Маргарет Мичъл
Отнесени от вихъра (34)

Глава XXXIV

На следващото утро слънцето ту грейваше, ту скриваше лице зад тъмните облаци, подгонени от острия вятър, който свиреше из къщата и разхлопваше рамките на прозорците. Скарлет изрече една кратка благодарствена молитва, задето дъждът от предишната нощ бе спрял, защото дълго лежа будна в леглото си, вслушана в него с отчаяната мисъл, че той ще съсипе кадифената й рокля и новата шапка. Ала щом зърна слънчевите лъчи, макар и грейващи мимолетно, настроението й се разведри. Едва се сдържаше да лежи, като се преструваше на отпаднала и кашляше пресипнало, додето изчакваше леля Пити, Мами и чичо Питър да излязат и да се запътят към дома на мисис Бонел. Щом портичката най-сетне се затръшна и тя остана сама в къщата, само с готвачката, която си пееше в кухнята, Скарлет скочи от леглото и откачи от закачалката в дрешника новата си рокля.

Сънят я бе освежил и възвърнал силите й, а от коравата студена бучка, заседнала в сърцето й, тя черпеше смелост. Предстоящото кръстосване на шпаги с един мъж, независимо кой бе той, мобилизираше борбените заложби на духа й и след дългите месеци на битки с неизброими премеждия тя се оживяваше от мисълта, че най-после се изправя срещу конкретен противник, когото може да обезвреди със собствени сили.

Беше й трудно да се облече без ничия помощ, ала най-после се справи и като сложи на главата си шапката с предизвикателните пера, изтича в стаята на леля Пити, за да се види в голямото огледало. Колко хубавичка беше! Петльовите пера й придаваха дързък вид, а под убито зеленото кадифе на шапката очите и светеха с омаен изумруден блясък. Роклята беше вълшебна — скъпа наглед, а в същото време тъй изискана! Чудесно беше отново да облече хубава дреха. Неизмеримо удоволствие й доставяше мисълта, че изглежда привлекателна и съблазнителна, и под влияние на внезапен порив се наведе напред и целуна отражението си в огледалото, а после се разсмя на глупавата си постъпка. Взе старовремския квадратен шал на Елен, за да се загърне с него, ала какъвто беше избелял, той не отиваше на свежия цвят на роклята и направо разваляше тоалета й. Скарлет отвори дрешника на леля Пити и извади една черна сукнена пелерина — тъничка есенна наметка, която Пити слагаше само в празник, и я облече. На ушите си закачи диамантените обици, които бе донесла от Тара, и отметна глава, за да види как й стоят. Приятното им звънтене погали слуха й и тя си отбеляза, че трябва често да отмята глава в присъствието на Рет. Играещите обици винаги привличаха мъжете и придаваха на момичето жизнерадостен вид.

Просто срамно бе, че леля Пити нямаше друг чифт ръкавици, освен тези, които бе сложила на пълничките си ръце! Една жена не можеше да се почувства истинска дама без ръкавици, ала Скарлет нямаше никакви, откакто бе напуснала Атланта. При това от дългите месеци изнурителен труд в Тара ръцете й бяха загрубели и съвсем не изглеждаха хубави. Тъй или иначе, нищо не можеше да се направи. Леля Пити имаше малък маншон от тюленова кожа и Скарлет щеше да скрие в него голите си ръце. Почувства, че именно той ще е последният завършващ детайл на елегантния тоалет. Никой, който я погледнеше сега, не би и предположил, че е затънала в немотия.

Много важно бе Рет да не се усъмни в нещо. Той трябваше да остане с впечатлението, че единствено нежни чувства я тласкат към него.

Скарлет слезе на пръсти по стълбите и се измъкна от къщата, додето нищо неподозиращата готвачка в кухнята продължаваше да си дере гърлото със своята песен. Тя забърза по улица Бейкър, за да избегне вездесъщите съседски погледи, и на Бръшлянената улица седна пред една изгоряла къща на четвъртития камък, който някога бе служил като стъпало за слизане от карета. Там зачака да мине някоя карета или двуколка, за да се качи. Слънцето ту се скриваше, ту се показваше иззад забързаните облаци и осветяваше улицата с лъжлива ярка светлина, в която нямаше никаква топлинка, а вятърът повяваше дантелата на дългите й гащички. Беше по-студено, отколкото очакваше, и когато нетърпеливо се загърна плътно в пелерината на леля Пити, цяла потрепера. Тъкмо когато бе решила вече да поеме пеш дългия път до лагера на янките, появи се разнебитена каруца, едвам теглена от едно старо муле. Караше я възрастна жена с обветрено лице, нахлупила опърпана шапка; от време на време смъркаше енфие. Тя отиваше в същата посока и неохотно качи Скарлет, ала бе очевидно, че не одобрява роклята, шапката и маншона й.

„Мисли ме за кокетка — каза си Скарлет. — Може би не е далеч от истината!“

Когато най-после стигнаха градския площад и пред тях се бялна високият купол на общината, тя поблагодари, слезе от каруцата и изпроводи с поглед селянката. Като се озърна предпазливо дали не я наблюдават отнякъде, пощипна бузите си да порозовеят и до болка изхапа устните си, за да станат червени. После поправи шапката си, приглади коса и огледа площада. Двуетажната община от червени тухли беше оцеляла след опожаряването на града, ала изглеждаше изоставена и запусната под сивото небе. Беше заобиколена с няколко редици войнишки бараки — опушени и опръскани с кал, заели целия квадратен площад, в центъра на който се издигаше самата сграда. Навсякъде се шляеха войници янки и Скарлет се озърна колебливо, твърде обезкуражена. Как щеше да открие Рет в този вражески лагер?

Като погледна към пожарната в дъното на улицата, видя, че широката сводеста врата беше затворена и здраво залостена с прът, а от двете страни на сградата напред-назад се разхождаха двама стражи. Рет беше вътре. Ала какво трябваше да каже на янките? И какво щяха да й отвърнат те? Тя разкърши рамене. Щом не се побоя да убие един янки, нямаше защо да се плаши да разговаря с някой друг янки.

Прекоси предпазливо калната улица, като стъпваше по наредените камъни, и продължи напред, додето не я спря единият от стражите, закопчал догоре синята си куртка, за да се предпазва от вятъра.

— Какво има, мадам? — гласът му звучеше с особен акцент, типичен за Средния запад, ала бе любезен и почтителен.

— Искам да се видя с един човек… Той е затворник.

