Маргарет Мичъл
Отнесени от вихъра (48)

Глава XLVIII

Тя наистина се забавляваше — за пръв път от онази предвоенна пролет се веселеше до насита. Ню Орлиънс беше удивителен, вълшебен град и Скарлет му се наслаждаваше с безразсъдната жажда на затворник, помилван след доживотна присъда. „Торбаланковците“ и тук оплячкосваха де каквото свареха, много от почтените граждани бяха изпъдени от домовете си и се чудеха как да осигурят прехраната си, а в креслото на вицегубернатора седеше негър. Ала онзи Ню Орлиънс, който Рет й показа, беше най-веселото място на света. Хората, които срещаше, явно имаха предостатъчно пари и никакви грижи не ги тормозеха. Рет я запозна с десетки жени — хубавички, с красиви тоалети, с нежни ръце, непознали тежка работа; жени, готови винаги да се разсмеят, които никога не говореха на отегчителни сериозни теми и не обсъждаха тежките времена. А колко вълнуващи бяха мъжете! Колко по-различни от мъжете в Атланта и как настойчиво се бореха за правото да танцуват с нея, а после й шепнеха най-очарователни комплименти, сякаш бе някогашната свежа красавица.

Със своята дръзка решителност тези мъже напомняха Рет. Очите им винаги бяха нащрек като на хора, тъй дълго живели сред опасности, че сякаш бяха отвикнали да бъдат безгрижни. Като че нямаха ни минало, ни бъдеще и в разговор, когато Скарлет се поинтересуваше къде и с какво са се занимавали, преди да дойдат в Ню Орлиънс, те деликатно отклоняваха темата. Това само по себе си беше странно, защото в Атланта всеки новопристигнал с претенции за почтеност бързаше да се представи, като разказваше надълго и нашироко за дома си, за семейството си и за сложната плетеница от роднински връзки, обхващащи едва ли не целия Юг.

Ала тези мъже съвсем не бяха от приказливите и внимателно подбираха думите си. Понякога, когато Рет бе сам с тях, Скарлет дочуваше от съседната стая откъслечни фрази и названия, които нищо не означаваха за нея — Куба и Насо през дните на блокадата, треска за злато и заграбване на земи, превозване на оръжия и военен авантюризъм, Никарагуа и Уилям Уокър^[1] и как го разстреляли, изправен пред една стена в Трухильо. Веднъж при внезапното й влизане рязко бе прекъснат разговор за това какво се случило с членовете на бунтовническия отряд на Куонтрил^[2] и тя долови имената на Франк и Джеси Джеймс.

Ала всички те бяха с изискани обноски и елегантни облекла, пък и очевидно й се възхищаваха, тъй че на Скарлет й беше все едно: щом те предпочитаха да живеят единствено с настоящето — добре. Това, което имаше значение, бе, че са приятели на Рет, че имат големи къщи и разкошни карети, че канят нея и Рет на разходки и вечери и организират забави в тяхна чест. Въобще Скарлет ги хареса много и Рет се развесели доста, когато тя му го каза.

— Знаех си, че ще ти допаднат — рече той и се разсмя.

— Защо, не биваше ли? — попита тя с подозрение, пробудено от смеха му.

— Те са долнопробни типове, непрокопсаници и мошеници. Всички до един са авантюристи или издигнали се „торбаланковци“, които се представят за аристократи. Натрупали са състоянията си от спекула с храни, също като твоя любещ съпруг, или от съмнителни афери с държавни доставки, или пък по разни неведоми тъмни пътища.

— Не ти вярвам. Искаш само да ме дразниш. Те са най-прекрасните хора…

— Най-прекрасните хора в този град гладуват — прекъсна я Рет. — Живеят със своите идеали в коптори и аз се съмнявам, че биха ме допуснали в тези коптори. Разбираш ли, скъпа, по време на войната се бях захванал тук с разни нечисти кроежи, а тези хора имат дяволски добра памет! Скарлет, ти си един постоянен извор на радост за мен. Във вкусовете си безпогрешно успяваш да налучкаш тъкмо най-неподходящите хора и неща.

— Но те са твои приятели!

— О, на мене ми харесват негодниците. Ранната си младост прекарах като комарджия на един речен кораб и познавам много добре тази порода. Само че не се заблуждавам относно истинската й същност. Докато ти… — Той отново се засмя. — Ти нямаш никакъв усет за хората и не можеш да отличиш евтиния блясък от истинското величие. Понякога си мисля, че единствените изискани дами, с които си имала допир в живота си — майка ти и мис Мели, — изглежда, не са успели никак да ти повлияят.

