Маргарет Мичъл
Отнесени от вихъра (44)

Глава XLIV

Мартенският следобед беше ветровит и студен и Скарлет придърпа високо под мишниците си покривалото на кабриолета, поела по пътя Дикейтър към дъскорезницата на Джони Галахър. През тези дни беше твърде рисковано да се движи сама и тя го знаеше, по-рисковано от всякога, защото негрите бяха станали съвсем необуздаеми. Както бе предсказал Ашли, излезе, че трябва да плащат дяволски скъпо за отказа на Законодателното събрание да ратифицира поправката към Конституцията. Този акт бе истински шамар в лицето на побеснелия Север, който не забави отмъщението си. Северът бе твърдо решен да наложи на щата правото на негрите да гласуват и за тази цел бе обявено, че в Джорджия има въстание, вследствие на което бе наложен най-суров военен режим. На практика Джорджия вече не съществуваше като отделен щат, а образуваше заедно с Флорида и Алабама „Военен район номер три“ под командата на генерал, назначен от федералното правителство.

Ако преди животът бе изпълнен с несигурност и заплаха, сега бе два пъти по-тежък. Военните наредби, които се виждаха на населението толкова строги предишната година, сега изглеждаха невинни в сравнение с новите, издадени от генерал Поуп. Бъдещето, в което негрите щяха да управляват и издават закони, се очертаваше мрачно и безнадеждно и щатът безсилно роптаеше и се озлобяваше все повече. Що се отнася до негрите, шумът, вдигнал се около тях, ги издигаше в собствените им очи и им замайваше главите, а тъй като усещаха зад гърба си армията на янките, те се държаха все по-независимо. Смятаха, че могат всичко да си позволяват.

В тези размирни и опасни дни Скарлет се страхуваше, но наред със страха си бе изпълнена с решителност и продължаваше да прави обиколките си сама с пистолета на Франк, пъхнат под тапицерията на кабриолета. Наум тя проклинаше Законодателното събрание, задето бе навлякло на всички им тая злочестина. Каква полза от красивата му и смела постъпка, от жеста му, който всички окачествяваха като изключителна доблест? Това просто бе утежнило положението им до краен предел.

Щом наближи пътеката, водеща между голите дървета надолу към ручея, край който бе разположен кварталът Шантитаун, тя плесна коня, за да ускори ход. Винаги се чувстваше притеснена, когато минаваше край това разхвърляно множество от мръсни войнишки палатки и дървени бараки. От всички квартали в Атланта или близо до нея този се ползваше с най-лоша слава, тъй като бе обитаван от най-мизерната утайка сред негрите, от черни проститутки и случайни бели голтаци от най-окаяните. Носеше се мълва, че тук намират убежище бели и черни престъпници, и когато янките търсеха някого, най-напред се отправяха към Шантитаун. Тук тъй редовно се стреляше и се вадеха ножове, че властите рядко си правеха труда да дирят виновниците и оставяха жителите сами да уреждат тъмните си дела. По-навътре в гората имаше казан, където варяха долнокачествено царевично уиски, и нощем бараките покрай ручея кънтяха от пиянски викове и ругатни.

Дори янките признаваха, че това е средище на порока и че трябва да бъде унищожено, ала не предприемаха никакви стъпки в тази посока. Жителите на Атланта и Дикейтър, принудени да използват този път, свързващ двата града, проявяваха бурно негодувание. Мъжете разхлабваха кобурите на пистолетите си, когато минаваха край Шантитаун, а благовъзпитаните жени приближаваха това място рядко и с неохота дори под закрилата на мъже, защото край пътя се въргаляха пияни и размъкнати негърки и подвикваха на минувачите грубо и оскърбително.

Докато Арчи беше до нея, Скарлет изобщо не се замисляше за Шантитаун, защото дори и най-наглата негърка не се осмеляваше да я сподиря с подигравки. Ала откакто бе принудена да пътува сама, имаше куп досадни дребни произшествия. Когато тя минаваше, повлеканите сякаш се надпреварваха коя ще изреди повече обиди. А тя не можеше да стори нищо, освен да се прави, че не ги вижда и вътрешно да кипи от ярост. Бе лишена дори от утехата да споделя неприятностите си със съседите или близките си, защото съседите щяха да възкликнат тържествуващо: „Ами ти какво очакваше?“ — а семейството й щеше да нададе кански викове и отново да се опита да я затвори у дома. Тя обаче нямаше никакво намерение да прекрати пътуванията си.