— Не зная какво да ви кажа — отвърна войникът и се почеса по главата. — Много са строги, щом стане дума за посетители и… — Той млъкна и се взря в лицето и. — За Бога, мадам! Не почвайте да плачете! Идете до щаба и попитайте офицерите. Обзалагам се, че ще ви пуснат да го видите.

Скарлет, която нямаше никакво намерение да плаче, засия насреща му. Той се обърна към другия войник, който крачеше бавно и отмерено.

— Ей, Бил. Ела насам.

Войникът — едър мъж, сгушил глава в синята си куртка, откъдето стърчаха рунтави черни бакенбарди, прегази калта и дойде при тях.

— Заведи дамата в щаба.

Скарлет му благодари и тръгна след войника.

— Внимавайте да не си изкълчите крак, като стъпвате по тия камъни — предупреди я войникът и я прихвана за лакътя. — По-добре си вдигнете малко полите, та да не се изкаляте.

Гласът му имаше същия носов акцент, ала и той звучеше добродушно и приятно, а ръката му я подкрепяше уверено и същевременно почтително.

— Днес е страшен студ. Не е за дами да излизат навън — обади се придружителят й. — Вие отдалеко ли идете?

— О, чак от другия край на града — отвърна тя, стоплена от съчувствения му тон.

— В такова време и при тая грипна епидемия дамите ще сторят по-добре да си седят у дома — укорно продума войникът. — Ето го караулния пункт, мадам… Какво ви е?

— Тази къща… Тук ли е щабът ви? — Скарлет стоеше, втренчена в красивата старинна къща срещу площада, готова да се разплаче. През войната бе идвала на толкова много забави в този дом, а сега… сега над покрива се вееше голямо знаме на Съединените щати.

— Какво ви стана?

— Нищо… просто… просто… Познавах хората, които живееха тук.

— Да, това е лошо. Сигурно и те самите няма да познаят къщата си, ако я видят, защото отвътре е доста пострадала. Влезте сега, мадам, и попитайте за капитана.

Тя се заизкачва по стълбите, като милваше изпочупените бели перила, и отвори външната врата. Коридорът беше тъмен и студен като ветрилник, а един зъзнещ войник се бе сгушил до затворената двукрила врата на помещението, което в по-добри времена бе служило за трапезария.

— Искам да видя капитана — каза Скарлет.

Той разтвори вратата и тя влезе в стаята с разтуптяно сърце, с пламнало от смут и вълнение лице. Помещението бе задушно и лъхаше на спарено от димящия огън, към който се примесваше мирис на тютюн, кожени ботуши, влажни вълнени униформи и немити тела. Като през завеса, спусната пред очите й, отпред се мярнаха оголени стени със съдрани тапети, ред сини шинели и широкополи шапки, окачени на гвоздеи, буен огън, дълга маса, отрупана с листове хартия, и група офицери в сини униформи с месингови копчета.

Тя си пое дълбоко дъх и възвърна гласа си. Не биваше да позволи на тези янки да отгатнат, че се страхува. Трябваше да изглежда пленителна, безгрижна и спокойна…

— Капитанът, моля?

— Щом ви трябва капитан, аз имам такъв чин — обади се пълен мъж с разкопчана куртка.

— Желая да видя един затворник — капитан Рет Бътлър.

— Пак ли Бътлър? Този човек наистина се ползва с голяма известност — разсмя се капитанът и извади от устата си сдъвкана угарка от пура. — Вие роднина ли сте му, госпожо?

— Да… негова… негова сестра.

Той отново се засмя.

— Че много сестри имал. Ето и вчера идва една.

Скарлет се изчерви. Трябва да беше някоя от долните жени, с които Рет общуваше — вероятно онази Уотлинг. Янките си мислеха, че и тя е като тях. Това вече бе нетърпимо. Дори и заради Тара не можеше да стои тук ни минута повече и да се оставя да я обиждат. Тя се обърна към вратата и ядосано посегна към дръжката, ала друг един офицер бързо се приближи до нея. Беше млад и гладко избръснат, с весели добри очи.

— Почакайте, мадам, не искате ли да се постоплите край огъня? Ще ида да видя какво може да се направи. Как се казвате? Той не пожела да види онази… дама, която дойде вчера.

Тя се отпусна в предложения стол, втренчи се в дебелия капитан, който се сконфузи под погледа й, и съобщи името си. Приятният млад офицер наметна шинела си и излезе от стаята, а останалите се събраха около отдалечения край на масата, като си говореха тихо и прехвърляха листовете. Тя протегна доволно крака към огъня и чак сега усети колко са измръзнали и как постъпи недосетливо, дето не затисна с картон дупката на едната си пантофка. След известно време зад вратата се дочуха гласове и тя позна смеха на Рет. Вратата се отвори, нахлу студен повей и се появи Рет без шапка и с дълга наметка, небрежно прехвърлена през раменете. Беше мръсен, небръснат и без вратовръзка, но някак оживен въпреки неспретнатия си вид, а черните му очи радостно светнаха, щом я съгледа.

— Скарлет!

Хвана двете й ръце в своите и както винаги при допир с него тя почувства през тялото й да преминава топла, жизнена и вълнуваща тръпка. Преди да разбере намеренията му, той се наведе и я целуна по бузата, а мустаците му я погъделичкаха. Когато усети как тя се стресна и направи опит да се отдръпне от него, той я прегърна през раменете и промълви:

— Милата ми сестричка! — И се ухили насреща й, сякаш се наслаждаваше на нейната безпомощност да се противопостави на милувките му. Тя не можеше да не му се засмее в отговор при мисълта колко умело се е възползвал от създалото се положение. Какъв разбойник бе той! Затворът ни най-малко не беше го променил.

Дебелият капитан с пура в уста мърмореше на офицера с веселите очи:

— Това е абсолютно нарушение. Той не бива да напуска пожарната. Знаеш какви са нарежданията.

— За Бога, Хенри! Дамата ще се вкочани в онзи хамбар.

— Добре, добре, хайде! На твоя отговорност.

— Господа — обърна се Рет към тях, без да изпуска от прегръдката си раменете на Скарлет, — уверявам ви, че моята… сестра не ми носи нито трион, нито пила, за да ми помогне да избягам.

Всички се разсмяха, а през това време Скарлет бързо ги огледа. Господи, щеше да разговаря с Рет пред шестима офицери янки! Толкова опасен престъпник ли беше той, че не смееха да го изпуснат от очи? Като видя неспокойния й поглед, симпатичният офицер отвори една врата и пошушна няколко думи на двама редници, които веднага скочиха прави. След това взеха пушките си, излязоха в коридора и затвориха вратата след себе си.

