Маргарет Мичъл
Отнесени от вихъра (37)

Глава XXXVII

През една бурна и дъждовна априлска нощ на запенен кон, едва жив от изтощение, от Джоунсбъро пристигна Тони Фонтейн и потропа на вратата им, като изтръгна и нея, и Франк от съня им и ги стресна до смърт. За втори път в разстояние на четири месеца Скарлет бе принудена да почувства истинската същност на преустройството, принудена бе по-ясно да разбере какво е накарало Уил Бентийн да каже: „Бедите ни едва сега започват“, да осъзнае истината в мрачните думи на Ашли, изречени в оня ветровит ден сред овощната градина на Тара: „Това, което се изправя пред всички ни в този момент, е по-лошо от война… по-лошо от какъвто и да било затвор… по-лошо и от смърт.“

За пръв път тя се сблъска с преустройството, когато научи, че Джонас Уилкърсън, подпомогнат от янките, може да я изхвърли от Тара. Ала пристигането на Тони я накара да прозре действителното положение в най-ужасната му светлина. Той се появи от мрака, прорязван от струи дъжд, и само след няколко минути потъна завинаги в нощта, но през краткия си престой повдигна пред очите й завеса, която откри потресаваща сцена на нови ужаси и която никога вече нямаше да се спусне, както внезапно осъзна Скарлет с отчаяна увереност.

През тази нощ, раздирана от стихии, когато късният посетител задумка настойчиво с юмруци, тя излезе на площадката, загърната плътно в наметката си, и като погледна надолу към вестибюла, зърна за миг мургавото смръщено лице на Тони, преди той да се наведе и да духне свещта в ръката на Франк. Тя бързо слезе по тъмните стълби, стисна като насън студената му мокра ръка и чу шепота му:

— По петите ми са… Бягам в Тексас… Конят ми бере душа… аз пък умирам от глад. Ашли каза, че вие… Не палете свещта! Не будете негрите… Не ми се ще да ви вкарам в беля.

Когато капаците на кухнята бяха затворени и щорите дръпнати до самия перваз, той разреши да светнат и с бързи накъсани изречения разправи историята на Франк, додето Скарлет се суетеше наоколо в старанието си да му стъкми някаква вечеря.

Беше без палто, измокрен до кости. Нямаше шапка и черната коса бе прилепнала към малката му глава. Ала живостта, типична за Фонтейновци — живост, която тази нощ не радваше, а смразяваше кръвта, все тъй светеше в малките му игриви очички, когато изгълта уискито, поднесено от нея. Скарлет благодареше на Бога, че леля Пити кротко похърква на горния етаж. При тази гледка старата дама без съмнение би паднала в несвяст.

— Един проклет копел… едно парвеню по-малко на света — рече Тони и протегна чашата си, за да му сипят отново. — Здравата яздих и ще си платя с кожата, ако не изчезна бързо оттук, ама си струваше. Бога ми, струваше си! Ще се опитам да стигна до Тексас и да се скатая там. Ашли беше с мене в Джоунсбъро, та той ми каза да дойда при вас. Трябва ми друг кон, Франк, и малко пари. Моят едва диша, извадих му душата дотук… Пък и излязох от къщи като някой глупак, сякаш съм тръгнал на разходка — без палто, без шапка и без пукнат цент в джоба. То не че вкъщи парите сме ги надиплили, ама все пак…

Той се разсмя и лакомо се нахвърли върху студената царевична питка и салатата от листа на ряпа.

— Можеш да вземеш моя кон — предложи Франк спокойно. — У себе си имам само десет долара, но ако почакаш до сутринта…

— Гръм и мълния, не мога да чакам! — отвърна Тони натъртено, ала с весел глас. — Сигурно ме следват по петите. Не можах да взема кой знае каква преднина. Ако не беше Ашли да ме измъкне оттам и да ме накара да се метна на коня, щях да си седя като глупак и досега да съм намазал въжето. Бива си го Ашли.

Значи и Ашли беше забъркан в тая страшна и загадъчна история. Скарлет замръзна на място, вкопчила ръце в гърлото си. Дали янките бяха пленили Ашли? Ах, защо Франк не го разпиташе да каже какво точно се е случило? Защо го приемаше тъй хладнокръвно, сякаш беше някаква обичайна случка, напълно в реда на нещата? Тя трябваше да се бори със себе си, за да отправи мъчителния въпрос.

— Какво… — подзе тя. — Кой…

— Бившият управител на баща ти — онзи проклетник… Джонас Уилкърсън.

— Ти да не би… Той мъртъв ли е?

— За Бога, Скарлет О’Хара! — троснато отвърна Тони. — Когато се заловя да коля някого, не се задоволявам да го одраскам с тъпото на ножа си, нали сама знаеш? На лентички го нарязах, гадината.

— Правилно — продума Франк с равен глас. — Никога не съм харесвал този човек.

Скарлет го изгледа. Та това съвсем не беше кроткият Франк, когото тя познаваше, нервният човечец, дето все си подръпваше брадата и дето тъй лесно можеше да бъде воден за носа. Сега от него се излъчваха някаква суровост и хладнокръвие и той посрещаше извънредното положение без излишни приказки. Той беше мъж, Тони също беше мъж, а където ставаше дума за насилие, мъжете трябваше да вземат нещата в ръцете си, а жените — да стоят настрани.