Слава Богу, този ден край пътя нямаше парцаливи жени! Когато мина край пътеката, водеща към селището, тя погледна с отвращение към тумбестите коптори, скупчени в падината, осветени от бледите полегати лъчи на следобедното слънце. Духаше студен вятър, който довя до обонянието й смесената миризма на горящи дърва, пържено свинско и мръсни отходни места. Тя извърна носа си настрани, здраво плесна коня с поводите, за да отминат по-бързо, и кабриолетът се насочи към завоя на пътя.

Тъкмо се канеше да си отдъхне облекчено, когато от страх сърцето и сякаш отиде чак в гърлото, защото иззад дебелия дънер на един дъб пред нея безшумно изскочи грамаден негър. Беше уплашена, но не дотолкова, че да изгуби ума и дума, и само след миг конят спря и пистолетът на Франк се озова в ръката й.

— Какво искаш? — попита тя с всичката твърдост, която успя да събере.

Едрият негър отново отскочи зад дъба и в отговор се чу уплашеният му глас:

— Оле Боже, мис Скарлет, да не земете да гръмнете по Големия Сам?

Големия Сам! В първия миг тя не можа да осъзнае думите му. Та това беше Големия Сам, надзирателят от Тара, когото бе видяла за последен път по време на обсадата. Какво, за Бога, търсеше тук?…

— Покажи се да видя дали наистина си Сам!

Той неохотно излезе от прикритието си — окъсан, бос гигант, облечен в сини памучни панталони и сако от синя юнионистка униформа, което бе твърде късо и тясно за едрата му фигура. Когато се увери, че това наистина е Големия Сам, тя пъхна пистолета на мястото му и радостно се усмихна.

— О, Сам! Колко хубаво, че те срещнах!

Сам се завтече към кабриолета, доволно ухилен, с ококорени очи и лъснали бели зъби и стисна протегнатата й ръка в грамадните си черни лапи. С яркорозовия си език, увиснал отвън, и с комичните движения на цялото си тяло, изразяващи несдържания му възторг, той напомняше подскачащо огромно куче.

— Бога ми, ама че се радвам да зърна пак някой от фамилията! — викна той, като мачкаше ръката й тъй силно, че тя се уплаши да не сдроби костите й. — А вие, мис Скарлет, що сте станали толкоз люта, че веднага вадите пищов?

— Напоследък много лоши хора се навъдиха, Сам, та без оръжие не може да се пътува. А ти, един почтен негър, какво, за Бога, търсиш в тоя отвратителен Шантитаун? Защо не дойде в града да ми се обадиш?

— Божке, мис Скарлет! Че аз не живея в Шантитаун. Само за малко съм отседнал туканка. В таквоз място не оставам. Откак се помня, не бях виждал мизерни негри като тез. Пък за туй, че живеете в Атланта, хич и не знаех. Виках си, че сигур сте в Тара. Бях си наумил да дойда там при първа сгода.

— От обсадата насам все в Атланта ли живя?

— Не, господарке, обикалях насам-натам! — Той освободи ръката й и тя я раздвижи с болезнена гримаса, за да се увери, че костите са цели. — Нали помните кога се видяхме последно?

Скарлет си припомни горещия ден тъкмо преди обсадата, когато бе седяла в каретата на Рет и група негри, с Големия Сам начело, бяха минали под строй по прашната улица към укрепленията, запели „Слез на земята, Мойсей“. Тя кимна.

