Маргарет Мичъл
Отнесени от вихъра (31)

Глава XXXI

В един студен януарски следобед на 1866 година Скарлет седеше в кабинета и пишеше писмо на леля Пити, в което за десети път подробно обясняваше защо нито тя, нито Мелани и Ашли могат да се върнат в Атланта и да живеят с нея. Пишеше нетърпеливо, защото знаеше, че леля Пити ще прочете само началните редове и начаса ще се захване да хленчи в ново писмо: „Но мене ме е страх да живея самичка!“

Ръцете й бяха измръзнали и тя спря, за да ги разтърка и да намести по-удобно краката си, омотани в стара завивка. Подметките на чехлите й съвсем се бяха протрили, та тя си бе направила стелки от парчета килим. Така поне не стъпваше направо на пода, макар че пак й беше студено. Същата сутрин Уил бе завел коня в Джоунсбъро, за да го подковат. Скарлет си каза мрачно, че нещата очевидно отиват на зле, щом конете си имат подкови, а пък хората шляпат боси.

Отново взе перото, за да продължи писането, но го остави на бюрото, когато чу, че Уил влиза през задната врата. Потропването на дървения му крак се чу из вестибюла и секна пред кабинета. Тя го изчака да отвори вратата, но след като от негова страна не последва никакво движение, го повика. Той влезе и се изправи пред нея със зачервени от студа уши и разрошена розовееща коса, а на устните му играеше слаба невесела усмивка.

— Мис Скарлет — обърна се Уил към нея, — с колко пари в брой разполагате точно?

— Да не би да си намислил да се жениш за мене заради парите ми, Уил? — малко троснато подхвърли тя.

— Не, просто исках да знам.

Скарлет го погледна въпросително. Надали говореше сериозно, той въобще така си се държеше. Тя почувства все пак, че нещо не е наред.

— Имам десет долара в злато — отвърна тя. — Последните от портфейла на оня янки.

— Няма да стигнат, мис Скарлет.

— За какво да стигнат?

— За данъците.

Той докуцука до камината, наведе се и протегна над огъня почервенелите си ръце.

— Какви данъци? — възкликна тя. — За Бога, Уил! Нали ги платихме вече?

— Да, ала те казват, че не сме платили достатъчно. Дочух го днес в Джоунсбъро.

— Нищо не разбирам, Уил. Обясни ми по-точно.

— Хич не ми е драго да ви тревожа след всички ядове, дето ви минаха през главата, ама трябва да ви го кажа. Говори се, че доста има да доплащате. Обложили са Тара със страшно високи данъци — по-високи, да му се не види, отколкото на всички други плантации в окръга.

— Но те не могат да ни карат да плащаме допълнително, след като вече сме се издължили.

— Мис Скарлет, вие не ходите често към Джоунсбъро и съм доволен, че е тъй. Напоследък туй място стана много неподходящо за дами. Но ако ходехте, щяхте да знаете, че там върлува една шайка републиканци, пребоядисани^[1] и „торбаланковци“^[2]. Могат да накарат човек да се пръсне от яд. Да не ви разправям за негрите, дето избутват белите хора от тротоарите и…

— Но какво общо има това с нашите данъци?

— Ей сега ще разберете, мис Скарлет. Онез негодници, кой знае защо, тъй са надули данъците на Тара, че ще речеш, реколтата е поне хиляда бали годишно. Като научих за това, взех, че се позавъртях из кръчмите, та да подочуя какво се говори, и разбрах, че някой си бил наумил да купи Тара на ниска цена, ако вие не успеете да платите допълнителните данъци, и шерифът ще я продаде на търг. А то всички знаят, че не можете да ги платите. Не съм съвсем сигурен кой е кандидатът да купува. Не можах да разбера. Ама смятам, че оня поплювко Хилтън, дето се ожени за мис Катлийн, знае, щото се захили гадно, като се опитах да измъкна нещичко от него.

Уил седна на канапето и разтърка осакатения си крак. Той го болеше в студено време, а дървената протеза бе неудобна и не лягаше добре. Скарлет го гледаше като обезумяла. Как можеше той да се държи тъй безгрижно, когато й съобщаваше за смъртната присъда на Тара! Да бъде продадена на търг! Къде щяха да се дянат те? Тара да иде в чужди ръце! Не, това беше немислимо!

Тя бе дотолкова погълната от грижата да осигури реколта от плантацията, че почти не обръщаше внимание какво става във външния свят. Сега, след като разполагаше с Уил и Ашли да вършат работата, свързана с пътувания до Джоунсбъро и Файетвил, тя рядко напускаше имението. И както в предвоенните времена бе оставала глуха към бащините си приказки за война, тъй и сега почти не слушаше разговорите на Уил и Ашли около масата относно започналото преустройство на Юга. То се знае, известно й бе за пребоядисаните — южняци, които заради изгодата се бяха писали републиканци, както и за „торбаланковците“ — онези янки, които като лешояди се бяха спуснали към Юга след поражението, понесли всичко, което притежават, в една преметната през рамо торба. А с Бюрото на новоосвободените вече бе имала няколко неприятни сблъсъка. Дочула бе също, че някои от освободените негри са станали твърде нагли. Последното й се струваше направо невероятно, защото никога в живота си не беше срещала негър, който да се държи нагло.

