Маргарет Мичъл
Отнесени от вихъра (41)

Глава XLI

Когато бяха изпратени и най-дълго задържалите се посетители, а последните звуци от копита заглъхнаха в далечината, Скарлет влезе в кабинета на Елен и извади един лъскав предмет от скришното място, където го бе пъхнала предната вечер, между пожълтелите хартии в една от преградите на писалището. Като чу Порк да подсмърча в трапезарията, докато подреждаше масата за вечеря, тя го повика. Той дойде, а изражението на черното му лице напомняше отчаяно бездомно куче, изгубило господаря си.

— Порк — строго рече тя, — ако продължаваш да плачеш, аз… аз също ще заплача. Трябва да престанеш най-после.

— Да, господарке. То аз се мъча да не плача, не е да не се мъча, ама секи път, кат се подсетя за мистър Джералд…

— Тогава не се подсещай. Бих понесла сълзите на всеки друг, но не и твоите. Хайде, хайде — смекчи тона си тя, — не разбираш ли? Твоите сълзи не мога да понеса, защото зная колко го обичаше ти. Избърши си лицето, Порк. Имам един подарък за тебе.

В очите на Порк проблесна слабо любопитство, докато издухваше шумно носа си, но то бе по-скоро плод на любезност, отколкото на заинтересованост.

— Помниш ли оная нощ, когато стреляха по тебе, защото беше влязъл в един кокошарник да крадеш?

— Оле Божке, мис Скарлет! Че аз никога не съм…

— Точно тъй си беше и недей да ме лъжеш сега, след като вече е минало толкова време. Помниш ли, тогава ти бях обещала да ти подаря часовник за вярната ти служба?

— Да, господарке, помня. Ама се си виках, че вие ще да сте забравили.

— Не, не съм забравила и сега ще изпълня обещанието си.

Тя му протегна ръката си, в която държеше масивен златен часовник, гравиран с множество изображения, от който висеше ланец, отрупан с дребни украшения и фигурки за слагане на печат.

— Леле Боже, мис Скарлет! — извика Порк. — Че туй е часовникът на мистър Джералд! Мильон пъти съм виждал да го поглежда.

— Да, Порк, това е часовникът на татко и аз ти го подарявам. Вземи го.

— Дума да не става! — отстъпи ужасѐн Порк. — Туй е часовник за бял господин, пък и де ще се равнявам аз с мистър Джералд? Как тъй ще го давате на мене, мис Скарлет? Тоз часовник по право се пада на мънинкия Уейд Хамптън.

— Пада се на тебе. Какво е направил Уейд Хамптън за татко? Да не се е грижил за него, когато беше болнав и немощен? Да не го е къпал, обличал или бръснал? Да не би да не се е отделял от него, когато дойдоха янките? Да не би да е крал заради него? Не бъди глупав, Порк. Ти си заслужил този часовник и аз съм сигурна, че татко би се радвал ти да го притежаваш. Ето ти го.

Тя взе черната му ръка и постави часовника в дланта му. Порк се втренчи в него с благоговение и на лицето му бавно и неуверено се изписа изражение на задоволство.

— Ама се за мене ли ми го давате, господарке?

— Точно така.

— Ами тогаз… благодаря, мис Скарлет.

— Искаш ли да го отнеса в Атланта и да дам да го гравират?

— Какво ще рече туй „грабират“? — В гласа на Порк прозвуча подозрение.

— Означава да напишат нещо на гърба му като например… например „На Порк от семейство О’Хара за добра работа на стария и верен служител.“

— Не, господарке, няма нужда. Ще мина и без грабиране. — Порк отстъпи крачка назад, стиснал здраво часовника.

Устните й се извиха в лека усмивка.

— Какво има, Порк? Нямаш ли ми доверие, че ще го върна обратно?

— А, не, господарке, имам доверение, само че… понякогаж човек земе, та се раздума.

— Няма да направя такова нещо.

— Може да речете да го продадете. Трябва да струва сума пари.

— Мислиш ли, че бих продала татковия часовник?

— Ами що не, господарке, ако ви тряват пари?

— Заслужаваш бой за тия приказки, Порк. Май ще си взема часовника обратно.

— Ами, ще си го земете!… — на посърналото от скръб лице на Порк за пръв път през този ден се появи бегла усмивка. — Че нали ви познавам… Еех, мис Скарлет…

— Кажи, Порк.

— Де да бяхте поне наполвина толкоз добра към белите хора, както към негрите, май повечко щяха да ви почитат, отколкот сега.

— Почитат ме достатъчно — отряза тя. — Иди да ми намериш мистър Ашли и му кажи, че искам да го видя веднага.

Ашли седеше пред писалището на Елен, на малкия й стол, чиято крехка конструкция съвсем се губеше под високото му стройно тяло, а Скарлет му излагаше предложението си за половината дял в дъскорезницата. Очите му нито веднъж не срещнаха нейните очи, нито пък той се намеси с някоя дума. Седеше, загледан в ръцете си, като бавно ги въртеше и изучаваше ту дланите си, ту опакото им, сякаш не бе ги виждал никога преди. Въпреки тежкия труд те бяха все още изящни и нежни, при това твърде добре поддържани за ръце на селски стопанин.

Сведената му глава и мълчанието му я притесняваха малко и тя удвои усилията си в стремеж предложението й да прозвучи по-съблазнително. Извика на помощ най-очарователната си усмивка и току го поглеждаше нежно, ала всичко бе напразно, защото той изобщо не вдигна очи. Поне веднъж да я бе погледнал! Тя изобщо не спомена за сведенията, получени от Уил относно решението на Ашли да замине на Север, и говореше с привидната увереност, че не съществуват никакви пречки да се съгласи с нейния план. Въпреки това той не се обади и последните й думи увиснаха, без да срещнат никакъв отклик. Стройното му тяло бе някак решително изправено на стола и това я тревожеше. Естествено, той не би й отказал! Че каква изобщо причина би намерил за отказ?

— Ашли — подхвана тя отново и замлъкна. Не бе имала намерение да използва бременността си като довод и дори бе потрепервала от самата мисъл, че Ашли ще я види тъй обезформена и грозна, ала след като всичките й останали увещания не му направиха впечатление, тя щеше да използва състоянието си и своята безпомощност като последен коз.

— Трябва да дойдеш в Атланта. В този момент безкрайно се нуждая от помощта ти, защото не мога сама да се справя с дъскорезниците. Месеци могат да минат, преди отново да се хвана на работа, защото… разбираш, нали… ами защото…

— Моля те! — рязко я прекъсна той. — Господи Боже, Скарлет!

Той стана внезапно, приближи с отсечена походка до прозореца и застана с гръб към нея, загледан към тържественото шествие на патиците, заточили се в редица.

— Затова ли… затова ли не искаш да ме погледнеш? — попита тя жално. — Знам, че не приличам на…

Той се извърна светкавично и сивите му очи се впиха в нейните тъй настоятелно, че тя неволно вдигна ръце към гърлото си.

— По дяволите как изглеждаш! — задъхано и страстно изрече той. — Знаеш, че за мене винаги си красива.

Вълна от щастие я заля и очите й се навлажниха.

— Колко си мил, че го казваш! А пък аз толкова се срамувах, че ще ме видиш тъй…

— Ти си се срамувала! Защо ти да се срамуваш? Аз съм този, който трябва да изпитва срам, и наистина го изпитвам. Да не бях тъй неспособен, нямаше да се намираш сега в това положение. Изобщо нямаше да си омъжена за Франк. Не биваше да те пускам от Тара през зимата. Какъв глупак бях! Трябваше да се досетя, че ти… Да отгатна колко си отчаяна, тъй отчаяна, че… Аз бях длъжен… длъжен бях… — той замлъкна с изопнато мрачно лице.

Сърцето на Скарлет лудо запрепуска. Той съжаляваше, че не е избягал с нея!

— Най-малкото, което можех да направя, бе да извърша обир или убийство, за да ти набавя пари за данъците, след като ти прибра нас, просяците, под своя покрив. О, аз съм причина нещата да се объркат тъй непоправимо!

