Маргарет Мичъл
Отнесени от вихъра (46)

Глава XLVI

Малко семейства в северната част на града спаха през тази нощ, защото вестта за злата участ, сполетяла клана, и за остроумния план на Рет се пръсна със светкавична бързина благодарение на Индия Уилкс, която подобно на привидение се промъкваше през задните дворове, съобщаваше с развълнуван шепот новината през полуоткрехнати кухненски врати и продължаваше забързана във ветровитата нощ. Зад себе си остави сърца, изпълнени със страх и отчаяна надежда.

Гледани отвън, къщите бяха тъмни, безмълвни и потънали в сън, но вътре чак до зори се разнасяше тревожен шепот. Не само участниците в нощното нападение, но и всички членове на ку-клукс-клан бяха в готовност за бягство и почти във всяка конюшня по протежение на Прасковената улица имаше оседлани коне с пъхнати в кобурите пистолети, прикрепени към седлата, и торби, пълни с храна. Единственото, което предотврати това масово преселение, бе пошепнатото от Индия известие: „Капитан Бътлър каза да не бягате. Пътищата ще бъдат под наблюдение. Той е уредил всичко с оная Уотлинг…“ В тъмните стаи мъжете шепнеха: „Откъде-накъде ще вярваме на този пребоядисан негодник Бътлър? Туй може да е клопка!“ А жените умоляваха: „Не заминавайте. Щом е спасил Ашли и Хю, може да спаси всички ви. Щом Индия и Мелани му имат доверие…“ и тъй, мятащи се между вярата и съмнението, те останаха, защото нямаха друг избор.

По-рано през нощта войниците бяха потропали на десетина врати и онези, които не можеха или не желаеха да обяснят къде са били вечерта, бяха подкарани под арест. Сред прекаралите нощта в затвора бяха Рене Пикар, един от племенниците на мисис Мериуедър, братята Симънс и Анди Бонел. Те бяха участвали в злополучното нападение, но се бяха откъснали от другите по време на престрелката. А после, след бясна езда до домовете си, се озоваха в ареста, преди още да научат плана на Рет. За щастие всички до един отвърнаха на въпроса къде са били, че то си е лично тяхна работа, а не на някакви си проклети янки.

Задържаха ги за допълнителни разпити на сутринта. Старият Мериуедър и чичо Хенри Хамилтън бяха заявили най-безсрамно, че са прекарали вечерта в увеселителното заведение на Бел Уотлинг, и когато капитан Джафъри раздразнено отбеляза, че са прекалено възрастни за подобни забавления, те без малко не се сбиха с него.

Самата Бел Уотлинг също трябваше да отговаря на въпросите на капитан Джафъри и преди още той да е съобщил повода за пристигането си, тя му се разкрещя, че тази вечер заведението й е затворено. Компания пияни скандалджии се изсипали малко преди това, сбили се, обърнали всичко наопаки, счупили най-скъпите й огледала и тъй разтревожили младите дами, че и дума не можело да става те да продължат работата си същата нощ. Но ако капитан Джафъри бил дошъл само да се почерпи, барът все още бил отворен…

Капитан Джафъри, притеснен и изнервен от сподавените усмивки на хората си и от това, че е тръгнал да гони оня, дето клати гората, заяви ядосано, че не му трябва нито пиене, нито млади дами, и попита Бел дали не знае имената на клиентите, нанесли въпросните щети на заведението й. О, разбира се, тя ги познавала. Били редовни посетители. Идвали всяка сряда вечер и сами се назовавали „средените демократи“, а какво означавало това, тя съвсем не знаела, нито пък се интересувала. Обаче не си ли платели за счупените огледала в салона на горния етаж, щяла да ги преследва чрез закона. Нейното заведение било почтено и… А, имената им ли? Бел без колебание изреди имената на дванайсетте заподозрени. Капитан Джафъри се усмихна кисело.