— Мели! Та тя е простовата и невзрачна като мишка, а роклите й са все едни такива… никакви, пък и не може две думи на кръст да каже!

— Спестете ми този изблик на женска злоба, мадам. Не красотата и хубавите дрехи са отличителните белези на една истинска дама.

— Така ли било? Добре тогава, ще те науча аз тебе, Рет Бътлър. Сега, когато съм вече богата, ще стана най-изисканата и благородна дама, която си виждал!

— Очаквам с интерес това превъплъщение — каза той.

Още по-радостно вълнение от новите познати й донесоха роклите, подарени от Рет, който вземаше най-живо участие в избора на цветове, материи и кройки. Обръчи не се носеха вече и новите модели бяха просто очарователни с прилепналите отпред поли и богатия набор на турнюра, украсяван с малки гирлянди от цветя, с панделки и струйнала дантела. Тя си спомняше скромните кринолини от годините на войната и изпитваше известно смущение, когато обличаше тези нови поли, подчертаващи тъй дръзко фигурата й. Ах, ами сладките плоски шапчици, кокетно кривнати над едната вежда, които дори не бяха и шапки, а изящни украшения с техните букетчета цветя, черешки, танцуващи пера или пърхащи цветни ленти! (И защо ли този Рет постъпи тъй глупаво и хвърли в огъня изкуствените букли, които си бе купила, за да ги прибави към кока си и още по-добре да изтъкне прелестната шапчица!) А финото бельо, изработено от монахини! Колко беше красиво и какъв огромен куп имаше тя! Ризи, нощници, фусти от най-тънко платно, украсени с нежна бродерия и безброй бастички. Ами атлазените чехлички, които й купи Рет! Те имаха цяла педя ток и лъскави катарамки отпред. А пък с колко чифта копринени чорапи се бе сдобила. Какъв разкош!

Скарлет презглава купуваше подаръци за семейството си: рошав санбернар, още сукалче, за Уейд, който винаги бе мечтал за куче; персийско коте за Бо; коралова гривна за малката Ела; тежко колие с висулки от лунен камък за леля Пити; събраните съчинения на Шекспир за Мелани и Ашли; на чичо Питър разкошна ливрея и висок копринен цилиндър, предназначен за кочияши; платове за рокли на Дилси и готвачката; скъпи подаръци за всички в Тара.

— А за Мами какво си купила? — попита я Рет, застанал пред струпаните върху леглото в хотелската стая пакети, след като бе отвел кучето и котето в тоалетната стая.

— Нищичко. Тя се държа безобразно. Защо ще й нося подарък, когато и двама ни нарече мулета?

— Не бива да се възмущаваш толкова от истината, мила моя. Трябва да вземеш нещо и за Мами, иначе ще разбиеш сърцето й, а сърце като нейното е безценно и заслужава да бъде щадено.

— Няма да й взема нищо. Не й се полага.

— Тогава аз ще й купя подарък. Спомням си, моята бавачка често казваше, че когато идела в рая, искала да бъде облечена с тафтена фуста, твърдо колосана и тъй шумоляща, та Господ-Бог да помисли, че пърхат ангелски крила. Ще взема за Мами червена тафта и ще поръчам да ушият една чудна фуста.

— Тя няма да приеме подарък от тебе. За нищо на света не би я облякла.

— Не се и съмнявам. И все пак, като съм решил…

Магазините в Ню Орлиънс бяха отрупани с какви ли не красиви и любопитни неща, а да пазаруваш с Рет, бе истинско приключение. Да вечеряш с него, също бе приключение, дори още по-забавно, защото той знаеше какво да поръча и сам даваше наставления как да бъде приготвено. Вината, ликьорите и шампанското, които тя за пръв път опита в Ню Орлиънс, бяха ново и вълнуващо преживяване за нея, свикнала само с домашни къпинови и бъзови вина и с „лека за несвяст“ на леля Пити. Ала ястията, поръчвани от Рет, ах, те бяха ненадминати! Храната беше най-прекрасното от всички удоволствия, които предлагаше Ню Орлиънс. Когато си припомнеше мъчителния жесток глад от дните в Тара и скромните трапези от по-близкото минало, Скарлет си мислеше, че никога няма да се насити на тези скъпи лакомства. Супа от бамя и скариди по креолски, гълъби, задушени с вино, и стриди в хрупкаво тесто със сметанов сос, гъби, момици и дробчета от пуйка, риба, превъзходно изпечена в намаслена хартия, с резенчета лимон. Апетитът й беше неутолим, защото всеки път, щом си помислеше за вечните фъстъци, сушен грах и сладки картофи на масата в Тара, беше готова пак да се нахвърли върху ястията на креолската кухня.

