Маргарет Мичъл
Отнесени от вихъра (38)

Глава XXXVIII

Всичко това ставаше пред очите на Скарлет, тя го изживяваше ежедневно, лягаше си вечер с тези мисли и с вечния ужас пред неизвестните бъдещи злощастия. Съзнаваше, че двамата с Франк вече фигурират в черните списъци на янките заради Тони и че всеки миг на главите им току-виж се стоварила беда. Ала точно сега тя не можеше да си позволи да бъде изтласкана там, откъдето бе тръгнала — не и сега, когато очакваше дете, предприятието й тъкмо бе започнало да дава печалби, а Тара разчиташе изцяло на нея за средства до следващата реколта от памук през есента. Ах, ами ако изгуби всичко! Ако трябва да започне пак отначало битката си срещу този безумен свят със своите слаби, несъвършени оръжия! Пак ли да разчита на алените си устни и зелените си очи и да задейства острия си, но незадълбочен ум срещу янките и всичко, което те представляваха? Съсипана от страхове, тя чувстваше, че по-скоро би се самоубила, отколкото да се мъчи да постави ново начало.

Сред развалините и хаоса през тази пролет на 1866 година тя бе съсредоточила цялата си енергия в една-единствена цел — да извлича максимални печалби от дъскорезницата. Капитали в Атланта не липсваха. Всеобщият наплив да се строи и възстановява й даваше възможността, от която се нуждаеше, и тя бе уверена, че ще съумее да спечели добри пари, стига само да избегне затвора. И все пак, не спираше да си повтаря тя, трябва да се държи непринудено и предпазливо, да приема оскърбленията с кротост, да отстъпва пред несправедливостите, да се пази да не обиди някого, бил той черен или бял, който може да й навреди. Тя мразеше повече от всичко на света наглите освободени негри и цяла настръхваше от ярост, щом чуеше зад гърба си оскърбителните им подмятания и пронизителния смях. Ала никога не им отправяше поглед, в който да личи и капка презрение. Мразеше „торбаланковците“ и южняшките парвенюта, които богатееха лесно, додето тя се бореше с всички сили, но не изтърваваше нито дума, с която да ги заклейми. Едва ли някой в Атланта изпитваше по-силно отвращение към янките от нея, защото само при вида на синя униформа бликналият гняв й причиняваше почти физическо страдание, но дори в тесен семеен кръг не си позволяваше да говори срещу тях.

„Няма да приказвам наляво и надясно като някоя глупачка“ — мрачно си казваше тя. Нека другите си късат сърцата от мъка по отминалите дни и близките, които няма да се върнат никога. Нека другите се топят от безсилна ярост заради господството на янките и изгубеното право на глас. Нека другите отиват зад решетките, задето са изказвали откровено мислите си, и да ги бесят за участие в ку-клукс-клан. (О, колко страшно беше това название — то плашеше Скарлет не по-малко, отколкото самите негри.) Нека другите жени се гордеят, че мъжете им принадлежат към тази организация. Франк, слава Богу, — изобщо не беше замесен! Нека други се горещят, да вдигат пара и да кроят планове за неща, които не могат да бъдат променени. Какво значение имаше миналото в сравнение с напрегнатото настояще и несигурното бъдеше? Какво значение имаше избирателното право, когато съществуваха реални проблеми като осигуряване на насъщния, на покрив над главата и спасяване от затвора? Ах, Господи, дано поне до месец юни не й се стовари някоя беля на главата!

Само до юни! Скарлет знаеше, че тогава вече ще бъде принудена да се затвори в къщата на леля Пити и да живее там, напълно откъсната от света, докато се роди бебето. Хората вече я одумваха, задето се появява на обществени места в подобно състояние. Нито една истинска дама не се показваше пред хора по време на бременността си. Франк и Пити я умоляваха да не поставя себе си, а същевременно и тях, в неудобно положение и тя им беше обещала през юни да напусне работа.

Само до юни! Дотогава дъскорезницата щеше да се закрепи, за да може тя да я напусне временно. До юни щеше да спечели известна сума пари, които да й осигурят поне малка закрила срещу евентуално нещастие. Толкова много неща за вършене имаше и толкова малко време! Щеше й се денонощието да има още часове и броеше минутките в трескавите си усилия да спечели пари, още пари и пак пари.

Благодарение на това, че непрекъснато ръчкаше с остен плахия Франк, печалбите от магазина се бяха увеличили и той дори бе успял да събере някои стари суми от длъжниците си. Ала надеждите й бяха най-вече в дъскорезницата. През тези дни Атланта бе като гигантско растение, първоначално орязано до корен, но сега възправящо се отново с още по-яко стъбло, с по-гъсти листа и с по-многобройни разклонения. Търсенето на строителни материали многократно надминаваше доставянето. Цените на дървения материал, тухлите и камъка се покачваха и Скарлет не допускаше дъскорезницата да спира работа от зори до мрак.

Не минаваше ден тя да не иде в предприятието си, а там пъхаше носа си къде ли не и правеше всичко възможно да контролира кражбите, които бе сигурна, че се вършат. Ала повечето време обикаляше из града, за да навестява един след друг строители, предприемачи и дърводелци и дори ходеше при непознати, за които бе дочула, че се канят да строят, та да ги предумва да обещаят, че от нея и само от нея ще купят материал.

Скоро хората свикнаха да я виждат из улиците на Атланта, седнала в кабриолета до стария черен кочияш, от чийто вид лъхаше честолюбие и неодобрение. Обикновено бе загърната с одеяло, със скръстени в скута малки ръце в ръкавици. Леля Пити й бе направила много хубава зелена пелерина, която скриваше фигурата й, и плоска зелена шапчица в тон с цвета на очите й и тя винаги носеше това подчертаващо достойнствата й облекло по време на деловите си посещения. Лекият руж по страните й и едва доловимият дъх на парфюм я правеха наистина очарователна, додето не слезеше от кабриолета и не се видеше наедрялото й тяло. Ала рядко възникваше такава необходимост, защото бе достатъчно тя да се усмихне и да направи знак и мъжете тръгваха към кабриолета й, а често дори седяха гологлави под дъжда, за да обсъждат делови въпроси с нея.

Тя не беше единствената, която си даваше сметка какви големи възможности за печалби се откриват пред търговците на дървен материал, ала не се боеше от конкурентите си. Съзнаваше, че не пада по-долу от когото и да било от тях, и нескрито се гордееше с това. Беше достойна дъщеря на Джералд и наследеният от него търговски нюх бе изострен от подгонилата я нужда.

Отначало останалите търговци я посрещнаха с насмешка. Самата идея, че жена може да се занимава със сделки, предизвика добродушния им, но презрителен смях. Ала сега вече никой не се смееше. Само ругаеха наум, когато минеше край тях с кабриолета си. Обстоятелството, че е жена, често работеше в нейна полза, защото, когато й се удадеше случай, можеше да разтопи сърцето на човек с безпомощния си, зовящ за подкрепа вид. Умееше безмълвно да създава за себе си впечатление, че е храбра, но в същото време свита жена, поставена принудително от безмилостните условия в ненавистна й ситуация, безпомощна и крехка дамичка, която вероятно би загинала от глад, ако клиентите не купеха от нея дървен материал. Ала когато изисканите женствени обноски не постигнеха желания резултат, тя можеше да бъде хладно делова и без колебание подбиваше цената на конкурентите си, готова да понесе известна загуба, ако това й помагаше да привлече нов клиент. Не се свенеше да продава долнокачествен материал на цената на първо качество, стига да беше уверена, че няма да я усетят, и никакви скрупули не я въздържаха да оплюва останалите търговци на дървен материал. Умееше твърде сполучливо да демонстрира неохота, задето й се налага да разкрие неприятната истина, въздишаше тежко и споделяше с евентуални бъдещи клиенти, че дървеният материал на конкурентите й е невероятно скъп, че е прогнил и пълен с чворове, с две думи — за нищо не става.

Първия път, когато изтърси всички тези лъжи, Скарлет се почувства смутена и гузна — смутена, задето лъжата дойде на устата й тъй лесно и естествено, и гузна, защото в съзнанието й проблесна мисълта: „Какво би казала мама?“

Нямаше никакво съмнение какво би казала Елен на една дъщеря, която сипе клевети и се захваща със съмнителни дела. Щеше да бъде поразена и неспособна да го повярва, щеше да й говори с мек тон, който жегва повече от грубостта, щеше да й приказва за чест и почтеност, за искреност и чувство на дълг към ближния. В миг Скарлет се сви болезнено, защото си представи изражението на майчиното си лице. Но после образът избледня и бе заличен от бликналите в сърцето й смесени чувства на суровост, безскрупулност и алчност, зародили се през онези гладни дни в Тара и затвърдени в резултат на пълната липса на сигурност в настоящия момент. И тъй, тя отмина този крайъгълен камък, както бе отминавала и други преди него — с въздишка, че не е такава, каквато Елен би искала да я види, с небрежно свиване на рамене и с познатото си оправдание, което й придаваше неповторим чар: „Друг път ще му мисля.“

Ала тя никога повече не помисли за Елен във връзка с деловите си занимания и никога не се разкая за средствата, които имаше навика да прилага, за да измъкне клиенти изпод носа на останалите търговци на дървен материал. Знаеше, че е в пълна безопасност, колкото и много лъжи да разпространява срещу тях. Прословутото южняшко кавалерство я закриляше. Една южнячка можеше да лъже по адрес на мъж, ала добре възпитаният южняк не само не биваше да стори същото спрямо дама, но и в никакъв случай не можеше да я нарече лъжкиня. На другите собственици на дъскорезници не им оставаше нищо, освен да кипят вътрешно и да твърдят разпалено в семеен кръг, че от все сърце биха искали мисис Кенеди да е мъж поне за пет минутки.

