Маргарет Мичъл
Отнесени от вихъра (42)

Глава XLII

Детето на Скарлет беше момиче — фъстъченце с гола главичка, грозно като маймунче, и беше одрало кожата на Франк. Никой освен оглупелия от радост баща не можеше да види нещо красиво у него, ала съседите бяха достатъчно любезни да кажат, че грозните бебета обикновено стават много хубавички след време. Бе наречена Ела Лорийна, Ела — на баба си Елен, и Лорийна — защото в момента това бе най-модерното име за момиченце, както Робърт Лий и Джаксън за момченце, а сред негърчетата най-често срещани имена бяха Ейбрахам Линкълн и Еманципация.

Тя се роди в средата на седмицата, през която Атланта бе обхваната от лудешка възбуда и напрегнато предчувствие за беда. Един негър, който се похвалил, че изнасилил бяла жена, бе наистина арестуван, ала още преди процеса ку-клукс-клан нападна затвора и негърът бе обесен без много-много шум. Организацията се бе намесила, за да спести на неназованата все още жертва необходимостта да иде в съда като свидетелка. Баща й и брат й по-скоро биха я застреляли, отколкото да допуснат тя да се яви и да изложи на показ срама си, тъй че линчуването на негъра се възприе от гражданите като разумна мярка — всъщност единственото прилично разрешение. Ала военните власти бяха побеснели. Те не виждаха причина момичето да не свидетелства публично.

Войниците извършваха арести наляво и надясно, като се заричаха да изтръгнат из корен организацията дори ако трябвало до един да натикат в затвора белите мъже в Атланта. Негрите, стреснати и намусени, плещеха, че за отмъщение ще почнат да палят къщи. Навред гъмжаха слухове, че янките ще бесят и колят, открият ли се виновниците, и че се готви въстание на негрите. Гражданите си седяха по домовете зад заключени врати и спуснати капаци на прозорците, а мъжете се бояха да излязат по работата си и да оставят жените и децата си без закрила.

Скарлет лежеше изтощена в леглото и благодареше на Бога безмълвно и немощно, че Ашли е прекалено разумен, за да участва в ку-клукс-клан, а Франк твърде стар и малодушен. Колко ужасно би било да живее със съзнанието, че янките могат всеки момент да нахлуят и да ги арестуват! Защо тия обезумели младоци от ку-клукс-клан не оставеха злото да спи под камък, а предизвикваха янките по този начин? Момичето вероятно не бе дори изнасилено. Сигурно само я бяха наплашили, глупачката, а сега заради нея животът на толкова мъже висеше на косъм.

В тази атмосфера, изопваща нервите както гледка на бавно горящ фитил, свързан с буре барут, Скарлет бързо възвърна силите си. Крепката й жизненост, спасила я през тежките дни в Тара, и сега й дойде на помощ и само две седмици след раждането на Ела Лорийна тя напълно се бе съвзела — седеше в леглото и се гневеше на бездействието си. След три седмици беше вече на крак и заяви, че е наложително да се погрижи за дъскорезниците си. Те бяха в застой, защото и Хю, и Ашли се страхуваха да оставят семействата си сами и по цял ден си стояха у дома.

И тогава дойде големият удар.

Франк, изпълнен с гордост от бащинството си, успя да събере достатъчно кураж, за да забрани на Скарлет да напуска къщата, докато обстановката е тъй опасна. Нареждането му изобщо нямаше да я разтревожи и тя щеше да си върши работата, без да се съобразява с него, ако той не бе отвел коня и кабриолета й в платената конюшня и не бе предупредил да се дават само лично на него. Отгоре на всичко двамата с Мами старателно бяха претърсили цялата къща, докато Скарлет бе на легло, и бяха изровили скритите й пари. Франк ги бе внесъл в банката на свое име, тъй че сега тя не можеше да наеме дори двуколка.

Скарлет беснееше срещу Франк и Мами, после го удари на молба и най-сетне една сутрин избухна в плач като ядосано дете, което са лишили от любимата игра. Ала в резултат на всичките си опити да се наложи чуваше само: „Хайде, хайде, захарче! Та ти си още болна, момиченцето ми!“, или пък: „Мис Скарлет, ако не спрете да щуреете, млякото ви ще се пресече и бебето кат нищо ще го пипнат колики.“

Обзета от ярост, Скарлет прекосяваше задния двор и отиваше в къщата на Мелани, където даваше воля на гнева си и крещеше колкото й глас държи, че ще иде пеша до дъскорезниците, че ще обиколи цяла Атланта, за да разкаже на всички за какъв вероломник се е омъжила, че не ще позволи да се отнасят към нея като към палаво неразумно дете. Твърдеше, че ще носи със себе си пистолет, с който да застреля всеки, опитал се да я заплаши. Вече била застреляла един човек и с удоволствие, да, с истинско удоволствие щяла да застреля и друг. Като нищо…

Мелани, която се боеше да се покаже дори на предната си веранда, бе сразена от подобни закани.

— О, ти не бива да се излагаш на опасност! Ще умра, ако ти се случи нещо! Ах, моля те…

— Ще ида! Ще ида! Пеша ще вървя…

Мелани я погледна внимателно и видя, че това не е истерия на жена, все още слаба от раждането. В лицето на Скарлет се четеше същата буйна и непокорна решителност, която Мелани често бе виждала у Джералд О’Хара, щом си наумеше нещо. Тя обви ръце около кръста на Скарлет и здраво я притисна.