— Ако желаете, можете да влезете в стаята на дневалните — предложи младият капитан. — И не се опитвайте да офейкате през другата врата. Хората ни са на пост точно пред нея.

— Виждаш ли какъв отчаян тип съм аз, Скарлет? — каза Рет. — Благодаря ви, капитане. Много сте любезен.

Той се поклони небрежно и като хвана Скарлет за ръката, подкани я да стане и я побутна към мрачното и нечисто помещение на дневалните. По-късно тя никога не можа да си припомни как изглеждаше стаята, освен че бе малка, тъмна и не особено топла, а по издрасканите стени бяха закачени изписани листове, както и че имаше столове със седалки от нещавена телешка кожа.

Щом затвори вратата, Рет бързо приближи и се наклони над нея. Тя предугади желанието му и веднага извърна глава, ала все пак му хвърли една предизвикателна усмивка.

— Не мога ли сега да ви целуна истински?

— По челото, като добро братче — отвърна тя смирено.

— Не, благодаря. Предпочитам да почакам, като се надявам на нещо по-добро. — Очите му потърсиха устните й и за миг се спряха на тях. — И все пак чудесно направихте, че дойдохте да ме видите, Скарлет. Вие единствена от почтените граждани ме посещавате, откакто съм арестуван, а в затвора човек почва да цени приятелските постъпки. Кога пристигнахте в града?

— Вчера следобед.

— И идвате още тази сутрин? Скъпа, вие сте невероятно добра. — Той й се усмихна и за първи път тя видя на лицето му изражение на открито задоволство. Тръпнеща в очакване, Скарлет се засмя вътрешно и сведе глава, за да покаже смущение.

— Естествено, дойдох веднага. Леля Пити ми каза снощи за вас и аз… аз просто не можах да мигна цяла нощ и все си мислех колко ужасно е това. Рет, толкова се измъчвам.

— Защо, Скарлет?

Каза го тихо, ала гласът му потрепваше и когато погледна мургавото му лице, тя не видя и следа от добре познатото скептично и подигравателно изражение. Пред открития му поглед отново сведе очи, този път истински смутена. Нещата вървяха дори по-добре, отколкото се бе надявала.

— Струваше си да попадна в затвора, за да ви видя отново и да чуя подобни думи от вас. Просто не можах да повярвам на ушите си, когато ми съобщиха името ви. Нали разбирате, изобщо не очаквах да ми простите за патриотичния изблик онази нощ край Ръф енд Реди. Мога ли да се надявам, че сте ми простили, щом сте тук?

Дори след толкова дълго време Скарлет усети как в гърдите й бликна гняв при мисълта за онази нощ, ала го потисна и отметна глава, а обиците и заиграха.

— Не, не съм ви простила — отвърна тя и се нацупи.

— Още една разбита надежда. И то след като се изправих на жертвения олтар на родината си, бих се бос в снега при Франклин и за всичките си усилия бях възнаграден с чудесна дизентерия.

— Не желая да слушам за вашата… вашите усилия — прекъсна го тя все още със сърдита гримаса, но в ъгълчетата на очите й играеха весели пламъчета. — Продължавам да си мисля, че онази нощ се държахте ужасно, и изобщо нямам намерение да ви прощавам. Да ме изоставите тъй, когато можеше да ми се случи какво ли не.

— Ала не ви се случи нищо. Виждате ли, доверието ми във вас беше оправдано. Знаех, че ще стигнете у дома си жива и здрава и че всеки янки, който се изпречи на пътя ви, хубавичко ще си изпати!

— Рет, защо, за Бога, сторихте такава глупост? Защо се присъединихте към армията в последния момент, когато беше известно, че ще ни разгромят? А колко зле се изказвахте за глупците, които отивали на война, за да бъдат убити!

— Пощадете ме, Скарлет! Споменът за тази постъпка ме кара да изгарям от срам.

— Е, радвам се да чуя, че поне се срамувате, задето тъй ме изоставихте.

— Не ме разбрахте. Със съжаление ще ви призная, че не съм изпитвал угризения, задето ви изоставих. Колкото до постъпването в армията… като си помисля само, че тръгнах с лъснати ботуши и бяла ленена риза, въоръжен само с чифт дуелни пистолети… Няма да забравя дългите километри през снега със скъсани ботуши, без палто и без нищичко за ядене… Не мога да си обясня защо не дезертирах. Беше чисто безумие от моя страна. Но явно, че това си е в кръвта на човека. Южняците никога не могат да устоят на една изгубена кауза. Както и да е, причините са без значение. Важното е, че съм опростен.

— Не сте. Вие сте жестокосърдечен. — Ала последната дума тя изговори тъй гальовно, сякаш казваше „любими“.

— Послъгвате ме нещо. Знам, че сте ми простили. Младите дами не се осмеляват да влязат току-тъй във вражески затвор, за да посетят един арестант, водени само от християнски чувства, нагиздени в кадифе, с пера и с маншон от тюленова кожа. Колко добре изглеждате, Скарлет! Слава Богу, че не сте в дрипи или в траур! До гуша ми дойде от жени във вехти старомодни дрехи и от този вечен траур. А вие сякаш слизате от парижка витрина. Завъртете се, скъпа, за да ви разгледам.

Значи той беше забелязал роклята. Рет никога не пропускаше да обърне внимание на такива неща. Тя се засмя, обхваната от приятна възбуда, и се завъртя на пръсти с разперени ръце, при което кринолинът й се вдигна и отдолу се показаха дългите, гарнирани с дантела гащички. Черните му очи я обхванаха от глава до пети с поглед, от който нищо не се изплъзваше — познатият й дързък и разсъбличащ поглед, — и както винаги, тя усети, че настръхва.

— Личи си, че хубавичко си живеете, пък и колко сте елегантна. На човек му иде да ви схруска. Ех, да не бяха отвън янките… Но сега, скъпа, сте в пълна безопасност. Седнете. Няма да си позволявам волности както при последната ни среща. — Той потърка бузата си с престорено разкаяние. — И все пак, Скарлет, признайте си, че онази нощ се държахте малко егоистично. Помислете си за всичко, което сторих за вас — рискувах живота си, откраднах кон, и то какъв! Втурнах се да защитавам славната ни кауза. И какво получих за всичките си старания? Само жестоки думи и една още по-жестока плесница.

Тя седна. Разговорът като че не отиваше в желаната насока. Когато я зърна, най-напред се държа много мило и сякаш искрено се зарадва на посещението й. Прояви се почти като нормално човешко същество, а не като вироглавия негодник, какъвто го познаваше.

— Винаги ли е нужно да получавате нещо за усилията си?