Един беден собственик на дъскорезница край шосето Дикейтър се опита да се бори срещу Скарлет с нейните оръжия, като я нарече клеветница и измамница. Ала с това по-скоро си навреди, отколкото да си помогне, защото всички бяха възмутени, че един бедняк си позволява да говори по скандален начин за дама от добро семейство, при все че тази дама не се държеше с подобаваща женственост. Скарлет прие упреците с мълчаливо достойнство, ала като изчака известно време, насочи цялото си внимание към човека и клиентите му. Тя започна безмилостно да подбива цените му и да доставя дървен материал от най-добро качество, макар сърцето да я болеше, само и само да докаже своята безупречна правота, и тъй причини фалита му. А после, за ужас на Франк, победоносно закупи дъскорезницата му на цена, определена от нея самата.

След като новото предприятие бе вече нейна собственост, възникна задачата да бъде намерен доверен човек за управител. Не искаше пак да попадне на някой като Джонсън. Знаеше, че колкото и да си отваря очите, той продължава да продава дървен материал зад гърба й, но беше уверена, че лесно ще открие подходящ човек. Та нали всички бяха бедни като църковни мишки и улиците гъмжаха от изпаднали безработни мъже, някои от които навремето богаташи. Не минаваше ден Франк да не услужи с пари на гладен бивш войник или Пити и готвачката да не увият храна за някой измършавял просяк.

Ала Скарлет по някаква причина, непонятна и за нея самата, не искаше да назначи такъв човек. „Не ми трябват хора, които цяла година не са могли да си намерят работа — мислеше си тя. — Щом досега не са успели да се приспособят към обстановката, не са подходящи за мене. Пък и на вид са тъй съмнителни и отритнати. На мене не ми трябват отритнати. Нужен ми е способен и енергичен човек като Рене или Томи Уелбърн, или Келс Уайтинг, или някой от братята Симънс, или… изобщо човек от тяхната порода. У тях го няма този израз на безразличие към всичко, какъвто се четеше по лицата на войниците веднага след капитулацията. Напротив, у тях личи жив интерес към много неща от живота.“

Ала за нейна изненада братята Симънс, които се бяха заловили с пещ за печене на тухли, и Келс Уайтинг, подхванал търговия с някакво мазило, приготвяно в кухнята на майка му и гарантиращо според рекламата изправянето и на най-ситно накъдрената негърска коса след шест намазвания, се усмихнаха любезно, поблагодариха и отказаха. Същото се случи и с десетината други, на които направи предложение. В отчаянието си тя повиши предлаганата заплата, но отново получи отказ. Един от племенниците на мисис Мериуедър имаше нахалството да заяви, че макар и карането на каруца да не е най-любимото му занимание, предпочита да се вози на собствената си кола, отколкото на тази на Скарлет.

Един следобед Скарлет спря кабриолета си край фургона за сладкиши на Рене Пикар и извика за поздрав на Рене и на сакатия Томи Уелбърн, който се бе възползвал от колата на приятеля си, за да се прибере у дома си.

— Я кажи, Рене, защо не дойдеш да работиш за мене? Управител на дъскорезница е къде-къде по-високопоставено занятие от разнасянето на сладкиши. По моему би трябвало да се срамуваш.

— Отдавна вече съм загубил чувство за срам — ухили се Рене. — За какво ми е да съм високопоставен? През целия си живот съм бил такъв, додето войната не ме освободи, също както черните. Никога повече няма да бъда достойна и почитана личност — та това е досадно! Искам да съм волна птичка. Харесвам си моя фургон за сладкиши. И мулето си харесвам. Ако знаеш колко ми допадат милите янки, които тъй любезно купуват сладкишите на мадам тъща ми. Не, Скарлет, аз трябва да стана Тортения крал. Тъй ми е писано. Ще следвам своята звезда като Наполеон. — И той размаха театрално камшика си.

— Но за тебе, с твоя произход и възпитание, съвсем не е подходящо занятие да продаваш сладкиши, както и за Томи да се занимава с шайка диви ирландски зидари. Работата, която аз предлагам, е много по…

— Та значи за тебе, с твоя произход и възпитание, е подходящо да ръководиш дъскорезница? — подхвърли Томи с лека усмивка. — Представям си я малката Скарлет, сгушена до майка си, да повтаря с фъфлене заучения урок: „Никога не продавай доброкачествен материал, ако и за лошия можеш да получиш изгодна печалба.“

При тези думи Рене прихна, в малките му маймунски очички заиграха весели пламъчета и той тупна приведения гръб на Томи.

— Не бъдете нахални — студено отвърна Скарлет, защото забележката на Томи съвсем не й се стори забавна. — Разбира се, че възпитанието ми няма нищо общо с ръководенето на дъскорезници.

— Не исках да се покажа нахален. Просто ти казах, че независимо от произхода и възпитанието си ти ръководиш дъскорезница. И то майсторски. Доколкото схващам, никой от нас не е възнамерявал да върши това, с което се занимава сега, но вярвам, че все ще се оправим някак. Нещастни са онези хора и онази нация, които седят и ронят сълзи, защото животът не отговаря точно на техните очаквания. Защо не си намериш някой предприемчив „торбаланковец“ да работи за тебе, Скарлет? Господ е свидетел, че горите гъмжат от такива.

— Не искам „торбаланковец“. Те са крадливо племе — задигат всичко, което не па̀ри и не е приковано с гвоздеи. Ако бяха кадърни за нещо, щяха да си седят у дома, а не да идват тук, за да глозгат кокалите ни. Нужен ми е свестен човек от добро семейство, който да е находчив, честен, енергичен и…

— Няма що, не искаш много. Ще ти кажа, че няма да го получиш за заплатата, която предлагаш. Всички мъже, отговарящи на това описание, вече са се хванали на някаква работа, като се изключат онези с тежки недъзи. Може да са и деветата дупка на кавала, но все пак се занимават с нещо. И да не е кой знае какво, поне са самостоятелни, което е за предпочитане пред това да работиш за жена.

— Не бих казала, че мъжете блестят от ум, особено когато се озоват на дъното.

— Може би е тъй, затова пък гордост не им липсва — леко я сряза Томи.

— Гордост! Да, гордостта е нещо ужасно вкусно, особено когато коричката е разпукана и покрита с глазура — язвително отвърна Скарлет.

Двамата мъже се разсмяха малко насила и, както се стори на Скарлет, обединени от мъжка солидарност в неодобрението си спрямо нея. Тя си даваше сметка, че казаното от Томи е истина, защото си припомни наум мъжете, на които вече бе правила предложение за работа, и тези, на които тепърва възнамеряваше да предложи. Те всички бяха заети с нещо, работеха здравата, работеха тъй, както в дните преди войната не бяха и сънували, че ще им се наложи. Може би вършеха не онова, което желаеха, или онова, което бе най-лесно, нито пък онова, за което ги беше подготвило тяхното възпитание, ала все пак имаха работа. Твърде тежки бяха времената, за да си позволяват да бъдат придирчиви в избора си. И ако тъжаха по изгубените си надежди, ако копнееха по стария начин на живот, само те единствени си го знаеха. Сега водеха нова война, още по-жестока от предишната. Желанието им за живот се беше възвърнало — същата онази неудържимост и страстна жизненост, която бе тяхна отличителна черта, преди войната да разцепи битието им на две.

— Скарлет — подзе неловко Томи, — много ми е неудобно да те моля за услуга, след като се държах нахално, но ще се осмеля все пак. Възможно е по този начин и на тебе да помогна. Моят шурей, Хю Елсинг, доста е позакъсал в неговата търговия с дърва за горене. Всички освен янките сами си набавят дървата. Зная, че цялото семейство Елсингови е доста затруднено. Аз… правя каквото мога, но трябва да издържам Фани, пък и имам грижа за майка си и двете си овдовели сестри в Спарта. Хю е свястно момче, нали такова искаш, от добро семейство е, както знаеш, и е почтен.

— Е, да, но… не е дотам практичен, иначе щеше да успее в работата си.

Томи сви рамене.

— Твърде строги изисквания имаш, Скарлет — каза той. — Помисли все пак за Хю. Трудно ще ти бъде да намериш идеален кандидат. Вярвам, неговата честност и старание ще заместят туй, че няма практичен усет.

Скарлет не отговори, защото не й се щеше да бъде прекалено груба. Ала по нейно мнение твърде малко бяха качествата, ако изобщо съществуваха такива, които биха могли да заменят практичния усет.

След като безуспешно преброди целия град и отказа на мнозина настойчиви „торбаланковци“, които идваха да й се натрапват, тя се реши най-после да приеме предложението на Томи и да поговори с Хю Елсинг. През войната той се бе проявил като дързък и способен офицер, ала двете тежки ранявания и четирите години воюване изглежда бяха пресушили енергията и находчивостта му и го бяха оставили да посрещне изпитанията на мирния живот объркан и безпомощен като дете. Сега в очите му се четеше поглед на бито куче, додето обикаляше да разнася дървата си, и като цяло съвсем не беше човекът, когото тя бе искала да наеме.