И все пак Ашли и Уил се стараеха да скрият много неща от нея. Несгодите на войната бяха последвани от още по-мъчителния период на преустройство, ала двамата мъже се споразумяха да не отварят дума за по-тревожните подробности, когато обсъждат положението вкъщи. А когато Скарлет си направеше труда да се заслуша в приказките им, повечето от тях влизаха през едното й ухо и излизаха през другото.

Чувала бе Ашли да казва, че на Юга се гледа като на завоювана провинция и че в основата на политиката на завоевателите лежи отмъщението. Ала изказвания от този род бяха съвсем непонятни за Скарлет. Политиката беше мъжка работа. Уил бе споменавал пред нея мнението си, че Северът изглежда няма намерение да позволи на Юга да се изправи на крака. Ала Скарлет смяташе, че това се дължи просто на навика на мъжете постоянно да си измислят глупави тревоги. Що се отнасяше до нея, янките веднъж бяха опитали безуспешно да я смажат, тъй че нямаше да сполучат и при повторен опит. Истината беше в едно — да работи като бясна и да не се тревожи за управлението на янките. В края на краищата войната беше свършила.

Скарлет не съзнаваше, че всички правила на играта са променени и че честният труд вече не гарантира справедливо възнаграждение. На практика в Джорджия бе въведена военна диктатура. Войниците на янките бяха пръснали гарнизоните си из целия щат и Бюрото на новоосвободените, което бе поело пълната власт, създаваше закони и наредби за своя лична изгода.

Това Бюро, организирано от федералното правителство, за да се погрижи за някогашните роби, които бездействаха и бяха твърде възбудени, бе привлякло в селата и градовете хиляди негри от плантациите. То им осигуряваше прехрана, додето те се шляеха и набираха злоба срещу бившите си господари. Началник на местното бюро бе едновремешният управител на Джералд, Джонас Уилкърсън, а негов помощник беше Хилтън — съпругът на Катлийн Калвърт. Двамата старателно разпространяваха слуха, че южняците и демократите са готови при първа възможност да възвърнат робството и че единственият изход негрите да избягнат тази опасност е защитата, осигурявана им от Бюрото и Републиканската партия.

Уилкърсън и Хилтън говореха на новите си приятели, че с нищо не отстъпват на белите и че скоро смесените бракове ще бъдат разрешени, че владенията на плантаторите ще се разделят и всеки негър ще получи по четирийсет акра и едно муле. Те подклаждаха смут сред новоосвободените с разкази за жестокости, извършени от белите, и в околността, която тъй дълго се бе славила с патриархални отношения между роби и господари, покълна омраза и недоверие.

Бюрото бе подкрепяно изцяло от военните, издали сума противоречиви разпоредби, за да държат изкъсо победените си врагове. Човек лесно можеше да попадне в затвора дори само за презрително отношение към служителите на Бюрото. Бяха оповестени военни наредби относно обучението, здравното обслужване, вида на копчетата по дрехите, продажбата на стоки и какво ли още не. Уилкърсън и Хилтън имаха властта да се намесват във всяка сделка на Скарлет и да определят цените на всичко, което тя продава или разменя.

За щастие Скарлет рядко се срещаше с тези двама мъже, защото Уил я беше убедил да го остави да се занимава с търговията, докато тя ръководеше работата в плантацията. С благия си и кротък нрав той бе изглаждал на няколко пъти трудности, възникнали по тази причина, без да й споменава нищо. Уил умееше да намери общ език с „торбаланковците“ и янките, щом това се налагаше. Ала възникналото ново препятствие беше твърде голямо, за да може да се справи с него сам. Повишените данъци и опасността да им отнемат Тара бяха въпроси, за които следваше Скарлет да бъде уведомена, и то незабавно.

Тя бе отправила към него горящ поглед.

— По дяволите тия янки! — раздаде се гневният й вик. — Не им стига, че ни съсипаха и ни докараха до просешка тояга, а сега насъскват срещу нас разни мошеници.

Войната беше свършила, беше обявен мир, но янките все още можеха да я ограбват, да я карат да гладува, дори да я изпъдят от дома й. А тя като някоя глупачка бе вярвала през изминалите изтощителни месеци, че само ако успеят да издържат до пролетта, всичко ще се нареди. Унищожителната вест, донесена от Уил след една цяла година изнурителен труд и постоянно отсрочвани мъгляви надежди за бъдещето, напълно я съкруши.

— Ах, Уил, а аз си мислех, че с примирието е дошъл и краят на неволите ни.

— Не е тъй, госпожо. — Уил вдигна издълженото си грубовато лице и я изгледа продължително и внимателно. — Неволите ни едва сега започват.

— Колко пари искат за допълнителните данъци?

— Триста долара.

В миг тя онемя. Триста долара! Със същия успех можеха да й поискат и три милиона.

— Ами тогава… тогава — почна да заеква тя, тогава трябва да съберем отнякъде триста долара.

— Да, госпожо. Ама май по-лесно дървеният ми крак ще цъфне и ще върже.

— Ах, Уил! Те не могат да обявят Тара за продан! Ами че…

В кротките му очи тя прочете омраза и горчивина, каквито никога не бе очаквала да съзре.