— Бъхтах се кат пес да копая дупки и да пълня чували с пясък чак додет конфедератите се махнаха от Атланта. Онзи капитан, дет ни беше началник, го утрепаха и нямаше кой да заповяда на Големия Сам кво да прави. Тогаз рекох да се скротя в храстите. Щеше ми се да се прибера в Тара, ама дочух, че натам сичко било изгорено. Пък и страх ме беше да вървя открито, щот патрулите щяха да ме погнат, дет нямам пропусквателно. Тогаз се изтърсиха янките и един господин, чини ми се да беше пулковник, зе, че ме хареса и ме прибра да му гледам къщата и да му чистя ботушите.

Та тъй, господарке! Работата ми порасна, щот вече бях домашен слуга кат Порк, пък преди си бях нищо и никакъв полски негър. На пулковника нищо не му рекох къв и що съм бил, та… Ама тез янки били много прости хора, мис Скарлет! На него му беше се тая и хич не се догади! Та той ме задържа и после отидохме с него в Савана, когат генерал Шърман тръгна натам. Леле, леле, мис Скарлет, каквит ужасии видях по пътя за Савана, никогаж не бях ги и сънувал! Грабеха и палеха на поразия… Ами Тара дали я запалиха, мис Скарлет?

— Опитаха се, но ние изгасихме пожара.

— Много ми е драго, господарке, тъй да знаете. Че то Тара си ми е моят дом и аз исках там да си се върна. Ама щом свърши войната, моят пулковник ми рече: „Чувай, Сам! Ти ще дойдеш с мене на Север. Хубави пари ще ти давам.“ То и аз, господарке, като сички негри исках да я опитам ква ще да бъде таз свобода, преди да се върна у дома, та отидох с пулковника на Север. Бях и във Вашингтон, и в Нюорк, та накрая и в Бостън, дет живее пулковникът. Право ви думам, господарке, сума свят видя тоз негър, дет го гледате пред вас! А колко коне и карети по улиците при янките — чет нямат! Се ме беше страх да не ме сгазят!

— Хареса ли ти на север, Сам?

Сам почеса къдравата си глава.

— Бе как да ви река — и да, и не. Пулковникът беше много благ човек и негрите ги разбираше. Ама, госпожата му — съвсем друга работа. Още щом ме видя първия път, зе да ми вика „мистър“. Тъй беше, господарке, ако щете вярвайте, та тогаз аз само дет не паднах от почуда. Пулковникът й рече да ми вика „Сам“ и тя вече се тъй ми викаше. Хубаво, ама онез янки, дет за пръв път ме виждаха, ме именуваха „мистър О’Хара“ и се току ме канеха да седна при тях, сякаш съм им равен. Само че аз нивга не съм бил на равна нога с белите хора, пък вече съм стар да се уча тепърва. И знаете ли, мис Скарлет, уж се държат с мене кат да съм някой големец, а усещам, че вътре, в сърцето си, не ме приемат, щот съм черен, пък те не ги обичат черните. Май се и побояваха от мене, задет съм толкоз голям. И сички се едно и също ме питаха — дали са ме гонили с кучета и често ли са ме били с камшик. Боже господи, мис Скарлет, че кога са ме били мене! Щеше ли да позволи мистър Джералд да бият негър, дет струва цял куп пари?

Та разправях им аз ква добра господарка беше мис Елен и как ме гледаше кат писано яйце цяла седмица, кога ме беше тръшнала племонията, ама те не фащаха вяра. По едно време голяма мъка ме налегна за мис Елен и за Тара, додет усетих, че вече не мога да търпя. Дигнах си партушините и кат се прекачвах от трен на трен, добрах се до Атланта. Да щете да ми купите един билет до Тара, много ще ми е драго да си се върна у дома, да се прибера пак при мис Елен и при мистър Джералд. Стига ми толкоз свобода. На мене ми дай някой да ми поднася готвено три пъти на ден, да ми казва кво да правя и да ме гледа, кат съм болен. Ами я ако пак ме пипне племонията? Оназ госпожа янки да не би да се загрижи за мене? Хич окото й няма да мигне! Макар и да ми вика „мистър О’Хара“, няма да седне да будува над постелята ми. Виж, мис Елен е друга работа, тя… Ама кво ви стана, мис Скарлет?

— Мама и татко не са живи, Сам.