— Но Ашли… И той ли…

— Не. Той много искаше да го убие, но аз му казах, че е мое право да го сторя, защото Сали е моя снаха, и най-подир той се вразуми. Дойде с мене в Джоунсбъро, в случай че Уилкърсън пръв ми се нахвърли. Но не вярвам нашият смелчак Аш да загази заради това. Надявам се поне. Не ви ли се намира малко конфитюр за тая питка? И дали не можете да ми завиете малко храна за из път?

— Ако не ми разкажеш всичко, ей сега ще почна да крещя.

— Изчакай да си тръгна, пък тогава крещи колкото искаш. Ще ти разправя какво стана, докато Франк оседлае коня. Тоя проклетник… Уилкърсън де, сума поразии беше направил вече. Помниш какви ги забърка с вашите данъци. Но това е само едно от подлите му деяния. Най-лошото беше, че той мътеше главите на черните. Ако някой ми кажеше навремето, че ще дойде ден да намразя негрите, за нищо на света не бих му повярвал! Вдън земя да се продънят дано! Те се хващат на всичките приказки на ония мошеници и съвсем са забравили добрините, които сме им правили. Сега янките са намислили да разрешат на негрите да гласуват. А ние нямаме право на глас. Та в целия окръг едва ли се събират и шепа демократи, на които е позволено да гласуват, след като бяха изключени всички, сражавали се в конфедерационната армия. Ако наистина допуснат негрите да гласуват, това ще ни бъде краят. По дяволите, този щат си е наш! Той не принадлежи на янките! Бога ми, Скарлет, това не се търпи! И ние няма да търпим! Ще направим нещо, та дори да избухне нова война. Скоро ще имаме съдии негри, законодателна власт в лицето на негри — навсякъде ще плъзнат тия черни маймуни…

— Моля те, бързо ми кажи! Какво стана после?

— Я дай още едно залче от тая питка, преди да си я завила. И тъй, разчу се, че Уилкърсън доста се поувлякъл в проповедите си за равенство. Ами че той все туй им дрънка непрекъснато на черните глупаци. Разправял с всичката си наглост, че… че… — Тони почна безпомощно да заеква — че негрите имали правото… такова де, с белите жени.

— О, Тони, не може да бъде!

— Бога ми, тъй е! Хич не ми е чудно, че ти призлява. Но мътните да го вземат, Скарлет, ти сигурно си чувала вече за това. И тук, в Атланта, се говори същото.

— Аз… аз нямах представа.

— Е, то се знае, Франк е предпочел да ти го спести. И тъй, ние решихме да се отбием при Уилкърсън някоя нощ и да се оправим с него без много шум, ала преди да успеем да го сторим… Нали си спомняш оня младия негър Юстис, дето ни беше надзирател?

— Да.

— Днес цъфнал при черния вход откъм кухнята, додето Сали приготвяла вечерята и… какво й е казал — не знам. Както гледам, тъй и няма да узная. Но нещо й е казал, защото чух, че тя изпищя. Тогава нахълтах в кухнята и го заварих там, натряскан до козирката… Извини ме, Скарлет, просто ми се изплъзна от езика.

— Продължавай.

— Застрелях го и когато мама хукна да свестява Сали, аз се метнах на коня и препуснах към Джоунсбъро при Уилкърсън. Знаех, че той е виновен за всичко. Ако не беше той, на оня черен глупак никога нямаше да му хрумне подобно нещо. По пътя, като минавах край Тара, срещнах Ашли и той, разбира се, тръгна с мене. Искаше сам да свърши работата, за да отмъсти на Уилкърсън, дето постъпил тъй с Тара, ама аз казах: „Не!“ Сметнах, че правото на мене се пада, защото Сали е жена на убития ми брат, но все пак той през целия път спори и настоява. И когато стигнахме в града — какво мислиш, Скарлет, — та аз дори не си бях взел пистолета. Бях го оставил в конюшнята. Толкова бях побеснял, че съвсем го бях забравил…

Той млъкна и загриза коравата питка, а Скарлет потрепера. Кръвожадната ярост на Фонтейнови имаше дълга история в окръга, преди още да бъде начената тази нова глава.

— Та затова трябваше да го оправя с ножа. Намерих го в кръчмата. Загащихме го с Ашли в един ъгъл, накарахме останалите да се отдръпнат и му обясних защо ще го наръгам, преди да го сторя. Докато се усетя, всичко беше свършено вече — промълви Тони, завладян от спомена. — Осъзнах се чак когато Ашли ме заведе при коня и ми каза да дойда при вас. Бива си го Ашли в подобни моменти. Не изгубва ума и дума.

Влезе Франк и подаде на Тони преметнатото през ръката му палто. Беше единственото му дебело палто, ала Скарлет не възрази. Пък и трябваше да стои настрана от цялата тази история, в която очевидно само мъжете имаха думата.

— Но, Тони… у дома имат нужда от тебе. Сигурна съм, че ако се върнеш и обясниш…

— Франк, ти си се оженил за глупачка — рече Тони ухилен, додето се мъчеше да нахлузи палтото. — Въобразява си, че янките възнаграждават хората, защитили жените от семейството си от посегателствата на негрите. Тъй и ще направят, ала с един съд, съставен от празни кратуни, и с едно здравичко въже. Дай една целувка, Скарлет. Франк няма да се сърди, а ние с тебе може би никога вече няма да се видим. Тексас е далече. Няма да посмея да пиша, затова нека домашните ми разберат, че поне дотук съм се добрал, без да ме пипнат.

