Маргарет Мичъл
Отнесени от вихъра (47)

Глава XLVII

Скарлет седеше в спалнята си, чоплеше вечерята в подноса, донесен от Мами, и слушаше виещия навън в нощта вятър. Къщата бе смразяващо безмълвна, по-тиха дори отколкото преди няколко часа, когато тялото на Франк лежеше в гостната. Тогава поне се чуваха плахи стъпки, снишени гласове и тихо почукване на предната врата, шумолящите рокли на съседките, които идеха да прошепнат съболезнованията си, и хлипанията на сестрата на Франк, пристигнала от Джоунсбъро за погребението.

Ала сега целият дом бе обгърнат от тишина. Макар вратата й да беше отворена, от долния етаж не се чуваха никакви звуци. Уейд и бебето бяха у Мелани още откакто донесоха тялото на Франк и тя усещаше, че й липсват топуркането на момченцето и гукането на Ела. В кухнята бе настъпило примирие и до слуха й не достигаха обичайните кавги между Питър, Мами и готвачката. Дори леля Пити, седнала в библиотеката на долния етаж, бе престанала да люлее скърцащото си кресло в знак на уважение към скръбта на Скарлет.

Никой не се мяркаше поради общото убеждение, че тя предпочита да я оставят насаме с мъката й, ала онова, което Скарлет най-малко желаеше в този момент, беше да стои сама. Ако изпитваше единствено скръб, можеше да я понесе, както бе понесла и други скърби, ала към вцепеняващото чувство за загуба при смъртта на Франк се примесваха страх, угризения и терзанията на внезапно пробудилата се у нея съвест. За пръв път в живота си тя съжаляваше за нещо, което бе сторила, разкайваше се, обзета от завладяващ суеверен страх. Той я караше да поглежда крадешком към съпружеското легло.

Тя бе погубила Франк. Това бе тъй сигурно, както ако пръстът й бе дръпнал спусъка при фаталния изстрел. Той я умоляваше да не се движи сама, но тя не го послуша. А сега той беше мъртъв поради нейното упорство. Господ щеше да я накаже за това. Ала на съвестта й лежеше грях, още по-тежък и от обстоятелството, че бе станала причина за смъртта му. Грях, който никога не я бе измъчвал до момента, когато зърна лицето му в ковчега. В това неподвижно лице имаше нещо безпомощно и затрогващо и тя го възприемаше като обвинение към себе си. Господ щеше да я накаже, задето се бе омъжила за Франк, след като той обичаше Сюелин. В деня на Страшния съд тя щеше да отговаря за лъжата, изречена пред него, когато се бе возила в кабриолета му на връщане от лагера на янките.

Безполезно беше да се успокоява, че целта оправдава средствата, че тогава бе просто принудена да го улови в капана си, че от нея зависеше съдбата на твърде много хора, за да се съобразява с правото на щастие, принадлежащо на Сюелин и Франк. Истината се беше изправила в цял ръст пред нея и тя ужасена се опитваше да отвърне глава. Омъжи се за него от чиста пресметливост и невъзмутимо го използва. Франк беше нещастен през последните шест месеца, а имаше всички възможности да го ощастливи. Господ щеше да я накаже, задето не бе достатъчно мила към него; щеше да я накаже за караниците, тормоза, устройваните сцени и язвителните забележки, насочени срещу него, за това, че го бе откъснала от приятелите му и го бе посрамила, като управляваше сама дъскорезниците си, построи кръчма и нае на работа затворници.

Направи Франк нещастен, съзнаваше го добре, а той понасяше всичко като джентълмен. Единственото, с което му дари истинско щастие, бе раждането на Ела. Но не можеше да скрие от себе си, че стига да бе намерила начин да избегне и това, Ела никога нямаше да се роди.

Тя потрепера от страх и пожела Франк да е жив, за да се покаже добра към него, толкова добра, че да заглади досегашните си провинения. Ах, поне да не усещаше тъй болезнено Божия гняв и волята на небесата да я накажат! Защо минутите се точеха тъй бавно и къщата бе тъй тиха? Защо се усещаше тъй сама и изоставена?

Ех, ако Мелани беше при нея — тя би могла да разсее страховете й. Ала Мелани си беше у дома и се грижеше за Ашли. За миг на Скарлет й хрумна да извика Питипат, която да заглуши с присъствието си гласа на съвестта й, но се разколеба. С Пити щеше да се почувства още по-зле, защото старата дама от сърце жалеше за Франк. Той бе по-близко до нея по възраст, отколкото до Скарлет и Пити бе силно привързана към него. Франк бе удовлетворил отколешното й желание за „мъж в къщата“ по възможно най-добрия начин — носеше й от града дребни подаръци и безобидни клюки, разказваше й нови шеги и случки, вечер й четеше вестника и й разясняваше последните събития, докато Пити му кърпеше чорапите. Тя трепереше над него, угаждаше му с любими ястия и се суетеше край леглото му по време на безбройните му настинки. Сега тежко изживяваше загубата и като бършеше подутите си зачервени очи, все повтаряше: „Какво му трябваше да излиза с ония от клана?“

Защо нямаше кой да я утеши, да разсее тези нейни притеснения и да й обясни на какво се дължат обърканите страхове, които смръзваха сърцето й тъй болезнено свито? Поне Ашли… Ала тя бързо прогони тази мисъл от главата си. Едва не бе погубила и него като Франк и ако той узнаеше някак си цялата истина, как е излъгала Франк, та да го хване, и колко зле се е отнасяла към него, никога вече не би могъл да я обича. Ашли бе тъй почтен, тъй искрен и внимателен, толкова прозорливо и ясно виждаше нещата. Ако знаеше цялата истина, той би проявил разбиране. Би я разбрал и още как! Но щеше да я разлюби завинаги. Не биваше да узнава истината, защото й бе необходимо все така да я обича. Как иначе би живяла, ако пресекнеше любовта му — този таен извор на нейната вътрешна сила? И все пак какво успокоение би изпитала, да можеше да склони глава на рамото му, да изплаче вината си и да облекчи грешната си душа!

Безмълвната къща, върху която тегнеше отпечатъкът на смъртта, изостряше чувството й за самотност, докато тя усети, че не издържа повече. Стана предпазливо, притвори вратата и почна да рови под бельото си в най-долното чекмедже на скрина. Извади „шишето за несвяст“ на леля Пити, което беше скрила там, и го вдигна на светлината на лампата. Брендито беше почти преполовено. Възможно ли бе толкова много да е изпила предната нощ? Тя си сипа щедро в една водна чаша и го изгълта наведнъж. До сутринта трябваше да върне шишето в килерчето, допълнено с вода. Мами го бе дирила тъкмо преди погребението, защото хората от погребалното бюро поискаха да пийнат и атмосферата в кухнята бе силно нажежена от подозренията, които изпитваха един към друг Мами, Питър и готвачката.

Брендито приятно я опари отвътре. В тежък момент нищо не можеше да го замени. Всъщност брендито й се отразяваше добре във всякакви моменти и много повече й харесваше от блудкавото вино. Защо, за Бога, приличието допускаше жените да пият вино, но не и силен алкохол? Мисис Мийд и мисис Мериуедър явно бяха подушили дъха й по време на погребението и тя видя как двете се спогледаха тържествуващо. Противни бабички! Отново си сипа. Какво толкова, ако се понапиеше тази вечер, след като скоро си лягаха и можеше да изплакне устата си с одеколон, преди Мами да дойде да я съблече. Щеше й се да се напие до вцепенение, както правеше Джералд в заседателния ден на съда. Тогава може би щеше да забрави безжизненото лице на Франк, което я обвиняваше, че е съсипала живота му, а накрая го е погубила.

Запита се дали всички в града мислят, че тя е неговата убийца. Присъстващите на погребението се бяха отнесли към нея определено хладно. Единствените, в чиито съболезнования се усещаше искрено съчувствие, бяха съпругите на офицерите янки, с които я свързваха делови отношения. Ала нея одумките на съгражданите й не я засягаха. Колко незначително й изглеждаше всичко това в сравнение с отговорността й пред Бога!