— Естествено. Би трябвало да знаете вече, че съм чудовищно себичен. Очаквам отплата за всичко, което давам.

При тази реплика в сърцето й пропълзя лек хлад, ала тя се окопити бързо и отново полюшна обиците си.

— Ах, Рет, не сте чак толкова лош. Просто ви харесва да се перчите.

— Бога ми, вие сте съвсем нов човек! — възкликна той и се разсмя. — Откъде тази християнска доброта у вас? Чрез мис Питипат научавах туй-онуй за живота ви, ала от думите й по нищо не личеше, че сте придобили тази женствена нежност. Разкажете ми повече за себе си, Скарлет. Какво правихте, след като се разделихме?

В сърцето й пламна някогашното раздразнение и враждебност, които той неизменно предизвикваше у нея, и на устните й напираха хапливи думи. Ала вместо да ги изрече, тя се усмихна и на страните й заиграха трапчинки. Той придърпа стола си към нейния и със спонтанна нежност помилва рамото й.

— О, аз съм много добре, благодаря, а в Тара вече всичко е наред. Разбира се, беше ни доста тежко, след като през имението минаха войниците на Шърман, ала те все пак не изгориха къщата, а и негрите спасиха по-голямата част от добитъка, като го подгониха в блатата. Миналата есен имахме добра реколта — двайсет бали. Естествено, това е нищо за възможностите на Тара, но полските ни работници са малко. Татко твърди, че догодина добивът, естествено, ще е по-голям. Ах, Рет, на село сега е страхотна скука! Представяте ли си, няма нито балове, нито градински увеселения и единствената тема на разговор е колко труден станал животът. Господи, омръзна ми до смърт! Миналата седмица почувствах, че вече не мога да издържам на това отегчение, и татко каза, че ми било нужно да се поразходя и да се позабавлявам. И тъй, дойдох тук, за да си ушия няколко рокли, а след това заминавам за Чарлстън, на гости на леля ми. Чудесно ще бъде пак да тръгна по балове.

„Ха така — с гордост си каза тя. — Представих го безгрижно, точно както трябва! Не сме чак толкова богати, но за бедност и дума не може да става.“

— Вие изглеждате прелестна в бални рокли, скъпа, но бедата е, че и сама го знаете! Вероятно единствената причина да тръгнете по гости е, че сте се наситили на тамошните красавци и сега търсите нещо ново из по-далечни места.

Скарлет си помисли, че за щастие Рет е прекарал няколко месеца в чужбина и едва наскоро се е върнал в Атланта. Иначе никога не би направил такова смешно изказване. Тя набързо прехвърли в ума си тамошните красавци — окъсаните озлобени Фонтейнови, младежите Мънроу, тънещи в нищета, и евентуалните поклонници от Джоунсбъро и Файетвил, които бяха тъй заети с оран, цепене на дърва и грижи за болни стари животни, че надали си спомняха за съществуването на балове и флиртове. Ала тя прогони тая мисъл и се изкиска уж смутено, сякаш признаваше, че нещата стоят точно тъй.

— Ами, ами, приказвате си само! — отвърна тя с пренебрежителна гримаса.

— Вие сте безсърдечно създание, Скарлет, ала може би това е част от очарованието ви. — Той се усмихна отново с познатия си маниер, като изви надолу едното ъгълче на устните си, ала тя знаеше, че й прави комплимент. — Не може да не ви е известно, че притежавате повече чар, отколкото би трябвало да позволява законът. Той влияе дори на мене, колкото и да съм закоравял. Често съм се питал какво има у вас, че не ми дава да ви забравя, след като познавам много жени и по-хубави, и безспорно по-умни, а боя се, и с по-висок морал, и по-добри от вас. Но, кой знае защо, винаги тъкмо вие сте в ума ми. Дори през месеците след капитулацията, докато бях във Франция и Англия и не ви бях виждал, нито чувал, пък и се радвах на обществото на много красавици, постоянно се сещах за вас и се питах какво ли правите.

За миг тя изпита възмущение, задето той си позволява да говори, че други жени са по-хубави, по-умни и по-добри от нея, ала гневът й се изпари пред задоволството, че си е спомнял нея и чара й. Значи не беше я забравил! Това щеше да улесни нещата. Пък и той се държеше добре — почти както един джентълмен би реагирал при подобни обстоятелства. Сега й оставаше само да насочи разговора към неговата личност, за да му намекне, че и тя не го е забравила, и после…

Нежно стисна ръката му и отново показа трапчинките си.

— О, Рет, лесно ви е да се шегувате с едно момиче като мене! Много добре знам, че откакто ме изоставихте онази нощ, нито веднъж не сте ме и споменали в мислите си. Не ме уверявайте, че сте се сещали за мене в компанията на всички ония хубави французойки и англичанки. Ала аз не дойдох тук, за да слушам лъжите ви. Аз дойдох… аз дойдох… защото…

— Защото?

— О, Рет, много съм разтревожена за вас! Толкова ме е страх! Кога ще ви пуснат от това ужасно място?

— Прави ми чест, че сте разтревожена. Не се знае кога ще изляза оттук. Вероятно когато обтегнат въжето докрай.

— Въжето ли?

— Да, оттук май ще изляза увиснал на въжето.

— Нали няма да ви обесят наистина?

— Ще го сторят като нищо, ако могат да намерят още някоя улика срещу мене.

— О, Рет! — извика тя, притиснала с ръка сърцето си.

— Ще ви бъде ли мъчно? Ако тъжите много за мене, ще ви спомена в завещанието си.

В тъмните му очи, насочени към нея, бликаше дързък смях и той стисна ръката й.

Завещанието му! Тя бързо сведе поглед от страх да не се издаде, ала, изглежда, не много бързо все пак, защото внезапно в изражението му блесна любопитство.

— Според янките завещанието ми ще бъде баснословно. В момента към моето финансово положение се проявява жив интерес. Всеки ден ме изправят пред нови и нови комисии за разпит и ми задават глупави въпроси. Носи се мълва, че съм задигнал легендарните милиони на Конфедерацията.

— А това… вярно ли е?

— Я виж какъв насочващ въпрос! Знаете не по-зле от мене, че Конфедерацията печаташе банкноти, които сега струват колкото стари вестници.

— А откъде имате парите си? Само от спекула ли? Леля Питипат казва…

— Какви провокационни въпроси задавате!

Проклет да е дано! Разбира се, той имаше тези пари. Тя бе тъй възбудена, че й стана трудно да запази нежния си тон.

— Рет, много се притеснявам, че сте тук. Смятате ли, че има начин да се измъкнете?

