Маргарет Мичъл
Отнесени от вихъра (39)

Глава XXXIX

Влакът имаше голямо закъснение и когато Скарлет слезе в Джоунсбъро, над околността вече бе паднал протяжният тъмносин юнски сумрак. Жълтеникавите пламъчета на лампи проблясваха в магазините и къщите, оцелели в градчето, а те не бяха много. Тук-там между постройките на главната улица зееха широки празнини на мястото на опожарени или разрушени от оръдията жилища. Порутени къщи с продупчени от снарядите покриви и полусъборени стени сякаш се взираха в нея, неми и тъмни. Няколко оседлани коня и впрягове с мулета бяха привързани пред дървения навес на магазина на Булард. Прашният червен път бе пуст и единствените звуци наоколо бяха откъслечните пиянски провиквания, разнасящи се в неподвижната привечер откъм кръчмата, разположена в долния край на улицата.

Гарата не беше възстановена след пожара по време на битката и на мястото й се издигаше само един дървен навес без стени, които да пазят за̀вет. Скарлет походи малко напред и назад под него, а после се отпусна на едно от празните бурета, които очевидно бяха поставени за сядане. Тя огледа улицата в двете посоки — търсеше Уил Бентийн. Уил трябваше да е пристигнал, за да я посрещне. Сигурно се бе досетил, че ще се качи на първия влак след получаването на късото му известие за смъртта на Джералд.

Беше тръгнала толкова набързо, че в малката си пътническа торба носеше само нощница и четка за зъби, дори чифт бельо не си бе взела. Чувстваше се неудобно в тясната черна рокля, взета назаем от мисис Мийд, защото не бе имала време да си приготви траурни дрехи. Мисис Мийд сега бе твърде слаба, а Скарлет бе вече в напреднала бременност, тъй че роклята беше двойно по-неудобна. Дори в скръбта си за смъртта на Джералд тя не забравяше да мисли как изглежда отстрани и с неудоволствие оглеждаше фигурата си. Тялото й бе напълно обезформено, а лицето и глезените й бяха подпухнали. До този момент не се бе тревожила особено за външността си, ала сега, когато само след час щеше да се срещне с Ашли, видът й се бе превърнал в първостепенна грижа. Макар да бе покрусена, мисълта, че ще се изправи пред него с дете от друг мъж в утробата си, я караше да потръпва. Обичаше го и той също я обичаше, а това нежелано дете й се виждаше като доказателство, че тя самата е изневерила на любовта им. Ала при всичкото й нежелание да му се показва сега, когато бе изгубила тъничката си талия и леката си походка, разбираше, че няма никаква възможност срещата да бъде избягната.

Тя затропа нетърпеливо с крак. Уил трябваше да е тук, за да я посрещне. Разбира се, можеше да иде в магазина на Булард и да пита за него или да помоли някого да я откара до Тара, ако се окажеше, че той е бил възпрепятстван да дойде. Ала не й се ходеше при Булард. Беше събота вечер и вероятно половината мъже от окръга се бяха събрали там. Не й се щеше да се показва в това положение пред тях, особено с рокля, която не й беше по мярка и по-скоро подчертаваше, отколкото да скрива фигурата й. Пък и нямаше желание да изслушва потока от съболезнования по повод смъртта на Джералд. Не се нуждаеше от съчувствие. Боеше се, че ако някой спомене името му пред нея, ще се разплаче. А тя нямаше намерение да плаче. Знаеше, че ако не се сдържи, ще стане като онзи път, когато в нощта на падането на Атланта Рет я бе изоставил на тъмния път извън града и тя бе плакала неудържимо, заровила глава в гривата на коня, със сълзи, които разкъсваха сърцето й и не можеха да спрат.

Не, тя нямаше да плаче! Почувства, че горчивата бучка отново задавя гърлото й, както често й се случваше, откакто бе дошла вестта, ала плачът нямаше да й помогне. Той само щеше да я обърка и отслаби. Защо, ах, защо Уил, Мелани или момичетата не й бяха писали, че Джералд е болен? Тя щеше да вземе първия влак за Тара, за да се грижи за него, щеше да му заведе лекар от Атланта, ако се налагаше. Какви глупаци бяха всички те! С нищо ли не успяваха да се справят без нея? Тя не можеше да бъде на две места едновременно, а Господ беше свидетел, че работеше с всички сили за тях в Атланта.

Тя се въртеше нервно върху бурето, без да може да си намери място, раздразнена, задето Уил не идва. Къде беше той? Тогава чу хрущене на сгурия по коловоза зад гърба си и като извърна тежко тялото си, видя Алекс Фонтейн да пресича релсите, отправил се към една каруца с чувал овес на рамо.

— Боже мой, ти ли си това, Скарлет? — възкликна той, като пусна чувала на земята и изтича да стисне ръката й, а навъсеното му до този миг мургаво дребно лице цяло светна от радост. — Много ми е драго, че те виждам. Срещнах Уил пред ковачницата, тъкмо подковаваха коня му. Влакът закъсняваше и той реши, че ще успее. Да изтичам ли да го доведа?

— Да, моля те, Алекс — отвърна тя и въпреки мъката си му се усмихна. Приятно й бе отново да зърне познат от окръга.

— Скарлет… аз… ъъ… — подхвана неловко Алекс, като все още държеше ръката й — много ми е мъчно, че стана тъй с баща ти.