— Ядеш тъй, сякаш се храниш за последен път в живота си — казваше й Рет. — Недей да остъргваш чинията си, Скарлет. Сигурен съм, че в кухнята ще се намери още нещо. Трябва само да се обадиш на келнера. Ако не спреш да се тъпчеш тъй лакомо, скоро ще станеш дебела като бъчва и аз ще се разведа.

Ала тя само му се изплезваше и си поръчваше още някой шоколадов сладкиш, покрит с пухкав белтъчен крем.

Колко приятно беше да пръскаш безгрижно пари, а не да броиш центовете и да ги стискаш, за да можеш да платиш данъците или да купиш мулета. Какво удоволствие бе да се срещаш с весели и богати хора, тъй различни от гордите в нищетата си жители на Атланта. Колко хубаво бе да се обличаш в скъпи шумолящи рокли от брокат, които разкриват прелестта на снагата, ръцете и гръдта ти, и да съзнаваш, че си харесвана от мъжете. Каква наслада да ядеш до насита, далеч от строги наставници, които да ти припомнят, че това не подобава на една дама. Какво блаженство да пиеш шампанско колкото си щеш. Когато за пръв път пийна повечко, на следващата сутрин се събуди с непоносимо главоболие и с ужасния спомен, че през целия път до хотела в откритата карета бе огласяла улиците на Ню Орлиънс с „Флагът Бони Блу“. Никога не бе срещала дама от доброто общество, която да не е съвсем трезва, и всъщност единствената пияна жена, която бе виждала през живота си, беше онази Уотлинг в деня на падането на Атланта. Беше тъй сконфузена, че се чудеше как ще погледне Рет в очите, но той прие историята от веселата й страна. Кой знае защо, всичко, което тя вършеше, го развеселяваше, сякаш гледаше на нея като на игриво котенце.

Приятно й бе да се разхожда с него, защото той беше много представителен. Интересно защо преди никога не се бе замисляла за външността му — може би защото в Атланта всички бяха твърде заети да разчепкват недостатъците му, та да обръщат внимание на лицето и фигурата му. Ала тук, в Ню Орлиънс, тя не можеше да не забележи как жените го проследяват с поглед и как се вълнуват, когато той им целува ръка. Съзнанието, че намираха съпруга й привлекателен и сигурно дори й завиждаха, внезапно я накара да се почувства горда, че се движи с него.

„Я виж ти, че ние сме много хубава двойка!“ — със задоволство си казваше Скарлет.

Да, както Рет бе предсказал, в брака наистина можеше да има удоволствия. Но за нея той се оказа и школа. За Скарлет това бе твърде странно, защото не вярваше, че има какво още да учи от живота, а сега се чувстваше като същинско дете, на което всеки ден носи някакво ново откритие.

Най-напред откри, че брачният живот с Рет бе нещо много по-различно от съпружеството с Чарлс или Франк. У тях имаше уважение, но и страх пред буйния й нрав. Бяха молили за благоволението й и ако беше в настроение, тя им го даряваше. Рет в никакъв случай не се боеше от нея, а и, както тя често си мислеше, едва ли изпитваше особено уважение. Правеше каквото му се прище, а ако на нея това не се нравеше, просто й се присмиваше. Тя не изпитваше към него любов, но безспорно се вълнуваше и забавляваше в присъствието му. А най-вълнуващото му качество бе способността дори в изблик на най-силна страст, примесена понякога с жестокост, понякога с дразнеща насмешка, да се владее и да сдържа чувствата си.

„Лесно му е, защото не е истински влюбен в мене — казваше си Скарлет, успокоена, защото това положение на нещата я устройваше. — Представям си какво щеше да стане, ако човек като него отпусне юздите си.“ И все пак подобна възможност подсъзнателно я възбуждаше и привличаше.

