Маргарет Мичъл
Отнесени от вихъра (3)

Глава III

Елен О’Хара беше на трийсет и две години и според нормите на времето си минаваше вече за жена на средна възраст, след като бе родила шест деца и погребала три от тях. Тя беше висока и надвишаваше с цяла глава буйния си дребен съпруг, но се движеше с такава сдържана грация, като леко поклащаше кринолина си, че ръстът й не правеше впечатление. Шията й, на фона на черната тафта на стегнатия корсаж, беше млечнобяла, заоблена и стройна и винаги изглеждаше леко наклонена назад под тежестта на разкошната коса, събрана в мрежичка на тила й. От майка си, французойка, чиито родители бяха избягали от Хаити по време на Революцията през 1791 година, тя бе наследила тъмните бадемови очи, засенчени от черни мигли, както и смолистата коса; от баща си — офицер в Наполеоновата армия, имаше правия си, издължен нос и четвъртитата челюст, смекчена от нежната извивка на скулите й. Но само изживените години биха могли да придадат на Елен този горд израз без сянка от високомерие, това благородство и меланхоличния поглед, в който не трепваше и искрица закачливост.

Тя би била забележително красива жена, ако в очите й имаше някакъв плам, някаква топлота в усмивката й или живост в гласа й, който галеше с нежната си мелодичност слуха на близките и прислугата. Имаше мекия напевен изговор на джорджийците от Крайбрежието, с провлечени гласни, старателно произнасяни съгласни и бегли следи от френски акцент. Този глас никога не се повишаваше при заповед към слуга или смъмряне на дете, но на него мигновено се подчиняваха в Тара, където гръмките крясъци на мъжа й бяха тихомълком пренебрегвани.

Скарлет не помнеше майка й някога да е била друга. Гласът й винаги звучеше нежно и приятно, независимо дали хвалеше или упрекваше, и тя всякога се справяше най-невъзмутимо с ежедневните неочаквани трудности, които възникваха в шумното домакинство на Джералд; никога не губеше присъствие на духа и запази самообладание дори когато тримата й синове починаха още като бебета. Скарлет не беше виждала майка си да опира гръб на облегалката на стола, когато седеше. Не беше я виждала и да седне без ръкоделие, освен когато се хранеше, когато се грижеше за болни или се занимаваше със счетоводните книги на плантацията. Ако имаше гости, това беше някаква фина бродерия, но в останалите случаи ръцете й бяха заети с ризите на Джералд, роклите на момичетата или дрехи за прислугата. Скарлет не можеше да си представи ръцете на майка си без златния й напръстник и знаеше, че щом чуе шумоленето на роклята й, непременно ще види придружаващото я момиченце — негърче, чието единствено задължение бе да издърпва конците на тропоските и да разнася от стая в стая кутията за шевни принадлежности, изработена от розово дърво, докато Елен сновеше из къщата, за да надзирава готвенето, чистенето и шиенето на дрехи за цялата плантация.

Тя не познаваше случай, при който майка й да е изглеждала разстроена или видът й да не е бил изряден, независимо в кой час на деня или нощта. Когато Елен се обличаше за бал, за гости или дори за сесиите на съда в Джоунсбъро, често имаше нужда от два часа за приготовления, две камериерки и Мами, за да постигне задоволителен според нея резултат; щом обаче трябваше да се действа бързо, тя успяваше да се спретне за учудващо кратко време.

Скарлет, чиято стая беше точно срещу спалнята на родителите й, помнеше от най-ранните си години забързаните леки стъпки на боси черни нозе по дъсчения под призори, настоятелното чукане по вратата на майка й и приглушените изплашени гласове, които шепнеха за болест, раждане или смърт в някоя от дългата редица варосани бараки, където живееха негрите. Като дете тя често се промъкваше до вратата, надничаше през тясната пролука и виждаше Елен да се появява от тъмната стая, където Джералд хъркаше ритмично и невъзмутимо — в ръката й свещ с трепкащо пламъче, с чанта лекове под мишница, с пригладена коса и старателно закопчани дрехи.

Скарлет тутакси се успокояваше, щом чуеше строгия, но състрадателен шепот на майка си, която се отдалечаваше на пръсти по коридора: „Шшт, не толкова високо. Ще събудите мистър О’Хара. Това не е болка за умиране.“

Да, хубаво беше да се пъхне отново в леглото си и да знае, че Елен ще се погрижи всичко да е наред.