— Вината е моя, че задържах Ашли у дома през цялото това време и не го пуснах в дъскорезницата. О, Боже! Толкова малодушна се показах! Скъпа, ще уверя Ашли, че изобщо не ме е страх, ще идвам да седя при тебе и леля Пити, докато той се върне от работа и…

Дори и пред себе си Скарлет не би признала, че смята Ашли неспособен да се справи сам с положението, и викна:

— Нищо подобно няма да правиш! Каква полза от Ашли, за Бога, ако постоянно се тревожи за вас? Всички до един са непоносими! Дори чичо Питър отказва да тръгне с мене! Но аз пет пари не давам! Ще ида сама. Пеш ще извървя целия път и отнякъде ще си намеря негри за работа…

— О, не! Не бива да правиш това! Може да ти се случи нещо ужасно. Разправят, че в онова селище Шантитаун край пътя Дикейтър е пълно с опасни негри, а ти тъкмо оттам трябва да минеш. Чакай да помисля… Скъпа, обещай ми, че днес няма да предприемеш нищо, а аз все ще намеря изход. Обещай ми, че ще си отидеш у дома и ще си легнеш. Изглеждаш просто смазана. Обещай ми!

Тъй като бе крайно изтощена от гнева си, за да се противи, Скарлет намусено даде обещание и се прибра, като отхвърли надменно всички домогвания на домашните си за помирение.

Същия следобед една чудновата фигура прескочи с куцукане живия плет откъм дома на Мелани и се намери в задния двор на леля Пити. Очевидно бе от онези, за които Мами и Дилси се отзоваваха: „дрипльовците, дето мис Мели ги прибира от улицата и ги пуща да спят в зимника й“.

В сутеренния етаж на къщата на Мелани имаше три стаи, които преди бяха служили за слугински помещения и за винарна. Сега едната от тях бе заета от Дилси, а в другите две постоянно се нижеше върволица от изпаднали и окъсани кратковременни посетители. Никой освен Мелани не знаеше откъде идват те и къде заминават и никой нямаше представа откъде ги намира. Може и да бяха прави негрите, като казваха, че ги прибира от улицата. Ала както в гостната й се събираха велики хора и други, минали покрай величието, тъй и в зимника й бяха добре дошли нещастниците, които получаваха храна, легло и пакетчета с провизии на изпращане. Обикновено временните обитатели бяха конфедерационни войници от по-грубоватите и необразованите, бездомници без семейства, които обикаляха щата с надежда да си намерят работа.

Често разни мургави повехнали селски жени с цял куп смълчани дечурлига с русоляви главици прекарваха нощта там — овдовели от войната жени, лишени от стопанствата си, тръгнали да дирят разпръснати и изгубени роднини. Понякога в квартала ненадейно се появяваха чужденци, които говореха много малко английски или изобщо не го говореха и бяха привлечени в Юга от митовете за лесни печалби. Веднъж там преспа и един републиканец. Поне Мами настояваше, че бил такъв, и твърдеше, че надушвала републиканците, както кон надушва змия в тревата, ала никой не повярва на приказките на Мами, защото и милосърдието на Мелани би трябвало да има своите граници. Във всеки случай така поне се надяваха всички.

„Да — каза си Скарлет, седнала на страничната веранда под бледото ноемврийско слънце с бебето в скута си, — той трябва да е някой от гостите на Мелани, нали тя прибира куцо и сакато. При това тоя наистина е куц!“

Човекът, прекосяващ задния двор, куцаше и бе също като Уил Бентийн с дървена протеза. Беше висок и слаб възрастен човек с гола глава, която лъщеше розова и зацапана, а сплъстената му брада беше толкова дълга, че би могъл да си я затъкне в колана. Ако се съдеше по суровото му набраздено лице, беше над шейсетгодишен, но тялото му никак не бе отпуснато от възрастта. Беше върлинест, наглед непохватен, ала дори с дървен крак се движеше пъргаво и безшумно като змия.

Той се качи по стълбите, приближи към нея и преди още да заговори носово и с гърлено „р“, нещо необичайно за равнинните области, Скарлет отгатна, че е планинец. Въпреки мръсните му окъсани дрехи у него се долавяше типичната за повечето планинци мълчалива яростна гордост, която не допускаше прекалена близост, нито търпеше глупости. Брадата му бе зацапана с тютюнев сок, а от многото тютюн за дъвчене в устата лицето му изглеждаше деформирано. Носът му беше тънък и гърбав, веждите му — рунтави и сплъстени, а от ушите му стърчеше буйна растителност като от уши на рис. Под едната му вежда вместо око имаше хлътнатина, от която започваше белег, минаващ през бузата му, тъй че косо се врязваше чак в брадата му. Другото му око бе малко, безцветно и студено — немигащо и с безпощаден израз. В колана на панталоните му бе пъхнат голям пистолет без кобур, а от окъсания му ботуш стърчеше дръжката на дълъг ловджийски нож.

Той изгледа студено Скарлет в отговор на втренчения й взор и се изплю през перилата на парапета, преди да заговори. В единственото му око се четеше презрение, което не бе отправено лично към нея, а към женското съсловие изобщо.

— Мисис Уилкс ме прати да работя при вас — съобщи кратко той. Гласът му бе дрезгав, сякаш не бе навикнал да приказва много, и думите му се цедяха бавно и едва ли не със затруднение. — Арчи се викам.

— Съжалявам, но нямам работа за вас, мистър Арчи.

— Арчи ми е малкото име.

— Моля да ме извините. А как е фамилията ви?

Той отново се изплю.

