Маргарет Мичъл
Отнесени от вихъра (43)

Глава XLIII

Беше един от онези редки декемврийски дни, когато слънцето топли почти като през сиромашкото лято. По клоните на дъба в двора на леля Пити се бяха задържали изсъхнали червени листа, а повехналата трева все още бе запазила блед жълтозелен оттенък. Скарлет излезе на страничната веранда с бебето на ръце и седна в един люлеещ се стол, поставен на припек. Беше облякла нова зелена рокля от мек вълнен плат, богато гарнирана с черен усукан ширит, и носеше ново дантелено домашно боне, ушито от леля Пити. И двете много й отиваха, а тя го съзнаваше и изпитваше огромно удоволствие. Колко приятно бе отново да изглежда хубавичка след всички тези месеци, когато видът й бе тъй ужасен!

Докато се поклащаше на стола, за да люлее бебето, и си тананикаше полугласно, дочу откъм страничната улица тропот на копита и като надзърна с любопитство през изсъхналите, сплетени клонки, обвиващи верандата, видя Рет Бътлър да язди към къщата.

Бе отсъствал от Атланта в продължение на месеци. Заминал беше веднага след смъртта на Джералд и дълго преди Ела Лорийна да се роди. Той й беше липсвал, ала сега изпита горещо желание по някакъв начин да избегне срещата с него. Дори само при вида на мургавото му лице в гърдите й се надигна гузен и необуздан страх. На съвестта й лежеше един въпрос, в който беше замесен Ашли, и тя не желаеше да го обсъжда с Рет, но бе уверена, че той ще го натрапи в разговора независимо от нейния стремеж да го подмине.

Той спря коня си пред портата, скочи леко на земята и тя си каза, втренчена неспокойно в него, че е пълно копие на една от илюстрациите в книгата, от която Уейд все й додаваше да му чете.

„Липсват му само обиците и ножът между зъбите — помисли си тя. — Е, добре, той може и да е истински пират, но днес поне ще се опитам да не му позволя да ми пререже гърлото.“

Когато Рет тръгна по пътеката, тя му извика за поздрав и му отправи най-очарователната си усмивка. Какво щастливо съвпадение, че бе с нова рокля и ново боне и изглеждаше тъй миличка! Очите му я огледаха бързо и тя разбра, че той също я намира хубава.

— Още едно бебе! Скарлет, та това е истински сюрприз! — засмя се той и се наведе, за да дръпне одеялцето от грозното личице на Ела Лорийна.

— Не се занасяйте — измънка тя и се изчерви. — Как сте, Рет? Толкова дълго време ви нямаше.

— Да, вярно е. Нека да подържа бебето, Скарлет. О, аз зная как да държа бебета. Притежавам куп неподозирани способности. Ама той наистина много прилича на Франк. Само бакенбардите липсват, но и те ще се появят с времето си.

— Надявам се да не се появят. Момиче е.

— Момиче ли? Че това е още по-добре. Момчетата са ужасно досадни. Не трябва да имате повече момчета, Скарлет.

На езика й беше да му отвърне сопнато, че изобщо не възнамерява да има повече бебета, били те момчета или момичета, ала се усети о̀време и се усмихна, а в ума си диреше някоя тема на разговор, за да отложи неприятния момент, в който щеше да се стигне до плашещия я въпрос.

— Приятно ли беше пътуването ви, Рет? Къде бяхте този път?

— О, в Куба… Ню Орлиънс… на други места. Ето, Скарлет, вземете бебето. Почна да се лигави, а аз не мога да извадя носната си кърпа. Не ще и дума, това е едно чудесно бебе, само че ми намокри нагръдника.

Тя отново пое детето в скута си, а Рет се настани в удобна ленива поза на парапета и извади пура от сребърна табакера.

— Винаги ходите в Ню Орлиънс — каза тя леко нацупена, — а никога не искате да ми кажете какво правите там.

— С труд си изкарвам парите, Скарлет, и няма нищо невероятно, че делата ми ме водят в този град.

— С труд! Вие! — Тя се изсмя предизвикателно. — Че вие никога не сте работили през живота си. Прекалено сте ленив. Единственото, което вършите, е да финансирате „торбаланковците“ в техните далавери, да прибирате половината от печалбите и да подкупвате висшите чиновници на янките, за да не осуетяват плановете ви как да ограбвате нас, данъкоплатците.

Той отметна глава назад и се разсмя.

— А колко би ви се искало на вас самата да имате достатъчно пари, за да подкупвате висшите чиновници и да правите същото като мене!

— Как можете да си го помислите!… — у нея вече се надигаше гняв.

