Маргарет Мичъл
Отнесени от вихъра (36)

Глава XXXVI

Тя се омъжи за Франк Кенеди две седмици по-късно след зашеметително ухажване, на чийто плам, както му довери поруменяла, била безсилна да се противи повече.

Той не знаеше, че през тези две седмици тя е крачила нервно из стаята си по цели нощи — бясна, задето среща толкова муден отклик на своите намеци и насърчения, и притеснена да не би някое ненавременно послание от Сюелин да му отвори очите и да провали плановете й. Благодареше на Бога, че сестра й бе прословута с неохотата си да пише, макар да умираше от желание да получава често писма. Ала всичко можеше да се случи, всичко — тази мисъл се въртеше непрестанно в главата й през дългите нощи, докато кръстосваше напред-назад студената спалня, загърнала избелелия шал на Елен върху нощницата си. Франк не знаеше, че е получила кратко писмо от Уил, с което той й съобщаваше, че Джонас Уилкърсън посетил повторно Тара и като разбрал, че тя е заминала за Атланта, вдигнал такава олелия, та Уил и Ашли трябвало буквално да го изхвърлят от имението. Писмото на Уил беше още един удар по болното място, защото и бездруго постоянно се измъчваше от мисълта, че крайният срок за плащане на допълнителните данъци все повече приближава. Обладана от безумно отчаяние, тя усещаше как дните се изнизват неумолимо като пясък в пясъчен часовник и й се щеше да грабне този часовник и да спре изплъзването на зрънцата.

Ала тя тъй добре прикриваше своите вълнения, тъй добре играеше ролята си, че Франк остана в блажено неведение относно всичко, скрито под маската, предназначена за него — миловидната и безпомощна млада вдовица на Чарлс Хамилтън, която го посрещаше всяка вечер в гостната на мис Питипат и слушаше занемяла от възхищение неговите планове за бъдещето на магазина и за парите, които щял да спечели, когато купел дъскорезницата. Очарователната и загриженост и съчувствие и блесналите й в жив интерес очи при всяка изречена от него дума бяха балсам за сърдечната рана, причинена от предполагаемата измяна на Сюелин. Той бе наскърбен и объркан от постъпката на Сюелин и самочувствието му, което и без това не бе високо у един срамежлив и докачлив ерген на средна възраст, съзнаващ, че е непривлекателен за жените, бе жестоко пострадало. Той не можеше да пише на Сюелин и да я укори за нейната невярност — дори самата мисъл го отблъскваше. Ала можеше да облекчи душата си, като говореше за това пред Скарлет. Тя умееше, без да отрони нито един упрек по адрес на Сюелин, да му внуши, че си дава сметка колко лошо е постъпила сестра й и какво чудесно отношение заслужава той, стига да намери жена, която да го оцени по достойнство.

Дребничката мисис Хамилтън с розовите бузки бе такова миличко създание, което ту изпадаше в меланхолия и дълбоко въздишаше, размислеше ли се за печалния си жребий, ту се заливаше във весел и очарователен смях, същинска песен на сребърни звънчета, когато той се опитваше да я разведри с някоя шега. Зелената й рокля, вече старателно почистена от Мами, подчертаваше стройната й фигура с тънкото кръстче, а колко омаен бе нежният аромат, който винаги се носеше от кърпичката и косите й! Непростимо беше една тъй изящна малка женичка да бъде изоставена сама в суровия свят, чиято жестокост тя не можеше дори да схване. Нямаше си ни съпруг, ни брат, ни дори баща, които да я закрилят. Франк смяташе, че времената са крайно неподходящи за една самотна жена, и Скарлет мълчаливо, но от все сърце подкрепяше и насърчаваше това му убеждение.

Той се отбиваше да я посещава всяка вечер, защото атмосферата в дома на леля Пити бе приятна и успокояваща. Мами го посрещаше на външната врата с усмивка, която пазеше само за избрани хора, Пити му поднасяше кафе с няколко капки бренди и пърхаше възбудена около него, а Скарлет внимателно попиваше всяка негова дума. Понякога в следобедите той извеждаше Скарлет с кабриолета си, когато пътуваше по работа. Тези разходки бяха много весели, защото тя му задаваше куп глупави въпроси и Франк с одобрение си казваше, че това е поведението, присъщо на една истинска жена. Не можеше да се въздържи да не се разсмее при нейното очевидно невежество по отношение на деловите въпроси, а и тя също се смееше и се оправдаваше: „Не можете да очаквате от една малка и глупава женичка като мене да разбира от мъжки работи.“

За пръв път в целомъдрения му и скучен като на стара мома живот тя го накара да се почувства силен и солиден мъж с по-благородна закваска от другите хора, създаден да закриля наивни безпомощни жени.

Когато най-после се изправиха пред олтара и тя със сведени мигли, засенчили розовите й страни, бе поставила доверчиво малката си ръка в неговата, Франк още не бе съвсем наясно как стана всичко. Знаеше само, че за пръв път в живота си се е докоснал до нещо вълнуващо и романтично. Той, Франк Кенеди, бе омагьосал това разкошно създание и го бе накарал да се хвърли право в обятията му. Чувството бе опияняващо.

Нито един приятел или близък не присъстваше на венчавката им. Свидетелите бяха непознати, повикани от улицата. Скарлет беше настоявала да е тъй и той бе отстъпил, макар и неохотно, защото искаше сестра му и зет му от Джоунсбъро да са с него в този миг. Толкова би се радвал на едно тържество, организирано в гостната на леля Пити с тостове за младоженците, вдигани от щастливи приятели. Ала Скарлет не щеше да чуе дори за присъствието на мис Пити.

— Само ние двамата, Франк — умолявала го бе тя и бе стискала ръката му. — Все едно, че съм ти пристанала. Цял живот съм си мечтала да избягам от къщи и да се омъжа тайно! Моля те, любими, съгласи се заради мене!

Именно това гальовно обръщение, все още ново за слуха му, и двете блестящи сълзи в ъгълчетата на умоляващите бледозелени очи сломиха съпротивата му. В края на краищата един мъж бе длъжен да прави отстъпки на годеницата си, особено що се отнася до сватбата, защото жените обикновено обръщат голямо внимание на подробности от сантиментален характер.

И преди да се е осъзнал, той вече бе женен.

Франк й даде триста долара, объркан и смутен от милата й настойчивост, след като най-напред бе показал неохота, защото това щеше да означава край на надеждите му да купи дъскорезницата веднага. Ала той не можеше да допусне семейството й да остане на пътя и разочарованието му скоро се разсея при вида на сияещото й лице и съвсем изчезна при любещото й „възнаграждение“ за щедростта му. Никога по-рано Франк не бе „възнаграждаван“ от жена и почна да си мисли, че парите май не са отишли напразно.

Скарлет моментално изпрати Мами в Тара с тройното поръчение да предаде парите на Уил, да съобщи за сватбата й и да доведе Уейд в Атланта. Два дни по-късно получи кратка бележка от Уил, която не изпускаше от ръцете си и постоянно препрочиташе с растящо въодушевление. Уил пишеше, че данъците са платени и че Джонас Уилкърсън „побеснял“ от новината, ала поне за момента не отправял нови заплахи. В заключение Уил изпращаше пожелания за щастие със сдържан и хладно вежлив тон, от който изобщо не личеше отношението му към събитието. Скарлет съзнаваше, че Уил е наясно за мотивите й и нито я упреква, нито я поздравява. „Но какво ли мисли Ашли? — питаше се трескаво тя. — Какво ли е мнението му за мене сега, след всичко, което неотдавна му изрекох в овощната градина на Тара?“

Получила бе и писмо от Сюелин с куп правописни грешки, гневни упреци и обиди, накапано със сълзи — едно писмо, съдържащо толкова злост и същевременно толкова много верни заключения относно характера й, че Скарлет никога нямаше да го забрави, нито да прости на сестра си. Ала дори думите на Сюелин не успяха да помрачат щастието й, че Тара е спасена поне за момента.

Трудно й бе да свикне с мисълта, че сега домът й е постоянно установен в Атланта, а не в Тара. В отчаяния стремеж да се сдобие с пари за данъците мисълта за Тара и злочестата съдба, която я заплашваше, бе изместила всичко друго от съзнанието й. Дори на самата сватба не й бе хрумнало, че е заплатила за спасяването на родния си дом с цената на вечно изгнание. Сега нямаше връщане назад и тя го разбра, обзета от пристъп на носталгия, неподдаващ се на волята й. Тъй или иначе, всичко бе свършено. Сделката бе сключена и тя щеше да изпълни условията й. При това изпитваше тъй силна благодарност към Франк, че чувството й на нежна симпатия към него се зароди съвсем естествено, а заедно с това и твърдата решимост никога да не му дава повод да съжалява, че се е оженил за нея.

Дамите в Атланта бяха почти тъй добре осведомени за съседските дела, както и за собствените си, при това чуждите работи ги вълнуваха много повече. На всички тях бе известно, че още отпреди няколко години Франк Кенеди и Сюелин О’Хара са си дали дума. Той дори бе признал с изчервяване и запъване, че сватбата е запланувана за през пролетта. Ето защо съвсем не бе неочаквана бурята от клюки, догадки и подозрения, разразила се при вестта за потайната му венчавка със Скарлет. Мисис Мериуедър, която гледаше при първа възможност да задоволи любопитството си, право в очите го запита как я мислел той тази работа — бил сгоден за едната сестра, а се оженил за другата. По-късно разочарована докладва на мисис Елсинг, че след всички притеснения, които била принудена да изживее, получила в отговор само един оглупял поглед. Ала дори и мисис Мериуедър при всичката си неустрашимост не се осмели да задава въпроси на Скарлет. През тези дни Скарлет имаше благ и смирен вид, при все че в очите й светеше самодоволство, което дразнеше хората, ала на никого не му се щеше да си навлича гнева й и да пострада от острия й език.

Тя знаеше, че цяла Атланта я одумва, но това не я засягаше. В края на краищата женитбата не беше някакво безнравствено деяние. Нека си чешат езиците хората, нали Тара беше спасена. Тя си имаше твърде много грижи, за да се интересува от сплетни. Най-важното бе как по тактичен начин да накара Франк да проумее, че магазинът може да му носи много по-големи печалби. След всичката уплаха, причинена й от Джонас Уилкърсън, нямаше да се успокои, додето не скътат с Франк малко пари настрана. А дори и да не възникнеше спешна нужда, пак не бе излишно Франк да почне да печели повече, за да успее тя да спести пари за данъците през следващата година. А пък и онова, което той й бе казал за дъскорезницата, не излизаше от ума й. Сума пари можеха да се натрупат от такова предприятие. Само последният глупак не би забогатял от него, при положение че дървеният материал вървеше на тези баснословни цени. В себе си тя се ядосваше, задето Франк не е имал достатъчно пари и за данъците, и за покупката на дъскорезницата. Затова взе решение, че той трябва по някакъв начин да увеличи доходите си от магазина, и то бързо, за да купи дъскорезницата, преди някой да му я е измъкнал изпод носа. Без съмнение сделката бе изгодна.