Сутрините след дългите нощни бдения при раждане или смърт, когато и старият доктор Фонтейн, и синът му бяха при болни и не можеха да й помогнат, Елен, както обикновено, седеше на челното място по време на закуска. Тъмните й очи бяха оградени с кръгове от умората, но гласът и държането й с нищо не издаваха изнурението. Под външността й, изтъкана от благородство и достойнство, имаше стоманена твърдост, която караше близките й да благоговеят пред нея — не само момичетата, но и Джералд, макар че той по-скоро би умрял, отколкото да го признае.

Понякога вечер, когато Скарлет се повдигаше на пръсти, за да целуне стройната си майка, тя спираше поглед на късата й нежна горна устна, от която устата изглеждаше твърде уязвима, и се питаше дали някога от тази уста е звънтял глупав момичешки смях и дали нощем Елен е шепнела тайните си на близки приятелки. Но не, това й се струваше невъзможно. Сигурно винаги е била това, което бе и днес — олицетворение на сила и мъдрост, единствената жена, която знаеше отговорите на всички въпроси.

Ала Скарлет грешеше. Преди години Елен Робияр от Савана се заливаше в безпричинен смях като всяка петнайсетгодишна девойка от този прелестен крайбрежен град и по цели нощи си шушукаше доверително с приятелки, пред които споделяше всичките си тайни освен една. Това беше в годината, когато Джералд О’Хара, двайсет и осем години по-възрастен от нея, се появи в живота й; същата година младостта й заедно с черноокия й братовчед Филип Робияр я напуснаха. Защото, когато Филип, със святкащия поглед и необуздания нрав, си отиде завинаги от Савана, той отнесе със себе си целия плам от душата на Елен и остави на дребния кривокрак ирландец, който я взе за жена, само нежната обвивка на тази душа.

Ала това беше достатъчно за Джералд, зашеметен от ненадейния си късмет да се ожени за такова момиче. Ако нещо си бе отишло от нея, той така и не усети липсата му. Беше умен човек и разбираше, че е цяло чудо, дето той, ирландец без име и богатство, които да го препоръчат, можа да спечели дъщерята на едно от най-състоятелните и знатни семейства по Крайбрежието. Защото той, Джералд, трябваше сам да постигне всичко в живота.

 

 

Джералд бе дошъл в Америка на двайсет и една години. Той беше тръгнал набързо от родината си, както неведнъж се бе случвало и с други ирландци преди и след него, с едните дрехи на гърба си, с два шилинга в джоба, след като си плати билета, и с наградата, обявена за главата му. Колкото до наградата, той смяташе, че е прекалено голяма за провинението му. Никой оранжист, непратен още в ада, не струваше сто лири на британското правителство, та дори и дяволът не би дал толкова за него. Но щом правителството бе взело така присърце смъртта на управителя на един английски лорд, който не живееше в земите си, за Джералд О’Хара бе време да изчезва, и то бързичко. Наистина той бе нарекъл въпросния управител „оранжистко копеле“, но това, по мнението на Джералд, не даваше никакво право на онзи да го оскърбява, като си подсвирква „Водите на Бойн“.

От битката при Бойн бяха изминали повече от сто години, но за семейство О’Хара и техните съседи този промеждутък от време сякаш не съществуваше. Те изживяваха поражението тъй, като че едва предишния ден техните надежди и мечти, както и земите и богатствата им бяха изчезнали в същия облак прах, който вдигал конят на уплашения принц от династията на Стюартите, побягнал и оставил след себе си Вилхелм Орански и омразните му наемници с оранжеви кокарди да вилнеят сред привържениците на Стюартите в Ирландия.

По тази и други причини семейството на Джералд не беше склонно да придава голямо значение на избухналата кавга с фатален изход; лошото бе, че последиците можеха да са твърде сериозни. От години английската полиция гледаше с лошо око на всички тях, тъй като бяха заподозрени в подривна дейност срещу правителството, та Джералд не беше единственият от семейството, който си плю на петите и напусна Ирландия между първи и втори петли. Той почти не помнеше двамата си по-големи братя Джеймс и Андрю — мълчаливи младежи, които излизаха и се прибираха в среднощни часове, изпълняваха някакви тайнствени поръчения или изчезваха за цели седмици и тогава майка им се поболяваше от тревоги. Те бяха забягнали в Америка още навремето, след като под свинарника у тях откриха скривалище за оръжие. Сега бяха преуспяващи търговци в Савана, макар че къде ли бе това, един Господ знае, както винаги отбелязваше майка им, когато споменаваше двамата си най-големи синове. При тях именно беше изпратен и младият Джералд.