— Тия проклети бунтовници имат по-съвършена организация и от нашата Тайна служба — процеди той. — Ти и момичетата ти трябва да се явите утре пред началника на военната полиция.

— А началникът ще ги накара ли да ми платят огледалата?

— По дяволите с твоите огледала! Накарай Рет Бътлър да ти ги плати. Нали той е собственик на заведението.

Преди да се съмне, всички семейства на бившите конфедерати бяха узнали подробности за случилото се. Дори и негрите им, на които никой нищо не беше казвал, също бяха научили събитията по черната клюкарска мрежа, непостижима за представите на белия човек. Всички знаеха как са били убити Франк Кенеди и недъгавият Томи Уелбърн и как са ранили Ашли, когато носел тялото на Франк.

Лютата женска ненавист, пламнала срещу Скарлет, задето е станала повод за разигралата се трагедия, бе смекчена донякъде от съзнанието, че съпругът й е мъртъв, и това й беше известно, но не можеше да го признае гласно и бе лишена дори от мизерната утеха да предяви иск за тялото му. Докато не се развиделеше, за да бъдат намерени труповете, и властите не я уведомяха официално, тя не биваше да се издава, че знае нещо. Франк и Томи с пистолети в безжизнените ръце се вкочаняваха сред повехналите бурени на една поляна. И сега янките щяха да говорят, че са се изпозастреляли в пиянска свада заради някое момиче от заведението на Бел. Съчувствието към Фани, съпругата на Томи, родила съвсем наскоро, беше всеобщо, но никой не можеше да се промъкне в тъмното, за да я види и утеши, защото домът й бе обкръжен от отряд янки, чакащи завръщането на Томи. Друг отряд седеше пред къщата на леля Пити и чакаше Франк.

Още призори, кой знае как, се бе промъкнала новината, че същия ден военните ще водят разпити. Жителите на Атланта, с подпухнали от безсъние и тревожно очакване очи, знаеха, че спасението на някои от най-видните им съграждани зависи от три неща: дали Ашли Уилкс ще успее да се изправи на крака, за да се появи пред военните власти и да създаде впечатление, че отпадналият му вид се дължи само на снощното препиване; дали Бел Уотлинг ще потвърди, че тези мъже са прекарали цялата вечер в дома й, и дали Рет Бътлър ще гарантира, че е бил непрекъснато с тях.

Последните две имена предизвикваха безсилна ярост сред гражданите. Бел Уотлинг! Непоносимо бе тъкмо на нея да дължат живота на близките си! Жените, които демонстративно минаваха на отсрещния тротоар, щом срещнеха Бел, се питаха тревожно дали тя е запомнила тази обида и трепереха от страх, че може да е тъй. Самите мъже не се чувстваха чак толкова унизени, че й дължат спасението си, защото я смятаха за доста апетитна. Тях далеч повече ги тормозеше мисълта, че животът и свободата им зависят от Рет Бътлър, един пребоядисан спекулант. Бел и Рет — най-прословутата лека жена и най-омразният мъж за града. И тъкмо на тях трябваше да се чувстват признателни.

Друга мисъл, която разпалваше у тях безсилен гняв, бе, че янките и „торбаланковците“ ще им се надсмиват. О, как щяха да им се надсмиват! Дванайсет от най-видните жители на града бяха изобличени като постоянни посетители в заведението на Бел Уотлинг! Двама от тях бяха загинали в двубой заради някакво си леко девойче, а останалите бяха изхвърлени толкова пияни, та чак и Бел бяха вбесили, и една част седяха сега в затвора, отричащи да са били там, след като всички знаеха, че са били!