Съвместният живот с Рет й показа много неподозирани страни у него, а тя си бе въобразила, че отлично го познава. Научи например, че в един миг гласът му може да бъде мек като кадифе, а в следващия — рязко и дрезгаво да сипе ругатни. Можеше да разказва с искрена прочувственост за прояви на мъжество, чест, добродетелност и любов, които бе срещал в разни непознати страни, и веднага след това да развали впечатлението с неприлични историйки, предадени с хладен цинизъм. Тя знаеше, че не е редно един мъж да разправя на съпругата си такива случки, но те бяха забавни и неволно допадаха на грубоватата земна жилка в природата й. Можеше да бъде пламенен и дори нежен любовник и в миг да се превърне в заядлив присмехулник, който поставяше на изпитание избухливия й нрав, за да се наслаждава на последвалата буря. Започна да разбира, че комплиментите му са коварни и че и най-милото му поведение не бива да се приема за чиста монета. Накратко, през тези две седмици, прекарани в Ню Орлиънс, тя разбра всичко за него освен истинската му същност.

Понякога сутрин той отпращаше камериерката, сам й донасяше закуската в леглото и я хранеше като дете; после вземаше четката от ръцете й и разресваше дългата й тъмна коса, додето тя не почнеше да пука и да изпуска искри. Други сутрини пък най-безпощадно я изтръгваше от сладката й дрямка, като отмяташе рязко завивките и я гъделичкаше по босите стъпала. Случваше се с почтителен интерес да слуша подробности относно нейната търговска дейност и да кима одобрително, когато му се струваше, че е проявила нюх, а най-неочаквано току изтърсваше, че донякъде съмнителните й сделки са чисто измамничество, изнудване и пладнешки обир. Водеше я на театър и я дразнеше, като шепнеше на ухото й, че едва ли Бог одобрява забавленията от този род, а в църквата й подхвърляше полугласно неприлични закачки и после я упрекваше, че се е смяла. Насърчаваше я да бъде откровена в думите си, лекомислена и дръзка в поведението си. Тя възприе от него дарбата да употребява хапливи слова и иронични фрази и позна удоволствието да ги използва в речта си и да се опива от властта, която те й даваха над околните. Ала тя не притежаваше нито чувството му за хумор, което смекчаваше ехидните му забележки, нито умението му да се надсмива не само над другите, но и над себе си.

Рет събуди у нея почти забравената способност да се забавлява. Животът й дълго време беше изпълнен само с безпощадна борба. А той умееше да се забавлява и я увличаше със себе си. Ала никога не лудуваше като момче; каквото и да вършеше, тя винаги чувстваше у него мъжа. На Рет не можеше да гледа от висотата на своето женско превъзходство и да се усмихва, както се усмихват жените на възрастните мъже, останали си хлапаци по душа.

Това неизменно предизвикваше у нея раздразнение. Колко приятно би било да гледа на Рет с превъзходство. На всички други мъже, които познаваше, можеше да махне с ръка с едно полупрезрително: „Същинско дете!“ Баща й, близнаците Тарлтън с тяхната добродушна заядливост и вечните им грубовати шеги, дребните рошави братя Фонтейн с детинските им изблици на гняв, Чарлс, Франк, всички онези, които я бяха ухажвали през войната, въобще всички мъже с едно изключение — Ашли. Само Ашли и Рет бяха неподвластни на волята й и си оставаха неразгадаеми, защото и у двамата имаше някаква необичайна зрялост, и двамата отдавна се бяха простили с момчето у себе си.

Тя не разбираше Рет, нито полагаше усилия да го разбере, макар той често да я озадачаваше. Например погледът, който й отправяше, когато мислеше, че тя не го забелязва. Неведнъж съвсем случайно го бе хващала да я наблюдава с внимание, напрегнатост и очакване.

— Защо ме гледаш тъй? — попита го веднъж тя раздразнено. — Също като някой котарак, вторачил се в миша дупка!

Ала изражението му веднага се промени и вместо да отговори, той само се разсмя. Скоро тя престана да се чуди на тази му странност и съвсем забрави за нея. Бе решила изобщо да не си блъска главата над постъпките на Рет, всеки път смайващи и неочаквани. Пък и животът бе толкова приятен… освен в моментите, когато я нападаха спомени за Ашли.

