Маргарет Мичъл
Отнесени от вихъра (40)

Глава XL

Тази нощ Скарлет почти не мигна. Когато се зазори и слънцето изпълзя над черните борове по хълмовете на изток, тя се надигна от омотаните завивки и като приседна на едно столче край прозореца, положи морна глава върху ръката си и се загледа към памуковите полета отвъд двора и овощната градина на Тара. Всичко бе свежо и росно, притихнало и зелено и гледката на памуковите полета вля утеха и облекчение в раненото й сърце. Сега, по изгрев слънце, Тара, земята, гледана с много любов и грижа, се бе ширнала спокойна, макар господарят й да лежеше бездиханен. Ниският кокошарник, изграден от трупи, беше замазан с глина, за да не влизат плъхове и невестулки, и белееше варосан, както и конюшнята, също построена от трупи. Градината с царевица, яркожълти тикви, боб и ряпа бе грижливо оплевена и оградена с нов плет. Храсталаците между овощните дървета бяха разчистени и сега там растяха само маргаритки. Меко проблясваха ябълките, уловили слънчевите лъчи, а мъхестите розови праскови надничаха зад зелените листа. По-нататък се виеха дълги редове памук, неподвижни и зелени под златистото зарево на утринното небе. Патиците и гъските важно се клатушкаха към полето да търсят червеи и голи охлюви в меката изорана земя.

Сърцето на Скарлет се изпълни с обич и благодарност към Уил, на когото се дължеше всичко наоколо. При цялата си преданост към Ашли тя не можеше да допусне, че той има съществена заслуга, защото разцветът на Тара явно не бе дело на плантатор аристократ, а на упорит и неуморен работник, който обича земята си. Това бе примитивно стопанство, а не някогашната господарска плантация с пасища, пълни с мулета и расови коне, с необятни памукови и царевични полета, ала онова, което бе възстановено от нея, бе в добро състояние и щом настъпеха по-благоприятни времена, празните площи отново щяха да се превърнат в ниви, още по-плодородни след продължителната почивка на земята.

Работата, която Уил беше свършил, не се изчерпваше само в обработването на няколко акра. Той бе спрял решително настъплението на двата главни неприятеля на джорджийските плантатори — самораслите борчета и къпиновите храсти. Те не бяха успели крадешком да завземат градината, пасището, памуковото поле и ливадата, нито да избуят нагло досами вратите на Тара, както бе станало в безброй плантации из щата.

Сърцето на Скарлет се сви за миг, когато си помисли, че Тара бе само на крачка от опасността да я погълнат дивите лесове наоколо. С общи усилия тя и Уил свършиха добра работа. Устояха на посегателствата на янките, на „торбаланковците“ и на всесилната Природа. А най-много от всичко я радваше съобщението на Уил, че след прибирането на памука през есента повече нямаше да й се налага да праща пари — освен ако друг някой „торбаланковец“ не хвърлеше око на Тара и не повишеше данъците баснословно. Скарлет съзнаваше, че на Уил ще му е трудничко без нейната подкрепа, ала изпитваше уважение и възхищение към стремежа му да бъде независим. Докато бе в положението на наемен работник, той скланяше да приема нейните пари, ала сега, когато щеше да й стане зет и стопанин на дома, възнамеряваше да се справи със собствени усилия. Да, Уил наистина беше дар, пратен от Бога.

Порк бе изкопал гроба предишната вечер, близо до гроба на Елен, и сега стоеше прав с лопата в ръка край купчината влажна червена глина, която скоро пак щеше да върне на мястото й. Зад него, в шарената сянка на един кедър с възлести ниски клони, през които жаркото предобедно юнско слънце хвърляше ярки петна светлина, бе застанала Скарлет и се мъчеше да гледа встрани от червения ров пред себе си. Джим Тарлтън, дребничкият Хю Мънроу, Алекс Фонтейн и най-малкият внук на стареца Макрей пристъпваха с бавна и скована походка по пътеката откъм къщата, понесли ковчега на Джералд върху две дъбови дъски. Зад тях на почетно разстояние пристъпваше нестройно множество от съседи и приятели, вехто облечени, смълчани. Докато те приближаваха по слънчевата пътека през градината, Порк сведе глава над дръжката на лопатата и заплака. С безучастно учудване Скарлет забеляза, че ситно къдравата му коса, смолисто черна при заминаването й за Атланта, е вече доста прошарена.

В себе си тя отпаднало поблагодари на Бога, че е изплакала всичките си сълзи предишната нощ, тъй че сега може да стои с изправена глава и сухи очи. Хлипането на Сюелин точно зад гърба й я дразнеше непоносимо, та бе принудена да стиска здраво юмруци, за да не се обърне и да не зашлеви подутото й лице. Именно тя бе станала причина за бащината си смърт, макар и неволно, и сега би трябвало поне да има доблестта да се сдържа пред враждебно настроените съседи. От сутринта никой не й бе проговорил, нито й бе отправил съчувствен поглед. Изреждаха се да целуват утешително Скарлет, да стискат безмълвно ръката й, да изказват полугласно съболезнования на Карийн и дори на Порк, ала погледите им минаваха през Сюелин, сякаш изобщо я нямаше там.

Според тях провинението й бе още по-тежко, отколкото ако бе убила Джералд със собствените си ръце. Бе се опитала да го накара да изневери на Юга. А подобна постъпка в очите на тези хора, сплотени от общата мрачна съдба, означаваше, че тя се е опитала да продаде честта на всички тях. Тя бе пропукала непоколебимия образ, който хората от окръга като цяло представляваха пред света. В стремежа си да получи пари от правителството на янките се бе принизила до „торбаланковците“ и пребоядисаните републиканци — врагове, по-ненавистни дори от войниците янки. Тя, която произлизаше от старо плантаторско семейство, твърдо поддържащо Конфедерацията, бе преминала във вражеския лагер и по този начин бе навлякла позор върху всички останали семейства от окръга.