Тези размишления я подтикнаха отново да надигне чашата и тя потръпна, когато парливото питие се разля в гърлото й. Сега се чувстваше сгряна, но все още не можеше да освободи съзнанието си от мисълта за Франк. А онези глупаци, мъжете, твърдяха, че алкохолът носел забрава за всички неприятности! Освен ако не се напиеше до безсъзнание, щеше да продължава да вижда пред себе си изражението на Франк при последното му настойчиво увещаване да не се движи сама — плахо, гузно и в същото време укорително. Откъм входа се разнесе глухото потропване на чукчето и отекна в занемялата къща, а в следващия миг тя чу тътренето на леля Пити, която прекоси вестибюла и отвори вратата. Последва размяна на поздрави и неразбираем тих говор. Вероятно се бе отбила някоя съседка да си поприказват за погребението или да донесе сладкиш. На Пити това щеше да й хареса. Личеше, че разговорите с посетителите, дошли да изкажат съболезнования, й създаваха самочувствие и някакво меланхолично удоволствие.

Скарлет се запита без особено любопитство кой може да е и когато над траурния шепот на Пити се извиси звучен и провлечен мъжки глас, веднага се досети. Внезапно я изпълниха задоволство и облекчение. Това беше Рет. Не беше го виждала, откакто й съобщи вестта за смъртта на Франк, и сега чувстваше инстинктивно, че той е единственият човек, който би й помогнал тази вечер.

— Смятам, че тя ще се съгласи да ме приеме — долетя до нея гласът на Рет.

— Но тя лежи, капитан Бътлър, и никого не иска да види. Съвсем е съкрушена, горкото дете. Тя…

— Вярвам, че мен ще иска да види. Моля ви, кажете й, че утре заминавам и може да отсъствам доста време. Имам нещо важно за нея.

— Ама… не знам… — заекна Питипат.

Скарлет изтича в коридора, установила с известно смайване, че краката не я държат твърде сигурно, и се надвеси над парапета.

— Ей сега ще сляза, Рет — обади му се тя.

За секунда зърна пълното лице на леля Пити и очите й, ококорени от изненада и възмущение. „Сега из целия град ще се разчуе, че съм се държала неприлично в деня на погребението на съпруга ми — рече си Скарлет, когато се завтече обратно към стаята и пътем заприглажда косата си. Закопча догоре черния си корсаж и прибоде якичката с жалейната брошка на Пити. — Не изглеждам особено добре — каза си тя, като се наведе към огледалото. — Твърде бледа и неспокойна съм.“ Без да се замисли, ръката й се протегна към кутийката за скъпоценности, където държеше скрит ружа си, но веднага се отказа. Бедната Питипат щеше съвсем да се стъписа, ако тя се появеше долу румена и цъфтяща. Взе шишето с одеколон, напълни си устата и хубавичко я изплакна, а после изплю парещата течност в легенчето край умивалника.

Полите й прошумолиха и тя се насочи към двете неподвижно изправени фигури във вестибюла, тъй като Питипат, силно разстроена от поведението на Скарлет, съвсем бе забравила да покани Рет да седне. Той бе подходящо облечен за случая в черен костюм с ослепително бяла колосана риза и с целия си вид напълно покриваше представата за стар приятел, пристигнал да поднесе съболезнования на опечалените. Дотолкова безупречен бе всъщност в поведение и външност, че всичко това изглеждаше едва ли не комично, но Питипат, естествено, не го усещаше. Той се извини пред Скарлет по всички правила на доброто възпитание, задето я безпокои, и изказа съжаление, че покрай суетнята около приключване на делата си преди заминаването не е успял да присъства на погребението.

„За какво ли му е щукнало да идва? — почуди се Скарлет. — Тия приказки са открай докрай чиста преструвка.“

— Много ми е неудобно, че ви натрапвам посещението си в такъв момент, но трябва да обсъдя с вас един неотложен, делови въпрос. Нещо, което бяхме замислили съвместно с мистър Кенеди…

— Не бях чувала, че сте имали общи дела с мистър Кенеди — намеси се леля Питипат, едва ли не възмутена, задето Франк е вършил нещо без нейно знание.

— Мистър Кенеди беше човек с разностранни интереси — почтително каза Рет. — Да минем ли в гостната?

— Не! — извика Скарлет и погледна стреснато към затворената двукрила врата. Споменът за ковчега, положен доскоро там, се бе загнездил натрапчиво в съзнанието й. На драго сърце би избягвала завинаги тази стая. Пити като никога разбра намека, макар със зле прикрито недоволство.

— Моля, използвайте библиотеката. Аз трябва… трябва да се кача горе, за да си взема ръкоделието. Толкова работа ми е изостанала през последната седмица. Ей Богу, просто се чудя…

Тя тръгна нагоре по стълбите и хвърли през рамо един укорен поглед, който нито Скарлет, нито Рет забелязаха. Той се отмести, за да направи път на Скарлет и влезе след нея.

— Какви общи дела сте имали с Франк? — без увод подхвана тя.

Той се приближи към нея и прошепна:

— Съвсем никакви. Просто исках да отпратя мис Пити. — Надвесен над нея, Рет помълча за миг и тихичко рече: — Не помага, Скарлет.

— Кое?

— Одеколонът.

— Бога ми, не разбирам за какво говорите.

— Бога ми, много добре разбирате. Доста сте си пийнали.

— Е, и какво, ако е тъй? Да не е ваша работа?

— Самата любезност дори в покрусата. Не пийте сама, Скарлет. Хората винаги се научават и край на доброто име. Пък и коварна работа е това самотно пиене. Какво ви измъчва, сладка моя?

Рет я поведе към канапето и тя се отпусна безмълвно на него.

— Ще затворя вратата, ако не възразявате.

Скарлет знаеше, че види ли Мами затворената врата, ще се възмути отдън душа и дни наред ще има да мърмори и да реди наставления, ала още по-лошо щеше да стане, ако Мами чуеше тези разсъждения на тема пиене, особено в светлината на събитието с изчезналото шише. Тя кимна утвърдително и Рет събра плъзгащите се крила на вратата. Когато седна до нея и тъмните му очи внимателно се взряха в лицето й, тя мигновено почувства как лъхът на смъртта се разпръсна под влияние на буйната жизненост, струяща от него, а стаята, обляна от меката розова светлина на лампите, отново възвръща приятната си уютна атмосфера.

— Какво ви измъчва, сладка моя?

Никой друг на света не умееше тъй гальовно да изрича това глупавичко изтъркано обръщение, дори когато я иронизираше, но сега той, изглежда, нямаше такова намерение. Тя вдигна измъчени очи към лицето му и непонятно защо изпита успокоение от безизразната му непроницаемост. Не можеше да си обясни защо й действа по този начин именно той — с неговата непредсказуема грубост. Може би защото си приличаха толкова много, както сам той често твърдеше. Понякога имаше чувството, че всички хора наоколо, освен Рет, са й чужди и далечни.

— Можете ли да ми отговорите? — Той пое ръката й с изненадваща нежност. — Има по-дълбока причина от загубата на стария Франк. От пари ли се нуждаете?

— Пари ли? О, Господи, не! Ах, Рет, толкова съм уплашена.

— Не бъдете глупава, Скарлет, та вие никога и от нищо не сте се плашили в живота си.

— О, Рет, страхувам се!

Думите напираха тъй стремителна на устата й, че тя не успяваше да ги изговори. Разбира се, че можеше да му го каже. Всичко можеше да каже на Рет. Той самият бе толкова черен отвътре, че не би могъл да се държи като съдник. Колко утешително беше да познаваш някого също тъй лош и безчестен като теб, измамник и лъжец, който не ти отстъпва по нищо, при положение че светът бе изпълнен с хора, дето не биха излъгали в името на спасението на душите си и по-скоро биха умрели от глад, нежели да извършат непочтена постъпка!

— Страхувам се, че ще умра и ще ида в ада.

Ако той се беше изсмял на приказките й за смъртта, значи всичко беше наред. Но той не се засмя.

— Изглеждате ми в добро здраве… пък най-сетне може и да няма ад.

— О, как да няма, Рет! Прекрасно знаете, че има!

— Да, знам, но той е тук, на земята. Не ни чака след смъртта ни. След смъртта не съществува нищо, Скарлет. Вие сега изживявате своя ад.

— О, Рет, та това е богохулство!

— Но действа крайно утешително. Та защо ще идете в ада?

Сега вече той я подиграваше; тя отгатна това по присмехулните пламъчета в очите му, но не се разсърди. Ръцете му бяха тъй топли и силни и тъй успокояващо бе да се държиш за тях.

— Рет, не биваше да се омъжвам за Франк. Не беше редно да постъпвам така. Той беше поклонник на Сюелин и нея обичаше, а не мен. Но аз го излъгах и му казах, че тя ще се омъжи за Тони Фонтейн. О, как можах да го направя!