— Но може би някой ден ще спечелите достатъчно пари, за да се заловите с подкупи в голям мащаб. Може би ще забогатеете от затворниците, които сте наели.

— О — промълви тя малко смутена, — как научихте толкова скоро за работниците ми?

— Пристигнах снощи и прекарах вечерта в бара „Модерното момиче“, където човек научава всички градски новости. Това е истинско клюкарско средище. По-добро е дори от дамските кръжоци по шев. Всички ми разправяха за групата, която сте наели, и за това, че сте назначили за управител онзи дребосък и гамен Джони Галахър, който да ги съсипва от работа.

— Това е лъжа — сърдито запротестира тя. — Няма да ги съсипва от работа. Аз ще се погрижа за това.

— Наистина ли?

— Разбира се! Как можете изобщо да отваряте дума за такива неща?

— О, моля за извинение, мисис Кенеди! Зная, че никой не бива да си позволява да ви критикува. И все пак Джони Галахър е най-коравосърдечният грубиян, когото съм срещал някога. По-добре го дръжте под око, иначе ще имате неприятности, когато инспекторът дойде на проверка.

— Вие си гледайте вашата работа, а моята ще си я гледам аз — отвърна тя с негодувание. — Освен това не ми се приказва повече за затворници. Всички се държат просто ужасно заради тях. Моите работници засягат само мене… А вие пак не ми казахте какво правите в този Ню Орлиънс. Ходите там твърде често и всички говорят, че… — Тя млъкна. Не бе имала намерение да стига толкова далече.

— Какво говорят?

— Ами… че си имате там възлюбена. Че ще се жените. Вярно ли е, Рет?

Тъй дълго я бе мъчило любопитство, че не можа да се въздържи и да не го попита направо. При мисълта, че Рет може да се ожени, тънка стреличка на ревност я прободе, макар да й бе напълно невъзможно да си обясни причината.

Внезапно ироничното изражение в очите му се смени с жив интерес, той пресрещна погледа й и го задържа, додето страните й леко поруменяха.

— Това би ли имало голямо значение за вас?

— Е, няма да ми е драго да ви изгубя като приятел — отвърна тя с превзета учтивост и като се опита да си придаде безразличен вид, се наведе и започна да оправя одеялцето около главичката на Ела Лорийна.

Внезапно той се изсмя и каза:

— Погледнете ме, Скарлет.

Тя неохотно вдигна очи към него и червенината по бузите й се сгъсти.

— Можете да съобщите на вашите любопитни приятели, че ако се оженя, то ще бъде само защото не съм успял по друг начин да получа жената, която желая. А досега още не съм пожелавал някоя жена толкова силно, че да поискам да се оженя за нея.

Сега тя наистина изпадна в объркване и смущение, защото си припомни вечерта по време на обсадата, когато на същата тази веранда той й бе казал: „Женитбата не е за мене“ — и й бе отправил безцеремонно предложение да му стане любовница… Спомни си също ужасната сцена в затвора и отново изпита изгарящ срам. Той очевидно прочете мислите й, защото по лицето му бавно се плъзна лукава усмивка.

— След като задавате такива открити въпроси, аз ще задоволя вулгарното ви любопитство. В Ню Орлиънс не ме привлича възлюбена, а едно дете, едно малко момченце.

— Момченце? — Изненадата от това неочаквано съобщение заличи смущението й.

— Да, аз съм негов законен настойник и съм отговорен за него. То учи в Ню Орлиънс и аз често ходя да го виждам.

— И му носите подаръци? — Тя си обясни най-после неговото умение да отгатва какви точно подаръци ще се харесат на Уейд.

— Да — отвърна той лаконично и неохотно.

— Виж ти, никога не бих допуснала! А той хубав ли е?

— Дори прекалено хубав за негово нещастие.

— Добро дете ли е?

— Не. Страхотен палавник е. Ще ми се да не беше се раждал изобщо. Момчетата създават само главоболия. Нещо друго да ви интересува?

Сега най-неочаквано той изглеждаше ядосан, веждите му бяха смръщени, като че съжаляваше, задето изобщо бе заприказвал на тая тема.

— Не държа да чуя нищо повече, ако не ви е приятно — високомерно отвърна тя, макар да изгаряше от любопитство за още подробности. — Ала просто не мога да си представя тъкмо вас в ролята на настойник — подхвърли тя и се разсмя с намерение да го смути.

— Да, вярвам, че не можете да си представите това. Вашето въображение е твърде ограничено.

Рет млъкна и известно време пуши пурата си мълчаливо. Тя се помъчи да му върне с някоя реплика, груба като неговата, но не можа да измисли нищо.

— Ще ви бъда задължен, ако не споменавате пред никого за това — каза най-после той. — Макар да схващам, че е едва ли не невъзможно да искаш от една жена да си държи устата затворена.