Участниците в траурната процесия кипяха от възмущение и бяха потопени в скръб, но най-вече трима от тях — старецът Макрей, който другаруваше с Джералд още откак бе пристигнал от Савана в тази част на щата преди много години, баба Фонтейн, която го обичаше, защото бе съпруг на Елен, и мисис Тарлтън, поддържала с него по-близки отношения, отколкото с останалите си съседи, защото, както често казваше, той бе единственият човек в окръга, способен да отличи жребец от скопен кон.

При вида на гневните им лица в полутъмната гостна, където бе положено тялото на Джералд преди погребението, Ашли и Уил изпитаха известна неловкост и се оттеглиха на кратко съвещание в кабинета на Елен.

— Някой от тях сигурно ще каже нещо за Сюелин — без предисловие подхвана Уил и прегриза сламката в устата си на две. — Смятат, че имат пълно основание да го сторят. Може и тъй да е. Не е моя работа да съдя. Ала чувай, Ашли, независимо дали те имат право или не, ние като мъже от семейството трябва да се противопоставим и тогава ще става каквото ще става. Със стареца Макрей никой не може да се справи, защото е глух като пън и хич няма да чуе, че се мъчат да му затворят устата. Колкото до баба Фонтейн, знаеш, че не се е родил оня, дето ще й попречи да си каже каквото мисли. А мисис Тарлтън — не я ли видя какви свирепи погледи мяташе към Сю с онези нейни черешови очи? Здравата се е наострила и едвам изчаква удобен момент. Ако те кажат нещо, ще трябва да посрещнем предизвикателството, а пък в Тара си имаме достатъчно ядове, за да си обтягаме отгоре на всичко отношенията със съседите.

Ашли тревожно въздъхна. Той познаваше буйния нрав на съседите си по-добре от Уил и си спомняше, че в дните преди войната поне половината от спречкванията и част от сбиванията, завършили със стрелба, бяха възникнали вследствие на разпространения в окръга обичай да се казват по няколко думи над ковчега на покойника. Обикновено се изричаха само хвалебствени слова, ала понякога имаше и отклонения. Някой път изрази, в които бе влагана най-дълбока почит, биваха зле изтълкувани от измъчените близки на починалия и едва се хвърляха последните лопати пръст върху ковчега, когато свадата се разразяваше.

Поради отсъствието на свещеник церемонията щеше да води Ашли с помощта на молитвеника на Карийн, тъй като услугите на методистките и баптистките проповедници от Джоунсбъро и Файетвил бяха тактично отхвърлени. Карийн, по-ревностна католичка от сестрите си, бе разстроена, задето Скарлет е пропуснала да доведе със себе си свещеник от Атланта, и се поутеши единствено от обстоятелството, че когато дойдеше духовно лице, за да венчае Уил и Сюелин, ще прочете заупокойна молитва и за Джералд. Тя именно се бе възпротивила срещу присъствието на протестантските проповедници от съседните селища и повери това задължение в ръцете на Ашли, като му отбеляза в молитвеника какво да прочете. Облегнат на високото писалище, Ашли разбираше, че върху него пада отговорността да предотврати неприятностите, ала просто не знаеше как ще му се удаде това, след като добре познаваше избухливите жители на окръга.

— Не виждам спасение, Уил — промълви той, като рошеше с ръка светлата си коса. — Не мога да ударя с юмрук баба Фонтейн или стария Макрей, нито пък мога да запуша устата на мисис Тарлтън. А най-снизходителните думи, които те ще кажат по адрес на Сюелин, ще бъдат, че е убийца и изменница и че ако не е била тя, мистър О’Хара още да е жив. Проклет да е този обичай да се произнасят речи над мъртвите. Това е истинско варварство.

— Слушай, Аш — бавно продума Уил, — нямам намерение да допусна някой да каже дума против Сюелин, пък нека си мислят каквото щат. Остави това на мене. Като свършиш с молитвите и дойде време да речеш: „Иска ли някой да каже няколко думи?“ — ще погледнеш право към мене, та аз да говоря пръв.

Ала Скарлет, която наблюдаваше как четиримата мъже с труд вмъкват ковчега през тесния вход на гробищата, изобщо не се сещаше за евентуалните неприятности след погребението. С натежало сърце тя си мислеше, че със смъртта на Джералд губи една от последните нишки, свързващи я с някогашните щастливи и безгрижни дни.

Накрая мъжете положиха ковчега край гроба и се изправиха, като свиваха и разпускаха изтръпналите си от болка пръсти. Ашли, Мелани и Уил влязоха един след друг в ограденото място и застанаха зад сестрите О’Хара. Всички по-близки съседи, които успяха да се поберат, се вмъкнаха зад тях, а останалите се спряха зад тухления зид. Скарлет, която чак сега ги видя за пръв път, бе изненадана и трогната, че са надошли толкова хора. Като се имаше предвид колко трудно бе придвижването сега, вниманието, проявено от тях, бе изключително. Присъстваха поне петдесет-шейсет души и някои бяха толкова отдалече, че тя се питаше как са успели да научат и навреме да пристигнат. Имаше цели семейства от Джоунсбъро, Файетвил и Лъвджой, довели със себе си дори негърската прислуга. Дошли бяха също мнозина дребни фермери от земите отвъд реката, бедняци от хижите в горските пущинаци, както и неколцина от живеещите край блатата. Последните бяха слаби, върлинести мъже с бради, облечени в домашно тъкани дрехи, с калпаци от енотови кожи на главите, небрежно преметнали ремъците на пушките си на свивката на ръката и с неподвижно стиснати челюсти, макар бузите им да бяха пълни с тютюн за дъвчене. Тук бяха и жените им, босоноги и оплескани до глезените в червена глина, с издути от енфие долни устни. Лицата им под широкополите шапки бяха изпити и маларични на вид, ала съвсем чисти, а памучните им рокли бяха грижливо изгладени и колосани.