Сърцето й се сви от разочарование и щастието й взе да се топи, защото не тези думи бе очаквала да чуе.

— Тъй или иначе, пак щях да замина — възрази уморено тя. — Не бих допуснала да сториш нещо подобно. Пък и всичко е свършено вече.

— Да, вече е свършено — промълви горчиво той. — Ти не би позволила аз да извърша безчестна постъпка, но сама се продаде на мъж, когото не обичаш… а сега носиш и дете от него… за да спасиш мене и семейството ми от глад. От добрина се мъчиш да прикриеш моята безпомощност.

Острата нотка в гласа му издаваше кървящата незаздравяла душевна рана, която не преставаше да го боли, а думите му я накараха да го погледне засрамено. Той веднага забеляза това и изражението му се смекчи.

— Нима помисли, че те обвинявам? Господи, Скарлет, разбира се, че не! Ти си най-смелата жена, която съм виждал! Себе си виня аз.

Той се извърна и отново се загледа през прозореца, а раменете му, на които попадна втренченият й поглед, вече не бяха тъй решително изправени. Скарлет дълго остана мълчалива с надежда Ашли да се върне към настроението, подтикнало го да говори за красотата й, с надежда да чуе от него думи, които да съхрани в паметта си като нещо много скъпо. Не го бе виждала много дълго и бе живяла със старите спомени, които вече бяха избледнели. Знаеше, че той още я обича. Беше очевидно и се отгатваше по всяка негова черта, от всяка горчива, самообвинителна дума, от негодуванието му, задето тя носи в утробата си дете от Франк. Копнееше сама да изговори думи, които да изтръгнат признание в любов, ала не се осмеляваше. Помнеше обещанието си, дадено предишната зима в овощната градина, че никога вече няма да се хвърли на врата му. Съзнаваше с тъга, че това обещание трябва да бъде спазено, ако иска да запази Ашли край себе си. Издадеше ли само един стон на любов и копнеж, позволеше ли си един поглед, молещ за прегръдките му — всичко щеше да свърши завинаги. Тогава Ашли непременно щеше да замине за Ню Йорк. А той не биваше да си отива.

— О, Ашли, не се упреквай! Та нима вината е твоя? Ще дойдеш в Атланта, за да ми помогнеш, нали?

— Не.

— Но, Ашли — гласът й пресекваше вече от болка и разочарование, — та аз разчитах на тебе. Толкова се нуждая от подкрепата ти. Франк не може да ми помага. Той е много зает в магазина и ако ти не дойдеш, просто не зная към кого да се обърна! Всички що-годе способни мъже в Атланта вече си имат занятие, а останалите са негодни да вършат каквото и да било, затова…

— Няма смисъл, Скарлет.

— Да не искаш да кажеш, че предпочиташ да идеш в Ню Йорк и да живееш сред янките, отколкото да дойдеш в Атланта?

— Кой ти каза за това? — той се обърна към нея леко смръщил чело.

— Уил.

— Да, реших да замина за Севера. Един стар приятел, с когото пътувах из Европа, ми предложи място в банката на баща си. Тъй е по-добре, Скарлет. От мене няма да имаш полза. Нищо не разбирам от търговия с дървен материал.

— Но още по-малко разбираш от банково дело, а то е и много по-сложно! Уверена съм, че от мене ще получиш повече отстъпки за неопитността си, отколкото от янките!

Той трепна и тя разбра, че е сгрешила. Тогава той се обърна и отново впери поглед през прозореца.

— Не желая да ми се правят отстъпки. Искам сам да се изправя на крака, доколкото ми позволяват собствените възможности. Какво съм постигнал в живота си досега? Време е да сторя нещо с мои сили или… да се проваля, ако ми е писано, но по своя лична вина. Вече твърде дълго бях на твоя издръжка.

— Но аз ти предлагам половината дял от предприятието, Ашли! Ти сам ще стъпиш на крака, защото… ами, това ще бъде твоя собственост.

— Пак до същото се свежда. Аз няма да купя половината дял, а ще го получа като подарък. А вече приех твърде много подаръци от тебе, Скарлет — храна и подслон и дори дрехи за мене, Мелани и детето. А в замяна нищо не съм ти дал.

— Но как да не си! Уил нямаше да може…

— Да, сега вече умея да цепя дърва.

— О, Ашли! — отчаяно изплака тя и в очите й се появиха сълзи при насмешливата нотка, прозвучала в гласа му. — Какво е станало с тебе, откакто заминах? Говориш с такава суровост и горчивина! Ти съвсем не беше такъв.

— Какво е станало ли? Стана нещо забележително, Скарлет. Аз започнах да мисля. Струва ми се, че не бях мислил сериозно от обявяването на капитулацията до момента на твоето заминаване оттук. Бях в състояние на някаква летаргия и ми беше достатъчно, че имам нещо за ядене и легло за спане. Ала когато ти тръгна за Атланта, нарамила на плещите си такъв товар, изведнъж осъзнах, че съм много по-недостоен от всеки мъж… че не струвам и колкото една жена дори. Не е приятно да се живее с такива мисли и аз не възнамерявам да се измъчвам повече с тях. Други мъже излязоха от войната още по-онеправдани и от мене, а погледни ги сега. Затова ще замина за Ню Йорк.

— Но… аз не разбирам! Щом искаш да работиш, с какво е по-лоша работата в Атланта от работата в Ню Йорк? Моята дъскорезница…

— Не, Скарлет. Това е последната ми възможност. Ще замина на Север. Ако дойда в Атланта и се хвана на работа при тебе, погубен съм завинаги.

Думата „погубен“ отекна заплашително в сърцето й подобно на погребален звън. Очите й бързо потърсиха неговите, но те бяха разширени и някак прозрачно сиви, погледът им минаваше през нея и бе насочен надалеч към неведомите пътища на съдбата, които за нея бяха загадъчни.

— Погубен ли? Да не искаш да кажеш, че си сторил нещо, заради което янките в Атланта ще те преследват? Да не би за оня случай, когато помогна на Тони да избяга, или… или… О, Ашли, ти нали не си в ку-клукс-клан?

Зареяният му поглед се насочи бързо към нея и той се усмихна бегло, ала очите му останаха тъжни.

— Бях забравил колко буквално възприемаш всичко. Не, не от янките се боя аз. Мисълта ми беше, че ако дойда в Атланта и отново приема помощ от тебе, завинаги ще погреба всяка надежда сам да се изправя на крака.

— О — въздъхна тя с внезапно облекчение, — това ли било?

— Да — усмихна се отново той, ала още по-горчиво отпреди. — Само това. Само моята мъжка гордост, чувството ми за достойнство, а ако повече ти харесва другояче — безсмъртната ми душа.

— Ала чуй — веднага го атакува тя от друга страна, — ти постепенно можеш да откупиш дъскорезницата от мене, тя ще стане твоя собственост и тогава…

— Скарлет — с буйно негодувание я прекъсна той, — казах ти вече — не! Има и други причини.

— Какви причини?

— Знаеш ги по-добре от всеки друг на света.

— Аа… за онова ли? Бъди спокоен, всичко ще е наред — побърза да го увери тя. — Нали помниш, че още през зимата в овощната градина ти го обещах и имам намерение да удържа думата си, пък и…

— Тогава ти си по-сигурна в себе си, отколкото съм аз. Не съм уверен, че бих спазил подобно обещание. Не бива да казвам това, но искам да ме разбереш. Скарлет, не желая да говорим повече. Въпросът е приключен. Когато Уил и Сюелин се оженят, ще замина за Ню Йорк.

Очите му, широко разтворени и мрачно сиви като буреносни облаци, в миг срещнаха нейните и той бързо прекоси стаята. Ръката му бе на дръжката на бравата. Скарлет се взря в него с безумно отчаяние. Разговорът им бе свършен и тя бе изгубила. Обзета от внезапна слабост след напрежението и мъката на изминалия ден и след току-що преживяното дълбоко разочарование, тя рухна.

— О, Ашли! — Скарлет с писък се хвърли върху продъненото канапе и избухна в ридания. Чу го да приближава към нея с неуверени стъпки, чу гласа му, който безпомощно заповтаря името й. А после откъм кухнята някой се втурна, прекоси вестибюла и в стаята влетя Мелани с разширени от тревога очи.