Гражданите на Атланта ненапразно се опасяваха, че янките ще ги вземат на подбив. Пришълците твърде дълго бяха усещали болезнено южняшката студенина и високомерие и сега бе дошъл удобният случай да дадат воля на злорадството си. Офицери будеха другарите си, за да им разправят случилото се. Мъже вдигаха съпругите си от сън в ранни зори и им разказваха историята, като спестяваха подробностите, неприлични за женски уши, а жените от своя страна се обличаха припряно и тичаха да тропат на съседските врати, за да предадат чутото. Севернячките намираха станалото безкрайно забавно и се смееха със сълзи. Ето ти то прочутото южняшко благородство и изтънченост! Сега жените им, които винаги държаха главите си вирнати и пресичаха всякакви опити за близост, май нямаше да са тъй надменни. Та нали всички разбраха къде си прекарват времето съпрузите им, когато казваха, че ходят на политически събрания. Политически събрания! Ама че подходящо име за заниманията им!

Но макар и развеселени от събитието на деня, те съчувстваха на Скарлет за понесената трагична загуба. Все пак Скарлет беше истинска дама — една от малкото в Атланта, които се държаха добре с янките. Тя беше предизвикала вече състрадание у тях с това, че й се налагаше да работи, защото съпругът й не можеше или не желаеше да й осигурява нужните средства. Макар мъжът й да беше мухльо, за бедното създание сигурно бе ужасно да открие, че не й е бил верен. А дваж по-ужасно беше, че едновременно с това разкритие бе пристигнала и вестта за смъртта му. В края на краищата да имаш беден съпруг, бе по-добро, отколкото да нямаш никакъв и севернячките решиха да станат още по-любезни със Скарлет. Що се отнасяше до останалите — мисис Мийд, мисис Мериуедър, мисис Елсинг, вдовицата на Томи Уелбърн и най-вече мисис Ашли Уилкс, — на тях щяха да се смеят в очите всеки път, щом ги срещнеха. Добър урок щяха да им дадат за тяхната неучтивост.

На същата тема бяха посветени и много от разговорите, водени тази нощ шепнешком и на тъмно в северната част на града. Южнячките с жар уверяваха съпрузите си, че пукната пара не дават какво ще си помислят янките. Ала в себе си предпочитаха да бъдат подложени на изтезания, отколкото да понасят многозначителното хилене на севернячките, без да могат да кажат истината за своите съпрузи.

Доктор Мийд, не на себе си от оскърбено достойнство, задето Рет ги бе подредил така, заяви на мисис Мийд, че ако не се страхувал от неприятности за другарите си, щял по-скоро да си признае истината и да се примири с бесилката, отколкото да каже, че е бил у Бел.

— Та това е обида, нанесена на вас, мисис Мийд — беснееше той.

— Но нали всички знаят, че не сте били там, за да… за да…

— Янките не го знаят. Оставят ли ни живи, значи са повярвали на тази мръсотия. Ще има да ни се надсмиват. Лудост ме хваща само при мисълта, че ще повярват и ще се подиграват. А обидата е и към вас, защото… скъпа моя, аз винаги съм ви бил верен.

— Това го зная. — Мисис Мийд се усмихна в тъмното и постави слабата си ръка в дланта на доктора. — Но дори да имаше някаква истина в онази измислица, аз пак бих го приела, само косъм да не падне от главата ви.

— Мисис Мийд, опомнете се, какво говорите! — извика докторът втрещен от тази неподозирана трезвост у съпругата си.

— Зная какво говоря. Изгубих Дарси, след него и Фил и вие сте единственото, което ми остана. По-скоро бих се съгласила завинаги да се заселите в онова място, отколкото да ви изгубя.

— Вие сте се побъркали! Не съзнавате какво приказвате.

— Старият ми глупчо — нежно промълви мисис Мийд и облегна глава на рамото му.

Все още разлютен, доктор Мийд помълча малко и погали бузата й, а после отново избухна:

— И като връх на всичко да бъдеш спасен от човек като онзи Бътлър! Бесилото е песен в сравнение с това падение. Не, макар и да му дължа живота си, не мога да бъда учтив с него. Наглостта му е пословична, а безочливият му стремеж към печалби ме отвращава до смърт. Та той дори не пожела да постъпи в армията!