— Благодаря ти — отрони тя, но й се щеше той да не бе заговарял за това. При думите му червендалестото лице на Джералд и гръмливият му глас изникнаха съвсем ясно в представите й.

— Ако това би те утешило донякъде, Скарлет, ще ти кажа, че всички ние много се гордеем с него — продължи Алекс и пусна ръката й. — Той… е, накратко, ние смятаме, че той умря като войник в защита на едно право дело.

Тя го погледна объркана и се зачуди какво ли имаше предвид Алекс. Като войник? Да не би някой да го бе застрелял? Дали не се беше забъркал в някое сбиване с хамелеоните-републиканци както Тони? Ала не биваше да чува нищо повече сега. Ако заговореше за него, щеше да се разплаче, а не можеше да допусне това, не и докато не се озовеше на сигурно място, в колата на Уил, и то чак насред полето, за да не я види никой чужд човек. Уил не се броеше. Него чувстваше като роден брат.

— Алекс, не желая да говорим за това — кратко отсече тя.

— Изобщо не мога да те виня, Скарлет — отвърна Алекс и гневна червенина заля лицето му. — Ако тя беше моя сестра… Знаеш, досега за никоя жена не съм казвал груба дума, Скарлет, но аз лично смятам, че Сюелин трябва да отнесе камшика.

Тя смаяна се запита що за несвързани глупости говореше той. Какво общо имаше Сюелин?

— Много ми е неприятно да го кажа, ала тук всички са на същото мнение. Единствен Уил я защитава… И, то се знае, мис Мелани, но тя е светица и у никого не вижда нищо лошо, а пък и…

— Казах, че не желая да говоря по този въпрос — студено го пресече тя, ала не личеше Алекс да се е засегнал. Напротив, като че проявяваше разбиране към грубостта й и това я раздразни. Не й беше приятно един външен човек да вади на показ пред нея кирливите ризи на семейството й, не желаеше той да разбере, че тя е в пълно неведение за случилото се. Защо Уил не й бе пратил подробно обяснение?

Щеше й се Алекс да отмести настойчивия си поглед от нея. Чувстваше, че той е наясно за състоянието й, и това я притесняваше. А Алекс си мислеше нещо съвсем друго, взрян напрегнато в сумрака — че лицето й е много променено, толкова много, та беше чудно как изобщо я позна. Може би причината беше, че очаква дете. В такива периоди жените дяволски погрозняваха. Пък и сигурно преживяваше зле смъртта на стария О’Хара. Тя беше неговата любимка. Но не, у нея се чувстваше някаква по-дълбока промяна. Тя наистина изглеждаше по-добре, отколкото при последната им среща. Ако не друго, личеше поне, че редовно се храни по три пъти на ден. Изразът на преследвано животно се бе изгубил донякъде от очите й. Сега от същите тези очи, които някога бяха пълни с уплаха и отчаяние, се излъчваше твърдост. Дори когато се усмихваше, имаше вид на личност, привикнала да командва, уверена и решителна. Старият Франк сто на сто не скучаеше с нея! И въпреки всичко беше променена. Несъмнено бе хубава жена, но в лицето й ги нямаше предишния чар и нежна миловидност и напълно бе изчезнал изразът, от който всеки мъж бе готов да се разтопи и да се почувства по-знаещ и по-мъдър дори от всевишния.

Впрочем не бяха ли всички те променени? Алекс погледна грубите си дрехи и на лицето му отново се изписа обичайната горчивина. Понякога нощем лежеше буден и си блъскаше главата как да уреди операция за майка си, как да даде образование на синчето на бедния си покоен брат Джо, по какъв начин да осигури пари за още едно муле и тогава му се щеше войната още да продължава, искаше му се тя никога да не бе свършвала. В армията човек винаги имаше нещо за хапване, та макар и това да беше само царевичен хляб, имаше кой да издава заповеди и нямаше нито помен от мъчителното чувство, че си изправен пред проблеми, които не се поддават на разрешение — в армията нямаше други тревоги освен тази, че можеш да бъдеш убит. Съществуваше още и Димити Мънроу. Алекс искаше да се ожени за нея, но знаеше, че е невъзможно, след като хората, осланящи се на подкрепата му, сега бяха твърде много. Беше я обичал толкова дълго време, а сега виждаше как розите по страните й вехнат и радостта в очите й гасне. Поне да не се бе наложило Тони да бяга в Тексас. Съвсем различно щеше да е, ако в плантацията имаше и друг мъж. Обичният му сприхав малък брат се луташе нейде на запад без пукната пара в джоба. Да, те всички се бяха променили, не ще и дума. Той тежко въздъхна.

— Още не съм благодарил за всичко, което ти и Франк сторихте за Тони — каза той. — Вие му помогнахте да се измъкне, нали тъй? Чудесно беше от ваша страна. Чух по заобиколен път, че пристигнал в Тексас жив и здрав. Боях се да пиша, за да ви питам… ала вие с Франк сигурно сте му заели някакви пари. Искам да се издължа…

— О, Алекс, млъкни, моля те! Не сега! — прекъсна го Скарлет. За първи път парите не означаваха нищо за нея.

Един миг Алекс стоя мълчалив.

— Ще ти доведа Уил — обади се той, — а утре ще дойдем всички на погребението.

Младежът тъкмо вдигна чувала с овес и се извърна и от една странична улица изникна каруца с разкривени колела, която със скърцане се приближи към тях. От капрата Уил подвикна:

— Извини ме, че закъснях, Скарлет.

