Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Отнесени от вихъра (1)
Включено в книгите:
Оригинално заглавие
Gone With the Wind, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
Оценка
5,8 (× 159гласа)

Информация

Сканиране
atoslove(2011)
Разпознаване, корекция и форматиране
pechkov(2011)
Допълнителна корекция
gogo_mir(2011)

Издание:

Маргарет Мичъл. Отнесени от вихъра — том І

Книгоиздателска къща „Труд“, 2005 г.

Световна класика Америка

Редактор: Румен Стефанов

Художник: Виктор Паунов

Технически редактор: Станислав Иванов

Коректор: Антоанела Станева

Първо издание. Формат 16/60×90. Печ. коли 35,5

Книгоиздателска къща „Труд“

бул. „Цариградско шосе“ №47, тел.: 942–23–89, 942–23–88

Разпространение — тел. 846 75 29, 846 75 65

e-mail: office@trud.bg

www.trud.cc

Печат „Монт“ ООД

Книжарници „Труд“

бул. „Васил Левски“ №136

бул. „Скобелев“ №63

 

Printed by permission of William Morris Agency, Inc. on behalf of the Author

Margaret Mitchell. Gone With the Wind

© 1936 Macmillan Publishing, a division of Macmillan, Inc.

Copyright renewed © 1964 by Stephens Mitchell and Trust Company of Georgia

as Executors of Margaret Mitchell Marsh

© Надя Баева, превод, 2005 г.

© Виктор Паунов, художник, 2005 г.

ISBN 954–528–512–5

 

 

Издание:

Маргарет Мичъл. Отнесени от вихъра — том ІІ

Книгоиздателска къща „Труд“, 2005 г.

Световна класика Америка

Редактор: Румен Стефанов

Художник: Виктор Паунов

Технически редактор: Станислав Иванов

Коректор: Антоанела Станева

Първо издание. Формат 16/60×90. Печ. коли 37

Книгоиздателска къща „Труд“

бул. „Цариградско шосе“ №47, тел.: 942-23-89, 942-23-88

Разпространение — тел. 846 75 29, 846 75 65

e-mail: office@trud.bg

www.trud.cc

Печат „Монт“ ООД

Книжарници „Труд“

бул. „Васил Левски“ №136

бул. „Скобелев“ №63

 

Printed by permission of William Morris Agency, Inc. on behalf of the Author

Margaret Mitchell. Gone With the Wind

© 1936 Macmillan Publishing, a division of Macmillan, Inc.

Copyright renewed © 1964 by Stephens Mitchell and Trust Company of Georgia

as Executors of Margaret Mitchell Marsh

© Надя Баева, превод, 2005 г.

© Виктор Паунов, художник, 2005 г.

ISBN 954-528-513-3

История

  1. —Добавяне

Глава XXX

През топлото лято след настъпването на мира Тара внезапно стана оживено място. В продължение на цели месеци през плантацията се изниза върволица от мъже, прилични на бостански плашила — брадясали, окъсани, с изранени крака и винаги гладни, които морно се изкачваха по червения хълм и сядаха да отпочинат върху сенчестите стълби на предната веранда, като молеха за ядене и подслон за една нощ. Те бяха войници от конфедерационната армия, които се завръщаха по домовете си. Останките от войската на Джонстън бяха превозени по железницата от Северна Каролина до Атланта и там бяха стоварени, за да продължат по-нататъшното си странстване пеша. Когато отмина вълната от Джонстъновите войници, започнаха да се точат съсипаните ветерани от Армията на Вирджиния, а след тях — мъжете от Западните войски, които вървяха на юг към домове, може би несъществуващи вече, и към семейства, вероятно пръснати или загинали. Повечето ходеха пеша; по-щастливите яздеха дръгливи коне или мулета, които условията на капитулацията им позволяваха да задържат. Добичетата бяха само кожа и кости и дори неопитно око можеше да прецени, че никога няма да стигнат далечната Флорида или Южна Джорджия.

Към дома! Към дома! Това беше единствената мисъл в главите на войниците. Някои бяха тъжни и мълчаливи, а други — весели и презрително настроени към несгодите, ала съзнанието, че всичко е свършило и че се връщат у дома си, беше единственото, което ги крепеше. Само малцина преживяваха с горест поражението. Огорчението бяха оставили за жените и старците, а те самите се бяха били мъжки, бяха победени и сега имаха желание да заживеят мирно, да орат земята си под флага, под който бяха водили сражения.

Към дома! Към дома! Не можеха да говорят за нищо друго — нито за боевете, нито за раняванията, нито за затворническия лагер, а най-малко за бъдещето. По-късно щяха отново да изживяват водените битки, да разказват на децата и внуците си за безумно смелите набези и щурмове, за глада, трудните походи и раните, ала не сега. Едни бяха останали без ръка, други без крак или око, мнозина бяха с дълбоки белези от рани, които щяха да ги болят в дъждовно време, ако доживееха до седемдесет години, но това сега им изглеждаше нищожно. По-късно всичко щеше да се промени.

Стари и млади, бъбриви и мълчаливи, богати плантатори и бели бедняци, те всички притежаваха две неща, по които си приличаха — въшки и дизентерия. Войниците конфедерати бяха тъй привикнали да са вечно пълни с паразити, че не се и замисляха по този въпрос и се чешеха разсеяно дори в присъствието на дами. Колкото до дизентерията, тя, изглежда, не беше пощадила никого — от редника до генерала. Четири години на ръба на гладната смърт, четири години ядене на несмилаеми, недоузрели или гнили продукти бяха извършили своето и всеки войник, отбил се в Тара, ако не беше в острия стадий на болестта, то едва се беше посъвзел от нея.