— Аз умея да пазя тайна — с обидено достойнство отвърна тя.

— Така ли? Хубаво е човек да узнае за неподозирани качества у приятелите си. Хайде престанете да се цупите, Скарлет. Съжалявам, че бях груб, но вие си го заслужихте с вашето любопитство. Усмихнете ми се и нека за минута бъдем мили един към друг, преди да подхвана един неприятен въпрос.

„Боже мой! — каза си тя. — Ей сега ще заговори за Ашли и дъскорезницата!“ И побърза да се усмихне и да покаже трапчинките си, за да отклони вниманието му.

— Къде още ходихте, Рет? Не сте били през цялото време в Ню Орлиънс, нали?

— Не, през последния месец бях в Чарлстън. Баща ми почина.

— О, много съжалявам.

— Не е нужно. Убеден съм, че той не е съжалявал, задето умира, а също, че и аз самият не съжалявам за смъртта му.

— Рет, как можете да говорите такива ужасни неща!

— Много по-ужасно би било, ако се преструвах, че ми е мъчно, когато всъщност не изпитвам нищо подобно, не е ли тъй? Никога не сме хранили обич един към друг. Изобщо не мога да си припомня случай, в който старият господин да не е проявявал неодобрение спрямо мене. И колкото по-голям ставах, толкова повече неодобрението му прерастваше в открита неприязън, а признавам, че и аз не се потрудих, за да променя положението. Нещата, които татко изискваше от мен, бяха кое от кое по-отегчителни. Накрая той ме изхвърли на произвола без пукнат цент в джоба и без никаква подготовка да се заема с каквото и да било, умеех само да се представям като чарлстънски джентълмен, да стрелям добре с пистолет и да играя отлично покер. А после прие като лична обида факта, че не загинах от глад, а се възползвах от комарджийските си способности и си заживях царски с доходите от хазарта. Той беше тъй оскърбен, задето един Бътлър се е превърнал в комарджия, че когато за пръв път се върнах у дома, забрани на майка ми да се срещне с мен. През цялата война, когато пристигах и заминавах от Чарлстън във връзка с пътуванията ми през блокадата, мама трябваше да лъже и да се измъква тайно от къщи, за да ме вижда. Естествено, това не засили обичта ми към него.

— О, аз не знаех всички тези неща!

— Той беше въплъщение на изискан възрастен джентълмен от старата школа, с други думи, беше невеж, твърдоглав, проявяваше нетърпимост и пълна неспособност да се отклони в начина си на мислене, установен от останалите джентълмени от старата школа. Всички му се възхищаваха изключително много, задето ме бе откъснал от сърцето си и ме беше обявил за мъртъв. „Ако дясното ти око съгреши, изтръгни го.“^[1] Аз бях неговото дясно око, първородният му син и той ме изтръгна със злост.

Рет се усмихна, сякаш на забавен спомен, но очите му гледаха сурово и непреклонно.

— Всичко това бих могъл да простя, но няма да му простя, задето постъпи така жестоко с мама и сестра ми след края на войната. Имението ни беше опожарено, а оризовата плантация отново се превърна в пустеещо блато. Градската ни къща отиде за погасяване на данъци и те обитаваха две стаи, неподходящи дори за негърско жилище. Пращах пари на мама, но татко ги връщаше обратно — нали разбирате, опетнени пари! — та няколко пъти ходих в Чарлстън и успявах тайно да дам пари на сестра си. Татко винаги узнаваше обаче и вдигаше такива страхотни скандали на бедното същество, че съвсем й съсипа живота. Парите ми пак се връщаха при мене. Не зная как са могли да живеят изобщо… Е, имам някаква представа. Брат ми им е помагал с каквото може, макар че сам има твърде малко, а и той не искаше да приеме нищо от мене, ясно ви е, нали, парите на един спекулант носят нещастие! Получавали са подаяния от приятели. Вашата леля Йолали е била много добра към тях. Тя е една от най-близките приятелки на мама. Давала им дрехи и… Господи! Моята майка да живее от милостиня!

Това бе един от редките случаи, в които тя го виждаше без привичната му маска, с лице, вкаменено от нескривана омраза към баща му и разкъсваща жалост към майка му.

— Леля Лали! Боже мой, Рет, та тя си няма почти нищо освен онова, което аз й пращам!

— А, ето откъде идвали помощите значи! Колко невъзпитано от ваша страна, мила моя, да парадирате с такова нещо и да засилвате унижението ми. Непременно трябва да ми разрешите да ви възстановя сумите.