— Ето как е станала работата значи! А аз все се чудех.

— А после го изтормозих горкия. Принуждавах го да върши какво ли не против волята си, като например да събира дълговете си от хора, които не можеха да платят. Толкова го заболя, когато се захванах с дъскорезницата, а после построих кръчма и наех затворници да ми работят. Не смееше глава да вдигне от срам. И още, аз го погубих, Рет. Да, аз, както ме гледате. Е, не знаех, че участва в ку-клукс-клан. Не съм и сънувала, че ще се намери у него толкова кураж, а трябваше да се досетя. Аз го убих.

— „О, тез ръце!… Не, дори великият Нептунов океан не ще отмие тази кръв от тях…“^[1]

— Какво?

— Няма значение. Продължавайте.

— Да продължавам? Та това е всичко. Не е ли достатъчно? Омъжих се за него, направих го нещастен и го погубих. О, Господи! Просто не разбирам как съм могла да го сторя! Взех го за свой съпруг с помощта на лъжа. Тогава ми изглеждаше оправдано и в реда на нещата, но сега виждам колко е непростимо. Рет, просто не ми го побира главата, че аз съм извършила всичко това. Бях толкова зла с него, а по природа не съм такава. Съвсем другояче съм възпитана. Мама… Тя замълча и преглътна. Цял ден се бе мъчила да не мисли за Елен, но нямаше сили повече да изтласква образа й от съзнанието си.

— Често съм се питал какво ли е представлявала тя. Вие толкова ми приличате на баща си.

— Мама беше… О, Рет, за пръв път се радвам, че е мъртва и не може да ме види. Тя полагаше такива усилия да ме възпита в благонравие. Беше толкова внимателна с всички, толкова добра. Самата тя по-скоро би умряла от глад, отколкото да постъпи като мен. Аз тъй силно желаех да приличам на нея във всичко, а всъщност нищичко не съм наследила. Тези въпроси дори не ми идваха наум тогава… За толкова други неща трябваше да се мисли… Но винаги съм искала да бъда като нея. Не исках да приличам на татко. Обичах го много, но той беше тъй… тъй… невъздържан и грубоват. Рет, имаше моменти, в които с всички сили съм се старала да бъда добра към хората и към Франк, но тогава кошмарът отново се връщаше и тъй ме ужасяваше, че нещо отвътре ме караше да се втурна и да грабя пари с пълни шепи, независимо дали имах право на тях или не.

Сълзи се лееха по страните й, но тя не се сещаше да ги изтрие, а бе сграбчила ръката му и несъзнателно забиваше нокти в нея.

— Какъв кошмар? — Гласът му бе спокоен и гальовен.

— О, забравих, че вие не знаете. Накратко, тъкмо когато решавах да бъда добра с хората и си казвах, че парите не са всичко, нощем пак започвах да сънувам, че отново съм в Тара точно след смъртта на мама и след като янките са минали през имението. Рет, вие не можете да си представите… Цяла се смразявам само при спомена. Виждам как всичко наоколо е изпепелена пустош и знам, че няма нищо за ядене. О, Рет, в съня си аз отново изпитвам онзи отчаян глад!

— Разказвайте, не спирайте.

— Гладна съм и всички останали — татко, момичетата и негрите, също са измъчвани от недояждане и все повтарят: „Гладни сме!“ Празният ми стомах се свива от болки и изпитвам непреодолим страх. В главата ми се върти една-едничка мисъл: „Ако се измъкна веднъж, никога, никога вече няма да се оставя да гладувам.“ После внезапно отвсякъде ме обгръща сива мъгла и аз тичам през нея с всичка сила, толкова отчаяно тичам, че сърцето ми аха да се пръсне, а нещо ме преследва и аз вече съм без дъх, но си повтарям, че веднъж да го стигна, и ще бъда в безопасност. Само че какво е това, което трябва да стигна, сама не зная. А после се събуждам цяла изстинала от ужас и уплашена да не ми се случи отново да гладувам. В този миг ми се струва, че всички богатства на света не са достатъчни да ме опазят от страха пред гладуването. И тъкмо тогава за беда Франк ще рече да ми се превзема и да се притеснява, а аз, то се знае, побеснявах и вдигах страхотни скандали. Едва ли е разбирал на какво се дължи поведението ми. А и как бих могла да му го обясня? Все се утешавах, че един ден, като забогатеем и изчезне страхът от глада, ще мога да изкупя с добрина тормоза, който му причинявам. А сега той е мъртъв и всичко е свършено. Навремето ми се струваше, че постъпвам както е нужно, а сега виждам колко съм грешила. Ако можех да започна отначало, всичко бих вършила по друг начин.

— Хайде, успокойте се — обади се той, издърпа ръката си от трескаво вкопчените й пръсти и извади от джоба си чиста носна кърпа. — Изтрийте си лицето. Безсмислено е да се изтезавате по този начин.

Тя взе кърпата и избърса мокрите си страни, облекчена донякъде, като че бе прехвърлила гнетящия товар върху неговите широки плещи. Той изглеждаше тъй опитен и мъдър, тъй спокоен, че дори присмехулно свитите му устни й действаха утешително, сякаш доказваха, че терзанията и душевният й смут са напълно неоправдани.

— По-добре ли сте сега? Тогава нека си разясним нещата докрай. Казвате, че ако почнете отначало, всичко бихте вършили по друг начин. Но дали щеше да е тъй? Я си помислете хубавичко.

— Ами…

— Не, пак същото бихте сторили. Имахте ли друг избор тогава?

— Не.

— А за какво съжалявате?

— Бях толкова лоша, а сега той е мъртъв.

— Ако беше жив, щяхте все тъй да продължавате да сте лоша. Както аз ги разбирам нещата, вие не съжалявате чак толкова, задето сте се омъжили за Франк, хокали сте го и с лекомислието си сте причинили смъртта му. Съжалявате само, че ще идете в ада, нали тъй?

— Какво да ви кажа… всичко е тъй объркано.

— С вашата нравственост нещата стоят по същия начин — твърде е объркана. Вие сте точно в положението на крадец, заловен на местопрестъплението, който безкрайно съжалява, но не за това, че краде, а че ще иде в затвора.

— Крадец ли?…

— О, не приемайте всичко тъй буквално! Иначе казано, ако не си бяхте пъхнали в главата тая глупава идея, че сте прокълната да се печете на вечния огън, щяхте да се радвате, че сте се отървали от Франк.

— О, Рет!

— Хайде, хайде! Отворихте се на изповеди, а между истината се опитвате да прекарате и благовидни лъжи. Дали вашата… ъъ… съвест се разбунтува много, когато предложихте — да… нека го речем тъй — да се простите с онази драгоценност, която е по-скъпа от живота, срещу триста долара?

Брендито вече я беше ударило в главата и тя се усещаше замаяна и донякъде склонна на безразсъдство. Какъв смисъл имаше да го лъже? Той сякаш четеше мислите й като отворена книга.

— Тогава, да си кажа право, не ми дойде наум за Господ… нито пък за ада. А пък като се сетих, рекох си, че Господ би трябвало да ми влезе в положението.

— Но не вярвате, че Господ ще ви влезе в положението в случая с женитбата за Франк?

— Рет, защо ги приказвате тия неща за Господ, когато вие не вярвате в него.

— Ала вие вярвате, че има един разгневен Господ, а в случая това е същественото. Защо пък всевишният да не ви разбере? Да не би да съжалявате, че все още сте собственица на Тара и че там не се разпореждат „торбаланковците“?

— Не, моля ви се!

— Е, имахте ли друг изход, освен да се омъжите за Франк?

— Не.

— Той не е бил принуден да се ожени за вас, нали? Мъжете са свободни да правят каквото си щат. А за това, че се е оставял да го хокате и да го принуждавате да върви против волята си, сам си е крив, не е ли тъй?

— Ами…

— Защо тогава се тревожите за това, Скарлет? Ако нещата се върнеха назад, вие отново щяхте да сте принудена да го излъжете и той отново би се оженил за вас. Пак щяхте да се подлагате на опасности и той пак щеше да излезе да отмъсти за вас. Ако се беше оженил за сестричката Сю, тя вероятно нямаше да причини гибелта му, но нищо чудно да беше го направила два пъти по-нещастен. Нищо по-различно не би могло да се случи.

— Но аз можех да бъда по-добра с него.