Тя се остави да я целуне, а после двамата мъже излязоха в проливния дъжд и спряха за момент, заприказвани на предната веранда. Внезапно се раздаде плясък на копита в локвите и Тони го нямаше вече. Тя открехна леко вратата и видя Франк да води към пристройката за каретата един тежко дишащ и препъващ се кон. Затвори вратата отново и седна с разтреперани колене.

Сега знаеше какво означава преустройството, разбираше го тъй добре, както ако къщата бе обградена от наклякали голи диваци, преметнали по някой парцал около бедрата си. В съзнанието й нахлуха хиляди подробности, на които почти не беше обръщала внимание в последно време; разговори, които бе дочувала, но в които не се бе заслушвала; приказки между мъже, секнали по средата, когато тя бе влизала в стаята; дребни случки, на които не бе отдавала значение; безрезултатните предупреждения на Франк да не пътува до дъскорезницата само под немощната закрила на чичо Питър. Сега всички откъслеци се наместиха и оформиха пред очите й ужасяваща картина.

На преден план бяха негрите, а зад тях — янките с насочени дула. Можеха да я убият, можеха да я изнасилят и най-вероятно всичко щеше да остане без последствия за виновните. Всеки, който отмъстеше за нея, щеше да бъде обесен от янките, без да му бъде разрешена привилегията на съд и безпристрастни съдебни заседатели. Офицерите янки, дето си нямаха никакво понятие от закон и още по-малко проявяваха интерес към обстоятелствата, при които е извършено дадено престъпление, можеха да инсценират какъвто си щат процес и да нахлузят въжето около шията на кой да е южняк.

„Какво да сторим? — питаше се тя и кършеше ръце в пристъп на панически, безпомощен ужас. — Какво да сторим, когато имаме насреща си тия дяволи, готови да пратят на бесилката свястно момче като Тони само защото е убил един пиян негър и един гаден мошеник от новите парвенюта, за да защити честта на жена от семейството си?“

„Няма да търпим това!“ — бе извикал Тони и беше напълно прав. То не се издържаше. Но какво можеха да направят, освен да търпят, след като бяха тъй безпомощни? Тя започна да трепери неудържимо и за пръв път през живота си успя да види хората и събитията, без да ги свързва със себе си, разбра ясно, че Скарлет О’Хара, уплашена и безпомощна, не е център на вселената. Съществуваха хиляди жени като нея из целия Юг, които също бяха уплашени и безпомощни. Съществуваха също тъй и хиляди мъже, които, след като бяха сложили оръжие при Апоматокс, бяха го грабнали отново, готови във всеки миг да рискуват главите си, за да защитят тези жени.

Имаше нещо в лицето на Тони, което се отразяваше и в очите на Франк — израз, който тя често бе срещала напоследък и у други мъже в Атланта, ала не си бе направила труда да го разтълкува. Това бе израз, много различен от уморената безпомощност, изписана по лицата на мъжете, завръщащи се от войната след капитулацията. Тогава те не бяха се вълнували от нищо друго, освен че се прибират у дома си. А сега отново се вълнуваха, притъпеното им мъжество отново се възраждаше и пак се бе разгорял някогашният им дух. Вълненията им отново бяха оживели, за да се преобразят без остатък в една студена и безпощадна горчилка, преизпълваща сърцата им. И също като Тони те мислеха: „Това не може да се търпи!“

Тя бе познала опасния нрав на мъжете от Юга, таящ се зад спокойните им учтиви гласове още в дните преди войната, както и отчаяната им дързост и непоколебимост в последните обречени битки. Ала в лицата на двамата мъже, вгледани един в друг над пламъка на свещта преди няколко мига, бе имало нещо по-различно, нещо, което я трогваше, но и плашеше в същото време — ярост, неподвластна на думи, решимост, незнаеща прегради.

За първи път тя усети родство по дух с хората около себе си, почувства се слята с тях в страховете им, горчивината им, непоколебимостта им. Не, това нямаше да се търпи! Югът бе твърде прекрасен, за да го отстъпят без борба, твърде обичан, за да го потъпкват янките, готови в омразата си към южняците да ги смачкат в пепелта; безмерно скъпа бе родината, за да бъде просто тъй предадена на невежи негри, опиянени от алкохол и от новополучената свобода.

Докато си мислеше за внезапното нахлуване на Тони и скоростното му заминаване, тя се почувства духовно сродена с него, защото си припомни старата история за баща й, който бил принуден бързо и потайно да напусне Ирландия след едно убийство, дето според него и семейството му не било никакво престъпление. В нейните жили кипеше буйната кръв на Джералд. Тя си спомни горещата вълна на радост, обляла я след убийството на мародера янки. У всички тях се бунтуваше същата яростна кръв и опасна готовност за насилие се таеше, едва прикривана под внимателните, любезни обноски. Всички те, всички мъже, които познаваше, дори и Ашли с неговия сънлив, унесен поглед и старият, притеснителен Франк имаха тази обща черта в природата си — способност да бъдат кръвожадни и безмилостни при нужда. Та даже и Рет, този безсъвестен негодник също беше убил един негър за това, че се държал „непочтително към дама“.