Рет запълваше времето й и тя рядко се отдаваше на мисли за Ашли. През деня почти не се сещаше за него, ала нощем, с уморени от танци нозе и замаяна от изпитото шампанско глава, виждаше образа му да изниква пред очите й. Често, когато лежеше унесена в прегръдките на Рет и върху леглото струеше лунна светлина, тя си мислеше колко прекрасен би бил животът, ако ръцете, които я притискаха тъй здраво, бяха на Ашли, ако Ашли беше мъжът, който си играеше с косата й и обвиваше с нея шията си.

Веднъж, отдадена на копнежите си, тя въздъхна и извърна глава към прозореца, но в миг усети как мускулите на силната ръка под главата й се напрягат, твърди като желязо, и в тъмнината се чу гласът на Рет:

— Проклета да е навеки измамната ти душа!

Той стана, облече се и излезе от стаята, без да обръща внимание на стреснатите въпроси и възмущението й. На следващата сутрин се появи в спалнята по време на закуската й — раздърпан, доста пийнал, настроен да подхвърля ехидни забележки; нито се извини, нито даде някакво обяснение за отсъствието си.

Скарлет не го разпитва, а се държа хладно с него, както подобава на една оскърбена съпруга, и щом закуси, облече се под погледа на кръвясалите му очи и излезе на покупки. Когато се върна, него отново го нямаше — появи се чак преди вечеря.

Храниха се мълчаливо, ала вътрешно Скарлет се пръскаше от яд, защото това беше последната им вечеря в Ню Орлиънс и й се щеше да се наслади докрай на омара в чинията си, а да яде под втренчения му мрачен поглед, не бе никакво удоволствие. Въпреки това тя си хапна една солидна порция и обилно поля омара с шампанско. Може би тъкмо тази комбинация беше причинила връщането на стария й кошмар; защото същата нощ се събуди обляна в студена пот и разтърсвана от хлипове. Отново беше в Тара, а имението бе опустошено. Майка й беше мъртва, а с нея си бяха отишли последната мъдрост и опора на този свят. Нямаше си никого, към когото да се обърне за помощ, на когото да разчита. Преследваше я нещо ужасно и тя тичаше, тичаше задъхано през гъстата коварна мъгла и крещеше уплашено, отчаяно устремена към безименния неизвестен спасителен рай, който беше нейде наблизо, но скрит в мъглата.

Когато се събуди, над нея се бе надвесил Рет, а миг след това, без да отрони дума, я взе на ръце като дете и я притисна силно; допирът на здравото му тяло и неясният му гальовен шепот й донесоха неочаквано успокоение и хлипането й престана.

— О, Рет, толкова ми беше студено, бях гладна и съсипана, а не можех да го открия. Тичах през мъглата, тичах дълго, но не можех да го открия.

— Да откриеш кое, сладката ми?

— Не зная. Де да знаех.

— Пак ли беше старият ти сън?

— О, да!

Той внимателно я остави на леглото, затършува в тъмното и запали една свещ. На светлината й лицето му с кръвясали очи и изсечени черти изглеждаше непроницаемо като издялано от камък. Ризата му, разкопчана до кръста, разкриваше мургавите му гърди, покрити с гъсти черни косми. Скарлет, все още тресяща се от изживения ужас, си помисли колко здрави и силни изглеждат тези гърди и прошепна:

— Прегърни ме, Рет.

— Любима — промълви той и като я взе в прегръдките си, седна на едно кресло, притиснал тялото й към себе си.

— О, Рет, ужасно е да си гладен…

— Сигурно е непоносимо да гладуваш насън, след като изяде седем блюда на вечеря, та включително и този грамаден омар. — Той се усмихна, но очите му излъчваха нежност.

— Ах, Рет, все тичах и се лутах и все не можех да намеря онова, което търсех. То е винаги скрито в мъглата. А в съня си зная, че ако го открия, ще бъда завинаги в безопасност и никога вече няма да изпитвам студ и глад.

— Какво е това, което търсиш — човек или някакъв неодушевен предмет?

— Не зная. Никога не съм се замисляла. Рет, смяташ ли, че някога в съня си ще стигна до това островче на сигурността?

— Не — отвърна той, като оправяше разбърканата й коса. — Смятам, че не. В сънищата това никога не се получава. Ала съм сигурен, че когато свикнеш да се чувстваш в безопасност, сита и стоплена в действителния си живот, този кошмар ще престане да ти се явява. А аз, Скарлет, ще се погрижа винаги да се чувстваш в безопасност.