— Скарлет… да не би бебето?…

Скарлет зарови глава в прашната тапицерия и отново нададе вик:

— Ашли е виновен… Толкова е зъл! Жесток и безсърдечен донемайкъде!

— Ашли, ти ме смайваш! Как можа да я разстроиш тъй в нейното състояние, и то когато току-що сме погребали мистър О’Хара?

— Я да не му се караш! — изкрещя й Скарлет противно на всяка логика, като рязко вдигна глава. Острата й черна коса беше разпиляна изпод мрежичката, а лицето й — набраздено от сълзи. — Той има право да постъпва както желае!

— Мелани — промълви Ашли с побеляло лице, — нека ти обясня. Скарлет беше тъй добра да ми предложи работа в Атланта като управител на една от нейните дъскорезници…

— Управител! — с възмущение извика Скарлет. — Аз му предложих половината дял, а той…

— А аз й казах, че вече съм уредил да заминем на Север, и тогава тя…

— О! — изплака Скарлет и отново се разхълца. — Как ли не му обяснявах, че имам нужда от него… че не мога да намеря човек, който да се занимава с дъскорезницата… че ще имам бебе… а той отказва да дойде. Ами че сега… сега ще трябва да продам дъскорезницата, а пък зная, че не ще успея да получа добра цена за нея, ще изгубя сума пари и току-виж гладът пак потропал на вратата ни, но какво го е грижа него? Той е толкова безсърдечен!

Тя отново отпусна глава върху слабичкото рамо на Мелани и непресторената й болка поутихна, защото в съзнанието й проблесна слаб лъч надежда. Почувства, че е намерила съюзник у Мелани с нейното предано сърце, и ясно долови негодуванието й, че някой, пък бил той и любимият й съпруг, е разплакал Скарлет.

— Ашли, как си могъл да й откажеш? И то след всичко, което е сторила за нас! Колко ли неблагодарни изглеждаме в очите й? А тя е тъй безпомощна сега, когато очаква… Та това е недостойно от твоя страна. Скарлет ни подаде ръка в момент на нужда, а сега, когато тя се нуждае от подкрепа, ти й я отказваш.

Скарлет крадешком погледна към Ашли и видя изписани на лицето му изумление и колебание под укорния взор на тъмните гневни очи на Мелани. Скарлет също бе изненадана от невъздържаните нападки на Мелани, която иначе поставяше съпруга си на пиедестал, недосегаем за женски упреци, и гледаше на всяко негово решение като на самата Божия правда.

— Мелани… — подхвана той, ала не довърши и само безпомощно разпери ръце.

— Ашли, как можеш да се колебаеш? Помисли какво е направила за нас… за мене! Та аз щях да умра в Атланта, когато наближи да се роди Бо, ако не беше тя! А и тя… да, ще ти го кажа, тя уби един янки, за да ни защити. Ти не го знаеше, нали? Тя уби човек заради нас. Работеше като роб, преди ти и Уил да дойдете, само и само да можем ние да ядем. Като си помисля как ореше, береше памук, бих могла просто… О, скъпата ми! — Тя сведе глава и целуна разрошените коси на Скарлет в изблик на страстна привързаност и преклонение. — А сега, когато за пръв път ни моли да направим нещо за нея…

— Не е нужно да ми припомняш какво е сторила за нас.

— Но, Ашли, помисли само! Освен че ще й помогнем, представи си какво ще означава за нас да се върнем в Атланта, сред свои, вместо да живеем с янките! Та там са леличка, чичо Хенри и всичките ни приятели, а Бо ще има много другарчета в игрите и в училище. Ако заминем на Север, не можем да го пуснем в училище, където ще общува с децата на янките и където в класа му ще има дори и негърчета. Ще трябва да наемем гувернантка, а аз не виждам как ще си го позволим…

— Мелани — обади се Ашли с безжизнен тих глас, — наистина ли толкова желаеш да идем в Атланта? Никога не си ми го казвала, когато говорехме за заминаване в Ню Йорк. Не си намеквала дори…

— О, но когато говорехме за заминаване в Ню Йорк, аз смятах, че за тебе няма никаква работа в Атланта, а освен това не беше редно да се намесвам в плановете ти. Дълг на съпругата е да следва навсякъде своя мъж. Ала сега, след като Скарлет толкова много се нуждае от нас и разполага със служба, на която само ти можеш да постъпиш, ние можем да се върнем у дома! У дома! — Тя стисна в прегръдките си Скарлет и промълви с възторг: — Ще видя отново Петте ъгъла и Прасковената улица, и… и… О, колко ми липсваха! Може би ще успеем да се сдобием и с един малък дом, който да е наш, собствен! Нека да е мъничък и беден, но да си е наш!

Очите й заблестяха от щастие и въодушевление и те се взряха в нея — Ашли със странен помръкнал поглед, а Скарлет с изненада, примесена с известен срам. Никога не й бе хрумвало, че на Мелани тъй силно й липсва Атланта, че толкова страстно копнее да се върне там, да има свой дом. Бе изглеждала тъй доволна в Тара, че избликналата й носталгия смая Скарлет.

— О, Скарлет, колко си добра, че си уредила всичко това за нас! Ти си знаела как мечтаех да се завърна у дома!

Вярна на своя стремеж да търси възвишеност и благородство дори там, където те изобщо липсваха, Мелани отново неволно накара Скарлет да се почувства засрамена и раздразнена и да усети внезапно, че не може да погледне в очите нито Ашли, нито нея.

— Бихме могли да си имаме наша малка къщичка. Съзнаваш ли, че сме женени вече от пет години, а още не сме живели в свой дом?

— Можете да дойдете у нас, при леля Пити. Това е вашият дом — измънка Скарлет, като въртеше в ръцете си една възглавничка и гледаше надолу, за да скрие тържествуващите пламъчета, появили се в очите й, когато усети, че нещата се обръщат в нейна полза.

— Не, но благодарим ти все пак, мила моя. Ужасно ще ви стесним. Ние ще си намерим къща… О, Ашли, съгласи се най-после!

— Скарлет — промълви Ашли с безжизнен глас, — погледни ме.

Стресната, тя вдигна глава и срещна сивите му очи, пълни с горчивина и примирение.

— Скарлет, ще дойда в Атланта… Не мога да се боря и с двете ви.

Той се извърна и излезе от стаята. В нейното сърце тържеството беше помрачено от надигащ се разяждащ страх. При последните му думи в очите му се бе появил същият израз, както при споменаването, че отиде ли в Атланта, ще бъде погубен завинаги.

 

 

След като Уил и Сюелин се венчаха, а Карийн замина за манастира в Чарлстън, Ашли, Мелани и Бо пристигнаха в Атланта и доведоха със себе си Дилси, за да готви и да гледа малкия. Приси и Порк останаха в Тара, додето Уил успееше да намери други негри, които да му помагат в полската работа, а после и те щяха да се преместят в града.

Малката тухлена къща, която Ашли нае за семейството си, се намираше на Бръшлянената улица, точно зад къщата на леля Пити, тъй че двата задни двора се сливаха, разделяни само от избуялия и проскубан жив плет от лигуструм. Мелани я бе избрала точно по тази причина. Още първата сутрин след пристигането си в Атланта, докато прегръщаше през смях и сълзи Скарлет и леля Пити, тя бе казала, че след продължителната раздяла с най-милите си хора желае да бъде по-близо до тях и никога няма да се насити на тази близост.