— Можехте, да… ако бяхте друга жена. Ала вие сте родена да тормозите всеки, който би ви го позволил. Силните са създадени да упражняват тормоз, а слабите — да страдат. Франк сам си е виновен, задето не ви е понашибал с камшика. Смайвате ме, Скарлет, с тази ваша съвест, дето се обажда по никое време. Какво търси тя у опортюнистка като вас?

— Какво ще рече опор… как го казахте там?

— Личност, която се стреми да извлече облага при първа възможност.

— А това лошо ли е?

— Винаги се е считало за недостойно — особено от хората, които са имали същите възможности, но не са се възползвали от тях.

— О, Рет, вие само се шегувате, а аз си помислих, че ще се държите мило.

— Че аз се държа мило… по своему. Скарлет, любима, вие сте си пийнали, иначе нищо ви няма.

— Как смеете…

— Ами да, смея. Както гледам, вече сте готова да минете във фазата на пиянската сълзливост, затова ще сменя темата и ще ви съобщя една вест, която ще ви развесели. Аз затова и дойдох всъщност тази вечер да ви кажа вестта, преди да замина.

— Къде заминавате?

— В Англия и може би цели месеци ще отсъствам. Забравете съвестта си, Скарлет. Да приключим въпроса с благото на душата ви. Не желаете ли да чуете моята новина?

— Но… — опита се слабо да възрази тя и замлъкна. Под въздействието на алкохола, притъпяващ бодящите я угризения, и присмехулните, но утешителни думи на Рет бледият образ на Франк отстъпваше в дълбините на съзнанието й. Може би Рет беше прав. Защо Господ да не прояви разбиране? Бе се посъвзела достатъчно, за да изтласка натрапчивата мисъл от главата си и да си каже: „Утре ще му мисля.“

— Каква е вашата вест? — с усилие издума тя, издуха носа си в кърпичката и отметна кичур от косата си, която бе почнала да се разпилява.

— Моята вест е следната — отвърна той и я погледна леко усмихнат. — Аз все още ви желая по-силно от всяка друга жена, която съм срещал, и си рекох, че сега, след като Франк го няма вече, това може да ви заинтересува.

Скарлет рязко издърпа ръцете си от неговите и скочи на крака.

— Аз… вие сте най-невъзпитаният човек на света! Тъкмо този момент да изберете за вашите мръснишки… Защо ли се подлъгах и аз, че може да се промените? Горкият Франк не е изстинал още в гроба! Ако имахте поне мъничко чувство за приличие… Напуснете веднага този…

— По-тихо, за Бога, че ей сега ще дотърчи мис Питипат — прекъсна я той, като се протегна, без да става, и хвана стиснатите й в юмручета ръце. — Боя се, че не изтълкувахте правилно думите ми.

— Не съм ги изтълкувала правилно ли? Много хубавичко ги изтълкувах. — Тя се дърпаше назад, за да се освободи от него. — Пускайте ме и се махайте оттук. Това е нечувано безобразие. Аз…

— Но млъкнете за малко — каза той. — Аз ви предлагам да се омъжите за мен. Ще бъда ли по-убедителен, ако падна на колене?

Тя издаде едно смаяно възклицание и безсилно се отпусна на канапето.

Гледаше го втренчено, с полуотворена уста и се питаше дали алкохолът не си прави лоши шеги с нея, тъй като в замаяното й съзнание неволно изскочи споменът за думите му, изречени с насмешка: „Скъпа моя, бракът не е за мен.“ Или тя беше пияна, или той се беше побъркал. Ала видът му съвсем не показваше да е побъркан. Изглеждаше спокоен, сякаш си говореха за времето, и мекият му провлечен говор звучеше равно и спокойно.

— Никога не съм се отказвал от намерението един ден да ви направя своя, Скарлет — още от първата ни среща в Дванайсетте дъба, когато счупихте вазата, изругахте и доказахте, че не сте дама. Не губех надежда, че ще ви имам чрез едно или друго средство. Но когато поспечелихте малко пари с Франк, разбрах, че вече никога няма да дойдете при мен, тласкана от нуждата, с интересни предложения за заем и гаранция в натура. Затова виждам, че ще трябва да се оженя за вас.

— Рет Бътлър, това да не би да е още една от противните ви шеги?

— Аз ви разкривам душата си, а вас ви гонят долни подозрения! Не, Скарлет, това е едно напълно искрено признание. Безспорно не е признак на най-добър вкус да избера тъкмо този момент, но имам сериозно оправдание за невъзпитаното си поведение. Утре заминавам за дълго време и се боя, че ако чакам до завръщането си, вече ще сте се омъжили за някой друг, в чийто джоб се намират малко парици. Затова си казах — защо да не вземете мен с моите пари? Скарлет, та аз не мога цял живот да ви дебна между отделните съпрузи.

Той говореше сериозно. Вече нямаше съмнение.

Устата й пресъхна, когато осъзна тази истина. Тя преглътна и се вгледа в очите му, за да открие там някакво обяснение. В тях бликаше смях, ала в дълбините им Скарлет зърна непознато до този миг неразгадаемо пламъче. Позата му бе непринудена и небрежна, но тя чувстваше, че той я наблюдава напрегнато като котарак, забил поглед в мишата дупка. Зад външната му сдържаност Скарлет отгатваше напиращата, но обуздавана сила и това я постресна.

Той действително й предлагаше брак — сторил бе невъобразимото. Навремето си бе намислила как точно ще го измъчва, ако й направи някога предложение. Бе си представяла как ще го смачка, ако чуе от него тези думи, ще го накара да почувства превъзходството й и ще изпита злорадо удоволствие от унижението му. Сега го бе изрекъл, но тя съзнаваше, че не може да приложи кроежите си, защото въпреки направеното признание той си оставаше все тъй неподвластен на волята й. Нещо повече — беше пълен господар на положението, а тя бе смутена като девойче при първо предложение и само можеше да се черви и да заеква.

— Аз… аз никога вече няма да се омъжа.

— Разбира се, че ще се омъжите. Вие сте родена да бъдете нечия съпруга. Защо пък не и моя?

— Но, Рет, аз… аз не ви обичам.

— Едва ли това може да бъде пречка. Не си спомням любовта да е играла важна роля в предишните ви два брачни съюза.

— Как можете да говорите тъй? Знаете колко бях привързана към Франк.

Той замълча.

— Така беше! Така беше, ви казвам!

— Е, за това няма да спорим. Ще обмислите ли предложението ми, докато отсъствам?

— Рет, аз не обичам нещата да се проточват. Предпочитам още сега да ви отговоря. Скоро си отивам у дома, в Тара. Индия Уилкс ще дойде да живее при леля Пити. Смятам да остана за дълго вкъщи и… аз… аз не желая да се омъжвам повече.

— Глупости. Защо?

— Ами… Е, няма значение защо. Просто не ми харесва да съм омъжена.

— Бедното ми дете, та вие никога не сте били истински омъжена. Откъде можете да знаете харесва ли ви или не? Трябва да се признае, че не ви провървя много. Първия път се омъжихте напук, а втория — за пари. Не сте ли помисляли някога да се омъжите просто за удоволствие?

— Удоволствие? Говорите като същински глупак. В брака не може да има никакво удоволствие.

— Така ли? А защо не?

Тя бе възвърнала донякъде самообладанието си, а с него и естествената си склонност да бъде откровена, подсилена от действието на брендито.

— За мъжете може и да е удоволствие, макар че един Господ знае защо. Аз лично не го разбирам. Но за жената бракът означава да има осигурена прехрана, ала и куп работа, да се примирява с мъжките глупости, а после… по едно бебе всяка година.

Той се разсмя тъй силно, че звукът отекна в тишината и Скарлет чу кухненската врата да се отваря.

— Шшт! Мами има уши на рис, а не е прилично да се чува смях вкъщи толкова скоро след… Спрете да се смеете. Знаете, че говоря истината… Удоволствие! Дрън-дрън шикалки!

— Казах, че не ви е провървяло, а това, което току-що подметнахте, го потвърждава. Бяхте омъжена за едно момче и за един старец. А в пазарлъка влиза и това. Обзалагам се, че майка ви не е пропуснала да ви даде наставление, че жените трябва да понасят „тези неща“, които се изплащат после с радостите на майчинството. А съвсем не бива да е тъй. Защо да не пробвате да се омъжите за един прекрасен млад мъж с лошо име и опит с жените? Ще бъде забавно.

— Вие сте невъзпитан и самонадеян, освен това смятам, че този разговор отиде прекалено далеч. Той е… той просто стана вулгарен.