— Туй вече си е моя работа — отвърна й. — Арчи стига.

— Фамилията ви изобщо не ме интересува! Никаква работа не мога да ви предложа.

— Аз пък викам, че можете. Мисис Уилкс е много разтревожена, задето искате да шарите нагоре-надолу съвсем сама като някоя глупачка, та ме прати да пътувам с вас.

— Нима? — възкликна Скарлет, възмутена едновременно от грубостта на този човек и от намесата на Мели.

Единственото му око срещна погледа й с безучастна неприязън.

— Да. На жената не прилича да създава ядове за мъжете вкъщи, когато те се опитват да я пазят и закрилят. Щом ви е припарило толкоз да кръстосвате насам-натам, аз ще ви возя. Мразя ги негрите… и янките също.

Той прехвърли тютюна в другата си буза и без да изчака покана, седна на най-горното стъпало.

— Не че кой знай колко обичам да разкарвам разни женски, ама мисис Уилкс се показа добра към мене, като ми позволи да спя в зимника й, а пък тъкмо тя ме замоли да ви возя.

— Но… — подзе Скарлет безпомощно, а после млъкна и го погледна. След миг на устните й се появи усмивка. Видът на този възрастен несретник никак не й допадна, ала присъствието му щеше да опрости нещата. Придружена от него, тя можеше да ходи в града, да отива до дъскорезниците, да се отбива при клиенти. С него никой не можеше да се усъмни в безопасността й и самата му поява бе достатъчна, за да предотврати скандал. — Дадено — отвърна тя. — Искам да кажа, ако съпругът ми се съгласи.

След разговор насаме с Арчи Франк неохотно даде съгласието си и прати да съобщят в платената конюшня, че конят и кабриолетът могат да бъдат освободени. Той бе огорчен и разочарован, задето майчинството не промени Скарлет, както се бе надявал, но след като тя бе твърдо решена да се върне на работа в проклетите си дъскорезници, Арчи наистина беше неоценима находка.

Така беше сложено началото на едни взаимоотношения, които най-напред смаяха Атланта. Арчи и Скарлет бяха чудновата и несъвместима двойка — опакият мръсен стар човек с неподвижно стърчащата от капрата дървена протеза и хубавичката, спретнато облечена млада жена със смръщено чело и умислено изражение. Човек можеше да ги види по всяко време и на всяко място в Атланта или в околностите й — рядко разменящи по някоя дума помежду си, очевидно лишени от всякаква симпатия един към друг, ала свързани от взаимна нужда, той — от пари, а тя — от защита. Дамите поне намираха, че това положение е за предпочитане, отколкото да обикаля като някоя безсрамница, придружавана от онзи тип Бътлър. Те се питаха с любопитство къде ли е изчезнал той, защото преди три месеца съвсем неочаквано бе напуснал града и никой, дори и Скарлет, не знаеше къде се намира.

Арчи беше мълчаливец, който никога не се обаждаше, ако не му заговорят, и обикновено отговаряше с недоволно ръмжене. Всяка сутрин той се измъкваше от зимника на Мелани и сядаше на предните стълби у леля Пити. Дъвчеше тютюн и плюеше, докато Скарлет не излезеше и Питър не докараше кабриолета от конюшнята. Чичо Питър се боеше от него почти колкото от самия дявол или от ку-клукс-клан и дори Мами минаваше покрай него смълчана и боязлива. Той мразеше негрите, а те го знаеха и се плашеха от него. Беше подсилил въоръжението си от пистолет и нож с още един пистолет и славата му се разнесе нашироко сред черното население. Нито веднъж не му се наложи да извади пистолета или дори да сложи ръка на колана си. Въздействието от вида му бе достатъчно. Нямаше негър, който да се осмели да се засмее дори, ако Арчи можеше да го чуе.

Веднъж Скарлет го попита с любопитство защо мрази негрите и беше изненадана, когато й отговори, защото обикновено той пресичаше въпросите й с една и съща фраза: „Туй, смятам, си е моя работа.“

— Мразя ги, както ги мразят всички планинци. Никога не сме ги харесвали и не сме ги държали за работа. Че нали зарад тез черньовци почна войната. И това е една от причините да ги мразя.

— Но ти си се бил във войната.

— Че какво друго му остава на един мъж в такъв момент? Аз янките ги мразя даже повече от черньовците. Ама най-много мразя бъбриви женски.

Подобни изблици на неприкривана грубост пораждаха у Скарлет неудържимо желание да се отърве от присъствието му. Ала как би се справила без него? По какъв друг начин можеше да получи свободата, с която се ползваше сега? Той беше груб и мръсен и на моменти издаваше твърде неприятна миризма, но напълно оправдаваше предназначението си. Возеше я до дъскорезниците и обратно и я придружаваше при обиколките, които Скарлет правеше сред клиентите, а докато тя разговаряше или даваше заповеди, той само плюеше от време на време, втренчен в далечината. Ако тя слезеше от кабриолета, слизаше и той след нея и вървеше неотлъчно по петите й. Когато тя се намираше сред недодяланите работници, сред негри или войници янки, той рядко се отделяше от нея на повече от крачка.

Скоро Атланта привикна да вижда Скарлет, придружавана от своя телохранител, а след като свикна, дойде ред и на завистта от страна на дамите по повод нейната свобода на движение. От случая с линчуването, извършено от ку-клукс-клан, дамите се бяха превърнали в истински затворнички и дори не ходеха да пазаруват в града, освен ако не се съберяха на групи от по пет-шест. Тъй като бяха по природа общителни, вече не ги свърташе на едно място и преглътнали гордостта си, те започнаха да измолват от Скарлет услугите на Арчи. А тя от своя страна, стига да не се нуждаеше от него, бе достатъчно великодушна да го отстъпва на други дами.