Първоначално къщата бе двуетажна, ала горният етаж бе разрушен от снарядите по време на обсадата, а собственикът, завърнал се след капитулацията, нямаше средства да го възстанови. Бе се задоволил да покрие с плосък покрив запазения първи етаж, което придаваше на сградата малко тромав и несъразмерен вид като на куклен дом, направен от кутии за обувки. Къщата бе високо издигната над земята, тъй като отдолу имаше голяма изба, а дългото и обширно стълбище отпред изглеждаше някак нелепо. Смачканият й вид обаче се подобряваше отчасти от двата великолепни стари дъба, които я засенчваха, а до предните стълби имаше и едно магнолиево дръвче с прашни листа, осеяно с бели цветове. Поляната бе обширна и зелена, гъсто обрасла с детелина, а по краищата бе оградена с избуял лигуструм, преплетен с виещите се ластари на ароматни орлови нокти. Тук-там из тревата от прекършените стари стъбла бяха покарали млади розови филизи, а миртата бе разцъфтяла неустрашима с розови и бели кадифени цветове, сякаш не бе докосната от префучалата над нея война и конете на янките не бяха гризали вейките й.

Според Скарлет това бе едва ли не най-грозното жилище, което бе виждала, но за Мелани дори имението Дванайсетте дъба в разцвета на своето великолепие не бе толкова красиво. Това бе домът й и тримата с Ашли и Бо най-после бяха под свой покрив.

Индия Уилкс се завърна от Мейкън, където бе живяла с Хъни от 1864 година, и се настани при брат си, като по този начин още повече стесни обитателите на малката къщичка. Ала Ашли и Мелани я приеха с готовност. Времената се бяха променили, средствата бяха оскъдни, но нищо не можеше да измести онзи закон в бита на южняците, според който семействата с неизменна отзивчивост приемаха бедните си или неомъжени роднини от женски пол.

По думите на Индия Хъни бе сключила съвсем неравностоен брак — с един заселник в Мейкън, дошъл от Мисисипи, червендалест гръмогласен веселяк. Индия не го одобряваше като партия и смяташе, че е невъзможно да остане под покрива на зет си. Бе посрещнала с радост новината, че Ашли вече има свой дом, защото това й позволяваше да напусне тягостното за нея обкръжение, както и угнетяващата гледка на нелепото щастие на сестра си с един недостоен за нея човек.

Останалите от семейството негласно поддържаха мнението, че лекомислената простовата Хъни е сполучила много повече, отколкото можеше да се очаква, и се чудеха как изобщо бе успяла да прилъже някой мъж. Съпругът й бе с приличен произход и с известно състояние, но на Индия, родена в Джорджия и възпитана в духа на вирджинските традиции, всеки, който не беше от Източното крайбрежие, й се струваше дебелак и варварин. Вероятно съпругът на Хъни бе изпитал не по-малко облекчение, че се освобождава от присъствието й, отколкото тя самата, когато ги бе напуснала, тъй като в този период не бе лесно да се живее с Индия.

От нея вече лъхаше пълна обреченост, че ще изживее живота си като стара мома. Беше на двайсет и пет години и възрастта й личеше, тъй че бе безсмислено да упорства в старанието си да изглежда привлекателна. Безцветните й очи, лишени от ресници, гледаха към света непоколебимо, без никакво снизхождение, а тънките й устни вечно бяха надменно стиснати. Сега от нея лъхаха горделивост и самомнителност, които, колкото и странно да бе, й прилягаха повече, отколкото преднамерената юношеска миловидност от времето, когато живееше в Дванайсетте дъба. На нея гледаха почти като на вдовица. Всички знаеха, че Индия и Стюарт Тарлтън щяха да се оженят, ако Стюарт не бе убит при Гетисбърг, тъй че тя бе облагодетелствана с уважението, дължимо на жена, която, ако не се бе омъжвала, поне бе имала кандидат.

Стаите в малката къща на Бръшлянената улица бяха оскъдно обзаведени с най-евтините чамови и дъбови мебели от магазина на Франк, тъй като Ашли, който нямаше пукната пара и бе принуден да купува на кредит, отказа да приеме каквато и да било скъпа вещ и се ограничи само с най-необходимото. Това обстоятелство притесни Франк, защото той обичаше Ашли, а Скарлет доведе до истинско терзание. И тя, и Франк охотно биха отстъпили най-хубавите махагонови и резбовани мебели от розово дърво в магазина си, ала Уилксови бяха непреклонни. Домът им бе съвсем окаян и гол и на Скарлет й беше мъчно, че Ашли трябва да живее в стаи, където нямаше нито килими, нито завеси. Ала той сякаш не забелязваше обстановката, а Мелани, сдобила се със свой дом за пръв път след женитбата си, бе тъй щастлива, че чак се гордееше с къщата си. Скарлет би страдала непоносимо от унижение, ако трябваше приятелите й да я заварят без пердета, без килими или без достатъчно столове, чаши за чай и лъжички. Ала Мелани срещаше всички гости с такава радост, сякаш къщата й бе украсена с плюшени завеси и канапета с тапицерия от брокат.

Въпреки очевидното си щастие Мелани не беше добре. Бе заплатила за появата на малкия Бо със здравето си, а тежкият й труд в Тара след раждането още повече бе стопил силите й. Беше толкова слаба, че дребните й кокалчета сякаш щяха да изскочат през бялата кожа. Ако човек я гледаше отдалече как лудува с детенцето си в задния двор, можеше да я вземе за момиче, защото кръстчето й бе съвсем крехко, а фигурата й бе напълно лишена от женска закръгленост. Нямаше бюст и ханшът й бе плосък като на дете, пък и не притежаваше нито самолюбие, нито здрав разум (както съдеше Скарлет), за да пришива къдрички от вътрешната страна на корсажа си или да слага подплънки на корсета си, тъй че слабостта й просто се набиваше на очи. Лицето й също както тялото бе слабо, а и твърде бледо и веждите й, изящно извити като пипалца на пеперуда, се открояваха с чернотата си върху прозрачната й кожа. Очите върху малкото й личице бяха прекалено големи, за да бъде то красиво, а тъмните кръгове под тях изглеждаха направо огромни, ала изразът им не се бе променил от дните на безгрижното й моминство. Войната, постоянната болка и изнурителният труд се бяха оказали безсилни да нарушат тяхната спокойна благост. Това бяха очи на щастлива жена, около която можеха да бушуват бури, без изобщо да засегнат ведрата същина на природата й.

Скарлет често я наблюдаваше със завист и се питаше как ли бе успяла да запази очите си такива. Тя знаеше, че нейните понякога придобиват изражението на изгладняла котка. Какво беше казал Рет веднъж за очите на Мелани — някаква глупост, че приличали на свещици? О, да, казал бе, че са като два сияйни лъча доброта в един зъл свят. Те наистина бяха като свещи — свещи, защитени от всякакъв вятър, две светлинки, в които нежно пламтеше щастие, че отново е у дома си, сред приятели.

Малката къща бе винаги пълна с гости. Мелани бе всеобща любимка още като дете и сега целият град се стече да я поздрави със завръщането. Всички носеха подаръци за дома — разни дреболии, картини, по някоя и друга сребърна лъжичка, ленени калъфки, салфетки, килимчета — дребни предмети, които бяха спасили от Шърман и скътали грижливо, макар сега да се кълняха, че нямали къде да ги дянат.

Възрастни мъже, воювали в Мексико с баща й, идваха да я видят и водеха със себе си познати, за да им покажат „милата дъщеря на стария полковник Хамилтън“. Някогашните приятелки на майка й се тълпяха около нея, защото Мелани умееше да засвидетелства почит и уважение на по-възрастните, а това беше истинска утеха за старите пазителки на нравите в тия щурави времена, когато младите бяха забравили напълно добрите обноски. Връстничките й — млади съпруги, майки и вдовици, я обичаха, защото бе страдала като тях самите, ала не се бе ожесточила и винаги бе готова да изслуша хората със съчувствие. Идваха и младежи, защото искаха да се забавляват в дома й и да се срещнат с онези, които ги привличаха — като всички млади хора изобщо.

Със своя такт и пълна липса на стремеж за самоизтъкване Мелани бързо привлече около себе си групичка от стари и млади, които представляваха останките от бившето висше общество в Атланта — безпарични до един, ала запазили старата си фамилна гордост, твърди и непреклонни характери, изковани от най-благородна сплав. Някогашната градска аристокрация, разпръсната и съсипана от войната, оредяла на бойното поле, объркана от извършилите се промени, сякаш бе открила у нея притегателен център, способен да устои на всички премеждия.

