Маргарет Мичъл
Отнесени от вихъра (33)

Глава XXXIII

Когато на следващия следобед Скарлет и Мами слязоха от влака в Атланта, духаше остър студен вятър и надвисналите скупчени облаци бяха стоманеносиви. Гарата не беше построена наново след опожаряването на града, сажди и кал затрупваха почернелите руини, които бяха единственият белег за мястото на някогашната сграда. По силата на навика Скарлет се огледа за чичо Питър и каретата на леля Пити, защото през военните години, когато се бе връщала от Тара в Атланта, винаги бе посрещана от стария кочияш. Бързо се отърси от моментната заблуда, раздразнена от собствената си разсеяност. Естествено, Питър не можеше да ги чака, тъй като тя не бе известила леля Пити за пристигането си, пък и си спомни, че в едно от писмата си старата дама сълзливо описваше смъртта на коня, с който Питър се „сдобил“ в Мейкън, за да върне господарката си в Атланта след капитулацията.

Тя огледа изровеното и набраздено празно място около гарата с надежда да зърне някой стар приятел или познат с карета, който да ги закара до дома на леля Пити, ала не откри никого — нито бял, нито черен. Вероятно никой от старите й приятели вече не притежаваше карета, ако бяха верни сведенията от писмата на Пити. Времената бяха толкова тежки, че беше невъзможно да се изхранят и подслонят хората, а какво оставаше за животните. Повечето от приятелите на Пити, както и тя самата, вече се движеха пеша.

Имаше няколко каруци, в които качваха багаж от товарните вагони, и няколко окаляни кабриолета, на чиито капри седяха грубовати непознати мъже, а каретите бяха само две. Едната беше закрита, а другата — открита, и в нея седяха наконтена жена и офицер янки. При вида на униформата Скарлет се сепна. Макар леля Пити да беше писала, че в Атланта има гарнизон и улиците са пълни с войници, първата синя куртка, попаднала пред погледа й, я стресна и уплаши. Трудно й бе да си припомни, че войната е свършила и че този мъж няма да я преследва, за да я ограби и оскърби.

Мрачният безлюден перон й навя спомен за онова утро през 1862 година, когато пристигна в Атланта като млада вдовица, покрита в траур от глава до пети и бясна от отегчение. Припомни си колко задръстено с каруци, карети и линейки беше същото това място, каква врява се вдигаше: ругатни и викове на кочияши, шумни поздрави между приятели. Тя въздъхна с копнеж по приятната възбуда на военното време и от гърдите й се изтръгна повторна въздишка при мисълта, че трябва да върви пеша до къщата на леля Пити. Все пак се надяваше, че по Прасковената улица може да срещне някой познат, който да ги откара.

Докато се оглеждаше, до нея се приближи закритата карета и от капрата се надвеси негър на средна възраст.

— Карета, госпожо? Мога да ви откарам къдет щете за два долара.

Мами му хвърли унищожителен поглед.

— Я го виж, наемен кочияш! — промърмори тя. — Знаеш ли кои сме ние бе, черньо?

Мами беше робиня в селско имение, но не беше живяла винаги на село и знаеше, че нито една почтена жена не се вози в наето превозно средство, най-малко в закрита карета, без да е придружавана от роднина мъж. Дори присъствието на черна прислуга не удовлетворяваше задължителните условности. Като видя, че Скарлет разочаровано проследи каретата с очи, тя я изгледа строго.

— Да се махаме оттука, мис Скарлет! Наета карета и освободен негър — добре се подредихме, няма що!

— Не съм освободен негър! — разпалено запротестира кочияшът. — Аз съм собственос на старата мисис Талбът, тва е нейна карета и я карам да спечеля нещичко, та да поминем с господарката.

— Коя е пък таз мисис Талбът?

— Мисис Сузана Талбът от Милиджвил. Преместихме се тука, след кат убиха стария господар.

— Вие знаете ли я, мис Скарлет?

— Не — отвърна със съжаление Скарлет. — Познавам много малко хора от Милиджвил.

— Тогаз ще вървим пеш — отсече строго Мами. — Заминавай си, черньо.

Тя вдигна торбата, в която бе сложила новата кадифена рокля на Скарлет, шапката и нощницата й, и пъхна под мишница стегнатото вързопче, завито в шарена кърпа, съдържащо собствените й принадлежности, а после подкара пред себе си Скарлет през обширното разкаляно пространство, покрито със сажди. Колкото и да имаше желание да се вози в карета, Скарлет тръгна, без да спори, защото в сметките й не влизаше разправия с Мами. Още от предишния следобед, когато старата бавачка я бе заварила да сваля кадифените завеси, погледът й бе станал бдителен и изпълнен с подозрение, а това никак не се нравеше на Скарлет. Щеше да й бъде трудно да се отърве от настойничеството й и тя не възнамеряваше да допуска борбената кръв на Мами да кипне, додето не станеше крайно наложително.