„Той е глупав — мислеше си тя. — Няма понятие от делови въпроси и се обзалагам, че не може да сметне колко е две и две. Пък и съмнявам се, че някога ще се научи. Но поне е честен и няма да ме мами.“

През този период Скарлет почти бе обърнала гръб на честността по отношение на постъпките си, но колкото по-малко я зачиташе в собственото си поведение, толкова повече започваше да я цени у другите.

„Жалко, че Джони Галахър е обвързан вече с Томи Уелбърн на онзи строеж — ядосваше се тя. — Тъкмо той е човекът, който ми е нужен. Твърд е като кремък и гъвкав като змия, но ще бъде почтен, ако открие в това изгода за себе си. Той ми е ясен, аз на него също, пък и бихме се сработили чудесно. Може би ще успея да го наема, когато се построи хотелът, а дотогава ще трябва да се задоволя с Хю и мистър Джонсън. Ако направя Хю управител на новата дъскорезница и оставя мистър Джонсън да ръководи старата, ще мога да стоя в града и да се занимавам с продажбите, а на тях да оставя грижата за доставка на материали и обработката им. Додето не наема Джони, ще се наложи да рискувам Джонсън да ме ограбва в случай, че седя в града през цялото време. Ах, поне да не беше такъв крадец! Вярвам, че ще мога да построя дъскорезница върху половината от парцела, оставен ми от Чарлс. Ако можеше Франк да не надава такива кански викове, задето искам да вдигна кръчма на другата половина! Е, аз, тъй или иначе, ще построя кръчмата веднага щом събера достатъчно пари, независимо как го приема той. Ех, де да не беше Франк толкова чувствителен! О, Боже, само да не трябваше точно сега да раждам! Скоро тъй ще наедрея, че няма да мога да се показвам на улицата. Господи, ако само не очаквах дете! О, Господи, ако можеха проклетите янки да ме оставят на мира! Ако…“

Ако! Ако! Ако! В живота имаше толкова много „ако“ и никаква увереност за нищо, никакво чувство на сигурност, само вечен страх, че можеш да изгубиш всичко и отново да страдаш от студ и глад. Разбира се, Франк вече печелеше малко по-добре, ала пък все боледуваше от настинки и често биваше принуден да остава на легло дни наред. Ами ако той съвсем закъсаше със здравето! Не, тя не можеше да си позволи да разчита много на Франк. Не биваше да разчита на нищо и на никого освен на себе си. А това, което печелеше, й се струваше тъй отчайващо малко. О, какво щеше да стори, ако янките й отнемеха всичко? Ако! Ако! Ако!

Половината от спечеленото за месеца отиваше за Уил в Тара, една част — за изплащане на заема към Рет, а останалото тя скътваше. Никой скъперник не би могъл да брои златото си по-често от нея, да изпитва по-голям страх, че ще го изгуби. Не искаше да внесе парите си в банка, за да не би тя да фалира или янките да ги конфискуват. Затова носеше колкото можеше у себе си, в корсета, и криеше малки пачки банкноти из къщата — зад подвижни тухли в камината, в един чувал за боклук, между страниците на Библията. С всяка седмица все повече се изнервяше, защото гледаше на всеки спестен долар като на още един долар, който можеше да изгуби, ако на главата й се стовареше нещастие.

Франк, Пити и слугите понасяха избухванията й с подлудяваща доброта, като отдаваха лошото настроение на бременността й, без изобщо да осъзнават истинската причина. Франк знаеше, че на бременните жени трябва да се отстъпва, затова бе плюл на гордостта си и не отронваше нито дума вече за работата й в дъскорезницата и за излизанията й из града в подобно състояние — нещо недопустимо за една дама. За него поведението й бе постоянен източник на притеснения, ала той сам се увещаваше, че след като бебето се роди, тя отново ще се превърне в милото женствено същество, което някога бе ухажвал. Но въпреки всичките му усилия да й угажда и да я умирява тя продължаваше да вдига скандали и да се държи — по негово мнение — като обладана от зъл дух.

Изглежда никой не разбираше какво я тормози и подлудява. Тя си бе втълпила, че трябва на всяка цена да сложи делата си в ред, преди да й се наложи да се оттегли от работа, и да спечели колкото е възможно повече пари, в случай че отново я сполети бедствие, да се подсигури със солидна сума в брой, която да използва като щит срещу надигащата се омраза от страна на янките. През тези дни съзнанието й бе изцяло завладяно от мисълта за пари. В редките случаи, когато се сетеше за бебето, изпитваше само чувство на потискана ярост по повод ненавременното му появяване.

„За смърт, данъци и раждане никога не настъпва подходящ момент!“

 

 

Атланта бе скандализирана още когато Скарлет, една жена, се залови с управлението на дъскорезница, ала с течение на времето градът стигна до извода, че за нея не съществуват никакви граници. Нейната безогледност във воденето на сделките стряскаше, още повече, че бедната й майка по баща бе Робияр, а обстоятелството, че продължава да се движи по улиците, когато всички знаеха, че е бременна, бе върхът на непристойността. Нито една почтена бяла жена — а дори и сред негрите това бе рядкост — не се показваше извън дома си от мига, в който се появяха най-първите белези на бременността й, и мисис Мериуедър твърдеше с възмущение, че Скарлет, както я е подкарала, като нищо може да изтърси бебето на улицата, пред очите на всички.

Ала критиките, отправяни към нейното поведение до този момент, бледнееха пред гъмжащата мълва, разнасяща се сега сред съгражданите й. Скарлет не само си имаше вземане-даване с янките, но по всичко личеше, че това й се нрави!

Мисис Мериуедър и много други южняци също търгуваха с новодошлите от Севера, ала разликата беше във факта, че на тях това не им харесваше и те го показваха недвусмислено. А на Скарлет й правеше удоволствие или поне създаваше впечатление, че е тъй, което не беше по-добро. Та тя дори бе ходила на чай у съпругите на офицерите янки! Бе се показала твърде любезна с тях, освен дето не ги бе канила в собствения си дом, но хората вярваха, че би направила и това, ако не бяха леля Пити и Франк.

Скарлет съзнаваше, че из града се говори за нея, но не обръщаше внимание — просто не можеше да си го позволи. Тя все още хранеше към янките бурната омраза, изпитана в деня, когато те се бяха опитали да опожарят Тара, но съумяваше да прикрива чувствата си. Знаеше, че иска ли да забогатее, именно от янките може да спечели пари и че най-сигурният начин да ги примами за свои клиенти е да им се подмилква с усмивки и любезни думи.

Един ден, когато станеше много богата и успееше да скрие парите си на сигурно място, щеше да им каже точно какво мисли за тях, каква силна ненавист, отвращение и презрение предизвикват те у нея. Каква радост щеше да изживее тогава! Но здравият разум диктуваше, че докато дойде това време, чисто и просто трябва да се спогажда с тях. Ако Атланта наричаше това лицемерие, да я хули колкото си ще.

Тя откри, че да се сприятелиш с офицерите янки, е тъй просто, колкото да стреляш по кацнали на земята птички. Те бяха самотни изгнаници в една враждебна страна и много от тях бяха зажаднели за общуване с любезни жени, тъй като почтените дами в града прибираха полите си при разминаване и им хвърляха погледи, от които личеше, че са готови да ги заплюят. Единствено от проститутките и негърките можеха да чуят добра дума. Ала Скарлет очевидно беше дама, жена с благороден произход независимо от занятието й, тъй че те неизменно биваха очаровани и поласкани от ослепителната усмивка и приветливия блясък в зелените й очи.

Често, когато Скарлет, седнала в кабриолета си, разговаряше с тях с игриви трапчинки на страните си, скритата й неприязън ставаше тъй силна, че тя с мъка се стърпяваше да не ги изругае в очите. Все пак винаги успяваше да се въздържи и установи, че да върти мъжете янки на пръста си, не е по-трудно от същия вид забавление с южняците от мъжки пол. Само дето това вече не беше забавление, а печална необходимост. Ролята й бе на изискана и мила дама южнячка, изпаднала в неволя. С вида на сдържано достойнство, който си придаваше, тя съумяваше да държи жертвите си на прилично разстояние и въпреки това в обноските й личеше благосклонност, която караше офицерите янки да си мислят с топло чувство за мисис Кенеди.

Това топло чувство се оказа много изгодно, точно както Скарлет бе разчитала, че ще бъде. Много офицери от гарнизона, които не знаеха колко време точно ще пребивават в Атланта, бяха повикали съпругите и семействата си. Понеже хотелите и пансионите бяха препълнени, те започнаха да си строят малки къщи. Дървения материал купуваха с удоволствие от милата мисис Кенеди, която се отнасяше с тях по-любезно от всеки друг в града. „Торбаланковците“ и пребоядисаните републиканци, които строяха разкошни домове, магазини и хотели с новонатрупаното си богатство, също намираха, че е по-приятно да се поддържат делови връзки с нея, отколкото с бивши участници в конфедерационната армия, чиято учтивост бе хладна и служебна и дразнеше повече от непримиримата омраза.