— Надали има и един здрав стомах в цялата конфедератска армия — мрачно отсъди Мами веднъж, докато се потеше над огъня и бъркаше горчива настойка от корени на къпини, която беше най-ефикасният лек на Елен при подобни заболявания. — Види ми се, че нашите господа не бяха надвити от янките, ами от техните си вътрешности. Че кой благороден господин може да се бие, кога червата му са тъй изгнили?

Мами ги поеше до един с настойката, без да си губи времето да им задава безсмислени въпроси за състоянието на вътрешните им органи, и те до един я изпиваха покорно със смръщени физиономии, припомнили си вероятно други непреклонни черни лица някъде далече в родните домове и черни ръце, настоятелно поднасящи лъжици с лекарство.

По отношение на „войнишката компания“ Мами проявяваше същата стоманена твърдост. Никой въшлясал войник не беше допускан в къщата. Тя ги пращаше зад гъстите храсти, прибираше им униформите, даваше им по един леген с вода и остър сапун против въшки да се измият и по някое одеяло да прикрият голотата си, додето изваряваше дрехите им в огромния си казан. Напразно момичетата горещо я убеждаваха, че подобно поведение унижава войниците. Мами им отвръщаше, че в противен случай унизените ще са самите те, като намерят въшки по себе си.

Когато войниците започнаха да пристигат почти ежедневно, Мами се възпротиви те да бъдат настанявани в спалните. Тя живееше в постоянен страх да не би някоя въшка да й се е изплъзнала. Вместо да губи време в спорове, Скарлет превърна гостната с дебелия плюшен килим в обща спалня. Мами нададе още по-силен вой при това кощунство с килима на мис Елен, ала Скарлет не отстъпи. Те все трябваше да спят някъде. Тъй че през първите месеци след капитулацията плътната мека постелка взе да се износва, додето накрая се провидя основата й и тя бе цяла осеяна с дупки, протъркани от токове и пробити по невнимание с шпори.

Нетърпеливо питаха за Ашли всекиго от войниците. Сюелин, тревожна и възбудена, винаги задаваше въпроси за мистър Кенеди. Ала никой не беше чувал нещо за тях, нито пък беше склонен да разговаря за изчезнали. Достатъчно им беше, че те самите са живи и гледаха да не се замислят за хилядите, погребани в безименни гробове, които никога нямаше да се завърнат у дома си.

След всяко ново разочарование семейството се стараеше да подсили куража на Мелани. Но, разбира се, Ашли не бе умрял в затвора. Някой военен свещеник янки би изпратил писмо, ако беше тъй. То се знае, той вече идваше към къщи, но нали затворът бе толкова далече. Боже Господи, ами че дори едно пътуване с влака отнемаше толкова много дни, а Ашли най-вероятно се движеше пеша като всички тези мъже. Защо не беше писал? Скъпа, та ти знаеш какви са пощите сега — напълно несигурни и мудни, дори там, където съобщителните връзки са възстановени. Ала я си представете, че… че е умрял по пътя към къщи. Хайде, стига, Мелани, в такъв случай някоя севернячка щеше да ни изпрати писмо!… Ами!… Оставете ги тия севернячки!… Мели, но сред янките има и добри жени. Така е, повярвай ми. Господ не би създал цяла нация, в която да няма и добри жени! Скарлет, спомняш ли си онази мила севернячка при последното ни пътуване в Саратога?… Разкажи на Мели за нея, Скарлет!

— Ха, много мила, няма що — отвърна Скарлет. — Попита ме колко копоя държим, за да преследваме негрите си. Никога не съм виждала добър янки — ни сред мъжете, ни сред жените. Но ти не плачи, Мели! Ашли ще се върне. Има да извърви дълъг път, а той може би… може би няма ботуши.

Когато си представи Ашли бос, Скарлет едва не се разплака. Колкото до другите войници, те можеха да куцукат с омотани в чували или черджета крака, но Ашли не. Той трябваше да се върне у дома на буен жребец, облечен в хубави дрехи, обут в лъснати до блясък ботуши и с перо на шапката. Ашли не можеше да изпадне до състоянието на останалите войници, това би било за нея дъното на падението.

Един юнски следобед, когато всички се бяха събрали на задната веранда и с нетърпение наблюдаваха как Порк разрязва първата поузряла диня, по чакъла на предната алея отекна тропот на конски копита. Приси лениво се помъкна към входната врата, а останалите подхванаха разгорещен спор дали да скрият динята, или да я оставят за вечеря, в случай че посетителят се окажеше някой войник.

Мели и Карийн прошепнаха, че е редно да отрежат едно парче и на госта, ала Скарлет, подкрепяна от Сюелин и Мами, през зъби нареди на Порк бързо да потули динята.

— Не бъдете такива патки, момичета! Тя и за нас не стига, а пък ако дойдат двама-трима изгладнели войници, съвсем няма да успеем да я вкусим — каза Скарлет.

Докато Порк стоеше, колебливо притиснал към гърдите си малката диня, и чакаше да чуе крайното решение, долетя викът на Приси:

— Божке! Мис Скарлет! Мис Мели! Тичайте бързо.

— Кой е? — извика Скарлет и като скочи рязко от стълбите, се втурна през хола. Редом с нея тичаше Мелани, а зад тях се завтекоха и всички останали.

„Ашли! — помисли си Скарлет. — Ами ако наистина…“

— Чичо Питър е дошъл! Слугата на мис Питипат!

Изтичаха на предната веранда и наистина видяха високия побелял деспот в домакинството на леля Пити да слиза от едно конче с миша опашка, на гърба на което бе привързано парче стар юрган. В изражението на широкото му черно лице привичното каменно достойнство се бореше с неудържима радост при вида на старите приятели, в резултат на което веждите му бяха смръщени, докато устата му бе зейнала като на щастлива и беззъба стара хрътка.