Докато вървяха по тесния тротоар към Прасковената улица, Скарлет се оглеждаше наоколо си поразена и огорчена, защото Атланта й се струваше опустошена и съвсем различна от облика, запазен в спомените й. Минаха край хотел „Атланта“, където някога живееха Рет Бътлър и чичо Хенри. От красивата сграда бяха останали само почернели полусрутени стени. Складовете от двете страни на железопътната линия по протежение на половин километър, навремето пълни с тонове муниции и доставки за армията, не бяха възстановени и правоъгълните им основи злокобно зееха под притъмнялото небе. Без постройките и депото, което също бе унищожено, релсите се простираха оголени. Някъде тук, неразличими сред другите развалини, лежаха останки от собствения й склад, наследен от Чарлс. Чичо Хенри беше платил миналогодишните му данъци вместо нея. Трябваше някога да му върне този дълг. И това беше още една допълнителна грижа.

Когато свърнаха зад ъгъла и се озоваха на Прасковената улица, Скарлет погледна към площад „Петте ъгъла“ и извика смаяна. Въпреки разказа на Франк за зверското опожаряване тя никога не си бе представяла мислено гледката на това пълно разрушение. В съзнанието й свидният град все още си стоеше непокътнат, с нагъсто наредени магазини и работилници и красиви къщи. Ала Прасковената улица, открила се пред очите й в този миг, й изглеждаше тъй различна и непозната, сякаш я виждаше за пръв път. Калната улица, по която през войната се возеше с карета хиляди пъти, по която тичаше със сведена глава и подкосени крака, когато по време на обсадата наоколо й свистяха снаряди, тази улица, която зърна за последен път в зноя, суматохата и безумната тревога в деня на отстъплението, сега бе тъй неузнаваема, та чак й се доплака.

Въпреки че много нови сгради бяха изникнали през годината, след като армията на Шърман бе напуснала горящия град и конфедератите се бяха върнали в него, около Петте ъгъла все още имаше обширни празни пространства, осеяни с купища обгорели изпочупени тухли сред нахвърляни боклуци, изсъхнали бурени и запуснати живи плетове. Видя останки от няколко сгради, които си спомняше — тухлени стени без покриви, зеещи прозорци без стъкла, самотно стърчащи комини. Тук-там с радост съзираше по някой познат магазин, ненапълно разрушен от снарядите и пожара и впоследствие възстановен, тъй че по опушените стари стени се открояваха яркочервените нови тухли. Над входовете на новите магазини и по прозорците на новите кантори тя със задоволство откриваше имената на хора, които познаваше, но по-често имената й бяха неизвестни, особено по десетките фирми на лекари, адвокати и търговци на памук. След като знаеше едва ли не всички жители на Атланта, появата на толкова много чужди имена я угнети. Ала от друга страна, новите сгради по протежение на цялата улица повдигнаха духа й.

Десетки сгради, някои от тях на по цели три етажа! Явно навсякъде се строеше, защото, докато оглеждаше улицата и се мъчеше да свикне с облика на новата Атланта, тя дочуваше веселия шум на чукове и триони, виждаше издигнати скелета и мъже, които се катереха по стълби, понесли подставки с тухли на раменете си. Тя постоя тъй, вгледана в любимата улица, и очите й се навлажниха.

„Опожариха те и те сринаха до основи — помисли си тя. — Ала не успяха да те заличат. Това не беше по силите им. Ще израснеш отново, голяма и дръзка както преди!“

Докато вървеше по Прасковената улица, следвана от клатушкащата се Мами, тя установи, че тротоарите са все тъй оживени от забързани хора, както в разгара на войната — стълпотворение, накарало сърцето й да запее, когато бе пристигнала за пръв път на гости у леля Пити. И сега, както едно време, по пътя се движеха върволици от превозни средства, подскачащи из калните дупки, но ги нямаше конфедерационните линейки, и също толкова коне и мулета бяха привързани пред дървените навеси на магазините. Ала макар тротоарите да гъмжаха от народ, лицата, които виждаше пред себе си, й бяха също тъй непознати като фирмите над главата й — съвсем нови хора, грубовати на вид мъже и безвкусно облечени жени. Улиците бяха почернели от празноскитащи негри, които стояха облегнати на стените или седяха на бордюрите и зяпаха минаващите коли с наивното любопитство на деца, попаднали в цирк.

— Освободени селски негри — изсумтя Мами. — През живота си не са виждали свястна карета. Че и нахални ми се видят отгоре на сичко.