— Не могат ли? Не само могат, но и ще го сторят, при това с удоволствие! Мис Скарлет, цялата ни страна отива по дяволите, ще ме прощавате за израза. Тез „торбаланковци“ и пребоядисаните отрепки мога да гласуват, а повечето от нас, демократите, нямат право. Ни един демократ в тоз щат не може да гласува, ако в данъчните списъци е речено, че доходите му през шейсет и пета година са надвишавали две хиляди долара. По тоз начин изключват хора като баща ви, мистър Тарлтън, мъжете от семейство Макрей и момчетата Фонтейн. Нямат право да гласуват също онез, дето през войната са имали чин от полковник нагоре, а аз ловя бас, госпожо, че в никой щат няма толкоз много полковници, колкото в нашия. Нямат право да гласуват и хора, които са били на държавна служба при конфедерационното правителство, и туй изключва всички, от нотариусите до съдиите, а то е пълно с такива. В действителност тъй са я измайсторили таз амнистиционна клетва, че никой, който е представлявал нещо преди войната, не може да гласува — нито изучените, нито личните, нито богатите.

Ха! Аз мога да гласувам, ако положа пущинската им клетва! През шейсет и пета нямах пукната пара и то се знае, не съм бил нито полковник, нито друга някаква клечка. Само че няма да дам клетва. Туй ще стане, като си видят ушите без огледало! Ако янките бяха повели нещата както трябва, щях да приема тяхната клетва за вярност, но не и сега. Могат да ме включват в Съюза, но не и да ме „преустройват“. Хич никога да не гласувам повече, пак няма да положа таз клетва… Ама отрепки като Хилтън; мошеници като Джонас Уилкърсън, бели бедняци като Слатъриеви и такива, дето не влизат в сметката, като Макинтош — те могат да гласуват. Тъкмо те управляват сега. И ако им е скимнало десет пъти да ви увеличат данъците, ще го направят като нищо. По същия начин ако негър убие бял човек, няма да го обесят или… — Той замълча смутен и двамата едновременно си спомниха за случилото се със самотната бяла жена в една уединена ферма край Лъвджой. — Тез негри могат да правят каквото си щат с нас, а Бюрото ги подкрепя и войниците с пушките са зад гърба им, пък ние дори нямаме право на глас.

— Право на глас ли! — извика тя. — За Бога, Уил, какво общо има гласуването с всичко това? Сега говорим за данъците… Уил, всички знаят колко хубава плантация е Тара. Можем да я ипотекираме за сума, която ще е достатъчна да платим данъците, щом това се налага.

— Мис Скарлет, да сте глупачка — не сте, ама понякога говорите тъкмо като такваз. Че кой може да ви заеме толкоз пари срещу ипотека? Кой, кажете ми, освен „торбаланковците“, които се мъчат да ви отнемат Тара? Земя има всеки, но тя не дава доходи. Не можете да получите пари срещу земя.

— Останаха ми ония диамантени обици, които взех от убития янки. Можем тях да продадем.

— Мис Скарлет, че кой в нашия край има пари за обици? Хората нямат с какво да си купят месо, та що остава дрънкулки. Щом имате десет долара в злато, аз ви уверявам, че сте направо заможна в сравнение с повечето съседи.

Между двамата отново се възцари мълчание и Скарлет се усети тъй, сякаш с главата си трябваше да пробие каменен зид. А през последната година й се бе наложило да се блъска в много каменни зидове.

— Какво ще правим сега, мис Скарлет?

— Не зная — вяло отвърна тя и почувства, че всичко й става безразлично. Този каменен зид й беше дошъл пряко сили и тя внезапно изпита такава умора, че чак костите я заболяха. Защо й трябваше да работи, да се трепе и да се блъска? Изглежда на края на всяка битка я причакваше поражението, за да се подиграе с нея.

— Не зная — повтори тя. — Но ти не казвай на татко. Това може да го разтревожи.

— Няма.

— Каза ли вече на някого?

— Не, дойдох право при вас.

Тя мислено отбеляза, че щом имаше лоша вест, винаги пристигаха право при нея, а това вече я бе уморило до смърт.

— Къде е мистър Уилкс? Може би той ще има някакво предложение.

Уил я погледна внимателно с кротките си очи и тя почувства, както още в деня на пристигането на Ашли, че всичко му е ясно.

— В овощната градина е, дялка колове за оградата. Чух брадвата му, когато прибирах коня. Само че и той няма повече пари от нас.

— Не мога ли просто да се посъветвам с него, щом така съм решила? — сряза го тя и се изправи, като подритна старото одеяло, увито около глезените й.

Без да се засегне, Уил продължи да разтърква ръцете си над огъня.

— По-добре си вземете шала, мис Скарлет. Страшен студ е навънка.

Но тя излезе без шала си, защото той беше на горния етаж, а толкова много искаше да сподели бедата си с Ашли, че не можеше да се бави.

Колко хубаво щеше да бъде, ако го свареше сам! Откакто се бе завърнал, нито веднъж не бе говорила насаме с него. Винаги бе заобиколен от няколко души, а Мелани не го оставяше нито за миг и все го попипваше по ръкава, сякаш да се увери, че наистина е до нея. При този щастлив собственически жест у Скарлет се надигаше всичката враждебност и ревност, притъпена през месеците, когато смяташе Ашли за мъртъв. Сега бе твърдо решена да го види насаме. Този път никой нямаше да й попречи да говори с него без свидетели.

 

 

Тя тръгна през овощната градина под голите клони на дърветата и влажните бурени под тях измокриха краката й. Чуваше звънтящите удари на брадвата, с която Ашли цепеше на тънко довлечените от блатото дънери. Възстановяването на оградите, които янките бяха изгорили във веселбата си, беше дълга и трудна задача. Тя си помисли изтощена, че всички задачи са дълги и трудни и че цялото това бъхтене я е съсипало и й е дошло до гуша. Поне Ашли да бе неин съпруг вместо на Мелани, каква наслада би изпитала да иде при него, да положи глава на рамото му, да се наплаче и да прехвърли бремето си върху неговите плещи, а той да го поеме по мъжки.