Тя на негово място щеше да получи тази дъскорезница на всяка цена, дори ако трябваше да ипотекира магазина, за да събере нужната сума. Ала когато деликатно му намекна за това в първия ден след женитбата им, той се усмихна и й каза да не тревожи хубавата си сладка главица с делови въпроси. Бе изненадан дори, че тя знае какво означава думата „ипотека“, и най-напред реши, че поведението й е твърде забавно. Но още в първите дни на брака им престана да се забавлява, а направо взе да се смущава. Веднъж бе споделил непредпазливо с нея, че „някои хора“ (бе се въздържал да спомене имена) му дължат пари, ала в момента са неплатежоспособни, а той от своя страна, разбира се, нямал желание да притеснява стари приятели и хора с благородно потекло. Много скоро Франк започна да съжалява, че изобщо е отворил дума по този въпрос, защото по-късно тя все се връщаше на него и го разпитваше за нови и нови подробности. С очарователно детинско изражение го уверяваше, че й се ще да знае от чисто любопитство кой колко му дължи. Франк се изплъзваше и не желаеше да й даде конкретен отговор. Покашляше се нервно, размахваше ръце и все повтаряше досадната си реплика за хубавата й, сладка малка главичка.

Беше почнало вече да му просветва, че същата тази хубава и сладка малка главичка доста добре разбира от сметки. Всъщност едва ли и той самият можеше да се мери с нея и съзнанието за това го притесняваше. Бе закован на място от смайване, когато откри за пръв път, че тя може да събира бързо наум дълга колонка цифри, докато сам той винаги се нуждаеше от лист и молив, за да изчисли сбора на повече от три числа. Дори дробите не я затрудняваха. Според него на една жена не прилягаше да разбира тъй добре от дроби и делови въпроси, а ако за беда й се бяха лепнали подобни способности, тъй неподходящи за дама от висшето общество, би трябвало да положи усилия да ги прикрие. Сега му бе точно толкова неприятно да разговаря с нея по делови въпроси, колкото това му се нравеше преди женитбата. Тогава бе вярвал, че те са прекалено сложни за нейния ум, и му бе приятно да й дава обяснения. Сега виждаше, че тя, напротив, чудесно се ориентира, и усещаше у себе си обичайното мъжко негодувание срещу лицемерието на жените. Към всичко се прибавяше и типичното за мъжете разочарование, когато откриеха, че и жената може да бъде умна.

В кой точно момент след сватбата Франк откри измамата, използвана от Скарлет, за да го направи свой съпруг, никой никога не разбра. Може би истината го осени, когато в Атланта по работа пристигна Тони Фонтейн, — в чието поведение не личеше никакъв признак да е влюбен. А може би му бе съобщено по-директно в писмата на сестра му от Джоунсбъро, която беше сразена при вестта за женитбата му. Във всеки случай той не го научи от самата Сюелин. Тя така и не му изпрати писмо, а на него, естествено, му бе невъзможно да й пише, за да й обясни заблудата си. Каква полза от обяснения, след като вече бе женен? Вътрешно се изтезаваше при мисълта, че Сюелин никога няма да узнае истината и вечно ще остане с впечатлението, че годеникът й я е изоставил най-бездушно. Със същото впечатление вероятно бяха и всички останали и го укоряваха зад гърба му. Без съмнение положението му бе крайно неловко. А той нямаше никаква възможност да се оправдае, защото един мъж не би могъл да обикаля и да разправя, че си е изгубил ума по жена. Още по-малко подобаваше на възпитан и изискан човек да тръби на всеослушание, че съпругата му го е хванала в капан чрез измама.

Скарлет бе негова съпруга и той бе длъжен да пази достойнството й. Пък и не му даваше сърце да повярва, че се е омъжила за него само от хладна пресметливост и без никакви чувства. Мъжкото му самолюбие не позволяваше подобна мисъл да се задържи в съзнанието му. Далеч по-приятно му бе да тълкува лъжата й като отчаяно средство да завладее мъжа, в когото внезапно се е влюбила до уши. И все пак странна бе цялата тази история. Той съзнаваше, че не е кой знае каква партия за жена, два пъти по-млада от него, при това привлекателна и умна до съвършенство, ала Франк бе възпитан в добрите стари традиции и с нищо не издаваше колебанията си. Скарлет бе негова съпруга и той не можеше да я оскърбява с нетактични въпроси, които в крайна сметка нямаше да поправят положението.

Всъщност Франк и не желаеше особено да поправя положението, тъй като по всичко изглеждаше, че бракът му ще бъде щастлив. Скарлет бе ненадмината в своето очарование и женственост и той я приемаше като идеална във всяко отношение, стига да не бе толкова упорита и твърдоглава. Още в началото на брака им Франк установи, че съвместният живот е много приятен, щом всичко върви по нейната свирка, но пази Боже да й се противопоставеше! Когато нещата ставаха по нейна воля, тя бе весела като дете, постоянно се смееше, сипеше куп глупавички дребни шеги, сядаше на коленете му и подръпваше брадата му и тогава той се усещаше подмладен с двайсет години. Можеше да бъде неочаквано нежна и грижовна вечер — грееше домашните му пантофи до огъня, ако той се връщаше късно, тревожеше се за мокрите му крака и безконечната му хрема, не забравяше никога, че той обича воденичката на пилето и пие кафето си с три лъжички захар. Да, наистина животът със Скарлет бе прелестен и уютен — стига само всичко да ставаше по нейна воля.

 

 

Две седмици след женитбата Франк се зарази от грип и доктор Мийд му нареди да остане на легло. През първата година на войната Франк бе лежал два месеца в болница с пневмония и оттогава живееше в постоянен страх, че болестта ще се повтори. Ето защо с готовност се подчини на указанията и потящ се под три одеяла, покорно пиеше горещите настойки, които Мами и леля Пити час по час му поднасяха.

Заболяването се проточи и с всеки изминал ден тревогата на Франк за магазина растеше. Сега за него се грижеше младият продавач, който идваше всяка вечер да се отчита за продажбите през деня, ала Франк не бе удовлетворен. Той започна да нервничи и Скарлет, едва дочакала удобния случай, положи хладната си ръка на челото му и заяви:

— Любими, да знаеш, че ще ти се сърдя, ако продължаваш да си трупаш ядове на сърцето. Ще ида и ще проверя как стоят нещата.

И тя наистина отиде, след като с усмивка обори неуверените му протести. През всичките три седмици, откак бе омъжена, тя изгаряше от нетърпение да надникне в счетоводните му книги и да установи какво точно е финансовото му положение. Каква невероятна сполука, че бе прикован на легло!

Магазинът бе близо до Петте ъгъла и новичкият му покрив блестеше на фона на опушените тухли на старите стени. Дървените навеси се простираха над целия тротоар. На дългите железни прътове, свързващи отвесните подпори, бяха привързани коне и мулета, чиито глави бяха наведени, за да се предпазят от ситния студен дъжд, а гърбовете им бяха покрити със съдрани чулове. Във вътрешността си магазинът почти наподобяваше този на Булард в Джоунсбъро, освен че край бумтящата, нажежена до червено печка не се грееха скитници и безделници, които да плюят на тънки струйки тютюнев сок в сандъчетата с пясък. Бе по-голям от магазина на Булард и много по-тъмен. Дървените навеси спираха оскъдната светлина на зимния ден и вътре бе мрачно и опушено — само бледи лъчи светлина проникваха през малките, оплюти от мухи прозорчета високо горе на страничните стени. Подът бе покрит с кални стърготини и навред бе прашно и мръсно. Някакво подобие на порядък се забелязваше в предната част на магазина, където в мрачината се издигаха високи полици, затрупани с ярки топове плат, порцеланови съдове, кухненски принадлежности и галантерийни стоки. Ала в задната част, зад преградата, върлуваше пълен хаос.

Тук нямаше никаква настилка на пода и разнородни стоки бяха нахвърляни безразборно върху утъпканата гола земя. В полумрака тя вида кашони и денкове, плугове и сбруя, седла и евтини чамови ковчези. Мержелееха се очертания на употребявани мебели от най-незначителни боклуци до махагон и розово дърво, а скъпият, но извехтял брокат на тапицерията, подплатена с конски косми, неуместно проблясваше сред околната нечистотия. По пода се валяха порцеланови нощни гърнета, купи и сервизи с кани и чаши, а покрай четирите стени имаше високи сандъци — тъй тъмни, че тя трябваше да вдигне лампата точно над тях, за да открие, че съдържат семена, гвоздеи, болтове и земеделски сечива.

„Предполагах, че един тъй придирчив и педантичен човек като Франк би установил по-добър ред — рече си тя, додето чистеше лепкавите си ръце с кърпичка. — Тук е истинска кочина. Така ли се поддържа магазин! Ако беше избърсал праха от тези неща и ги бе изложил отпред, за да ги виждат хората, щеше да ги разпродаде много по-бързо.“

Щом стоката му беше в такъв вид, какво ли бе състоянието на счетоводните му книги!

„Сега ще прегледам сметките“ — реши тя и като взе лампата, мина в предната част на магазина. На Уили, продавача, никак не му се щеше да й дава големия търговски тефтер с омазнените корици. Въпреки младостта си той очевидно споделяше мнението на Франк, че жените не бива да се бъркат в деловите въпроси. Ала Скарлет му запуши устата с няколко остри думи и го прати да обядва. Почувства се по-добре, когато той излезе, защото нескритото му неодобрение я дразнеше, и се настани на стол с плетена седалка край бумтящата печка, подвила единия крак под себе си и разтворила в полата си тефтера. Беше обедно време и улиците пустееха. Не идваха никакви клиенти и целият магазин бе на нейно разположение.

Тя разгръщаше бавно страниците и внимателно проследяваше редовете с имена и цифри, изписани с нечетливия калиграфски почерк на Франк. Нещата бяха точно според очакванията й и тя се смръщи при това последно доказателство за липсата на всякакъв търговски усет у Франк. Бе раздал стоки на кредит поне за петстотин долара, при което някои от дълговете датираха отпреди месеци, а срещу тях се мъдреха имената на Мериуедърови, Елсингови и други добре познати й семейства. От плахата реплика на Франк за парите, които „някои хора“ му дължали, тя бе решила, че се касае за дребни суми. Ала това бе прекалено!