Мелани бе млада, ала носеше у себе си всички качества, които се ценяха сред прегазените от събитията останки на това общество — беше бедна и с гордост понасяше бедността, проявяваше смелост и никога не се оплакваше, беше весела, гостоприемна и внимателна, ала преди всичко се отличаваше с верността си към старите традиции. Мелани бе отказала да се промени, отказала бе дори да признае пред себе си, че има причини да се променя в един изцяло променен свят. Под нейния покрив някогашните дни сякаш отново се връщаха и хората набираха мъжество и още по-голямо презрение към безумната треска за развлечения и разкошен живот, обхванала „торбаланковците“ и новобогаташите републиканци.

Когато погледнеха младото й лице и прочитаха в него несломимата й преданост към някогашните времена, за миг всички успяваха да забравят за изменниците сред своята собствена класа, причинили им толкова гняв, страх и страдания. А такива имаше много. Това бяха хора от добри семейства, доведени до отчаяние от мизерията, които бяха преминали във вражеския лагер, бяха станали републиканци и приели служби от завоевателите, за да не живеят близките им от милостиня. Измежду тях имаше младежи, бивши участници във войната, лишени от мъжеството да приемат дългогодишната борба, в резултат на която отново биха могли да натрупат състояния. Те бяха последвали примера на Рет Бътлър и се бяха сближили с „торбаланковците“, за да кроят с тях съмнителни планове за забогатяване.

Сред изменниците най-лоши бяха девойките от някои по-знатни семейства в Атланта. Тези момичета, съзрели едва след капитулацията, пазеха само детски спомени за войната и не бяха набрали онази горчивина, която бе движещата сила у по-възрастните. Те не бяха изгубили нито съпрузи, нито любими. Спомените им за някогашното богатство и разкош бяха твърде бледи, а офицерите янки, от друга страна, бяха толкова красиви, добре облечени и безгрижни. При това уреждаха великолепни балове, яздеха прекрасни коне и просто обожаваха южняшките девойки! Отнасяха се с тях като с кралици и изключително много внимаваха да не засегнат докачливото им самолюбие, тъй че защо трябваше да ги отбягват в края на краищата?

Изглеждаха далеч по-привлекателни от неженените си съграждани, които не стига, че бяха тъй зле облечени, ами все бяха прекалено сериозни и толкова много работеха, че не им оставаше време за забавления. И тъй, в Атланта имаше доста случаи на приставане, а съответно и доста голям брой смазани от мъка семейства. Братя отминаваха сестрите си на улицата, без да им проговорят, и много майки и бащи никога не споменаваха имената на дъщерите си. При мисълта за тези трагедии страх смразяваше кръвта на хората, чийто девиз беше: „Никаква капитулация“ — страх, който се разпръскваше само при вида на нежното, но несломимо лице на Мелани. Тя беше, както твърдяха солидните госпожи, такъв светъл и достоен пример за младите момичета в града. А тъй като не изтъкваше своите добродетели, девойките не бяха настроени срещу нея.

Мелани изобщо не си даваше сметка, че се е превърнала в предводителка на едно ново общество. Тя просто си мислеше, че хората са много добри към нея, задето идваха да я посетят и задето настояваха за нейното присъствие на техните малки кръжоци по шев, забави и музикални вечери. Атланта винаги бе проявявала склонност и любов към музиката въпреки презрителните преценки на останалите градове в окръга относно липсата на културни традиции тук, а сега този интерес се възраждаше и колкото по-тежки и напрегнати ставаха времената, толкова повече той се усилваше. Докато слушаха музика, им бе по-лесно да забравят наглите физиономии по улиците и сините униформи на янките от гарнизона.

Мелани бе малко смутена от обстоятелството, че се оказа начело на новосформирания Съботен музикален кръжец. Тя нямаше никакво обяснение за причините, поради които се бе издигнала до този пост, освен че умееше всекиму да акомпанира на пиано, дори на старите моми Маклюър, които бяха напълно лишени от музикален слух, но постоянно изявяваха желание да изпълняват дуети.

Истината бе, че Мелани успя дипломатично да обедини дамските дружества на арфистките и младите изпълнителки на мандолина, кръжока по китара и Веселия клуб на джентълмените със Съботния музикален кръжец, тъй че сега Атланта имаше възможност да слуша подбрана музика. Много хора твърдяха, че „Момичето бохемка“ в изпълнение на състава на този кръжец е много по-добро от професионалните изпълнения, слушани в Ню Йорк и Ню Орлиънс. Именно след като тя уговори Дамското дружество на арфистките да се присъедини към новото сформирование, мисис Мериуедър заяви на мисис Мийд и мисис Уайтинг, че Мелани трябва да застане начело на кръжеца. Доводът на мисис Мериуедър беше, че щом е успяла да намери общ език с арфистките, ще се справи с всекиго. Същата тази дама свиреше на орган в методистката църква и като органистка хранеше твърде малко уважение към арфата и съответно към арфистите.

Мелани бе избрана също тъй за секретар на Асоциацията за поддържане гробовете на славните герои, паднали във войната, а така също и на кръжока по ръкоделие, поел шефство над вдовиците и сираците на Конфедерацията. Тя получи този нов знак на почит след едно доста бурно съвещание на двете дружества, което заплашваше да завърши с кавги и скъсване на дългогодишни приятелства. По време на съвещанието възникна спор дали трябва да бъдат оплевени бурените върху гробовете на войниците северняци в съседство с гробовете на войниците от конфедерационната армия. Буренясалите гробове на янките проваляха всички усилия на дамите да приведат в спретнат и приличен вид гробовете на своите герои. Този спор мигновено разгоря въгленчетата, тлеещи под стегнатите корсажи, тъй че между двете дружества настъпи раздор и бликна враждебност. Кръжокът по шев застъпваше мнението, че бурените трябва да бъдат оскубани, додето дамите от Асоциацията гневно протестираха срещу това решение.

Мисис Мийд изрази възгледите на втората група, като каза следното:

— Да оскубем бурените от гробовете на янките? Че аз по-скоро бих разчистила гробището от труповете на янките и бих ги захвърлила на градското бунище!

При тези отривисти слова представителките на двете дружества скочиха и всички се заловиха да изказват мнението си на висок глас, без никой никого да изслушва. Съвещанието се провеждаше в гостната на мисис Мериуедър и дядо Мериуедър, изтикан в кухнята, разправяше по-късно, че врявата му напомнила оръдейните залпове, открили Франклинската битка. Прибави също, че според него било много по-безопасно човек да попадне на бойното поле, отколкото на женско събрание.

Кой знае как Мелани успя да се добере до центъра на възбудената тълпа и да извиси обикновено тихия си кротък гласец над врявата. Сърцето й се бе качило чак в гърлото от уплаха, че се е осмелила да се обърне към възмутеното мнозинство, и гласът й трепереше, ала тя продължаваше да вика: „Дами! Моля ви!“ — додето врявата не стихна.

— Искам да ви кажа… накратко, аз от дълго време мисля, че… че трябва не само да почистим бурените, но и да насадим цветя върху… Аз… аз не зная какво ще си помислите за мене, но всеки път, когато нося цветя на гроба на скъпия ми Чарли, слагам от тях и на безименния гроб на един янки, заровен наблизо до него. Този гроб ми изглежда тъй… тъй изоставен и самотен!

Вълнението отново избухна с още по-гръмки думи и този път двете организации се обединиха и викнаха ведно:

— Цветя върху гробовете на янките? О, Мели, как ти даде сърце!

— Та нали те убиха Чарли!

— Едва не убиха и тебе!

— Но как тъй, че янките биха убили и малкия Бо, когато бе току-що роден!

— Те се опитаха да те изгорят жива в Тара!

Мелани стисна облегалката на стола, за да намери опора, почти сгърчена под тежестта на всеобщото неодобрение, което за пръв път се стоварваше върху нея.

— Но, дами! — умолително извика тя. — Моля ви, оставете ме да довърша! Осъзнавам, че нямам право да говоря по този въпрос, защото от моите обични близки никой не е убит освен Чарли, а неговият гроб поне ми е известен, слава Богу! Но има толкова много сред нас, които не знаят къде са погребани техните синове, съпрузи и братя, и…

Тя млъкна задавено, а в стаята настана мъртвешка тишина.