С това, че изглеждаха нахални, Скарлет се съгласи, защото забеляза колко нагло се взират в нея, но ги забрави начаса при повторното стъписване от вида на сините униформи. Градът беше пълен с войници янки — на коне, в армейски фургони или тръгнали пеша, мотаеха се из улиците или излизаха със залитане от кръчмите.

„Никога няма да свикна с тях — каза си тя, стиснала юмруци. — Никога!“ И подвикна през рамо:

— Побързай, Мами, да се измъкнем от тая тълпа.

— Сегичка, само да сритам таз черна отрепка, дет ми се мотае пред краката — високо отвърна Мами и размаха торбата срещу един млад негър, предизвикателно бавно крачещ пред нея, като го накара да отскочи встрани. — Хич не го харесвам тоз град, мис Скарлет. Натъпкан е с янки и с освободен черен измет.

— Там, където няма толкова много хора, е по-хубаво. Като стигнем до Петте ъгъла, ще е по-различно.

Те внимателно прекосиха улица „Дикейтър“ по хлъзгавите камъни, наредени като брод в калта, и продължиха по Прасковената улица през оредяващото множество. Когато стигнаха методистката църква, където в онзи далечен ден на шейсет и четвърта година Скарлет бе поспряла да си поеме дъх, останала без крака да търси доктор Мийд, тя се вгледа в нея и се изсмя мрачно. Зорките очи на Мами се взряха в лицето й недоумяващо и подозрително, ала любопитството й остана неудовлетворено. Скарлет си бе спомнила с презрение ужаса, обзел я през този ден. Чак зъбите й тракаха от страх — бе обезумяла от уплаха, ужасена от настъплението на янките, от приближаващото раждане на Бо. Сега се учудваше на този си страх, който й изглеждаше смешен и незначителен като уплахата на дете, стреснато от силен шум. Колко детински бе вярвала, че на света няма нищо по-ужасно от янките, пожара и поражението! Каква дреболия изглеждаше сега всичко това в сравнение със смъртта на Елен и безумието на Джералд, с глада, студа и изнурителния труд, с непрестанния кошмар, породен от липсата на сигурност. Колко лесно би събрала кураж сега пред настъпващата вражеска армия, ала как трудно бе да остане хладнокръвна пред опасността, заплашваща Тара! Не, тя никога повече нямаше да се бои от нищо освен от бедността.

По Прасковената улица се зададе закрита карета и Скарлет с нетърпение се приближи до бордюра, за да види дали човекът, който се возеше в нея, не й е познат, защото до къщата на леля Пити имаше още няколко пресечки. Двете с Мами проточиха шии, щом каретата се изравни с тях. Скарлет тъкмо се канеше с нагласена усмивка да извика за поздрав, когато на прозорчето се мярна една женска глава с яркочервена коса под скъпата кожена шапка. Внезапно Скарлет позна жената, както бе очевидно, че и нея самата са разпознали, и рязко отскочи назад. Беше Бел Уотлинг и Скарлет успя да зърне недоволно сбърчения нос, преди лицето отново да се скрие. Колко странно, още с пристигането си да срещне не друг, а Бел Уотлинг.

— Таз коя беше? — подозрително попита Мами. — Май ви позна, ама не щя да кимне. В живота си не бях виждала коса с такъв цвят. Даже у Тарлтъновите няма такваз. Види ми се… хм, кат да е боядисана!

— Боядисана е — кратко отвърна Скарлет и ускори крачка.

— Да не би да се познавате с жена, дет си бойдисва косите? Попитах ви коя е.

— Градската блудница — лаконично отсече Скарлет — и аз ти давам честна дума, че не се познавам с нея, затова млъкни най-после.

— Господи помилуй! — възкликна поразена Мами и докато изпровождаше каретата с поглед, изгарящ от любопитство, ченето й увисна. Откакто беше напуснала Савана заедно с Елен преди повече от двайсет години, тя не беше виждала проститутка и от все сърце съжали, че не разгледа Бел по-добре.

— Я ква се е наконтила, пък и каретата, и кочияша си ги бива — недоволно промърмори тя. — Ум не ми побира как Господ позволява паднали жени кат нея да си живеят живота, додет ний, почтените, гладуваме и ходиме голи и боси.

— Господ от години е престанал да мисли за нас — процеди Скарлет. — И да не си посмяла да ми кажеш, че мама ще се обърне в гроба при тия думи.

Искаше й се да гледа на Бел с презрение от висотата на своята порядъчност, ала някак не съумяваше. Ако плановете й сполучеха, щеше да се окаже на едно ниво с Бел, при това издържана от същия мъж. И макар че нито за секунда не съжали за решението си, почувства се притеснена, когато видя нещата в истинската им светлина. „Няма да мисля за това сега“ — побърза да си каже тя и отново ускори ход.