Той слезе със затруднение от каруцата, закуцука към нея и като се приведе, целуна я по бузата. Уил никога преди не я бе целувал и не бе пропускал да постави „мис“ пред името й, но макар поведението му да я изненада, същевременно стопли сърцето й и й достави искрено удоволствие. Той внимателно я повдигна, за да стъпи на колелото и да седне в колата, а когато тя се огледа, видя, че това е същата разнебитена каруца, с която бе избягала от Атланта. Как изобщо не се бе разпаднала за толкова дълго време? Уил трябва да я беше стегнал много грижливо. При вида й тя усети известно неприятно замайване, защото си припомни онази нощ. Дори да й се наложеше да тръгне боса или да лиши трапезата на леля Пити от храна, щеше да се погрижи Тара да получи нова кола, а тази да бъде изгорена.

В началото Уил остана мълчалив и Скарлет изпита благодарност към него. Той хвърли разнищената си сламена шапка отзад, цъкна на коня и каруцата потегли. Уил си беше все същият — възслаб, дългурест, с биеща на розово коса, с кротки очи, търпелив като впрегатно добиче.

Градчето остана зад гърба им и те поеха по червения път, водещ към Тара. На хоризонта все още розовееше бледа виделина, а грамадните перести облаци бяха обагрени със златисти и нежнозелени отсенки. Покоят на селския сумрак ги обгръщаше, умиротворяващ като молитва. Тя се питаше смаяна как през всички тези протяжни месеци бе издържала откъсването от свежия аромат на родния въздух, от изораната земя, от сладостта на летните нощи. Влажната червена земя издаваше тъй приятна, позната и дружелюбна миризма, че тя изпита желание да скочи и да грабне една шепа от нея. Орловите нокти, притулящи с гъстата си сплетена зеленина изровените червени канавки от двете страни на пътя, ухаеха както винаги след дъжд — най-сладостният парфюм на света. Ято лястовици се стрелкаха ненадейно над главите им и през пътя току претичваше по някой стреснат заек с вирната бяла опашчица като пухче за пудра. Тя със задоволство отбеляза, че памукът върви добре, докато минаваха през разораните ниви, където зелените храстчета се бяха изправили гиздаво над червената пръст. Колко красиво бе всичко наоколо! Тази прозирна сива мъгла над блатата, тази червена земя и растящият памук, тези стръмни полета с виещи се зелени редове и печалните черни борове, ограждащи отвсякъде цялата ширнала се пред очите й гледка като мрачна стена. Как бе могла тъй дълго да остане в Атланта?

— Скарлет, преди да ти разправя за мистър О’Хара, а аз искам да ти кажа всичко, додето се приберем у дома, ще те попитам за мнението ти по един въпрос. Както гледам, сега ти си глава на семейството.

— Какво има, Уил?

Той спря за момент краткия си разсъдлив поглед върху нея.

— Бих желал да получа одобрението ти да се оженя за Сюелин.

Скарлет се вкопчи здраво в седалката, тъй като едва не се гътна назад от смайване. Да се ожени за Сюелин! Никога не си бе представяла, че на някой ще му хрумне да се жени за Сюелин, откак й отне Франк Кенеди. Че на кого бе притрябвала Сюелин?

— Боже Господи, Уил!

— Да приема ли в такъв случай, че не възразяваш?

— Да възразявам? Разбира се, че не, но… Уил, ти напълно ме слиса! Да се ожениш за Сюелин! Уил, та аз винаги съм мислила, че ти си увлечен по Карийн.

Уил не отмести погледа си, отправен към коня, и го плесна с поводите. Профилът му, извърнат към нея, не се промени, ала й се стори, че той леко въздъхна.

— Може и тъй да е било — промълви той.

— Е какво, тя не те ли иска?

— Изобщо не съм я питал.

— Уил, ти си глупак. Попитай я. Тя струва два пъти повече от Сюелин!

— Скарлет, в Тара се случиха много неща, за които ти нямаш представа. През последните месеци не ни удостояваше твърде често с вниманието си.

— Аха, не съм ви удостоявала, тъй ли? — избухна тя. — С какво, мислиш, съм се занимавала в Атланта? Разхождала съм се с карета, теглена от четири коня, и съм се веселила по балове? Не ви ли пращах пари всеки месец? Не платих ли данъците, не поправих ли покрива, не купих ли нов плуг и мулета, не ви ли…

— Хайде, хайде, не бързай да кипваш и да разпалваш ирландския си нрав — прекъсна я той невъзмутимо. — Аз най-добре от всеки друг зная каква работа си свършила, а тя е достатъчна за двама мъже.

Умилостивена донякъде, тя попита:

— Какво тогава искаш да кажеш?

— Не отричам, че ти запази покрива над главите ни и осигури храна за трапезата ни, ала май не си се замисляла какво се върти в ума на кой да е от нас в Тара. Не те виня, Скарлет. Ти си си такава по природа. Никога не си се интересувала особено от мислите и преживяванията на хората. Та думата ми беше, че не съм говорил с мис Карийн, защото зная, че няма смисъл. Тя ми е като по-малка сестричка и споделяше с мене тайни, които, струва ми се, не би доверила на никой друг в света. Ала тя тъй и не можа да прежали онова загинало момче и никога няма да го прежали. По-добре още отсега да ти кажа, че има намерение да иде в един манастир край Чарлстън.

— Шегуваш ли се?