„Щом не могат да платят, защо продължават да купуват? — раздразнено си рече тя. — А той пък, като знае, че не могат да платят, защо продължава да им продава стоки? Мнозина от тях ще успеят да му се издължат, ако ги попритисне. Елсингови например несъмнено имат възможност, щом купиха на Фани нова атлазена рокля и вдигнаха такава сватба. Просто Франк е прекалено мекушав и хората се възползват от това. Ами че ако бе събрал и половината от тази сума, щеше хем да купи дъскорезницата, хем да ми отдели пари за данъците.“

Тогава й хрумна нова мисъл: „Не мога да си представя само как Франк ще се оправя с една дъскорезница! Ей Богу! Та щом е превърнал магазина в благотворително дружество, как може да очаква да натрупа пари от дъскорезницата? Само след месец шерифът ще му я отнеме за разпродажба. Аз като нищо ще мога да се справям с магазина по-добре от него, че и с дъскорезницата ще се оправя къде-къде по-успешно, макар и нищо да не разбирам от търговия с дървен материал!“

Това бе зашеметяваща идея — жена да води сделки не по-зле, та дори и по-добре от мъж, една истински революционна мисъл за Скарлет, отгледана и възпитана в традицията, чийто основен закон твърдеше, че мъжете са всесилни, а жените — с твърде ограничени умствени способности. Тя, разбира се, отдавна бе установила, че това не отговаря докрай на истината, ала приятната илюзия продължаваше да живее в съзнанието й. Никога преди не бе изразявала словесно тази забележителна идея. Седеше неподвижна — тежкият тефтер бе отпуснат в полата й, устата й бе полуотворена от смайване — и си даваше сметка, че през всичките гладни месеци, прекарани в Тара, е вършила мъжка работа и я е вършила добре. Беше й втълпявано още от най-ранна възраст, че сама жена не може с нищо да се справи, и все пак тя бе поддържала плантацията без мъжка помощ до пристигането на Уил. „Но да, така е — с усилие се оформяше мисълта в главата й. — Сигурна съм, че жените могат да се справят с всичко на света без мъжка помощ, освен че не могат да имат дете без мъж, но Господ ми е свидетел, че нито една нормална жена не би желала да има деца, стига да можеше да го избегне.“

С осъзнаването, че жената не отстъпва по способности на мъжа, нахлу и внезапен прилив на гордост, и буен копнеж да го докаже, сама да натрупа богатство, което бе считано за изключително мъжка привилегия. Това богатство щеше да е изцяло нейно и тогава нямаше да е принудена да моли който и да било мъж за пари, нито да му се отчита за тях.

— Да имах с какво, сама бих купила тая дъскорезница — промълви тя гласно и въздъхна. — При мене тя щеше да запее. И една треска дори не бих дала на кредит.

Скарлет въздъхна отново. Нямаше откъде да намери парите, тъй че излишно бе да мечтае. Изходът бе Франк да събере дълговете си и да купи дъскорезницата. Това бе един сигурен начин да се сдобие с пари, когато дъскорезницата станеше негова, тя все щеше да измисли нещо, та да го убеди да бъде по-делови в предприятието си, отколкото досега в магазина.

Откъсна последния бял лист от тефтера и започна да преписва имената на длъжниците, които не бяха плащали от няколко месеца. Щеше да повдигне този въпрос пред Франк още щом се прибереше у дома. Щеше да го застави да разбере, че тези хора трябва да платят сметките си, независимо че са му стари приятели и че изпитва неудобство да настоява за парите. Франк вероятно щеше да се разстрои, защото беше плах по природа и му харесваше да се ползва с одобрението на приятелите си. Беше тъй мекушав, че би предпочел по-скоро да загуби парите си, отколкото да прояви здрав разум и предприемчивост при събирането им.

Той сигурно щеше да й отвърне, че хората не разполагат със средства, за да му се издължат. Вярно. За нея не беше новост, че са бедни. Ала почти всеки бе запазил по малко сребро или бижута или пък разчиташе на някакъв скромен недвижим имот. Франк би могъл да вземе тях вместо пари в брой.

Представяше си го как ще почне да пъшка и да се вайка, когато му съобщи тази своя идея. Да отнеме на приятелите си драгоценностите и имота! „Няма какво — сви рамене тя. — Да се вайка колкото си иска. Ще му кажа, че ако той желае да стигне до просешка тояга заради приятелите си, аз пък нямам такова намерение. Доникъде няма да я докара, ако не набере малко решителност. А той трябва да стигне далече. Трябва да спечели богатство, та дори да се наложи аз да поема мъжката роля в семейството.“

Тя пишеше припряно, със смръщено от усилието лице и прехапала език, когато външната врата се отвори и в магазина нахлу студен въздух. В опушената стая с гъвкава индианска походка влезе висок мъж и когато тя вдигна очи, видя насреща си Рет Бътлър.

Той бе като изваден от кутия — в нови дрехи и палто с елегантна пелерина, спускаща се от широките му плещи. Очите му срещнаха погледа на Скарлет, когато свали цилиндъра си и й направи дълбок поклон с ръка, допряна до безукорно чистия плисиран нагръдник. Белите му зъби ослепително блестяха на мургавото лице, а дръзките очи я огледаха от глава до пети.

— Скъпа мисис Кенеди — възкликна той, като тръгна насреща й, — прескъпа моя мисис Кенеди! — И в същия миг избухна във весел смях.

Най-напред тя се стресна, сякаш в магазина бе нахълтал призрак, ала после бързо спусна подвития си крак на земята, изправи надменно стойка и го стрелна с леден поглед.

— Какво търсите тук?

— Отбих се при мис Питипат, от нея научих, че сте се омъжили, и пристигам по най-бързия начин, за да ви честитя.

Споменът за унижението й пред него я накара да поаленее от срам.

— Не разбирам как още имате нахалството да ме гледате в очите! — викна тя.

— Тъкмо обратното — как вие имате нахалството да ме гледате в очите!

— Ах, вие сте най…

— Хайде да сключим примирие, какво ще кажете? — Отправи й една широка и ослепителна усмивка, в която личеше безочие и нито капка срам заради собствените му постъпки или пък упрек срещу нейните. Въпреки волята си тя също му се усмихна, ала кисело и неловко.

— Колко жалко, че не ви обесиха!

— Боя се, че и други споделят чувствата ви. Хайде, Скарлет, отпуснете се. Все едно сте глътнали бастун, а това никак не ви отива. Не е възможно след толкова време да не сте се съвзели още от моята… ъъ… от моята малка шега.

— Шега ли? Ха! Няма да я забравя, додето съм жива!

— О, разбира се, че ще я забравите. Правите се на възмутена само защото смятате, че тъй е прилично и че ви придава тежест. Мога ли да седна?

— Не.

Той се отпусна на един стол до нея и се ухили.

— Както чувам, не можахте и две седмици да ме почакате — подхвана той и престорено въздъхна. — Колко непостоянни са жените!

Тя не отговори и той продължи:

— Кажете ми като на приятел, Скарлет, като на много стар и близък приятел — нямаше ли да е по-умно да почакате, додето изляза от дранголника? Или възможността за брачен съюз с дъртия Франк ви се стори по-съблазнителна от незаконната връзка с мене?

Както винаги при подигравките му тя изпита силен гняв и същевременно едва сдържаше смеха си при ненадминатата му наглост.

— Я престанете с тези глупости.

— А бихте ли задоволили любопитството ми относно един въпрос, който ме занимава от известно време? Не се ли разбунтува женската ви природа, не почувствахте ли известно отблъскване и нерешителност, когато се омъжихте не един, а два пъти за мъже, които нито обичате, нито дори харесвате? Или пък съм се заблуждавал за прословутата ранима и деликатна натура на южнячките?

— Рет!

— Аз си имам свое тълкуване. Винаги съм смятал, че жените притежават твърдост и издръжливост, неподозирани от мъжете, въпреки твърде привлекателната представа, която ми е втълпявана от детинство, че жените са крехки, нежни и чувствителни създания. А според етикета на Стария континент не е прието мъжът и жената да се обичат. Това дори се счита за проява на лош вкус. Напълно съм съгласен с гледището на европейците по този въпрос. Жени се по сметка и люби за удоволствие. Изключително разумна система, не мислите ли? Вие сте запазили по-близко родство със старата ни родина, отколкото съм очаквал.

С какво удоволствие би му викнала: „Не съм се омъжила по сметка!“ Ала за беда тук Рет я беше спипал натясно и всеки опит да симулира оскърбена невинност щеше да доведе до още по-хапливи забележки от негова страна.

— Дрънкате само празни приказки — хладно отвърна тя. И тъй като изгаряше от желание да смени темата, попита: — Как успяхте да се измъкнете от затвора?

— А, да! — сви безгрижно рамене той. — Не беше кой знае колко трудно. Тази сутрин ме пуснаха. Приложих деликатна система на изнудване срещу един приятел във Вашингтон, който заема доста висок пост във федералното правителство. Възхитителен човек — един от непоколебимите патриоти на Съюза, от когото навремето купувах пушки и кринолини за Конфедерацията. Когато бе уведомен по подходящ начин за твърде печалното ми положение, той побърза да използва влиянието си и тъй бях освободен. Влиянието е най-могъщата сила на света, Скарлет. Спомнете си за това, когато ви арестуват. Всичко се корени във влиянието, а въпросите за вината и невинността представляват само академичен интерес.

— Бих могла да се закълна, че вие не сте невинен.

— Имате право. Сега, когато се измъкнах от онзи капан, мога чистосърдечно да си призная, че съм виновен като Каин. Аз наистина убих негъра. Той се държа непочтително към дама, а в такива случаи благородният и възпитан южняк не може да постъпи другояче. А щом съм се отворил на признания, по-добре да си кажа, че убих и един кавалерист янки, след като разменихме няколко думи в един бар. За това си престъпление не бях обвинен и предполагам, че някой друг невинен нещастник отдавна е обесен по този повод.

Той говореше тъй весело и безгрижно за убийствата, които беше извършил, че кръвта й се смрази. На устните й напираха думи на възмущение от пълната му липса на морална отговорност, ала внезапно си спомни войника янки, който лежеше под купа сплетени лози в Тара. Той беше тежал на съвестта й точно толкова, колкото ако бе случайно настъпена жаба. Не можеше да бъде съдница на Рет, след като е извършила същия грях.

— Щом тъй и тъй подхванах тази изповед, по-добре да карам докрай и да ви кажа строго доверително (това означава да не го казвате на мис Питипат!), че аз наистина притежавам въпросните пари. Те са на сигурно място в една ливърпулска банка.

— Пари?