Негри и бели вкупом се спуснаха по стълбите да го посрещнат и започнаха един през друг да се здрависват с него и да му задават въпроси, но гласът на Мели се извиси над останалите:

— Леличка не е болна, нали?

— Не, мис. Добре е, слава Богу — отвърна Питър и изгледа сурово и продължително най-напред Мелани, а след нея и Скарлет, тъй че двете внезапно се почувстваха виновни, без да разбират за какво точно. — Добре е, ама главата не й го побира, че можахте тъй да постъпите с нея, млади госпожи, пък щом отворихме дума за туй, ще ви река, че и аз съм изумен.

— Но, чичо Питър, какво, за Бога…

— Няма кво да се извинявате. Що писма изписа горката господарка да ви моли да се приберете. Се пише и пише, сиромашката, а кат получи отговор от вас, съсипва се да плаче, че не щете да се върнете, щот уж много работа сте имали в пустото ви стопанство.

— Но, чичо Питър…

— Как ви даде сърце да изоставите мис Пити тъкмо когат е толкоз уплашена? Вий много хубаво знаете, че тя никога не е живяла сама, а откак се върнахме от Мейкън, душицата й е слязла в петите. Заръча ми да ви предам с мои си думи, че умът й не побира как сте могли да й обърнете гръб в таквиз трудни времена.

— Я млъкни сега за малко! — натъртено издума Мами, която беше приела много навътре обидата, нанесена на Тара с думите пустото ви стопанство. Какво ли проумяваше един невеж градски негър, та да може да направи разлика между плантация и стопанство. — Че на нас тук да не ни е леко? Как ще я караме без мис Скарлет и мис Мели, кво си мислиш ти? Твойта мис Пити нали има брат — нека от него подири помощ.

Чичо Питър й хвърли унищожителен поглед.

— Сума години вече не сме имали никакво земане-даване с мистър Хенри, а сега сме много стари да търсим спогаждане. — Той се обърна към момичетата, които се опитваха да сдържат усмивките си. — А на вас, млади госпожи, трява да ви дойде срамът, задет напуснахте горката мис Пити, когат полвината й приятели са измрели, пък другата полвина са в Мейкън. На сичко отгоре Атланта гъмжи от войници янки и черни мизерници, пуснати на свобода.

Двете момичета се бяха помъчили да понесат упреците със сериозни лица, но при мисълта, че леля Пити е изпратила чичо Питър да ги скастри и лично да ги заведе в Атланта, те не можаха да се сдържат. Избухнаха в смях и за да не залитнат, прегърнаха се една друга през раменете. Порк, Мами и Дилси само това и чакаха и също гръмко се разсмяха, като видяха как на двете и окото им не мига пред нахалника, позволил си да обижда любимата им Тара. Сюелин и Карийн се закискаха тъничко и дори по лицето на Джералд се изписа бегла усмивка. Всички се смееха освен Питър, който нервно тъпчеше на място с огромните си широки стъпала, а негодуванието му очевидно растеше все повече.

— А на тебе кво ти е бе, черньо? — ухилена го попита Мами. — Да не би толкоз да си одъртял, че да не можеш да вардиш собствената си господарка?

Питър се задъха от гняв.

— Да съм одъртял? Аз да съм одъртял? Да имаш да вземаш. Мога да вардя господарката не по-зле от преди. Че кой й се грижеше в Мейкън, кога беше изгубила ума и дума от страх, та час по час се гъташе да припада? Кой, мислиш, намери туй конче, та да се приберем в Атланта, и кой пазеше из целия път господарката и среброто, дет е останало от татко й? — Докато рисуваше героичния си образ, Питър се възправи в цял ръст. — Тук думата не е за вардене, ами как изглежда отстрани.

— Кой как изглежда?

— Как изглежда пред хората, дет мис Пити живее самичка. Народът какво ли не приказва за неомъжени госпожици, дет живеят сами — продължи Питър и за слушателите му стана ясно, че в неговото съзнание Питипат продължава да бъде шестнайсетгодишното закръглено и очарователно девойче, чиято репутация трябва да бъде строго пазена от зли езици. — Хич и не мисля да позволявам някой да одумва господарката ми, тъй да знаете. Нито пък ще дам да прибира наематели, колкот да си има дружинка. Тъй съм й рекъл „Че вий си имате кръвна рода“ — викам й. Пък ей на, сега кръвната рода й даде гръб. Тя, мис Пити, си е досущ кат дете и…

При тези поседни думи Скарлет и Мелани се предадоха на още по-гръмко кикотене и се отпуснаха на стълбите. Най-после Мелани изтри насълзените си очи.

— Бедният чичо Питър! Съжалявам, че се смях тъй невъздържано. Честно ти говоря. Хайде, прости ми. Само че в този момент мис Скарлет и аз просто не можем да дойдем. Ще се помъча да си дойда през септември, след като оберем памука. Значи леличка те е изпратила да биеш такъв дълъг път само за да ни отведеш обратно с този кон, който е една торба кокали?

Щом му зададе въпроса, долната челюст на Питър внезапно се отпусна и по сбръчканото му черно лице се появи виновно и стреснато изражение.

— Мис Мели, ама аз верно трява да съм одъртял, щот съвсем ми беше изфръкнало от главата за кво ме изпрати тя, пък то е толкоз важно. Нося писмо за вас. Мис Пити няма доверие ни на пощата, ни на никой друг освен на мен, та…

— Писмо? За мене? От кого?

— Ами то… туй е… Мис Пити ми заръча: „Питър, гледай полекичка да подготвиш мис Мели.“ Пък аз й рекох…

Мели се надигна от стълбите, притиснала ръка към сърцето си.

— Ашли! Ашли! Той е мъртъв!