Тя заобиколи наровите дръвчета, чиито голи клони се огъваха от студения вятър, и го видя да избърсва чело с опакото на дланта си, облегнат на дръжката на брадвата. Беше облечен в окъсания си панталон от домашно тъкан плат и в една от ризите на Джералд, която в доброто старо време баща й слагаше само за официални случаи — цялата в басти, възкъса за настоящия си собственик. Сакото си бе окачил на един клон, защото работата го разгорещяваше, и тъкмо бе спрял да отдъхне за миг, когато тя приближи.

При вида на одрипавелия Ашли и на брадвата в ръцете му в сърцето й бликна неудържима любов към него и ярост към несправедливата съдба. Тя не можеше да понесе тази гледка — нейният галантен и безупречен Ашли да ходи в дрипи и да върши черна работа. Ръцете му не бяха създадени за труд, а стройното му тяло трябваше да носи само тънко сукно и най-фин лен. Господ му бе отредил да живее в голям дом, да разговаря с приятни хора, да свири на пиано и да пише красиви, но за нея напълно лишени от всякакъв смисъл творения.

Тя можеше да понесе, че вижда собственото си дете в престилчици, скърпени от чували, а сестрите си в стари, избелели памучни рокли, можеше да приеме обстоятелството, че Уил работи повече от кой да е полски роб, но с Ашли това не биваше да се случи. Той бе твърде изискан и тъй свиден на сърцето й. По-скоро сама би цепила дънери, отколкото да гледа как Ашли го върши, защото изпитваше безмерно състрадание към него.

— Казват, че Ейб Линкълн започнал кариерата си като дървар — каза той, щом тя се приближи до него. — Помисли си само до какви върхове мога да стигна!

Скарлет се начумери. Той винаги пускаше подобни шеги по повод техните несгоди. За нея това бяха безкрайно сериозни неща и понякога почти се дразнеше от забележките му.

Без никакъв увод му предаде сбито и лаконично новината, донесена от Уил, и докато говореше, изпита облекчение. Разбира се, той щеше да даде някое полезно предложение. Ашли не каза нищо, но когато я видя, че трепери, взе сакото си и го наметна върху раменете й.

— Е, какво — попита Скарлет най-после, — смяташ ли, че можем да потърсим отнякъде пари?

— Да — отвърна той, — но откъде?

— Ами аз тебе питам — подразни се тя. Чувството на облекчение, последвало изливането на тревогите й, бе изчезнало. Дори да не можеше да помогне, поне да кажеше нещо утешително като например: „О, тъй много съжалявам!“

Той се усмихна.

— През всички тези месеци, откакто се прибрах, съм чул само за един човек, който действително разполага с пари — Рет Бътлър.

Предишната седмица леля Пити беше писала на Мелани, че Рет се е върнал в Атланта с карета, теглена от два хубави коня, и джобове, натъпкани със зелени долари. Намекваше обаче, че той най-вероятно не ги е придобил по честен път. Леля Пити си имаше теория, която намираше доста поддръжници в Атланта, а именно, че Рет е успял да се измъкне с легендарните милиони от хазната на Конфедерацията.

— Да не говорим за него — отсече Скарлет. — Това е най-долното нищожество на света. Какво ще стане с нас?

Ашли остави брадвата и зарея поглед, а очите му сякаш бродеха из някаква далечна страна, където тя не можеше да го последва.

— Питам се — промълви той — не само какво ще стане с нас, в Тара, а какво ще стане с всички хора в Юга.

Скарлет изпита желание да отвърне остро: „По дяволите всички хора в Юга! Сега става дума за нас!“ — ала премълча, защото я налегна умора, по-силна от всякога.

— В крайна сметка ще се случи онова, което става винаги при крушението на една цивилизация. Умните и смели хора ще пробият, а онези, които не притежават тези качества, ще бъдат отхвърлени. Но ако за нас това далеч не е удобно, поне ще ни е интересно да наблюдаваме този Götterdämmerung.

— Какво, какво?

— „Залезът на боговете“. За беда ние, южняците, се мислехме за богове.

— О, господи, Ашли Уилкс! Не ми дрънкай разни глупости, когато ние сме тези, които ще бъдат отхвърлени!

Изглежда най-после до съзнанието му достигна, че тя е в състояние на крайно изтощение и напълно обезсърчена, защото се съвзе от унеса си, пое нежно ръцете й и като ги обърна с дланите нагоре, се вгледа в мазолите й.

— За мене това са най-красивите ръце на света — продума той и леко целуна двете й длани. — Красиви са, защото са силни и всеки мазол е един медал, Скарлет, всеки мехур по тях е отличие за храброст и себеотрицание. Те са загрубели заради всички нас — заради баща ти, момичетата, Мелани, бебето, негрите и мен. Скъпа моя, знам какво си мислиш в този момент. Казваш си: „Ама че глупак! Седнал да ми говори за мъртви богове, когато живи хора са в опасност.“ Не е ли тъй?

Тя кимна, изпълнена с желание Ашли да държи вечно ръцете й, ала той ги пусна.

— Дойде при мен с надеждата, че ще ти помогна някак. Но аз не мога да ти помогна.

Очите му бяха изпълнени с горест, когато погледна към брадвата и струпаните дънери.