— Мели казваше, че отишъл да се бие след падането на Атланта.

— Това е лъжа. Мис Мели е готова да повярва на всеки обигран негодник. Ала ей Богу, съвсем не разбирам защо той постъпва така — защо сам си навлича неприятности. Не ми е драго да го кажа, но… е, накратко, открай време се говори за него и мисис Кенеди. Аз самият твърде често съм ги виждал да се връщат от пътуване извън града през последната година. Изглежда заради нея се намесва в историята.

— Ако беше заради Скарлет, по-скоро не би мръднал и пръста си. За него би било добре дошло да обесят Франк Кенеди. Мисля, че го върши заради Мели…

— Мисис Мийд, ама вие да не би да намеквате, че има нещо между тях двамата!

— О, не бъдете глупав. Работата е там, че тя винаги е изпитвала необяснима симпатия към него, още откакто той се опита да уреди размяната на Ашли като военнопленник. Едно нещо не мога да му отрека — когато е с нея, той никога не се усмихва с онзи негов отвратителен, уж любезен маниер. Превръща се в образец на приятния и деликатен кавалер — все едно виждаш пред себе си друг човек. От начина, по който се държи с Мели, се вижда, че стига да искаше, би могъл да бъде напълно порядъчен. А колкото до моите догадки защо се замесва във всичко това… Докторе, на вас няма да ви се понравят моите догадки.

— На мен изобщо нищо не ми се нрави в цялата история.

— Та аз мисля, че той го върши донякъде заради Мели, но най-вече, за да изиграе на всички ни една голяма шега. Ние тъй явно показвахме дълбоката си ненавист към него, а сега той ни хвана натясно, тъй като сте изправени пред избора или да кажете, че сте били в дома на онази Уотлинг и да опозорите себе си и съпругите си пред янките, или да признаете истината и да бъдете обесени. Той е наясно, че по този начин ще накара всички ни да се чувстваме задължени на него и неговата… метреса, а това ни ужасява почти колкото бесилката. О, бих се обзаложила, че създалото се положение безкрайно го забавлява.

Докторът изпъшка.

— Той изглеждаше доволен и весел още когато ни качи горе, в онова място.

— Докторе… — Мисис Мийд се поколеба. — А на вас как ви се видя там?

— За какво приказвате, мисис Мийд?

— За заведението й. Как изглежда? Има ли кристални полилеи? Ами червени плюшени завеси и безброй големи огледала с позлатени рамки? А момичетата… те бяха ли разсъблечени?

— Господи Боже! — извика поразен докторът, защото никога не си бе представял, че толкова горещо може да бъде любопитството на една добродетелна жена спрямо леконравните й посестрими. — Как можете да задавате такива неделикатни въпроси? Вие не сте на себе си. Ще ви забъркам едно сиропче за успокоение.

— Не ми трябват сиропчета. Искам да ми отговорите на въпроса. О, Господи, та това е единствената ми възможност да разбера как изглежда това греховно място, а вие се инатите и не искате да ми кажете!

— Нищо не съм забелязал. Уверявам ви, бях толкова смутен, когато се озовах там, че не съм и погледнал обстановката — намусено заяви докторът, повече разстроен от неподозираните страни в характера на жена си, отколкото от всичките си нощни преживелици. — А сега, с ваше позволение, ще се опитам малко да поспя.

— Е, спете тогава — каза тя с явно разочарование в гласа. А когато докторът се наведе да събуе ботушите си, тя отново се обади със съживена бодрост: — Сигурна съм, че Доли е успяла да измъкне всичко от дядо Мериуедър и утре ще ми го разкаже.

— Боже милостиви! Да не би да искате да кажете, мисис Мийд, че почтените жени разговарят помежду си за тия неща?…

— О, я си лягайте — рече мисис Мийд.