— Не, мис Мели! Не, не! — извика Питър, а гласът му се изви във фалцет, докато ровеше из вътрешния джоб на окъсаното си сако. — Жив е! Туй писмо е от него. Идва си у дома. Той… Боже господи! Подхвани я, Мами. Дай аз…

— Я да не я пипаш, стари глупако! — прогърмя гневно гласът на Мами, докато тя с мъка удържаше отпуснатото тяло на Мелани да не се свлече на земята. — Ах ти, лицемерна черна маймуно! Щял да я подготви полекичка! Порк, ти я хвани за краката. Вие й крепете главата, мис Карийн. Ще я туриме на канапето в гостната.

Всички освен Скарлет наобиколиха припадналата Мелани и забръмчаха като разтревожен кошер; пискаха уплашено и ситнеха забързано навън-навътре, за да носят вода и възглавници, тъй че в един момент Скарлет и чичо Питър се оказаха сами на пътеката. Тя стоеше като вкаменена, неспособна да промени позата си, след като бе чула думите му и бе скочила, втренчена в стареца, който немощно размахваше писмото. Сбръчканото му черно лице имаше жалното изражение на дете, смъмрено от майка си, а от достолепието му не бе останала и следа.

За миг тя не можа нито да продума, нито да помръдне и макар че цялото й същество крещеше: „Той не е умрял! Идва си у дома!“ — съзнанието за това не й донесе нито радост, нито възбуда, а само я прикова в пълно вцепенение. От някакво далечно разстояние до слуха й долетя гласът на чичо Питър, умолителен и гузен:

— Мистър Уили Бър, родственикът от Мейкън, го донесе на мис Пити. Мистър Уили бил в същата тюрма при мистър Ашли, ама си намерил кон, та пристигнал по-скоро. Пък мистър Ашли бил тръгнал пеша и…

Скарлет бързо грабна писмото от ръката му. То беше адресирано до Мели с почерка на леля Пити но това не я разколеба нито за секунда. Тя разкъса плика и бележката, приложена от леля Пити, падна на земята. В плика имаше сгънат лист хартия, зацапан от мръсния джоб, в който беше носен, омачкан и оръфан по краищата. Беше надписан с почерка на Ашли:

Мисис Джордж Ашли Уилкс, в дома на мис Сара Джейн Хамилтън, Атланта или Дванайсетте дъба, Джоунсбъро, Джорджия.

С треперещи пръсти тя го разгъна и прочете:

Любима, аз се връщам у дома, при теб!…

Сълзи рукнаха по лицето й и тя не можа да продължи, а сърцето й ликуваше от изпълнилата го радост, додето тя почувства, че се задушава. Притиснала писмото до гърдите си, тя се завтече нагоре по стълбите, прелетя през хола покрай гостната, където се бяха струпали всички и се пречкаха един пред друг в старанието си да помогнат на припадналата Мелани, и се втурна в кабинета на Елен. Затвори вратата, заключи я отвътре и се хвърли на старото канапе, като плачеше и се смееше едновременно и обсипваше писмото с целувки.

— Любима — шепнеше тя, — аз се връщам у дома, при теб.

 

 

Здравият разум им подсказваше, че освен ако на Ашли не му поникнеха крила, щяха да минат седмици и дори месеци, преди той да успее да се придвижи от Илинойс до Джорджия, ала при все това сърцата им лудо се разтупкваха винаги когато по алеята на Тара се зададеше някой войник. Всяка една от тези брадясали фигури, прилични на бостански плашила, можеше да бъде Ашли. А дори да не беше тъй, войникът може би им носеше вести от него или писмо от леля Пити, свързано с него. Черни и бели се втурваха запъхтени на предната веранда веднага щом дочуеха стъпки. Достатъчно им бе да зърнат униформа, за да се завтекат презглава от сечището, пасището или малката нивичка с памук. В продължение на цял месец след пристигането на писмото работата беше почти замряла. Никой не искаше да бъде вън от къщи в момента на пристигането му, най-малко пък Скарлет. А при положение, че до такава степен бе изоставила своите собствени задължения, тя не можеше да настоява пред останалите да се трудят съвестно.

Ала когато една след друга се изтърколиха няколко седмици и Ашли не пристигна, нито прати ново известие, животът в Тара се върна на старите си релси. Всяко очакване и копнеж имат своя предел, отвъд който сърцето не може да ги понесе. В съзнанието на Скарлет се промъкна мъчителен страх, че нещо лошо би могло да му се случи по пътя. Рок Айланд беше толкова далече, а той вероятно бе излязъл от затвора съвсем слаб или дори болен. Освен това нямаше пари и трябваше да прекоси места, където конфедератите бяха ненавиждани. Ако й бе известно къде е той, веднага щеше да му изпрати пари — всичко, до последния цент, и щеше да остави семейството да гладува само и само той да се завърне бързо с влака.

„Любима, връщам се при теб.“

В първия изблик на възторг, когато тези думи бяха попаднали пред очите й, единственото им тълкуване от нейна страна бе, че той се завръща при нея. Сега, поохладена вече, тя си даваше сметка, че той се завръща при Мелани, при Мелани, която не спираше да пее от радост през тези дни. От време на време тя горчиво се питаше защо Мелани не бе умряла при раждането в Атланта. Това би било едно идеално разрешение. Тогава тя би могла след приличен срок да се омъжи за Ашли, а малкият Бо щеше да има любеща втора майка в нейно лице. Щом я нападнеха подобни мисли, тя не бързаше да отправи разкаяна молитва към Бога и да се отрече от тях. Скарлет вече нямаше страх от Бога.