— С удоволствие — отвърна Скарлет и неочаквано на устните й се появи закачлива усмивка, а и той й се усмихна в отговор.

— О, Скарлет, при мисълта за парички очите ви веднага заблестяха! Сигурна ли сте, че нямате у себе си малко шотландска или може би еврейска кръв, смесена с ирландската?

— Не се дръжте тъй отвратително! Нямах намерение да ви натяквам за леля Лали. Но честна дума, тя смята, че съм червива с пари. Постоянно ми пише, за да иска още, а Господ е свидетел, че разходите ми са достатъчно много, та да трябва отгоре на всичко да издържам и половин Чарлстън. Баща ви от какво почина?

— Мисля, че от гладна смърт, в тон с най-благородните традиции… поне така се надявам. Това и заслужаваше. Искаше му се мама и Розмари да гладуват заедно с него. Но сега, след като е вече мъртъв, аз мога да им помагам. Купих им къща на Батареята и сега имат слуги, които да се грижат за тях. Но те, разбира се, трябва да крият, че парите идват от мене.

— Сега пък защо?

— Скъпа моя, та нали познавате чарлстънци! Били сте на гости там. Семейството ми може да е бедно, но е с положение и име, за което трябва да се грижи. Репутацията им би пропаднала, ако се разчуе, че се издържат със средствата на един комарджия, спекулант и съдружник на „торбаланковците“. Тяхното обяснение е, че татко е направил огромна застраховка за живот, че се е превърнал в просяк и е гладувал до последен дъх, за да може да плаща вноските и те да бъдат осигурени след смъртта му. Тъй че сега в очите на хората той е дори по-светъл пример за джентълмен от старата школа, отколкото преди… С две думи — мъченик в името на семейството си. Надявам се, че се обръща в гроба си, след като сега мама и Розмари са вече осигурени въпреки всичките му усилия. Всъщност донякъде съжалявам, че умря, защото на него точно това му се искаше… радваше се, че умира.

— Защо?

— Истинската му смърт настъпи още когато Лий капитулира. Известна ви е тази порода хора. Той така и не успя да се приспособи към новите времена и все си говореше за добрите стари дни.

— Рет, всички ли стари хора са такива? — Тя си мислеше за Джералд и за онова, което Уил беше казал за него.

— Господи, не, разбира се! Погледнете вашия чичо Хенри и оня дърт рис мистър Мериуедър — това са само два от примерите. Те обърнаха нова страница в живота си, когато отидоха да се сражават в редиците на градската охрана, и ми се струва, че оттогава се подмладиха и станаха още по-пиперливи. Тази сутрин срещнах стареца Мериуедър да кара сладкарската кола на Рене и да ругае коня като мулетар от армията. Каза ми, че се чувствал с десет години по-млад, откак успял да се измъкне от къщи и от досадната опека на снаха си, за да кара колата. А на чичо ви Хенри му доставя огромно удоволствие да се сражава с янките в съда и да защитава вдовиците и сираците — безплатно, боя се — срещу „торбаланковците“. Ако не беше имало война, той отдавна да се е оттеглил от служба и да се е отдал на грижи за ревматизма си. Те са отново млади, защото се усещат нужни и могат да правят нещо. На тях им харесва този нов живот, защото дава възможност на старите да покажат какво могат. Но има много хора, и то млади хора, които са настроени като моя и вашия баща. Те не могат и не желаят да се приспособят, а това ме води към неприятния въпрос, който дойдох да обсъдя с вас, Скарлет.

Неочакваният обрат на разговора толкова я стресна, че тя замънка: „Какво… какво…“, а вътрешно простена: „О, Боже! Ето, почва се. Как ли да го залъжа?“

— След като ви познавам така добре, не следваше да очаквам от вас нито искреност, нито чувство за чест, нито почтени делови отношения. Ала аз ви се доверих като истински глупак.

— Не разбирам за какво говорите.

— Мисля, че разбирате. Във всеки случай имате доста гузен вид. Преди малко, докато яздех по Бръшлянената улица на път към вас, иззад един жив плет ме повика не някой друг, а самата мисис Уилкс! То се знае, спрях се и побъбрих с нея.

— Така ли?

— Да, разговорихме се много приятно. Отдавна искала да ми изкаже възхищението си от моята храброст, задето съм застанал в защита на Конфедерацията в критичния миг.

— Дрън-дрън шикалки! Мели е глупачка. Заради вашия героизъм тя насмалко не умря през оная нощ.

— Предполагам, щеше да мисли, че отдава живота си за едно благородно дело. А когато я запитах какво прави в Атланта, тя изглеждаше доста изненадана от моето неведение и ми съобщи, че вече живеели тук и че вие сте били тъй добра да направите мистър Уилкс свой съдружник в дъскорезницата.