Близките съседи присъстваха до един. Баба Фонтейн, пожълтяла, сбръчкана и съсухрена, се бе подпряла на бастуна си, а зад нея бяха Сали Мънроу Фонтейн и Младата мис. Те напразно се мъчеха да предумат възрастната дама да поседне на зида, като шепнеха умолително и я дърпаха за полите. Стария доктор го нямаше. Бе починал преди два месеца и властният жизнелюбив блясък в очите на баба Фонтейн бе помръкнал. Катлийн Калвърт Хилтън, с прикрито под шапката сведено лице, стоеше сама, отделена от другите, както се полагаше на една жена, чийто съпруг също имаше пръст в повода за това трагично събитие. Скарлет смаяна забеляза, че по басмената й рокля личат мазни петна, а ръцете й са цели покрити с лунички и са нечисти. Дори под ноктите й имаше кал. У Катлийн вече бе изчезнала всяка следа от аристократизъм. Изглеждаше като бяла беднячка, дори по-зле — истинска повлекана, пълно нищожество.

„Скоро ще почне и енфие да смърка, ако не е почнала вече — каза си Скарлет ужасена. — Боже Господи! Какво падение!“

Тя потръпна и бързо отмести поглед от Катлийн, осъзнала внезапно колко е изтъняла преградата, отделяща хората с благороден произход от белите бедняци.

„И аз щях да съм в това положение, ако не бях впрегнала цялата си съобразителност и воля“ — помисли си тя и в гърдите й се надигна гордост при спомена, че след капитулацията с Катлийн бяха поставени при равни условия — с празни ръце и състояние, изчерпващо се с личните им качества.

„Доста добре се справих“ — рече си тя, като повдигна брадичка и се усмихна. Ала усмивката й моментално замръзна, щом улови върху себе си смаяния поглед на мисис Тарлтън. Очите й бяха зачервени от сълзи и след като изгледа укорително Скарлет, тя отново отправи към Сюелин яростен, упорит взор, който не предвещаваше нищо добро. Зад нея и съпруга й се бяха наредили четирите им дъщери, чиито рижави къдрици се открояваха неуместно на фона на скръбната церемония, а кестенявите им очи все още имаха нещо много общо с очите на буйни млади животни с весел, но и опасен нрав.

Краката застинаха неподвижни, шапките бяха свалени, ръцете се скръстиха чинно, шумоленето на полите утихна, когато Ашли пристъпи напред с окъсания молитвеник на Карийн. За миг той остана безмълвен, свел поглед към земята с огряна от слънцето златокоса глава. Над множеството надвисна мълчание, тъй дълбоко, че острото свистене на вятъра в листата на магнолиевите дръвчета се набиваше на слуха, а далечната еднообразна песен на присмехулник отекваше пронизителна и жална.

Ашли започна да чете молитвите и всички глави се склониха, когато звучният му напевен глас зареди кратките слова, затрогващи със своята тържественост.

„О, колко прекрасен е гласът му! — със задавено гърло си рече Скарлет. — След като на татко му дойде редът, радвам се поне, че Ашли води службата. Предпочитам него пред който и да е свещеник. По-добре опело от някой свой, отколкото от чужд човек.“

Когато Ашли стигна до онова място в молитвите, където се споменаваше за душите в чистилището, той рязко затвори книгата. Единствена Карийн забеляза пропуска и озадачена вдигна очи към него, когато той подхвана „Отче наш“. Ашли знаеше, че половината от присъстващите не са и чували за чистилището, а онези, които бяха чували, щяха да приемат като лична обида и най-малкия намек, макар и под формата на молитва, че такъв прекрасен човек като мистър О’Хара няма да иде право в рая. И тъй, за да зачете общественото мнение, той реши да не споменава изобщо за чистилището. Множеството се присъедини с вдъхновение към „Отче наш“, ала гласовете смутено замлъкнаха, щом той започна „Аве Мария“. Тази молитва те никога не бяха чували и крадешком се спогледаха, когато сестрите О’Хара, Мелани и домашната прислуга отговориха:

— Моли се за нас сега и в смъртния ни час. Амин.

Ашли вдигна глава и за миг нерешително замълча. Погледите на съседите бяха отправени очаквателно към него и те се наместиха по-удобно, приготвени да слушат още дълго време. Чакаха го да продължи опелото, защото на никой от тях не му идваше наум, че той е привършил с католическите молитви. В окръга бяха привикнали с продължителни погребални служби. Баптистките и методистките проповедници, които ги водеха, нямаха предварително приготвени молитви, а подхващаха едно и друго според случая и рядко свършваха, преди опечалените да се облеят в сълзи, а жените от семейството на покойника да започнат скръбно да вият. Съседите щяха да бъдат скандализирани, огорчени и възмутени, ако се окажеше, че с тези кратки молитви се изчерпва опелото на обичния им приятел, и никой не го съзнаваше по-добре от самия Ашли. Въпросът щеше да бъде обсъждан от хората в продължение на седмици по време на вечеря и общото мнение на окръга щеше да бъде, че момичетата О’Хара не са отдали дължимата почит на баща си.

Затова той хвърли към Карийн един бърз поглед, с който молеше за извинение и като сведе глава надолу, подхвана по памет епископалната заупокойна молитва, която често бе чел над гробовете на робите в Дванайсетте дъба.

— Аз съм Възкресението и Животът… и всеки, който вярва в мене, ще бъде дарен с безсмъртие.

Молитвата не беше готова в съзнанието му и той говореше бавно, а на моменти млъкваше, за да извика фразите в паметта си. Ала отмерената реч придаваше на думите му още по-голяма въздейственост и участниците в траурната церемония, останали до този момент със сухи очи, затърсиха кърпичките си. Тъй като всички бяха отдадени привърженици от баптисткото и методисткото учение, решиха, че това е част от католическата служба, и побързаха да поправят първоначалното си мнение, че тя е суха и безлична. Скарлет и Сюелин бяха също тъй невежи и си казаха, че думите са много красиви и утешителни. Единствени Мелани и Карийн съзнаваха, че един ревностен ирландски католик бе изпращан до вечното си жилище с молитви на англиканската църква. А Карийн бе прекалено сломена от скръб и наранена от предателската постъпка на Ашли, за да се намеси.

Когато свърши, Ашли широко отвори тъжните си сиви очи и огледа стълпените хора. След кратко мълчание погледът му се спря на Уил и той попита:

— Има ли желаещи да кажат няколко думи?