— Не са живи ли? Вий нещо се глумите с мене, мис Скарлет. Не бива тъй, не е хубаво.

— Говоря ти истината. Мама почина, когато хората на Шърман минаха през Тара, а татко… той се помина през юни. О, Сам, не плачи. Моля те, недей! Защото иначе и аз ще ревна. Недей, Сам! Не мога да го понеса. Да не говорим за това сега. Друг път ще ти разкажа… в Тара сега е мис Сюелин, омъжи се за един чудесен човек — мистър Уил Бентийн. Мис Карийн отиде в… — Скарлет млъкна. По никакъв начин не можеше да обясни на разплакания здравеняк какво означава думата „манастир“. — Премести се да живее в Чарлстън. Но Порк и Приси са в Тара… Хайде, Сам, престани да подсмърчаш. Наистина ли искаш да се върнеш у дома?

— То се знае, само че няма да е както аз си го мислех, няма да е същото без мис Елен…

— Сам, а би ли искал да останеш тук в Атланта и да работиш при мене? Имам нужда от кочияш — голяма нужда; наоколо се навъртат злосторници и не мога да пътувам сама.

— Тъй е, мис Скарлет, право казвате. Тъкмо си бях наумил да ви река, че не бива да се возите самичка през гората. Вий даже не знаете кви лоши негри са се навъдили, най-вече сред тез, дет живеят в Шантитаун, пък вече чух да се приказва за вас. Вчера ви зърнах да минавате край онез черни никаквици, дет викаха подир вас, ама тъй бързо префучахте, че не можах да ви стигна. Рекох си, че ще им съдера кожичката от бой на тез проклети негърки, та тъй и направих де. Мигар не видяхте, че днес никой не се навърта край пътя?

— Да, Сам, забелязах това и много ти благодаря. Та ще се съгласиш ли да ми станеш кочияш?

— Мис Скарлет, благодарско, че ме искате, ама аз по-хубаво да си вървя в Тара.

Големия Сам се загледа упорито в земята и почна да чертае безцелно фигурки в прахта с босия си крак. В целия му вид личаха смущение и неловкост.

— Но защо? Ще ти плащам добре. Трябва да се съгласиш.

Сам вдигна широкото си черно лице и в глуповатото му, по детски наивно изражение тя прочете страх. Той се приближи към кабриолета, надвеси се към ухото й и прошепна:

— Мис Скарлет, аз трява да си обирам крушите от Атланта. В Тара ще вървя, там няма да ме намерят. Аз… аз утрепах човек.

— Негър ли?

— Не, господарке. Бял човек, един войник янки, и сега ме дирят. Тъкмо затуй съм в Шантитаун.

— Но как стана това?

— Беше пиян и рече нещо, дет никогаж не мога да го изтърпя, та го стиснах за врата и… Не че исках чак да го утрепа, мис Скарлет, ама пусто ръцете ми много яки и без да се усетя, съм му видял сметката! Та затуй се скрих туканка, а вчера кат ви зърнах, си рекох: „Слава тебе, Господи! Туй е мис Скарлет! Тя ще ме отърве. Няма да остави янките да ме пипнат. Тя ще ме прати в Тара.“

— Значи казваш, че те търсят? Знаят, че ти си го направил, така ли?

— Тъй, тъй. Нали съм си голям, не могат ме сбърка с друг. От мен май няма по-грамаден негър в Атланта. Идваха вече да ме дирят тука оназ нощ, ама едно момиче негърче ме скри в колибата си в гората, та се размина.

Скарлет помълча смръщена. Това, че Сам бе извършил убийство, ни най-малко не я тревожеше или притесняваше, но бе разочарована, че не може да го наеме за кочияш. Як негър като Сам би бил не по-лош телохранител от Арчи. Тъй или иначе, трябваше някак си да го прехвърли в Тара, за да не попадне в ръцете на властите. Прекалено ценен бе, та да остави да го обесят. Ами че в Тара никога не бе имало по-добър надзирател от него! На Скарлет дори не мина през ум, че той е вече свободен. В съзнанието й Сам все още й принадлежеше както Порк и Мами, както Питър, готвачката и Приси. Тя все още гледаше на него като на „член от семейството“, следователно се чувстваше длъжна да го закриля.