 

 

На следващия ден валя мокър сняг, но със сгъстяването на зимния сумрак ледените пръски спряха и задуха студен вятър. Загърната в наметката си, Мелани излезе на пътеката пред дома им и в недоумение последва един непознат черен кочияш, който бе дошъл да я повика, без да даде никакви обяснения, и сега я водеше към някаква закрита карета, спряла пред къщата. Когато приближиха, вратичката на каретата се отвори и в тъмнината вътре тя зърна една жена.

Мелани се наведе напред и като се взираше напрегнато, попита:

— Коя сте вие? Не бихте ли влезли в къщата? Вън е много студено.

— Моля ви, мисис Уилкс, качете се тук и поседете за минута с мен — чу се един смутен глас от каретата, който й се стори смътно познат.

— О, но това е мис… мисис… Уотлинг! Аз толкова исках да ви видя! Трябва да влезете у дома.

— Не мога да сторя това, мисис Уилкс — рече притеснено Бел Уотлинг. — Вие влезте и седнете за малко при мен.

Мелани се качи в каретата и кочияшът затвори вратичката зад нея. Тя седна до Бел и хвана ръката й.

— Никога не бих могла да ви се отблагодаря за това, което направихте днес. Всички ние сме ви безкрайно благодарни.

— Мисис Уилкс, не биваше да ми пращате бележката таз заран. Колкото до мене, горда съм, че ми писахте, ала можеше янките да я пипнат, а за туй, дето споменавате, че ще дойдете лично да ми благодарите, мога само да река, че трябва да сте си изгубили ума! Може ли такова нещо! Веднага щом се мръкна, дойдох тука, та да ви кажа хич и да не си помисляте за това. Ами че нали аз… пък вие… Не, не е редно, и дума да не става.

— Защо да не е редно да посетя една добра жена и да й благодаря, че е спасила живота на съпруга ми?

— Оставете тез щуротии, мисис Уилкс! Разбирате какво искам да ви река.

Мелани млъкна за момент, смутена от неизказаното в думите й. Тази хубава и прилично облечена особа, седнала в тъмната карета, нито по вид, нито по говор отговаряше на представите й за лека жена, съдържателка на публичен дом. Тя изглеждаше… е, малко неука и простовата, но в същото време много приятна и добродушна.

— Държали сте се чудесно пред началника на военната полиция, мисис Уотлинг! Тъкмо вие и другите… вашите… младите дами спасихте живота на мъжете ни.

— Аз пък викам, че мистър Уилкс беше чудесен. Просто не знам как беше успял да се вдигне на крака и да отговаря на въпросите тъй спокойно. Снощи, като го видях, от него шуртеше кръв като от заклано прасе… Дай Боже да се оправи, а, мисис Уилкс?

— Да, благодаря ви. Лекарят каза, че куршумът не е засегнал костта, но е изтекла много кръв. Тази сутрин той беше… ами доста се беше подкрепил с бренди, защото иначе нямаше да има сили да се представи тъй добре. Но именно вие, мисис Уотлинг, бяхте истинската им спасителка. Когато се ядосахте и почнахте да приказвате за счупените огледала, бяхте много… много убедителна.

— Благодаря ви, мадам, но смятам… смятам, че и капитан Бътлър отлично се справи — каза Бел със свенлива гордост в гласа.

— О, той беше великолепен! — възкликна с топло чувство Мелани. — Янките просто не можеха да не повярват на показанията му. Ако не беше той с неговата съобразителност, не зная какво ни чакаше. Нямам думи за признателността си към него… и към вас също! Колко сте добра и мила!

— Много ви благодаря, мисис Уилкс. С радост го сторих. Аз… дано не съм ви огорчила, като приказвах там, дето мистър Уилкс бил редовен посетител в моето заведение. Уверявам ви, той никога…

— Да, зная. Не сте ме огорчили ни най-малко. Към вас изпитвам само дълбока признателност.