Когато напускаше дома си, майка му го целуна по бузата и прошепна в ухото му горещата си католическа благословия; а баща му рече за сбогом: „Помни кои сме и никому не оставай длъжник!“ Петимата му братя левенти го изпратиха с топли и малко покровителствени усмивки, защото Джералд бе дребничкият изтърсак в семейството, в което всички останали мъже бяха едри здравеняци.

Петимата му братя и баща му бяха широкоплещести и високи над метър и осемдесет, но Джералд, който на двайсет и една години едва надхвърляше метър и шейсет, знаеше, че съдбата не му е отредила да расте повече. Не му бе присъщо да се вайка за ниския си ръст, а и той никога не бе му пречил да постига всичко, което желае. По-скоро на него дължеше закалката на характера си, защото отрано бе разбрал, че дребните хора трябва да са твърди, за да оцелеят сред мъжагите. А на Джералд твърдост не му липсваше.

Високите му братя бяха мрачни и неразговорливи хора, у които болката от навеки загубената семейна слава и свързаните с нея традиции се бе превърнала в спотаена омраза, избликваща навремени в горчив хумор. Ако и Джералд се беше родил едър като тях, сигурно щеше да поеме пътя им и мълчаливо да се нареди сред бунтарите, недоволни от правителството. Но Джералд беше „гърлест и твърдоглав“, както с умиление се изразяваше майка му, от нищо бе готов да избухне и да развърти юмруци, накратко — отявлен скандалджия. Сред снажните потомци на рода О’Хара той се клатушкаше като наперено японско петле, попаднало сред едри породисти птици, а те го обичаха и го дразнеха добродушно, за да се забавляват с наежената му бойкост. Ако понякога му показваха яките си юмруци, то беше само за да не се забравя и да си знае мястото на най-малък сред тях.

Образованието, с което Джералд пристигна в Америка, беше съвсем оскъдно, но той и не подозираше, че е така, нито пък щеше да се разтревожи, ако някой му кажеше. Майка му го беше научила да чете и да пише с ясен почерк. Смятането му се удаваше с лекота. С това книжовният му запас се изчерпваше. Единствените думи, които знаеше на латински, бяха онези, които трябваше да повтаря по време на католическата служба. От историята познаваше само многобройните неправди, стоварили се над Ирландия. В поезията и музиката беше пълен невежа, ако не се смятаха стиховете на Мур и старинните ирландски народни песни. Макар че хранеше най-дълбоко уважение към хората, които бяха по-учени от него, не се смущаваше ни най-малко от това, че той самият не е образован. А и защо ли му бяха нужни знания в една страна, където и най-невежите ирландци бяха натрупали състояния? Това, което се искаше тук, беше да си здрав и силен и да не се боиш от работа.

Джеймс и Андрю, които го взеха в магазина си в Савана, също не съжаляваха за това, че му липсва образование. Той спечели уважението им с четливия си почерк, точните сметки и търговския си нюх, докато ако се бе проявил като познавач и ценител на литературата и музиката, младият Джералд щеше само да си навлече презрителното им недоволство. В началото на века Америка беше гостоприемна за ирландците. Джеймс и Андрю, които бяха започнали търговията си със закрити фургони, пътуващи от Савана до градовете във вътрешността на Джорджия, бяха преуспели и имаха вече собствен магазин, а покрай тях преуспяваше и Джералд.

Той харесваше Юга и скоро, по собствено мнение, стана южняк. Имаше много неща в Юга и южняците, които никога нямаше да схване, но с присъщата си всеотдайност и замах възприе като свои идеите, обичаите и заниманията им така, както ги разбираше — покера и надбягванията с коне, страстта към политиката и законите на дуела, Правата на Юга и ненавистта към янките, робството и всевластния господар — памука, презрението към белите голтаци и галантността към жените. Той дори свикна да дъвче тютюн. Колкото до това да издържа на уиски, нямаше нужда тепърва да се учи, защото по рождение си имаше тази способност.