Не след дълго цяла Атланта познаваше Арчи и дамите се надпреварваха да се възползват от него през свободното му време. Рядко се случваше сутрин, в която някое дете или прислужник негър да не дойде по закуска с бележка, гласяща: „Ако няма да използвате Арчи днес следобед, позволете ми да го взема. Искам да занеса цветя на гробищата“, или: „Трябва да ида до шапкаря“, или: „Ще ми се Арчи да поразходи на въздух леля Нели“, или: „Трябва да се отбия до улица Питърс, а дядо не се чувства добре, за да ме откара. Не може ли Арчи…“

Той ги возеше всички — слугини, госпожи и вдовици — и неизменно им засвидетелстваше сурово презрение. Ясно бе, че към жените, с изключение на Мелани, не храни по-добри чувства, отколкото към янките и негрите. Най-напред дамите бяха стреснати от грубостта му, но постепенно привикнаха към него, защото не издаваше нито звук, освен дето шумно плюеше тютюнев сок, тъй че те го приемаха равнодушно като конете, които караше, и изобщо забравяха за съществуването му. Стигна се дотам, че мисис Мериуедър предаде на мисис Мийд пълните подробности относно освобождаването на племенницата си от бременност, преди да се сети, че Арчи седи на капрата на каретата.

Подобно положение не би било възможно по никое друго време. Преди войната него нямаше да го допуснат дори в кухните на благородните дами. Щяха да му подадат храна откъм черния вход и да го отпратят. Ала сега бяха благодарни за успокояващото му присъствие. Недодялан, неграмотен и мръсен, той бе истинска барикада за дамите, предпазваща ги от ужасите на преустройството. Не беше нито приятел, нито слуга. Бе наемен телохранител и осигуряваше защита на жените, докато мъжете им бяха на работа през деня или отсъстваха през нощта.

На Скарлет й се струваше, че откакто Арчи започна да работи при нея, Франк все по-често отсъства вечерно време. Казваше, че трябвало да сложи в ред счетоводните си книги, а работата през деня била твърде усилена и не му оставало време да го стори. Друг път трябваше да се погрижи за болни приятели. Съществуваше още и организация на демократите, членовете на която се срещаха всяка сряда вечер, за да обсъдят възможности отново да си възвърнат правото на гласуване, и Франк не пропущаше нито една от тези сбирки. Според Скарлет в организацията не вършеха почти нищо, освен шумно да изтъкват преимуществата на генерал Джон Б. Гордън пред всеки друг генерал освен Лий и отново да водят на думи войната. Поне по отношение на въпроса за възвръщане правото на глас тя със сигурност не откриваше никакъв напредък. Ала на Франк сбирките очевидно му доставяха удоволствие, защото в тези вечери винаги се връщаше по никое време.

Ашли също се грижеше за болни, също ходеше на сбирките на демократите и обикновено отсъствията му от дома съвпадаха със скитосванията на Франк. В такива случаи Арчи съпровождаше леля Пити, Скарлет, Уейд и малката Ела през задния двор към къщата на Мелани и двете семейства прекарваха заедно вечерта. Дамите шиеха, а Арчи спеше, излегнат в цял ръст на канапето в гостната, и от якото похъркване посивелите му мустаци потрепваха. Никой не го бе канил да се възползва от канапето и тъй като това бе най-хубавата мебел в къщата, от женските сърца капеше кръв всеки път, когато той качеше ботушите си на красивата тапицерия. Никоя от тях обаче нямаше смелостта да му направи забележка, особено след изказването му, че имал голям късмет, задето заспивал лесно, иначе сигурно щял да полудее от цялата тая женска врява, вдигана сякаш от цял курник токачки.

Понякога Скарлет се питаше откъде се бе взел Арчи и какъв ли е бил животът му, преди да дойде да живее в зимника на Мели, ала гласно не му задаваше никакви въпроси. Имаше нещо в мрачното му еднооко лице, което изобщо не предразполагаше към любопитство. Беше й известно единствено, че говорът му издава произход от планините на север, че е бил в армията и че е изгубил и крака, и окото си малко преди капитулацията. Думите, изречени от нея в прилив на гняв срещу Хю Елсинг, разкриха истината относно миналото на Арчи.

Една сутрин той я закара до дъскорезницата на Хю и тя завари предприятието си в бездействие, негри не се виждаха никъде, а Хю седеше унил под едно дърво. Работниците му изобщо не дошли този ден и той не знаел какво да предприеме. Скарлет изпадна в ярост и никак не се посвени да я излее върху Хю, понеже току-що бе получила заявка за голямо количество дървен материал, при това спешна. Беше използвала цялата си енергия, чар и търговски нюх, за да постигне това възлагане, а сега дъскорезницата бе в застой.