— Рет, ти си толкова добър.

— Благодаря за трохите от трапезата ви, ваше благородие. Скарлет, искам от тебе всяка сутрин, когато се събудиш, да си казваш: „Никога вече няма да гладувам и нищо лошо не може да ми се случи, докато Рет е край мен и правителството на Съединените щати се държи на власт.“

— Правителството на Съединените щати ли? — изненадана се надигна тя с все още незасъхнали сълзи по страните.

— Всички доказателства за нечестния произход на златото, принадлежало на бившата Конфедерация, са вече заличени. Вложих го в правителствени акции.

— Чуваш ли се? — извика Скарлет и седна в скута му, напълно забравила току-що преживения ужас. — Да не искаш да кажеш, че си дал парите си в заем на янките?

— При добър лихвен процент.

— Това не ме засяга, та дори и лихвата да е сто процента! Веднага трябва да продадеш тези акции. Възмутително е да даваш заеми на янките!

— И как тогава да вложа средствата си? — попита той с лека усмивка, като забеляза, че неистовият страх е изчезнал от очите й.

— Ами… ами можеш например да купиш имот около Петте ъгъла. Обзалагам се, че с парите, които имаш, можеш да изкупиш всички сгради и парцели около площада.

— Благодаря, но се отказвам от Петте ъгъла. Сега, след като правителството на „торбаланковците“ завзе изцяло властта в Джорджия, никак не е сигурно какво може да се случи. Не бих рискувал да се дам в ръцете на тия лешояди, дето от всички страни са заръфали щата. Аз играя по тяхната свирка, сама знаеш това, както се очаква от едно примерно парвеню, ала им нямам капчица доверие. Няма да вложа парите си в недвижими имоти. Предпочитам акциите. Тях можеш да ги скриеш, а да скриеш недвижим имот, май не е лесна работа.

— Мислиш ли… — подзе тя, изстинала при мисълта за дъскорезниците и магазина си.

— Не зная. Но не се плаши толкова, Скарлет. Нашият очарователен нов губернатор ми е добър приятел. Просто се опасявам, че времената сега са твърде несигурни, и затова не ми се ще да влагам големи суми в недвижими имоти.

Той я отмести на едното си коляно, пресегна се назад, взе си пура и я запали. Тя седеше, като поклащаше босите си крака, и гледаше потрепващите мускули на гърдите му, съвсем забравила страховете си.

— Та след като подхванахме темата за недвижими имоти, Скарлет — продължи той, — искам да ти съобщя, че възнамерявам да построя къща. Принудила си някак Франк да живее с теб в дома на леля Пити, но с мене няма да успееш. Не вярвам, че ще мога да изтърпя дежурните й припадъци сутрин, обед и вечер, а освен това се опасявам, че Питър по-скоро би ме екзекутирал, преди да допусне да се заселя под свещения покрив на рода Хамилтън. Мис Пити може да прибере у дома си мис Индия Уилкс, та да й пази страх. Когато се върнем в Атланта, ще отседнем в апартамента за младоженци на хотел „Национал“, докато се построи къщата ни. Преди да дойдем тук, успях да се спазаря за онзи парцел на Прасковената улица, дето е до къщата на Лейдънови. Нали се сещаш за кое място ти говоря?

— О, Рет, но това е прекрасно! Страшно ми се иска да имам своя къща, много да е голяма.

— Тогава да приемем, че най-после сме постигнали съгласие по един въпрос. Какво ще кажеш за фасада с бяла декоративна мазилка и детайли от ковано желязо като на къщите в креолски стил, каквито ги има тук?

— О, не, Рет, не ща старомодни истории като тия тук в Ню Орлиънс. Знам точно какво ми се иска. Трябва да е последна мода, защото зърнах картинката в… чакай, къде беше… да, в „Харпър Уийкли“. Къща, построена по модел на швейцарско шале.

— Швейцарско какво?

— Шале.

— Аха — промърмори той и поглади мустаците си.

— Направо чудесна. С висок остроъгълен покрив, под него мансарда и наоколо нещо като оградка; от двете страни стърчи по една куличка с декоративни шинди, а на куличките — прозорци с червени и сини стъкла. Всичко по модата.

— Сигурно е имало перила с плетеници около верандата?

— Да.

— И надвиснала дървена стреха с орнаменти като дантела?

— Да. Сигурно си виждал такава къща.