Когато влезе Франк, разкашлян и мокър до кости, тя скочи от мястото си.

— О, Франк, докога ще продължава това?

— Докато янките все тъй ни мразят, захарчето ми.

— Нищо ли не може да се направи?

Франк уморено прокара ръка по мократа си брада.

— Правим каквото можем.

— Какво?

— Защо да приказваме, преди да сме постигнали нещо? Може години да минат дотогава. А може би… може би Югът ще си остане завинаги в това положение.

— О, не!

— Захарче, ела да си легнеш. Сигурно си премръзнала. Цялата трепериш.

— Кога ще свърши всичко?

— Когато ние ще можем да гласуваме, захарче. Когато всеки от мъжете, сражавали се за Юга, ще има възможност да пусне бюлетина в урната с името на южняк — демократ.

— Бюлетина? — викна тя в отчаяние. — Каква полза от бюлетини, като черните съвсем са се смахнали, а янките ги настройват срещу нас по тоя отвратителен начин?

Франк се впусна в обяснения с присъщото си търпение, но идеята, че бюлетините могат да се окажат спасението от това тежко положение, беше сложна за нея. Мислеше си с облекчение, че Джонас Уилкърсън никога вече няма да представлява заплаха за Тара, мислеше си и за Тони.

— О, горките Фонтейнови! — възкликна тя. — Само Алекс им остана, а в Мимоза има толкова работа. Защо Тони не беше по-разумен и не го… не го извърши през нощта, та да не узнаят кой го е сторил? Къде-къде повече щеше да помогне на семейството си, ако беше останал за пролетната оран, вместо да побегне в Тексас.

Франк я прегърна през кръста. Обикновено в такива моменти беше нервен и напрегнат, като че очакваше тя да го отблъсне с досада, но тази вечер погледът му беше отправен надалеч и ръката му я притискаше уверено.

— Сега има по-важни неща от оранта, захарче. Едно от тях е да вземем страха на негрите и да дадем урок на продажниците. Додето имаме прекрасни момчета като Тони, бих казал, че за Юга има надежда да се съвземе. Хайде да си лягаме.

— Но, Франк…

— Ако бъдем сплотени и не отстъпваме на янките нито на косъм, един ден ще победим. Не тревожи хубавата си главичка с подобни мисли, захарче. Остави мъжете да се грижат за това. Може би надеждите ни няма да се сбъднат по наше време, но все някога ще се сбъднат. На янките ще им дотегне да ни тормозят, когато се убедят, че няма да успеят да ни натикат в миша дупка, и тогава ще имаме един приличен свят, в който да живеем и да отглеждаме децата си.

Скарлет си помисли за Уейд и за тайната си, която носеше от няколко дни. Не, тя не желаеше децата й да раснат в този хаос от омраза и несигурност, от горчивина и насилие, от бедност, несгоди и надвиснали отвсякъде опасности. Искаше нейните деца да не познаят никога всичко това. Стремеше се към сигурност, към един добре подреден свят, в който да може без страх да отправя поглед напред и да е уверена, че бъдещето на децата й е осигурено и че ги чака само нежност, топлина, хубави дрехи и богата храна.

Франк си мислеше, че всичко това може да се постигне с гласуване. Гласуване ли? Та какво значение имаше правото на глас? Добрите хора в Юга бяха завинаги лишени от него. На света имаше само едно нещо, което представляваше сигурен заслон от всякакъв род бедствия, причинени от съдбата, и това бяха парите. Тя трескаво си повтаряше, че са им нужни пари, много пари, за да ги защитят от несгоди.

И тогава рязко, без никакъв увод съобщи на съпруга си, че очаква дете.

 

 

В продължение на цели седмици след бягството на Тони домът на леля Пити бе непрестанно претърсван от нови и нови малки отряди на янките. Те нахълтваха в къщата по всяко време на денонощието без никакво предупреждение. Плъзваха из стаите, задаваха въпроси, отваряха ниши, ровеха с щикове в големите плетени панери за дрехи, надничаха под леглата. Военните власти бяха дочули, че Тони получил съвет да иде в дома на мис Пити, и бяха уверени, че той се крие там или някъде наблизо.

В резултат на това леля Пити изпадна в хроническо „слабостно състояние“, както се изразяваше чичо Питър, никога не знаеше кога в спалнята й ще нахълта някой офицер, придружен от цяла рота мъже. Нито Скарлет, нито Франк бяха споменавали за краткото посещение на Тони, тъй че старата дама и да би изпитала желание да разкрие нещо, не би могла. Тя бе съвършено откровена в развълнуваните си уверения, че е виждала Тони Фонтейн един-единствен път на Коледа през 1862 година.

„Пък и бездруго — прибавяше тя задъхана в старанието си да се покаже услужлива всеки път, когато я разпитваха — тогава той бе възмутително нетрезвен.“

Скарлет, на която й се гадеше и й прилошаваше в началните месеци на бременността, се мяташе ту в неистова омраза към мъжете в сини униформи, нахлули тъй грубо в личния й живот и току задигащи от дома й по някоя дреболия, стига да им се харесаше, ту в също тъй неистов ужас да не би Тони да причини гибелта на всички им. Затворите бяха пълни с хора, арестувани по много по-дребен повод. Тя знаеше, че ако докажеха и една йота от истината, щяха да тикнат зад решетките не само нея и Франк, но и невинната Пити.