— Закарай ме до другата дъскорезница — нареди тя на Арчи. — Да, зная, че ще ни отнеме много време и че няма да можем да обядваме, но за какво ти плащам иначе? Ще трябва да накарам мистър Уилкс да спре работата си и да ми изпълни тая поръчка. Само че нищо чудно и неговите работници да не са дошли. Мътните да ги вземат! Никога не съм виждала друг такъв мухльо като Хю Елсинг! Ще се отърва от него веднага щом Джони Галахър завърши строежа на хотела. Какво ме засяга, че Галахър е бил в армията на янките? Той ще ми върши работа. Никога не съм срещала мързелив ирландец. И край вече с тия освободени негри. Човек изобщо не може да разчита на тях. Ще назнача на работа Джони Галахър и ще си наема затворници. Той ще ги накара да се трудят здравата. Той…

Арчи се обърна към нея със зъл пламък в окото си, а когато заговори, в дрезгавия му глас прозвуча студен гняв.

— Ако речете да наемете затворници, начаса ще ви напусна — съобщи той.

Скарлет бе смаяна.

— Господи Боже! Но защо?

— Знам го аз туй наемане на затворници. Пречукване на затворници му викам аз. Да купуват хората, сякаш са мулета. Че се отнасят с тях и много по-лошо, отколкото с мулетата. Бъхтят ги, уморяват ги от глад, убиват ги. И кой го е грижа? Щатът нехае. Нали си получава парите за наема. Хората, които вземат затворниците, и те пет пари не дават. Само гледат да не се харчат много за храна и да изцедят каквото могат от тях. По дяволите! Никога не съм мислил, че жените са кой знае каква стока, ама отсега ще знам, че били хептен калпави.

— Я го гледай, че това да не е твоя работа!

— Тъй мисля — лаконично отсече Арчи и след кратка пауза добави: — Аз бях затворник близо четирийсе години.

Скарлет рязко си пое въздух и за миг се отпусна назад върху възглавниците. Значи това бе отговорът на загадката, която представляваше Арчи — нежеланието му да назове фамилията си, мястото, където е роден, или каквато и да било дреболия от живота си, обяснението на неохотата му да говори и на студената му омраза към света. Четирийсет години! Ами че… той трябваше да е бил с доживотна присъда, а такива присъди се издаваха…

— Да не би… да си убил някого?

— Да — отвърна кратко Арчи и шляпна коня с поводите. — Жена си убих.

Клепачите на Скарлет бързо затрепкаха от уплаха. Изпод брадата устата му се раздвижи, сякаш той се усмихваше мрачно на страха й.

— Вас няма да убия, мис, ако от това се боите. Само една причина има да пречукаш жена.

— Ти си убил своята съпруга?

— Легна с брат ми. Той успя да офейка. Хич и не се кая, че й светих маслото. На разтурените жени тъй им се полага. Не е прав тоз закон, дето наказва мъжа, че е сторил каквото трябва, ама аз отидох в зандана.

— Но… как излезе на свобода? Избяга ли? Или ти опростиха наказанието?

Гъстите му побелели вежди се сбърчиха, като че му идваше пряко сили да реди думите по смисъл.

— През шейсе и четвърта, когато Шърман проби, аз си седях зад решетките в Милиджвил, както си бях седял цели четирийсе години. Тогаз началникът ни сбра всичките затворници и рече, че янките идвали и навред по пътя си палели и убивали. А пък ако има нещо, дето да мразя повече от негър или от женска, то са янките.

— Защо? Да не би… познавал ли си някой янки отблизо?

— Не съм. Ама бях чувал да се приказва за тях. Разбрах, че все си пъхали носа в чуждите работи. Аз таквиз хич не ги обичам. Какво диреха те в Джорджия да освобождават негрите ни, да ни палят къщите и да ни избиват добитъка? Та тъй, началникът рече, че на армията много й трябвали още войници и всеки от нас, който се притурел към нея, в края на войната щял да бъде свободен… ако оцелеехме де. Само дето началникът ни извести, че доживотните — нас де, убийците, не ги искали в армията. Трябвало да ни пратят в друг някакъв затвор. Тогаз му рекох на началника, че аз не съм като тез другите доживотни. Окошарили са ме само защото съм убил жената, пък то тя си го заслужаваше. Рекох му, че искам да се бия срещу янките. Разбра ме човекът и ме пробута между другите затворници.

Той млъкна и изсумтя:

— Ха! Голяма смехория беше. Бутнаха ме в зандана за убийство, пък после ме помилваха и ме пратиха с пушка в ръка да убивам още. То се знае, беше ми хубаво да се усетя отново свободен, с оръжие при това. Всички ние от Милиджвил се бихме мъжки и убивахме на поразия, ама и много от наште ги опушкаха. Не знам ни един, дето да е побягнал от боя. А когато дойде капитулацията, ние бяхме свободни. Аз загубих ей тоз крак и окото си. Ама хич не съжалявам.

— О! — промълви безсилно Скарлет.

Тя се помъчи да си припомни кога бе чула за освобождаването на затворниците от Милиджвил при отчаяните усилия да бъде спряно настъплението на Шърмановата армия. Франк го бе споменал на Коледата през 1864 година. Почувства отново дивия ужас на онези дни, чу грохота на оръдията по време на обсадата, видя върволицата фургони и каруци, от които в червения път се процеждаше кръв, видя и маршируващата градска охрана от млади кадетчета, деца като Фил Мийд и старци като чичо Хенри и дядо Мериуедър. Затворниците също бяха поели с маршова стъпка, за да умрат в залеза на Конфедерацията, да замръзнат сред снеговете и лапавицата на този последен поход в Тенеси.