— Да де, парите, към които янките проявяваха такъв интерес. Скарлет, не мислете, че отказах да ви дам исканата сума от чиста злоба. Ако бях написал чек, те щяха да го проследят по някакъв начин и вие едва ли щяхте да получите и цент. Единствената ми надежда беше в пълното бездействие. Знаех, че парите са в безопасност, защото, ако се стигнеше до най-лошото, а именно — те да ги открият и да се опитат да ми ги отнемат, щях да назова по име всички патриоти янки, които ми бяха продавали оръжия и муниции по време на войната. Тогава работата щеше доста да се размирише, тъй като някои от тях сега заемат важни постове във Вашингтон. Всъщност именно заплахата, че ще си разтоваря съвестта за тяхна сметка, ми помогна да се измъкна от затвора. Аз…

— Да не искате да кажете, че… че наистина сте прибрали златото на Конфедерацията?

— Не всичкото. Господи, къде ти! Трябва да има повече от петдесет бивши контрабандисти, които скътаха добри сумички в Насо, Англия и Канада. Черни ще им се видим на конфедератите, които не се оказаха тъй находчиви като нас. Притежавам близо половин милион. Помислете си, Скарлет — половин милион долара, ако само бяхте сдържали буйната си натура и не бяхте се втурнали тъй необмислено под ново венчило!

Половин милион долара. Нозете й отмаляха при мисълта за толкова пари. Подигравателните му думи минаха покрай ушите й и тя дори не ги чу. Трудно беше да повярва, че в този свят, където царяха горест и мизерия, могат да съществуват такива суми. Това бяха много пари, страшно много пари, ала принадлежаха на друг човек, който приемаше съществуването им равнодушно и не се нуждаеше от тях. А тя имаше само един болнав застаряващ съпруг и това мръсно и нищожно магазинче, които да й осигуряват закрила срещу враждебния свят. Не беше справедливо един пропаднал и заклеймен човек като Рет да притежава толкова много, додето тя, която бе носила на плещите си огромен товар, трябваше да се задоволява с огризки. В гърдите й пламна неистова омраза към Рет, който бе дошъл в контешките си дрехи с единственото намерение да я дразни. Е, добре, тя нямаше да подхранва самочувствието му с хвалби по повод неговата далновидност и острия му ум. Изпитваше неудържимо злобно желание да го обсипе с обидни думи, които да го уязвят.

— Сигурно си мислите, че постъпвате много почтено, като задържате пари на Конфедерацията. Само че се лъжете. Това си е чиста кражба и вие го знаете. Никога не бих обременила съвестта си с такъв грях.

— Охо! Колко кисело е гроздето днес! — възкликна той с подигравателна гримаса. — Обяснете ми само от кого точно съм откраднал.

Тя замълча, защото действително й беше трудно да си отговори на този въпрос. В края на краищата той бе извършил същото, което и Франк бе сторил, макар и не с такъв размах.

— Половината от сумата спечелих по честен път — продължи той. — Честно изкарани пари с помощта на честни патриоти, които нямаха нищо против да продават отечеството си зад гърба му срещу сто процента печалба от стоките. Една част от богатството ми дойде от памука, който купих евтино в началото на войната, а продадох по-късно по два долара килограма, тъй като английските фабрики изпитваха страшен глад за памук. Друга част спечелих от спекулация с хранителни стоки. Защо трябваше янките да оберат плодовете от труда ми? Ала останалата сума наистина принадлежеше на Конфедерацията. Тя дойде от конфедератския памук, който аз успях да прекарам през блокадата и да продам в Ливърпул на невероятни цени. Памукът ми бе предоставен на доверие, за да купя с парите от него кожи, оръжия и амуниции. Аз също го взех с увереността, че ще купя нужните стоки. Заповедта беше да внеса златото в английски банки на мое име, за да разполагам със солиден кредит. Спомняте си, че когато блокадата се затегна, аз нито можех да изведа, нито да вкарам кораб в конфедератско пристанище, тъй че парите ми останаха в Англия. Какво трябваше да сторя? Да изтегля златото от английските банки като последен наивник и да се опитам да го прекарам до Уилмингтън? Да дам възможност на янките да го заловят? Моя ли беше вината, че блокадата стана непробиваема? Моя ли беше вината, че каузата ни претърпя поражение? Парите принадлежаха на Конфедерацията. Добре, но сега Конфедерацията не съществува, макар че ако слушате приказките на някои хора, бихте останали с противното убеждение. На кого да дам парите? На правителството на янките ли? Крайно неприятно би ми било хората да ме мислят за крадец.

Той извади кожена табакера от джоба си, взе една дълга пура и я помириса одобрително, като наблюдаваше Скарлет с престорено вълнение, сякаш много държеше на онова, което тя ще каже.

„Чумата да го тръшне! — рече си Скарлет. — Все успява да ме надхитри. В доводите му винаги има нещо гнило, ала аз тъй и не мога да го налучкам.“

— Бихте могли да ги раздадете на нуждаещите се — отвърна тя високомерно. — Конфедерацията не съществува, но има много конфедерати, чиито семейства гладуват.

Той отметна глава назад и рязко се изсмя.

— Никога не сте тъй очарователна и същевременно тъй смешна, както когато се опитвате да лицемерите по този глупав начин — извика той истински развеселен. — Винаги говорете истината, Скарлет. Вие не умеете да лъжете. Ирландците са най-неумелите лъжци на света. Хайде сега, бъдете откровена. Никога не сте давали пет пари за блаженопочившата Конфедерация и още по-малко ви е грижа за гладуващите конфедерати. Ще вдигнете страхотна олелия, ако направя опит да раздам всички тези пари, освен ако най-напред не отделя лъвския пай за вас.

— Не ви ща парите — заяви тя, като се мъчеше да покаже хладно достойнство.

— Нима? Аз пък ще ви кажа, че ръцете ви сърбят да скъсате бандерола на пачката. Само да ви покажа един долар, и ще го сграбчите като тигрица.

— Ако сте дошли тук да ме обиждате и да се надсмивате над моята бедност, ще ви пожелая всичко добро и ще ви отпратя — заяви тя и се помъчи да освободи скута си от тежкия тефтер, за да се изправи, та думите й да прозвучат по-внушително. Той моментално скочи от стола си, надвеси се над нея и със смях я бутна отново на мястото й.

— Кога ще отвикнете да се гневите пред лицето на истината? Нямате нищо против да я казвате на другите хора — защо тогава се сърдите, когато са откровени с вас? Аз съвсем не ви обиждам. Намирам, че користолюбието е чудесно качество.

Тя не беше уверена, че разбира докрай значението на думата, ала тъй като той хвалеше това й качество, бе умилостивена до известна степен.

— Не съм дошъл да се гавря с вашата бедност, а да ви пожелая дълъг и щастлив брачен живот. Между другото как гледа сестра Сю на вашето углавно престъпление?

— Моето какво?

— На това, че й задигнахте Франк под носа.

— Аз не съм…

— Е, няма да водим дребнави спорове за точната дума. Какво каза тя?

— Нищо не е казала — отвърна Скарлет.

При тази очевидна лъжа в очите му затанцуваха весели пламъчета.

— Каква всеотдайност от нейна страна! Да чуем сега за вашата бедност. Аз, естествено, имам право да проявя интерес след неотдавнашното ви малко пътешествие до затвора. Може би се оказа, че Франк не е толкова богат, колкото сте очаквали?

Нямаше спасение от нахалството му. Трябваше или да се примири с него, или да го изпъди начаса. А точно сега тя не искаше той да си тръгне. Думите му бяха хапливи, ала верни, а истината невинаги е приятна. Той разбираше смисъла на постъпката й и все пак това, изглежда, не я беше принизило в очите му. И макар нетактичните му въпроси да я поставяха в неловко положение, те очевидно бяха предизвикани от жив приятелски интерес. Той беше единственият човек, с когото тя можеше да говори, без да се прикрива. А това щеше да я облекчи, защото от дълго време не бе имала възможност да признае някому истината за себе си и за мотивите си. Когато биваше откровена, като че всички се слисваха. Да разговаря с Рет, за нея бе като да нахлузи отново удобни стари чехли след дълго танцуване с прекалено високи токове.

— Не успяхте ли да получите парите за данъците? Не казвайте, че вълкът е още пред вратите на Тара. — Сега тонът му бе съвсем различен.

Тя вдигна поглед към тъмните му очи и съзря в тях изражение, което най-напред я стресна и озадачи, ала после извика на лицето й мила и чаровна усмивка, каквато рядко я спохождаше през тези дни. Какъв долен негодник беше той и все пак колко внимателен можеше да бъде на моменти. Сега знаеше, че истинската причина за посещението му не е желанието да я дразни, а нетърпението да се увери, че е получила парите, от които тъй отчаяно се нуждаеше. Знаеше, че се е втурнал да я търси веднага след освобождаването си, без обаче да си дава вид, че бърза, та да й даде парите, ако все още й бяха необходими. И все пак, ако би го изобличила в действителните му намерения, той никога нямаше да признае, а щеше да отрича, да я измъчва и оскърбява. Невъзможно бе да го разбере човек. Дали наистина тя означаваше за него повече, отколкото искаше да признае? Или пък имаше друго основание за поведението му? Скарлет реши, че второто е по-вероятно. Но кой знае — понякога той вършеше странни неща.

— Не — отговори тя, — вълкът не е вече пред вратите. Аз… аз си набавих парите.

— Но не и без борба, доколкото схващам. Успяхте ли да се въздържите, додето получите венчалния пръстен на ръката си?

Тя се опита да прикрие усмивката си при този точен разбор на поведението й, ала трапчинките се появиха против волята й. Той седна отново на мястото си и простря удобно дългите си крака.

— Разкажете ми сега за вашата бедност. Да не би този звяр Франк да ви е измамил относно възможностите си? Заслужава яко да го нашибат, задето се е възползвал от невежеството на една беззащитна жена. Хайде, Скарлет, разправете ми всичко. Не бива да имате тайни от мене. Та аз бездруго вече зная най-лошото за вас.

— О, Рет, вие сте най-ужасният… и аз не знам вече какъв! Не, не може да се каже, че ме е заблудил, но… — Внезапно изпита удоволствие при възможността да се разтовари. — Рет, да можеше само Франк да събере парите, които хората му дължат, за нищо не бих се тревожила. Но представете си, Рет, той има петдесет души длъжници, а не желае да ги притеснява. Много е чувствителен и деликатен. Казва, че подобен натиск е недопустим между порядъчни хора. Докато си видим парите, ще минат цели месеци, а може и изобщо никога да не ги получим.

— Е, и какво от това? Да не би да гладувате без тези пари?

— Не, но… Работата е там, че точно сега са ми нужни. — Очите й блеснаха при мисълта за дъскорезницата. — А може би…

— За какво са ви? Пак за данъци ли?