— Моят девиз е Nihil desperandum^[1].

— Какво пък означава това?

— Означава „може би“, моя невежа чаровнице.

Тя го погледна и пак сведе очи, като старателно трепкаше с гъстите си мигли.

— Ах, вие сте толкова умен и находчив, че няма да се оставите да ви обесят! Зная, че ще измислите някакъв хитър ход, за да ги принудите да ви освободят! А когато излезете оттук…

— Какво ще стане тогава? — меко попита той и се наведе към нея.

— Ами… аз… — тя успя да изобрази миловидно смущение и да се изчерви. Изчервяването не беше трудно, защото бездруго бе развълнувана, а сърцето й биеше силно като барабан. — Рет, ужасно съжалявам, задето… задето ви наприказвах такива думи оная нощ… сещате се де, край Ръф енд Реди. Аз бях… о, толкова бях уплашена и притеснена, а вие пък толкова… толкова… — Тя погледна надолу — мургавата му ръка стискаше здраво дланта й. — Тогава си мислех, че никога, никога няма да ви простя! Ала щом леля Пити ми каза вчера, че сте… че могат да ви обесят… у мене внезапно всичко се преобърна и аз… аз… — Тя му отправи бърз умолителен поглед и вложи в него страданието на едно разбито сърце. — Ах, Рет, ако ви обесят, ще умра! Не мога да го понеса! Разбирате ли, аз… — и тъй като не можеше да издържи повече на танцуващите ярки пламъчета в очите му, тя отново притвори клепачи.

„Още малко и ще се разплача — рече си тя с почуда и вълнение. — Дали да пророня вече и сълзи? Няма ли да изглежда по-естествено?“

— Боже мой, Скарлет, да не искате да кажете, че вие… — продума бързо той и рязко млъкна, а ръцете му тъй сграбчиха нейните, че тя усети болка.

Скарлет стисна клепачи, като се мъчеше да изцеди някоя сълза, но не забрави да извърне лице нагоре, за да може той по-лесно да я целуне. След миг устните му щяха да са върху нейните, тези корави и настоятелни устни, които тя внезапно си припомни тъй ясно, че почувства слабост. Ала Рет не я целуна. В гърдите й се надигна необяснимо разочарование и тя се осмели да разтвори леко клепачи и да го погледне. Тъмнокосата му глава бе сведена над ръцете й и докато го наблюдаваше, той повдигна едната и я целуна и като взе другата, допря я за миг до бузата си. Бе очаквала насилие и този нежен, пълен с обич жест я зашемети. Питаше се какъв ли е изразът на лицето му, ала не можеше да го зърне, защото главата му бе ниско наведена.

Тя бързо отмести взор, защото, ако я погледнеше неочаквано, щеше да види изражението й. Съзнаваше, че изпълнилото я тържество е изписано ясно в очите й. След миг той щеше да й направи предложение за женитба или поне да й се обясни в любов и тогава… Додето го наблюдаваше през спуснатите си мигли, той обърна ръката й нагоре и я целуна и в този момент внезапно ахна смаяно. Тя проследи погледа му и видя дланта си, видя я истински за пръв път от цяла година и сърцето й замря, сграбчено от леден страх. Това беше дланта на някоя непозната, а съвсем не нежната и пухкава ръчица на Скарлет О’Хара. Тази ръка бе загрубяла от тежка работа, загоряла от слънцето и обсипана с лунички. Ноктите бяха неравни и изпочупени, дланта беше покрита с дебели мазоли, а на палеца имаше незаздравяла рана от спукан мехур. Грозно лъщеше червеният белег — беше се опарила миналия месец, докато топеше мас. Тя го изгледа с ужас и преди да успее да помисли, стисна ръката си в юмрук.

Рет все още не вдигаше глава, та Скарлет не виждаше лицето му. Той безмилостно разтвори юмрука й, взе и другата й ръка и като ги постави една до друга, мълчаливо се втренчи в тях.

— Погледнете ме — каза той много тихо, когато най-после вдигна глава. — И оставете тази смирена физиономия.

Неохотно тя срещна погледа му с предизвикателно и едновременно сконфузено изражение. Черните му вежди бяха повдигнати, а очите му блестяха.

— Значи много добре я карате в Тара, тъй ли? Толкова много сте спечелили от памука, че сте тръгнали на дълги посещения. Какво правихте с тези ръце — орахте ли?

Тя се помъчи да ги издърпа, но Рет ги държеше здраво и прекарваше пръсти по мазолите й.

— Това не са ръце на дама — отсече той и ги запрати в скута й.

— Я престанете! — извика Скарлет и за миг изпита огромно облекчение, че най-после ще може да изкаже истинските си чувства. — На кой му влиза в работата какво правя с ръцете си?

„Каква глупачка съм — вбесена си рече тя. — Трябваше да взема на заем или дори да открадна ръкавиците на леля Пити. Само че нямах представа на какво са заприличали ръцете ми. Естествено, че Рет не би пропуснал да ги забележи. А сега не овладях нервите си и вероятно всичко развалих. Ах, как можа да се случи това, когато той бе на ръба на любовното обяснение!“

— Вашите ръце, разбира се, не ме засягат — студено отвърна Рет и се облегна небрежно на стола си със съвършено безизразно лице.

Значи той се канеше да й създава затруднения. Е, тя пък щеше да се държи кротко, колкото и да не й се нравеше, само и само да успее да превърне поражението си в победа. Може би щеше да успее с медени слова…

— Смятам, че е много грубо от ваша страна да отблъсквате тъй бедните ми ръце. И то само защото миналата седмица излязох на езда без ръкавици и ги разраних…

— На езда, по дяволите! — обади се той със същия равен тон. — С тези ръце сте работили… Черен, робски труд. Кажете ми истината. Защо ме излъгахте, че всичко е наред в Тара?

— Вижте, Рет…

— Хайде да си открием картите. Коя е истинската причина за вашето посещение? Със своето кокетничене едва не ме заблудихте, че изпитвате някакви чувства към мене, че ви е мъчно.

— Ах, но на мене ми е мъчно! Наистина…

— Никак не ви е мъчно. Пет пари не давате дали ще ме обесят. Това е тъй ясно изписано на лицето ви, както е ясен отпечатъкът на тежкия труд по ръцете ви. Вие искахте нещо от мене и ви бе наложително да го получите, след като сте се решили на целия този театър. Защо не дойдохте и не ми казахте направо какво желаете? Тогава щяхте да имате много по-голям шанс да го получите, защото, ако съществува добродетел у жените, която ценя, това е откровеността. А вие предпочетохте да дрънчите с обици, да се цупите и да се фръцкате като някоя проститутка, която подмамва клиент.