За миг й мина през ума, че възрастният човек до нея се е показал като голям глупак, след като се е бил за щата, отнел четирийсет години от живота му. Джорджия му бе взела младостта и зрялата възраст заради престъпление, което той не броеше за грях, и въпреки това доброволно бе пожертвал за същата тази Джорджия един крак и едно око. Тя си припомни горчивите думи, казани от Рет в началото на войната по повод на това, че никога нямало да се бие за общество, отхвърлило го от редовете си. Ала в момента на най-отчаяна нужда бе отишъл да се сражава за същото това общество, точно както бе сторил и Арчи. Струваше й се, че всички мъже южняци, били те благородници или от ниско потекло, си бяха все същите сантиментални глупци и по-малко ги бе грижа за собствената им кожа, отколкото за думи, лишени от всякакво съдържание.

Тя погледна възлестите старчески ръце на Арчи, двата пистолета и ножа му и отново я обзе страх. Дали имаше на свобода и други бивши затворници като Арчи — главорези, отчаяни типове, крадци, помилвани за престъпленията им в името на Конфедерацията? Ами че всеки непознат на улицата би могъл да се окаже убиец! Ако Франк узнаеше някога истината за Арчи, лошо й се пишеше. Или пък ако леля Пити… но нея такава сразяваща вест направо би я убила. Колкото до Мелани, на Скарлет почти й се искаше да сподели с нея откритието си. Така й се падаше на Мелани, задето прибираше какви ли не отрепки от улицата, а после ги тръсваше на приятели и роднини.

— Аз… аз се радвам, че ми каза това, Арчи. Пред никого няма да отворя уста. Мисис Уилкс и останалите дами ще се сбъркат, ако научат.

— Ами! Тя, мисис Уилкс, знае. Аз й го рекох още първата нощ, кога ме пусна да спя в зимника й. Да не мислите, че ще оставя свястна жена като нея да ме прибере, без да знае кой съм?

— Господи Божичко! — извика Скарлет потресена.

Мелани знаеше, че този човек е убиец, и то убиец на жена, а не го бе изхвърлила от къщата си. Бе му доверила сина си, леля си, снаха си и всичките си приятелки. Тъкмо тя, най-плахото същество на света, не се бе побояла да остава сама с него у дома си.

— Мисис Уилкс е много умна, нищо че е жена. Тя разбра, че съм човек на място. Ясно й е, че лъжецът все ще си лъже, че крадецът няма да спре да краде, но че човек посяга да убие веднъж в живота си. Според нея онзи, който се е бил за Конфедерацията, е турил кръст на всичките си лоши дела. Макар че аз не го смятам за лошо туй, дето убих жена си… Да, мисис Уилкс наистина е много умна за жена… Та думата ми беше, че щом наемете на работа затворници, аз ще напусна начаса.

Скарлет не отговори нищо, но наум си каза: „Колкото по-скоро ме напуснеш, толкова по-добре за мене. Да държа убиец, как не!“

Възможно ли бе Мели да е толкова… толкова… Дори думи не съществуваха за постъпката на Мелани, която бе прибрала този дърт грубиян и не бе казала на приятелите си, че е престъпник. Значи тъй, службата в армията заличавала миналите грехове! Мелани явно тълкуваше превратно баптисткото учение! Ала тя си беше побъркана по Конфедерацията, ветераните от армията и всичко от този род. Скарлет прокле наум янките и още повече се озлоби срещу тях. Те бяха причина една жена да бъде принудена да държи край себе си убиец, за да я пази.

 

 

Когато се прибираше с Арчи в студената привечер, пред кръчмата „Модерното момиче“ Скарлет видя скупчени няколко оседлани коня, кабриолети и коли, Ашли беше на кон, а изражението му бе някак странно напрегнато; младежите Симънс се бяха надвесили от кабриолета си и оживено разправяха нещо; Хю Елсинг, с паднал над очите му кестеняв перчем, размахваше ръце. В центъра на цялата бъркотия беше сладкарската кола на дядо Мериуедър и когато приближиха, Скарлет видя, че на капрата до него са се сбутали Томи Уелбърн и чичо Хенри Хамилтън.

„Никак не ми е приятно чичо Хенри да се прибира у дома си с това разнебитено возило — раздразнено си каза Скарлет. — Би трябвало да се срамува, като се качва в него. Не е да си няма кон, ама на, всичкото е, за да могат всяка вечер да ходят в кръчмата с дядо Мериуедър.“

Когато се изравни с тълпата, нещо от общата натегнатост се предаде и на нея, колкото и да й липсваше усет, и сърцето й се сви тревожно.

„Ох, дано не е изнасилено друго момиче! — помисли си тя. — Ако ку-клукс-клан пак линчува някого, янките ще ни затрият.“ После се обърна към Арчи:

— Я спри. Нещо е станало.

— Да не искате да стърчите пред кръчмата? — възрази Арчи.

— Нали ме чу? Спри тук. Добър вечер на всички. Ашли… чичо Хенри… станало ли е нещо? Всички изглеждате толкова…

Струпаните мъже се извърнаха към нея, свалиха шапки и й отправиха усмивки, ала в очите им напираше несдържана възбуда.

— Има нещо добро, а има и нещо лошо — изджавка чичо Хенри. — Зависи как ще го погледне човек. Според мене Законодателното събрание не можеше да постъпи другояче.

Законодателното събрание? Скарлет си отдъхна с облекчение. То я интересуваше слабо, защото смяташе, че с нищо не може да я засегне. Плашеха я само изгледите за нови безчинства на войниците янки.

— Сега пък какво са измислили ония в Законодателното събрание?

— Не щат и не щат да приемат поправката — отвърна дядо Мериуедър с гордост в гласа. — Ще видят сега янките.

— Скъпо ще платим за това, дявол да го вземе… Моля за извинение, Скарлет — обади се Ашли.