— А вас какво ви засяга?

— Засяга ме, защото май пак се каните да ме обикаляте за заем. О, всичките ви хватки са ми известни вече. И аз ще ви услужа, скъпа мисис Кенеди, без да ви налагам онази очарователна сделка, която ми предложихте неотдавна. Освен ако не настоявате на нея, разбира се.

— Вие сте най-големият грубиянин, който…

— Нищо подобно. Просто исках да ви успокоя. Предполагам, че ще има да се тревожите по този повод. Не кой знае колко, но ще се тревожите все пак. А аз с удоволствие ще ви дам пари в заем. Само че държа да съм наясно за какво ще ги харчите. Имам това право, струва ми се. Ако ги искате, за да си набавите хубави рокли и карета, вземете ги с моята благословия. Ала ако имате намерение да купувате нови панталони на Ашли Уилкс, боя се, че ще ви откажа тази услуга.

Тя пламна от внезапна ярост и цяла се разтрепера от безсилие да намери нужните думи.

— Ашли Уилкс никога не е приемал нито цент от мене! Дори да умира от глад, не бих могла да го накарам да приеме и най-нищожната сума! Вие изобщо не разбирате колко почтен и горд човек е той! Естествено, как ли бихте го разбрали вие, един…

— Хайде да не почваме с епитетите. Аз също бих могъл да изредя няколко за вас, с които по нищо да не ви отстъпя. Забравяте, че постоянно получавах сведения за вас от мис Питипат, а милата душица е готова да изреди от игла до конец всичко, което й е известно, стига да намери у събеседника си готовност да я слуша. Известно ми е, че Ашли живее у вас, в Тара, още откакто се е завърнал от Рок Айланд. Зная, че дори сте се примирили с присъствието на съпругата му, колкото и усилия да ви е коствало това.

— Ашли е…

— О, да — махна той небрежно с ръка. — Ашли е прекалено възвишен, за да мога аз да го разбера. Но моля да не забравяте, че бях пряк свидетел на онази нежна сцена в Дванайсетте дъба, а нещо ми подсказва, че не се е променил оттогава. Нито пък вие сте се променили. Тогава, по моите спомени, той не се прояви като особено възвишена личност. А и не мисля, че това, което днес представлява, е по-добро. Защо не си вземе семейството и не замине някъде да си потърси работа? Защо продължава да живее в Тара? Разбира се, това е чисто и просто прищявка от моя страна, ала аз няма да ви дам нито цент, ако смятате да го издържате и занапред.

— Как смеете да говорите тъй? Той се трепе като полски работник! — въпреки че бе разярена до краен предел, сърцето й се сви от жалост при спомена за Ашли с брадвата в ръка.

— И сигурно е незаменим като работник, ако смея да допусна. Как ли се оправя с говеждия тор и…

— Той е…

— Зная, зная. Нека приемем, че върши най-доброто, на което е способен, но аз не мога да повярвам, че ви помага Бог знае колко. От рода Уилкс никога няма да излезе свестен ратай, нито пък нещо друго полезно. Те стават само за украса. Хайде сега, пригладете настръхналата си перушина и не приемайте толкова навътре дебелашките ми реплики за гордия и почтен Ашли. Невероятно е как подобни илюзии се вкореняват тъй упорито у жените — дори у твърдоглави реалистки като вас. Колко пари искате и за какво?

Тя не отговори и той повтори въпроса си:

— За какво са ви? И се помъчете да ми кажете истината, ако ви е възможно. Ще ви свърши същата работа, както и една лъжа. Всъщност ще ви помогне дори повече, защото, ако ме излъжете, аз, естествено, ще усетя и когато ви изоблича, ще се почувствате твърде неловко. Винаги помнете това, Скарлет — всичко мога да понеса у вас, но не и лъжите ви. Мога да изтърпя вашата неприязън към мене, пристъпите ви на гняв, това, че сте заядлива и опърничава, но не и лъжа. Казвайте, за какво са ви?

Както бе побесняла от гняв заради нападките му срещу Ашли, би дала всичко да можеше да заплюе подигравателно ухиленото лице и гордо да отблъсне предложението му. За миг почти бе готова да го стори, ала хладният и пресметлив разум надделя. Преглътна яда си неохотно и се опита да си придаде приветлив, но достоен вид. Рет се облегна на стола си и протегна крака към печката.

— Ще ви призная кое ме забавлява повече от всичко друго на света — заяви той. — Това е картината на вашата душевна борба, когато моралните ви принципи се сблъскат с нещо практично и реално като парите например. За мен няма и капка съмнение, че практицизмът ви ще вземе надмощие, ала все се чудя дали някой ден няма да възтържествува по-благородната страна на характера ви. А когато този ден настъпи, аз ще си стегна куфарите и ще напусна Атланта завинаги. По света и без това има много жени, у които побеждава благородното в характера им… Е, да се върнем на деловите въпроси. Колко и за какво?

— Не зная точно каква сума ще ми е нужна — намусено отвърна тя. — Искам да купя една дъскорезница и вярвам, че ще мога да я получа евтино. Ще имам нужда също и от две коли с две мулета. Не ща да са какви да е кранти. Ще ми трябва един кабриолет с кон за мене самата.

— Дъскорезница ли?

— Да, и ако вие ми дадете пари в заем, ще ви отстъпя половината дял от нея.

— За какъв дявол ми е на мен дъскорезница?

— За да печелите пари! Можем да натрупаме цяло състояние. Или пък мога да ви платя лихва върху заема. Как мислите, колко процента биха ви задоволили?

— Петдесет процента е доста добра лихва.

— Петдесет… О, спрете да се шегувате! Не се смейте, дявол проклет, говоря ви сериозно.

— Тъкмо затова се смея. Чудя се дали някой друг освен мене се досеща какво се върти в главичката ви зад това привидно ангелско лице.

— Хич не ме е грижа. Слушайте, Рет, тази сделка е страшно изгодна. Франк ми каза за дъскорезницата — не е голяма, намира се на Прасковения път, извън града, и собственикът й иска да я продаде. Спешно му трябват пари в брой и е готов да я даде на ниска цена. Сега наоколо няма много дъскорезници, а както всички са се втурнали да строят, можем да продаваме дървения материал на главоломни цени. Бившият собственик ще остане да управлява дъскорезницата срещу заплата. Франк ми го каза. Франк и сам би я купил, ако имаше пари. Май че щеше да я плати с парите, които ми даде за данъците.

— Бедният Франк! Какво ще каже, когато му съобщите, че вие самата сте я купили през неговата глава? И как ще му обясните, че аз съм ви заел сумата, без да изложите доброто си име?

Скарлет изобщо не се бе замисляла по този въпрос, толкова увлечена бе в сметките си относно бъдещите печалби.

— Няма да му казвам, и толкова.

— Ще се досети, че не сте набрали парите от някое дърво.

— Тогава ще му кажа… Ама разбира се, ще му кажа, че съм ви продала диамантените си обици. Аз наистина ще ви ги дам. Това ще бъде моето обезпечение… Какво му викахте там?

— Не мога да взема обиците ви.

— Не са ми притрябвали. И без това не ми харесват. Пък те не са и мои всъщност.

— Чии са тогава?

В съзнанието й за миг изникна тихият горещ ден в потъналата сред полското безмълвие Тара и мъртвият мъж в синя униформа, прострян в хола.

— Остави ми ги един човек, който… който не е жив вече. Все пак по закон са си мои. Вземете ги. Не ги искам. Предпочитам да имам пари вместо тях.

— Милостиви Боже! — възкликна той раздразнен. — Мислите ли изобщо за друго освен за пари?

— Не — прозвуча откровеният й отговор и суровите й зелени очи се извърнаха към него. — Ако бяхте преживели онова, което мина през главата ми, и вие нямаше да мислите за друго. Открих, че най-същественото нещо на света са парите, и Господ ми е свидетел, че никога вече няма да се оставя да бъда лишена от тях.

Тя си припомни палещото слънце, размекнатата червена земя под главата си и негърската миризма, лъхаща от бараката зад развалините на Дванайсетте дъба, припомни си думите, звучали в такт с ударите на сърцето й: „Никога вече няма да гладувам. Никога вече няма да гладувам.“

— Един ден ще имам пари, много пари, за да ям каквото си поискам. И тогава на трапезата ми никога няма да се поднесе царевична каша или сушен грах. Ще имам хубави дрехи, всичко ще ми е от коприна…

— Всичко?

— Всичко — отряза тя, без дори да си прави труд да се изчерви при намека му. — Ще имам достатъчно пари и янките никога няма да успеят да ми отнемат Тара. Ще й направя нов покрив, ще построя хамбари, ще купя чудесни мулета за оран и ще посадя толкова памук, колкото не сте виждали през живота си. А Уейд никога няма да познае лишението. Никога! Ще има всичко, което си пожелае. Никой от семейството ми няма да гладува, додето е жив. Сигурна съм, че ще го постигна. Всичко, до последната дума. Вие не разбирате, защото сте само един себичен, задоволен негодник. Онези плячкаджии от Севера никога не са ви заплашвали, че ще отнемат дома ви. Никога не ви е било студено, не сте се обличали в дрипи, не сте се изгърбвали от работа, за да не умрете от глад!

Той тихо продума:

— Бях осем месеца в конфедерационната армия. Не знам по-удобно място за гладуване.

— Ха! Армията! Никога не ви се е налагало да берете памук и да окопавате царевица. Вие… Да не сте посмели да ми се надсмивате!

— Не ви се надсмивам. Усмихвам се, защото си помислих колко огромна е разликата между онова, което изглеждате, и онова, което представлявате всъщност. Спомних си също и деня, когато за пръв път ви видях на увеселението на Уилксови. Носехте зелена рокля и мънички зелени пантофки, бяхте обкръжена от всички страни с обожатели и се чувствахте извънредно доволна от себе си. Обзалагам се, че тогава не сте имали представа колко цента се съдържат в един долар. В мозъчето ви се таеше една-единствена мисъл — как да подмамите в капана си Аш…

Тя издърпа рязко ръцете си от неговите.

— Рет, ако искате да се разбираме помежду си, ще трябва да престанете да говорите за Ашли Уилкс. По този въпрос никога няма да бъдем на едно мнение, защото вие не можете да схванете истинската му същност.

— Но вие, предполагам, четете душата му като отворена книга — подхвърли жлъчно Рет. — Не, Скарлет, аз ще ви заема парите само при условие, че си запазя правото да преценявам Ашли Уилкс по свое усмотрение, без да се стремя да подбирам учтиви думи. Отказвам се от правото си да получа лихва върху заема, ала не и от тази привилегия. Освен това има доста подробности относно въпросния младеж, които бих искал да узная.