Мисис Тарлтън се размърда неспокойно, ала преди да успее да стори нещо, Уил пристъпи напред и заговори, изправен пред ковчега.

— Приятели — подхвана той с равния си, безизразен глас, — може би си мислите, че е нескромно от моя страна да говоря пръв, аз, който не бях и срещал мистър О’Хара до миналата пролет, след като всички вие тук го познавате от двайсет и повече години. Ала ето ви моето извинение. Ако той бе поживял някой и друг месец, щях да имам правото да го наричам „татко“.

Вълна на смайване мина през тълпата. Бяха твърде добре възпитани, за да шушукат, но взеха да пристъпват от крак на крак и насочиха погледи към наведената глава на Карийн. На всички бе известна нямата му привързаност към нея. Като видя накъде гледат всички, Уил продължи, сякаш нищо не бе забелязал:

— И тъй като ще се венчая за мис Сюелин веднага щом пристигне свещеник от Атланта, рекох си, че това може би ми дава право да говоря пръв.

Последните му думи потънаха сред полугласното жужене, което се разнесе от тълпата като от разлютен кошер. В шума ясно се долавяше възмущение и недоволство. Всички харесваха Уил и го уважаваха за труда му, положен в Тара. За никого не бе тайна, че Карийн е обект на чувствата му, та никак не им бе лесно да преглътнат новината, че вместо нея той ще вземе онази, която окръгът бе заклеймил и от която се бе отрекъл. Такъв добряк и симпатяга като Уил да се ожени за тази малка мръсница Сюелин О’Хара!

За миг във въздуха се усети опасно напрежение. От очите на мисис Тарлтън захвърчаха светкавици, а устните й беззвучно се размърдаха. В тишината се издигна високият глас на стареца Макрей, който настоятелно молеше внука си да му обясни за какво става дума. Уил се бе обърнал към всички тях и лицето му си беше все тъй кротко, ала бледосините му очи сякаш отправяха предупреждение, че няма да търпи нито една дума, насочена срещу бъдещата му съпруга. За момент тълпата сякаш претегляше искрената си симпатия към Уил и презрението си към Сюелин. И Уил надделя на везните. Той продължи, като че паузата е била съвсем естествена.

— За разлика от вас никога не съм познавал мистър О’Хара в силата му. Човекът, когото познавах, бе един прекрасен възрастен господин, малко позанесен. Ала от всички ви съм чувал какъв е бил по-рано. Затова искам да кажа следното. Той беше борец за независимост на Ирландия, беше истински южняшки джентълмен и верен до смърт на делото на Конфедерацията. Не може да има по-добро съчетание от това. Струва ми се, че в бъдеще няма да се срещаме с много други като него, защото и времето, създало подобни мъже, също е погребано. Макар и роден в чужда страна, човекът, когото изпращаме днес, беше повече джорджиец от всички нас тук. Той живя според нашите традиции и нрави, обичаше нашата земя и ако се позамислим, загина за нашето дело не по-малко геройски, отколкото войниците на бойното поле. Той беше един от нас, събрал у себе си и добрите, и лошите ни страни, и силата ни, и недостатъците ни. Като казвам хубавите ни страни, си мисля за туй, че вземеше ли някакво решение, нищо не можеше да го спре и нямаше такъв, дето да го накара да се стресне. Безсилни бяха да го скършат всякакви външни беди, които идват до главата на човека.

Той не се е побоял от английските власти, издали заповед за обесването му. Просто напуснал дома си и им се изплъзнал. Бил бедняк, когато дошъл в тази страна, ама хич и окото му не мигало. Хванал се на работа и натрупал добри пари. Не се уплашил да дойде в този край, макар че по него време половината земи тук били пустош, пък и индианците били прогонени съвсем наскоро. Превърнал запуснатата земя в плантация. А когато започнала войната и състоянието му взело да се топи, не се уплашил, че пак ще бъде беден. Ето че янките дошли и в Тара, но дори пред опасността домът му да бъде запален и той самият убит не отстъпил нито крачка и не се пречупил. Запънал се яко и не помръднал от земята си. Та затуй казвам, че у него ги имаше хубавите ни страни. Нас не може да ни прекърши нищо, дето идва отвън.

Ала у него ги имаше и слабостите ни, защото се поддаде да бъде сломен отвътре. Мисълта ми е, че туй, което целият свят не би могъл да стори, го сторило сърцето му. Когато мисис О’Хара умряла, умряло и неговото сърце и тогава той се пречупил. Онази сянка, която виждахме до завчера пред очите си, не беше той.

Уил млъкна и погледът му кротко обходи лицата на обкръжаващите го. Множеството стоеше като заковано под палещото слънце и гневът към Сюелин беше изцяло забравен. За миг Уил спря взор върху Скарлет и в краищата на очите му се появиха леки бръчици, сякаш той вътрешно й се усмихваше за утеха. И Скарлет, която се бореше с напиращите сълзи, наистина се почувства утешена. Уил говореше разумно, вместо да дрънка празни приказки за съединяване на душите в отвъдния свят и необходимостта от подчинение на Божията воля. А Скарлет намираше сила и опора за себе си единствено в здравия разум.

— Не искам никой от вас да бъде разочарован от него, задето се е пречупил. Всички ние, то се знае и аз, сме като него. Никой не може да ни повали, както не можа и него — ни янки, ни „торбаланковци“, ни тежкият живот, ни високите данъци, нито дори кучешкият глад. Ала слабостта, дето си я носим в сърцата, може да ни събори отведнъж, дордето се усетим. Причината не всякога е загубата на любим човек, както беше с мистър О’Хара. Слабото място на хората е различно. Тъй ще ви кажа — онзи, комуто е улучено слабото място, е все едно мъртъв. В такова време живеем, че той вече не може да се свърти на белия свят и дето се вика, по-добре да е мъртъв… Затова мисля, че нямаме причина сега да скърбим за мистър О’Хара. Моментът да го жалим е отдавна отминал — още когато е дошъл Шърман и той е изгубил мисис О’Хара. А сега тялото му отива да се съедини със сърцето му и ние няма защо да го оплакваме, освен ако не сме пълни егоисти, и това ви го казвам аз, който го обичах като свой роден баща… Мисля, че не бива да се говори повече, ако вие не възразявате. Семейството е твърде разстроено, за да слуша надгробни речи, които в този случай няма да бъдат проява на внимание.