Пламтящите очи на мисис Мийд помрачняха. Тя бе отишла чак до Гетисбърг, за да прибере тялото на Дарси, ала никой не можа да й посочи къде е погребан. Лежеше в набързо изкопан гроб нейде на вражеска земя. В същото време и устните на мисис Алън затрепераха. Съпругът й и брат й бяха участвали в злополучния пробив на Морган в Охайо и последните сведения, които имаше за тях, бяха, че паднали на брега на реката при щурма на северняшката кавалерия. Тя не знаеше къде почиват те. Синът на мисис Алисън бе умрял в пленнически лагер и тя, бедна като църковна мишка, не бе имала възможност да прибере тялото му у дома. Имаше и други, които бяха прочели за свои близки в списъците „Изчезнал — предполага се, че е мъртъв“ и в тези думи се съдържаше всичко, което можеха да узнаят за съдбата на свидните воини, заминали някога с бодра крачка.

Жените обърнаха към Мелани очи, които мълвяха: „Защо отваряш отново тези рани? Има рани, които никога не зарастват, като мъката в душите ни, че не знаем къде лежат те.“

Сред неподвижната тишина гласът на Мелани укрепна.

— Техните гробове са пръснати из страната на янките, също както у нас има погребани янки, и представяте ли си колко ужасно би било, ако някоя жена там на Север предложи да разчисти гробището от нашите момчета и…

Мисис Мийд издаде сподавен, смразяващ стон.

— А колко хубаво би било да знаем, че някоя добра жена… Въпреки всичко, което хората говорят, аз съм убедена, че сред янките има и благородни жени — не е възможно всички до една да са лоши! Колко хубаво би било да знаем, че те почистват бурените от гробовете на нашите мъже и им носят цветя, макар и да са врагове. Ако Чарли бе загинал на Север, за мене би било утеха да знам, че някой… Не ме е грижа какво ще си помислите за мен — гласът й отново пресекна, — ала аз ще се оттегля и от двете дружества и ще оплевя всички бурени от всички гробове на янките, а освен това ще насадя и цветя… и… нека се опита някой да ме спре!

При това последно предизвикателно изявление Мелани избухна в плач и залитайки, се опита да си пробие път към вратата.

Един час по-късно дядо Мериуедър, усетил се най-после в безопасност сред изключително мъжкото обкръжение в кръчмата „Модерното момиче“, докладва на чичо Хенри Хамилтън, че след тези думи всички ревнали и се хвърлили да прегръщат Мелани, тъй че накрая се свършило с буйни изблици на обич и Мелани била избрана за секретарка и на двете организации.

— Та бурените ще ги оплевят. Ама на нищо не прилича, дето Доли изтърси, че аз съм щял с радост да им помагам, защото и без туй съм нямал кой знае каква работа. Не че съм против умрелите янки, пък и Мели беше права, а онези дами, дето се дърляха като подивели котки, грешаха. Но представи си само — аз, на моите години и с лумбаго отгоре на всичкото, да скубя бурени!

Мелани бе в женската управа на Дома за сираци, а и помагаше да се събират книги за новосформираната Младежка библиотека. Дори театралната трупа, която уреждаше представления веднъж месечно, настояваше за нейното участие. Тя бе твърде плаха, за да се появи на сцената, осветена от газени лампи, ала умееше да изработва костюми дори от чували, ако нямаше подръка друг плат. Неин именно бе решителният глас в Шекспировия кръжок за художествено четене — творбите на барда да бъдат редувани с произведения от мистър Дикенс и мистър Бълуър-Литън, а не с поемите на лорд Байрон, както предложи един млад и според тайните опасения на Мелани твърде разпуснат ерген, участващ в кръжока.

През тези вечери на късното лято нейният малък, слабо осветен дом бе винаги пълен с гости. Столовете никога не достигаха и дамите често се настаняваха по стъпалата на предната веранда, а мъжете ги заобикаляха, облегнати на перилата, седнали върху сандъци или направо на поляната. Понякога, като гледаше гостите да седят на тревата и да пият чай — единственото, което Уилксови можеха да предложат, — Скарлет се чудеше на Мелани, че тъй безсрамно излага на показ бедността си. Самата тя бе твърдо решена да възстанови в къщата на леля Пити разкоша от преди войната, да осигури на трапезата си хубаво вино и джулеп, пържена шунка и студено еленско месо, а дотогава нямаше никакво намерение да кани гости, още по-малко знатни личности, каквито сега ходеха у Мелани.

Генерал Джон Б. Гордън, прочутият герой на Джорджия, често посещаваше дома на Уилксови със семейството си. Отец Райън — свещеникът поет на Конфедерацията никога не пропускаше да се отбие, когато минаваше през Атланта. Той очароваше присъстващите с духовитостта си и рядко бяха необходими много подканвания, за да почне да рецитира своето стихотворение „Сабята на Лий“ или безсмъртната си творба „Плененото знаме“, които винаги разплакваха дамите. Алекс Стивънс, бившият вицепрезидент на Конфедерацията, също бе редовен гост, когато идваше в града, и щом се разбереше, че е дошъл у Мелани, къщата се изпълваше с хора, които с часове слушаха като омагьосани звънтящия глас на крехкия недъгав човек. Обикновено присъстваха и по десетина деца, клюмащи сънливо в скутовете на родителите си, тъй като обичайният им час за лягане отдавна бе отминал. Нито едно семейство не желаеше децата да пропуснат възможността след години да разказват, че ги е целунал прочутият вицепрезидент или са стискали ръката, направлявала общото дело. Всяка знаменита личност, която пристигаше в града, посещаваше дома на Уилксови и често нощуваше там. Това водеше до пренаселване на малката къщичка с плосък покрив и в подобни случаи Индия биваше принудена да спи на дюшек в мъничката като кафез стая на Бо, а сутрин Дилси прескачаше живия плет и дотичваше да заеме от готвачката на леля Пити яйца за закуска, ала Мелани тъй изискано изпълняваше ролята си на домакиня, сякаш бе собственица на господарско имение.

На Мелани, разбира се, изобщо не й бе хрумвало, че привлича хората край себе си, защото те виждат в нейно лице обичлива жена, въплътила идеала, с който са откърмени. Затова тя бе и смаяна, и смутена, когато след една приятна вечер, прекарана у дома й, доктор Мийд, проявил се достойно с прочит на откъс от „Макбет“, целуна ръката й и заяви с тона, с който някога се изказваше по повод славната кауза:

— Скъпа мис Мели, за мене винаги е удоволствие да присъствам в дома ви, защото вие и дами като вас олицетворяват нашите най-прекрасни въжделения и са единственото, което ни остана. Враговете отнеха цвета на нашите достойни мъже, ограбиха смеха на младите ни жени. Те разбиха здравето ни, преобърнаха живота ни наопаки и изкорениха обичаите ни. Съсипаха нашето благоденствие, върнаха ни петдесет години назад и стовариха тежко бреме на плещите на млади момчета, които би трябвало да ходят на училище, както и на възрастни хора, които биха могли просто безгрижно да се припичат на слънце. Ала ние ще възстановим всичко изгубено, защото сред нас има сърца като вашето и те ще ни послужат като основа за съзидание. След като сме съумели да запазим това, нека янките грабят всичко останало!

Преди фигурата на Скарлет да наедрее толкова, че дори големият черен шал на леля Пити не можеше да я прикрива, тя и Франк честичко минаваха през живия плет, за да се присъединят към вечерните летни сбирки на верандата на Мелани. Скарлет винаги сядаше тъй, че да избегне светлината — скриваше се в спасителната сянка, където не само не се набиваше на очи, но можеше също тъй незабелязано да наблюдава лицето на Ашли.