И тъй, понеже бе хубавичка и чаровна, пък и умееше, когато се наложи, да изглежда съвсем безпомощна и изоставена, те на драго сърце покровителстваха дъскорезницата й, а също и магазина на Франк с чувството, че са длъжни да окажат подкрепа на тази дръзновена малка женичка, за която очевидно нямаше кой да се погрижи освен един муден и некадърен съпруг. А Скарлет наблюдаваше как предприятието й процъфтява и си казваше, че е осигурила не само настоящето си с парите на янките, но и бъдещето си с тяхното приятелство.

Да поддържа отношенията с офицерите янки на желаното ниво, се оказа по-лесно, отколкото си бе представяла, защото те изглежда хранеха благоговение към дамите от Юга, ала Скарлет откри, че съпругите им ще й създават по-големи главоболия, отколкото предвиждаше. Тя самата не се бе стремила да се сближава с жени янки. На драго сърце би избягнала общуването с тях, ала това се оказа невъзможно, защото съпругите на офицерите бяха твърдо решени да се запознаят с нея. Любопитството им по отношение на Юга и южняците бе неудържимо и в лицето на Скарлет те виждаха първата възможност да го задоволят. Останалите жени в Атланта не желаеха да имат нищо общо с тях и дори отказваха да им кимнат в църква, тъй че, когато сделките отведоха Скарлет в домовете им, те я приеха като манна небесна. Често се случваше Скарлет да седи в кабриолета си пред дома на някой янки, заприказвана за диреци и летви с него, когато съпругата му изскачаше отвътре, за да се намеси в разговора или да я кани настоятелно на чаша чай. Скарлет рядко отказваше, колкото и отблъскваща да намираше подобна идея, защото никога не я напускаше надеждата, че ще й се удаде случай тактично да им намекне да се насочат за покупки към магазина на Франк. Ала способността й да се въздържа многократно бе поставяна на тежки изпитания поради въпросите от личен характер, които те задаваха, поради тяхното самодоволство и снизходителното им отношение към всичко южняшко.

Приели „Чичо Томовата колиба“ за Божа истина и извор на познание, отстъпващ единствено на Библията, всички севернячки искаха да научат нещо повече за хрътките, отглеждани в южняшките домове за преследване на избягали роби. И, разбира се, никой не й вярваше, когато твърдеше, че през целия си живот е виждала една-единствена хрътка преследвач и че тя е била кротко малко куче, а не грамаден кръвожаден звяр. Искаха да им разказва и за страховитите инструменти за жигосване, които плантаторите използвали, за да бележат лицата на робите си, за бичовете от котешки опашки, с които ги пребивали до смърт, а освен това проявяваха пред Скарлет много нездраво и грозно любопитство към извънбрачните връзки с черни робини. Последното й бе особено неприятно, като се имаше предвид, че броят на бебетата мулатчета в Атланта беше нараснал доста след установяването на войниците янки в града.

Всяка друга жителка на Атланта би изпаднала в изстъпление, ако трябваше да слуша подобни изказвания, свидетелстващи за предубеденост и невежество, ала Скарлет съумяваше да се контролира. За това й помагаше обстоятелството, че те събуждаха у нея по-скоро презрение, отколкото гняв. В края на краищата те бяха просто янки, а от янките нищо по-добро не можеше да се очаква. Ето защо техните необмислени оскърбления към страната й, народа й и неговия морал се плъзгаха по повърхността, без да я засегнат тъй дълбоко, че да предизвикат у нея друго освен добре прикрита насмешка, додето веднъж не се случи нещо, което я накара да се поболее от ярост и й показа, ако изобщо беше нужно да й се показва, колко широка е пропастта между Севера и Юга и как е невъзможно да се прокара мост над нея.

Един следобед, когато се прибираше у дома си с кабриолета, возена от чичо Питър, тя мина край една къща, пренаселена от семействата на трима офицери, които в момента строяха жилища с дървен материал, закупен от нея. Случи се тъй, че и трите жени тъкмо тогава стояха на тротоара и започнаха да махат на Скарлет да спре. Те приближиха досами бордюра и я поздравиха с онзи дразнещ акцент, който винаги пораждаше у нея чувството, че човек би могъл да прости на янките едва ли не всичко, но не и говора им.

— Точно вас исках да видя, мисис Кенеди — обърна се към нея високата слаба жена от Мейн. — Ще ми се да получа някои сведения за тоя затънтен град.

Скарлет преглътна обидата по адрес на Атланта и като спести на жената презрението, което заслужаваха тези нейни думи, извади на показ най-приятната си усмивка.

— Какво по-точно ви интересува?

— Бавачката ни, Бриджит, се върна на Север. Каза, че няма да седи нито ден повече сред тези „негри“, както тя ги нарича. А децата направо ме изтормозиха! Кажете ми, моля ви се, как да си намеря нова бавачка. Просто не знам към кого да се обърна.

— Това не е трудна работа — отвърна Скарлет и се засмя. — Трябва само да откриете някоя наскоро пристигнала от провинцията негърка, все още непокварена от Бюрото на новоосвободените, и ще имате възможно най-добрата прислуга. Просто застанете на входната врата и спирайте негърките, които минават. Сигурна съм, че…

Трите жени се развикаха възмутени.

— За нищо на света не бих поверила дечицата си на някоя от тия чернилки — възкликна жената от Мейн. — Трябва ми някое порядъчно ирландско момиче.

— Боя се, че в Атланта няма да намерите слуги ирландци — отвърна хладно Скарлет. — Аз лично никога не съм виждала бял прислужник и не бих желала да имам такъв в дома си. Освен това — тук тя не можа да се сдържи и в думите й прозвуча лека ирония — уверявам ви, че негрите съвсем не са канибали и на тях напълно може да се разчита.

— Господи, какво говорите! Не бих пуснала нито един в къщата си. Само като си представя!…

— Че аз не бих посмяла да ги изтърва за миг от погледа си, как тъй ще ги оставя да се грижат за децата ми…

Скарлет си помисли за добрите възлести ръце на Мами, загрубели от грижи за Елен, за нея, за Уейд. Какво знаеха тези чужди хора за черните ръце, за това колко мили и гальовни можеха да бъдат, как умееха да те утешат, да те облекчат, да те приласкаят. Тя се изсмя.

— Странно, че разсъждавате тъй, когато не друг, а вие ги освободихте.

— Божичко! Аз ли, мила моя? — засмя се жената от Мейн. — Че аз не бях ги виждала тия черньовци, преди да дойда тук в Юга миналия месец, пък и съвсем не държа да ги виждам. Тръпки ме побиват само като ги зърна. Нито един не ми вдъхва доверие.

Скарлет забеляза, че чичо Питър вече пуфти и седи като истукан, вперил поглед в ушите на коня. Но тя обърна глава към него едва когато жената от Мейн внезапно избухна в смях и го посочи на другите две.

— Ей го на̀, тоя стар негър какъв се е издул като жаба — кискаше се тя. — Обзалагам се, че той от дълго време ви е нещо като домашна животинка, не е ли тъй? Вие, южняците, не знаете как да се отнасяте с черньовците. Тъй ги разглезвате, че ви се качват на главата.

Питър шумно пое дъх и на сбръчканото му чело между веждите се появи дълбока гънка, но продължаваше да гледа напред. През целия му живот нито един бял човек не го бе наричал „черньо“. Други негри го бяха назовавали тъй, но бял човек никога. При това да кажат, че той, Питър, не вдъхвал доверие и че бил „домашна животинка“ — той, който в продължение на толкова години бе служил като опора на фамилията Хамилтън, и то тъй достойно!

Скарлет по-скоро почувства, отколкото видя как черната му брадичка затрепери от наранена гордост и я заля вълна на заслепяваща ярост. С невъзмутимо презрение беше изслушала пренебрежителните забележки на тези жени за конфедерационната армия, ругатните им, отправени към Джеф Дейвис, и обвиненията, че южняците убивали и подлагали на мъчения робите си. Ако това би й донесло изгода, тя би понесла и оскърбления по повод собствената си добродетелност и почтеност. Ала при мисълта, че със своите глупави приказки те бяха наранили душата на верния стар негър, тя пламна като барут. За миг погледът й се спря върху големия пистолет, затъкнат в колана на Питър, и ръцете я засърбяха да го грабне. Те си заслужаваха да ги убие — тези невъзпитани, ограничени и самонадеяни завоеватели. Но тя стисна здраво зъби, додето мускулчетата на страните й се очертаха, и си повтори наум, че още не е настъпило времето да заяви на янките открито какво мисли за тях. Някой ден и това щеше да стане. За Бога, щеше да стане! Но все още не.

— Чичо Питър е член на семейството ни — проговори тя с треперещ глас. — Довиждане. Карай, чичо Питър.

Питър шибна коня тъй рязко, че стреснатото животно подрипна напред и когато кабриолетът подскочи, Скарлет дочу как жената от Мейн озадачена възкликна с ужасния си акцент:

— От нейното семейство ли бил? Ама нали тя не искаше да каже, че й е роднина? Та той е черен като катран.

„Да ги вземат дяволите! Такива трябва да бъдат изтрити от лицето на земята. Ако някога забогатея достатъчно, ще се изплюя във физиономиите им! Аз ще…“

Тя погледна Питър и видя, че една сълза се бе процедила край носа му. Внезапно я обзе нежност и жал към него заради унижението, което бе понесъл, и усети парене в очите си. Все едно някой бе проявил жестока безчувственост спрямо дете. Тези жени засегнаха чичо Питър — Питър, който бе преживял цялата Мексиканска война със стария полковник Хамилтън; Питър, в чиито ръце бе починал господарят му; който бе отгледал Мели и Чарлс и се бе грижил за безпомощната глуповата Пити. Та той сподели с нея толкова несгоди, „сдоби се“ с кон, за да я върне от Мейкън след капитулацията, като прекоси с нея опустошения щат. А те твърдяха, че негрите не заслужавали капка доверие!