От известно време във Вашингтон усилено се разправяше, че е редно да се конфискува цялата „бунтовническа собственост“, за да бъде изплатен военният дълг на Съединените щати, и тази настойчива мълва непрекъснато държеше Скарлет в тревожно очакване. Сега, в допълнение към всичко това, Атланта гъмжеше от панически слухове, че ще бъдат конфискувани имотите на нарушителите на военния закон, и Скарлет трепереше от ужас да не би тя и Франк да изгубят не само свободата си, а и къщата, магазина и дъскорезницата също. А дори и да не конфискуваха собствеността им, все едно щеше да е пропиляна, защото, ако ги затвореха и двамата с Франк, нямаше кой да се грижи за предприятията им в тяхно отсъствие.

Тя изпитваше ненавист към Тони, задето им бе навлякъл такава беда. Как бе могъл да постъпи тъй с приятели? И откъде-накъде Ашли ще им го изпрати у дома? Тя никога повече нямаше да помага на когото и да било, щом заради това трябваше да понесе янките да се нахвърлят върху нея като рояк стършели. Не, тя щеше да залости вратата си и нямаше да допусне никой, който търси тайно убежище. Освен Ашли, разбира се. Седмици след краткия престой на Тони в дома им тя се будеше от неспокойния си сън при всеки звук, долетял от улицата, уплашена да не би Ашли да е тръгнал да бяга към Тексас, обречен на изгнание заради помощта, която е оказал на Тони. Тя не знаеше какво е положението с него, защото не смееха да пишат до Тара относно среднощното отбиване на Тони. Писмата им можеха да бъдат заловени от янките и да навлекат неприятности и в плантацията. Ала когато изтекоха няколко седмици и не се чуха лоши вести, разбраха, че Ашли по някакъв начин се е измъкнал чист от цялата история. Най-после янките оставиха на мира и тях.

Ала дори това облекчаващо обстоятелство не освободи Скарлет от състоянието на безумна уплаха, започнало с тропането на Тони по вратата им, уплаха, която надвишаваше и ужаса й от падащите по време на обсадата снаряди, и паниката й от войниците на Шърман, изживяна през последните дни на войната. Като че появата на Тони в онази бурна дъждовна вечер бе смъкнала от очите й очилата на блаженото неведение и я бе принудила да види цялата несигурност на съществуването си.

През тази студена пролет на 1866 година Скарлет си даде ясна сметка за онова, което очакваше нея и целия Юг. Можеше да си гради всякакви планове и да си прави каквито ще сметки, да се труди по-упорито, отколкото робите им навремето, да преодолее всички изпречили се препятствия, със силата на волята си да разрешава проблеми, за каквито предишният й живот не я бе подготвил, и все пак при целия този труд, жертви и практически способности малката й собственост, заплатена на тъй висока цена, можеше всеки момент да й бъде отнета. И ако това се случеше, тя нямаше никакви законни права да претендира за възвръщането й освен пред същите онези съдилища, съставени от празни кратуни, за които Тони бе говорил с такава жлъч, онези военни съдилища, чиято дейност беше истински произвол. Янките бяха повалили Юга и смятаха да го държат и занапред в това положение. Югът бе сякаш проснат на земята от гигантски злонамерен юмрук и онези, които бяха управлявали преди, се оказаха по-безпомощни дори от някогашните си роби.

Цяла Джорджия беше пълна с войски, а гарнизонът в Атланта надвишаваше по големина полагаемия се за града. Комендантите на войските на янките в различните градове имаха неограничена власт, дори властта да разполагат с живота на гражданското население и не пропускаха да се възползват от нея. Можеха да пъхат хората в затвора и го правеха по най-нищожен повод или дори без повод, да заграбят имуществото им, да ги бесят. Можеха да тормозят и измъчват народа и действително го вършеха чрез издаване на противоречиви разпоредби относно ръководството на частните предприятия, относно надниците, които трябваше да бъдат заплащани на прислугата, относно онова, което можеше да се говори на обществени места, в частен кръг или да се публикува във вестниците. Те определяха как, кога и къде гражданите да изхвърлят боклука си, кои песни могат да пеят дъщерите и съпругите на бившите конфедерати, тъй че да се пеят вече „Дикси“ и „Флагът Бони Блу“, се считаше за престъпление, едва ли не равностойно на измяна. По тяхно нареждане никой не можеше да получава писма по пощата, без да е положил Желязната клетва^[1], а в някои случаи дори беше отказвано да се издава брачно свидетелство на двойки, които не желаеха да произнесат омразната клетва.

Цензурата на вестниците бе тъй строга, че бе невъзможно да се вдигне протест срещу несправедливостите и беззаконията на военните, а поединичните роптания бяха задушавани със затворнически присъди. Затворите вече бяха пълни с видни граждани и те гниеха там без никаква надежда за скорошен процес. На практика бяха отменени процесите със съдебни заседатели и законът за хабеас корпус^[2]. Гражданските съдилища все още съществуваха, колкото за показ, ала действаха по благоволението на военните, които бяха в правото да се намесват в издаваните присъди и го използваха, тъй че гражданите, имали нещастието да бъдат арестувани, зависеха в действителност от милостта на военните власти. А броят на арестуваните беше голям. Само подозрение за размирни изявления против правителството, за участие в ку-клукс-клан или оплакване от негър, че някой бял се е държал надменно с него, бяха достатъчни, за да иде човек зад решетките. Не бяха необходими никакви доказателства и улики. Единственото условие беше да има обвинение. А благодарение на подстрекателствата от страна на Бюрото на новоосвободените винаги се намираха негри, пълни с желание да отправят обвинения.