— Така си и знаех, че ще бъдеш поразена, затова ще те помоля, Скарлет, да не спориш с нея по този повод, да не й се караш, нито да й се смееш. Нека да върви. Тя нищо друго не иска от живота. Сърцето й е разбито.

— Дрън-дрън шикалки! Та малко ли хора са с разбити сърца, но не хукват в манастир. Погледни ме мене. Аз загубих съпруг.

— Но твоето сърце не е било разбито — спокойно възрази Уил и като взе една сламка от пода на каруцата, лапна я и бавно я задъвка. Тази забележка внезапно угаси гнева й. Както винаги, когато чуеше истината, изказана гласно, колкото и неизгодна да беше за нея, неизменната й честност пред себе си надделяваше. Тя помълча известно време, като се мъчеше да възприеме мисълта, че Карийн ще стане монахиня.

— Обещай да не я хокаш.

— Е, хубаво, обещавам. — И някак внезапно тя го видя в нова светлина, вгледана в него с известна почуда. Уил обичаше Карийн, това бе ясно, след като заставаше на нейна страна и се стараеше да облекчи оттеглянето й от света. И все пак изказваше желание да се ожени за Сюелин.

— Я кажи, каква е тази история със Сюелин? Та ти не изпитваш никакви чувства към нея, не е ли тъй?

— О, не, аз дори я харесвам в известен смисъл — отвърна той, като извади сламката и взе да я изучава, сякаш представляваше голям интерес. — Сюелин не е толкова лоша, колкото си мислиш, Скарлет. Смятам, че ще се разбираме добре с нея. Единствената беда при Сюелин е, че тя копнее за съпруг и деца, а коя жена не го иска?

Каруцата подскачаше по изровения път и в продължение на няколко минути, докато и двамата мълчаха, умът на Скарлет бе зает с догадки. Зад цялата тази работа вероятно се криеше нещо по-дълбоко и по-важно, за да поиска кроткият и уравновесен Уил да се ожени за свадливата, вечно недоволна Сюелин.

— Ти не ми каза истинската причина, Уил. След като съм глава на семейството, редно е да я знам.

— Така е — отговори Уил — и вярвам, че ще ме разбереш правилно. Не мога да напусна Тара. Тя е моят дом, Скарлет, единственият истински дом, който някога съм имал, и аз обичам всяко камъче в нея. Работих тук като на свой имот. А когато си вложил труд в нещо, обикваш го. Разбираш ли какво искам да кажа?

Тя го разбираше и в сърцето й се надигна топло чувство към него при това признание, че обича същото, в което тя самата бе влюбена.

— Та прецених тъй — след като баща ти го няма вече, а Карийн ще става монахиня, в плантацията ще останем само двамата със Сюелин, а аз не мога да седя в Тара, без да се оженя за нея. Нали знаеш, хората ще почнат да приказват.

— Но, Уил, нали… нали Мелани и Ашли са тук?…

При споменаването на Ашли той се извърна и я погледна с непроницаемите си бледосини очи. Тя отново изпита чувството, че Уил знае всичко за нея и Ашли, проявява разбиране и нито я осъжда, нито пък одобрява.

— Те скоро ще си заминат.

— Ще си заминат ли? Къде? Те са у дома си в Тара, също както и ти.

— Не, те не са у дома си. Точно това измъчва Ашли. Тара не е негов дом и той се притеснява, че не се отплаща достатъчно за дадения подслон. Никак не го бива за земеделие и сам го съзнава. Господ е свидетел, че се старае с всички сили, ала просто не е създаден за полска работа и ти го знаеш не по-зле от мен. Хване ли се да цепи дърва, все ме е страх, че ще си отсече крак. Ако пуснеш малкия Бо зад плуга, може и по-прави бразди да изоре, пък и взема ли да изреждам всички онези най-прости неща за добитъка и земеделието, от които той си няма никакво понятие — цяла книга ще изпиша. Той не е виновен, горкият. Просто калъпът му е друг. В същото време се тревожи, че е мъж, а живее в Тара от благодеянията на една жена и не може да се отплати.

— От благодеяния ли? Казвал ли го е някога?

— Не, никога не е отронил нито дума. Ти познаваш Ашли. Но то се вижда. Снощи, на бдението при баща ти, му казах, че съм направил предложение на Сюелин и че тя го е приела. Тогава Ашли рече, че това го облекчавало, защото седенето в Тара го потискало, а след като мистър О’Хара бил мъртъв, знаел, че ще трябва да останат с мис Мели, за да не ни одумват хората със Сюелин. Тъкмо тогаз ми каза, че смятал да напусне Тара и да се хване на работа.

— На работа ли? Каква? Къде?

— Не зная точно какво ще работи, но каза, че отива на Север. Имал някакъв приятел в Ню Йорк, който му писал, че ще му намери работа в една банка.

— О, не! — извика Скарлет с неприкрита болка и това накара Уил да я погледне по същия особен начин.

— Май за всички ще е по-добре той да иде на Север.

— Не! Не! Не съм съгласна с тебе!