— Аа, поправката ли? — попита предпазливо Скарлет, като гледаше да се покаже осведомена.

За нея политиката бе неразгадаема и тя рядко си губеше времето да разсъждава върху такива въпроси. Преди известно време приеха Тринайсетата поправка или май беше Шестнайсетата, но тя нямаше никаква представа какво означава това. Мъжете винаги се вълнуваха за такива празни работи. В изражението й обаче пролича, че е в пълно недоумение, и Ашли се усмихна.

— Нали разбираш, това е поправката към Конституцията, която би разрешила на негрите да гласуват — поясни той. — Беше представена на Законодателното събрание и то отказа да я ратифицира.

— Какви глупаци! Че нали сега янките ще ни я натрапят насила!

— Точно това имах предвид, като казах, че ще заплатим дяволски скъпо.

— Гордея се със Законодателното събрание, гордея се с неговата дързост! — извика чичо Хенри. — Янките не могат да ни натрапят такова нещо насила, ако не го приемаме.

— Могат и ще го направят. — Гласът на Ашли беше спокоен, но в очите му имаше тревога. — А по този начин ще си изпатим много повече.

— О, Ашли, не може да бъде! Възможно ли е да стане по-лошо, отколкото е сега?

— Да, може да стане и по-лошо, по-лошо дори, отколкото е сега. Представи си, че в Законодателното събрание влязат негри! Че можем да имаме негър за губернатор! Представи си янките да затегнат още повече военния режим!

Очите на Скарлет се разшириха от уплаха и в ума й проблесна някакво разбиране.

— Мъча се да осъзная кое би било най-добро за Джорджия, най-добро за всички ни. — Лицето на Ашли бе изопнато. — Дали е по-умно да се борим с противопоставяне, както стори Законодателното събрание, и да настроим срещу себе си Севера, който ще вдигне цялата си армия, за да ни наложи правото на негрите да гласуват, независимо дали го желаем. Или… да потиснем гордостта си колкото може по-незабелязано, да отстъпим достойно, да приемем нещата с леко сърце? В края на краищата все до същото ще се стигне. Ние сме безпомощни. Трябва да преглътнем горчивия хап, който те са решили да ни натъпчат. Може би за нас ще е по-добре така — без да ритаме много.

Скарлет почти не чу думите му, а истинският им смисъл пък изобщо не достигна до ума й. Разбра едно — че Ашли както винаги разглежда въпроса от двете му страни. Тя лично виждаше една страна — как щеше да се отрази на нея самата тази плесница, получена от янките.

— Да не би да се каниш да ставаш радикал и да гласуваш с републиканската бюлетина, Ашли? — изсмя се дрезгаво дядо Мериуедър.

Възцари се напрегнато мълчание. Скарлет видя как ръката на Арчи бързо посегна към пистолета и после застина неподвижно. Арчи смяташе и често го бе казвал гласно, че дядо Мериуедър е изветрял дъртак, така че явно нямаше намерение да му позволи да обижда съпруга на мис Мелани, пък макар въпросният съпруг да говореше като истински глупак.

Внезапно обърканото изражение изчезна от погледа на Ашли и в очите му блесна несдържан гняв. Ала преди да успее да заговори, чичо Хенри се нахвърли върху дядо Мериуедър:

— Ах ти, чумав… Ах ти, дяволски… Скарлет, извинявай… Дърт пръч неден, да не си посмял да говориш така на Ашли!

— Ашли може да се защити и сам, без твойта помощ — отвърна студено дядо Мериуедър. — А той говори също като пребоядисаните републиканци. Да се покоряваме, по дяволите! Ще прощаваш, Скарлет.

— Аз не бях за отцепването — заговори Ашли с гневно треперещ глас. — Ала когато Джорджия се отцепи, застанах твърдо на нейна страна. Войната също не беше по вкуса ми, но се бих в нея. А сега не смятам, че трябва да подтикваме янките още повече да се развилнеят. И въпреки това, щом законодателните власти са решили да го сторят, аз ще ги подкрепя. Аз…

— Арчи — рязко се намеси чичо Хенри, — откарай мис Скарлет у дома. Това не е място за нея. Политиката бездруго не е женска работа, а след някоя минута ще се чуят и сума ругатни. Хайде, Арчи. Лека нощ, Скарлет.

Докато минаваха по Прасковената улица, сърцето на Скарлет биеше ускорено от страх. Дали тази глупава постъпка на Законодателното събрание не заплашваше нейната сигурност? Дали янките нямаше да се вбесят дотолкова, че тя да изгуби дъскорезниците си?

— Глей ти — изръмжа Арчи. — Чувал бях приказката за зайците, дето плюли в муцуната на булдога, ама досега не бях го виждал наяве. Онез законодатели все едно са викнали: „Ура за Джеф Дейвис и за южняшката Конфедерация!“, само че каква ли им е ползата от туй… пък и на всички нас? Тия чернолюбци янките са си наумили да направят негрите наши господари и толкоз. Все пак не може човек да не им свали шапка на законодателите за куража.

— Да им свалим шапка ли? Мътните да ги вземат. Да им свалим шапка? Че те трябва да бъдат застреляни! Тъй само ще накарат янките да ни връхлетят като ястреби на пиленца. Толкова ли не можаха да рати… ради… е, каквото му викат там, та янките да се умирят, а не пак да се развилнеят? Тъй или иначе, ще ни превият вратовете, та поне да го бяхме сторили доброволно още отсега.