— Е, и какво от това? — лаконично се отзова Скарлет.

— Когато ви заех пари да купите същата тази дъскорезница, поставих изрично условие, с което вие се съгласихте, и то беше, че тя няма да послужи за издръжката на Ашли Уилкс.

— Държите се твърде нагло. Аз ви върнах заема, собственица съм на дъскорезницата и какво правя с нея, си е лично моя работа.

— А не бихте ли ми обяснили как спечелихте пари, за да ми върнете заема?

— Като продавах дървен материал, естествено.

— Постигнахте го благодарение на парите, с които ви услужих, за да поставите началото. Това е истината. Парите ми се използват за издръжка на Ашли. Вие сте твърде непочтена и ако не бяхте ми върнали заема, с голямо удоволствие щях да ви предявя иска си за него и да ви принудя да продадете имуществото си на търг, в случай че не можехте да се изплатите.

Тонът му бе безгрижен, но в очите му проблясваше гняв. Скарлет побърза да пренесе военните действия на територията на врага.

— Защо толкова много мразите Ашли? Изглежда, ревнувате от него.

В момента, в който го каза, й се прищя да си отхапе езика, защото той отметна глава и се смя, додето тя почервеня посрамена.

— Не само сте непочтена, а и прекалено самомнителна — заяви той. — Самочувствието ви на първа красавица в окръга май никога няма да ви напусне. Все тъй ще продължавате да се мислите за най-очарователната хитруша на света, по която примира всеки мъж, изпречил се на пътя й.

— Не е вярно — разпалено възкликна тя. — Просто не мога да си обясня защо толкова много мразите Ашли.

— Е, тогава понапрегнете главичката си още малко, хубавичка моя чаровнице, защото сте сбъркали с тълкуванието. — А за това, че съм мразел Ашли — колкото го мразя, толкова го и харесвам от друга страна. Всъщност единственото чувство, което мога да изпитвам към него и към неговия тип хора, е съжаление.

— Съжаление ли?

— Да, както и известно презрение. Хайде сега, надуйте се като пуйка и ми кажете, че той струва хилядократно повече от негодници като мене и да не съм посмял да си позволявам чувство на съжаление или презрение към него. А щом престанете да се дуете, аз ще ви обясня какво имам предвид, ако ви интересува.

— Не ме интересува.

— Ще ви го кажа все пак, защото не бих искал да се залъгвате с напразни мечти, че ви ревнувам. Съжалявам го, тъй като той би трябвало да е мъртъв, а не е. А го презирам, защото не знае какво да прави със себе си, след като неговия свят вече го няма.

В мислите, които той изказваше, тя долови нещо познато. Имаше някакви смътни спомени, че е чувала подобни думи, ала не можеше да се сети кога и къде. Не се и напрегна много, защото бе пламнала от гняв.

— Ако зависеше от вас, всички свестни мъже в Юга би трябвало да са мъртви!

— Ако пък зависеше от тях, уверен съм, че хора от рода на Ашли биха предпочели да са мъртви. Биха искали да лежат под красиви надгробни камъни с надпис „Тук лежи един войник на Конфедерацията, загинал за родния Юг“ или „Dulce et decorum est…“^[2], или друга някоя известна епитафия.

— Не виждам защо!

— Вие никога няма да видите нищо, освен ако не е написано с букви от по половин метър и не ви го пъхнат под носа. Ако бяха мъртви, грижите им щяха да приключат, нямаше да се изправят пред трудни въпроси, за които не намират разрешение. Нещо повече, за неизброими поколения напред семействата им щяха да се гордеят с тях. Пък и чувал съм да се казва, че мъртвите са щастливи. Смятате ли, че Ашли Уилкс е щастлив?

— Но разбира се… — подзе тя, а после си припомни отскоро появилия се израз в очите на Ашли и млъкна.

— Дали той или Хю Елсинг, или доктор Мийд са щастливи? По-щастливи ли са от моя и вашия баща?

— Е, може и да не са кой знае колко щастливи, защото изгубиха състоянията си.

Той се засмя.

— Работата не е в това, че са изгубили пари, гълъбчето ми. Нали ви казвам, че изгубиха своя свят — света, в който са отраснали. Сега са като риби на сухо или като котки с крила. Възпитанието им е предопределило какъв тип хора да бъдат, с какво да се занимават, какво място в обществото да заемат. А този вид хора, неща и места в обществото изчезнаха завинаги с пристигането на генерал Лий при Апоматокс. О, Скарлет, махнете това тъпо изражение! Та какво му остава на Ашли Уилкс сега, след като дома му го няма, земите му са отнети за неплатени данъци, а изисканите джентълмени вървят по двайсет парчета за пени? Може ли той да работи с главата или с ръцете си? Обзалагам се, че губите пари на поразия, откакто е станал управител на дъскорезницата.