— Виждал съм, но не в Швейцария. Швейцарците са много интелигентен народ и притежават усет за красотата в архитектурата. Ти наистина ли искаш подобна къща?

— О, да.

— Надявах се, че общуването с мене ще подобри вкуса ти. Защо да не бъде в креолски стил или в колониален — с шест бели колони?

— Казах ти, че не искам да е нещо простовато и старомодно. Хайде да сложим червени тапети и завеси от червен плюш над всички двукрили врати и, разбира се, много скъпи мебели от орех, и грамадни дебели килими, и… Ах, Рет, всички ще позеленеят от завист, като видят моята къща!

— Толкова ли ти е нужна хорската завист? Е, добре, щом искаш, ще позеленеят. Ала не ти ли е идвало наум, Скарлет, че не е признак на добър вкус да обзавеждаш къщата си с такъв разкош, когато всички наоколо тънат в бедност?

— Тъй я искам — упорито настоя тя. — Искам на всички, които са били лоши към мене, да им призлее само при вида й. Ще даваме големи приеми и целият град ще съжалява, задето е говорил такива гадости.

— В такъв случай кой ще идва на приемите ни?

— Как кой — всички, то се знае.

— Съмнявам се. Старата гвардия умира, но не се предава.

— О, Рет, пак се занасяш! Щом си богат, няма начин хората да не те харесват.

— Само че не и южняците. По-скоро камила ще мине през иглени уши, отколкото един богат спекулант да влезе в отбраното общество. Колкото до пребоядисаните, такива като нас двамата, мила моя — можем да се радваме, ако не ни заплюват публично. Но щом искаш да опиташ, аз съм с тебе, скъпа, и отсега съм сигурен, че твоята кампания ще ми достави огромно удоволствие. Та докато още говорим за пари, нека ти изясня едно. Можеш да разполагаш с неограничени суми за къщата и за всякакви там труфила. Ако искаш бижута — моля, но ще ги избирам аз. Твоят вкус е ужасно долнопробен, гълъбчето ми. За Уейд и Ела можеш да харчиш колкото пожелаеш. А ако Уил Бентийн не печели достатъчно от памука, готов съм да му окажа помощ и да покрия разходите по поддръжката на оная беля Тара в окръга Клейтън, която толкова много обичаш. Смятам, че това те устройва, нали?

— Разбира се. Ти си много щедър.

— Ала чуй ме сега внимателно. Не давам нито цент за магазина и за ония твои дърварски истории.

— О! — възкликна Скарлет и лицето и помръкна. През целия меден месец тя се бе чудила как да подхване разговора за хилядата долара, които й бяха нужни, за да купи още земя и да разшири склада за дървен материал. — А пък аз си мислех, че като се пишеш толкова свободомислещ, няма да обръщаш внимание, задето хората злословят, че се занимавам със свои дела. Само че и ти си бил като всички мъже — страхуваш се да не кажат, че аз нося панталоните в семейството.

— Уверявам те, че у никого няма да остане и най-малко съмнение кой носи панталоните в семейство Бътлър — провлечено изрече Рет. — Не ме засята какво говорят глупаците. Всъщност аз съм достатъчно невъзпитан, за да се гордея, че имам умна съпруга. Настоявам да запазиш магазина и дъскорезниците си и да се грижиш за тях. Те са на децата ти. Когато Уейд порасне, няма да му е приятно да го издържа вторият му баща и ще се заеме той да ги управлява. Ала от моите пари не давам нито цент за тях.

— Защо?

— Защото нямам намерение да се грижа за прехраната на Ашли Уилкс.

— Пак ли започваш?

— Не. Но ти ме попита за основанията ми и аз ти ги излагам. И още нещо. Не си въобразявай, че ще успееш да ме залъжеш относно средствата, които си похарчила за дрехи и за поддръжката на къщата, та да отделяш за покупка на мулета и на още някоя дъскорезница за Ашли. Имай предвид, че най-внимателно ще следя разходите ти и отлично зная кое колко струва. Хайде, не разигравай оскърбена невинност. Признай, че точно това би се опитала да сториш. Знам, че си способна на такава постъпка. Що се отнася до Тара и до Ашли — на всичко си способна. За Тара не възразявам. Но колкото до Ашли — всичко си има граници. Аз не опъвам здраво юздите, мила моя, ала за всеки случай си нося шпорите и камшика.