Уил млъкна и като се обърна към мисис Тарлтън, рече й тихо:

— Не е ли по-разумно да заведете Скарлет в къщата, мадам? Не е редно тъй дълго да седи на слънце. А и баба Фонтейн не ми изглежда твърде добре, без да се обижда.

Стресната от внезапния преход, който Уил направи от надгробното слово към нея, Скарлет почервеня от смущение, защото всички очи се обърнаха да я изгледат. Как си позволяваше той да разгласява и бездруго очевидната й бременност? Стрелна го, изпълнена със срам и негодувание, ала неговият кротък взор веднага я усмири.

„Моля те — сякаш й казваше той без думи. — Зная какво върша.“

Вече той бе мъжът в къщата и тъй като не желаеше да прави сцени, Скарлет се обърна безпомощно към мисис Тарлтън. А тя, мигновено отклонена от мислите си за Сюелин, каквото бе всъщност намерението на Уил, към неизменно привличащия я въпрос за създаване на потомство, било от животни или хора, хвана ръката на Скарлет.

— Хайде да идем в къщата, миличка.

На лицето й сега бе изписан жив и съчувствен интерес и Скарлет с мъка на сърце се остави да бъде преведена през множеството, което се отдръпна и й направи тясна пътечка да мине. През тълпата преминаха полугласни състрадателни забележки и няколко ръце се протегнаха да я потупат утешително по рамото, когато се изравни с баба Фонтейн, старата дама протегна костеливата си ръка, същински крак на хищна птица и каза:

— Чакай да се хвана за тебе, дете. — И добави с гневен поглед към Сали и Младата мис: — Не, вие хич не тръгвайте. Не ви ща.

Те минаха бавно през тълпата, която отново се събра зад тях, и поеха по сенчестата пътека към къщата, а мисис Тарлтън в настоятелния си стремеж да подкрепя Скарлет я беше стиснала тъй здраво под лакътя, че едва не я повдигаше над земята при всяка крачка.

Щом се отдалечиха достатъчно, за да не могат хората да я чуят, Скарлет възкликна разпалено:

— Ама как можа Уил да постъпи тъй? Та той все едно, че каза: „Погледнете я! Тя ще има бебе!“

— Че какво, да не би да е лъжа? — възрази мисис Тарлтън. — Хубаво направи Уил. Глупаво беше от твоя страна да се излагаш под това силно слънце, от което можеш да припаднеш, че и да пометнеш дори.

— Уил не го беше грижа, че тя може да пометне — обади се старицата позадъхана, додето с труд вървеше към стълбите. На устните й играеше загадъчна мрачна усмивка. — Хитър е този Уил. Той просто не ни искаше двете с тебе край гроба, Биатрис. Боеше се да не поискаме да говорим и това беше единственият начин да се отърве от нас… Но и друго има. Той не искаше Скарлет да чуе трополенето на буците пръст по ковчега. Съвсем прав е. Помни, Скарлет, додето не чуеш този шум, не можеш да осъзнаеш напълно безпощадната истина, че човека го няма вече. Ала чуеш ли го… Това е най-ужасният звук на света, казва ти, че няма връщане… Помогни ми да се кача по стълбите, дете, и ти, Биатрис, ми подай ръка. Скарлет не е саката, та да я крепиш, а аз наистина не съм дотам добре, както рече Уил… Уил знаеше, че си любимката на баща си, и искаше да ти спести още мъки… Той съзнава, че на сестрите ти не им е чак толкова тежко. Сюелин я крепи срамът й, а Карийн — нейният Господ. А ти нямаш какво да те крепи, не е ли тъй, детето ми?

— Нямам — отвърна Скарлет, като подкрепяше старата дама по стълбите, а в съзнанието й трепна бегло учудване заради истината, изказана от острия старчески глас. — Откак мама я няма, никога не съм имала нещо, което да ме крепи.

— Ала когато си я изгубила, си разбрала, че и сама можеш да се оправяш в живота, нали? А някои хора не могат без опора. Баща ти беше един от тях. Уил е прав, не бива да скърбиш. Той не можа да преживее загубата на Елен и наистина е по-щастлив там, където е сега. Както и аз ще бъда по-щастлива, когато се събера със Стария доктор.

В думите й не личеше никакъв зов за съчувствие и двете жени не направиха опит да я утешат. Говореше бодро и тъй естествено, сякаш съпругът й бе още жив и бе отскочил до Джоунсбъро, та едно кратко пътуване с кабриолет бе достатъчно да ги събере заедно. Баба Фонтейн бе твърде стара и твърде много беше видяла, за да се бои от смъртта.

— Но… вие също умеете да се справяте сама — обади се Скарлет.

Старата дама я погледна внимателно с проницателните си очи, бляскави като на птица.

— Да, ала това се оказва твърде неудобно понякога.

— Вижте какво, бабо Фонтейн — намеси се мисис Тарлтън, — не е редно да говорите тъй на Скарлет. И без това е толкова разстроена. Пътуването дотук, тази тясна рокля, скръбта и горещината й стигат да пометне, а вие притуряте още към болката и отчаянието й.

— Стига, за Бога! — раздразнена възкликна Скарлет. — Не съм чак толкова зле! Пък и не съм от ония кекави глупачки, дето малко нещо да им стане, и помятат.

— Човек никога не може да бъде сигурен — заяви с всезнаещ вид мисис Тарлтън. — Аз например пометнах с първото, като видях как един от негрите ни беше намушкан от бик, пък и… Нали помните червената ми кобила Нели? Като я гледаш, ще помислиш, че по-здраво животно едва ли има, ала беше нервна и напрегната, та ако не я държах под око…

— Млъкни, Биатрис — прекъсна я старицата. — Обзалагам се, че Скарлет изобщо няма да пометне. Хайде да поседнем във вестибюла на хлад. Тук става приятно течение. Биатрис, я иди да ни донесеш по чаша мляко от кухнята, ако се намира. Или пък надзърни в килера дали няма вино. Една чашка добре ще ми дойде. Ще поседим тук, додето се върнат от гробището.