Войниците пристигаха по единично, на двойки или на цели групи. Скарлет си мислеше с отчаяние, че за плантацията им те бяха жива напаст. Хиляди пъти прокле стария обичай на гостоприемство, процъфтял в епохата на изобилие, обичай, който не допускаше пътникът, бил той знатен или простичък човек, да бъде отпратен, без да му се предложи подслон за една нощ, храна за него и коня му и да му се предоставят всички удобства на къщата. Тя знаеше, че тази епоха е безвъзвратно отминала, но домашните й не го съзнаваха, нито пък войниците, тъй че всеки бе приеман, сякаш е дългоочакван гост.

Докато безконечната върволица се точеше през дома им, сърцето й съвсем закоравя. Те ядяха храната, предназначена за гладните гърла в Тара, зеленчуците, за които тя мъчително бе превивала гръб над дългите лехи, продуктите, които бе набавила с цената на безкрайни километри пропътувано разстояние. Храна се намираше трудно, а и парите от портфейла на убития янки не бяха безчет. Останаха само няколко от зелените банкноти и две златни монети. Защо трябваше да храни тази орда гладни мъже? Войната беше свършила. Те никога вече нямаше да изправят гърди, за да я защитават от опасност. Затова тя нареди на Порк да сервира по-оскъдно, когато на трапезата имаше войници. Тази заповед остана в сила, додето тя не забеляза, че Мелани, все тъй слаба след раждането на Бо, караше Порк да поставя съвсем малко храна в чинията й и да дава нейния дял на войниците.

— Трябва да престанеш да вършиш това, Мелани — скара й се тя. — Самата ти не си съвсем оздравяла и ако не се храниш добре, ще легнеш на легло и ще трябва да се грижим за тебе. Нека мъжете да гладуват. Те могат да издържат. Търпели са четири години и нищо няма да им стане, ако потърпят още малко.

Мелани се обърна към нея и за пръв път Скарлет видя във ведрите й спокойни очи изблик на страстно и неовладяно чувство.

— О, Скарлет, не ме упреквай! Позволи ми да го върша и занапред. Не можеш да си представиш колко ме облекчава това. Всеки път, когато отстъпвам храната си на някой от тези бедни хора, си мисля, че може би някъде на север друга жена дели вечерята си с моя Ашли и тъй му дава сили да се върне у дома, при мене!

„Моят Ашли.“

„Любима, аз се връщам у дома, при теб.“

Скарлет се извърна безмълвна. На Мелани й направи впечатление, че след този разговор на масата винаги се слагаше повече храна в присъствието на гости, та макар на Скарлет да се зловидеше всяка тяхна хапка.

Когато войниците биваха твърде болни, за да продължат пътя си, а такива случаи имаше много, Скарлет ги слагаше на легло с върховно неудоволствие, което не се мъчеше много-много да прикрива. Всеки болен означаваше още едно гладно гърло. При това някой трябваше да се грижи за него и да изостави работата си по поправката на оградите, прекопаването, плевенето и оранта. Едно момче, по чието лице едва бе набола руса брадица, бе стоварено на предната веранда от войник на кон, запътил се към Файетвил. Той го бе намерил в безсъзнание край пътя и го бе довел преметнат през седлото си в Тара, защото бе най-близо. Момичетата решиха, че той вероятно е един от младичките кадети, свикани от военното училище при настъплението на Шърман срещу Милиджвил, но тъй й не разбраха със сигурност, защото почина, без да дойде на себе си, а при претърсване на джобовете му не откриха нищо, по което да научат кой е той и откъде е.

Беше хубаво момче, очевидно от знатен произход и вероятно някъде на юг някоя жена седеше вгледана в пътя и се чудеше защо още не се прибира, след като е тръгнал към дома си, също както Скарлет и Мелани се взираха с необуздана надежда във всяка брадясала фигура, която приближаваше по алеята. Погребаха кадета в семейното гробище, до трите малки момченца О’Хара, и когато Порк започна да засипва гроба с пръст, Мелани остро изпищя при мисълта, че може би непознати хора вършеха същото с високото стройно тяло на Ашли.

Уил Бентийн беше друг войник, който също като безименния младеж пристигна в безсъзнание, преметнат през седлото на свой другар. Уил беше тежко болен от пневмония и когато момичетата го настаниха на легло, много се бояха, че скоро ще последва момчето в гробището.

Той имаше пожълтяло маларийно лице на дребен фермер от Южна Джорджия, безцветна коса с розов оттенък и бледосинкави очи, които дори когато бълнуваше, бяха търпеливи и кротки. Единият му крак беше отрязан до коляното и към него бе прикрепена грубо издялана дървена протеза. По всичко личеше, че той не е богат, както бе очевидно, че наскоро погребаното момче е плантаторски син. Момичетата не можеха да обяснят защо бяха тъй сигурни в социалната им принадлежност. Уил не беше нито по-мръсен, нито по-обрасъл, нито имаше повече въшки от мнозина благородни господа, отбивали се в Тара. Когато бълнуваше, говорът му във всеки случай не бе по-неправилен, отколкото на близнаците Тарлтън. И все пак те отгатваха инстинктивно, както различаваха чистокръвните коне от нерасовите, че той не е от тяхната класа. Ала съзнанието за това ни най-малко не им попречи да се борят, за да спасят живота му.

Изнемощял от едногодишния плен при янките, изтощен от дългото куцукане с неудобната дървена протеза, той бе останал почти без никакви съпротивителни сили, за да надвие пневмонията, и по цели дни лежеше, като ту стенеше, ту се мъчеше да се надигне и наново водеше във въображението си преживените битки. Нито веднъж не повика майка, сестра или любима и тази празнина в бълнуванията му тревожеше Карийн.

— Не може човек да няма никакви близки — говореше тя. — А ако слушаш него, оставаш с впечатление, че е сам-самичък на света.

При всичката му слабост той се оказа жилав и добрите грижи му помогнаха да се съвземе. Дойде ден, в който бледосините му очи с напълно ясно съзнание огледаха обстановката и се спряха на Карийн, която седеше край него с броеница в ръце, а утринното слънце проблясваше в русите й коси.