— Довечера ще те изпратя в Тара — обяви тя накрая. — А сега, Сам, трябва да продължа, за да свърша една работа наблизо, но ще се върна преди залез слънце. Бъди тук и ме чакай. На никого не казвай къде отиваш и ако имаш шапка, вземи я, за да скриеш лицето си.

— Нямам си шапка.

— Ето ти четвърт долар. Купи си шапка от някой тукашен негър и ме чакай на същото място.

— Добре, господарке.

Лицето му веднага просия от облекчение, че отново имаше кой да му нарежда какво да върши.

Скарлет замислена продължи пътя си. Уил имаше нужда точно от такъв работник в Тара. Порк не се справяше добре с полската работа и никога нямаше да се приучи на нея. Ако Сам идеше в имението, тя можеше да изпълни обещанието, дадено на Порк след смъртта на Джералд, че ще го прибере в Атланта при Дилси.

Когато стигна до дъскорезницата, слънцето вече преваляше и тя разбра, че ще закъснее повече, отколкото предполагаше. Джони Галахър бе застанал на вратата на паянтовата барачка, дето служеше за кухня на работниците. Четирима от общо петте затворници, които Скарлет бе пратила под командата на Джони Галахър, седяха на един повален дънер пред дъсчената колиба, където беше спалното им помещение. Затворническите им униформи бяха мръсни и пропити от пот, а когато се раздвижеха уморено, между краката им прозвънтяваха веригите и от целия им вид лъхаха безразличие и отчаяние. Втренчила остро поглед в тях, Скарлет си каза, че изглеждат мършави и негодни за нищо, а когато ги бе наела, вдъхваха доста добри надежди. Те не вдигнаха очи при пристигането й, само Джони се извърна към нея и повдигна небрежно шапката си. Дори при поздрава дребното му мургаво лице запази суровото си неподвижно изражение.

— Не ми харесва видът на хората — рязко отсече тя. — Никак не изглеждат добре. Къде е другият?

— Казва, че бил болен — отвърна Джони. — В спалното помещение е.

— Какво му е?

— Мързел го е налегнал.

— Ще ида да го видя.

— Недейте. Сигурно е гол. Аз ще се погрижа за него. Утре вече ще бъде на работа.

Скарлет се поколеба и видя как един от затворниците вдигна уморено глава и стрелна Джони с неописуема омраза, преди отново да насочи поглед към земята.

— Да не би да биете с камшик тези мъже?

— Ще прощавате, мисис Кенеди, но кой всъщност е управител на тая дъскорезница? Назначихте ме и ми възложихте да отговарям за нея. Казахте, че ще имам пълна свобода. Не можете да се оплачете от мене, нали? Не ви ли нося два пъти по-големи печалби в сравнение с мистър Елсинг?

— Да, така е — отвърна Скарлет и в миг усети, че я побиват неприятни ледени тръпки.

Имаше нещо мрачно и зловещо в този лагер с грозните му бараки, нещо, което отсъстваше по времето на Хю Елсинг. Сега той бе същинско мъртвило и усамотението, лъхащо от него, я смразяваше. Тези затворници бяха напълно откъснати от околния свят и изцяло под властта на Джони Галахър, тъй че, ако му скимнеше да ги бие с камшик или да ги тормози по друг начин, тя нямаше и да узнае. Затворниците не биха посмели да й се оплачат от страх пред още по-жестоко наказание след нейното тръгване.

— Хората изглеждат много отслабнали. Даваш ли им достатъчно храна? Господ е свидетел, че със средствата, които харча за яденето им, могат да се угоят като шопари. Миналия месец само за брашно и свинско съм дала трийсет долара. Какво ще вечерят?

Тя пристъпи към кухненската барачка и надникна вътре. Една дебела мулатка, надвесена над ръждясалата стара печка, й се поклони небрежно и продължи да бърка в тенджерата, където вреше шарен боб. Скарлет знаеше, че Джони Галахър е в интимни отношения с нея, но предпочиташе да си затваря очите пред това обстоятелство. Забеляза, че не се приготвя никаква друга храна освен боба и малко качамак в един тиган.