— Не желая да го обсъждам с вас — отряза тя.

— И все пак ви се налага! Аз държа кесията и от мене зависи дали ще я развържа или не. Когато станете богата някой ден, ще притежавате властта да постъпвате по същия начин с хората… Очевидно е, че все още храните нежни чувства към него…

— Не е вярно.

— О, съвсем ясно е от начина, по който се хвърляте в негова защита. Вие…

— Няма да ви позволя да се надсмивате над приятелите ми.

— Е, нека подминем това за момента. Все още ли е увлечен по вас, или Рок Айланд го е накарал да ви забрави? Или може би най-сетне се е научил да цени своята изключителна съпруга?

При споменаването на Мелани тя задиша учестено и едва се въздържа да не му изтърси в гнева си цялата история, за да го накара да разбере, че само честта задържа Ашли при Мелани. Тя понечи да заговори, но размисли.

— Охо! Значи все още не му стига умът, за да оцени по достойнство мисис Уилкс? А несгодите на тъмницата не са угасили пламенния му копнеж по вас?

— Не намирам за нужно да разговарям с вас на тази тема.

— Но мене точно тя ме интересува — отвърна Рет. В гласа му имаше някаква приглушена нотка, която озадачи Скарлет и определено й бе неприятна. — За Бога, решил съм да изясня този въпрос докрай и очаквам да получа отговора от вас. Значи той още ви обича?

— И какво, ако е тъй? — викна Скарлет, изгубила контрол. — Не желая да го обсъждам с вас, защото вие не разбирате нито него, нито любовта, на която е способен. Единствената любов, която познавате, е просто… с две думи — отношенията, които поддържате със същества като онази жена Уотлинг.

— О — промълви Рет, — значи аз съм способен само на плътски страсти?

— Точно така е и вие го знаете.

— Сега вече мога да разбера нежеланието ви да разговаряте с мене на тази тема. Моите осквернени ръце и устни петнят неговата свята и чиста любов.

— Ами да… нещо от този род.

— Аз се интересувам от тази чиста любов…

— Не се дръжте по този отвратителен начин, Рет Бътлър. Щом сте толкова покварен, да мислите, че между нас е имало някога нещо нередно…

— О, изобщо не ми е минавала подобна мисъл през главата. Точно затова е възбуден интересът ми. Защо именно не е имало нищо нередно между вас?

— Ако смятате, че Ашли би…

— Аха, значи в Ашли била причината, а не във вас. Той води, с други думи, битката за чистота. Не бива да бъдете тъй леснодостъпна, Скарлет.

Тя хвърли към невъзмутимото му непроницаемо лице поглед, изпълнен с объркване и негодувание.

— Да сложим точка. Не искам парите ви, тъй че махайте се.

— О, разбира се, че искате парите ми и след като отидохме толкова далече, защо да спираме? Че какво лошо може да има в разговора за една тъй целомъдрена идилия — щом като нищо нередно не се е случило? Значи Ашли ви обича заради ума ви, душата ви, благородството на характера ви?

Тя настръхна при тези му думи. То се знае, Ашли я обичаше точно за тези неща. Подобна увереност правеше живота да изглежда поносим — увереността, че Ашли, обвързан от честта, я обича отдалече заради дълбоко скритите в нея добродетели, които единствен той можеше да прозре. Ала тези добродетели не изглеждаха тъй прекрасни, когато биваха изваждани на показ от Рет, особено с измамно благия му тон, под който проблясваше сарказъм.

— При мисълта, че подобна любов може да съществува в този зъл свят, момчешките ми идеали възкръсват отново — продължаваше той. — Значи няма и сянка от плътска страст в чувството му към вас? Би ли било то същото, ако бяхте грозна и нямахте тази бяла кожа? Ако нямахте тези зелени очи, които карат човек да се пита как бихте се държали в обятията му? Ако не полюлявахте тялото си тъй, че да съблазнявате всеки мъж под деветдесетгодишна възраст? Ако нямахте тези устни, които… О, не бива да давам воля на плътските си страсти. Ашли сигурно не вижда всичко това, а? Или ако го вижда, то ни най-малко не го трогва?

Неволно в съзнанието на Скарлет изплува споменът за оня ден в овощната градина, когато ръцете на Ашли, обгърнали тялото й, бяха затреперили силно, когато бе почувствала жарките му ненаситни устни върху своите. Тя пламна цяла, а Рет не пропусна да забележи смущението й.

— Охо — възкликна той и една потрепваща, почти гневна нотка прозвуча в гласа му. — Разбирам. Той ви обича само заради ума ви.

Как смееше да рови с мръсните си пръсти и да кара единственото съкровено и красиво нещо в живота й да изглежда непочтено? Със студена преднамереност той рушеше последните резерви на търпението й и след миг само щеше да се добере до сведенията, които желаеше.

— Да, точно тъй! — извика тя и изтласка спомена за устните на Ашли.

— Скъпа моя, той дори не знае, че вие имате ум. Ако умът ви го привличаше, не би се борил тъй упорито срещу вас, както, изглежда, е направил, за да запази тази любов тъй… нека я наречем „свята“. Би трябвало да бъде съвсем спокоен, защото в крайна сметка един мъж винаги може да се прекланя пред ума и душата на някоя жена и пак да си остане почтен човек и верен съпруг. Ала за него, изглежда, е трудно да съчетае и примири честта на Уилксови с копнежа, който изпитва по вашето тяло.

— Съдите за всички според собствените си нечисти помисли.

— О, аз никога не съм отричал, че ви желая, ако това имате предвид. Но слава Богу, мен не ме измъчват предразсъдъци за чест. Вземам всичко, което поискам, ако мога да го получа, и затова не се сражавам ни с ангели, ни с дяволи. В какъв ли веселичък ад сте тикнали вашия Ашли! Почти ми става жал за него.

— Аз… аз да съм го тикнала в ада?

— Да, вие! Та вие сте едно постоянно изкушение за него, ала както е присъщо на хора с подобна душевна нагласа, той предпочита онова, което по тези краища се счита за чест пред каквито и да било любовни наслади. Както ми се струва, бедният човечец вече си няма нито чест, нито любов, които да го сгряват!

— Той има любов!… Искам да кажа, обича мене!

— Наистина ли? Отговорете ми тогава на един въпрос и свършваме за днес, а после можете да вземете парите и ако щете — да ги хвърлите в първата канавка.

Рет се изправи и запрати недопушената си пура в кошчето. В движенията му се долавяше същата езическа волност и обуздана мощ, които Скарлет бе забелязала в нощта на падането на Атланта, нещо зловещо и почти страховито.

— Ако ви обича, защо, по дяволите, ви пусна в Атланта да търсите пари за данъците? Преди да разреша на някоя жена, в която съм влюбен, да стори това, бих…

— Той не знаеше! Нямаше никаква представа, че аз…

— Не ви ли е хрумвало, че би трябвало да го е знаел? — В гласа му личеше едва потискана груба ярост. — След като е бил тъй влюбен във вас, както твърдите, би трябвало да му е известно как точно ще постъпите в отчаянието си. По-скоро би ви убил, отколкото да ви пусне да дойдете тук… и то тъкмо при мене! Боже Господи!

— Но той не знаеше!

— Щом не се е досетил, без да му се казва направо, никога няма да ви разбере — вас и вашия безценен ум.

Колко несправедлив беше той! Че Ашли да не е гадател! Сякаш можеше да я спре, дори да знаеше! Ала внезапно тя осъзна, че Ашли е могъл да я спре. Да бе получила и най-бегъл намек от него в градината, никога не би помислила да иде при Рет. Една нежна дума, дори лека милувка на раздяла, когато се качваше на влака, биха я задържали. Ала той бе говорил само за чест. И все пак… възможно ли бе Рет да е прав? Дали Ашли не бе длъжен да отгатне намеренията й? Тя бързо отхвърли от съзнанието си тази предателска мисъл. Естествено, той нищо не подозираше. Ашли никога не би допуснал, че тя е способна на такава безнравствена постъпка. Ашли бе прекалено почтен, за да му идват подобни мисли. Рет просто се опитваше да отрови любовта й. Опитваше се да унищожи най-голямата ценност в нейния живот. Скарлет си каза със злоба, че когато почне да печели добре от магазина, когато работата с дъскорезницата тръгне и тя понатрупа пари, ще плати на Рет за всички злини и унижения, които й е причинил.

Той стоеше, надвесен над нея, и я гледаше с изражение на задоволство от интересната ситуация. Моментното му вълнение беше изчезнало вече.

— Какво ви засяга всичко това всъщност? — попита тя. — То е свързано единствено с мене и Ашли, а не с вас.

Той сви рамене.

— Засяга ме дотолкова, че изпитвам дълбоко и напълно оправдано възхищение пред вашата издръжливост, Скарлет, затова не бих желал духът ви да бъде смазан от многото воденични камъни, които сте нарамили. Съществува Тара. Дори нейната поддръжка само би затруднила един як мъж. Да прибавим и болния ви баща. Той никога повече няма да бъде в състояние да ви помага. Съществуват още момичетата и негрите. Ето сега поехте свръх останалите си задължения грижата за съпруг, а вероятно и за мис Питипат. Товарът ви е прекалено голям дори и без Ашли Уилкс, който е увиснал със семейството си на вашите ръце.

— Той не е увиснал на ръцете ми. Той помага…

— За Бога! — прекъсна я Рет нетърпеливо. — Хайде да не си разправяме повече празни приказки. Никаква помощ не получавате от него. Увиснал е на вашите ръце и ще продължава да разчита на вас или на някой друг до края на живота си. На мене лично той ми дотегна като тема на разговор… Колко пари искате?

Ядовити думи напираха на устните й. След като бе понесла всичките му оскърбления, след като я бе изнудил да му признае най-съкровените си тайни, а после ги бе потъпкал безмилостно, той все още си въобразяваше, че тя ще приеме парите му!

Но думите останаха неизказани. С какво наслаждение би се надсмяла над предложението му и би го изпъдила от магазина! Ала само много богатите и осигурени хора можеха да си позволят подобно удоволствие. Додето беше бедна, щеше да е принудена да понася сцени като тази. А щом се замогнеше (о, как я сгряваше и омайваше тази мисъл!), щом истински забогатееше, за нищо на света нямаше да търпи неща, които не й се нравеха, и да тръгва против собствената си воля, и дори нямаше да се чувства задължена да е учтива към хората, ако не са й приятни.

„На всички им ще кажа да идат да се гръмнат — мислеше си тя, — а най-напред — на Рет Бътлър!“

Тази идея тъй й се хареса, че в зелените й очи блесна задоволство, а на устните и се появи лека усмивка. Рет също се усмихна.