Умът й работеше трескаво. Ашли не биваше да заминава на Север! Така можеше да не го види повече. Макар да не се бяха срещали цели месеци и да не бяха разговаряли насаме от онази съдбовна сцена, разиграла се в овощната градина, нямаше ден да не мисли за него, да не изпитва радост, че го е подслонила в дома си. Всеки долар, изпратен на Уил, пораждаше у нея задоволството, че тъй облекчава живота на Ашли. То се знае, не му беше по сърце да се занимава със земеделие. Мисълта, че Ашли е създаден за нещо по-добро, я изпълваше с гордост. Той бе роден да управлява, да живее в голяма къща, да язди чистокръвни коне, да чете книги с поезия и да нарежда на негрите какво да вършат. Това, че вече нямаха на разположение господарски имения, коне, негри, а и книгите бяха твърде малко, изобщо не променяше нещата. Ашли не бе създаден да оре и да цепи дърва. Нищо чудно, че искаше да напусне Тара.

Ала Скарлет не можеше да го остави да замине извън Джорджия. Щом се налагаше, тя щеше да предума Франк да му даде служба в магазина си, да го убеди да махне момчето, което стоеше зад тезгяха. Но не — за Ашли мястото зад тезгяха не бе по-подходящо от това зад плуга. Един Уилкс — магазинер! Не, никога! Сигурно можеше да се намери нещо друго… но разбира се, нейната дъскорезница! При това хрумване тя изпита такова облекчение, че се усмихна. Ала дали той щеше да приеме подобно предложение от нея? Нямаше ли отново да го вземе за благодеяние? Трябваше така да представи нещата, та той да остане с впечатление, че й прави услуга. Щеше да уволни Джонсън и да направи Ашли управител на старата дъскорезница, а за новата щеше да отговаря Хю. На Ашли щеше да обясни, че разклатеното здраве на Франк и заетостта му в магазина му пречат да й помага, и щеше да изтъкне състоянието си като още една причина, че се нуждае от съдействието му.

Все някак щеше да го накара да осъзнае, че в този момент не би се справила без неговата подкрепа. Би му отстъпила и половината дял от печалбите на предприятието, стига той да приемеше — всичко би направила само за да бъде той край нея, да види възродена лъчезарната усмивка на лицето му; всичко би дала, за да улови отново оня издайнически поглед в очите му, от който да се увери, че още я обича. Но пред себе си тя обеща никога вече да не се стреми да изкопчи от него признание в любов, никога вече да не го принуждава да се освободи от глупавото си чувство за чест, което той ценеше повече от любовта. По някакъв деликатен начин трябваше да му внуши това свое ново решение. Иначе можеше да откаже, уплашен от някоя бъдеща сцена, ужасна като последната, разиграла се помежду им.

— Мога да му уредя някое занятие в Атланта — рече тя гласно.

— Е, това е работа между тебе и Ашли — отвърна Уил и отново лапна сламката. — Дий, Шърман. А сега, Скарлет, искам да те помоля за още нещо, преди да ти разкажа за баща ти. Не бих позволил да се нахвърляш върху Сюелин. Стореното — сторено и дори да й оскубеш косата косъм по косъм, това няма да върне мистър О’Хара. Пък и тя е вярвала искрено, че всичко е за добро.

— Точно за същото исках да те питам. Каква е тая история със Сюелин? Алекс ми подхвърляше разни недомлъвки и заяви, че заслужавала камшик. Какво е направила?

— Да, хората са побеснели срещу нея. Всички, които видях днес следобед в Джоунсбъро, обещаха да я убият при първа среща, но сигурно ще им мине. Сега ми обещай да не я нападаш. Няма да допусна никакви свади тая вечер, когато тялото на мистър О’Хара е положено в гостната.

„Нямало да допусне никакви свади — с възмущение си рече Скарлет. — Говори, сякаш Тара е вече негова!“

Тогава си помисли за Джералд, мъртъв в гостната, и внезапно се разрида горчиво и безутешно. Уил я прегърна и я притисна съчувствено към себе си, без да каже нито дума.

Докато се клатушкаха бавно по смрачаващия се път и главата й с изкривена шапка бе склонена на рамото на Уил, от съзнанието й изчезна представата за Джералд, какъвто беше през последните две години — стар човек с помътен разум, вечно взрян към вратата в очакване на една жена, която никога нямаше да влезе. Тя си припомняше жизнения, енергичен възрастен господин с буйната ситно къдрава бяла коса, неговата гръмогласна веселост, тропащите му ботуши, неуместните му шеги, великодушието му. Спомняше си как, когато бе малка, той й изглеждаше най-прекрасният човек на света, този шумен баща, който я бе слагал на седлото пред себе си и бе прескачал огради, а станеше ли непослушна, обръщаше я със задничето нагоре и я нашляпваше; заплачеше ли тя, плачеше и той с нея и й даваше по четвърт долар, за да се усмири. Припомни си как той се връщаше у дома от Чарлстън или от Атланта, натоварен с подаръци, все неподходящи. Припомни си също тъй със слаба усмивка през сълзи как се прибираше по малките часове след дните, когато в Джоунсбъро се провеждаха сесиите на съда — пиян за седмина, след като бе прескочил всички огради по пътя, ревящ с пълно гърло стари ирландски песни. А колко засрамен и смутен бе на следващата сутрин пред Елен. Е, сега той бе при Елен.

— Защо не ми писа, че е болен? Щях да пристигна толкова бързо…

— Той не беше болен нито минута. Хайде, миличка, вземи моята кърпа, а аз ще ти разкажа всичко както си беше.

Тя си издуха носа в голямата му карирана кърпа от грубо платно, защото бе пристигнала от Атланта дори без носна кърпичка, и отново се облегна на преметнатата през кръста й ръка на Уил. Колко свестен човек беше Уил! Нищо не можеше да го извади от равновесие.