— Останах без дом и съм лишен от богатството си, което приемах като нещо съвсем естествено и дори не съзнавах, че го притежавам. Освен това в този свят съм неспособен за нищо, защото светът, към който принадлежах, изчезна. Не мога да те подкрепя, Скарлет, освен като се постарая да усвоя някои умения и в най-добрия случай се превърна в непохватен фермер. А това няма да ти помогне да запазиш Тара. Не мисли, че не си давам сметка в какво жалко положение сме, след като живеем от твоето благодеяние… Да, да, Скарлет, точно така е. Никога няма да мога да се отплатя за онова, което стори за мене и семейството ми от чисто благородство и добрина. С всеки изминал ден го осъзнавам по-ясно. И с всеки изминал ден разбирам колко съм безпомощен да се справя с това, което се стовари на главите ни… С всеки ден ужасният ми стремеж да бягам от действителността ме затруднява все повече да приема открито новите обстоятелства. Разбираш ли какво искам да ти кажа?

Тя кимна. Всъщност нямаше ясна представа за значението на казаното от него, но задъхано се стремеше да улови думите му. За пръв път Ашли споделяше мислите си, в които потъваше, когато изглеждаше тъй безкрайно далеч. Това я вълнуваше, защото създаваше у нея чувството, че той е на границата да й направи някакво съкровено признание.

— Това мое нежелание да застана лице в лице с неподправената действителност е истинско проклятие. Преди войната за мен животът не бе по-реален от театър на сенките. Аз го предпочитах такъв. Не обичам очертанията на нещата да са прекалено резки и отчетливи. Харесвам ги малко разлети и замъглени.

Той млъкна и на устните му се появи слаба усмивка, а раменете му потрепераха от студа, проникващ през тънката риза.

— Иначе казано, аз съм страхливец, Скарлет.

Приказките му за театър на сенките и за някакви си замъглени очертания не й говореха нищо, ала последните му думи бяха казани на разбираем за нея език. Тя знаеше, че те не са верни. У него нямаше и следа от страхливост. Всяка жилчица в стройното му тяло свидетелстваше за поколения смели и юначни мъже, чиято кръв той бе наследил, при това Скарлет знаеше наизуст героичните му подвизи през войната.

— Какво говориш? Един страхливец може ли да изкачи оръдието на хълма в битката при Гетисбърг и да поведе войниците в атака? Самият генерал щеше ли да напише писмо на Мелани за страхливец? Ами…

— Това не е смелост — уморено я прекъсна той. — Сражението е като шампанско — замайва еднакво бързо главите и на герои, и на страхливци. На бойното поле всеки глупак може да прояви храброст, защото там или си смел, или си мъртъв. Аз говоря за друго. Това малодушие, от което страдам, е много по-лошо, отколкото да побегнеш при първия залп на оръдието.

Изговаряше думите бавно и мъчително, като че те го нараняваха, и сякаш ги трупаше на купчинка и ги наблюдаваше отстрани с тъга в сърцето. Ако друг човек кажеше същото, Скарлет би отхвърлила изявленията му като проява на лъжлива скромност и стремеж да си изпроси похвала. Ала сега съзнаваше, че Ашли е искрен, само изражението на очите му не можеше да определи по никакъв начин — не беше страх, не беше и извинение, а просто тъжно проумяване, че е подвластен на някаква неизбежна и всепоглъщаща сила. Студеният вятър шибаше мокрите й глезени и тя отново затрепера, но не толкова от вятъра, колкото от смътния ужас, посят в сърцето й от неговите думи.

— Но от какво тогава се страхуваш, Ашли?

— Оо, от най-различни неща, които не могат да бъдат назовани. Неща, които звучат глупаво, щом бъдат изказани с думи. Най-вече се боя да не би животът ми да стане твърде реален, да не бъда въвлечен в личен, прекалено личен контакт с простите житейски факти. Не че имам нещо против да цепя дърва в калта, но имам възражения срещу начина на живот, който изисква това от мене. Мъчно ми е за изгубената красота на онзи бит, който аз обичах. Скарлет, преди войната животът беше истински красив. В него имаше блясък, съвършенство, една хармония и симетрия, напомнящи гръцкото изкуство. Може би не всички са го възприемали така, сега го разбирам. Ала аз, който живеех в Дванайсетте дъба, се опиянявах от красотата му. Аз имах своето място в някогашния живот. Сам бях частица от него. Но той отмина безвъзвратно, а в новия не мога да се вместя и се страхувам. Сега разбирам, че навремето съм наблюдавал само театър на сенките. Избягвах всичко осезаемо, хората и случките, които бяха прекалено реални, прекалено живи. Цялото ми същество се съпротивляваше на тяхното нахлуване в моя вътрешен мир. Аз се опитвах да избягна и тебе, Скарлет. Ти беше твърде земна, кипяща от жизненост, а аз като последен страхливец предпочетох сенките и мечтите.

— Ами… ами Мели?

— Мелани е от царството на моите мечтания — най-нежният ми сън. Ако не беше войната, тъй и щях да изживея дните си — щастливо усамотен в Дванайсетте дъба, доволно да наблюдавам как животът си тече край мен, без никога да взема участие в него. Ала когато дойде войната, животът с цялата си суровост връхлетя насреща ми. Влязохме за пръв път в бой — ти си спомняш, това беше при Бул Рън — и аз видях приятелите си от детинство разкъсани на парчета, чух цвиленето на умиращи коне, познах ужасното чувство на погнуса, когато мъжете, по които стрелях, се сгърчваха и почваха да плюят кръв. Ала това не бяха най-лошите страни на войната, Скарлет. Най-лошото във войната бе, че трябваше да живея с други хора.