— Само това ли ще ядат?

— Да, госпожо.

— Няма ли поне парче месо в боба?

— Не, госпожо.

— Гол фасул без пушена сланина? Но той нищо не струва. От какво ще съберат сила? Защо няма пушена сланина?

— Мистър Джони рече да не турям месо.

— Веднага сложи сланина. Къде стоят провизиите? Негърката извъртя уплашени очи към малката ниша, която служеше за килер, и Скарлет отвори вратата й. На пода имаше начената крина с царевично брашно, чувалче пшеничено брашно, малко кафе, захар, един шиник сорго и два свински бута. Един от бутовете върху полицата явно беше печен скоро и от него бяха изядени само няколко резена. Скарлет се обърна гневно към Джони Галахър и срещна студения му раздразнен поглед.

— Къде са петте чувала с бяло брашно, които изпратих миналата седмица? Ами чувалите със захар и кафе? Освен това пратих пет бута, пет килограма пушена сланина и Господ знае колко чувала ямс и ирландски картофи. Къде са? И по пет пъти на ден да храниш хората, пак е невъзможно да ги свършиш за една седмица. Продал си ги! Точно тъй си направил, крадец такъв! Продаваш хубавата ми храна, слагаш парите в джоба си, а държиш тия мъже само на боб и качамак. Нищо чудно, че са толкова мършави. Дръпни се от пътя ми.

Тя профуча край него и се показа на вратата.

— Хей ти, открая… да, ти! Ела тук!

Човекът стана и пристъпи тромаво към нея. Веригите му затракаха и тя забеляза, че голите му глезени са червени и протрити от желязото.

— Кога за последен път ядохте свинско? Мъжът наведе очи към земята.

— Говори!

Той все тъй стоеше мълчалив и угнетен. Най-после вдигна очи, погледна умолително Скарлет в лицето и пак се втренчи надолу.

— Страх те е да се обадиш, а? Върви сега в килера и вземи бута, дето е на полицата. Ребека, дай му твоя нож. Занеси го на останалите и си го разделете. Ребека, опечи бисквити за хората и им направи кафе. Сложи повече сорго. Хайде, да те видя, че си почнала.

— Туй брашно и кафето са си лично на мистър Джони — уплашено измънка Ребека.

— На мистър Джони, как не! Да не би и бутът да е лично негов? Прави каквото ти казвам. А ти, Джони Галахър, ме придружи до кабриолета.

Тя прекоси наперено разхвърления двор и се качи на кабриолета, след като установи с мрачно задоволство, че мъжете вече са разкъсали бута и лакомо тъпчат усти. Оглеждаха се неспокойно, сякаш се бояха, че всеки момент могат да им вземат месото.

— Ти си нечуван негодник! — яростно се нахвърли тя върху Джони Галахър, застанал край кабриолета с килната назад шапка и свъсени вежди. — Най-добре веднага да ми върнеш парите за провизиите. В бъдеще ще доставям храната ежедневно, вместо да правя поръчки на едро веднъж в месеца. Тъй няма да можеш да ме мамиш.

— В бъдеще аз няма да бъда тук — отвърна Джони.

— Искаш да кажеш, че напускаш?

В първия миг беше готова да викне ядосано: „Върви си и много ти здраве!“ — ала хладният разум я възпря. Ако Джони напуснеше, какво щеше да прави тя? В сравнение с Хю той бе удвоил количеството на доставяния дървен материал. А тъкмо в този момент тя имаше голяма поръчка, най-голямата, която бе получавала изобщо, при това спешна. Трябваше да достави този дървен материал в Атланта. Ако Джони напуснеше, с кого щеше да го замени?