Минаха покрай мястото, където някога се издигаше къщата на Мийдови — от нея бяха останали единствено две каменни стъпала и пътека, която не водеше наникъде. От дома на семейство Уайтинг нямаше и следа. Бяха изчезнали дори основите и тухлените комини и все още личаха дирите на каруците, които бяха извозвали материала. Тухлената къща на Елсингови беше запазена, с подновен втори етаж и покрив. Домът на Бонелови, нескопосно боядисан и покрит с груби дъски, вместо с керемиди, все пак изглеждаше годен за обитаване въпреки порутения си вид. Ала в нито една къща не зърнаха лице на прозореца или фигура на предната веранда и Скарлет бе доволна от това. Сега нямаше желание да разговаря с никого.

Най-после се показа новият плочест покрив върху къщата на леля Пити, показаха се и стените от червени тухли и сърцето на Скарлет затупка учестено. Колко добър беше Господ, задето бе опазил този дом. Чичо Питър тъкмо излизаше от предния двор с пазарска кошница в ръка и като видя Скарлет и Мами да се задават, на черното му лице грейна широка усмивка.

„Толкова се радвам да го видя тоя стар глупак, та чак ми иде да го разцелувам“ — радостно си рече Скарлет и му извика:

— Тичай да намериш „шишето за несвяст“ на леличка, Питър! Това наистина съм аз — от плът и кръв.

 

 

Същата вечер на трапезата на леля Пити бяха поднесени неизбежните блюда — каша и сушен грах — и докато ядеше, Скарлет се зарече пред себе си те никога повече да не се появяват на масата й, щом веднъж се позамогне. Независимо от цената, която трябваше да плати, тя бе твърдо решена отново да си набави пари, и то повече, отколкото бяха нужни за данъците на Тара. Един ден щеше да разполага с много пари, а как ще ги придобие, беше без значение. Защото бе готова и на убийство, за да ги има.

В трапезарията, осветена от жълтия пламък на лампата, тя разпита Пити за финансовото й положение, като се надяваше, противно на всякаква логика, че семейството на Чарлс може би ще е в състояние да й заеме парите, от които се нуждае. Въпросите й не бяха зададени много тактично, ала леля Пити бе толкова доволна, че може да си поприказва със своя роднина, та дори не го забеляза. Тя със сълзи на очи се впусна да описва премеждията си в най-големи подробности. Просто не знаела къде се били дянали фермите, градската собственост и парите й, но вече ги нямало. Така поне й казал братът Хенри. Той не успял да плати данъците за имуществото й. Заяви, че всичко освен къщата, в която живее, е изгубено, без да се сети дори, че тази къща никога не е била нейна, а обща собственост на Мелани и Скарлет. Братът Хенри едва успял да плати данъците за нея. Дават й по малко пари всеки месец колкото да преживява и макар да й било много унизително да приема помощ от него, нямала избор.

— Братът Хенри казва, че не знаел как да свърже двата края с цялата отговорност, която носел, и при тези високи данъци, но той, разбира се, лъже. Има куп пари, само че не иска да ми даде.

Скарлет знаеше, че чичо Хенри не лъже. Няколкото писма, които бе получила от него във връзка със собствеността на Чарлс, го доказваха. Старият адвокат се бореше самоотвержено да запази поне къщата и парцела на бившите складове, та да остане поне нещичко за Уейд и Скарлет. Тя знаеше, че той покрива данъците й с цената на много лишения.

„Естествено, че той няма пари — мрачно си каза Скарлет. — Значи зачертавам от списъка си него и леля Пити. При това положение остава само Рет Бътлър. Налага се да действам, няма как. Но сега не бива да мисля за това… Трябва да я накарам да заговори за Рет, за да мога между другото да й предложа да го покани утре.“

Тя се усмихна и хвана между дланите си пълничките ръце на леля Пити.

— Мила леличко, хайде да не говорим повече за потискащи неща. Да забравим парите и да си поприказваме за по-приятни работи. Трябва да ми кажеш всички новини за старите познати. Как са мисис Мериуедър и Мейбъл? Чух, че онзи, дребният креол на Мейбъл, се прибрал жив и здрав. Какво правят Елсингови, доктор Мийд и мисис Мийд?