На негрите все още не бе дадено право на глас, ала Северът беше категоричен, че те трябва да гласуват, и не по-малко категоричен, че гласуването им следва да бъде благоприятно за собствените му интереси. При тази възможност на негрите бяха сваляни звезди от небето. Войниците янки ги подкрепяха във всичко и най-сигурният начин бял човек да си навлече беля беше да направи оплакване срещу негър, било то и най-дребното.

Бившите роби сега бяха стълбове на съзиданието и с помощта на янките дори най-изпадналите и невежи измежду тях бяха издигнати на върха на обществената йерархия. Към негрите от домашната прислуга — най-издигнатата каста измежду робите, се отнасяха не по-добре, отколкото към белите им господари. Хиляди слуги останаха при бившите си собственици и се занимаваха с черна работа, която преди бе под достойнството им. Не бяха малко и полските работници, които отказаха да се разделят със стопаните си, но все пак именно от тях произлизаше основната маса „освободени черньовци“.

В дните на робството тези нископоставени негри бяха презирани от домашната прислуга и от работниците в двора на имението като същества от нисша порода. Точно както бе постъпвала и Елен, господарките на плантациите в целия Юг бяха давали малките негърчета на обучение за различни занятия, при което най-добрите бяха подбирани за длъжности с най-голяма отговорност. В полето отиваха онези, които не можеха или не желаеха да се учат. Именно тези хора, стояли някога на най-ниското стъпало сред негрите, бяха сега сред най-привилегированите в Юга.

Подпомагани от безскрупулните авантюристи, които управляваха бюрата на новоосвободените и подтиквани от северняците с тяхната жарка злоба към Юга, стигаща едва ли не до религиозен фанатизъм, някогашните полски работници внезапно откриха, че могат да си позволяват всичко. И тогава започнаха да се държат така, както и следваше да се очаква.

За чест на негрите, та дори и на най-невежите и глупавите, можеше да се отбележи, че малцина бяха водени в действията си от зъл умисъл. Ала като цяло те имаха манталитета на деца, лесно можеха да бъдат подвеждани и по силата на дългогодишния навик изпълняваха заповеди с готовност. В миналото бяха заповядвали техните бели господари. Сега съществуваха нови властници, управляващи бюрата на новоосвободените — плячкаджиите, нахлули от Севера, и техните заповеди бяха: „Вие с нищо не сте по-лоши от белите хора. Щом ви дадем правото да гласувате, ще пуснете бюлетините си за републиканците и ще получите собствеността на белите. Смятайте, че вече е ваша. Стига да поискате, можете да я имате!“

Негрите бяха замаяни от тези приказни обещания и в представите им свободата се отъждестви с един безкраен празник на пиршества и безделие. Негрите от провинцията нахлуха в големите градове, като изоставиха обширните земеделски райони без работна ръка. Атланта бе претъпкана от тях и още стотици продължаваха да прииждат — бездейни и опасни в резултат на новите идеи, втълпявани в главите им. Живееха наблъскани в нехигиенични бараки и сред тях избухнаха епидемии от дребна шарка, тифус и туберкулоза. Привикнали господарките им да се грижат за тях при болест, те нямаха понятие как да лекуват себе си или близките си. Не бяха приучени да полагат грижи за безпомощните старци и малките деца. А Бюрото на новоосвободените беше твърде обсебено от политическите си интереси, за да поеме опеката над тях, както някога правеха собствениците на плантации.

Изоставени на произвола, негърски дечица тичаха като подплашени животинчета из града, додето някой бял, съжалил се над тях, не ги прибереше в кухнята си. Възрастни негри от провинцията, напуснати от децата си, объркани и обзети от паника в непривичното градско гъмжило, седяха по бордюрите на тротоара и издигаха глас към минаващите дами: „Господарке, моля ви, хей, мисис! Земете и напишете на стария ми господар от окръга Файет, че съм ей туканка на̀. Той ще дойде да си ме прибере мене, стареца. Божкее, наситих й се на таз свобода!“

Бюрото на новоосвободените, залято от потока негри, изсипал се към него, започна да осъзнава грешката си и се опита да ги отпраща при предишните им собственици. Уверяваше ги, че ако се върнат, вече ще бъдат свободни работници, защитавани от писмени договори, определящи дневното им заплащане. Старите негри с радост се връщаха в плантациите и още повече утежняваха бремето на обеднелите мизерстващи плантатори, ала младите оставаха в Атланта. Те не работеха, нито имаха намерение да се захващат с нещо.

За пръв път в живота си негрите получиха достъп до уискито. През дните на робството никога не бяха го вкусвали освен по Коледа, когато на всекиго поднасяха по един „напръстник“ заедно с подаръка. Сега бяха разпалвани не само от агитаторите в Бюрото, а и от непривичния за тях алкохол, тъй че хулиганските прояви бяха неизбежни. Под угроза се намираха както имуществото, тъй и животът на някогашните богаташи и белите южняци живееха в постоянен страх. Пияни им отправяха оскърбления на улицата, нощем подпалваха къщите и хамбарите им, посред бял ден бяха задигани коне, добитък и пилета. Накратко, престъпността се ширеше, ала малцина от нарушителите на реда биваха изправяни пред съда.