— Питър — промълви тя и гласът й пресекна, когато положи длан на мършавата му ръка, — срамувам се заради твоите сълзи. Защо им обръщаш внимание? Та те са просто едни нищожни, проклети янки!

— Те си говореха пред мене, кат да съм някое добиче и нищо не отбирам от приказката им… се едно ида от джунглата и не съм чувал човешка реч — продума Питър и шумно подсмъркна. — Рекоха ми „черньо“, дет досега никой бял не ми го е викал. И още, че съм бил „домашна животинка“ и че на черньовците не могло да се разчита! На мене да не ми разчитат! Че тогаз защо старият пулковник ми заръча тъй, когат зе да бере душа: „Чувай, Питър! На тебе си оставям децата. И да наглеждаш младата господарка, мис Питипат — туй му бяха думите, — че тя си няма за пет пари ум и разум горката.“ Ей на, толкоз години вече сичко правя за нея…

— Ти си нейният ангел-хранител — помъчи се да го успокои Скарлет. — Просто не зная как всички ние щяхме да караме без тебе.

— Благодаря, господарке, много благодаря. То аз си го знам и вий го знаете, ама онез янки не разбират, че е тъй, и хич не ги е грижа. Отде-наде ще ни се бъркат в наште си работи? Че те кво отбират от нас, конфедератите?

Скарлет не отговори, защото у нея още бушуваше гневът, който не се бе излял пред трите жени янки. Двамата продължиха пътя си към къщи в мълчание. Питър спря да подсмърча, а долната му устна постепенно започна да се издава напред, което бе твърде тревожен признак. Първоначалната обида започваше да отстъпва място на растящо възмущение.

Скарлет си мислеше, че проклетите янки без съмнение са чудновати хора. Тези жени изглежда смятаха, че щом чичо Питър е черен, значи няма уши, за да чува, и че, обратно на тях, е лишен от всякаква чувствителност. Те нямаха понятие, че с негрите човек трябваше да се отнася внимателно, като с деца, да ги напътства, да ги хвали, да ги приласкава, да им се поскарва. Те не разбираха негрите, нито отношенията между негрите и бившите им господари. И въпреки това бяха водили война, за да ги освободят. След като ги бяха освободили обаче, не желаеха да имат нищо общо с тях и ги използваха единствено като оръдие да тероризират южняците. Не ги харесваха, нямаха им доверие, не ги разбираха, но все пак постоянно надаваха вой, че южняците не умеели да съжителстват с тях.

Черните не заслужавали доверие! Та Скарлет им имаше по-голямо доверие, отколкото на повечето бели хора, във всеки случай много повече, отколкото на който и да било янки. У тях имаше безценни качества като вярност, усърдие и искрена обич, които не можеха да се купят с пари или да се заличат насилствено. Тя си помисли за неколцината верни слуги, останали в Тара и след нахлуването на янките, когато лесно можеха да побягнат или да се присъединят към войските. Ала те бяха останали. Помисли си за Дилси, работеща неуморно в памуковите полета редом с нея, за Порк, рискувал живота си из околните имения, за да осигури храна на семейството, за Мами, дошла с нея в Атланта, та да не й позволи да направи нещо нередно. Помисли си за слугите на съседите, които бяха останали непоколебими в предаността си към своите бели собственици и додето мъжете от семейството се сражаваха на фронта, закриляха господарките си, бягаха заедно с тях от ужасите на войната, грижеха се за ранените, погребваха мъртвите, утешаваха опечалените, работеха, просеха или крадяха, само и само да има храна на трапезата. Дори сега, когато Бюрото на новоосвободените им даваше какви ли не приказни обещания, те не желаеха да напуснат белите и работеха по-упорито, отколкото като роби. Ала янките не разбираха тези неща и никога нямаше да ги разберат.

— И все пак те ви освободиха — продума тя.

— Не, господарке! Мене не са ме освобождавали. Аз на такива никога няма да им дам да ме освободят — запротестира възмутен Питър. — Аз съм си на мис Пити и когат умра, ще ме заровят във фамилното гробище на Хамилтън, дет си ми е мястото… Сега господарката ще има да се тръшка, кат й река как дадохте на онез жени янки да ме обиждат.

— Как тъй съм дала? — стресната възкликна Скарлет.

— Ей тъй, на̀ — дадохте, мис Скарлет — настоя Питър и устната му увисна още повече. — Що ни трябваше кажете ми, да си имаме земане-даване с тях, че да могат да ме обиждат? Да не бяхте се спрели с тях, нямаше да приказват тъй за мене, сякаш съм добиче или африканин. Пък вий хич не зехте да се застъпите.

— Как да не съм? — подскочи Скарлет, жегната от упрека. — Нали им казах, че си член от семейството ни?

— Че то туй застъпване ли е? Туй си е голата истина — заяви Питър. — Мис Скарлет, не ви е работа да се занимавате с тез янки. Никоя друга дама не го прави. Мис Питипат не можеш я накара и плюнката си да хвърли на тях. Хич няма да й стане драго, кат се научи кво са рекли за мене.

Упрекът на Питър я засегна много повече, отколкото всичко, казано от Франк, леля Пити или съседите и тя тъй се ядоса, че й се дощя да хване стария негър и да го раздруса яко, додето беззъбите му венци се разтракат. Всичко в думите на Питър бе истина, ала на нея й бе страшно неприятно да чуе тази истина от устата на негър, и то на негър от семейството. За един южняк нямаше по-голямо унижение от това да е лишен от безрезервната почит на прислугата.

— Домашно животинче, а! — продължаваше да ръмжи Питър. — Май че мис Пити няма да иска да ви возя повече след таз случка. Не май, ами съм сигурен!

— Леля Пити ще иска да ме возиш както обикновено — отсече Скарлет, — тъй че нека приключим с този въпрос.

— Току-виж се обадила болежката в гърба ми — предупреди я мрачно Питър. — Че аз и сега едвам седя от болки. Мойта господарка няма да се съгласи да карам кабриолета, щом не съм добре… Мис Скарлет, колкот и да сте се сдушили с янките и с онез бели отрепки, добро няма да видите, щом свойте не ви приемат.

Едва ли би могло да се даде по-точно обобщение на положението, тъй че след тези думи Скарлет потъна в гневно мълчание. Да, завоевателите я приемаха, ала семейството и съседите й — не. Тя знаеше какво се говори из града за нея. А сега дори и Питър бе стигнал дотам в неодобрението си, че не желаеше повече да се показва с нея пред хора. Това бе вече нетърпимо.

До този момент тя никак не се интересуваше от общественото мнение и не само това, а го и презираше дори. Ала думите на Питър запалиха в гърдите й силна неприязън, принудиха я да се настрои отбранително и я накараха внезапно да намрази съседите си толкова, колкото мразеше и янките.

„Защо пък ще ги засяга какво върша аз? — говореше на себе си тя. — Сигурно си мислят, че ми прави удоволствие да общувам с янките и да се блъскам като робиня. Не стига, че ми е трудно, а те още повече ми усложняват живота. Ала мене не ме е грижа какво мислят. Няма да се оставя това да ме притеснява. Сега не мога да си позволя подобни тревоги. Някой ден може би… по-нататък…“

О, да, някой ден! Тогава, когато отново откриеше сигурност в този свят, щеше да има възможност да се отпусне на стола, да скръсти ръце и да бъде изрядна дама като Елен. Щеше да изглежда беззащитна и да получава закрила отвън, както подобава на жена от висшето общество, и всички щяха да бъдат благосклонни към нея. О, колко величествена и изискана щеше да бъде, когато отново забогатееше! Тогава щеше да си позволи да бъде добра и нежна, каквато бе Елен, да се съобразява с околните, а също и с благоприличието. Нямаше да бъде денонощно преследвана от страхове и животът й щеше да потече мирно и безметежно. Щеше да има време да играе с децата си и да проверява добре ли са научили уроците си. Отново щяха да се върнат дългите топли следобеди, в които дамите щяха да я навестяват, тя щеше да поднася чай, апетитни сандвичи и сладкиши сред шумоленето на тафтени фусти и потракването на палмови ветрила и по цели часове безгрижно да бъбри с гостите си. Щеше да бъде безкрайно грижовна към злочестите, да носи на бедните кошници с храна, а на болните — супа и желе, да вози в разкошната си карета онези, които не са сполучили в живота като нея. Щеше да бъде истинска дама — както разбираха тази дума в Юга — също като майка си. Тогава всички щяха да я обичат, както бяха обичали Елен, щяха да се възхищават на нейната всеотдайност и да я наричат „великодушната дама“.

Удоволствието, което й носеха тези мисли за бъдещето, не бе помрачавано от мисълта, че всъщност не изпитва искрено желание да проявява себеотрицание, състрадателност и доброта. Единственото, което искаше, бе да се ползва със славата, че притежава подобни качества. Ала мрежата на съзнанието й бе твърде рехаво оплетена, за да отсява такива трудно доловими разлики. Достатъчна й бе увереността, че някой ден, когато забогатееше, всички щяха да са благосклонни към нея.