Винаги съм се старал да се уединявам и да избягвам околните. Малкото си приятели подбирах крайно внимателно. Но през войната разбрах, че съм си създал свой собствен свят, населен с нереални личности. Тя ми показа какви са хората в действителност, но не ми показа как да живея с тях. Боя се, че никога няма да се науча на това. От друга страна, виждам, че за да издържам жена си и детето си, ще бъда принуден да проправям пътя си сред общество от хора, с които нямам нищо сродно. Ти, Скарлет, хващаш живота право за рогата и го насочваш според волята си. Но къде е моето място? Как да живея аз? Казвам ти откровено, че се страхувам.

Докато слухът й поглъщаше плътния му мелодичен глас, наситен с отчаяние и някакво чувство, непонятно за нея, Скарлет се опитваше да се залови за отделни думи и да проумее смисъла на казаното. Ала думите тутакси й се изплъзваха и отлитаха от нея като подплашени птици. Той бе пленник на някаква жестока сила, това беше ясно, но тя не можеше да отгатне нейната същност.

— Скарлет, аз не зная точно в кой момент дойде мрачното осъзнаване, че с моя театър на сенките е свършено. Може би това стана в началните пет минути на битката при Бул Рън, когато видях, че първият човек, по когото стрелях, се повали на земята. Все едно, разбрах, че краят е настъпил. Не можех да си остана зрител. Не, самият аз вече бях на сцената като актьор, кривях се и правех безсмислени жестове. Малкият ми съкровен свят бе разнебитен, в него нахлуха хора, чиито мисли не бяха мои мисли, чиито действия ми бяха толкова чужди — като на пришълци от друго време. Те го изпотъпкаха с кални ботуши и за мене не остана място, където да намеря усамотение и спасение, щом не можех да издържам повече. Когато бях в затвора, си мислех: „След като войната свърши, ще се върна към стария си живот, към старите мечти и отново ще наблюдавам театъра на сенките.“ Ала връщане назад няма, Скарлет. Това, което ни чака занапред, е още по-лошо от войната, по-лошо от затвора, а за мене — по-лошо и от смърт… И тъй, Скарлет, ето че съм наказан за страха си.

— Но, Ашли — подхвана тя, като затъваше все по-дълбоко в тресавището на заблудата и объркването, — ако се боиш, че ще гладуваме, то… то… О, Ашли, ще се справим някак. Уверена съм в това.

За миг сивите му очи се спряха върху нея — широко отворени, ясни, изпълнени с възхищение. И внезапно отново се отдалечиха, а Скарлет с примряло сърце осъзна, че не гладуването е имал предвид. Те все тъй си оставаха двама души, които разговарят на различни езици. Но го обичаше толкова много, че щом той се отдръпнеше, както бе сторил сега, сякаш топло благодатно слънце залязваше и я обгръщаше влажен и студен здрач. Искаше й се да го хване за раменете и да го притисне до себе си, да го накара да разбере, че тя е от плът и кръв, а не образ от прочетена книга или от мечтите му. Да можеше да постигне духовно и физическо единение, за каквото бе мечтала от оня тъй отдавнашен ден, когато той се завърна от Европа и застана усмихнат срещу нея на стълбите на Тара.

— Гладуването е неприятно — каза Ашли. — Зная го, защото съм гладувал, но не това ме плаши. Страхувам се да живея живот, който е лишен от прелестта на отминалите дни.

Скарлет си помисли отчаяна, че Мелани би разбрала смисъла на думите му. Двамата с Мели винаги говореха разни щуротии за поезия, книги, мечти, лунни лъчи и звезден прах. Той не се боеше от нещата, от които се боеше тя самата — нито от спазмите на празния стомах, нито от острия зимен вятър, нито че ще го изгонят от Тара. Ашли бе измъчван от някакъв особен страх, какъвто не бе познала в живота си и не можеше да си представи. За Бога, от какво можеше да се плаши човек в този свят, ако не от глада, студа и лишаването от покрив?

А си бе въобразила, че ако го слуша внимателно, ще успее да намери ключа за неговата душа.

— О! — възкликна тя с дълбокото разочарование на дете, отворило красив пакет, който се оказва празен. Тонът й го накара да се усмихне състрадателно, сякаш се извиняваше.

— Прости ми, Скарлет, задето ти говоря всичко това. Не мога да те накарам да го разбереш, защото не познаваш страха. Ти имаш лъвско сърце, наред с което си напълно лишена от въображение и аз ти завиждам за тези две качества. Няма да се поколебаеш да приемеш действителността каквато е, нито ще ти се прииска да избягаш от нея, за разлика от мене.

— Да избягам?

Като че това бе единствената понятна дума, излязла от устата му. И Ашли като нея бе уморен от борбата с неволите и му се щеше да избяга. Тя задиша учестено.

— О, Ашли — извика тя, — лъжеш се. Аз също искам да избягам. Толкова съм уморена от всичко!

Веждите му се повдигнаха с недоверие, а Скарлет настойчиво стисна рамото му с трескава ръка.