Питипат се разведри при промяната на разговора и бебешкото й лице престана да се гърчи в плачливи гримаси. Тя даде подробен отчет за старите съседи — какво правели, с какво се обличали, какво ядяли и какво мислели. В ужасни краски описа как преди Рене Пикар да се завърне, мисис Мериуедър и Мейбъл били принудени да пекат сладкиши и да ги продават на войниците янки, за да се препитават. Нечувано! Понякога в задния двор на Мериуедърови се събирали по двайсетина янки и чакали да се изпекат сладкишите. Сега, след като Рене се прибрал, всеки ден карал един стар фургон до лагера на янките и продавал кейкове, плодов пай и дребни сладки. Мисис Мериуедър казвала, че когато поспечели пари, ще отвори в града сладкарска работилница. Пити не искала да я упреква, но все пак… Заяви, че самата тя по-скоро щяла да гладува, отколкото да върти търговия с янките. Нейният принцип бил да отправя презрителен поглед на всеки срещнат войник и да минава на отсрещната страна на улицата по възможно най-обидния начин, макар че в дъждовно време това било крайно неудобно. Доколкото Скарлет можа да схване, мис Пити намекваше, че е готова на всякакви жертви, за да се покаже предана на Конфедерацията, та дори обувките си да изкаля.

Мисис Мийд и докторът изгубили дома си при опожаряването на града и нямали нито пари, нито душевни сили да се заловят за строеж след смъртта на Фил и Дарси. Мисис Мийд казвала, че вече не й трябва дом, защото какъв щял да бъде този дом без деца и внучета в него? Били много самотни и отишли да живеят у Елсингови, които ремонтирали повредената част на къщата си. Мистър и мисис Уайтинг също имали стая там, а и мисис Бонел възнамерявала да се премести при тях, ако успеела да даде под наем собствената си къща на един офицер янки и семейството му.

— Но как се сместват? — възкликна Скарлет. — Само Елсингови са трима…

— Мисис Елсинг и Фани спят в гостната, а Хю се е сврял в една стаичка на тавана — обясни Пити, която знаеше как са се подредили всичките й приятели. — Скъпа, крайно ми е неприятно да говоря за това, но… мисис Елсинг ги нарича „гости срещу заплащане“, а всъщност — Пити понижи гласа си — те са си чисто и просто наематели. Мисис Елсинг е притежателка на пансион! Не е ли ужасно?

— Намирам, че е чудесно — отсече Скарлет. — Ех, да можехме и ние в Тара да имаме „гости срещу заплащане“ през последната година вместо безплатни наематели. Може би сега нямаше да сме толкова бедни.

— Скарлет, как можеш да говориш тъй? Клетата ти майка сигурно ще се обърне в гроба само ако си помислиш да вземаш пари за дължимото гостоприемство на Тара! Разбира се, мисис Елсинг просто бе принудена, защото съвсем не можеха да свържат двата края, макар че тя се залови да бродира, Фани да рисува върху порцелан, а Хю да цепи дърва по къщите. Представяш ли си — Хю да цепи дърва! А тъй мечтаеше да стане добър адвокат! Чак ми се доплаква, като виждам докъде изпаднаха нашите момчета!

Скарлет се сети за дългите редове памук под нажеженото бакърено небе на Тара и за болките в гърба, когато се бе превивала над храстчетата. Припомни си как стискаше грубите дръжки на плуга в неопитните си изранени ръце и си каза, че Хю Елсинг не заслужава по-специално снизхождение. Каква наивна стара глупачка беше Пити и колко странно, че въпреки цялата разруха около нея продължаваше да живее под стъклен похлупак.

— Щом не му харесва да цепи дърва, защо не стане адвокат? Да не би да е прекратена адвокатската практика в Атланта?

— О, скъпа, точно тъй! Не е прекратена ни най-малко. Всъщност тези дни всеки съди някого. След опожаряването границите между имотите бяха заличени и никой не знае точно къде започва и свършва парцелът му. Ала от тези дела не може да спечели нищичко, защото хората нямат пари да платят. Тъй че Хю предпочита да цепи дърва… Ах, без малко да забравя! Писах ли ти за това? Фани Елсинг се омъжва утре вечер и ти, разбира се, трябва да присъстваш. Мисис Елсинг много ще се радва, ако идеш, след като си в града. Надявам се, че имаш и друга рокля освен тази. Миличка, съвсем не искам да кажа, че тази не е много приятна, но… как да ти кажа, изглежда малко износена. О, имаш и по-хубава, така ли? Много се радвам, защото това ще бъде първата истинска сватба в Атланта след падането на града. После ще има торта, вино и танци, макар че се чудя как Елсингови могат да си го позволят с тяхната бедност.

— Как тъй Фани реши да се омъжи? Смятах, че след като Далас Маклюър бе убит при Гетисбърг…

— Скъпа, не бива да упрекваш Фани. Не всеки запазва верността си към мъртвите, както ти към бедния Чарлс. Я чакай, как ли му беше името? Никак не помня имена — Том не знам си кой. Познавах добре майка му, бяхме заедно в девическия пансион „Ла Грейндж“. Тя беше Томлисън по фамилия, а майка й — ох, как беше… Пъркинс… Паркинс? Паркинсън! Точно тъй. От Спарта. Много добро семейство и все пак… Е, знам, че не бива да го казвам, ала не разбирам как Фани събра кураж да се омъжи за него!