— Но и твърде занимателен, нали? Повече от сигурен съм, че никога преди не сте обсъждали с мъж интимните съпружески отношения, дори с Чарлс и Франк.

Тя го погледна начумерено. Този пък Рет всичко знаеше. Запита се как ли бе успял тъй добре да опознае жените. Толкова богат опит граничеше с непристойност.

— Не се мръщете, Скарлет. Хайде, определете вие деня. Аз не настоявам за скорошно бракосъчетание, с оглед да запазим вашата репутация. Ще изчакаме един благоприличен срок. Впрочем колко точно трае „благоприличният срок“?

— Не съм казала, че ще се омъжа за вас. Дори разговорът на подобна тема е неприличен в такъв момент.

— Но аз ви обясних защо сега ви заговорих за брак. Утре заминавам, а съм тъй страстно влюбен, че не бих могъл повече да сдържам своя плам. А може би ви притеснявам с моето твърде припряно ухажване?

Със стремителен изблик, който я накара да подскочи, той ненадейно се озова на колене и притиснал театрално ръка към гърдите си, въодушевено издекламира:

— Простете, че ви стреснах със стихийната мощ на своите чувства, скъпа ми Скарлет… пардон, скъпа мисис Кенеди. Не може да не сте отгатнали, че от известно време приятелството, което храня към вас в сърцето си, прерасна в по-дълбоко чувство — чувство, по-красиво, по-чисто, по-свято. Смея ли да го назова пред вас? Ах! Любовта е тази, която ме прави тъй дързък.

— Ама изправете се най-сетне — с умолителен тон го подкани тя. — Изглеждате същински глупак в тая поза. Представете си, че Мами влезе и ви види.

— Ще бъде стъписана от изумление при тая първа проява на моето рицарско благородство — заяви Рет, като се изправи с лекота. — Хайде, Скарлет, та вие не сте дете, нито ученичка, за да ме отблъсквате с глупави извинения за благоприличие и други подобни. Кажете, че ще се омъжите за мен, когато се върна, или, кълна се пред небето, няма да мръдна оттук. Ще свиря всяка нощ серенади под прозореца ви и ще пея с цяло гърло, тъй че пак ще бъдете принудена да ме вземете, за да спасите доброто си име.

— Рет, бъдете разумен. За никого не искам да се омъжвам.

— Не искате? Но вие криете истинската причина. Отказът ви не се дължи на момински свян. На какво тогава?

Внезапно тя си помисли за Ашли; представи си образа му тъй живо, сякаш бе застанал пред нея — със златиста коса и сънливи очи, с неподражаемо достойнство, съвсем различен от Рет. Той беше истинската причина за нежеланието й да се омъжи отново, макар да нямаше нищо против Рет и на моменти да изпитваше истинска привързаност към него. Ала сърцето й бе обречено на Ашли завинаги. То никога не бе принадлежало на Чарлс или на Франк и никога не би могло да принадлежи на Рет. Всяка частица от нея, едва ли не всичко, което бе извършила през съзнателния си живот, за което се бе борила и после придобила, принадлежеше на Ашли. Ашли и Тара бяха господари на душата й. Усмивките, живият смях и целувките, подарени на Чарлс и Франк, бяха за Ашли, при все че той нито досега, нито в бъдеще би предявил правото си над тях. Дълбоко в нея живееше желание да се запази за него, макар да знаеше, че той никога няма да приеме дара й.

Скарлет не съзнаваше, че чертите й постепенно се смекчават, че бляновете придават на лицето й нежност, каквато Рет никога не бе виждал у нея. Той се вгледа в придръпнатите й зелени очи — широко отворени и замъглени, в милата извивка на устните й и за миг дъхът му спря. После устата му рязко се изкриви в гримаса и той избухна невъздържано:

— Скарлет О’Хара, вие сте глупачка!

Преди да се съвземе от унеса си, тя усети ръцете му да я привличат в уверена и силна прегръдка както някога, тъй отдавна, на пътя, водещ към Тара. Почувства отново да я заливат същата безпомощност и неволен копнеж да се отпусне в забрава, същата топла вълна, която поглъщаше силите и волята й. В този миг безстрастното лице на Ашли Уилкс разля очертания и се изличи. Рет отметна главата й на рамото си и я целуна най-напред леко и нежно, а после с все по-неудържима страст, която я влечеше да се притиска към него като към единствената здрава опора в шеметно разлюления свят. Жадната му уста настойчиво разтваряше треперещите й устни и пораждаше във всяка фибра на тялото й неосъзнати лудешки желания, каквито тя не подозираше у себе си. И миг преди да потъне във вихъра на томителен захлас, Скарлет осъзна, че отвръща на целувката му.

— Спрете, моля ви, ще припадна! — прошепна тя, като немощно се опитваше да извърне глава от него.

Ала той здраво я притисна към себе си и тя зърна лицето му като в мъгла. Очите му бяха разширени и горяха със странен блясък, а треперенето на ръцете му я уплаши.

— Искам да ви накарам да прималеете. И ще ви накарам. Искам да ви дам нещо, неизпитвано през всички тези години. Никой от вашите наивници не ви е целувал така, не е ли вярно? Нито драгоценните ви Чарлс и Франк, нито глупавият ви Ашли…

— Моля ви…

— Да, точно тъй — глупавият ви Ашли. Всички тези благовъзпитани господинчовци… какво разбират те от жени? Могат ли да схванат природата на жена като вас? А аз ви познавам.

Устните му отново се озоваха върху нейните и Скарлет се предаде без борба; беше твърде отмаляла дори да извърне главата си, а и не го желаеше; цялото й тяло се разтърсваше от ударите на сърцето й и я обзе страх от силата на Рет и нейната собствена слабост. Но какво искаше да стори той? Ако не я оставеше, тя наистина щеше да припадне. Защо не свършваше тази целувка?… О, ако можеше да продължава вечно!

— Кажете „да“! — Устните му почти докосваха нейните и очите му бяха тъй близо, че изглеждаха огромни и в този миг сякаш запълваха целия свят пред нея. — Кажете „да“, по дяволите, или…

Тя промълви „да“, преди още съзнанието й да е заработило. Сякаш той й бе внушил думата и Скарлет я бе изрекла зашеметена. Ала щом я каза, в душата й ненадейно се възцари покой, главата й престана да се върти и дори замайването от брендито изчезна. Беше обещала да се омъжи за него, а всъщност съвсем не бе имала намерение да се съгласява. Не можеше да си обясни как се бе получило тъй, но не съжаляваше. Сега й се виждаше напълно естествено, че каза „да“ — стори й се, че сякаш някаква свръхестествена сила се намесва в живота й, действа вместо нея и премахва всички пречки по пътя й.

При отговора й Рет пое дълбоко въздух, наведе се пак към нея като за целувка и тя отпусна назад глава със затворени очи. Ала той се отдръпна и Скарлет усети смътно разочарование. Чувстваше, че не е на себе си, когато я целуваше по този начин, и все пак отново й се щеше да изпита сладостното вълнение.

Известно време той стоя съвсем неподвижен, притиснал главата й до рамото си, и сякаш с усилие възпря треперенето на ръцете си. После се отдръпна леко от нея и я загледа внимателно. Тя отвори очи и видя, че страстният плам бе напуснал изражението му. Кой знае защо, не можа да издържи погледа му и в изблик на непреодолимо смущение сведе очи.

Когато Рет заговори, гласът му бе много спокоен:

— Сигурна ли сте? Няма ли да се отметнете?

— Няма.

— Надявам се, че приемате предложението ми не просто защото съм ви… Как се казваше в такива случаи?… Замаял главата с моята… с моя плам.

Скарлет не отговори, защото не знаеше какво да каже и не смееше да срещне погледа му. Той я хвана за брадичката и обърна лицето й към себе си.

— Веднъж ви казах вече, че от вас мога да понеса всичко освен лъжа. Сега ми е нужно да зная истината. Защо точно казахте „да“?

Тя все тъй се чувстваше безсилна да заговори, но бе възвърнала донякъде самообладанието си и макар да гледаше смирено към земята, в крайчетата на устните й играеше лека усмивка.

— Погледнете ме. Заради парите ми ли го правите?

— Ама че сте и вие, Рет! Що за въпрос!

— Погледнете ме в очите и не се опитвайте да ме залъгвате с мазни приказки. Аз не съм Чарлс, нито Франк, нито пък някой от младежите във вашия окръг, та да бъда омаян от трепкащите ви мигли. Заради парите ли е?