Единствено Ашли я привличаше към тази къща, защото разговорите я отегчаваха и натъжаваха. Те винаги следваха предопределена схема: най-напред — настъпилите тежки времена, след това — политическото положение, а накрая неизбежно се заговаряше за войната. Дамите се вайкаха по повод всеобщото покачване на цените и разпитваха мъжете дали според тях добрите дни ще се върнат някога. А всезнаещите господа неизменно заявяваха, че със сигурност ще се върнат. Това просто било въпрос на време. Тежките обстоятелства били само преходно явление. Дамите знаеха, че господата лъжат, а и господата знаеха, че дамите знаят, че те ги лъжат. Въпреки това продължаваха бодро да сипят лъжи, а дамите се преструваха, че им вярват. На всички бе известно, че няма лесно да отхвърлят неволите.

След като темата за трудните времена бъдеше изчерпана, дамите заговаряха за растящата наглост на негрите, за скандалните прояви на „торбаланковците“ и за унижението, което гражданите бяха принудени да изтърпяват с присъствието на войници янки на всеки ъгъл. Дали господата считаха, че янките ще приключат някога с преустройството на Джорджия? Господата бяха уверени, че преустройството ще приключи съвсем скоро — с други думи, веднага щом демократите получеха право да гласуват. Дамите бяха достатъчно тактични, за да не питат кога ще стане това. И след като привършеха с политиката, подхващаха разговора за войната.

Всеки път, щом двама бивши конфедерати се срещнеха някъде, говореше се само на една тема, а съберяха ли се на едно място десетина или повече от тях, нямаше и съмнение, че целият ход на войната ще бъде проследен подробно и разгорещено. Всичките им приказки започваха с думата „ако“.

— Ако Англия ни бе признала…

— Ако Джеф Дейвис бе наредил да се събере всичкият памук и да се изпрати в Англия, преди да бъде затегната блокадата…

— Ако Лонгстрийт се беше подчинил на заповедите при Гетисбърг…

— Ако Джеб Стюарт не беше се отдалечил толкова за оня щурм, когато Марс Боб имаше нужда от него…

— Ако не бяхме изгубили Каменния Джаксън…

— Ако Виксбърг не беше паднал…

— Ако се бяхме задържали поне още една година…

И неизменно следваше:

— Ако не бяха сменили Джонстън с Худ…

Или пък:

— Ако при Долтън главнокомандващ бе Худ вместо Джонстън…

Ако! Ако! От пробудилите се вълнуващи спомени меките провлечени гласове постепенно зазвучаваха възбудено в тихия мрак. Пехотинецът, кавалеристът, артилеристът — всички пазеха възпоминания от дните, когато животът кипеше, и в безнадеждния залез на зимата на своето битие си припомняха разгара на своето лято с неговия трескав зной.

„Те за нищо друго не говорят — мислеше си Скарлет. — За нищо освен за войната. Вечно тая война. Тъй ще продължават, додето са живи.“

Тя се оглеждаше наоколо и виждаше малки момченца, свити в прегръдките на бащите си, дишащи шумно и ускорено, очите им, пламнали при разказите за среднощни походи, ожесточени кавалерийски атаки и знамена, побити на вражеските окопи. Те чуваха звуците на барабаните и тръбите и бунтовния вик, виждаха пред очите си мъже с изранени крака, поели в дъжда с килнати, разкъсани знамена.

„Тези деца също ще говорят само за това. Ще си мислят, че е било прекрасно и славно да се биеш срещу янките, а после да се завърнеш у дома си сляп и осакатен… или изобщо да не се завърнеш. На всички тук им харесва да си припомнят войната и да говорят за нея. Ала не и на мене. Не искам да се сещам за нея. Бих желала да я забравя напълно, ако можех… ах, само да можех!“

Тръпки я полазваха, когато Мелани разправяше за Тара и представяше Скарлет като героиня, която е срещнала смело завоевателите, спасила е сабята на Чарлс и е угасила пожара. У Скарлет споменът за тези събития не пораждаше никакво задоволство или гордост. Тя изобщо не желаеше да се сеща за това.

„О, защо не се помъчат да забравят? Защо не погледнат напред, вместо все назад да се обръщат? Глупаци излязохме, че се бихме в тая война. Тъй че колкото по-скоро я забравим, толкова по-добре за нас.“

Ала изглежда никой не искаше да забрави освен нея самата, тъй че Скарлет изпита облекчение, когато можа съвсем чистосърдечно да заяви на Мелани, че се стеснява да се явява пред хора, дори скрита в тъмнината. Това обяснение с готовност бе прието от Мелани, свръхчувствителна по отношение на всичко, свързано с раждането на деца. Мелани силно желаеше друго дете, но и доктор Мийд, и доктор Фонтейн бяха категорични, че още едно раждане би я погубило. И тъй, полупримирена със съдбата си, тя прекарваше повечето си време със Скарлет и преживяваше бременността й като своя лична радост. За Скарлет, която с неудоволствие очакваше бебето и се ядосваше на ненавременната му поява, подобно отношение изглеждаше като връх на глупавата сантименталност. Ала нареждането на лекарите, което осуетяваше интимната близост между Ашли и съпругата му, й доставяше някаква гузна радост.

Сега Скарлет често виждаше Ашли, ала никога насаме. Той се отбиваше в дома им всяка вечер на връщане от дъскорезницата, за да докладва за работата, свършена през деня, но обикновено присъстваха Франк и Пити или — което бе още по-лошо — Мелани и Индия. Тя можеше само да отправя делови въпроси, да дава предложения и накрая да казва: „Много мило от твоя страна, че намина. Лека нощ.“

Ех, да не беше това бебе! Та небето й бе пратило такава чудесна възможност всяка сутрин да пътува до дъскорезницата през пустата гора, далеч от любопитни погледи, там, където можеха да си въобразят, че отново са в своя окръг в спокойните дни преди войната.

Не, тя нямаше да се мъчи да изтръгне от него нито една дума за любов! По никакъв начин дори нямаше да намеква за обич. Беше дала клетва пред себе си, че никога повече няма да прави това. Но може би ако още веднъж останеше насаме с него, той щеше да свали маската на безучастна любезност, която бе надянал от пристигането си в Атланта. Може би отново щеше да се превърне в онзи Ашли, какъвто го познаваше преди градинското увеселение, преди между тях двамата да бъдат изговорени думи за любов. Щом не можеше да й бъде любим, нека поне отново й станеше приятел, за да стопля тя изстиналото си самотно сърце в благодатните лъчи на неговото приятелство.

„Поне да можех най-сетне да го родя това бебе и да се свърши — с нетърпение си казваше тя. — Тогава щях да пътувам с Ашли всеки ден и да си говорим…“

Не само желанието да бъде с него я караше да изживява с такова болезнено чувство на нетърпение и безпомощност принудителното си откъсване от света. Присъствието й бе нужно в дъскорезниците. Откакто се бе оттеглила и бе оставила Хю и Ашли да ги управляват, предприятията й губеха все повече.

Хю бе извънредно неспособен, макар и да се стараеше с всички сили. Беше лош търговец, а още по-малко му се удаваше да ръководи наетите работници. По отношение на цените всеки можеше да го изхитри. Ако на някой врял и кипял предприемач му хрумнеше да заяви, че дървеният материал е некачествен и не си струва исканата цена, Хю смяташе, че единственият изход за възпитания човек е да се извини и да отстъпи от цената. Когато Скарлет научи за колко бе продал триста метра подови дъски, избухна в гневни сълзи. Та това бяха най-качествените дъски, изработвани някога в дъскорезницата, а той едва ли не ги бе подарил! С работниците пък съвсем не умееше да се оправя. Негрите настояваха да им се плаща всеки ден и често се напиваха с надниците си, тъй че на следващата сутрин не се появяваха на работа. В подобни случаи Хю бе принуден да обикаля за нови работници и дъскорезницата започваше да работи по-късно. Притиснат от тези трудности, той по цели дни не успяваше да слезе до града, за да продаде материала.

Като виждаше как печалбата изтича между пръстите на Хю, Скарлет беснееше срещу своето безсилие и срещу неговата глупост. Веднага щом бебето се родеше, щеше да се върне на работа, да се отърве от Хю и да наеме друг човек. Всеки би се справил по-добре от него. И нямаше вече да си губи времето с освободени негри. Че как можеше човек да върши работа, когато освободените негри постоянно напускаха!