Той не повиши глас при последните си думи, нито наблегна на тях по някакъв начин, ала на Скарлет й се стори, че те изплющяха като бич, и с отчаяние видя как се сгромолясват мечтите й да получи от него предложение за женитба. Ако бе избухнал в ярост и бе показал наранена суета или пък я беше наругал, както би постъпил всеки мъж на негово място, тя щеше някак да се справи с положението. Ала мъртвешки тихият му глас я плашеше и Скарлет съвсем не знаеше какво да предприеме. Макар че бе затворник и в съседната стая бяха янките, тя внезапно си даде сметка колко е опасно да се опитваш да изиграеш Рет Бътлър.

— Май че паметта ми нещо се е повредила. Би трябвало да си припомня, че вие сте също като мене и че не вършите нищо без някаква скрита цел. Я да видим сега какво сте си наумили, мисис Хамилтън. Дали пък не сте изпаднали в такава заблуда, че да очаквате от мене предложение за женитба?

Лицето й пламна и тя не отговори.

— Възможно ли е да сте забравили често повтаряното ми твърдение, че нямам намерение да се женя?

Тъй като Скарлет мълчеше, той повтори неочаквано остро:

— Бяхте ли забравили? Отговорете ми.

— Не бях забравила — нещастно продума тя.

— Каква авантюристка сте ми вие, Скарлет! — надсмя й се той. — Веднага решихте да се възползвате от факта, че поради арестуването си съм лишен от женска компания, и очаквахте мигом да налапам въдицата.

„Ти това и направи — яростно си рече Скарлет — и ако не бяха ръцете ми…“

— По-голямата част от истината вече излезе наяве, всъщност известно е всичко освен мотива ви. Остава да си признаете честно, ако това изобщо ви е възможно, защо искахте да ме подмамите в брачен съюз.

В гласа му прозвуча мека, почти закачлива нотка и тя се окуражи. Може би не всичко беше изгубено. Естествено, бе разрушила всички надежди за брак, ала дори в отчаянието си беше доволна от това: в този безстрастен човек имаше нещо, което я плашеше, и при мисълта да бъде негова жена сега я обземаше паника. Ала ако действаше умно, ако заложеше на спомените и предизвикаше съчувствието му, може пък и да успееше да си издейства заем. На лицето й се появи примирено, по детски безпомощно изражение.

— О, Рет, вие толкова бихте ми помогнали… стига само да пожелаете да бъдете мил.

— Нищо не ми допада повече от това да бъда… мил.

— Рет, моля ви в името на старото ни приятелство да ми направите една услуга.

— Аха, дамата с мазолести ръце е на път да разкрие същността на мисията си. Боя се, че „посещение на болни и затворници“ не е вашето амплоа. Какво искате? Пари?

Резкият му прям въпрос разруши намеренията й да подходи към темата със заобикалки и трогателни подробности.

— Не бъдете лош, Рет — заумилква се тя. — Наистина ми трябват малко пари. Искам да ми заемете триста долара.

— Най-после разбрахме истината. На устата любовни думи, а в ума — пари. Съвсем по женски! Много ли се нуждаете от тази сума?

— О, да… Всъщност не е чак толкова наложително, но могат да ми влязат в работа.

— Триста долара. Това е солидна сума. За какво ви са?

— За да платя данъците на Тара.

— Значи искате да вземете пари на заем? Е, след като сте тъй делова, ще бъда делови и аз. Какво обезпечение ще ми предложите?

— Какво, какво?

— Обезпечение. Гаранция за моето вложение. Естествено, не ми се ще да изгубя завинаги тези пари. — Гласът му бе измамно благ, почти гальовен, но тя не забеляза подтекста. Може би все пак работата щеше да излезе на добър край.

— Обиците ми.

— Не се интересувам от обици.

— Ще ви дам документ за ипотека върху Тара.

— Но за какво ми е на мене стопанство?

— Ами бихте могли… бихте могли… Тя е много хубава плантация. Но аз бездруго ще ви върна парите. Ще ви се издължа от следващата реколта памук.

— Съмнявам се. — Той наклони назад стола и пъхна ръце в джобовете си. — Цената на памука спада. Времената са тежки и пари се печелят трудно.

— О, Рет, на вас просто ви се ще да ме подразните! Та вие имате милиони!

Той я огледа продължително с играещи в очите злоради пламъчета.

— Значи нещата при вас вървят добре и парите не са ви чак толкова нужни? Е, радвам се да чуя, че е така. Винаги съм доволен, когато старите ми приятели се нареждат в живота.

— Рет, за Бога… — подхвана тя и усети как смелостта и способността да се контролира я напускат.

— Говорете по-тихо. Надявам се, че не искате янките да ви чуят. Казвал ли ви е някой, че очите ви са като на котка? Сигурно светят в тъмното.

— Недейте, Рет. Ще ви кажа всичко. Парите ми трябват на всяка цена. Аз… аз ви излъгах, че всичко е наред при нас. А истината е, че по-зле не може и да бъде. Татко е… той е… не е на себе си. Държи се особено, откакто мама почина, и въобще не мога да разчитам на подкрепа от него. Напълно се е вдетинил. Нямаме нито един работник за памука, а гладни гърла — колкото щеш. Цели тринайсет души сме. Не стига това, ами трябва да плащаме и високи данъци. Всичко ще ви призная, Рет. В продължение на цяла година едва не умираме от глад. О, вие не знаете какво значи това! Няма начин да го знаете! Нито веднъж да не можеш да се нахраниш до насита, да ставаш гладен и да лягаш гладен. Нямаме топли дрехи и децата вечно мръзнат и боледуват…

— А откъде взехте тази хубава рокля?

— Уших я от една мамина завеса — отвърна тя, прекалено отчаяна, за да се помъчи да скрие този срам. — Глада и студа мога да понеса, ала сега… сега повишиха данъците ни. Трябва да се изплатят веднага. А аз нямам нищо освен една златна монета от пет долара. Налага се да намеря пари за тия данъци! Не разбирате ли? Не ги ли платя, ще загубя… ще загубим Тара, а това не бива да стане! Не мога да я дам!

— Защо не ми казахте всичко това още в самото начало, вместо да си играете с уязвимото ми сърце? Пред жените то лесно се разтапя. Не, Скарлет, няма да плачете. Опитахте всички трикове освен този, а мисля, че него не ще мога да понеса. И без това чувствата ми са изтерзани от откритието, че се домогвате до парите ми, а не до моята чаровна личност.