— Ами… да, отчасти.

— Отчасти?

Рет не изглеждаше ядосан. Само дишането му се ускори и в погледа му се появи напрегнато очакване, което той с усилие заличи, а Скарлет тъй и не забеляза в объркването си.

— Какво толкова — безпомощна избъбри тя, — парите винаги са от полза. Сам го знаете. А Господ е свидетел, че Франк не остави кой знае колко. От друга страна… как да ви кажа, Рет, струва ми се, че двамата можем да се разбираме. Вие сте единственият мъж сред познатите ми, който може да понесе истината от устата на жена. Би ми се харесвало да имам съпруг, който няма да ме смята за наивна глупачка и да очаква от мен постоянно да го залъгвам… Освен тава… аз съм привързана към вас.

— Привързана?

— Ами да — нетърпеливо изрече тя, — ако кажа, че съм лудо влюбена, значи да излъжа, при това вие веднага ще разберете, че не е истина.

— Понякога ми се струва, че отивате твърде далеч в откровеността си, сърчице мое. Не мислите ли… че би било уместно да кажете „Аз ви обичам, Рет“, пък макар и да е лъжа, макар и да не го чувствате?

Какво ли пък му беше хрумнало сега, почуди се Скарлет и смущението й нарасна. Държеше се много особено — хем изглеждаше напрегнат и донякъде огорчен, хем сякаш я взимаше на подбив. Той отдръпна ръцете си от нея и ги пъхна в джобовете на панталоните си, а тя забеляза, че там те се свиха в юмруци.

„Ще говоря истината, та дори заради това да се лиша от един кандидат за съпруг“ — рече си мрачно, пламнала от раздразнение както винаги, когато той се заяждаше с нея.

— Това би било лъжа, Рет, пък и защо са ни подобни глупости? Както ви казах, аз съм привързана към вас. Та нали сам изпитвате същото. Веднъж споменахте, че не ме обичате, но че ни свързват много общи черти. Думите ви бяха, че и двамата сме негодници…

— О, господи! — промърмори той, извърнал глава настрани. — Да ме уловят в собствения ми капан!

— Какво казахте?

— Нищо. — Рет я погледна и се засмя, ала с някаква неприятна нотка. — Определете деня, скъпа моя. — После отново се засмя, наведе се и целуна ръцете й.

Скарлет забеляза с облекчение, че странното му настроение го напуска и отново е развеселен, тъй че и тя му се усмихна.

Той си поигра няколко мига с ръката й, а после я попита с иронично изражение:

— Във вашите романчета попадали ли сте някога на класическата ситуация, при която равнодушната съпруга се влюбва в собствения си съпруг?

— Знаете, че не чета романчета — заяви тя и в желанието си да влезе в тона на шеговитото му настроение продължи: — Освен това подметнахте веднъж, че връх на безвкусицата е съпрузите да изпитват любов един към друг.

— Изглежда съм бил прекалено бъбрив с вас, дявол да го вземе — рязко отвърна той и се изправи.

— Не ругайте.

— Ще трябва да свикнете, а и да се научите сама да ругаете. Изобщо ще трябва да се примирите с всичките ми лоши навици. Това ще бъде част от цената, която ще заплатите, задето… изпитвате привързаност към мене и слагате хубавата си лапичка на парите ми.

— Хайде сега, не кипвайте само защото не пожелах да излъжа и да погъделичкам самолюбието ви. Та вие също не сте влюбен в мене, не е ли вярно? Защо аз трябва да ви обичам?

— Точно тъй, скъпа моя, влюбен съм във вас не повече, отколкото вие в мен, а ако ви обичах наистина, щяхте да сте последният човек, пред когото да го призная. Господ да пази мъжа, дето ви обикне истински. Вие ще разбиете сърцето му, любима моя, жестока, опустошителна малка хищнице. Тъй безгрижна и самоуверена сте, че дори не си правите труда да криете ноктите си.

Той я изправи рязко и я целуна отново, но този път по-различно, сякаш нехаеше, че ще й причини болка… сякаш умишлено се стараеше да я нарани и оскърби. Устните му се плъзнаха по шията й, а после по-надолу и се притиснаха тъй силно и продължително към гръдта й, че Скарлет почувства горещия му дъх през черната тафта. Тогава го блъсна рязко с ръце с вид на самата обидена добродетел.

— Не бива! Как смеете!

— Сърцето ви тупка като на зайче — насмешливо подхвърли Рет. — Бих казал, прекалено развълнувано за обикновена привързаност… ако бях самолюбив, естествено. Хайде, пригладете настръхналата си перушина. Превземате се като някоя девственица. Кажете какво да ви донеса от Англия. Пръстен? Какъв точно искате?

Тя се поколеба между пламналия интерес към последните му думи и чисто женското желание да продължи сцената на гняв и възмущение.

— О… нека да е диамантен… Само моля ви, Рет, купете от най-големите!

— Та да можете да го размахвате пред обеднелите си приятели и да казвате: „Вижте какъв тлъст шаран съм си уловила!“ Чудесно, тогава ще получите пръстен с грамаден камък, толкова грамаден, че несполучилите в живота ваши познати да могат да си шушукат колко е просташко да се носят такива големи камъни.

Той внезапно се насочи към вратата и Скарлет го последва объркана.

— Какво има? Къде отивате?

— В хотела, за да си приготвя багажа.

— Ах, но…

— Какво „но“?

— Нищо. Пожелавам ви приятно пътуване.

— Благодаря.

Той отвори вратата и излезе във вестибюла. Скарлет тръгна след него, донякъде недоумяваща, а донякъде и разочарована от този неочакван край на посещението му. Той облече палтото си и взе шапката и ръкавиците си.

— Ще ви пиша. Ако промените намерението си, известете ме.

— Но вие няма ли…

— Да? — Рет сякаш нямаше търпение да си тръгне.

— Няма ли да ме целунете за сбогом? — прошепна тя предпазливо, за да не я чуят любопитните уши в къщата.

— Не мислите ли, че достатъчно целувки получихте за една вечер? — подхвърли той и се усмихна иронично. — Просто да не го очакваш от такава скромна и благовъзпитана млада жена… Нали ви казах, че ще бъде истинско удоволствие.

— О, вие сте невъзможен! — извика гневно Скарлет, без да се грижи, че Мами ще я чуе. — Хич не ме интересува, ако ще и никога да не се върнете.

Тя се врътна и понечи да тръгне нагоре по стълбите, като очакваше всеки миг топлата му ръка да я улови за рамото и да я задържи, ала Рет само отвори външната врата и вътре нахлу студен въздух.

— И все пак ще се върна — каза той и излезе, а тя остана на първото стъпало, загледана в затворената врата.

 

 

Пръстенът, който Рет донесе от Англия, наистина беше голям, всъщност толкова голям, че Скарлет изпитваше неудобство да го носи. Тя обичаше пищни скъпи накити, ала я терзаеше неловкото чувство, че всички приказват зад гърба й и то с пълно основание, че да носиш такъв пръстен, е признак на лош вкус. Камъкът в средата бе четирикаратов диамант, а около него бяха наредени изумруди. Покриваше половината й пръст и създаваше впечатлението, че с тежестта си дърпа ръката й надолу. Скарлет подозираше, че Рет е хвърлил много усилия, за да намери каквото му е нужно, и от чиста злоба го е поръчал колкото е възможно по-фрапантен.

Преди Рет да се завърне в Атланта и да постави годежния пръстен на ръката й, тя не сподели с никого, дори и със семейството си, своите намерения и когато обяви вестта за годежа си, избухна цяла буря от злонамерени клюки. След произшествието с членовете на клана Скарлет и Рет си бяха спечелили най-лошата слава сред всички граждани, освен сред янките и „торбаланковците“. Хората бяха настроени срещу Скарлет още от онзи отдавнашен ден, когато се бе отказала от траура за Чарлс Хамилтън. Неодобрението им се засили по повод неприличното й поведение във връзка с дъскорезниците, нескромната й поява пред хората като бременна и още куп други провинения. Ала когато причини с безразсъдството си смъртта на Франк и Томи и постави в опасност живота на още дузина мъже, всеобщата неприязън се разпали и прерасна в публично заклеймяване.

Колкото до Рет, той бе станал прицел на хорската ненавист още покрай спекулациите си по време на войната, а близките отношения, които поддържаше с републиканците по-късно, съвсем не бяха накарали съгражданите му да го заобичат. Колкото и странно да изглеждаше, обстоятелството, че спаси живота на едни от най-видните жители на Атланта, още повече бе засилило омразата на градските дами срещу него.