— Франк — заяви тя веднъж след разгорещена среща с Хю по повод на липсващите работници, — аз почти твърдо съм решила да наема затворници за работа в дъскорезниците. Преди известно време разговарях с Джони Галахър, надзирателя на Томи Уелбърн, и той ме попита защо не взема затворници. Тази идея никак не ми изглежда лоша. Той ми каза, че мога да ги наема от затвора на безценица и да им давам най-евтина храна. Каза също тъй, че мога да ги принуждавам да работят както си ща, без да се подлагам на опасността ония от Бюрото на новоосвободените да ме налетят като рояк стършели и да си пъхат човките където не им е работата. Освен това, щом веднъж изтече договорът на Джони Галахър при Томи, аз ще го наема, за да управлява дъскорезницата на мястото на Хю. Човек, който съумява да накара оная сбирщина от диви ирландци да работи, би постигнал чудеса със затворници.

Затворници! Франк онемя. Да наеме затворници, беше най-лошата от всички щурави идеи, родили се в главата на Скарлет, по-лоша дори от намерението й да строи кръчма.

Поне така му се струваше на Франк, а също и на консервативните кръгове, в които той се движеше. Тази нова система на наемане на затворници се бе появила поради бедността на щата след войната. Тъй като нямаха възможност да издържат затворниците, щатските власти ги отстъпваха под наем там, където имаше нужда от голямо количество работна ръка — при строежа на пътища, в предприятия за извличане на борова смола и за добив на дървен материал. От една страна, Франк и кротичките му приятели, редовно ходещи на църква, съзнаваха необходимостта от подобна система, ала от друга, съжаляваха за съществуването й. Много от тях в себе си не бяха приемали и робството, а това сега считаха за по-лошо и от него.

А Скарлет искаше да наеме затворници! Франк бе наясно, че ако това стане, никога вече няма да може да ходи с изправена глава. Та това бе далеч по-неприемливо от обстоятелството, че сама владее и ръководи дъскорезниците, и изобщо от всичко, което бе сторила. Предишните му възражения винаги бяха придружавани от въпроса: „Какво ще кажат хората?“ Ала това… това имаше по-дълбоки корени, отколкото страха пред общественото мнение. Той го чувстваше като един вид търговия с човешки тела, сравнима с проституцията — грях, който щеше да вземе на своята душа, ако й позволеше да изпълни намерението си.

Франк почерпи смелост от убеждението си, че подобно деяние е недопустимо, и отправи забрана към Скарлет с тъй остри думи, та тя млъкна стресната. Накрая, за да го укроти, тя му обясни плахо, че не го е казала сериозно. Била просто тъй омаломощена от Хю и освободените негри, че се поддала на нервите си. Апетитите й обаче не я напуснаха и тя продължаваше тайно да си мисли по този въпрос. Чрез затворниците можеше да уреди едно от най-големите си затруднения, но щом Франк вдигаше такава врява — кой знае…

Тя въздъхна. Ако поне една от дъскорезниците беше печеливша, би се примирила. Ала успехите на Ашли не бяха много по-големи от тези на Хю.

Най-напред Скарлет бе удивена и разочарована, задето Ашли не бе успял веднага да влезе в крак и да удвои печалбата от дъскорезницата в сравнение с периода, през който тя я бе управлявала. Той бе толкова умен и бе прочел тъй много книги, че тя просто не виждаше какво би могло да му попречи да преуспее и да спечели куп пари. Ала той се справяше не по-добре от Хю. Неговата неопитност, грешките му, пълната му липса на делови способности и скрупулите му при водене на сделките бяха същите като у Хю.

Заслепена от любовта си, Скарлет бързо се постара да му намери извинение и не бе склонна да съди с една мярка двамата мъже. Хю беше безнадеждно тъп, докато Ашли просто беше новак в подобни дела. И все пак се промъкваше неканената мисъл, че Ашли изобщо не може да прави бързо сметки наум и да посочва правилната цена, както умееше тя. А понякога се чудеше дали ще дойде ден, когато той да се научи да различава талпите от подпрозоречните дъски. Освен това тъй като сам бе благороден по душа и възпитание и винаги устояваше на дадената дума, имаше доверие на всеки срещнат негодник и на няколко пъти щеше да й причини големи загуби, ако не се бе намесила тактично. Харесаше ли му някой човек — а очевидно твърде много хора му харесваха, — той му продаваше дървен материал на кредит, без дори да помисли да провери дали длъжникът притежава пари в банката или някакъв имот. В това отношение бе точно като Франк.

Но той щеше да се научи, разбира се! А докато се учеше, тя проявяваше нежна, почти майчинска грижа към него и търпение към грешките му. Всяка вечер, когато той се отбиваше в дома й отпаднал и обезкуражен, тя неуморно го насочваше с уместни и ценни предложения. Ала въпреки всичките й бодри насърчения изразът на очите му бе някак странен и безжизнен. Тя не можеше да го разбере и се плашеше. Бе различен, тъй различен от онзи някогашен младеж, когото познаваше. Ако можеше да се види с него насаме, може би щеше да открие причината.

Създалото се положение й причини много безсънни нощи. Тревожеше се за Ашли, защото знаеше, че е нещастен, а и защото разбираше, че това негово състояние никак не допринася за напредъка му в работата. Обстоятелството, че и двете й дъскорезници са в ръцете на хора, напълно лишени от делови усет, каквито бяха Хю и Ашли, й причиняваше терзания. Сърцето й се късаше, когато виждаше как конкурентите й я лишават от най-добрите клиенти, след като бе работила тъй упорито и тъй внимателно бе обмислила работата през месеците на своята безпомощност. О, ако можеше пак да се върне на работа! Щеше да поеме Ашли в свои ръце и тогава той със сигурност щеше да се научи. Джони Галахър щеше да се захване с другата дъскорезница, а тя самата — с продажбата, и всичко щеше да тръгне по реда си. Колкото до Хю, той можеше да кара колата с доставките, в случай че все още искаше да работи при нея. Само за това го биваше.

Галахър, то се знае, изглеждаше доста безскрупулен човек, колкото и да бе умна глава, но… кого другиго би могла да вземе на работа? Защо другите мъже, които бяха едновременно схватливи и почтени, с такава противна упоритост й отказваха да работят при нея? Поне един от тях да бе приел предложението й за мястото на Хю, сега нямаше да се тревожи тъй, но…

Въпреки недъга си Томи Уелбърн беше най-активен сред предприемачите в града и печелеше добри пари, ако можеше да се вярва на хорските приказки. Мисис Мериуедър и Рене преуспяваха и бяха отворили пекарна в центъра на града. Рене ръководеше работата в нея с типично френски замах, а дядо Мериуедър, доволен да напусне ъгълчето си край комина, бе заел мястото на Рене на капрата на колата, с която разнасяха сладкишите. Младежите Симънс бяха тъй претрупани с поръчки, че тухларната им работеше на три смени. Келс Уайтинг пък вадеше печалби от препарата си за изправяне на коси, като убеждаваше негрите, че никога няма да им позволят да гласуват с републиканска бюлетина, додето са със ситни къдрици.

Същото беше с всички умни мъже, които познаваше — лекарите, адвокатите, собствениците на магазини. Апатията, притиснала ги непосредствено след войната, беше напълно изчезнала и те бяха прекалено заети със собственото си замогване, тъй че нямаше как да й помогнат тя да забогатява. Онези, които не бяха заети, бяха хора от типа на Хю… или на Ашли.

Ама че бъркотия — да се занимаваш с предприятие и същевременно да чакаш бебе!

„Никога няма да имам друго дете — зарече се тя. — Няма да бъда като останалите жени и да раждам всяка година. Боже Господи! Та това ще означава да бъда откъсната от дъскорезницата шест месеца в годината! А сега виждам, че не мога да си позволя и един ден отсъствие. Просто ще заявя на Франк, че не желая повече деца.“

Франк искаше голямо семейство, ала тя щеше да се справи някак с него. Това щеше да е последното й дете. Дъскорезниците бяха далеч по-важни.