Тя си даде сметка, че Рет често изрича голи истини за себе си под формата на иронични забележки, засягащи други хора или него самия, и бързо го погледна. Дали наистина чувствата му бяха наранени? Изпитваше ли той обич към нея? Беше ли действително на границата да й направи предложение за женитба, когато бе видял ръцете й? Или пък само насочваше нещата към още едно от гнусните си предложения, каквито вече на два пъти й бе правил? Ако тя представляваше нещо за него, може би щеше да успее да го прилъже. Ала черните му очи я стрелкаха съвсем не любовно и той хитро се смееше.

— Не ми харесва вашата гаранция. Аз не съм плантатор. Какво друго можете да предложите?

Аха, най-после и до това се стигна. Кураж сега! Тя дълбоко си пое дъх и го погледна право в очите, вече без никакви преструвки и кокетство, мобилизирала духа си, за да се пребори с онова, от което най-много се страхуваше.

— Себе си.

— Нима?

Челюстта й се стегна, а очите й светнаха с изумруден блясък.

— Спомняте ли си онази вечер по време на обсадата, когато бяхме на верандата на леля Пити? Вие казахте… вие казахте тогава, че ме желаете.

Рет се облегна небрежно на стола си, вгледан в напрегнатите й черти, а мургавото му лице бе съвършено непроницаемо. В очите му проблеснаха слаби пламъчета, ала той не продума.

— Вие казахте… казахте, че никоя жена не сте пожелавали толкова силно, колкото мене. Ако все още ме искате, можете да ме имате. Рет, ще сторя всичко, което ми кажете, но напишете ми, за Бога, един чек за тия пари! Ще устоя на думата си. Кълна се. Няма да ви измамя. Ако искате, ще ви дам обещание в писмена форма.

Погледна я особено, все още с неразгадаемо изражение и додето му говореше припряно, Скарлет не можеше да разбере дали той се забавлява, или е отвратен. Поне да кажеше нещо, каквото и да е! Почувства, че бузите й пламват.

— Трябва да получа парите бързо, Рет. Иначе оня проклет надзирател на татко ще завладее плантацията, ще ни изгони на пътя и…

— Я почакайте. Какво ви кара да мислите, че все още ви желая? Откъде-накъде си въобразихте, че струвате триста долара? Повечето жени имат по-ниска такса.

Тя се изчерви до корена на косите си, почувствала, че унижението й е пълно.

— Защо правите това? Защо не пратите плантацията по дяволите и не идете да живеете у мис Питипат? Притежавате половината от къщата.

— За Бога! — извика тя. — Вие луд ли сте? Не мога да изоставя Тара. Това е моят дом. Няма да се откажа от него. Докато дишам, ще се боря, за да го спася!

— Ирландците са най-прокълнатата раса — заяви той, като спря да люлее стола си и извади ръце от джобовете си. — Те постоянно се вживяват в незначителни неща. Земята е едно от тях. А едно парче земя по нищо не се различава от друго. Нека се изясним, Скарлет. Идвате при мене с делово предложение — аз ще ви дам триста долара, а вие ще ми станете любовница.

— Да.

Сега, след като противната дума бе изречена, й поолекна и надеждата й отново се пробуди. Той бе казал „ще ви дам“. В очите му имаше сатанински блясък, сякаш безкрайно се забавляваше.

— И въпреки това, когато аз имах наглостта да ви направя същото това предложение, вие ме изгонихте от дома си. Нарекохте ме с десетина много обидни имена и споменахте мимоходом, че не искате да се сдобиете с „куп дечурлига“. Не че ви го натяквам, скъпа. Просто се учудвам на странностите в начина ви на разсъждение. Не бихте го направили за свое удоволствие, но сте съгласна да го извършите, за да се преборите с нищетата. Това доказва схващането ми, че всяка добродетел е просто въпрос на цена.

— О, как се задълбахте, Рет! Оскърбявайте ме, щом ви е приятно, но ми дайте парите.

Тя дишаше вече по-спокойно. С неговия характер Рет, естествено, щеше да я измъчва и обижда до крайност, та да си върне, задето навремето го отблъсна, както и за опита й да го изиграе преди малко. Ала тя щеше да го понесе. Всичко можеше да понесе. Тара заслужаваше всяка жертва. За един кратък миг в мечтите си тя се видя през лятото, легнала омаяна сред избуялата детелина на ливадата в Тара, загледана към синьото следобедно небе, осеяно със замъци и кули от стелещи се бели облаци, вдъхваща аромата на цветовете и заслушана в приятното жужене на пчелите. Усещаше като наяве следобедната тишина и далечното трополене на каруци, идващи от хълмистите червени полета. Да, Тара го заслужаваше, заслужаваше дори много повече.

Тя изправи глава.

— Ще ми дадете ли парите?

Рет сякаш изпитваше огромна наслада от това, което се разиграваше, и когато заговори, в тона му имаше бруталност, облечена в благи нотки.

— Не, няма — отвърна той.

В първия момент съзнанието й не успя да възприеме думите му.

— Не мога да ви ги дам, дори да исках. Нямам нито цент у себе си. В Атланта не държа нито долар. Пари имам, това е вярно, но не са тук. Не давам сведения къде са и колко са. Ала ако се опитам да напиша чек за някаква сума, янките ще се нахвърлят върху мене като вълци и тогава нито вие, нито аз ще можем да се доберем до парите. Нали разбирате?

Лицето й придоби грозен зеленикав оттенък и внезапно луничките се откроиха по носа й, а устата й се изкриви също както на Джералд, когато изпаднеше в безумна ярост. Скочи със сподавен вик, при който приглушеният говор в съседната стая внезапно секна. Бърз като пантера, Рет мигом се озова до нея и запуши здраво устата й с ръка, а с другата плътно обгърна кръста й. Тя почна яростно да се бори, като се мъчеше да го ухапе по ръката, да го ритне по крака, да изкрещи, та да излее гнева, отчаянието и омразата заради наранената си гордост. Гърчеше се и се извиваше рязко в желязната му хватка, сърцето й беше готово да се пръсне, а стегнатият й корсет се врязваше в гърдите й. Той я притискаше тъй здраво, тъй грубо, че й причиняваше болка, а ръката, запушила устата й, жестоко се впиваше в брадичката й. Лицето му бе побледняло под мургавия тен, от очите му лъхаха суровост и тревога, когато той я привлече плътно до гърдите си и седна на стола, а тя се загърчи в скута му.

— За Бога, мила! Спрете! Замълчете! Не бива да викате. Ако го сторите, те веднага ще нахълтат. Успокойте се. Нали не искате янките да ви видят в това състояние?