— Мило същество сте вие, Скарлет — рече той, — особено когато кроите някоя дяволия. Само заради трапчинките ви съм готов да ви купя цяла дузина мулета, стига да ги искате.

Входната врата се отвори и влезе младият продавач, който чоплеше зъбите си с парче перо. Скарлет се изправи, загърна се плътно в шала си и бързо върза панделките на шапката си. Решението й бе готово.

— Зает ли сте днес следобед? Можете ли да дойдете с мене сега? — попита тя.

— Къде?

— Искам да ме придружите до дъскорезницата. Обещах на Франк да не излизам сама извън града.

— До дъскорезницата в този дъжд?

— Да, искам да я купя сега, преди да сте размислили.

Той се разсмя тъй гръмко, че младежът зад щанда се стресна и го изгледа с любопитство.

— Забравихте ли, че сте омъжена жена? Мисис Кенеди не може да си позволява да се вози открито пред хорските очи, и то извън града, с негодник като онзи Бътлър, комуто е отказано гостоприемството на почтените домове. Какво ще стане с доброто ви име?

— Добро име, дрън-дрън шикалки! Искам да получа дъскорезницата, преди да сте променили намеренията си и преди Франк да е узнал, че ще я купувам. Хайде, не бъдете такава тежка гемия, Рет. Голяма работа, че ръмяло. Нека побързаме.

 

 

Дъскорезницата! Франк пъшкаше и охкаше всеки път, когато се сетеше за нея, и се проклинаше, че изобщо я е споменал пред Скарлет. Не стига, че бе продала обиците си на капитан Бътлър (как можа пък на него точно!) и купи дъскорезницата, без дори да се посъветва със съпруга си, ами не му даваше и да припари до ръководството на новото предприятие. Хич не беше добра тая работа. Тя май не хранеше никакво доверие към него и преценките му.

Франк, както и всички познати нему мъже, бе на мнение, че задължение на съпругата е да се остави да бъде насочвана в житейските дела от мъжа си, несравнимо по-мъдър и опитен от нея, да приема изцяло неговото мнение по въпросите и да няма свое собствено. По принцип той бе готов да угажда на жените. Те бяха такива забавни създания, че човек можеше спокойно да удовлетворява безобидните им капризи. Добродушен и отстъпчив по природа, той бездруго би зачитал повечето желания на съпругата си. С удоволствие би глезил някоя глуповата женичка и обичливо би й се поскарвал за нейната наивност и разточителство. Ала нещата, които Скарлет си бе наумила, бяха невероятни, недопустими.

Тази дъскорезница например. Не си спомняше някога да е бил по-изумен, отколкото когато тя отговори с очарователна усмивка след всичките му трескави въпроси, че възнамерява сама да управлява предприятието. „Смятам лично да се занимавам с доставките и продажбата на дървен материал“ — тъй се изрази тя. Франк никога нямаше да забрави ужаса си в този момент. Да се занимава със сделки! Та това беше нечувано. Нито една жена в Атланта не вършеше подобно нещо. Всъщност Франк изобщо не бе чувал жена да се занимава със сделки където и да било по света. Когато жените се оказваха в злощастни обстоятелства и бяха принудени да припечелват отнякъде, вършеха го тихо и кротко, без да губят женствеността си — печаха сладкиши, както правеше мисис Мериуедър; рисуваха върху порцелан, бродираха и вземаха наематели като мисис Елсинг и Фани; преподаваха в училището като мисис Мийд или даваха уроци по музика като мисис Бонел. Те печелеха по някоя и друга пара, ала си седяха у дома, както им подобава. А какво можеше да се каже за жена, която си имаше дом и закрила, а се бе втурнала в суровия свят на мъжете да се съревновава с тях в деловите въпроси, да се движи в тяхната среда, да се излага на оскърбления и клюки… При това съвсем не бе принудена да го върши, защото си имаше съпруг, способен да я осигури богато!

Франк се бе надявал, че тя само го дразни и се шегува с него, макар и подобна шега да беше доста безвкусничка, но скоро се увери, че е твърдо решена да устои на думата си. Скарлет наистина пое ръководството на дъскорезницата. Ставаше по-рано от него, за да иде с кабриолета си на Прасковения път, и често се прибираше дълго след като той самият бе затворил магазина и се бе върнал в дома на леля Пити за вечеря. Дългите километри до дъскорезницата пропътуваше само с неодобрително настроения чичо Питър, в качеството на неин закрилник, а горите гъмжаха от освободени негри и всякаква северняшка паплач. Франк не можеше да я придружава, тъй като магазинът поглъщаше всичкото му време, ала когато възразяваше, тя го срязваше:

— Ако не държа под око онова мазно нищожество Джонсън, той ще ми окраде дървения материал и ще го продаде за своя сметка. Когато успея да намеря добър управител, който да ме замести, няма да бъда принудена да ходя толкова често. Тогава ще мога да прекарвам времето си в града и да продавам дървен материал.

Да продава дървен материал в града! Та имаше ли нещо по-лошо от това? Тя често се освобождаваше от дъскорезницата за някой и друг ден и обикаляше, за да сключва сделки за продажба, и в такива дни на Франк му се щеше да се скрие в тъмната задна стаичка на магазина си и да не вижда никого. Собствената му съпруга да продава дървен материал!

Хората говореха ужасни неща за нея, а вероятно и за него също, задето й позволява да се държи по един неподобаващ на почтена жена начин. Той не смееше да вдигне очи към купувачите иззад щанда си, когато му казваха, че видели мисис Кенеди еди-къде си. Всички най-старателно го уведомяваха къде се намира тя в момента. Всички приказваха за случилото се около мястото, където се строеше новият хотел. Скарлет пристигнала там с кабриолета си точно когато Томи Уелбърн купувал дървен материал от някакъв друг човек, слязла, отишла сред грубоватите ирландски зидари и безцеремонно заявила на Томи, че го мамят. Уверила го, че нейният дървен материал е не само по-добър, но и по-евтин, и за да докаже твърдението си, пресметнала наум дълга колонка с цифри и му направила оценката начаса. Не стига, че се напъхала сред непознатите и груби работници, а отгоре на всичко демонстрирала пред чужди хора отличните си математически способности — нещо недопустимо за една жена. Когато Томи се съгласил с нейната оценка и й възложил доставката, вместо да се оттегли бързо и кротко, Скарлет се въртяла там още сума време, разговаряла с Джони Галахър — надзирателя на ирландските работници, едно доста оправно и ловко човече, което се ползваше с много лоша слава. Градът обсъждаше тази случка седмици наред.

Но най-лошото бе, че тя действително печелеше от дъскорезницата, а нито един мъж не би могъл да се чувства спокоен със съпруга, която има успехи в подобна неженска дейност. Тя изобщо не му даваше печалбите, нито дори малка част от тях, за да ги вложи в магазина. Повечето от парите отиваха в Тара и Скарлет пишеше безконечни писма до Уил Бентийн, в които му нареждаше как точно да ги изразходва. Нещо повече, тя бе уведомила Франк, че щом приключи с ремонтите в Тара, а краят им все още не се виждаше, възнамерява да дава пари в заем срещу ипотека.

„Леле, леле!“, вайкаше се Франк, припомнеше ли си за това. Една жена не биваше дори да знае какво означава думата „ипотека“.

През тези дни Скарлет бе изпълнена с нови и нови планове и всеки един изглеждаше на Франк още по-ужасен от предишния. Говореше, че иска да построи увеселително заведение на парцела, където някога се бе издигал складът й, преди Шърман да опожари града. Франк не беше въздържател, ала от цялото си сърце се възпротиви срещу тази идея. Да притежаваш кръчма, се считаше за недотам почтено, почти толкова нередно, колкото да дадеш под наем сграда за публичен дом. Защо точно бе нередно, той не можеше да й обясни и тя срина всичките му неумели доводи с един категоричен отговор: „Дрън-дрън шикалки!“

— От увеселително заведение винаги се печелят добри пари. Чичо Хенри казва тъй — обясняваше му тя. — То винаги си изплаща разноските, пък и знаеш ли какво, Франк, мога да го построя евтино от долнокачествения дървен материал, който не успея да продам. След това ще му искам добър наем и като прибавя към него печалбите от дъскорезницата и лихвите от ипотеките, ще си купя още дъскорезници.

— Захарче, не ти трябват повече дъскорезници! — възкликна съкрушен Франк. — По-скоро е редно да продадеш тази, дето я имаш. Само се уморяваш с нея, пък и знаеш какви главоболия причиняват освободените негри, дето работят там…

— Освободените негри са лоши работници, разбира се — съгласи се Скарлет, като пренебрегна плахия му намек за продажбата на предприятието. — Мистър Джонсън казва, че когато отива на работа сутрин, никога не е уверен колко от тях ще завари. Не може вече да се разчита на негрите. Работят ден-два, а после си дават почивка, додето изхарчат надниците си, и нищо чудно някой ден никой от тях да не се появи. Колкото повече време минава, толкова по̀ се убеждавам, че освобождаването им си беше живо престъпление. То просто провали негрите. Хиляди от тях изобщо не работят, а онези, които успяваме да привлечем в дъскорезницата, са толкова мързеливи и бавни, че нямаме никаква полза от тях. Ако речеш просто да ги наругаеш, не дай си Боже да им удариш няколко камшика за тяхно добро, онези от Бюрото на новоосвободените веднага ти се нахвърлят отгоре като ястреб върху пиле.

— Захарче, нали не позволяваш на мистър Джонсън да бие тези…

— Разбира се, че не — нетърпеливо го прекъсна тя. — Нали тъкмо ти обяснявам, че янките само това чакат, за да ме тикнат в затвора.

— Обзалагам се, че баща ти никога в живота си не е посягал на негър — въздъхна Франк.

— Само веднъж. Удари едно конярче, задето не бе изтрило жребеца му след продължителен лов. Но тогава беше друго, Франк. Освободените негри са съвсем различни и един хубав бой ще им дойде добре.

Франк бе смаян не само от възгледите на жена си и от плановете й, но и от промяната, настъпила у нея през няколкото месеца на брачния им живот. Това не беше вече милото, нежно и женствено създание, което той заведе пред олтара. През краткия период на ухажване си мислеше, че никога не е срещал по-привлекателно и деликатно същество от нея, що се отнасяше до отклика й на житейските неволи — тъй наивна, плаха и безпомощна му бе изглеждала. Ала сега откликваше чисто по мъжки. Въпреки розовите си бузки, трапчинките и очарователната си усмивка тя говореше и действаше като мъж. Гласът й бе отсечен и категоричен, а решенията си взимаше мигновено, без никакви там охкания и ахкания. Знаеше какво иска и се насочваше към обекта на желанията си по най-прекия път — като мъж, а не по потайни и обиколни пътечки, както бе присъщо на жените.