— Да, напускам. Вие ме направихте управител на това предприятие и ми възложихте да предавам колкото е възможно повече дървен материал. Тогава не ме учехте как да си гледам работата, тъй че нямам намерение да ви го позволявам сега. По какъв начин доставям тоя дървен материал, не е ваша работа. Не можете да се оплачете, че не съм изпълнил условията на сделката. Осигурих ви печалба и си заслужих заплатата, а и всичко останало, което съм успял да прибавя към нея. А вие пристигате и почвате ни в клин, ни в ръкав да се месите, да задавате въпроси и да ми съсипвате авторитета пред хората. Как очаквате да поддържам дисциплина след подобна случка? Какво толкова, ако от време на време съм понашибал някого с камшик? Малко й е на тая ленива паплач. Голяма работа, че не ги тъпча с ядене и не ги галя с перце. Да не мислите, че са се престарали? Или ме оставете да си гледам работата, без да ми се бъркате, или още тази вечер напускам.

Дребното му изсечено лице изглеждаше по-сурово от всякога и Скарлет се видя натясно. Ако той напуснеше още същата вечер, какво щеше да прави тя? Не можеше да остане цяла нощ, за да варди затворниците!

Обзелото я колебание очевидно пролича в погледа й, защото изражението на Джони неуловимо се промени и посмекчи. Когато заговори отново, тонът му беше по-сговорчив.

— Става късно, мисис Кенеди, и не е лошо да си вървите вече у дома. Няма да се разправяме за такива дреболии я. Смятам, че ако ми удържите десет долара от следващата заплата, въпросът ще бъде уреден.

Погледът на Скарлет отново се върна неволно към групичката мъже, нахвърлили се върху бута, и в съзнанието й изникна мисълта за болния, легнал в неуютната барака, където ветровете си даваха среща. Тя трябваше да се отърве непременно от Джони Галахър. Той беше крадлив и жестокосърдечен човек. Кой знае как измъчваше затворниците в нейно отсъствие. Но пък от друга страна, беше ловък и находчив, а на нея, ей Богу, точно това й беше нужно. Във всеки случай моментът беше неподходящ да го уволни. Той й носеше печалби. Просто трябваше да се погрижи в бъдеще затворниците да получават нормални дажби.

— Ще удържа двайсет долара от заплатата ти заяви лаконично Скарлет, — а утре ще дойда пак, за да обсъдим този въпрос по-подробно.

Тя хвана решително поводите, но в себе си знаеше, че никакво обсъждане няма да има повече. Тази тема бе приключена и бе очевидно, че Джони също си дава сметка за това.

Докато се движеше по пътеката към пътя Дикейтър, съвестта й поведе борба със страстта за печалба. Съзнаваше, че не бива да позволява на този безмилостен дребосък да се разпорежда със съдбата на нещастните създания. Ако той причинеше смъртта на някого от тях, тя щеше да сподели неговата вина, защото жестокостите му й бяха известни и все пак продължаваше да го държи на поста управител. Ала иначе погледнато… тъй де, иначе погледнато, ако бяха невинни, тези мъже нямаше да са затворници. След като бяха нарушили закона и бяха допуснали да бъдат заловени, те си заслужаваха жребия. Тази мисъл облекчи донякъде съвестта й, но докато караше надолу по пътя, пред очите й току изникваха безжизнените мършави лица на затворниците.

„О, по-късно ще мисля за тях“ — отсече тя наум и решително ги изхвърли от съзнанието си.

 

 

Когато стигна до завоя над Шантитаун слънцето вече се бе скрило и гората от двете й страни тъмнееше. Над околността се спусна мразовит сумрак и духна остър вятър, от който голите клони запукаха и повехналите листа зашумяха. Толкова до късно никога не бе оставала сама извън града, затова се чувстваше неспокойна и копнееше да си е у дома.

Големия Сам не се виждаше никъде и тя дръпна юздите на коня, за да го почака, обзета от тревога заради отсъствието му, притеснена да не би янките да са го хванали вече. Тогава откъм пътеката за негърското селище се зачуха стъпки и от гърдите й се изтръгна въздишка на облекчение. Закани се добре да нареди Сам, задето я караше да чака.

Ала този, който се появи иззад завоя, не беше Сам.