И все пак Джералд си оставаше Джералд. Привичките и възгледите му се промениха, но не и обноските му, които едва ли би променил, дори това да му се удаваше. Той се любуваше на непринудената изисканост на богатите собственици на памукови и оризови плантации, които идваха в Савана от старинните си имения — същински замъци; пристигаха, яхнали чистокръвни коне и последвани от каретите на също тъй изисканите си дъщери и съпруги и от фургоните с роби. За Джералд обаче тази изисканост бе непостижима. Доставяше му удоволствие да слуша ленивия им провлечен говор, но самият той не можеше да се отърве от резкия си ирландски акцент. Харесваше му елегантната небрежност, с която вършеха важните си сделки и рискуваха на една карта роб, плантация, дори цяло състояние, а след това плащаха загубите си, без да се лишат от доброто си настроение, така безгрижно, сякаш подхвърляха дребна монета на някое негърче. Но Джералд познаваше бедността и никога не се научи да губи със самообладание и чувство за хумор.

Приятен народ бяха тези джорджийци от Крайбрежието — сладкогласни, пламенни, но незлобливи и забавни със своите прищевки, тъй че Джералд ги харесваше. Ала младият ирландец имаше неуморима, енергична и жизнерадостна природа; той бе току-що пристигнал от една страна, където духаха влажни и студени ветрове и обвитите в мъгла блата не носеха болести на хората, а това винаги щеше рязко да го отличава от свикналите на безделие знатни богаташи, израсли в полутропичния малариен климат.

От тях той възприемаше само онова, което намираше за нужно, и отхвърляше нещата, без които можеше да мине. Най-полезният южняшки обичай според него беше покерът, при условие, че човек може да носи на пиене. Вродената склонност на Джералд към картите и способността му да остава трезвен под действието на кехлибареното питие му донесоха две от трите най-ценни негови притежания — камериера му и плантацията. Третото беше съпругата му, а нея той беше уверен, че дължи само на тайнственото Божие благоволение.

Камериерът на име Порк, лъскаво черен, изпълнен с достойнство и обучен във всички тънкости на шивашкото изкуство, беше станал негова собственост след партия покер, продължила цяла нощ. Джералд играеше с един плантатор от острова Сен Симон, който не му отстъпваше в смелите блъфове, но се оказа далеч не толкова издръжлив на нюорлиънския ром. Въпреки че предишният господар на Порк по-късно предлагаше отново да го откупи на двойна цена, Джералд беше непреклонен. Той притежаваше първия си роб и този роб се оказа „ей Богу, най-добрият камериер по цялото Крайбрежие“, а това беше началната стъпка към осъществяването на неговото съкровено желание. Джералд искаше да бъде земевладелец и собственик на роби.

Той бе твърдо решил, че няма цял живот да се занимава с търговия като Джеймс и Андрю, нито пък да прекарва нощите си над безкрайни върволици от цифри. За разлика от братята си той ясно съзнаваше, че търговците са белязани като хора от по-долна ръка. Джералд искаше да стане плантатор. Със страстната жажда на ирландец, живял като арендатор в земите, които едно време дедите му бяха владели и в които бяха ловували, той мечтаеше да види пред себе си ширналите се зелени акри на своята собствена земя. Бе си поставил едничка цел, решен да я следва с цената на всичко — да се сдобие с къща, плантация, коне и слуги. Предпочиташе да ги има тук, в тази нова страна, където не съществуваше двойната заплаха, тегнеща над родната му земя — налозите, поглъщащи целия доход от реколтата, и постоянната опасност от внезапна конфискация. Но с течение на времето Джералд разбра, че амбициите и осъществяването им са две различни неща. Местната аристокрация беше завзела цялото Крайбрежие и се бе укрепила тъй здраво, че за него не оставаше надежда да спечели сред нея мястото, за което мечтаеше.

И тогава ръката на съдбата и една ръка карти му поднесоха в дар плантацията, която той нарече Тара, и заради нея се засели на север, във вътрешността на щата.

Това стана през гореща пролетна нощ в един игрален салон в Савана. Джералд случайно дочу думите на някакъв непознат, седнал близо до него, и те го накараха да наостри уши. Този човек бе от Савана и се връщаше в града, след като бе прекарал дванайсет години във вътрешността. Той беше един от печелившите в лотарията, организирана от щатските власти с цел да се разпредели огромната територия в Средна Джорджия, напусната от индианците една година преди Джералд да пристигне в Америка. Човекът отишъл там и създал плантация, но сега къщата изгоряла, „проклетото място“ му дотегнало и той с радост щял да се отърве от него.