Някой ден! Ала не и сега. Сега не, въпреки всичко, което хората си бяха наумили да дрънкат по неин адрес. Сега нямаше време да бъде истинска дама.

Думите на Питър се сбъднаха. Леля Пити се затръшка и „болежката“ на стария слуга внезапно се усили дотолкова, че той никога вече не се качи на капрата на кабриолета. От този момент Скарлет започна да го кара сама и едва заздравелите мазоли по дланите й отново се появиха.

 

 

Тъй отминаха пролетните месеци, неусетно се изниза хладният дъждовен април и настъпи май с благодатната си топлина и зеленината си. Седмиците отлитаха, запълнени с работа, тревоги и затрудненията от напредващата бременност. Старите приятели все повече охладняваха, а семейството й ставаше все по-внимателно към нея, все по-влудяващо загрижено и все по-заблудено относно източника на нейните притеснения. През тези дни на тревога и борба имаше само един човек на света, на чиято подкрепа и разбиране би могла да разчита — Рет Бътлър. Странно, че именно той измежду всички хора се проявяваше в такава светлина, след като бе непостоянен като живак и коварен като самия дявол. Ала той я даряваше със съчувствие, каквото от никого не бе получавала и каквото най-малко от него бе очаквала.

Често той напускаше града, за да направи някое от тайнствените си пътешествия до Ню Орлиънс, без да дава никакви обяснения по този повод, ала тя си казваше уверено, не без известна нотка на ревност, че тези пътувания са свързани с жена… или с жени изобщо. След отказа на чичо Питър да я вози обаче той започна все по-продължително да се застоява в Атланта.

Когато бе в града, прекарваше повече от времето си в игра на комар в стаите над кръчмата „Модерното момиче“ или в бара на Бел Уотлинг, където в интимен тон обсъждаше с по-богатите янки и „торбаланковци“ разни планове за печелене на пари, а това пораждаше сред гражданите омраза срещу него, която надвишаваше дори тази към приятелчетата му. Сега той не я посещаваше в дома й вероятно за да зачете чувствата на Франк и Пити, които биха излезли извън кожата си, ако им дойдеше на гости мъж при деликатното положение на Скарлет. Ала тя го срещаше случайно почти всеки ден. Той току приближаваше коня си към кабриолета й, когато тя минаваше по пустите участъци на Прасковения път или на шосето Дикейтър, където бяха разположени дъскорезниците й. Всеки път Рет дръпваше поводите и се спираше на приказки с нея, а понякога привързваше коня си отзад към кабриолета и сядаше на капрата да я вози, додето тя правеше обиколките си. През тези дни тя се уморяваше по-лесно, отколкото й се щеше да признае, и винаги изпитваше към него мълчалива признателност, щом той поемеше юздите в ръцете си. Рет винаги я оставяше, преди отново да влязат в града, но цяла Атланта знаеше за срещите им и това прибави към дългия списък от провинения на Скарлет още едно — нарушение на благоприличието.

Тя се питаше понякога дали тези срещи наистина са случайни. Те ставаха все по-чести с течение на времето, и то в момент, когато напрежението в града бе нараснало заради обтегнатите отношения с негрите. Ала защо търсеше случай да я срещне именно сега, когато изглеждаше най-зле от всякога? Естествено, не можеше да има намерения спрямо нея, ако изобщо някога бе имал такива, а тя вече и в това се съмняваше. От цели месеци не бе намеквал шеговито за драматичната сцена, разиграла се помежду им в затвора на янките. Никога не споменаваше Ашли и любовта й към него, нито пък подмяташе грубовати и невъзпитани забележки за „апетитите си“ спрямо нея. Тя смяташе, че е най-добре да не се заяжда, и затова не му поиска обяснение за честите им срещи. Накрая реши, че я търси само за компания, защото тъй или иначе не беше зает с нищо друго освен с комара, а и добрите му приятели в Атланта бяха твърде малко.

Каквито и да бяха подбудите му, за нея присъствието му беше добре дошло. Той изслушваше вайканията й за изпуснати клиенти и тежки дългове, за злоупотребите на мистър Джонсън и некадърността на Хю. А и хвалеше успехите й, додето Франк се усмихваше колкото да й угоди, а Пити мърмореше като зашеметена: „Мили Боже!“ Тя беше уверена, че мнозина от клиентите й се обръщаха към услугите й благодарение на неговите препоръки, тъй като Рет беше близък с богатите янки и „торбаланковци“, макар той винаги да отричаше, че й е помогнал. Тя си го знаеше какъв е и никога не му се доверяваше докрай, ала всеки път, щом го зърнеше да се задава от завоя по сенчестия път, яхнал едрия си вран кон, на нея й ставаше приятно и настроението й се повишаваше. Когато се качеше в кабриолета, поемеше поводите от ръцете й и подхвърлеше някоя дръзка забележка, тя отново се усещаше млада, игрива и привлекателна въпреки всичките си грижи и напредващата бременност. С него можеше да говори почти за всичко, без да се стреми да прикрива мотивите си или истинското си мнение, освен това темите й за разговор с него никога не се изчерпваха, както за жалост с Франк, а дори и с Ашли, ако трябваше да бъде честна пред себе си. Но разбира се, в общуването й с Ашли съществуваха много пречки — неща, които не биваше да се казват в името на чувството им за чест, а тази задръжка възпрепятстваше и останалите им реплики. Да има приятел като Рет, за нея бе разтуха в момент, когато по някаква необяснима причина той бе решил да пази добро поведение пред нея. Наистина бе утешително, защото през тези дни тя имаше твърде малко приятели.

— Рет — поривисто възкликна тя скоро след категоричното заявление на чичо Питър, — защо хората в този град се държат тъй долно с мене и ме одумват? Не се знае дори за кого говорят по-лоши неща — за мене или за „торбаланковците“! Аз само си гледам работата, без да съм направила нищо лошо и…

— Ако не сте направили нищо лошо, то е само защото не сте имали удобна възможност, и може би те смътно го съзнават.

— Хайде сега, бъдете сериозен! Те просто ме вбесяват. Нищо не съм сторила, освен че се опитвам да изкарам малко пари и…

— Направихте това, че се отличихте от другите жени и по този начин определено постигнахте сполука. Както съм ви казвал и преди, това е единственият непростим грях в което и да било общество. Щом си различен, ти си прокълнат! Скарлет, самото обстоятелство, че успяхте с предприятието си, е обида за всеки мъж, който не е успял. Запомнете, мястото на една благовъзпитана жена е у дома и тя не бива да има никакво понятие от този трескав и груб свят.

— Но ако си бях стояла у дома, скоро щях да остана и без покрив над главата.

— Подразбира се, че би трябвало да гладувате изискано и с достойнство.

— Я стига, празни приказки са това! Но погледнете мисис Мериуедър. Тя продава сладкиши на янките, а това е по-лошо, отколкото да се занимаваш с дъскорезница. Мисис Елсинг пък шие на чужди хора и приема в къщата си наематели, додето Фани рисува разни ужасии върху порцелан, които никому не са притрябвали — хората ги купуват само за да й помогнат и…

— Миличка, вие не схващате същността. Те не са постигнали успех със занятието си и не оскърбяват лесно докачливото южняшко самолюбие на мъжете от семейството си. Мъжете не са лишени от възможността да казват по техен адрес: „Горките простодушни същества, как се стараят само! Е, добре, ще ги оставя да си мислят, че и те помагат.“ Освен това на дамите, които споменахте, не им харесва, че са принудени да работят. Те дават да се разбере, че ще го вършат само дотогава, докато не се появи някой мъж, който да ги освободи от това крайно неженствено бреме. Затова всички им съчувстват. Ала на вас очевидно ви харесва да работите и явно нямате намерение да отстъпите на мъж да води делата ви вместо вас, ето защо никой не ви съчувства. Атланта никога няма да ви го прости. Толкова е приятно да съчувстваш на ближните си.

— Ще ми се от време на време да бъдете сериозен.

— Чували ли сте някога ориенталската пословица „Кучетата си лаят, керванът си върви“? Нека си лаят, Скарлет. Боя се, че нищо не е в състояние да спре вашия керван.

— Но какво им пречи, че ще поспечеля малко пари?

— Не можете да имате всичко, Скарлет. Можете или да печелите пари по този недостоен за благородна дама начин и да срещате навсякъде студенина и неприязън, или пък да сте бедна и изискана и да имате много приятели. Вие сте направили своя избор.

— Бедна няма да бъда — припряно издума тя. — Но… изборът ми е правилен, нали?

— Ако от всичко най-много искате да имате пари.

— Да, искам да имам пари повече от всичко друго на света.

— Тогава сте направили единствения възможен избор. Ала за това трябва да се заплати, както и за повечето от човешките желания. Вие плащате със самотност.

Тези думи я накараха да замълчи за момент. Истина беше. Ако се размислеше, тя наистина бе самотна донякъде — липсваше й приятелството на някоя жена. През годините на войната беше имала Елен, при която да иде, щом се почувства тъжна. А след смъртта на Елен край нея винаги бе Мелани, макар че с Мелани имаха малко общо помежду си освен непосилната работа в Тара. Сега беше съвсем сама, защото леля Пити изобщо нямаше представа за живота извън задължителните дребни клюки, в които беше потопена.