— Не е вярно!

— Чудесно. Мога ли тогава да прегледам счетоводните ви книжа някоя неделна вечер, когато си почивате?

— Можете да вървите по дяволите, и то не в почивен ден, а още сега, ако питате мене.

— Гълъбче, аз бях вече при дяволите, които се оказаха големи досадници. Вече не бих се върнал там дори и заради вас… Взехте парите ми, когато отчаяно се нуждаехте от тях, и ги използвахте. Бяхме се споразумели как да бъдат използвани, но вие нарушихте споразумението. Помнете, драгоценна моя измамнице, че ще дойде време, когато пак ще поискате заем от мене. Ще ме молите за пари, и то с безбожно ниска лихва, за да купувате още дъскорезници и мулета и да строите нови кръчми. Но ще останете с пръст в уста.

— Ако ми потрябват пари, ще заема от банката, благодаря — студено отвърна тя, ала в гърдите й бушуваше неудържима ярост.

— Така ли? Ами опитайте тогава. Притежавам голяма част от акциите на банката.

— Нима?

— Да, проявявам интерес към някои почтени предприятия.

— Има и други банки…

— Много други. Но аз ще направя каквото зависи от мене, та да видите звезди по пладне и пак да не измъкнете нито цент. Ако искате пари, ще трябва дойдете при лихварите „торбаланковци“.

— С удоволствие ще ида при тях.

— Удоволствието ви ще се изпари, когато научите какъв е лихвеният им процент. Красавице моя, в деловия свят се налагат наказания за непочтено поведение. Не биваше да играете нечестни игри с мене.

— Ама и вас си ви бива, няма що. Толкова сте богат и влиятелен, а се нахвърляте върху изпаднали хора като Ашли и мен.

— Не поставяйте себе си в тази категория. Вие не сте изпаднали. Вас нищо и никой не може да ви повали. Ала той е изпаднал и такъв ще си остане, освен ако няма зад гърба си някоя енергична личност, която да го закриля и насочва, додето е жив. Нямам намерение моите пари да бъдат използвани за облагите на такъв човек.

— Вие нямахте нищо против да ми помогнете, а аз бях затруднена и…

— Вие бяхте риск, скъпа моя, но интересен риск. Защо ли? Защото не увиснахте на вратовете на мъжете от семейството си и не заронихте сълзи за доброто старо време. Вие не се поколебахте да излезете решително на житейската сцена и да се преборите за своето място на нея, като си изградихте солидно състояние с парите, откраднати от портфейла на един мъртвец, и със средства, присвоени от Конфедерацията. На ваша сметка са записани убийство, кражба на съпруг, опит за прелюбодеяние, измамничества, безогледни похвати в сделките и Бог знае колко дребни интриги, които веднага биха лъснали при по-подробно обследване. Все достойни за възхищение деяния. Те ви представят като енергична и решителна личност, за която си струва човек да рискува пари. Забавно е да помагаш на хора, които умеят сами да си помагат. Бих заел десет хиляди долара, без да поискам дори разписка, на оная стара римска матрона мисис Мериуедър. Тя започна с кошница сладкиши, а погледнете я сега! Има пекарна, в която работят шест души, дядо Мериуедър е щастлив със своята сладкарска кола, а мързеливият малък креол Рене се е запретнал здравата, при това с удоволствие… Или пък оня нещастник Томи Уелбърн, който се труди за двама, след като физически е половин човек, и то го прави както трябва, или… Е, няма да продължавам, за да не ви дотягам.

— Вие наистина ми дотягате. Дотягате ми донемайкъде — хладно процеди Скарлет с надежда да го раздразни и да го отклони от злополучната тема за Ашли. Ала той само ясно се изсмя и отказа да поеме хвърлената ръкавица.

— Струва си да се помага на хора като тях. Но на Ашли Уилкс — дума да не става! Неговата порода е безполезна и лишена от стойност в объркан свят като нашия. Ако светът рече да се подреди, тоя тип хора първи ще изгинат. И защо пък не? Те не заслужават да оцелеят, тъй като не искат да се борят, нито знаят как да се борят. Не за пръв път светът се обръща с главата надолу и не за последен. Случвало се е преди и отново ще се случва. А щом това стане, всички губят притежанията си и стават равни. Тогава започват отново, от една и съща черта — никой няма нищо. По-точно нищо освен съобразителността си и силата на двете си ръце. Ала някои хора, какъвто е Ашли, си нямат ни съобразителност, ни сила или ако ги имат, скрупулите им пречат да ги използват. Затова те изпадат, както е и редно. Това е природен закон и светът може спокойно да мине и без тях. Винаги има обаче едно кораво и издръжливо мнозинство, което си пробива път, и само ако му се даде малко време, пак се връща там, където е било, преди да се обърка светът.