— Скарлет трябва да си легне — не се предаваше мисис Тарлтън, като я оглеждаше с вид на вряла и кипяла в тези работи жена, способна да предскаже как ще се развие бременността до последната минута.

— Я върви, ти казвам — подкани я нетърпеливо старицата и я побутна с бастуна си, тъй че мисис Тарлтън се отправи към кухнята, като захвърли небрежно шапката си на един стол и приглади влажната си червеникава коса.

Скарлет се облегна на стола и разкопча двете горни копчета на стегнатия си корсаж. В просторния вестибюл цареше прохлада и полумрак и неуловимото течение, което се носеше от задната част на къщата, действаше освежително след горещината под слънцето. Тя отправи поглед към гостната, където доскоро бе лежало тялото на Джералд, и за да отмахне от съзнанието си мисълта за него, се взря в портрета на баба Робияр, окачен над камината. Пробит от щикове, портретът на жената с висока прическа, поразголена гръд и хладно презрително изражение както винаги й подейства ободряващо.

— Не зная коя загуба порази Биатрис Тарлтън по-силно — на синовете или на конете й — продума баба Фонтейн. — Нали знаеш, никога не е обръщала особено внимание на Джим и момичетата. Тя е точно от онези хора, за които говореше Уил. Улучено е слабото й място. Понякога се питам дали и тя няма да си иде като баща ти. Никога не е била щастлива, ако под носа й не се разплождат животни или хора, а от дъщерите й нито една не се омъжи, нито пък имат изгледи да си хванат съпрузи от окръга, тъй че тя просто няма с какво да запълни съзнанието си. Ако не беше дама дълбоко в сърцето си, би била твърде простовата жена… А Уил истината ли каза, когато съобщи, че ще се жени за Сюелин?

— Да — отвърна Скарлет и погледна старицата право в очите. Господи, та тя добре помнеше времето, когато се боеше до смърт от баба Фонтейн. Във всеки случай оттогава беше пораснала и като нищо би й казала да върви по дяволите, ако се опиташе да се бърка в делата на Тара.

— Той можеше да вземе и по-добра партия — с леден глас подхвърли старицата.

— Така ли мислите? — високомерно я изгледа Скарлет.

— Хайде, хайде, смири се, драга — скастри я баба Фонтейн. — Не нападам скъпоценната ти сестричка, макар че и това можеше да стане, ако бях останала на гробището. Исках да кажа, че както са малко ергените в окръга, Уил можеше да се ожени за кое да е момиче. Девойки колкото щеш — четирите диви котки на Биатрис, дъщерите на Мънроу, ония на Макрей…

— Той ще се ожени за Сю, и толкова.

— Сполучи тя с него.

— Тара сполучи с него.

— Ти много го обичаш това място, нали?

— Да.

— Толкова много, че нямаш нищо против сестра ти да се омъжи за човек извън своето съсловие, само и само да има кой да се грижи за Тара, така ли?

— Съсловие? — пророни Скарлет сепната. — Съсловие! Че какво значение има това сега, при положение че девойката успее да си намери съпруг, който да се грижи за нея?

— По този въпрос може да се спори — заяви Старата мис. — Някои хора ще се съгласят, че говориш разумно. Други пък ще кажат, че събаряш бариери, които не бива да помръдваш дори на косъм. Естествено, у Уил няма капка благородна кръв, а някои от твоите родственици са били истински аристократи.

Зорките й старчески очи се насочиха към портрета на баба Робияр.

В представите на Скарлет ясно изникна Уил — върлинест, с невзрачна кротка външност, вечно дъвчещ своята сламка, на вид напълно лишен от енергия като повечето дребни фермери. Не произхождаше от стар род, прочут с богатство, заслуги или благородна кръв. Първият от фамилията на Уил, стъпил на джорджийска земя, би могъл да е някой от длъжниците на Огълторп^[1] или негов арендатор. Уил не беше учил в колеж. Цялото му образование впрочем се свеждаше до четирите години, прекарани в селското училище. Той се отличаваше с честност и вярност, беше търпелив и работлив, ала съвсем не бе благородник. Според нормите на Робиярови Сюелин встъпваше в неравен брак.

— Значи одобряваш влизането на Уил в семейството ви?

— Да — отсече ядно Скарлет, готова да се нахвърли върху старата дама при първите укорни думи от нейна страна.

— Можеш да ме целунеш — неочаквано рече баба Фонтейн и й отправи най-благосклонната си усмивка. — До този момент не те харесвах особено, Скарлет. Винаги си била корава като кремък, дори и като дете, а аз не обичам коравите жени, без да турям в сметката себе си. И все пак допада ми как посрещаш нещата. Не вдигаш пара за онова, дето не може да се промени, макар да не ти е по вкуса. Преодоляваш препятствията умело и пъргаво като добър ловен кон.

Скарлет се поусмихна неуверено и послушно млясна поднесената й повехнала буза. Приятно й бе отново да чуе похвални слова за себе си, макар и да не схващаше докрай смисъла им.

— Знай, че от тукашните хора ще чуеш подмятания, задето си позволила Сю да се омъжи за беден фермер, та макар и всички да харесват Уил. Хем ще разправят какъв прекрасен човек е той, хем, от друга страна, колко е ужасно, че една от дъщерите на О’Хара е попаднала на такава неподходяща партия. Ала ти не бива да допускаш това да те притеснява.

— Никога не съм се притеснявала от хорските приказки.