Но всички тези прояви бяха дреболия в сравнение с опасността, заплашваща белите жени, много от които войната беше лишила от мъжка закрила и които живееха сами в отдалечени от селищата места и край пусти пътища. Именно проявите на насилие срещу жените и вечният страх на южняците за съпругите и дъщерите им доведоха до създаването на ку-клукс-клан. В пресата на Севера се поде страшен вой срещу тази тайна организация, действаща нощем. Северът настояваше да бъдат изловени и обесени всичките й членове, защото саморазправата бе грубо нарушение на закона.

В страната се разиграваше поразително зрелище — половината от населението с щикове се опитваше да принуди другата половина да признае равноправието на негрите. На тях щеше да бъде позволено гласуването, а на повечето от бившите им господари то бе забранено. Югът трябваше да бъде държан на колене и един от начините да се постигне това бе лишаването на белите от избирателни права. Повечето от хората, които се бяха сражавали за Конфедерацията, бяха заемали някакъв пост по време на съществуването й или бяха й оказвали помощ и съчувствали на каузата й, сега нямаха право да гласуват или възможност да избират държавни чиновници и попадаха изцяло под властта на враждебно настроените пришълци. Доста мъже, размислили трезво над думите на генерал Лий, бяха готови да положат клетва за вярност, да станат пълноправни граждани и да забравят миналото. Ала на тях не беше позволено да го сторят. Други, на които бе разрешено да положат клетва, с бурно възмущение отказаха да се закълнат във вярност на едно правителство, което умишлено ги подлагаше на жестокости и унижения.

Скарлет непрекъснато чуваше да се повтаря едно и също, додето накрая й идеше да закрещи, когато някой кажеше: „Ако се бяха държали като почтени хора, бих положил дяволската им клетва още след капитулацията. Могат да ме върнат обратно в Съюза, но Бога ми, няма да ме направят свой съмишленик!“

През тези напрегнати дни и нощи Скарлет бе разкъсвана от страхове. Присъствието на пуснатите на воля негри и войниците янки глождеше съзнанието й, ужасът от конфискация не я напускаше дори в съня й и тя се боеше, че занапред я очакват още по-големи премеждия. Потисната от собствената си безпомощност, от тази на приятелите си и на целия Юг, съвсем естествено бе през тези дни в паметта й често да изникват думите, изречени тъй страстно от Тони Фонтейн: „За Бога, Скарлет, това не може да се търпи! И ние няма да търпим!“

 

 

Въпреки войната, пожара и периода на преустройство Атланта се радваше на разцвет. В много отношения тя напомняше динамичния млад град от дните на Конфедерацията. Единствената беда бе, че други бяха униформите на войниците, изпълващи улиците, други хора държаха парите и негрите живееха в нехайно безделие, докато някогашните им господари се бореха с оскъдицата и гладуваха.

Под повърхността на живота в града се таяха горест и страх, но външният облик носеше всички белези на икономически разцвет — един изправил се неимоверно бързо от руините кипящ и оживен град. Изглежда, независимо от обстоятелствата тази трескавост бе неотменно качество на Атланта. Савана, Чарлстън, Огъста, Ричмънд и Ню Орлиънс никога не биха се раздвижили тъй енергично. Напористата предприемчивост бе признак на лошо възпитание — типична за янките. Ала през този период в Атланта имаше по-малко префинена изисканост и повече северняшка безогледност откогато и да било преди или след това. С всички тези „пришълци“, стекли се отвсякъде, улиците бяха вечно задръстени и шумни. Лъскавите нови карети на съпругите на офицерите янки и новобогаташите „торбаланковци“ надменно хвърляха пръски кал върху разнебитените кабриолети на гражданите кореняци, а сред запазените стари къщи на отдавнашните жители се издигаха помпозните нови домове на непознати заможни люде.

Войната окончателно бе затвърдила значимостта на Атланта в делата на Юга и невзрачният дотогава градец сега бе известен надлъж и шир. Железопътните линии, за които Шърман се бе борил едно цяло лято и бе пожертвал хиляди свои войници, отново раздвижиха живота в това населено място, родено именно благодарение на тях. Атланта пак се превърна в делово средище на един обширен район, каквото бе представлявала преди разрушението си, и в нея се стичаха като непресекващ поток нови жители — както желани, тъй и нежелани.

Нахлулите „торбаланковци“ бяха превърнали Атланта в свой щаб и изтласкваха с лакти по улиците представители на най-стари фамилии в Юга, които също бяха скорошни пришълци. В Атланта се бяха преместили цели семейства от околностите, пък и от по-далеч поради това, че именията им бяха опожарени от Шърман при последния му поход или пък защото не можеха вече да се прехранват без робите, обработващи памуковите полета. Всеки ден от Тенеси, от Северна и Южна Каролина пристигаха нови заселници, защото там юмрукът на преустройството се бе стоварил върху населението с още по-голяма сила, отколкото в Джорджия. Много ирландци и германци, служили като наемници в армията на Съюза, след уволнението си се бяха установили тук. Съпругите и семействата на янките от градския гарнизон, хранили неудържимо любопитство към Юга през четирите години на войната, също имаха дял в увеличаването на населението. Прииждаха авантюристи от всякакъв род с надежда да забогатеят, а негрите продължаваха да се стичат от плантациите със стотици.