— Значи не съм ви сънувал все пак — промълви той с равен безизразен глас. — Надявам се, че не съм ви създал много грижи, мис.

Оздравяването му трая дълго и той лежеше кротко, загледан през прозореца в магнолиите, без да създава безпокойство на никого. Карийн го харесваше заради продължителното му ведро и невъзмутимо мълчание. Тя седеше край него в дългите горещи следобеди, вееше му с ветрило и дума не продумваше.

Карийн изобщо рядко отваряше уста през тези дни и се движеше из къщата крехка и подобна на сянка в изпълнение на задължения, които бяха по силите й. Тя, изглежда, прекарваше дълго време в молитви, защото винаги когато Скарлет влезеше в стаята и, без да почука, заварваше я коленичила до леглото. Тази гледка всеки път я ядосваше, тъй като според Скарлет времето за молитви беше отминало. Щом като Господ бе приел за редно да ги накаже по този начин, значи можеше спокойно да помине и без техните молитви. За Скарлет религията винаги бе представлявала нещо като сделка. Тя обещаваше на Бога добро държане в замяна на благоволение от негова страна. А според нея, след като Господ толкова пъти беше нарушил правилата на сделката, тя не му дължеше повече никакво зачитане. Тъй че, колкото пъти завареше Карийн на колене, вместо да подремне следобед или да се занимава с кърпене, винаги изпитваше чувството, че сестра й се измъква и не носи равностойно своя дял от бремето.

Един следобед тя го сподели с Уил Бентийн, който вече можеше да седи на стол, и се сепна, когато той отвърна с равния си глас:

— Оставете я на мира, мис Скарлет. Това я утешава.

— Утешава ли я?

— Да, тя се моли за майка ви и за него.

— Кой е този „него“?

Бледосините му очи я погледнаха изпод светлите ресници без изненада. Може би той се бе нагледал на твърде много неочаквани неща и бе изгубил способността да се учудва. Това, че Скарлет бе в неведение за душевната болка на сестра си, не му се виждаше странно. Той го прие също тъй естествено, както и факта, че Карийн намираше утеха да споделя тайните си с него, един чужд човек.

— Нейният обожател, онзи младеж Брент не знам си кой, дето бил убит при Гетисбърг.

— Нейният обожател? — рязко повтори Скарлет. — Никакъв обожател не й е той. И двамата с брат му бяха мои поклонници.

— Да, така ми каза и тя. Изглежда, повечето момчета от окръга са били все ваши поклонници. И все пак той е бил неин обожател, след като вие сте го отхвърлили, защото, когато си е бил у дома, по време на последния му отпуск, те са се сгодили. Тя сподели, че той бил единственият младеж, към когото е изпитвала чувства, затова молитвите за него донякъде я утешават.

— Ами, дрън-дрън! — отвърна Скарлет, прободена от лека ревност.

Тя изгледа с любопитство този слабичък човечец с прегърбени кокалести рамене, безцветна коса и спокоен, нетрепкащ поглед. Значи той знаеше неща за семейството й, които тя не си бе направила труда да разбере. Ето защо Карийн ходеше оклюмала из къщи и все редеше молитви. Е, щеше да й мине. Много момичета бяха надживели скръбта по загиналите си любими, а дори и съпрузи. Тя поне със сигурност се бе съвзела от загубата на Чарлс. А едно познато момиче в Атланта бе овдовяло три пъти през време на войната, но все още имаше очи за мъжете. Тя го каза на Уил, ала той поклати глава.

— Мис Карийн е друга — отвърна той с тон, който приключваше въпроса.

Приятно бе да се разговаря с Уил, защото той малко приказваше и все пак чудесно и с много разбиране умееше да слуша. Скарлет му говореше за трудностите, които срещаше при плевенето, копането и сеитбата, при угояването на прасетата и грижите за кравата, а той й даваше добри съвети, защото бе притежавал малка ферма в Южна Джорджия и двама негри. Той знаеше, че робите му сега са свободни, а малкото му стопанство е буренясало и обрасло с дребни борчета. Сестра му, единствената му роднина, се бе преместила със съпруга си в Тексас още преди години и той беше сам на света. И все пак нито едно от тези неща, изглежда, не го тревожеше, както не го притесняваше и фактът, че е изгубил крака си във Вирджиния.

Да, Уил наистина бе утеха за Скарлет през тези дни, докато негрите мърмореха недоволно, Сюелин бе настроена свадливо и плачеше, а Джералд час по час питаше къде е Елен. Тя можеше всичко да споделя с Уил. Каза му дори за убийството на войника янки и светна от гордост, когато той отсъди лаконично: „Браво на вас!“

Постепенно цялото семейство привикна да се отбива в стаята на Уил, за да разсейва тревогите си — дори и Мами, която отначало го държеше на разстояние, защото не беше от знатен произход и бе притежавал само двама роби.

Когато вече можеше да куцука из къщата, той се залови да плете кошници от дъбови кори и да поправя мебелите, съсипани от янките. Беше много сръчен в дялкането на разни фигурки и Уейд не се отделяше от него, защото той му бе измайсторил играчки — единствените, които момченцето имаше. Сега, когато Уил беше в къщата, всички с пълно доверие оставяха Уейд и двете бебета на грижите му, защото той се оправяше с тях с не по-малка вещина от Мами, а колкото до умението му да укротява бялото и черното бебе, единствена Мелани го надминаваше.

— Вие бяхте много добри към мене, мис Скарлет — каза й той веднъж, — а пък аз не съм ви никакъв, просто един непознат. Създадох ви много грижи и главоболия и ако вие не възразявате, ще остана тук и ще ви помагам в работата, додето поне малко се отплатя за това, което сторихте за мен. Аз винаги ще си остана с дълг към вас, тъй като няма отплата за един спасен човешки живот.