Не че те съжаляваха, задето съпрузите им са останали живи, съвсем не. Ала ги глождеше люта злоба, че тъкмо на човек като Рет дължат спасението им, при това с цената на твърде скандалното обяснение, измислено от него. Месеци след това бяха тормозени от присмеха и подигравките на янките и дамите смятаха, че ако Рет наистина вземаше присърце интересите на клана, би уредил въпроса по много по-благовиден начин. Те твърдяха, че той съвсем умишлено е намесил Бел Уотлинг в цялата история, за да опозори почтените жители на града. Ето защо не му се полагаше ни благодарност, задето бе спасил мъжете, ни опрощение за миналите му грехове.

Тези жени, готови винаги да се притекат на помощ, тъй внимателни към страдащите и неуморими във време на изпитания, можеха да бъдат безпощадни и яростни — същински хали — към някой изменник, отклонил се само на косъм дори от техния неписан правилник. А правилникът беше твърде прост: благоговейно преклонение пред делото на Конфедерацията, почит към ветераните, вярност на старите традиции, гордост в нищетата, поддръжка на приятелите и непримирима омраза към янките. А Скарлет и Рет сякаш се надпреварваха да нарушават принципите на този закон.

Мъжете, чийто живот Рет бе спасил, се опитваха от приличие и чувство на признателност да въздържат острите езици на жените от семейството си, ала твърде безуспешно. Още преди известието за предстоящия брак Скарлет и Рет се ползваха с недобро име, но все пак околните бяха учтиво официални към тях. Сега вече дори тази хладна любезност беше невъзможна. Вестта за годежа им предизвика истинска буря — неочаквана и мощна, която разтърси града и дори най-кротките жени разгорещено изказваха мнението си по този въпрос. Да се омъжи, преди още да се е навършила година от смъртта на Франк, и то след като го бе убила! При това да се омъжи не за друг, а за онзи Бътлър, който притежаваше публичен дом и се бе забъркал в какви ли не машинации с янките и „торбаланковците“! Поотделно двамата все още можеха да бъдат понасяни, но безсрамният им съюз беше нетърпим. Двойка невъзпитани негодници, това бяха те! Мястото им не беше в този град и трябваше да бъдат изгонени!

Атланта вероятно щеше да прояви по-голяма снизходителност, ако новината за годежа им не бе пристигнала тъкмо в момент, когато приятелчетата на Рет — „торбаланковците“ и пребоядисаните републиканци, бяха настроили срещу себе си повече от всякога почтените граждани. Всеобщата омраза към янките и техните съюзници се бе нажежила до краен предел, тъй като точно по това време бе паднала последната твърдина на южняшката съпротива срещу управлението на янките в Джорджия. Продължителната кампания, започнала преди четири години с настъплението на Шърман на юг от Долтън, доведе щата до окончателната му позорна гибел.

Изминалите три години на преустройство бяха белязани от нечуван терор. Всички си мислеха, че положението не би могло да бъде по-тежко. Ала Джорджия започваше да осъзнава, че преустройството тепърва ще покаже най-лошите си страни.

В продължение на тригодишния период федералното правителство се бе опитвало да натрапи чужди идеи и чужда власт на щата и с помощта на силата, в лицето на армията, до голяма степен бе успяло в намеренията си. Ала установеното ново господство действително се крепеше само на силата на оръжието. Янките бяха пълновластни господари в Джорджия, но против нейната воля. Политическите водачи на щата продължаваха да се борят за правото му на самоуправление според собствените му принципи и идеи. Не беше секнала съпротивата им срещу усилията на Вашингтон да постави Джорджия на колене и да я накара да признае централната власт, олицетворявана от него, като единствено законно управление.

Правителството на Джорджия тъй и не беше капитулирало официално, ала това беше обречена и безнадеждна борба. И все пак тази борба, макар и да не можеше да доведе до победа, поне отложи неизбежния край. В много други южни щати негрите вече заемаха важни обществени постове и мнозинството от органите на законодателната власт се състоеше от негри и „торбаланковци“. Ала благодарение на упоритата си съпротива Джорджия се бе държала досега. През по-голямата част от този тригодишен период Законодателното събрание се бе запазило под контрола на бели, и то демократи. Наистина в обстановката на военен диктат висшите държавни чиновници не можеха да сторят почти нищо, освен да протестират и да оказват пасивна съпротива. Властта им беше само на думи, но все пак обстоятелството, че щатът се управлява от джорджийци, действаше окуражително. А сега рухна и това последно укрепление.

Също както Джонстън и хората му преди четири години бяха принуждавани да отстъпват крачка по крачка от Долтън до Атланта, тъй и демократите джорджийци след 1865 година трябваше да изоставят една по една позициите си. Влиянието на федералното правителство над делата на щата и съдбините на гражданите му постепенно укрепваше. Насилието растеше и увеличаващите се военни наредби от ден на ден обезкръвяваха гражданската власт. Най-после се стигна дотам, че Джорджия изпадна в положението на завоювана провинция и се появи заповед, даваща право на глас на негрите, без оглед дали това се допуска от закона на щата или не.

Една седмица преди Скарлет и Рет да обявят годежа си, бяха проведени избори за губернатор. Кандидат на южняшките демократи бе генерал Джон Б. Гордън — един от най-обичаните и почитани жители на Джорджия. Противникът му от републиканския лагер се наричаше Булок. Изборите продължиха три дни вместо един. Претъпкани влакове превозваха негри от град на град, за да пуснат бюлетините си във всяко населено място по пътя. Естествено, победи Булок.

Ако завладяването на Джорджия от Шърман бе посрещнато с огорчение и мъка, обсебването на Законодателното събрание от янки, „торбаланковци“ и негри причини истинска покруса сред жителите на щата. Атланта, пък и цяла Джорджия кипяха от гняв.

А Рет Бътлър беше приятел на омразния Булок! Скарлет, с нейното обичайно пренебрежение към всичко, което не я засягаше пряко, нямаше и представа, че се провеждат избори. Рет не взе участие в гласуването, а отношенията му с янките не бяха с нищо по-различни отпреди. И все пак в очите на града той си оставаше републиканец от пребоядисаните и приятел на Булок — а в такъв момент това бе непростимо престъпление. Ако обявеният годеж наистина завършеше с брак, Скарлет също щеше да се превърне в презряна продажница. Тъкмо сега Атланта не бе разположена да проявява великодушие и благосклонност към когото и да било от вражеския лагер и при новината за предстоящия им брак, появила се в този зле избран момент, хората не си спомниха нито една от добрите прояви на двамата годеници, затова пък не пропуснаха да разнищят всичките им провинения.

Скарлет знаеше, че градът гъмжи от клюки, но нямаше ясна представа за истинското положение, докато мисис Мериуедър, подтикната от своето църковно дружество, не се зае да й поприказва за нейно добро:

— Тъй като милата ти майка е мъртва, а мис Пити не е омъжена и не притежава опита, за да… е, с две думи, да ти говори по този въпрос, чувствам, че е мой дълг да те предупредя, Скарлет. Капитан Бътлър не е подходяща партия за нито една жена от добро семейство. Той…

— Той отърва дядо Мериуедър и племенника ви от въжето.

Мисис Мериуедър настръхна. Преди по-малко от час бе провела твърде неприятен разговор със свекъра си. Старецът бе заявил, че тя очевидно малко държи на кожата му, след като не изпитва капчица признателност към Рет Бътлър, пък макар той да бил пребоядисан републиканец и нехранимайко.

— Скарлет, та той го стори само за да ни изиграе една подла шега и да ни злепостави пред янките — възрази мисис Мериуедър. — Знаеш не по-зле от мене, че е мошеник. Никога не е бил стока, но сега е просто възмутителен. Свестните хора дори в къщата си не биха го пуснали.

— Тъй ли? Много странно, мисис Мериуедър. Преди войната той бе твърде чест гост в дома ви. И доколкото си спомням, именно той подари венчалната рокля на Мейбъл. Пък може и да греша, а?

— През войната нещата стояха по-иначе и почтените хора понякога бяха принудени да общуват с не твърде подходящи… и това беше редно, защото се правеше в името на каузата. Не мога да повярвам, че ще се омъжиш за човек, който не само не отиде в армията, но се и подиграваше на доброволците.