— Чуй ме — забързано подхвана тя и думите й припряно се подгониха. — Аз наистина съм уморена. Капнала съм от умора и нямам намерение да продължавам повече така. Борих се за храна, за пари, плевих, копах, брах памук и дори орах, а сега чувствам, че не мога да издържа нито миг повече. Разбери, Ашли, Югът е мъртъв! Мъртъв е! Завзеха го янките, освободените негри и „торбаланковците“ и за нас вече няма място в него. Нека избягаме надалеч, Ашли!

Той пламна изведнъж, наведе глава и се втренчи в нея.

— Какво пък… ще избягаме… ще ги оставим всички! Уморих се да се трудя за толкова хора. Все някой ще се погрижи за тях. Винаги се намира кой да се грижи за неща, които не могат да се оправят сами. О, Ашли, нека заминем, само аз и ти. Можем да идем в Мексико. В мексиканската армия търсят офицери, а ние и там можем да бъдем щастливи. Ще работя за тебе, Ашли. Ще върша всичко, което пожелаеш. Та ти не обичаш Мелани…

Поразен, той понечи да заговори, но Скарлет го възпря с нов поток от думи.

— В онзи ден ми призна, че ме обичаш повече, отколкото нея… Ах, спомняш ли си го онзи ден? Сигурна съм, че не си променил чувствата си! Знам го! Ти току-що каза, че тя е само сън… О, Ашли, нека заминем! Аз мога да те направя щастлив. Пък и без това — прибави тя с безпощадна откровеност — Мелани не може… доктор Фонтейн каза, че никога вече не може да има деца, а аз бих могла да…

Ръцете му се впиха толкова силно в раменете й, че тя почувства болка и млъкна задъхана.

— Бяхме се разбрали да забравим онзи ден в Дванайсетте дъба.

— Мислиш ли, че ще го забравя някога? Ти забрави ли го? Можеш ли да кажеш честно, че не ме обичаш?

Той пое дълбоко дъх и отговори бързо:

— Не, не те обичам.

— Това е лъжа.

— Дори да е лъжа — промълви Ашли с тих и безжизнен глас, — не бива да го обсъждаме повече.

— Искаш да кажеш…

— Смяташ ли, че мога да замина и да изоставя Мелани и детето, дори и да ги мразех? Че мога да разбия сърцето на Мелани? Да ги зарежа да живеят от милостинята на приятели? Луда ли си, Скарлет? Няма ли капчица вярност у тебе? Не можеш да напуснеш баща си и сестрите си. Те са твоя грижа и отговорност, както Мелани и Бо са моя, и независимо от това, че си преуморена, те съществуват и ти си длъжна да се съобразяваш с тях.

— Мога да ги напусна… до гуша ми дойдоха… Съсипаха ме…

Той се наведе към нея и за миг сърцето й подскочи, защото помисли, че Ашли ще я вземе в прегръдките си. Ала той само я помилва по ръката и й заговори утешително като на дете.

— Знам, че ти е омръзнало и си уморена. Затова говориш така. Понесе на гърба си товар за трима мъже. Но аз ще ти помагам… Няма вечно да бъда толкова непохватен…

— Има само един начин да ми помогнеш — вяло продума тя, — да ме отведеш някъде, където да започна всичко отначало, някъде, където ще мога да бъда щастлива. Нищо не ни задържа тук.

— Нищо — промълви той. — Нищо освен честта.

Скарлет го погледна с объркване и копнеж, сякаш виждаше за пръв път гъстите му, пшениченозлатисти мигли, гордо изправената глава над разголения му врат, стройното му, изпънато като струна тяло, в което въпреки покриващите го жалки дрипи личеше благородна кръв и достойнство. Очите им се срещнаха: нейните с неприкрита молба, неговите — отчуждени и далечни като планински езера под смръщено сиво небе.

Тя прочете в тях обречеността на безумната си мечта, на лудешките си желания.

Сломена и изнемогваща, Скарлет се предаде на обзелата я слабост и заплака, скрила лице в шепите си. Той никога не я бе виждал да плаче. Не му беше хрумвало дори, че жени с нейния силен дух могат да проливат сълзи, и при тази гледка го заля вълна на нежност и разкаяние. Приближи бързо до нея и след миг я взе в обятията си, сгуши я гальовно и притисна тъмнокосата й глава до гърдите си, като шепнеше:

— Скъпото ми храбро момиче, недей така! Не бива да плачеш!

Усети как, щом я докосна, тя мигом се промени в прегръдката му, стройното й тяло затрептя в магията на безумството, в зелените очи, извърнати към него, просветна пламъче на нежност и опиянение. За Ашли внезапно изчезна мрачната зимна картина, която ги заобикаляше, и отново настъпи пролет — онази почти забравена блажена пролет с шумяща зеленина, ромон на поточета и жужене на пчели; безгрижните дни, наситени със спокойствие и нега, когато в тялото му още пламтяха младежки желания. Последвалите горестни години сякаш се стопиха. Той видя, че алените устни, устремени към неговите, потрепват, и я целуна.

В ушите й отекна странен, приглушен тътен, както когато приближеше до тях морска раковина, и сред този шум смътно долови бързите удари на сърцето си. В миг времето спря — тялото й като че се разтопи в обятията му и двамата останаха притиснати, а устните му жадно се впиваха в нейните и не можеха да се наситят на сладостта им.

Когато Ашли неочаквано се отдели от нея, тя усети, че не може да се държи сама на краката си и потърси с ръка опора в оградата. В погледа, вдигнат към него, грееше любов и тържество.

— Ти ме обичаш! Ето че ме обичаш! Кажи ми го, кажи!