Не можеше да се твърди, че Франк никога по-рано не е виждал властни жени. Атланта, както и всички южняшки градове, си имаше своите тарторки, на които никой не изпитваше желание да прекослови. Внушителната мисис Мериуедър бе ненадмината в умението си да държи всички околни в подчинение; крехката мисис Елсинг — в своята царственост; среброкосата мисис Уайтинг с нежното гласче — в изкуството винаги да постига целта си. Ала въпреки цялото многообразие от методи, които тези дами прилагаха, за да осъществят намеренията си, средствата им винаги си оставаха типично женски. Техен принцип бе да се отнасят почтително към мнението на мъжете, независимо дали на практика се съобразяват с него или не. Бяха достатъчно учтиви, та да си дават вид, че се ръководят от мъжкия ум, а това именно бе от съществено значение в случая. Но Скарлет се водеше единствено по своя си ум и си вършеше работата по мъжки, с което предизвикваше града да я одумва.

„Сигурно и мене одумват — въздишаше нещастният Франк, — задето й позволявам да се отклонява от нормите на порядъчните жени.“

На всичко отгоре се притуряше и онзи Бътлър. Честите му посещения в дома на леля Пити бяха безкрайно унизителни за горкия Франк. Той винаги бе изпитвал неприязън към него, дори още преди войната, когато бяха поддържали делови контакти помежду си. Често проклинаше деня, в който бе завел Рет в Дванайсетте дъба и го бе представил на приятелите си. Презираше го, че не е отишъл в армията, както и заради хладната пресметливост, проявена при спекулациите през годините на войната. Осеммесечната служба на Рет за делото на Конфедерацията бе известна само на Скарлет, защото Рет я бе помолил с шеговито престорен ужас да не разкрива „срама“ му пред никого. Франк изпитваше ненавист към него най-вече задето бе сложил ръка на конфедерационното злато, докато честни мъже като адмирал Булок и други някои, изправени пред същите обстоятелства, бяха върнали хиляди във федералната хазна. Но независимо дали на Франк това му се харесваше или не, Рет им бе чест гостенин.

Той идваше уж да види леля Пити, а тя, горката, бе тъй глупава, че го вярваше и се надуваше от важност всеки път, щом ги навестеше. Ала у Франк се таеше неприятното чувство, че не мис Пити го привлича към дома им. Малкият Уейд бе много привързан към него, макар че обикновено се стесняваше от хора и дори го наричаше „чичо Рет“, което ядосваше Франк. Горкият човек нямаше как да не си припомни, че през войната Рет често бе кавалерствал на Скарлет и че навремето за тях бяха изприказвани доста приказки. Представяше си колко по-остри бяха одумките сега. Никой от приятелите на Франк нямаше смелостта да му заговори по този въпрос, колкото и открито да се възмущаваха от поведението на Скарлет, свързано с дъскорезницата. Ала не можеше да не забележи, че все по-рядко ги канеха по вечери и забави и все по-малко хора идваха на гости у тях. Скарлет не харесваше повечето от съседите, пък и беше прекалено заета с предприятието си, за да се вижда с онези, които харесваше, затова липсата на посещения не я смущаваше. Ала Франк я усещаше много остро.

През целия си живот той се бе ръководил от максимата „Какво ще кажат съседите?“, затова бе уязвим и се чудеше къде да се дене при честите случаи, в които съпругата му пренебрегваше приличието. Той чувстваше, че всички хора изпитват неодобрение спрямо Скарлет и презрение към него, задето е допуснал тя да „изневери на пола си“. По негово схващане жена му вършеше куп неща, които един съпруг не би трябвало да разрешава, но ако й наредеше да ги прекрати или просто й отправеше укор, на главата му се стоварваше цяла буря.

„Леле Боже! — мислеше си той безпомощно. — Та тя може за нищо и никакво да подхване скандал и да го води тъй продължително, колкото никоя друга жена, която съм срещал през живота си!“

Дори в най-приятни моменти на разбирателство Франк биваше смаян от внезапната и цялостна промяна на нежната и закачлива съпруга, тананикаща си весело из къщата, в коренно различно същество. Стигаше само той да отрони: „Захарче, ако бях на твое място, не бих…“ — и бурята се разразяваше.

Черните й вежди се свъсваха и сключваха остър ъгъл над носа й, а Франк се сгърчваше от страх пред погледа й. Тя притежаваше демоничен нрав и яростта на дива котка и в подобни моменти нямаше навик да си подбира думите, нито да се стряска, че може да го нарани. Когато това се случеше, тежки и мрачни облаци надвисваха над цялата къща. Франк отиваше рано в магазина и оставаше до късно. Пити се свираше в своята стая като уплашен заек в дупката си. Уейд и чичо Питър отиваха в пристройката, където държаха каретата, а готвачката се затваряше в кухнята, без да смее да повиши глас, за да слави Господа с някой от нейните химни. Единствена Мами успяваше да понася хладнокръвно лошото настроение на Скарлет, но тя бе калена от дългото съжителство с Джералд О’Хара и буйните му изблици на гняв.

Скарлет не искаше да се показва сприхава и искрено желаеше да бъде добра съпруга на Франк, защото изпитваше симпатия към него и благодарност, че й е помогнал да спаси Тара. Ала той твърде често и с най-различни средства поставяше търпението й на тежки изпитания.

Никога не би могла да уважава мъж, който й позволяваше да му се качва на главата, а при спречквания неговата плахост и нерешителност я дразнеха непоносимо. Би могла да махне с ръка на тези неща и дори да бъде щастлива, след като паричните й затруднения вече ги нямаше, стига да не беше вечно подклажданото й раздразнение в многобройните случаи, които доказваха, че Франк нито сам има търговски нюх, нито желае тя да го има.

Както бе очаквала, той отказа да събере парите за неплатените сметки и го стори чак след упорито настояване от нейна страна, ала с огромно неудоволствие и с хиляди извинения към длъжниците. Тази история бе окончателното доказателство, нужно й, за да се увери, че семейство Кенеди винаги ще си остане с оскъдни средства, ако тя лично не се залови да спечели парите, които си е наумила да притежава. Сега знаеше, че Франк би се задоволил да се шушка със своето мръсно магазинче до края на живота си. Той сякаш изобщо не съзнаваше колко слабо са се закрепили за своята сигурност и колко важно е да се натрупат печалби в тези смутни времена, когато парите бяха единственото предпазно средство срещу нови бедствия.

В добрите някогашни дни преди войната Франк можеше и да е водил успешно делата си, но според нея той бе досадно старомоден и отчайващо упорит в стремежа си да върши нещата постарому, след като старите обичаи и старото време бяха безвъзвратно отминали. Изцяло бе лишен от агресивност, тъй нужна в горчивото настояще. Е, добре, тя притежаваше агресивност и бе готова да я използва, независимо дали на Франк му се нравеше или не. Имаха нужда от пари и тя ги печелеше, а това бе тежка работа. По нейно мнение най-малкото, което Франк би могъл да направи, беше да не се бърка в плановете й, даващи добри резултати.

При нейната неопитност никак не й бе лесно да управлява новото предприятие, при това сега конкуренцията бе по-силна, отколкото в началото, тъй че обикновено бе уморена, разтревожена и сърдита, когато се прибираше вечер. А щом Франк се покашляше извинително и речеше: „Захарче, аз не бих постъпил тъй“, или: „Захарче, аз не бих постъпил иначе, ако бях на твое място“ — тя едва се въздържаше да не избухне яростно, а често и не се въздържаше. След като той нямаше инициативата сам да печели пари, защо все търсеше вина у нея? Пък и нещата, заради които й правеше бележка, бяха все толкова глупави! Какво значение имаше в подобни времена дали поведението й е подобаващо за жена? Особено когато неженственото й предприятие носеше парите, от които толкова се нуждаеха и тя, и семейството й, и Тара, та и самият Франк.

Франк искаше почивка и спокойствие. Войната, по време на която бе служил тъй съвестно, бе подкопала здравето му, бе отнесла състоянието му и го бе превърнала в старец. Той не съжаляваше за станалото и след четири години война единственото, което желаеше да получи от живота, бе покой и внимателно отношение, любещи лица около себе си и одобрението на приятелите си. Скоро откри, че мирът в домашното огнище трябва да се заплаща и цената му е да остави Скарлет да върши всичко на своя глава. И понеже бе уморен, той си купи спокойствието на цената, продиктувана от нея. Понякога си мислеше, че си струва да се примирява само за да вижда усмивката й, когато отваряше входната врата в студената привечер и го целуваше по ухото, по носа или на друго някое неподходящо място, да почувства главата, морно отпусната на рамото му нощем под топлия юрган. Семейният живот можеше да бъде много приятен, когато всичко вървеше според прищевките на Скарлет. Ала покоят, който си бе извоювал, бе кух — само външното подобие бе запазено, защото бе заплатил за него с принципите си за допустимото и недопустимото в брака.

„Жената трябва да обръща по-голямо внимание на дома и семейството си, а не да митка нагоре-надолу като мъж — казваше си той. — Ако имаше поне едно бебе…“

Той се усмихваше винаги когато си помислеше за бебе, а често си мислеше по този въпрос. Скарлет изрично бе заявила, че не желае дете, ала бебетата обичайно идваха без специална покана. Доколкото на Франк му бе известно, много жени твърдяха, че не искат деца, но то се дължеше на чиста глупост и на страх. Ако Скарлет имаше дете, щеше да го обича и с удоволствие щеше да се заседява у дома си, за да се грижи за него, както всички майки. Тогава щеше да се види принудена да продаде дъскорезницата и на неговите проблеми щеше да бъде турен край. Децата именно правеха жените напълно щастливи, а Франк знаеше, че Скарлет не е щастлива. Колкото и да бе невеж по отношение на жените, не бе тъй сляп, че да не забелязва как на моменти тя е дори нещастна. Понякога се будеше нощем и чуваше тихото й хлипане, заглушено във възглавницата. Когато за първи път се бе събудил в тресящото се от нейното хълцане легло, бе я попитал тревожно: „Но какво ти е, захарче?“ Ала устата му бе мигновено затворена от страстното й възклицание: „Ах, остави ме на мира!“

Да, едно бебе би я направило щастлива и би отвлякло съзнанието й от нещата, щукнали в него съвсем не на място. Понякога Франк тежко въздишаше, тъй като си даваше сметка, че е уловил рядка тропическа птица с огнена окраска, пламтяща като скъпоценни камъни, когато и едно врабче би му свършило добра работа. То даже би му било от по-голяма полза.