— Вие сте били беден! Току-що казахте, че баща ви ви е изхвърлил без пукнат грош! — ядно избухна Скарлет. — Именно вие би трябвало да разберете Ашли и да му съчувствате.

— Аз го разбирам — отвърна Рет, — но проклет да бъда, ако проявя съчувствие към него. След капитулацията Ашли имаше много повече, отколкото аз, когато бях изхвърлен. Най-малкото имаше приятели, които го прибраха, докато аз бях отритнатият Исмаил^[3]. Но какво стори Ашли със себе си?

— Вие сте едно твърде самомнително същество, след като се сравнявате с него… Той не е като вас, слава Богу! Не би изцапал ръцете си като вас, които трупате пари в съюз с „торбаланковците“, пребоядисаните републиканци и янките. Това е един добросъвестен и почтен човек!

— Но не чак толкова добросъвестен и почтен, че да откаже да приеме помощ и пари от жена.

— Какво друго можеше да направи?

— Кой съм аз, че да давам съвети? Зная само какво направих, когато ме изгониха, и какво правя сега. Зная само какво други хора са правили. В крушението на цивилизацията ние видяхме да се откриват възможности и докрай се възползвахме от тях — някои по честен път, други с по-съмнителни средства, и все още продължаваме да се възползваме. В този свят и такива като Ашли имаха същия шанс, но не го сграбчиха. Те просто не са находчиви, Скарлет, а само находчивите заслужават да оцелеят.

Тя почти бе престанала да го слуша, защото мъчителният спомен отпреди няколко минути, когато той беше подхванал темата, сега бе изплувал ясно в съзнанието й. Тя си припомни студения бръснещ вятър в овощната градина на Тара и Ашли, застанал край купчина греди със зареян поглед. Беше споменал… какво наистина? Някаква странна чужда дума, която й бе прозвучала ужасно грубо, и бе говорил за свършека на света. Тя не бе схванала тогава за какво става дума, ала сега бавно я осеняваше някакво смътно прозрение, а заедно с него я обземаше болезнено чувство на отчаяние.

— Ами Ашли каза…

— Да?

— Веднъж в Тара ми беше говорил нещо за… някакъв… залез на боговете, за свършека на света и други подобни глупости.

— А, Götterdämmerung! — В очите на Рет припламна жив интерес. — Какво още каза?

— О, не помня точно. Не му обърнах много внимание. Макар че… да… нещо такова, че силните пробивали, а слабите отпадали.

— Значи той го съзнава. Това прави нещата още по-трудни за него. Повечето от тях не го знаят и никога няма да го научат. През целия си живот ще се чудят къде е изчезнало очарованието на миналото. Просто ще страдат в горда и безмълвна непросветеност. Ала той разбира истината. Знае, че е отпаднал от играта.

— Не, съвсем не! Докато аз още дишам, това няма да стане.

Той я погледна спокойно, а мургавото му лице беше безизразно.

— Скарлет, как успяхте да изтръгнете от него съгласие да дойде в Атланта и да се заеме с дъскорезницата? Много ли упорито ви се съпротивляваше?

В съзнанието й се мярна сцената между нея и Ашли след погребението на Джералд, ала тя бързо отпрати спомена.

— Разбира се, че не — с възмущение отвърна тя. — Когато му обясних, че имам нужда от съдействието му, защото не се доверявах на онова нищожество, тогавашния ми управител, Франк беше прекалено зает да ми помага, а и очаквах… ами… трябваше да се роди Ела Лорийна, както знаете. Той с радост се съгласи да ми се притече на помощ.

— Блажени са онези, които могат да използват предимствата на майчинството. Ето значи как сте му хвърлили прах в очите. Е, сега вече сте задоволили стремежа си да държите този нещастник край себе си и той е тъй здраво прикован към вас със съзнанието, че ви е задължен, както затворниците с техните вериги. Желая всичко хубаво и на двама ви. Но както ви казах в началото на този разговор, от мене няма да получите нито цент повече за който и да било от вашите дребни и неблаговидни замисли, малка моя двуличнице.

Тя кипеше от гняв, а я налегна и разочарование. От известно време замисляше как ще заеме още пари от Рет, за да купи един парцел в града и да построи там склад за дървен материал.

— И без вашите пари ще мина — викна тя. — От дъскорезницата на Джони Галахър печеля достатъчно, след като вече не използвам освободени негри, имам да получавам суми и от ипотеки, а и черните купуват от магазина, та изкарваме добри пари.