Обладан от мисълта за собствена плантация, Джералд нареди нещата така, че да бъде представен на непознатия. Интересът му порасна още повече, когато научи, че северната част на щата се заселва с новодошли от Северна и Южна Каролина и Вирджиния. Джералд бе живял в Савана достатъчно дълго, за да възприеме общото мнение на хората от Крайбрежието, че цялата останала част от щата представлява само горски пущинаци и че във всеки гъсталак се спотайва по някой индианец. Покрай търговските сделки на фирмата „Братя О’Хара“ той бе посещавал Огъста, отдалечена на сто и шейсет километра нагоре по река Савана, и бе ходил в старите градове, разположени още по на запад. Тогава бе видял, че тази част е не по-слабо населена, отколкото Крайбрежието, но от разказа на непознатия излизаше, че плантацията му е на повече от четиристотин километра северозападно от Савана, малко на юг от река Чатахучи. На Джералд му бе известно, че северно от тази река земята все още е във владение на племето чероки и затова се смая, когато човекът с насмешка отхвърли предположенията за опасността от индианците и разказа за градовете и плантациите, които процъфтявали в този нов край.

Час по-късно, когато разговорът позамря, с лукавство, което съвсем не отговаряше на съвършено невинния поглед на ясните му сини очи, Джералд предложи да поиграят. Нощта напредна, пресушиха се доста чаши и дойде момент, в който всички останали напуснаха играта, а Джералд и непознатият застанаха сами един срещу друг. Непознатият изсипа всичките си чипове и добави към тях нотариалния акт на плантацията. Джералд също сложи всичките си чипове и постави отгоре портфейла си. Макар че парите вътре принадлежаха на фирмата, угризенията на Джералд не бяха толкова големи, че на заранта да го отведат на изповед. Той знаеше какво иска, а когато искаше нещо, тръгваше към него по най-прекия път. Освен това имаше вяра в щастливата си звезда и в карето, което държеше в ръце, затова нито за момент не се запита как ще възстанови сумата, ако противникът му свали на масата по-силни карти.

— Печалбата ви не е кой знае каква, пък и аз съм доволен, че няма да плащам повече данъци за това място — въздъхна притежателят на фул с аса, като поиска мастило и писалка. — Голямата къща изгоря преди година, а плантацията е потънала в храсти и саморасли борчета. Но, тъй или иначе, всичко е вече ваше.

Същата вечер Джералд наставляваше със сериозен тон Порк, който му помагаше да се съблече:

— Никога не смесвай карти с уиски, ако не си закърмен с ирландска ракия.

Камериерът, изпълнен с възхищение към новия си господар, бе започнал дори да имитира акцента му и отговорът му, който звучеше като смесица от местното негърско наречие и езика на ирландското графство Мийд, би озадачил всекиго освен тях двамата.

Мътната река Флинт, която течеше кротко между стени от борове и черни дъбове, обвити с диви лози, бе като протегната за прегръдка ръка и обхващаше новата земя на Джералд от две страни. Застанал на възвишението, където някога се бе издигала къщата, Джералд се радваше на тази висока зелена бариера. Тя подсилваше у него съзнанието му на собственик, като че бе ограда, която сам бе направил, за да отбележи границите на владението си. Той бе стъпил върху почернелите камъни от основите на изгорялата сграда, гледаше към дългата алея с дървета, водеща към пътя, и възторжено ругаеше, защото радостта му беше твърде голяма, за да може да изрече благодарствена молитва. Тези две еднакви редици мрачни дървета бяха негови, негова беше и запустялата ливада, потънала в бурени, високи до кръста, сред които се издигаха магнолиеви дръвчета, обсипани с бели цветове. Обрасли с борчета и ниски храсталаци, необработените ниви, хълмисти и покрити с червена глина, се простираха във всички посоки, додето стигаше погледът му. Те принадлежаха на Джералд О’Хара, бяха само негови, защото имаше неуязвима за алкохола ирландска глава и куража да заложи всичко на пет карти.

Джералд затвори очи и сред покоя на запуснатата земя почувства, че е у дома си. Тук, където стоеше, щеше да построи бяла тухлена къща. Отвъд пътя щеше да вдигне нов плет, за да загради добитъка за угояване и чистокръвните коне, а червената земя, която се свличаше надолу по хълма към плодородната почва на речното корито, щеше да блесне под слънцето пухкавобяла — необхватни акри памук!

Фамилията О’Хара отново щеше да се нареди сред имената на заможните и издигнати семейства.