— Бас хващам, че другите дами не са ми признателни — заяви Бел с неочаквана жлъч. — Обзалагам се също, че и на капитан Бътлър не са благодарни. Наопаки, сега още повече ще го намразят. Сигурна съм, че друга дама освен вас няма да дойде да ми каже „благодаря“. Хич няма и да ме погледнат, като се срещнем на улицата. Ала не ме е грижа. Техните мъже и да бяха ги обесили, на мен ми е все едно. Но за мистър Уилкс не ми беше все едно. Туй е, защото помня колко добра бяхте към мен през войната с онез пари за болницата. Ни една жена в целия град не е била тъй внимателна към мене като вас, а аз добрините не ги забравям. Само като си представих, че ще останете вдовица с невръстно дете, ако обесят мистър Уилкс… Вашето момченце е много сладко, мисис Уилкс. И аз имам момченце, та…

— Ах, наистина ли? И то ли живее във… ъъ…

— О, не, мадам! Синът ми не е в Атланта. Никога не е идвал тук. Учи в един пансион. От мъничък не съм го виждала. Аз… е, да оставим туй… Та когато капитан Бътлър поиска от мене да излъжа зарад тия мъже, аз поисках да узная кои са те точно и щом научих, че мистър Уилкс е сред тях, хич не се и поколебах. А на моите момичета тъй им рекох: „Душичките ще ви извадя, ако не натъртите, че мистър Уилкс цяла вечер е бил при вас горе.“

— О! — промълви Мелани, още повече смутена от неуместната забележка на Бел за „момичетата“ й. — О, много… ъъ… много мило от ваша страна и… от тяхна също.

— Вие го заслужавате — сърдечно откликна Бел. — Но за друг никой не бих го сторила. Ако ставаше дума само за мъжа на мисис Кенеди, не бих си мръднала пръста, каквото и да викаше капитан Бътлър.

— Защо?

— Виждате ли, мисис Уилкс, жените от нашта професия научават сума неща. Доста дами ще се зачудят и стреснат, ако можеха да си представят колко много знаем за тях. Не е стока тя, мисис Уилкс. Тя уби мъжа си и онуй добро момче Уелбърн също — като да ги беше гръмнала с пищов. Тя стана причина за всичко, като кръстосваше сама из Атланта, та пусна мухи в главите на разни негри и бели отрепки. Ами че дори от моите момичета нито едно…

— Не бива да говорите тъй непочтително за снаха ми — хладно я пресече Мелани, мигом застанала нащрек.

В желанието си да се извини Бел неволно сложи ръка върху рамото на Мелани, но веднага я отдръпна.

— Не ме отблъсквайте тъй студено, мисис Уилкс. Не мога да го понеса, след като бяхте тъй мила и блага с мен. Забравих колко я обичате. Много съжалявам, дето тъй рекох. Пък и за горкия мистър Кенеди ми е жал, че го убиха. Добър човек беше. Купувах от него някои неща за заведението и той всякога се държеше много любезно, ама мисис Кенеди… Вие сте къде-къде повече от нея, мисис Уилкс. Много студена жена е тя, тъй мисля аз, и толкоз… Кога ще погребват мистър Кенеди?

— Утре сутринта. А за мисис Кенеди грешите. Да можехте да я видите сега — просто е съсипана от скръб.

— Може, кой знае — измърмори Бел с очевидно недоверие. — Е, аз трябва да тръгвам. Боя се, че ако стоя по-дълго, някой може да разпознае каретата, а за вас няма да е добре. Исках да ви река, мисис Уилкс, ако ме срещнете по улицата, може… може да не ми приказвате. Няма да ви се сърдя.

— Ще бъде чест за мен да разговарям с вас. Гордея се, че съм ви задължена. Надявам се… надявам се пак да се видим.

— Не — каза Бел. — Туй няма да е редно. Лека нощ.