— Да, чух за това. Колко остроумно от ваша страна да изигравате безпомощните, невежите, вдовиците и сираците! След като се налага да крадете, Скарлет, защо вместо от бедните и слабите не крадете от богатите и силните? Още от времето на Робин Худ, та чак до наши дни това се счита за признак на висока нравственост.

— Защото — кратко обясни Скарлет — къде по-лесно и безопасно е „да крадеш“, както вие се изразявате, от бедните.

Раменете му се разтресоха от беззвучен смях.

— Скарлет, вие сте една мошеничка, чудесна в своята откровеност.

Мошеничка! Колкото и да бе странно, този епитет я нарани. В себе си тя тайно отхвърли обвинението. Поне нямаше желание да е такава. Искаше да бъде истинска дама. За миг спомените й я върнаха назад във времето и тя видя майка си — винаги забързана, с шумолящи поли, от които се носеше слаб аромат на суха есенция, и с малки, вечно заети ръце, които непрестанно работеха в услуга на околните, обичана, уважавана, боготворена. И внезапно сърцето й болезнено се сви.

— Ако сте решили да ме печете на бавен огън, няма смисъл — уморено въздъхна тя. — И сама знам, че напоследък не съм толкова… добросъвестна, колкото би следвало. Нито пък съм тъй мила и внимателна, както са ме възпитавали. Ала не мога да постъпвам по друг начин, Рет. Наистина не мога. Какво ми оставаше? Какво щеше да се случи с мене, с Уейд, с Тара и с всички нас, ако бях… мила и добра, когато оня янки дойде в имението? Щях да бъда… не ми се ще дори да мисля за това. Ами когато Джонас Уилкърсън искаше да заграби бащиния ми дом, трябваше ли да съм любезна и благородна? Къде щяхме да сме всички сега? Ако бях се проявила като блага и простодушна жена и не натяквах на Франк за неизплатените дългове, щяхме… е, както и да е. Може и да съм мошеничка, но няма да остана такава завинаги, Рет. Ала през тези последни години, дори и сега — как другояче бих могла да се държа? Какво можех да сторя? Чувствах се тъй, сякаш трябваше да греба с весла в бурно море, за да прекарам тежко натоварена лодка. Достатъчно много грижи имах, докато я закрепя върху вълните, та да се тревожа още и за по-маловажни неща, с които лесно можех да се разделя, без да чувствам липсата им, като например добрите обноски и… изобщо всичко от тоя род. Много ме беше страх, че лодката ми може да се преобърне, затова изхвърлих зад борда всичко, което ми се струваше маловажно.

— Гордост, почтеност, благородство, порядъчност, доброта — започна да изрежда той с кадифен глас. — Вие сте права, Скарлет. Тези неща не са важни, особено когато лодката потъва. Но огледайте се и вижте приятелите си. Те или докарват лодките си до брега с непокътнат товар, или пък се задоволяват да бъдат носени от вятъра с вдигнати платна.

— Сбирщина глупаци — отсече тя. — За всяко нещо си има време. Когато натрупам много пари, и аз ще бъда от добра по-добра. Същинска божа кравица ще стана. Тогава ще мога да си го позволя.

— Вие ще можете да си го позволите… но няма да ви се удаде. Трудно е да спасиш изхвърления в морето товар, а и да успееш да си го възвърнеш, той е вече непоправимо повреден. Боя се, че когато сте в състояние да извадите изхвърлените в морето чест, добродетелност и великодушие, ще откриете, че водата ги е променила, и то за съжаление не към по-добро…

Неочаквано той се надигна и взе шапката си.

— Отивате ли си?

— Да. Не изпитвате ли облекчение? Поверявам ви на останките от вашата съвест, доколкото ги има.

Той се спря да погледне бебето и му подаде пръста си, за да го хване.

— Предполагам, че Франк ще се пръсне от гордост.

— О, разбира се.

— Сигурно има куп планове за това бебче.

— Е, знаете ги какви са глупави мъжете, щом става дума за децата им.

— Тогава му кажете… — подхвана Рет и рязко млъкна за миг, а на лицето му се появи странно изражение — кажете му, че ако иска да види плановете за детето си осъществени, нощем да избягва да излиза от къщи.

— Какво искате да кажете?

— Само това, което чухте. Предайте му да си стои у дома.

— Ах вие, негоднико! Да не би да намеквате, че бедният Франк…

— Господи Боже! — Рет избухна в несдържан смях. — Съвсем нямах предвид, че тича по жени! Франк! О, небеса!

Той заслиза по стълбите, като продължаваше да се смее.