— Та работата стана тъй, Скарлет. С парите, дето ти ни пращаше, аз и Ашли платихме данъците, купихме муле, семена за посев, разни други необходими вещи, а също няколко прасета и пилета. Мис Мели много добре се оправя с кокошките, дума да няма. Изобщо тя е чудесна жена, тъй си е. Та както и да е, след като накупихме разни неща за Тара, не остана кой знае що за джунджурийки, ала никой от нас не се оплакваше освен Сюелин — само тя.

Мис Мелани и мис Карийн си седят у дома и си носят старите дрехи, сякаш се гордеят с тях, ала ти познаваш Сюелин, Скарлет. Тя тъй и не можа да се нагоди към лишенията. Колкото пъти съм я водил до Джоунсбъро или Файетвил, все се косеше, че е облечена в старо. А пък в същото време дами… жените на „торбаланковците“ се фръцкат насам-натам издокарани и накичени. Ама че са наконтени съпругите на онез проклети янки, дето управляват Бюрото на новоосвободените! И тъй, за дамите от окръга стана въпрос на чест да ходят в града с най-парцаливите си рокли, за да покажат, че пет пари не дават и че ги носят с гордост. Ама не и Сюелин. Отгоре на всичко тя искаше да има кон и карета. Все повтаряше, че ти имаш.

— Но това не е карета, а просто един стар кабриолет — с негодувание реагира Скарлет.

— Без значение какво е. Няма как, ще ти кажа, че Сюелин не можа да се примири, задето ти се омъжи за Франк Кенеди, пък и не знам дали мога да я виня. Сама разбираш, че е подло да погодиш такъв номер на собствената си сестра.

Скарлет се надигна от рамото му, разлютена като змия, готова да нападне.

— Значи подло било, а? Ще ти бъда задължена, ако внимаваш повече в приказките си, Уил Бентийн! Да не съм крива, че той предпочете мене пред нея?

— Ти си умно момиче, Скарлет, и сигурно си се постарала да го накараш тебе да предпочете. Момичетата ги умеят тези работи. Трябва да си го подмамила някак. Можеш да бъдеш много привлекателна, когато пожелаеш, но тъй или иначе, той си харесваше Сюелин. Че тя беше получила писмо една седмица, преди да заминеш за Атланта. Той направо се разтапяше в него и разправяше как щели да се оженят, когато посъберял още малко пари. Знам го, защото тя ми показа писмото.

Скарлет премълча, тъй като беше уверена, че той казва истината, а срещу нея не можеше да намери думи. Никога не бе и сънувала, че тъкмо Уил ще се залови да я съди. Нещо повече, лъжата, с която заблуди Франк, изобщо не бе тежала на съвестта й. Щом една девойка не можеше да задържи поклонника си, заслужаваше да го изгуби.

— Хайде, Уил, не бъди лош — подзе тя. — Ако Сюелин се беше омъжила за него, вярваш ли, че щеше да отдели и един цент за Тара или въобще за някого от нас?

— Нали ти казах, когато поискаш, наистина можеш да замотаеш главата на човек — отвърна Уил и я погледна с лека усмивка. — Не, сигурен съм, че нямаше да видим нищичко от парите на Франк. И все пак постъпката ти не може да се заобиколи току-тъй. Тя си остава един долен номер, а ако според тебе целта оправдава средствата, не е моя работа да те съдя, пък и кой съм аз, че да протестирам? Работата е там, че оттогава Сюелин се наостри като стършел. Не вярвам да е обичала кой знае колко стария Франк, но това докачи суетата й и сега все опява, че ти си имала нови дрехи и карета и че живееш в Атланта, докато тя е погребана тук, в Тара. Нали знаеш, Сюелин умира да ходи по гости и по забави и да се докарва в хубави дрехи. Не я обвинявам. Жените са такива.

Та преди около месец я заведох в Джоунсбъро и я оставих да ходи по гости, додето си свърша работата, а когато си тръгнахме към къщи, тя беше смълчана като мишчица, ала виждах, че ще се пръсне от вълнение. Рекох си, че може да е намерила някой, който… че може да е научила някоя интересна клюка, затуй не й обърнах много внимание. Цяла седмица после се разхождаше из къщата напрегната и възбудена и много-много не приказваше. Прескочи да види мис Катлийн Калвърт… Скарлет, ще си изплачеш очите, ако зърнеш мис Катлийн. Горкото момиче, по-добре да беше умряло, отколкото да вземе за мъж оня янки и страхопъзльо Хилтън. Знаеш ли, че той ипотекирал плантацията, изгубил я е и сега ще трябва да я напуснат?

— Не, не знаех и не ща да знам. Искам да чуя за татко.

— Скоро ще стигна и до туй — търпеливо отвърна Уил. — Когато се върна от мис Катлийн, тя каза, че всички ние несправедливо сме съдили Хилтън. Наричаше го мистър Хилтън и викаше, че бил умен човек, а ние само й се смеехме. После тя взе да извежда всеки следобед баща ти на разходка и много пъти, когато се прибирах от полето, я виждах да седи с него на зида около гробището, да му говори нещо настойчиво и да размахва ръце. А старият господин само я гледаше недоумяващо и поклащаше глава. Нали го знаеш как беше горкият, Скарлет. Разсъдъкът му все повече помътняваше, сякаш не се усещаше кой е, нито пък кои сме ние. Веднъж я видях да сочи към гроба на майка ти, а старият господин взе, че се разплака. Когато се прибра вкъщи, цялата сияеща и възбудена, аз я привиках и хубаво я поскастрих. Казах й: „Мис Сюелин, за какъв дявол ви е притрябвало да разстройвате баща си и да го водите на гроба на майка си? Та той през повечето време не съзнава, че е умряла, а вие постоянно му го набивате в главата.“ А тя вирна брадичка, изсмя се и ми рече: „Ти си гледай твойта работа. Един ден всички ще бъдете доволни от това, което съм направила.“ Снощи мис Мелани ми каза, че Сюелин й разправяла за плановете си, но на мис Мели хич и не дошло наум, че Сюелин говори сериозно. Каза, че не споделила с никого от нас, защото самата мисъл за такова нещо ужасно я разстроила.