— Да не би да пие?…

— Господи, съвсем не! По характер е чудесно момче, ала работата е там, че през войната е бил ранен от избухнал снаряд и краката му са нещо пострадали, та заради това… заради това… Много ми е неприятно да употребявам тази дума, но истината е, че ходи като разчекнат. Твърде неприлично на вид… Накратко, неприятно е да го гледаш. Не ми е ясно защо тя трябваше да се омъжва за него.

— Момичетата все трябва да се омъжат за някого.

— Това съвсем не е задължително — отвърна Пити наперено. — Аз не се омъжих.

— О, мила, аз нямах предвид тебе! Всички знаят с какъв успех си се ползвала сред мъжете и все още се ползваш. Ами че старият съдия Карлтън и сега въздиша по тебе, докато аз…

— Ах, престани, Скарлет! Тоя стар глупак! — изкиска се Пити и доброто й настроение се възвърна. — И все пак, както я харесваха, Фани можеше да си намери по-добра партия, освен това не вярвам да обича тоя Том не знам си кой. Едва ли е прежалила Далас Маклюър, но тя съвсем не е като тебе, миличка. Ти остана вярна на скъпия Чарлс, макар че поне десет пъти имаше случай да се омъжиш повторно. С Мели често сме си приказвали колко тачиш паметта на съпруга си, въпреки че хората те смятат за безсърдечна кокетка.

Скарлет подмина тази нетактична откровеност и продължи изкусно да подпитва Пити ту за един, ту за друг приятел, а вътрешно изгаряше от нетърпение разговорът най-после да се обърне към Рет. За нищо на света не можеше направо да отвори дума за него толкова скоро след пристигането си. Така можеше да насочи вниманието на старата дама в нежелана посока. Щеше да има достатъчно материал, който да възбуди подозренията на Пити, ако Рет откажеше да се ожени за нея.

Леля Пити щастливо бъбреше, по детински доволна, че има публика. Атланта била за окайване, споделяше тя, поради безобразията на републиканците. Гадостите им нямали край, а най-лошото било, че пускали разни мухи на черните.

— Скъпа моя, те искат да разрешат на черните да гласуват! Чувала ли си по-голяма нелепост? Макар че… отде да зная… Като се замислям сега, струва ми се, че чичо Питър има повече ум в главата си от всеки републиканец, когото съм срещала, а и по-добри обноски. Ала, разбира се, чичо Питър е твърде добре възпитан, за да пожелае да гласува. Самата мисъл за това обаче напълно размъти главите на черните. Някои от тях станаха твърде нагли. Човек не може да е сигурен за живота си, ако замръкне на улицата, а дори и посред бял ден избутват дамите от тротоара в калта. Ако някой възпитан господин се осмели да протестира, арестуват го и… Ах, скъпа, казах ли ти, че капитан Бътлър е в затвора?

— Рет Бътлър!

Въпреки поразяващата новина Скарлет бе благодарна, че леля Пити й спести необходимостта сама да спомене името му.

— Да, моля ти се! — от възбуда страните на Пити поруменяха и тя се надигна в креслото си. — Докато ние с тебе седим тук и си приказваме, той лежи в затвора, понеже убил един негър. А може и да го обесят. Представи си само — да обесят Рет Бътлър!

Дъхът на Скарлет секна и тя се вторачи в старата дама, която очевидно остана доволна от въздействието на съобщението си.

— Още не са доказали вината му, ала е факт, че някой е убил този негър, задето оскърбил бяла жена. Янките са разтревожени, защото напоследък бяха убити много от по-безогледните негри. За капитан Бътлър няма доказателства, но те искат да накажат някого за назидание — така казва доктор Мийд. Докторът смята, че ако го обесят, това ще бъде първото справедливо действие на янките, но аз просто не зная какво да мисля… Ами че капитан Бътлър беше тук само преди седмица и ми подари чудесна яребичка. Питаше за тебе и спомена, че май нещо те бил обидил по време на обсадата и се страхувал да не би никога да не му простиш.

— Колко дълго ще остане в затвора?