И той остана. Постепенно и някак незабележимо голяма част от бремето, което представляваше поддържането на Тара, се прехвърли от плещите на Скарлет върху кокалестите рамене на Уил Бентийн.

 

 

Дойде септември и настъпи време да се бере памукът. Един следобед през тази ранна есен Уил Бентийн седеше на предните стълби в краката на Скарлет под приятните лъчи на слънцето и бавно й редеше с равния си глас колко безумно високи са цените за чистене на памук в новата фабрика край Файетвил. Той обаче бе научил същия ден, че разноските могат да се намалят с една четвърт, ако на собственика на фабриката се отстъпи за две седмици кон с каруца. Ала не беше се спазарил окончателно, за да обсъди условията със Скарлет.

Тя гледаше слабия човечец, облегнал се на колоната на верандата със сламка между зъбите. Несъмнено Уил беше истински дар Божи, както често твърдеше Мами, и Скарлет все се чудеше как щеше да преживее Тара без него през последните няколко месеца. Той никога не приказваше много, не беше енергичен наглед, видимо не се интересуваше живо от нещата, които ставаха около него, ала знаеше всичко за всеки един от обитателите на Тара. А което бе най-важно, той вършеше много работа. Правеше всяко нещо мълчаливо, с търпение и вещина. Макар че бе с един крак, работеше по-бързо от Порк. Нещо повече, можеше да накара Порк да работи съвестно, което според Скарлет бе цяло чудо. Когато на кравата й се поду коремът, а конят бе повален от някаква тайнствена болест, заплашваща да им го отнеме завинаги, Уил седя край тях по цели нощи и ги спаси. Отличният му търговски нюх му спечели уважението на Скарлет, защото той можеше да тръгне сутрин, натоварил колата с петдесет-шейсет килограма ябълки, сладки картофи и други зеленчуци, и да се върне със семена за посев, платове, брашно и други стоки от първа необходимост, които тя знаеше, че никога не би могла да намери, колкото и добре да умееше да търгува.

Неусетно той стана като член от семейството и спеше на една кушетка в стаичката, присъединена към спалнята на Джералд. Уил не споменаваше за заминаване и Скарлет внимателно избягваше да го разпитва по този въпрос, уплашена, че може да ги напусне. Понякога тя си мислеше, че ако е човек на място и притежава здрав разум, ще се върне у дома си, пък дори и да няма вече дом. Но при все че в главата й се прокрадваше подобна мисъл, Скарлет горещо се молеше той да остане завинаги при тях. Толкова удобно бе да има мъж в къщата.

Тя си казваше също, че ако Карийн има мозък поне колкото едно пиле, ще разбере, че Уил я харесва. Скарлет до гроб би била благодарна на Уил, ако поискаше ръката на Карийн. Разбира се, преди войната той нямаше да е приемлив кандидат. Не принадлежеше към плантаторската класа, макар и да не беше от белите бедняци. Той беше най-обикновен дребен стопанин, полуобразован, граматиката му куцаше и нямаше понятие от някои по-изискани обноски, които семейство О’Хара бе привикнало да вижда у хората, дето бяха на една нога с тях. Всъщност Скарлет доста се колеба дали той би могъл да се счита за равен на тях и накрая реши, че не. Мелани горещо го защитаваше, като твърдеше, че всеки с доброто сърце на Уил и вниманието му, проявявано към околните, трябва да се приеме за благородник по рождение. На Скарлет й бе ясно, че Елен би припаднала само при мисълта една от нейните дъщери да вземе такъв съпруг, ала новата действителност вече бе изтикала наставленията на Елен на заден план в съзнанието на Скарлет и конфликтът с тях беше престанал да я тревожи. Мъжете бяха рядка стока, а сестрите й трябваше да се задомят, за да влезе в Тара мъж. Ала Карийн, която все по-често забождаше нос в молитвеника си и с всеки изминал ден все повече губеше връзка с реалния свят, се отнасяше с Уил мило като с брат и не го възприемаше като евентуален кандидат повече, отколкото би възприела Порк.

„Ако Карийн изпитва капка благодарност към мене за всичко, сторено в нейна полза, ще се омъжи за него и няма да го остави да си иде — мислеше си с негодувание Скарлет. — А тя вместо това седи и въздиша по някакво глупаво момче, което вероятно никога не е имало сериозно отношение към нея.“

Уил все пак остана в Тара по неведоми причини и тя извличаше едновременно удоволствие и полза от това, че се отнасяше към нея делово като с мъж. Към унесения Джералд Уил се държеше сериозно и почтително, ала именно Скарлет приемаше като глава на семейството.

Тя одобри плана да се даде конят под наем, макар това да означаваше временно лишаване от превоз. Сюелин щеше да го приеме особено тежко. Най-голямата й радост бе да придружава Уил до Джоунсбъро или Файетвил, когато той пътуваше по работа. Нагиздена с всичко най-хубаво, което можеше да се намери в къщата, независимо на коя от сестрите принадлежеше, тя се отбиваше при старите приятели, научаваше последните клюки в окръга и отново се чувстваше мис О’Хара от плантацията Тара. Сюелин никога не пропускаше случай да се измъкне от къщи и да си придава важност пред хора, които не знаеха, че плеви градината и оправя леглата.