— Ама каква мисъл? Ще стигнеш ли най-после до същината? Вече сме на средата на пътя. Искам да разбера за татко.

— Точно туй се опитвам да ти кажа — отговори Уил. — И тъй като вече сме много близо до дома, по-добре да спрем тука, докато довърша.

Той дръпна поводите и конят спря с пръхтене. Бяха застанали край запуснатия, неподкастрян жив плет от див портокал, който ограждаше имота на Макинтош. Скарлет се вгледа и изпод короните на чернеещите се в мрачината дървета различи призрачните очертания на високите комини, все още издигащи се над немите руини. Съжали, задето Уил не бе избрал друго място, където да спрат.

— Накратко, идеята й беше да накара янките да заплатят за памука, който са изгорили, добитъка, отведен от плантацията, и съборените огради и хамбари.

— Янките ли?

— Не си ли чувала за това? Правителството на янките изплаща искове за пострадало имущество на поддръжниците на Съюза из целия Юг.

— Разбира се, че съм чувала — отговори Скарлет. — Но какво общо има това с нас?

— Много общо според Сюелин. В деня, когато я заведох в Джоунсбъро, тя срещнала случайно мисис Макинтош, а докато си бъбрели, на Сюелин и направили впечатление хубавите дрехи на мисис Макинтош и, естествено, не могла да се сдържи да не попита за тях. Тогава мисис Макинтош почнала да си придава важност и да разправя как съпругът й представил иск пред федералното правителство за унищожаване собствеността на един предан поддръжник, който никога не е оказвал подкрепа и помощ на Конфедерацията под каквато и да било форма.

— Те не са оказвали подкрепа и помощ никому през целия си живот — процеди през зъби Скарлет. — Шотландско-ирландска смеска!

— Е, може и тъй да е. Не ги познавам. Във всеки случай правителството им дало… забравих колко хиляди долара. Тъй или иначе, получили са една доста закръглена сумичка. Това запалило Сюелин. Тя е мислила по този въпрос цяла седмица, без да ни каже нищо, защото е знаела, че просто ще й се изсмеем. Ала е имала нужда да поговори с някого, затова е отишла у мис Катлийн, а онова проклето бяло нищожество Хилтън й е натъпкало главата с куп нови идеи. Той й е подсказал, че баща ти дори не е роден в тази страна, че не се е бил във войната и не е пратил синове в армията, че по време на Конфедерацията не е заемал никакъв пост. Внушил й, че нещата могат да се нагласят тъй, че мистър О’Хара да бъде представен като предан поддръжник на Съюза. Ей такива врели-некипели й надрънкал и когато тя се върна вкъщи, започнала да обработва мистър О’Хара. Скарлет, залагам си живота, че баща ти едва ли е разбрал и половината от нейните приказки. Точно на това е разчитала тя — че баща ти ще положи „желязната клетва“, без дори да се усети какво върши.

— Татко да положи „желязната клетва“! — извика Скарлет.

— Ами през последните месеци той бе вече съвсем слабоумен и вероятно тя точно на това е залагала. Имай предвид, че никой от нас и не подозираше даже какво е намислила. Знаехме, че крои нещо, но можехме ли да се досетим, че използва мъртвата ти майка, за да го упреква, че дъщерите му ходят в парцали, когато можел да получи от янките сто и петдесет хиляди долара.

— Сто и петдесет хиляди долара — пророни Скарлет и ужасът й от споменаването на клетвата тутакси се поуталожи.

Колко много пари бяха това! А и можеха да бъдат получени само срещу един подпис под клетвата за вярност към правителството на Съединените щати — клетва, в която се посочваше, че подписалият я винаги е поддържал правителството и никога не е осигурявал подкрепа и помощ за враговете му. Сто и петдесет хиляди долара! Толкова много пари за такава мъничка лъжа! Е, че как да обвинява Сюелин? Господи Боже! Затова ли Алекс разправяше, че заслужавала камшик? Затова ли хората искаха да я убият? Те бяха глупци — всички до един. Ако тя самата би имала тези пари, пред нея нямаше да съществуват никакви прегради! Ами хората от окръга — нима на тях нямаше да им дойдат добре? Какво значение имаше някаква си дребна лъжа? В крайна сметка всеки начин да бъдат измъкнати пари от янките беше почтен независимо от приложените средства.

— Вчера по обяд, докато аз и Ашли цепехме летви за оградата, Сюелин взела тази каруца, качила в нея баща ти и тръгнали към града, без да се обадят на никого. Мис Мели е имала някаква представа какво се върши, но се молела на Бога Сюелин да промени намеренията си и затова не отронила ни дума пред никого от нас. Тя не можела да повярва, че Сюелин е способна на такава постъпка.