Арчи я прониза с остър поглед.

— Да превием вратове без борба? Женските си нямат гордост колкото и една коза.

 

 

Когато Скарлет нае десет затворници, по петима за всяка от дъскорезниците, Арчи изпълни заканата си и отказа да има нещо общо с нея занапред. Всичките молби на Мелани и обещанията на Франк за по-добро заплащане не успяха да го убедят да вземе отново поводите. Той охотно придружаваше из града Мелани, Пити, Индия и техните приятелки, но не и Скарлет. Не искаше дори да вози и останалите жени, ако Скарлет беше в каретата. Положението беше неловко, тъй като един нищо и никакъв несретник си позволяваше да я съди, ала неудобството се подсилваше от факта, че семейството и приятелите й очевидно бяха съгласни със стария човек.

Франк я умоляваше да не предприема тази стъпка. Ашли най-напред отказа да ръководи затворници, ала макар и против волята му, след сълзи, жалби и обещания, че щом нещата се подобрят, тя ще наеме освободени негри, Скарлет го склони. Съседите тъй открито показваха неодобрението си, че Франк, Пити и Мели не смееха да ги погледнат в очите. Дори Питър и Мами заявиха, че не е на хубаво да се наемат затворници и че тая работа ще свърши зле. Всички твърдяха, че е грешно да се извличат облаги от нещастието и несретата на други хора.

— Нямахте нищо против, когато за вас работеха роби — с възмущение протестираше Скарлет.

О, но това беше съвсем различно. Робите не бяха нещастни и несретни. По време на робството те си живееха много по-добре, отколкото сега, при свободата, и ако тя не вярва, нека просто се огледа около себе си! Ала както обикновено, когато срещнеше противодействие, Скарлет ставаше още по-решителна в следване на избрания път. Тя отстрани Хю от поста му на управител на дъскорезницата, възложи му да кара колата с дървения материал и приключи с последните формалности по назначаването на Джони Галахър.

От всичките й познати той изглежда беше единственият, който одобряваше използването на затворниците. Просто кимна с топчестата си малка глава и заяви, че това е умен ход. Когато гледаше дребничкия бивш жокей, стъпил уверено на късите си криви крака, със сурово и делово изражение, изписано върху лицето му на гном, Скарлет си мислеше: „Онзи, който му е поверявал конете си, изглежда пет пари не е давал за съдбата им. Аз не бих го допуснала дори да припари до мой кон.“

Ала когато му повери затворниците, не изпита никакви угризения.

— Ще мога ли да се разпореждам с работниците както си знам? — попита той с очи, които светеха студено като два сиви ахата.

— Разбира се. Единственото ми условие е дъскорезницата да не спира работа и да ми доставяш материал когато и колкото поискам.

— Приемам предложението ви — лаконично я уведоми Джони. — Ще кажа на мистър Уелбърн, че го напускам.

Щом той се отдалечи с разкрачената си походка през тълпата от зидари, дърводелци и носачи, Скарлет почувства облекчение и настроението й се повиши. Джони беше тъкмо човек за нея. Беше суров и безогледен и никакви глупости нямаше при него. Франк го бе определил презрително като „пробивен ирландски голтак“, ала именно по тази причина Скарлет го ценеше. Тя бе наясно, че си струва да има край себе си ирландец, независимо от личните му качества. Нещо повече, чувстваше го по-близък, отколкото много мъже от собствената си класа, защото Джони познаваше стойността на парите.

Още през първата седмица след поемането на дъскорезницата той оправда надеждите й и постигна повече с петима затворници, отколкото Хю бе успявал някога с десет освободени негри. При това осигури на Скарлет свободно време, каквото тя не бе имала още откакто бе пристигнала в Атланта предишната година, тъй като присъствието й в дъскорезницата не му беше приятно и той го заяви направо.

— Вие си гледайте търговията, а мене оставете да си гледам добива на материал — бе отрязал Джони кратко. — Мястото на една дама не е при затворниците и ако друг не ви го е казвал, сега ви го казва Джони Галахър. Доставям ви материал, нали тъй? Нямам намерение да се оставя като мистър Уилкс да ми дотягат всеки ден. Той има нужда да му висят над главата, но не и аз.

И тъй, Скарлет с неохота се отдръпна от дъскорезницата на Джони, защото се боеше, че ако ходи там прекалено често, той може да напусне, а това би било катастрофа. Забележката му, че Ашли има нужда да му висят над главата, я уязви дълбоко, тъй като в нея имаше много истина, която тя не желаеше да признае пред себе си. Успехите на Ашли със затворниците не бяха много по-големи, отколкото с освободените негри и той съвсем не можеше да обясни причината за това положение. Отгоре на всичко сякаш се срамуваше, задето ръководи затворници, и през тези дни почти не й продумваше.

Скарлет се тревожеше от промяната, извършваща се с него. В блестящата му руса коса вече имаше бели нишки, а раменете му бяха уморено отпуснати. Усмихваше се много рядко. Бе съвсем различен от галантния и приятен Ашли, който я бе запленил преди толкова много години. Изглеждаше като човек, който тайно се терзае от едва поносима болка, и устните му бяха някак мрачно стиснати, а това предизвикваше у нея объркване и страдание. Искаше й се буйно да привлече до рамото си главата му, да помилва прошарената му коса и да извика: „Кажи ми какво те тревожи! Аз ще оправя нещата, ще наредя всичко така, че за тебе да бъде добре!“

Ала официалното му и отчуждено държане не допускаше никаква близост.