Ръцете му, които все още бяха върху раменете й, затрепериха и тя замря в наслада от тоя трепет. Притисна се към него с жар, но той я оттласна от себе си, а очите му, без следа от предишния унес, бяха вперени в нея, изтерзани от душевна борба и отчаяние.

— Недей! — промълви Ашли. — Недей! Иначе ще пожелая да си моя още сега, тук.

Ослепителна, пламенна усмивка светна на лицето й и от ума й изчезна всяка представа за място и време, изчезна всичко освен спомена за устните му върху нейните.

Внезапно той я разтърси силно и продължително, додето лъскавата коса се разпиля по раменете й, разтърси я с ярост, сякаш бе обладан от неудържим гняв срещу нея, а и срещу себе си.

— Ала това няма да стане! — каза той. — Няма, чуваш ли?

Стори й се, че ако продължава да я разтърсва, вратът й ще се прекърши. Падналата над очите й коса замрежваше погледа й, а неочакваното му поведение я вцепени. Най-после се изтръгна и се взря в него отстрани. По челото му бяха избили ситни капчици пот, а юмруците му бяха здраво стиснати, сякаш го мъчеше болка. Помръкналите му сиви очи я пронизваха.

— Вината е изцяло моя… ни най-малко не мога да те упрекна теб, но това няма да се повтори вече, защото ще взема Мелани и детето и ще си заминем.

— Да си заминете! — възкликна тя съкрушена. — О, не!

— Защо не, за Бога! Мислиш ли, че мога да остана тук след всичко? Та това може да се случи отново и…

— Но, Ашли, не можеш да заминеш. Защо е нужно изобщо? Та ти ме обичаш…

— Значи непременно държиш да го кажа? Добре, чуй. Обичам те.

Той се приведе към нея с внезапно бликнала необуздана ярост, която я накара да отстъпи към оградата.

— Обичам те, обичам твоята смелост, упоритостта ти, пламенната ти и безпощадна природа. Искаш ли да знаеш колко те обичам? Толкова много, че преди малко бях готов да се погавря с гостоприемството на дома, който подслони мене и семейството ми, забравих най-добрата съпруга на света, забравих се дотам, че пожелах да станеш моя тук, в калта, като…

Тя се бореше с хаоса от мисли в главата си, а в сърцето усещаше хлад и болка, като че го бе пронизала ледена висулка. Най-после изрече със запъване:

— Ако си почувствал всичко това… а после си се овладял… значи не ме обичаш.

— Никога няма да те накарам да го разбереш.

Замълчаха и се погледнаха. Изведнъж Скарлет потрепери и осъзна, сякаш завърнала се от дълъг път, че е зима и наоколо пустеят само грозни стърнища, а тя самата е измръзнала. Видя също старата, тъй добре позната маска на отчуждение и унес да се връща на лицето на Ашли, мрачно като зимния пейзаж наоколо, сурово от огорчение и угризения.

В този момент би му обърнала гръб и би тръгнала към къщата, за да потърси спасително скривалище, ала бе тъй уморена, че не можеше да помръдне. Да проговори дори й струваше неимоверно усилие.

— Нищо не ми остана — рече тя най-накрая. — Няма какво да обичам повече, няма за какво да се боря. Ти си изгубен за мене, а и Тара ще изгубя.

Ашли дълго я гледа, а после се наведе и загреба шепа червена глина.

— Има нещо, което ти остава — промълви той и на лицето му се появи бегло подобие на някогашната му усмивка, пълна с горчивина към себе си и към нея. — Нещо, което обичаш повече от мене, макар може би да не го съзнаваш. Все още имаш Тара.

Той пое безжизнено отпуснатата й ръка, постави в нея влажната топка глина и притисна пръстите й в юмрук. Сега ръцете им не бяха вече трескави — нито неговите, нито нейните. Тя се вгледа за миг в червената глина, без да открива никакъв смисъл в нея. Погледна Ашли и смътно осъзна, че у него има някаква цялостност на духа, която не бива да бъде разкъсвана от нейните страстни ръце, нито от нечии други.

Дори това да го убиваше, той никога нямаше да остави Мелани. Дори до края на дните си да изгаряше от любов към нея, Скарлет, никога нямаше да се поддаде на страстта си и щеше да се бори, за да не я допусне до себе си. Повече не й беше съдено да пробие бронята, с която се беше обвил. За него думите, гостоприемството, верността и честта означаваха повече, отколкото тя.

Както държеше студената глина в ръката си, Скарлет отново я погледна.

— Да — каза тя. — Все още имам това.

Отначало тези думи не означаваха нищо и глината си беше просто глина. Ала в главата й неканена нахлу мисълта за морето от червена пръст, заобикалящо Тара, и за това колко скъпо й е то, колко упорито се е борила, за да го задържи, колко упорита борба я чака и занапред, ако иска да го запази и в бъдеще.

Пак погледна Ашли и се запита къде се е оттекъл онзи поток от страсти, които я заливаха допреди малко. Можеше да мисли, но не изпитваше нищо нито към него, нито към Тара, защото бе лишена от всичките си чувства.

— Не е нужно да си заминавате — ясно изрече тя. — Няма да позволя да гладувате всички просто защото съм се хвърлила на врата ти. Това не ще се повтори повече.

Скарлет се извърна и пое обратно към къщата през неравното поле, като в движение събираше косата си в руло на тила. Ашли я сподири с поглед и видя как тя изправи с достойнство крехките си слабички рамене. Този й жест го трогна повече от всички думи, които бе казала.