— Никой не знае, но може би все пак няма да успеят да докажат, че той е извършил убийството. Всъщност янките много не ги е грижа дали човек е виновен или не — важното е някой да бъде обесен. Доста са разтревожени — леля Пити понижи глас — от появата на ку-клукс-клан. При вас има ли такова нещо? Скъпа, уверена съм, че има, ала Ашли сигурно не иска да ви плаши вас, момичетата. Членовете му трябва да пазят строга тайна. Нощем се разхождат облечени като привидения и преследват „торбаланковците“, които присвояват пари, и самозабравилите се негри. Понякога само ги подплашват и ги предупреждават да напуснат Атланта, но ако не се вразумят, нашибват ги с камшици, а… — Пити вече шепнеше — понякога ги убиват и оставят труповете на видно място, като им забождат бележка с името на ку-клукс-клан… Янките са много разгневени и искат да използват някого за назидание… Ала Хю Елсинг разправя, че не вярва да обесят капитан Бътлър, защото янките си мислели, че той знае къде са парите, а не иска да каже. Опитват се да измъкнат нещичко от него.

— Парите ли?

— Ама ти не знаеш! Аз не ви ли писах? Скъпа моя, все забравям, че в Тара сте живи погребани. Целият град се разбръмча като кошер, когато капитан Бътлър се върна с чудесен кон и карета и с джобове, натъпкани с пари, додето всички ние се чудехме какво ще ядем на следващия ден. Хората бяха просто побеснели, задето един изпечен спекулант, който през цялото време е говорил отвратителни неща за Конфедерацията, има толкова много пари, а всички останали тънат в нищета. Всеки умираше от любопитство да разбере как е успял да запази парите си, но никой нямаше смелост да го попита… освен мене де, а той само се засмя и каза: „Бъдете уверена, че не по честен път.“ Нали знаеш колко е трудно да измъкнеш някоя смислена приказка от него.

— Какво чудно има — той натрупа богатството си по време на обсадата…

— Разбира се, гълъбче, но само част от него, а тя е нищожна в сравнение с онова, което притежава. Всички, включително и янките, вярват, че има милиони долари в злато, които са принадлежали на конфедерационното правителство и са били скрити някъде.

— Милиони ли? И то в злато?

— Ами къде мислиш, гълъбче, е отишло златото на Конфедерацията? Някой го е взел и най-вероятно този някой е капитан Бътлър. Янките мислеха, че го е задигнал президентът Дейвис при бягството си от Ричмънд, ала когато го хванали, бедният човечец нямал нито цент. Когато войната свърши, оказа се, че хазната е празна, и всички смятат, че неколцина от онези, които минаваха през блокадата, са пренесли всичко тихомълком.

— Милиони в злато? Но как…

— Че капитан Бътлър не натовари ли хиляди бали памук на конфедерационното правителство, за да ги продаде в Англия и Насо? — тържествуващо попита Пити. — Прекара не само своя памук, а и този на правителството. А знаеш ли каква е била цената на памука през войната? Давали са колкото поиска доставчикът. Той беше упълномощен от правителството да продава памука, а с парите да купува оръжие и да ни го докарва. Когато блокадата се затегна, той вече не можеше да пренася оръжие и надали е похарчил и една стотна от печалбите. Тъй че капитан Бътлър и други подобни нему са внесли милиони долари в английски банки в очакване блокадата да се поохлаби. Не ми разправяй, че са записали тези пари на името на Конфедерацията, а не на свое собствено. Внесли са ги на свое име и те още си стоят там… От капитулацията насам всички само за това говорят и строго упрекват контрабандистите, а янките сигурно са дочули мълвата, защото уж арестуваха капитан Бътлър за убийството на онзи негър, а все го разпитвали да каже къде са парите. Работата е там, че средствата на Конфедерацията сега принадлежат на янките — поне те така смятат. Ала капитан Бътлър отвръщал, че нищо не знае… Доктор Мийд казва, че трябвало да го обесят въпреки всичко, защото един крадец и използвач само бесилка заслужавал… Ама ти защо си тъй особена, скъпа? Да не ти е зле? Дали не те разтревожих с моите приказки? Зная, че едно време ти беше поклонник, ала мислех, че отдавна си го забравила. Аз лично никога не съм го одобрявала, защото той си е голям калпазанин…

— Нямам нищо общо с Рет Бътлър — с усилие продума Скарлет. — По време на обсадата, след като ти замина за Мейкън, ние с него се скарахме. Къде… къде се намира сега?

— В пожарната до площада.

— В пожарната ли?

Леля Пити кръшно се разсмя.