Беше един едър и окъсан бял човек, а зад него се поклащаше тантурест негър с рамене и гръден кош на горила. Тя бързо плесна коня с поводите и сграбчи пистолета. Конят понечи да потегли, но внезапно отскочи уплашен, когато белият размаха високо ръка.

— Госпожо — обади се той, — дали ви се намира четвърт долар? Умирам от глад.

— Махай се от пътя ми — Изрече тя колкото можа по-твърдо. — Нямам пари. Хайде, дий.

С едно светкавично движение мъжът неочаквано хвана оглавника на коня.

— Дръж я тая — подвикна той на негъра. — Ако не е пъхнала парите в пазвата си, пък на̀!

Това, което последва, стана невероятно бързо и й се стори нереално и страшно като кошмар. Тя извади мигновено пистолета, но някакъв инстинкт й подсказа да не стреля в белия човек, защото можеше да рани коня. Когато негърът се затича към кабриолета с изкривено в похотлива усмивка лице, тя насочи дулото право към него и дръпна спусъка. Дали го бе улучила, или не, така и не разбра, но в следващия миг пистолетът бе изтръгнат от ръката й с яка хватка, която едва не пречупи китката й. Негърът беше до нея — толкова близо, че тя усещаше противната воня на мръсно тяло, додето той се мъчеше да я смъкне от кабриолета. Тя се бореше яростно със свободната си ръка и дращеше лицето му, а после усети грамадната му лапа на шията си и корсажът й бе раздран чак до кръста. Черната ръка заопипва гърдите й и с непознато дотогава чувство на ужас и отвращение тя закрещя диво.

— Накарай я да млъкне! Свали я от колата! — извика белият и черната лапа се вдигна към устата й.

Тя го ухапа с цялата си злост, отново изкрещя и в същото време дочу ругатнята на белия и осъзна, че на тъмния път се е появил трети човек. Черната длан се дръпна от устата й и негърът отскочи встрани, за да се предпази от Големия Сам, нахвърлил се насреща му.

— Бягайте, мис Скарлет! — викна с пълно гърло Големия Сам, вкопчил се здраво в гърлото на негъра. Неудържимо разтреперана и пищяща, Скарлет стисна поводите и камшика и ги стовари върху гърба на коня. Той се спусна напред с подскок и тя усети как колелата преодоляха някакво меко и неподвижно препятствие. Това беше белият, проснат на пътя, където го бяха запратили юмруците на Сам.

Обезумяла от ужас, тя продължаваше да шиба коня и той се понесе в галоп, от който кабриолетът цял се разтърсваше и люлееше. Макар и не на себе си, тя чуваше зад гърба си шум от тичащи крака и крещеше на коня, за да го накара да тича по-бързо. Ако това черно страшилище я настигнеше отново, тя щеше да умре, преди още да я е докоснал.

Зад гърба й се разнесе вик:

— Мис Скарлет! Спрете се!

Без да отпусне поводите, тя погледна трепереща през рамо и видя Големия Сам да препуска по пътя зад кабриолета, а дългите му крака се оттласкваха ритмично като забързани бутала на парна машина. Тогава тя опъна юздите, а той приближи кабриолета и се метна в него, като я изтласка с едрото си тяло в ъгъла на капрата. По лицето му обилно струяха кръв и пот и той издума задъхано:

— Да не сте пострадали? Сториха ли ви нещо?

Тя не беше в състояние да му отговори, но като видя как погледът му моментално се отклони от нея, осъзна, че корсажът й е раздран чак до кръста и че се виждат разголената гръд и корсетът. С тресящи се ръце прихвана двете парчета и свела глава, захълца покрусена.

— Я дайте на мене тез юзди — предложи Сам и пое поводите от ръцете й. — Хайде, дий, конче!

Камшикът изплющя и стреснатият кон хукна в бесен галоп, като всеки момент заплашваше да хвърли кабриолета в канавката.

— Как ми се ще да съм убил таз черна маймуна, само дет не остана време да проверя — проговори той, като едва си поемаше дъх. — Ама ако верно ви е сторил нещо, мис Скарлет, сегинка още се връщам, та да съм сигурен.

— Не… не… карай бързо напред — изхлипа тя в отговор.