— Струва ми се… струва ми се — колебливо поде тя, — че винаги съм била самотна, що се отнася до общуването с жени. Не е само работата ми, която настройва дамите в Атланта срещу мене. Те просто не ме харесват, и това си е. Нито една жена не ме е харесвала искрено някога освен мама. Дори сестрите ми не изпитват симпатия към мене. Не зная защо, но и преди войната, преди още да се омъжа за Чарли, дамите май изобщо не одобряваха поведението ми…

— Забравяте мисис Уилкс — обади се Рет и в очите му просветна лукаво пламъче. — Тя винаги безрезервно ви е одобрявала. Ще одобри едва ли не всичко, което сторите, само да не е убийство.

„Тя дори и убийството одобри“ — мрачно си рече Скарлет и презрително се изсмя.

— О, Мели! — процеди тя и добави с тон на съжаление: — Никак не е ласкателно за мене, че Мели е единствената жена, която ме одобрява, защото тя няма в главата си ум колкото едно пиле дори. Ако го имаше малко поне… — Тя замлъкна, леко смутена.

— Ако го имаше малко поне, щеше да схване някои неща и тогава не би могла да ви одобрява — довърши Рет. — Е, разбира се, вие по-добре от мене ги знаете тези неща.

— По дяволите вашата проклета памет и лошите ви обноски!

— Ще отмина неоправданата ви грубост с мълчанието, което тя заслужава, и ще се върна към предишната ни тема. Вие трябва да определите мнението си по този въпрос. Ако сте различна, ще бъдете откъсната не само от хората на вашата възраст, но и от поколението на родителите ви, а също и от връстниците на децата ви. Те никога няма да ви разберат и както и да постъпвате, все ще бъдат възмутени. Ала вашите предци вероятно биха се гордели с вас и биха казали: „Личи си нашата семка“, докато внуците ви ще въздишат със завист, ще казват: „Баба трябва да е била опасна лудетина навремето!“ — и ще се опитват да бъдат като вас.

Скарлет се засмя развеселена.

— Знаете ли, понякога току вземете, че улучите! Ето например баба Робияр. Мами все ме плашеше с нея, когато бях непослушна. Баба, като я гледаш, е била студена жена, същинска ледена висулка, много е държала на обноските, както на своите, тъй и на чуждите, ала при все това се е омъжвала три пъти и сума дуели са се водили заради нея, слагала си е руж, носила е рокли със скандални деколтета и никакви… ъъ… тъй де, под роклите не е имало кой знае какво.

— А вие сте изпитвали безгранично възхищение към нея въпреки всичките ви опити да бъдете като майка си! Аз пък съм имал един дядо по бащина линия, който е бил пират.

— Не може да бъде! От онези, дето са се прехвърляли с въжета от мачта на мачта?

— Уверен съм, че е карал други да се прехвърлят с въжета, стига това да му е носело пари. Но във всеки случай натрупал достатъчно, за да остави богатство на баща ми. В семейството ми твърде предпазливо го наричаха „морския капитан“. Бил е убит при пиянско сбиване много преди аз да се родя. Не е нужно да се споменава, че неговата смърт била огромно облекчение за децата му, защото старият господин през повечето време бил пиян, а в това си състояние имал навика да забравя, че е морски капитан в оставка, и се отдавал на възпоминания, от които косите на чадата му щръквали. Във всеки случай аз му се възхищавах и се стремях да му подражавам много повече, отколкото на баща ми, защото татко е един мил и възпитан господин, пълен с куп почтени навици и благочестиви сентенции — виждате как се получава в действителност. Сигурен съм, че вашите деца няма да ви одобряват, Скарлет, по същия начин, както сега не ви одобряват мисис Мериуедър, мисис Елсинг и тяхното потомство. Децата ви вероятно ще бъдат мекушави и хрисими създания, каквито са обикновено потомците на хората с твърд и несъкрушим характер. И което ще ги разглези още повече, е, че вие като всяка майка вероятно сте твърдо решена те никога да не познаят несгодите, изпитани от вас. А това е напълно погрешно. Несгодите изграждат личността или я пречупват. Тъй че вие ще трябва да очаквате благоразположение едва от внуците си.

— Чудя се какви ли ще бъдат нашите внуци.

— Да не би да допускате, като казвате „нашите“, че вие и аз ще имаме общи внуци? Срамота, мисис Кенеди!

Внезапно осъзнала смисъла на погрешния си израз, Скарлет цяла почервеня. Не само шеговитите му думи я бяха засрамили, но и върналото се изведнъж усещане за наедрялото й тяло. Никой от двама им не бе намеквал по какъвто и да било повод за състоянието й, а тя винаги вдигаше покривалото за скута чак до под мишниците си, когато беше с него, дори в топли дни, като се утешаваше по обичайния за жените начин, че тъй напълно прикрива променената си фигура. Затова в миг я обзе гняв заради положението й и срам, че той го бе отгатнал.

— Веднага да слизате от кабриолета, долен мръсник такъв — заповяда му тя с треперещ глас.

— Нямам никакво намерение — невъзмутимо призна той. — Ще се стъмни, преди да сте се прибрали у дома си, а около следващия извор край пътя се е разположила нова колония негри, подслонили се в палатки и колиби — големи злосторници, както дочух, и не виждам защо трябва да давате повод на невъздържаните членове на ку-клукс-клан да надяват белите си одежди и да организират акция тази нощ.

— Махайте се! — извика тя, задърпа поводите от ръцете му и внезапно почувства, че й се гади. Той бързо спря коня, подаде и две чисти носни кърпи и твърде умело подкрепи главата й, надвесена настрани, извън кабриолета. Ниското следобедно слънце, хвърлящо полегати лъчи през младите листа на дърветата, за няколко болезнено неприятни мига се завъртя като вихър с преливащи златни и зелени багри. Когато замайването й отмина, тя скри глава в ръцете си и се разплака от изживения срам и унижение. Не само че бе повърнала пред мъж — а това само по себе си бе най-ужасното премеждие, което би могло да сполети една жена, — но по този начин вероятно бе издала и позорния факт, че е бременна. Струваше й се, че никога вече няма да посмее да го погледне в очите. Точно пред него ли трябваше да й се случи, пред Рет, който не изпитваше никакво уважение към жените! Тя плачеше и всеки момент очакваше да чуе от устата му някоя груба и шеговита забележка, която никога не би могла да забрави.

— Не бъдете глупачка — тихо се обади той. — Ако плачете от срам, значи наистина сте глупачка. Хайде, Скарлет, не се вдетинявайте. Та вие знаете, че след като не съм сляп, е невъзможно да не забележа вашата бременност.

Тя изохка с отпаднал глас и още по-силно впи пръсти в поаленялото си лице. Самата дума, произнесена гласно, я ужасяваше. Когато станеше въпрос за бременността й, Франк винаги смутено казваше „твоето състояние“, Джералд пък имаше навик по този повод да употребява деликатния израз „несама жена“, а дамите изискано заместваха „бременност“ със „затруднително положение“.

— Наивна сте като дете, ако сте вярвали, че не знам какво ви е, при все че тъй старателно се потите под това дебело покривало. Разбира се, че го знаех. Как мислите, защо иначе бих ви…

Рет млъкна внезапно и помежду им надвисна тишина. Той хвана поводите и цъкна с език на коня. После продължи да й говори спокойно и докато леко провлеченият му глас галеше нежно слуха й, червенината по ниско сведеното й лице постепенно заотстъпва.

— Не очаквах, че можете да се притеснявате толкова, Скарлет. Мислех, че сте здравомислеща личност, а сега съм разочарован. Възможно ли е в гърдите ви все още да трепти свян? Боя се, че повдигайки открито този въпрос, не постъпих като благовъзпитан човек. Ала аз си зная, че не съм благовъзпитан, при положение че не изпитвам никакво смущение пред бременни жени, както е редно. На мене нищо не ми пречи да се отнасям към тях като към нормални същества и да не си отклонявам погледа към земята, небето или към която и да било точка на вселената, само не и към тяхната талия, а същевременно да ги оглеждам крадешком, което винаги съм считал за върха на неприличието. Защо трябва да се държа тъй? Та това е съвършено нормално състояние. Европейците са далеч по-разумни от нас. Те поздравяват бъдещите майки с предстоящото им щастие. Лично аз смятам, че това е крайност, ала все пак е за предпочитане пред нашия стремеж да си затваряме очите. Това е нормално състояние и жените би трябвало да се гордеят с него, вместо да се крият зад заключени врати, сякаш са извършили престъпление.

— Да се гордеят! — възкликна тя със задавен глас. — Да се гордеят… ха!

— Вие не сте ли горда, че носите дете?

— Боже Господи, съвсем не! Аз… аз мразя бебетата.

— Имате предвид, че… не искате дете от Франк?

— Не… не го искам от когото и да е.

В същия миг отново й призля от тази нова грешка на езика, която бе допуснала, ала той продължи непринудено, без в тона му да проличи, че я е забелязал.

— Тогава ние не си приличаме. Аз обичам бебетата.

— Обичате ли ги? — извика тя тъй стресната от това изявление, че забрави смущението си. — Ама че сте лъжец!

— Обичам бебетата и изобщо малките деца, докато не започнат да порастват и не придобият навика да разсъждават като възрастни и други способности, присъщи на възрастните, като например да лъжат, да мамят и да бъдат нечисти. Но това не е нещо ново за вас. Вие знаете, че много харесвам Уейд Хамптън, макар да не е това, което се очаква от едно истинско момченце.