— Да, тъй чувам и аз. — В старческия глас прозвуча едва доловима хаплива нотка. — И тъй, не се тревожи, че хората щели да говорят. Както гледам, това ще бъде един много удачен брак. Е, то се знае, Уил винаги ще си изглежда като дребен фермер и женитбата ни най-малко няма да оправи граматиката му. Дори да натрупа състояние, никога няма да придаде на Тара онзи блясък, с който съумя да я дари баща ти. Фермерите нямат усет за тези неща. Ала Уил е благороден по сърце. Той има вярна интуиция. Само схватлив и способен по рождение човек би могъл тъй точно да улучи къде се крие нашата слабост, както направи той на гробището. Никаква сила на света не може да ни сломи освен нашата собствена природа, в която е заложено тъй силно да копнеем по неща, изгубени безвъзвратно, и да пазим толкова много спомени. Да, Уил е добре дошъл и за Сюелин, и за Тара.

— Значи одобрявате решението ми да позволя този брак.

— Боже мой, съвсем не! — В гласа на старицата се чувстваше умора и огорчение и все пак той звучеше отривисто. — Да одобрявам това, че в старите семейства влизат дребни фермери? И таз хубава! Все едно да одобря кръстосването на безпородни животни с чистокръвни. Вярно, че дребните фермери са свестни хора, стабилни и почтени, но…

— Но нали вие казахте, че това ще бъде удачен брак? — извика объркана Скарлет.

— Е, да, смятам, че за Сюелин е добре да се омъжи за Уил… изобщо за когото и да е, да си кажем честно, защото на нея много й се иска да има съпруг. А откъде щеше да си намери друг? Пък и откъде ти би намерила добър управител за Тара? Ала това съвсем не означава, че подобно положение ми допада повече, отколкото на тебе самата.

„Защо да не ми допада на мене? — зачуди се Скарлет, като се опитваше да схване мисълта на старата дама. — Аз съм доволна, че Уил ще се ожени за нея. Откъде й хрумна, че имам нещо против? Тя е уверена, че след като на нея не й харесва, то аз чувствам същото.“

Бе озадачена и малко засрамена, както винаги, когато хората й приписваха собствените си чувства и мотиви, убедени, че тя ги споделя.

Баба Фонтейн взе да си вее с ветрилото от палмови листа и продължи оживено:

— Не одобрявам този съюз повече от теб самата, ала разсъждавам практично, също както и ти. Щом се стигне до нещо, което е неприятно, но не може да се избегне, не виждам смисъл да се надава вой и да се рита. Не е това начинът да се посрещат превратностите на съдбата. Зная го, защото семейството ми, пък и семейството на Стария доктор са се сблъскали с повече превратности и от нас. Ако трябва да назова девиза на нашите два рода, той е: „Недей да врещиш — усмихвай се и чакай своя щастлив час.“ Доста неща сме преживели тъкмо тъй, като се усмихваме и чакаме да дойде нашето време, та накрая научихме тайната на оцеляването. Друг начин нямаше. Винаги сме залагали на бита карта. Избягахме от Франция с хугенотите, от Англия — с роялистите, от Шотландия с принц Чарли Красавеца^[2], напуснахме Хаити, прогонени от негрите, а сега сме прегазени от янките. Ала мине не мине някоя и друга година, и ние сме пак отгоре. А знаеш ли защо?

Тя вирна глава и Скарлет си рече, че прилича досущ на някой стар папагал многознайник.

— Не бих могла да знам — учтиво отвърна тя. Ала в действителност се усещаше безкрайно отегчена, както в деня, когато старицата се бе отдала на спомени за въстанието на индианците.

— Причината е следната: ние се прекланяме пред неизбежното. Не сме пшеница ние, а елда! Когато се извие буря, вятърът поваля стръковете на зрялата пшеница, защото са сухи и не могат да се превият. Ала стъблата на зрялата елда са сочни и тя се превива. А щом вятърът утихне, вдигат се още по-прави и жилави от преди. Ние сме непреклонна порода. Умеем да бъдем много гъвкави, когато задуха бурен вятър, защото знаем, че си струва. Когато бедата ни сполети, ние се прекланяме пред неизбежното, без да протестираме, работим, усмихваме се и изчакваме своето време. По-незначителните хора са играчки в ръцете ни и ние изтръгваме каквото можем от тях за своя изгода. А когато наберем сили, изритваме същите онези, по чиито плещи сме се изкачили. Това, дете мое, е тайната на оцеляването.

И след кратко мълчание тя добави:

— Предавам я на тебе.

Старата дама се изкиска, сякаш развеселена от думите си въпреки жлъчта, съдържаща се в тях. Скарлет усети, че тя чака някакъв отклик от нейна страна, ала смисълът на казаното й убягваше и съвсем не й идваше наум какво да отвърне.

— Точно тъй — продължи Старата мис, — моите роднини са били поваляни многократно, но винаги са успявали да се изправят отново, а за някои от нашите съседи не може да се каже същото. Я огледай Катлийн Калвърт. Нали виждаш докъде е стигнала? Превърнала се е в бяла беднячка. Паднала е по-ниско и от човека, за когото се омъжи. Погледни семейство Макрей. Сравнени са със земята, напълно безпомощни и не знаят какво да правят, при това са неспособни за каквато и да било работа. Не искат дори да опитат. Пилеят си времето да скимтят жално за отминалите дни. Погледни и… Ама какво да ти разправям, вземи за пример когото щеш от окръга с изключение на моите Алекс и Сали, на тебе, на Джим Тарлтън и дъщерите му и на неколцина други. Останалите лежат в прахта, защото нямат никакъв живец у себе си, защото нямат капчица здрав разум, та да стъпят отново на крака. Тия хора никога не са притежавали друго освен пари и роби, а след като парите и робите им ги няма вече, само след едно поколение ще се превърнат в дребни фермери.

— Забравихте Уилксови.

— Не съм ги забравила. Не ги споменах от учтивост, тъй като виждам, че Ашли е гост под тоя покрив. Ала след като ти сама заговори за тях, погледни ги тогава. Най-напред Индия — от онова, което дочух, тя е вече повехнала стара мома и се държи досущ като вдовица след гибелта на Стю Тарлтън, вместо да се помъчи да го забрави и да гледа да хване друг. То се знае, тя съвсем не е в първа младост, но ако се опита, може и да си намери някой вдовец с голямо семейство. А пък горката Хъни винаги си е била една глупачка, откачена на тема мъже, с по-малко мозък и от пиле. Колкото до Ашли, думите са напълно излишни.