Днес разбрах как точно е станало всичко. Оня поплювко Хилтън имал известно влияние сред янките и пребоядисаните републиканци в града и Сюелин склонила да им даде част от парите — не знам колко точно, — ако един вид си затворели очите, че мистър О’Хара всъщност не е бил предан юнионист, ако наблегнели, че е ирландец, че не се е бил в армията и тъй нататък, и подпишели препоръки. От баща ти се искало само да положи клетвата и да подпише документа, който после щял да замине право за Вашингтон.

Клетвата избъбрили като истинска скоропоговорка и той не казал нищо, тъй че всичко вървяло добре, додето тя не се заловила да го предумва да подпише. Тогава старият господин сякаш дошъл на себе си за минута и поклатил глава. Не вярвам да е разбрал какво точно става, ала не му се харесало, а и Сюелин никога не е умеела да го увещава. След целия труд, който положила, това му поведение я докарало едва ли не до нервен припадък. Тя го извела от канцеларията и тръгнала да го разхожда с колата напред-назад по пътя, като през цялото време му говорела как майка ти го проклинала от гроба, че оставя децата си да страдат, когато има възможност да ги осигури. Казаха ми, че баща ти седял в каруцата и плачел като дете, както прави винаги, щом чуе името й. Целият град ги е видял и Алекс Фонтейн отишъл да провери какво става, ала Сюелин му се троснала и му отвърнала да си гледа работата, та тогава той наистина побеснял.

Не зная как й е хрумнало, но по някое време следобед тя взела бутилка бренди, отново завела мистър О’Хара в канцеларията и там почнала да го налива. А ние, Скарлет, не сме виждали в Тара алкохол има вече цяла година, ако не броим виното от къпини и боровинки, което Дилси приготвя, тъй че мистър О’Хара беше съвсем отвикнал да пие. Натряскал се здравата и след като Сюелин няколко часа спорила и му натяквала, той най-после се предал и се съгласил да подпише каквото тя поиска. Пак му изпели клетвата, а той тъкмо да допре писалката до хартията и Сюелин направила грешката. Казала: „Сега вече Слатъриеви и Макинтошови май няма да могат да вирят носа си пред нас!“ Защото, Скарлет, Слатъриеви подали иск за грамадна сума заради тяхната барачка, изгорена през войната, а мъжът на Еми уредил нещата направо във Вашингтон.

Разправят, че когато споменала имената им, баща ти някак се изпънал, изправил рамене и я изгледал гневно. Разумът му внезапно се избистрил и той запитал: „Да не би Слатъриеви и Макинтошови също да са подписали такива хартии?“ — а Сюелин отново я хванали нервите, почнала да вика ту „да“, ту „не“ и взела да мънка нещо, а той креснал колкото му глас държи: „Питам те, наистина ли под това са се подписали един проклет оранжист и един проклет бял бедняк?“ А онзи човек Хилтън взел да му говори мазно-мазно: „Да, господине, те подписаха и получиха по цял куп пари, както и вие ще получите.“

Ей тогаз старият господин изревал зверски. Алекс Фонтейн разправя, че го чул чак от кръчмата. Креснал им следното с толкова силен ирландски акцент, че едва не им пробил тъпанчетата: „Да не би да сте си помислили, че собственикът на Тара ще се поведе по мръснишките номера на един проклет оранжист и един проклет бял бедняк?“ Скъсал документа на две, хвърлил го в лицето на Сюелин, креснал й: „Ти не си ми дъщеря!“ — и изскочил от канцеларията, преди някой да успее да гъкне.

Алекс каза, че го видял да се появява на улицата разярен като бик. Каза, че старият господин заприличал на някогашния мистър О’Хара за пръв път, откакто майка ти умряла. Бил пиян-залян и ругаел с цяло гърло. Алекс рече, че никога не бил чувал такива чудесни ругатни. Пред очите на баща ти попаднал конят на Алекс и той, без много да се мае, се метнал на него и изчезнал в гъст облак прах, като не пропускал на всяко издишване да изригва и по една ругатня.

Около залез слънце ние двамата с Ашли вече седяхме на предните стълби и тревожно поглеждахме към пътя. Мис Мели плачеше горе, захлупена на леглото си, и не щеше да ни каже нищо. Изведнъж дочухме от пътя да се разнася тропот и някой да вика яката като на лов за лисици, а Ашли каза: „Колко странно! Звучи също като крясъците на мистър О’Хара, когато се отбиваше да ни посети преди войната.“

Тогаз го видяхме да се задава откъм долния край на пасището. Тъкмо трябва да беше прескочил оградата. Препускаше като бесен нагоре по хълма и пееше с цяло гърло, сякаш си нямаше едничка грижа на света. Пееше „Пеги седнала отзад в колата“, пляскаше коня с шапката си, а той хвърчеше като хала. Когато приближи до върха на баира, изобщо не дръпна юздите и ние видяхме, че се кани да прескочи отсамната ограда на пасището. Скочихме, уплашени до смърт, а той изкрещя: „Гледай, Елен! Виж как ще го направя!“ Ала тъкмо пред самата ограда конят спря, изправен на задни крака, не пожела да скочи и баща ти прелетя през главата му. Изобщо не се е мъчил. Докато стигнахме до него, вече беше мъртъв. Мисля, че си беше пречупил врата.

Уил я изчака една минута да каже нещо и когато видя, че тя няма да продума, пое поводите в ръцете си.

— Дий, Шърман — подвикна той и конят пое към къщи.