Градът буквално гъмжеше, отворен за всякакви люде, все едно бе новосъздадено погранично селище, без да полага никакви опити да прикрива пороците и греховете си. Неусетно изникваха все нови кръчми — по две, а понякога и по три в квартал — и щом се стъмнеше, улиците се изпълваха с пияни мъже, черни и бели, залитащи по тротоарите. Главорези, джебчии и проститутки се спотайваха из неосветените пресечки и в сенките на дърветата. Игралните домове работеха непрестанно и не минаваше нощ без сбиване, което обикновено завършваше със стрелба или намушкване с нож. Почтените граждани бяха скандализирани от обстоятелството, че броят на публичните домове е нараснал неимоверно и е дори по-голям, отколкото през войната. По цели нощи иззад спуснати щори се разнасяха протяжни звуци от пиано, гръмогласни песни и смях, прекъсвани на моменти от изстрели и писъци. Обитателките на тези домове бяха още по-дръзки от проститутките по време на войната — те нагло седяха по прозорците и подвикваха на минувачите. В неделните следобеди красивите закрити карети на собственичките на публични домове се движеха по главните улици, препълнени с момичета в най-прекрасни тоалети, излезли да подишат въздух иззад спуснатите копринени перденца.

Бел Уотлинг беше най-прочута измежду съдържателките на подобни заведения. Беше открила свой дом, помещаващ се в голяма двуетажна сграда, в съседство с която околните къщи изглеждаха като жалки дупки. На долния етаж имаше обширен бар, изискано украсен с маслени картини, в който всяка вечер свиреше негърски оркестър. Носеше се мълва, че горният етаж бил обзаведен с разкошни мебели, тапицирани с плюш, завеси от плътна дантела и вносни огледала с позлатени рамки. Десетте млади дами, с които разполагаше заведението, бяха приятни, макар и прекалено изписани, и поведението им бе по-въздържано, отколкото на момичетата от другите домове. Ако не друго, то поне полицията рядко биваше принудена да въдворява ред при Бел.

Този дом бе прицел на потайните шушукания на солидните госпожи в Атланта, а свещениците проповядваха срещу него с недомлъвки и през зъби го заклеймяваха като помийна яма на порока. Всички знаеха, че жена като Бел не би могла сама да спечели парите за такова луксозно заведение. Изглежда, някой я поддържаше, при това този някой явно бе богаташ. И след като Рет Бътлър никога не се бе постарал от благоприличие да прикрие връзките си с нея, близко до ума беше, че той именно я поддържа. Всичко у външността на Бел свидетелстваше за благополучие, щом се появеше из града в закритата си карета, карана от един нахален мелез между жълта и черна раса. Когато по улицата се зададеше тази карета с двете си красиви прозорчета, издадени настрани, всички момченца, успели да се отскубнат от майките си, хукваха да я гледат и възбудено си шепнеха: „Тя е! Бел е туй! Познах я по червената коса!“

Притиснали пострадалите от снаряди къщи, изкърпени с парчета стари греди и почернели от пушека тухли, се издигаха разкошните нови жилища на „торбаланковците“ и спекулантите — с мансарди, с островърхи и закръглени кулички, с цветни стъкла на прозорците, с обширни поляни отпред. Всяка нощ от прозорците на тези богаташки домове струеше обилната светлина на множество газени лампи, разнасяха се звуци на музика и тропот от танци. Жени в пъстроцветни копринени тоалети се разхождаха по дългите веранди, придружавани от мъже във вечерно облекло. С пукот изхвръкваха тапи от шампанско и върху скъпи покривки, украсени с дантела, се сервираха вечери от по седем блюда. Поднасяха се в изобилие шунка, полята с винен сос, пълнени патици, пастет от гъши дроб и редки плодове.

А зад вратите на разнебитените стари домове се бяха настанили гладът и мизерията. Гледката беше дваж по-горчива заради смелото и изискано достойнство, с което бяха понасяни те, дваж по-болезнена заради привидното безразличие към материалните блага. Доктор Мийд би могъл да разказва надълго и нашироко за тягостните си впечатления от състоянието на семейства, принудени да се преместят от някогашните си разкошни домове в пансиони, а от пансионите — в мрачни стаички из затънтените квартали. Твърде много пациентки имаше той, които страдаха от „слабо сърце“ и „отпадналост“. Той знаеше, а и за тях не бе тайна, че му е известна истинската причина — бяха на ръба на гладната смърт. Той би могъл да разкаже как туберкулозата и пелаграта обхващат цели семейства, и то от най-добрите и стари родове в Атланта, додето такива болести преди се срещаха само сред белите бедняци. Имаше бебета с тънки рахитични крачка и майки, които не можеха да кърмят. Някога старият лекар бе поемал с радост и благодарствени молитви всяко новородено. Сега вече бе престанал да гледа на живота като на благословен дар. Прекалено суров беше този свят за мъничките и много от тях умираха още преда да са навършили година.

От големите нови къщи се лееше обилна светлина, там имаше скъпи вина, цигулки и танци, брокат и фино сукно, а само зад ъгъла хора гинеха от студ и недояждане. Наглост и бездушие определяха поведението на победителите, горчива омраза и мълчаливо достойнство се излъчваха от победените.