Беше й все едно кой ще я види, нищо не я вълнуваше освен яростното желание да го убие, ала внезапно усети силно прималяване. Не можеше да диша; задушаваше се в обятията му; корсетът я стягаше като желязна броня; ръцете му, обгърнали тялото й, я караха да се тресе от безсилен гняв и омраза. Гласът му, донасящ се до нея, изтъня и заглъхна, а надвесеното му лице плувна в мъгла, която ставаше по-плътна и по-плътна, додето накрая тя престана да го вижда — него и всичко останало.

Когато се върна в съзнание с няколко безсилни движения, почувства се просмукана от умора до мозъка на костите си, отпаднала и объркана. Беше се свлякла на стола и Рет я потупваше по китките, а черните му очи бяха тревожно вперени в лицето й. Симпатичният млад капитан се опитваше да налее в устата й бренди и бе изсипал част от него във врата й. Останалите офицери се суетяха безпомощно, като си шепнеха и размахваха ръце.

— Май че… май че съм припаднала — промълви тя и чу гласа си тъй отдалеко, че се уплаши.

— Изпий това — каза Рет, като пое чашата и я поднесе към устните й.

Сега тя се опомни и немощно го стрелна с очи, ала бе твърде уморена, за да изпитва гняв.

— Моля те, заради мене.

Скарлет отпи една глътка, задави се и се разкашля, но той отново допря чашата до устата й. Този път тя глътна повече и парливата течност внезапно изгори гърлото й.

— Мисля, че вече е по-добре, господа — обърна се Рет към офицерите. — Много ви благодаря. Не можа да понесе мисълта, че ще бъда обесен.

Доста притеснени, мъжете в сини униформи запристъпваха от крак на крак, а неколцина смутено се покашляха. Младият офицер се спря на вратата.

— Мога ли да помогна с още нещо?…

— Не, благодаря ви.

Той излезе и затвори вратата след себе си.

— Пийнете още малко — каза Рет.

— Не.

— Пийте.

Тя пое още една глътка и по тялото й плъзна топлина, а в треперещите й крака бавно започна да се възвръща сила. Тогава бутна чашата настрани и се опита да стане, ала той я задържа.

— Махнете си ръцете от мене. Отивам си.

— Не още. Почакайте малко. Може пак да припаднете.

— Предпочитам да припадна на улицата, отколкото да остана тук с вас.

— И все пак няма да допусна да припаднете на улицата.

— Оставете ме да си вървя. Мразя ви.

При тези думи на лицето му се появи бегла усмивка.

— Това е вече във ваш стил. Означава, че наистина сте вече по-добре.

За миг тя се отпусна неподвижно и се опита да привлече на помощ гнева си и да събере силите си. Ала чувстваше само непреодолима умора. Беше прекалено изтощена, за да изпитва омраза или да се вълнува от нещо. Поражението й тежеше като олово и смазваше духа й. Бе заложила всичко на една карта и бе загубила. Дори гордостта си не бе успяла да запази. И последната й надежда я бе довела до задънена улица. Това беше краят на Тара, краят за всички тях. Тя дълго лежа със затворени очи — чуваше край себе си тежкото му дишане, а погълнатият алкохол постепенно я сгряваше и възвръщаше силите й. Когато накрая отвори очи и го погледна, гневът отново се надигна в гърдите й. Извитите й вежди се смръщиха, а на устните на Рет се появи старата усмивчица.

— Ето че се оправихте. Отгатвам го по изражението ви.

— Разбира се, нищо ми няма. А вие, Рет Бътлър, сте най-омразното и противно същество на света! Знаели сте много добре какво ще кажа още щом започнах да говоря и сте знаели също тъй, че няма да ми дадете парите. И въпреки това ме оставихте да си приказвам. Можехте да ми спестите…

— Да ви спестя думите и да се лиша от удоволствието да чуя всичко това? Не познахте. Тук и бездруго имам твърде малко развлечения. Не помня откога не съм слушал нещо толкова забавно.

Рет се изсмя с резкия си подигравателен тон. Тогава Скарлет скочи отведнъж и грабна шапката си. Неочаквано той я хвана за раменете.

— Не тръгвайте още. Чувствате ли се достатъчно добре, за да си поговорим разумно?

— Пуснете ме да си вървя!

— Виждам, че се съвзехте. Тогава кажете ми ето какво: аз ли бях единственият, за когото бяхте заложили капан? — Очите му зорко и бдително следяха всяка промяна в лицето й.

— Какво искате да кажете?

— Аз ли бях единственият мъж, на когото се канехте да приложите вашата хитрост?

— Какво ви влиза в работата?

— Повече, отколкото допускате. Имаше ли други мъже в списъка ви?

— Не.

— Невероятно! Не мога да си представя, че точно вие не сте си оставили пет-шест души в резерв. Все някой би откликнал на интересното ви предложение. Толкова съм сигурен в това, че искам да ви дам един малък съвет.

— Не ви ща съветите.

— И все пак аз ще ви го дам. Друг подарък май не мога да ви направя. Изслушайте ме, защото съветът е добър. Когато се опитвате да получите нещо от мъж, не му го сервирайте като гръм от ясно небе, както постъпихте с мене. Постарайте се да бъдете по-тактична, по-прелъстителна. Ще постигнете по-добри резултати. Едно време тези неща ги владеехте до съвършенство. Ала сега, когато ми предложихте вашата… ъъ… гаранция срещу моите пари, бяхте жестока и безчувствена като пън. Очи като вашите съм виждал у противниците си по време на дуел, на разстояние двайсет крачки, и ви уверявам, че не е много приятно. Такива очи не могат да предизвикат плам в мъжкото сърце. Не е този начинът да се справяте с мъжете, скъпа. Забравяте някогашните уроци.

— Нямам нужда да ми казвате как да се държа — процеди тя и сложи шапката си. Чудеше се как му дава сърце да я взема на подбив тъй шеговито, след като примката бе на врата му и му бе известно собственото й плачевно положение. Тя дори не забеляза, че ръцете му са пъхнати в джобовете, стиснати до болка в юмруци, сякаш да се самонакаже за безсилието си.

— Горе главата! — подхвърли той, докато тя връзваше панделките на шапката си. — Ще дойдете на обесването ми и ще видите колко добре ще се почувствате. Тъй ще разчистите сметките си с мене, дори и днешната. А аз пък ще ви спомена в завещанието си.

— Благодаря, но за жалост обесването ви може да се забави и за данъците ще бъде твърде късно — отсече тя с внезапна злоба, която по нищо не отстъпваше на неговата, при това беше напълно искрена.