— Ашли е чудесен човек — разпалено подзе Скарлет.

— Никога не съм го отричала, ала е безпомощен като костенурка, обърната по гръб. Ако семейство Уилкс оцелее в тия тежки времена, заслугата ще е на Мели, а не на Ашли.

— На Мели? Господи, бабо Фонтейн! Какво говорите? Та аз ли, която съм живяла толкова дълго с нея, не знам колко е болнава и плаха и че няма смелост дори муха да убие.

— Хайде сега, че кому е притрябвало да убива мухи? За мене това винаги е било чисто губене на време. Муха тя може и да е неспособна да убие, но е напълно способна да се опълчи срещу целия свят, срещу правителството на янките или когото и да било, ако само заплашат скъпоценния й Ашли, момченцето й или нейните принципи и идеали. Тя си има свое поведение и свои възгледи, Скарлет, различни от твоите и моите. Майка ти би се държала тъй, ако беше жива. Мели винаги ми напомня майка ти на млади години… Може би тя именно ще изправи на крака фамилията Уилкс.

— О, Мели е една простодушна женичка, изпълнена с благи намерения. Ала вие сте несправедлива към Ашли. Той е…

— Разправяй ги на старата ми шапка! Ашли нищо друго не умее в живота, освен да чете книги. А това съвсем не помага на човек да се справи в момент на затруднение, в какъвто сме всички ние сега. Като съдя по приказките, той е най-некадърният земеделец в целия окръг. Ами че сравни го с моя Алекс! Преди войната Алекс беше едно празно и лекомислено конте, което знаеше само да си купува нови вратовръзки, да се напива, да гърми по някого и да тича подир разни въртиопашки. Ала я го виж сега! Набързо усвои земеделието, защото нямаше друг изход. Инак щеше да умре от глад, а и ние около него. Памукът му е най-добрият в целия окръг — няма шега, миличка! По си го бива от памука в Тара! А пък и умее да гледа прасета и пилета. Тъй ами! Един път момче е той, макар да е барутлия. Знае да изчаква своето време и да се нагажда към промените, а щом тая напаст, преустройството, отмине, ще видиш, че моят Алекс ще бъде богат човек, каквито бяха баща му и дядо му. Ашли обаче…

Подобно подценяване и пренебрежение, изразени спрямо Ашли, подействаха на Скарлет като плесница.

— Празна работа ми се вижда това — рече студено тя.

— А не би трябвало — остро я изгледа старицата. — Защото по тоя път вървиш и ти самата, откак замина за Атланта. Да, да! Подочуваме и ние нещичко за твоите делца, макар да сме погребани вдън земя. Ти също умееш да се нагаждаш. Чухме как си се вкопчила в янките, белите нищожества и новобогаташите „торбаланковци“, за да скубеш от тях пари. Не си поплюваш, както съдя от слуховете. Ако питаш мене, карай в същия дух. Измъкни им всеки цент, който успееш, ала когато натрупаш достатъчно пари, ритни ги в мутрите, защото вече няма да имаш полза от тях. Непременно стори така и го стори както трябва, защото отрепките, увиснали на врата ти, могат да те провалят.

Скарлет я погледна, сбърчила вежди в усилието си да схване смисъла на изречените думи. Той все още не й беше дотам ясен, а и гневът й, задето Ашли е оприличен на обърната по гръб костенурка, не бе съвсем отминал.

— Смятам, че грешите по отношение на Ашли — рязко отсече тя.

— Скарлет, ти май не си много умна.

— Това си е ваше мнение — грубо отвърна Скарлет, огорчена, че няма никаква възможност да фрасне старата дама в брадичката.

— О, що се отнася до долари и центове, ти си дори много умна. Умна си по мъжки. Ала женският усет и мъдрост напълно ти липсват. Та ти понятие си нямаш от истинската същност на хората.

Очите на Скарлет гневно заискриха и тя ту стискаше, ту отпускаше юмруците си.

— Хубавичко те ядосах, а? — подсмихна се старицата. — Е, точно това исках да направя.

— О, нима? И с каква цел, моля?

— Имам много и основателни причини.

Баба Фонтейн отново се облегна на стола си и Скарлет внезапно откри, че тя изглежда безкрайно уморена и невероятно стара. Мъничките й ръце, с кокалести пръсти на хищна птица, скръстени над ветрилото, бяха жълти и восъчно прозрачни като на мъртвец. При тази мисъл гневът на Скарлет се изпари. Тя се наведе и взе едната й ръка в своите.

— Вие сте една много мила стара измамница — промълви тя. — Нито една дума от всички тия дрънканици не беше казана сериозно. Мъчехте се само да отклоните вниманието ми от мислите за татко, нали?

— Я не ме занасяй! — свадливо рече Старата мис и рязко дръпна ръката си. — Може и затова, ама и защото онуй, дето ти говорих, е истина, но ти си толкоз глупава, че не го разбираш.

Ала слабата усмивка, появила се на лицето й, смекчи хапливите й думи. От сърцето на Скарлет изчезнаха и последните следи от гняв заради Ашли. Приятно бе да се увери, че всичко, казано от баба Фонтейн, е шега.

— Благодаря ви все пак. Много мило от ваша страна, че си поговорихте с мене, а и… доволна съм, че ме поддържате за Уил и Сюелин, макар че… повечето хора не одобряват решението ми.

В този миг във вестибюла влезе мисис Тарлтън, понесла две чаши с мляко. Неумението й да върши каквато и да било домакинска работа се беше проявило отново — чашите бяха препълнени и се разливаха.

— Трябваше да ходя чак до мазето, за да ви го донеса — каза тя. — Изпийте го бързо, защото вече се връщат от гробището. Скарлет, ти наистина ли ще позволиш Сюелин да се омъжи за Уил? От една страна, той е дори прекалено добър за нея, но все пак е дребен фермер и…

Погледите на Скарлет и баба Фонтейн се срещнаха. Лукавите пламъчета в очите на старицата намериха отражение и в очите на младата жена.