„Нашата кокона ще трябва да се примири, че две седмици няма да може да се размотава нагоре-надолу — каза си Скарлет, — а ние ще трябва да се примирим с нейното сълзливо мрънкане.“

Мелани излезе на верандата с бебето на ръце и като постла едно одеяло, пусна малкия Бо да пълзи по земята. Откакто се получи писмото от Ашли, Мелани или пееше, просияла от щастие, или се отдаваше на страстни копнения. Ала независимо дали беше щастлива или потисната, тя си оставаше прекалено слаба и бледа. Своя дял от работата вършеше, без да се оплаква, но все си беше болнава. Старият доктор Фонтейн определи страданието й като женска болест и подкрепи доктор Мийд, като заяви, че изобщо не е бивало да ражда Бо. Освен това прибави откровено, че още едно бебе ще я убие.

— Днес като бях във Файетвил — каза Уил, — попаднах на нещо много забавно и реших, че на вас, госпожи, ще ви бъде интересно да го видите и затова го донесох у дома.

Той бръкна в задния джоб на панталона си и извади басмената кесийка, подплатена с дървесна кора, която Карийн му бе изработила. От нея измъкна една конфедерационна банкнота.

— Ако ти виждаш нещо забавно в тия пари, Уил, аз съвсем не споделям мнението ти — отсече Скарлет рязко, защото винаги се ядосваше при вида на конфедерационните банкноти. — Имаме си три хиляди долара от тях в сандъка на татко и Мами все ми додява да й ги дам да облепи с тях дупките в стената на мансардата, за да не духа. Май че наистина ще изпълня молбата й. Така поне ще са полезни за нещо.

— Повелителят Цезар е мъртъв и превърнат в шепа прах[1] — пророни Мелани с тъжна усмивка. — Не прави това, Скарлет. Запази ги за Уейд. Един ден той ще бъде горд с тях.

— Е, аз не съм чувал за повелителя Цезар — търпеливо продължи Уил, — но това, което имах предвид, е в духа на вашите думи за Уейд, мис Мели. На гърба на тая банкнота е залепено едно стихотворение. Знам, че мис Скарлет не си пада по стихотворенията, но реших, че може да се заинтересува.

Той обърна банкнотата от другата страна. На гърба й бе залепено късче груба амбалажна хартия, изписано с бледо, домашно правено мастило.

Уил се прокашля и зачете бавно, като се запъваше:

— Заглавието е „Стихове на гърба на конфедерационна банкнота“ — каза той.

Сега не представлява нищо и ценности не обещава —

ни на земята божа, ни в океана,

ала залог на нация, потънала в забрава,

е туй, приятелю — единственият, що остана.

 

Пази го и показвай го навред на хора,

които ще се вслушат в разказа на тази вещ

за жаждата за свобода и борбен порив

на нация, отнесена от вихъра зловещ.

— О, колко е красиво! Колко затрогващо! — възкликна Мелани. — Скарлет, не бива да даваш банкнотите на Мами, за да облепя мансардата. Те са нещо повече от хартия — точно както се казва в стихотворението: „Залог на нация, потънала в забрава!“

— О, Мели, не ставай сантиментална! Хартията си е хартия, и толкова, а ние имаме цял куп от тях, освен това ми омръзна да слушам мърморенето на Мами за дупките в таванския етаж. Надявам се, че докато Уейд порасне, ще мога да му дам достатъчно от зелените долари вместо тези непотребни боклуци.

Уил, който по време на спора размахваше банкнотата пред малкия Бо, за да го кара да пълзи по одеялото, вдигна глава и се вгледа към алеята, засенчил очите си с ръка.

— Пак ще имаме гости — съобщи той, примижал срещу слънцето. — Иде един войник.

Скарлет погледна в посоката, накъдето бе отправил очи Уил, и видя позната картина — брадясал войник, който бавно се движеше по кедровата алея, дрипавото му облекло, стъкмено от сива и синя униформа, с морно сведена глава и едва-едва влачещи се крака.

— Надявах се, че са се свършили най-сетне тия войници — рече тя. — Дано днешният да не е много изгладнял.

— Няма начин да не е — кратко отвърна Уил.

Мелани се надигна.

— Ще ида да кажа на Дилси да сложи още една чиния — обади се тя. — Ще предупредя също тъй и Мами да не бърза веднага да смъкне дрехите от гърба на горкия човек и…

Тя млъкна тъй внезапно, че Скарлет се извърна да я погледне. Тънката ръка на Мелани бе вдигната към гърлото й и тя то стискаше, като че бе разкъсвано от болка. Скарлет видя бързото пулсиране на вените под бялата кожа. Лицето й бе станало още по-бледо, а кафявите очи бяха разширени от смайване.

„Ще припадне“ — мярна се през ума на Скарлет и като скочи, тя я хвана за ръката.

Но само след миг Мелани се освободи от нея и се втурна надолу по стълбите. Лека като птичка, тя се завтече по пътеката, настлана с чакъл, с протегнати напред ръце, а избелялата й пола се развяваше зад нея. Тогава истината стигна до ума на Скарлет, зашеметяваща като удар. Тя политна назад към колоната на верандата в секундата, когато мъжът вдигна лицето си, обрасло със зацапана руса брада, и спря неподвижно, загледан към къщата, сякаш от изтощение не можеше да направи нито крачка повече. Сърцето й подскочи и спря, а после лудо запрепуска, когато Мели с неразбираеми викове се хвърли в обятията на мръсния войник и главата му се склони над нейната. Обезумяла от вълнение, Скарлет понечи да се затича, но само след две крачки трябваше да спре, защото Уил я хвана за полата.

— Не разваляйте момента — тихо продума той.

— Пусни ме, глупак такъв! Пусни ме! Това е Ашли!

Ала неговите пръсти си останаха здраво вкопчени.

— Все пак той е неин съпруг, нали тъй? — спокойно попита Уил и когато Скарлет сведе към него поглед, в който искряха смесени радост и безсилен гняв, зърна в кротките дълбини на очите му разбиране и състрадание.

Бележки

[1] Шекспир, „Хамлет“, д. V, сц. 1 — б.пр.