— Да, в пожарната. Янките я използват като военен затвор. Войниците са разквартирувани в бараки по площада около сградата на градската управа, а пожарната е тъкмо насреща, та там сега се намира капитан Бътлър. Знаеш ли, Скарлет, вчера чух нещо невероятно забавно за него. Забравих кой ми го каза. Нали знаеш колко много държи той на външния си вид — истинско конте е, а откак бил задържан, в пожарната не му позволявали да се къпе. Той всеки ден настоявал, че има нужда от баня, и най-после вчера под конвой го извели от килията му на площада, а там било сложено едно дълго корито за водопой на коне, където в една и съща вода се бил изкъпал целият полк! Казали му, че може да се изкъпе в него, ала той отказал и заявил, че предпочита собствената си южняшка мръсотия пред мръсотията на янките, а пък…

Скарлет чуваше, че веселото бърборене на старата дама продължава, но думите престанаха да достигат до съзнанието й. А там се въртяха само две мисли — Рет беше много по-богат, отколкото се бе надявала, и сега се намираше в затвора. Фактът, че е в затвора и току-виж го обесят, донякъде променяше облика на нещата, в смисъл, че положението й не изглеждаше вече толкова мрачно. Твърде малко се трогваше от опасността, заплашваща Рет. Нуждата й от пари бе тъй належаща и отчаяна, че нямаше кога да се притеснява за неговата орисия. Пък и отчасти споделяше мнението на доктор Мийд, че той си заслужава бесилката. Мъж, който си бе позволил да изостави сама жена през нощта, притисната между две армии, и бе хукнал да се сражава за една изгубена вече кауза, наистина трябваше да бъде обесен… Ако успееше някак да се омъжи за него, докато беше в затвора, след екзекуцията му милионите щяха да бъдат само нейни. Ако пък бракът се окажеше невъзможен, вероятно щеше да уреди получаването на заем срещу обещание за женитба, когато бъде освободен, или обещание за… О, за каквото му бе угодно! А обесеха ли го, никога нямаше да й се наложи да се разплаща.

Въображението й се разпали при мисълта, че може да остане вдовица при благоприятната намеса на правителството на янките. Милиони долари в злато! Щеше да ремонтира Тара, да наеме работници и да засее огромни пространства с памук. Щеше да разполага с хубави дрехи и всякакви лакомства за ядене и не само тя, а и Сюелин, и Карийн. За Уейд щеше да има топли дрешки и гувернантка, и силна храна, за да се загладят хлътналите му бузки, а после щеше да го прати в университет, вместо да расте дрипав и невеж като някой беден фермер. За Джералд щеше да се погрижи добър лекар, а колкото до Ашли — какво ли не би сторила тя за Ашли!

Внезапно монологът на леля Пити секна и когато гласът й прозвуча въпросително: „Да, Мами?“ — Скарлет се отърси от мечтателния си унес и видя Мами, застанала на вратата с пъхнати под престилката ръце и бдителен, пронизващ поглед. Тя се запита колко ли дълго Мами е стояла там и какво е успяла да чуе и забележи. Вероятно нищо не бе пропуснала, ако се съдеше по пламъчето, играещо в очите й.

— Мис Скарлет ми се види уморена. Май по-хубаво е да си ляга вече.

— Уморена съм наистина — отвърна Скарлет, като се надигна от мястото си и срещна погледа на Мами с безпомощно детинско изражение, — а и май се разболявам. Лельо Пити, нали няма да се сърдиш, ако утре си остана в леглото и не тръгна с теб по гости? На гости мога да ида винаги, а толкова ми се ще утре вечер да бъда на сватбата на Фани! Ако настинката ме пипне по-здраво, няма да мога да ида. А един ден в леглото ще бъде чудесно лечение.

В погледа на Мами се появи известна загриженост, когато попипа ръцете на Скарлет и се взря в лицето й. Тя наистина не изглеждаше добре. Възбудата, причинена от мислите й, внезапно бе угаснала и тя трепереше пребледняла.

— Душичке, ръцете ти са лед студени. Ела да си легнеш, пък аз ще ти сваря чайче и ще ти туря топла тухла, та да се изпотиш.

— Колко съм недосетлива! — възкликна пълната старица, като скочи от стола си и помилва Скарлет по рамото. — Бъбря ли, бъбря, а не виждам, че ти е зле. Миличка, утре ще си лежиш през целия ден и ще се наприказваме на воля… Ах, какво говоря! Не мога да остана с тебе. Обещах на мисис Бонел утре да поседя при нея. Болна е от грип, а също и готвачката й. Толкова се радвам, че си тук, Мами. Утре трябва да дойдеш с мене и да ми помогнеш.

Мами припряно побутваше пред себе си Скарлет по тъмните стълби и мърмореше недоволно нещо за студени ръце и тънки обувки, а Скарлет изглеждаше кротка като агънце, додето вътрешно бе изпълнена от задоволство. Ако успееше и занапред да приспива подозренията на Мами и да се измъкне от къщата на сутринта, всичко щеше да се нареди. Тогава можеше да иде в затвора на янките и да види Рет. Докато се изкачваше по стълбите, зачу се далечен гръмотевичен тътен и застанала на добре познатата площадка, Скарлет си помисли, че този звук много прилича на оръдейните залпове по време на обсадата. Тя потръпна. През целия й живот гръмотевиците щяха да й припомнят оръдията на войната.