Скарлет учудена осъзна, че е точно тъй. На него май му доставяше удоволствие да играе с Уейд и често му носеше подаръци.

— А сега, щом тъй и тъй извадихме на бял свят страшната тема и признахте, че по някое време в немного далечно бъдеще очаквате бебе, ще ви кажа нещо, за което от седмици вече искам да поговоря с вас… две неща всъщност. Първото е, че е опасно да се возите сама в кабриолета. Вие го знаете. Често сте го чували. Ако не ви е грижа, че ще ви изнасилят, можете поне да се съобразите с последствията. Поради твърдоглавието ви възможно е да се озовете в положение, което ще принуди храбрите ви съграждани да отмъстят за вас и да накарат неколцина черни да разлюлеят крака на някое дърво. Това пък ще насъска янките и все един сигурно ще бъде обесен. Никога ли не ви е хрумвало, че дамите изпитват неприязън към вас и за това, че с държането си можете да станете причина техните синове и съпрузи да намажат въжето. Нещо повече, ако ку-клукс-клан увеличи жертвите си сред негрите, янките тъй ще затегнат Атланта, че поведението на Шърман ще ни се струва херувимско. Знам какво приказвам, защото съм гъст с янките. Срам не срам, те ме имат за свой човек и говорят открито пред мене. Решили са да смажат ку-клукс-клан, дори ако за тази цел им се наложи отново да опожарят целия град и да избесят всичките му жители от мъжки пол над десетгодишна възраст. Това ще ви навреди, Скарлет. Може да ви струва и парични загуби. Никой не е в състояние да предскаже докъде ще се разпростре един пожар в прерията, щом веднъж избухне. Конфискация на имущество, повишение на данъците, глоби за заподозрените жени — чувал съм да се предлагат всички тези мерки. Ку-клукс-клан…

— Не знаете ли кои са в ку-клукс-клан? Дали Томи Уелбърн или Хю, или…

Той сви рамене с известно раздразнение.

— Откъде мога аз да знам? Аз съм ренегат, изменник, парвеню. Аз съм последният, на когото нещо може да бъде известно. Но зная имената на мъже, които са подозирани от янките, и при първия грешен ход от тяхна страна песента им ще бъде изпята. Макар да съм уверен, че никак няма да ви е мъчно, ако някои от съседите ви увиснат на бесилото, вярвам, че бихте съжалявали горчиво, ако изгубите дъскорезниците си. По упорития израз на лицето ви съдя, че не ми вярвате и че думите ми са глас в пустиня. Затова единственият ми съвет е да държите винаги в готовност този ваш пистолет… а когато съм в града, аз ще гледам да съм около вас, за да ви придружавам.

— Рет, вие наистина ли… значи идвате да ме пазите?…

— Да, скъпа моя, именно моето прославено кавалерско чувство ме кара да ви закрилям. — Присмехулните пламъчета отново затанцуваха в черните му очи и цялата предишна сериозност напусна лицето му. — И то защо? Заради неизмеримата ми любов към вас, мисис Кенеди. Да, аз мълчаливо копнея и жадувам за вас, обожавам ви от разстояние, ала тъй като съм не по-малко почтен от мистър Ашли Уилкс, скривам всичко това от вас. Уви, вие сте съпруга на Франк и моето чувство за чест не ми позволява да ви се обясня. Ала както дори почтеността на мистър Уилкс се пропуква от време на време, тъй и моята сега се пропука — аз ви разкрих своята тайна страст и…

— За Бога, млъкнете! — прекъсна го Скарлет, раздразнена както винаги, когато той я караше да изглежда надута глупачка, и тъй като никак не държеше Ашли и неговото чувство за чест да станат предмет на по-нататъшно обсъждане, му зададе въпрос: — Кое беше другото нещо, дето искахте да ми кажете?

— Какво? Вие променяте темата, когато изпълненото ми с любов сърце се разкъсва в гърдите ми? Е, добре, чуйте и другото. — Присмехулното пламъче в погледа му отново угасна и лицето му някак потъмня и замря. — Трябва да внимавате с този кон. Той е с упорит нрав и с бърни, яки като желязо. Уморява ви да го карате, нали? Ако рече да хукне нанякъде, няма как да го спрете. А пък ако се обърнете в някоя канавка, това може да струва живота на бебето ви, а и вашия. Трябва да му сложите най-здравата юзда, която успеете да намерите, или пък ми го дайте и аз ще го сменя за някой кротък кон с по-чувствителни бърни.

Тя погледна невъзмутимото му безизразно лице и внезапно раздразнението й се стопи, както бе изчезнал и срамът й, породен от разговора им за нейната бременност. Преди няколко минути той бе проявил доброта и бе направил всичко възможно, за да я успокои в момент, когато й се бе искало да потъне в земята. А сега проявяваше още по-голяма доброта с тази своя загриженост по повод на коня. Тя почувства прилив на благодарност към него и се запита защо той не можеше винаги да се държи тъй.

— Трудно ми е да се оправям с тоя кон — кротко се съгласи тя. — Понякога ръцете ме болят по цяла нощ от това, че все го дърпам. Направете с него каквото намерите за добре, Рет.

Очите му проблеснаха дяволито.

— Колко мило и женствено прозвучаха тези думи, мисис Кенеди. Нямаха нищо общо с обичайния ви троснат и заповеднически тон. Виждам, че ако човек умее да ви подхване правилно, бихте се увили покорно около него като лозичка.

Тя се смръщи и ядът й отново пламна.

— Този път ще слезете от кабриолета или ще ви ударя с камшика. Защо ми трябваше да ви търпя и да се опитвам да бъда любезна с вас? Вие нямате обноски. Нямате съвест. Не сте нищо друго освен… Хайде слизайте. Сериозно ви говоря.

Ала когато той скочи на земята, отвърза коня си от задната страна на кабриолета и застана в сумрака на пътя, предизвикателно ухилен, тя самата не можа да сдържи усмивката си, додето се отдалечаваше от него.

Да, той беше грубиян, беше пакостлив, беше рисковано човек да си има работа с него и никога не можеше да се предвиди в кой точно момент тъпото оръжие, небрежно предоставено в ръцете му, ще се превърне в смъртоносно острие. И все пак той въздействаше ободряващо като… ами например като тайно гаврътната чашка бренди.

През тези месеци Скарлет се бе научила да попийва бренди. Когато се завръщаше у дома си късно следобед, измокрена от дъжда, с вцепенено от болка тяло след дългите часове, прекарани в кабриолета, крепеше я единствено мисълта за заключената в най-горното чекмедже на шкафа бутилка, скрита там от зорките очи на Мами. На доктор Мийд не му бе хрумнало да я предупреждава, че на жена в нейното положение не е позволено по-силно питие от плодово вино. Разбира се, допускаше се изключение за чаша шампанско на сватба или горещ пунш в случай на тежка простуда. То се знае, имаше и такива нещастници, които пиеха и опозоряваха семействата си во веки веков, както съществуваха и побъркани жени, и разведени жени, и други, които поддържаха мис Сюзан Антъни^[1] в идеите й, че на жените трябва да се даде право да гласуват. Ала колкото и да бе лишена от благоразположението на доктора, Скарлет никога не бе заподозряна от него, че пие.

Тя бе установила, че чашка чисто бренди преди вечеря й помага неимоверно много, а за да прикрие миризмата, винаги можеше да сдъвче кафе или да си изплакне устата с одеколон. Защо хората реагираха тъй глупаво на женското пиене, след като мъжете можеха да се насвяткат до безсъзнание и не само можеха, но го и правеха, щом си поискат? Понякога Франк лежеше и хъркаше в общото им легло, а нея не я ловеше сън. Мяташе се неспокойно, разкъсвана от страхове пред бедността, пред янките, изпълнена с носталгия по Тара и с копнеж по Ашли, и тогава си мислеше, че ще полудее, ако не е бутилката бренди. И щом познатата приятна топлина се разлееше в жилите й, притесненията й почваха да отстъпват. След три чаши тя винаги можеше да си каже: „Ще мисля за тези неща утре, когато ще мога по-лесно да ги понеса.“

Ала имаше нощи, в които дори брендито не уталожваше сърдечната й болка, онази болка, която бе по-силна дори от страха, че ще изгуби предприятията си — болката по Тара и желанието да я види отново. Атланта със своя шум, с новите си сгради, с непознатите лица, с тесните си улици, задръстени от коне, и блъскаща се тълпа, понякога сякаш я задушаваше. Тя обичаше Атланта, но… о, нищо не можеше да й замени блажения покой на Тара, червените полета и тъмните борове! Ах, да можеше да е пак в Тара, колкото и труден да бе животът там! Да можеше да е близо до Ашли, просто да го вижда, да чува гласа му, да бъде подкрепяна от съзнанието, че той я обича! Всяко писмо от Мелани, в което й се съобщаваше, че са добре, всяка кратка бележка от Уил, с която той я уведомяваше за оранта, сеитбата и растежа на памука, наново я караха да жадува за родния дом.

„Ще си ида у дома през юни. Тогава вече нищо няма да мога да върша тук. Ще си ида вкъщи за няколко месеца“ — казваше си тя и душата й се възраждаше. И наистина си отиде у дома през юни, ала не както беше мечтала, защото в първите дни на месеца пристигна лаконично известие от Уил, че Джералд е мъртъв.