни места, на следващата сутрин килимите винаги бяха омърсени от тютюнев сок.

Тя презираше тези хора, но в същото време се забавляваше в компанията им. А тъй като се забавляваше, вратите на къщата й бяха постоянно отворени за тях. В резултат на презрението си пък всеки път, щом я раздразнеха, ги пращаше по дяволите. Но те с всичко се примиряваха.

Примиряваха се дори със съпруга й, което беше далеч по-трудно, защото Рет ги виждаше в истинската им светлина и те го съзнаваха. Той не изпитваше никакво колебание да ги разобличи гласно, макар да беше домакин, и то по такъв начин, че те безпомощно немееха. Без сам да се стеснява от средствата, чрез които беше забогатял, той проявяваше престорено заблуждение, че те също не се срамуват от произхода на парите си, и рядко пропускаше случай да засегне въпроси, които по всеобщо мнение би трябвало да бъдат учтиво заобикаляни с мълчание.

Никой не можеше да предвиди кога Рет ще подхвърли с привидна сърдечност над чашката пунш:

— Ако бях по-разумен, Ралф, можех да забогатея, като продавам акции от златни мини на вдовици и сираци, както правиш ти, вместо да минавам през блокадата. Толкова е по-безопасно.

Или:

— Е, Бил, виждам, че си се сдобил с нов впряг коне. Сигурно си продал още няколко хиляди акции от несъществуващи железопътни линии. Добре работиш, момчето ми!

Или пък:

— Поздравявам те за новия договор за държавни доставки, Еймос. Жалко само, че трябваше толкова много гуши да напълниш, додето го докопаш.

Дамите го намираха отвратително, непоносимо вулгарен. Мъжете го наричаха зад гърба му свиня и копелдак. Накратко, новата Атланта го харесваше не повече от старата, а той от своя страна, както и по-рано, не се стараеше да се понрави някому. Държеше се както си знае — с подигравателно, презрително и пренебрежително отношение към мнението на околните, с прекомерна любезност, която сама по себе си бе обидна. За Скарлет той все тъй си оставаше загадка, над която тя бе престанала да си блъска главата. Беше убедена, че нищо не му е угодно на тоя свят и нищо никога няма да му угоди; че или отчаяно силно се стреми към нещо непостижимо, или никога не е пожелавал каквото и да било и е напълно безразличен към света. Всичките й постъпки той посрещаше със смях, подбуждаше я към разточителност и безочие, надсмиваше се над нейната самомнителност… и плащаше сметките.