— Той беше в армията — цели осем месеца. Участва в последния поход и се е сражавал в битката при Франклин, а при капитулацията е бил рамо до рамо с генерал Джонстън.

— Това не бях го чувала — заяви мисис Мериуедър с изражение, което подсказваше, че не го и вярва. — Обаче не е бил ранен — заключи тя с победоносен вид.

— Не беше единственият.

— Всички достойни мъже получиха рани. Аз лично не познавам нито един участник във войната, който да не е бил раняван.

На Скарлет й прикипя.

— В такъв случай всички мъже, които познавате, са били мухльовци, неспособни да се опазят от един дъжд, та камо ли от куршуми. И ето какво още ще ви кажа, мисис Мериуедър, та да го предадете на вашите загрижени приятелки. Аз ще се омъжа за капитан Бътлър и бих го сторила, без да ми мигне окото, дори да беше се сражавал на страната на янките.

Достолепната дама напусна дома в такова състояние, че даже шапката й се тресеше от ярост, и Скарлет разбра, че вместо критична доброжелателка от този ден в нейно лице ще има открит враг. Ала това не я засягаше. Мисис Мериуедър не можеше да я нарани нито с думи, нито с постъпки. Скарлет не се интересуваше от ничие мнение… ничие освен на Мами.

Скарлет беше изтърпяла припадъка на мис Пити при вестта, бе се овладяла пред Ашли, който някак внезапно посърна и й пожела щастие с извърнати настрани очи. Бе се развеселила и същевременно раздразнила от писмата на леля Полин и леля Йолали от Чарлстън, ужасени от новината. Те й забраняваха да се омъжва, убеждаваха я, че не само ще провали собственото си положение в обществото, но ще застраши и тяхното. Бе се разсмяла дори, когато Мелани със загрижено сбърчени вежди заяви тактично:

— Капитан Бътлър, то се знае, е много по-добър, отколкото го мислят хората и показа истинско благородство и остър ум, когато спаси Ашли. Пък и той все пак отиде да се сражава за Конфедерацията. Само че няма ли да е по-добре да не вземаш решението си толкова бързо, Скарлет?

Не, наистина не я тревожеше ничие мнение освен това на Мами. А думите на Мами я нараниха и разгневиха не на шега:

— Свършихте сума неща, дет щяха да съсипят мис Елен, да беше ви зърнала отнякъде. Колко съм се косила, аз си знам. Ама туй сега… думи нямам. Да земете за мъж една отрепка. Тъй я, отрепка! Хич не ми разправяйте, че бил от лична фамилия. Туй не важи. То сяко стадо си има мърша, пък той е мърша! Тъй да знаете, мис Скарлет. Търпях, кога грабнахте мистър Чарлс изпод носа на мис Хъни, пък пет пари не давахте за него. Кога измъкнахте мистър Франк от собствената си сестра, пак търпях. Колко неща съм видяла, дет зъб не съм обелила за тях. Амче вий давахте калпаво дърво скъпо и прескъпо, очерняхте колкот можете другите жентълмени, дет продават дъски, развявахте се самичка нагоре-надолу с тоз пусти кабролет, додет не си намерихте белята, а и мистър Франк си отиде мърцина зарад вас, моряхте от глад горките затворници. Се мълчах аз, макар да ми се счуваше гласът на мис Елен от небето: „Мами, Мами! Не го вардиш ти мойто дете както трява!“ Туй сичкото го изтърпях, ама сега няма да търпя, мис Скарлет. Не давам да се венчавате за отрепка. Докат съм жива, туй няма да го бъде.

— Ще се венчая за когото си искам — студено отвърна Скарлет. — Струва ми се, че забравяш мястото си, Мами.

— То си беше крайно време! Че ако аз не ви ги река тез приказки, кой ще ви ги рече?

— Обмислих нещата, Мами, и реших, че за тебе е най-добре да се върнеш в Тара. Ще ти дам малко пари и…

Мами се изправи с цялото си достойнство.

— Аз съм свободна, мис Скарлет. Не можете да ме пращате дет си щете, ако аз не река. В Тара ще ида, кога и вий тръгнете натам. Няма таквоз нещо на света, дето да ме накара да оставя детето на мис Елен самичко. Нито пък ще оставя внучетата на мис Елен да ги учи на ум и разум вторият им баща, тоз никаквец. Оттука не мърдам аз.

— Няма да позволя да останеш в дома ми и да се държиш грубо с капитан Бътлър. Аз ще се омъжа за него и точка по въпроса.

— Хич даже не е точка — бавно изрече Мами и в замъглените й старчески очи пламна готовност за битка. — Още много мога да река, дет никогаж не съм вярвала, че ще го река на някой от родата на мис Елен. Чувайте, мис Скарлет. Вий сте едно муле в конска сбруя. На мулето можеш му излъска копитата и косъма, можеш го окичи цялото с дрънкулки, па накрая и да го впрегнеш в богатска карета. Ама мулето си е муле. Никой няма да се улови, че е кон. Същата сте и вий. Може да имате копринени рокли и дъскорезници, и магазин, и пари и да се преправяте на расова кобила, ама пак сте си муле. Никого не можете излъга. Пък тоз Бътлър, нищо, че е от лична фамилия и е натъкмен кат жребец за продан — и той е муле досущ кат вас.

Мами прониза с поглед господарката си. Скарлет бе онемяла и разтреперана от обида.

— Щом сте си навъртели на пръста, че ще го земете онзи, значи ще го земете, знам си аз, щот сте вироглава кат татко си. Ама хич и да не си помисляте, че ще се махна оттука. Ще стоя да гледам докъде ще я докарате.

Без да изчака отговор, Мами се извърна и напусна стаята с такъв зловещ вид, сякаш последните й думи бяха: „… скоро ще се видим при Филипи.“^[2]

По време на сватбеното им пътешествие в Ню Орлиънс Скарлет предаде на Рет думите на Мами. За нейно учудване и негодувание той много се смя на изявлението на Мами за мулетата в конска сбруя.

— Никога не бях чувал толкова неоспорима истина, изказана тъй лаконично — рече Рет. — Мами е мъдра старица и една от малкото ми познати, чието уважение и благоразположение бих желал да спечеля. Ала тъй като съм муле, боя се, че никога няма да получа от нея нито едното, нито другото. Тя отказа да приеме дори златната монета от десет долара, която аз в своя младоженски плам й предложих след венчавката. Твърде малко хора съм срещал, които не се разтапят при вида на пари. Ала тя ме изгледа право в очите, благодари и ми заяви, че не е някаква си освободена негърка, тъй че няма нужда от парите ми.

— Защо се е наежила такава? И защо всички кудкудякат като квачки по мене? Моя работа си е за кого се омъжвам и колко пъти се омъжвам. Аз никога не съм се интересувала от хорските работи. Защо и те не ме оставят на мира?

— Мила моя, на този свят се прощава всичко, не се прощава само на онези, които не се интересуват от хорските работи. Ала нужно ли е да вдигаш вой до небето по тази причина? Често си повтаряла, че не те засяга какво мислят за теб. А какво се получава в действителност? Сама знаеш, че неведнъж си предизвиквала хората да те одумват за дреболии. Можеш ли да очакваш сега, че те ще отминат такова важно събитие без купища клюки? Би трябвало да си подготвена, че ще се приказва усилено, след като се омъжваш за злодей като мене. Ако бях злодей без име и без средства, общественото мнение нямаше да е тъй разлютено. Но един богат и процъфтяващ злодей — това вече е непростимо.

— Как ми се ще поне от време на време да бъдеш сериозен!

— Но аз съм сериозен. Благочестивите люде винаги се дразнят, когато на неблагочестивите им върви по мед и масло. Хайде горе главата, Скарлет. Помниш ли, веднъж ми каза, че най-много искаш да си богата, за да можеш всички да пратиш по дяволите. Ето ти сега удобен случай.

— Ала аз най-вече тебе исках да пратя по дяволите — отвърна Скарлет и се засмя.

— Искаш ли го още?

— Е, не толкова често както преди.

— Когато ти се прище, направи го, стига това да ти доставя удоволствие.

— Не бих казала, че ще ми достави огромно удоволствие — каза Скарлет и като се наведе, целуна го нехайно.

Тъмните му очи бързо пробягаха по лицето й, за да потърсят в изражението й нещо, което го нямаше там. Тогава той се изсмя рязко.

— Не мисли за Атланта. Забрави ония злобни баби. Доведох те в Ню Орлиънс да се забавляваш и искам непременно да е така.