Със собствения си малък капитал, парите, които успя да заеме от скептично настроените си братя, и със закръглената сума от ипотеката върху земята Джералд купи първите си полски работници и дойде в Тара. Той заживя в ергенско уединение в четиристайната къщичка на управителя до построяването на голямата бяла къща, която виждаше в мечтите си.

Разчисти нивите, засади памук и отново зае пари от Джеймс и Андрю, за да купи още роби. Членовете на семейство О’Хара бяха свързани помежду си и се държаха здраво един за друг както в успеха, тъй и в несгодите не поради някаква силна семейна привързаност, а защото бяха разбрали през трудните години, че за да оцелее един род, пред хората той трябва да се показва единен. Те услужиха на Джералд с пари, а следващите години си ги получиха обратно с лихвата. Постепенно плантацията се разшири, тъй като Джералд купи някои от съседните земи, а след време и бялата къща се превърна от мечта в действителност.

Тя беше построена на хълма с труда на робите и представляваше малко неугледна сграда, разпростряна на голяма площ с изглед към зеления склон на пасището, спускащо се към реката. Джералд й се радваше от сърце, защото, дори когато беше нова, като че носеше върху себе си патината на времето. Къщата бе плътно заобиколена от яките дънери на стари дъбове, а клоните им, под които някога бяха минавали индианци, се сплитаха над покрива й и хвърляха гъста сянка. Поляната, очистена от бурените, бе застлана с килим от детелина и бермудска трева и Джералд държеше тя да е винаги добре поддържана. Всичко в Тара, от кедровата алея до редицата белосани бараки, в които живееха робите, изглеждаше здраво, устойчиво, строено за векове, и когато Джералд излезеше в галоп иззад завоя на пътя, водещ към плантацията, и зърнеше покрива си сред зелените клони, сърцето му винаги се изпълваше с гордост, сякаш виждаше тази гледка за първи път.

Дребният, гръмогласен и твърдоглав Джералд бе постигнал мечтата си.

Джералд бе в чудесни отношения с всички жители на околността, като се изключат Макинтош, съседът му отляво, и Слатъри, чиито мизерни три акра се намираха отдясно, в блатата между реката и плантацията на Джон Уилкс.

Семейство Макинтош бяха оранжисти от шотландско-ирландски произход, тъй че дори да притежаваха достойнствата на всички светци от католическия календар, заради потеклото си щяха завинаги да си останат проклетници в очите на Джералд. Вярно, че живееха в Джорджия от седемдесет години, а преди това цяло едно поколение от рода им бе живяло в Северна и Южна Каролина; но тъй или иначе, първият от тази фамилия, пристигнал в Америка, беше от Ълстър, а на Джералд това му стигаше.

Те бяха мълчаливи и своенравни хора, които страняха от всички и сключваха бракове само с роднините си от Каролина. Джералд не беше единственият, който не ги обичаше, защото хората от околността бяха общителни, държаха на добросъседските отношения и ни най-малко не проявяваха снизхождение към онези, на които липсваха подобни качества. Слуховете, че са поддръжници на аболиционизма, още повече засили неприязънта към Макинтошови. Всъщност старият Ангъс никога не бе освободил нито един роб и дори бе извършил недопустимо нарушение на приличието, като бе продал някои от негрите си на пътуващи търговци на роби, поели към тръстиковите плантации в Луизиана, но въпреки това слуховете не заглъхваха.

— Аболиционист е, то се знае — споделяше Джералд с Джон Уилкс, — но когато у един оранжист убежденията се сблъскат с шотландската стиснатост, винаги пострадват убежденията.

Със семейство Слатъри нещата стояха малко по-иначе. Те бяха бедняци и не можеха да разчитат дори на малкото уважение, което съседските семейства неволно отдаваха на мрачната независимост на Ангъс Макинтош. Старият Слатъри, който упорито се бе вкопчил в няколкото си акра земя, не отстъпваше на нееднократните предложения на Джералд и Джон Уилкс да ги купят и бе един вечно хленчещ неудачник. Жена му, винаги разчорлена, болнава и безцветна на вид, бе наплодила цял зайчарник намусени дребосъци и продължаваше да ражда всяка година. Том Слатъри не притежаваше роби и сам с двете си най-големи момчета обработваше памуковата си нивица, без да проявява особено постоянство, а жена му с помощта на малките деца гледаше някакво жалко подобие на зеленчукова градина. Памукът обаче никога не даваше добра реколта, а поради постоянните раждания на мисис Слатъри градината едва изхранваше множащата се челяд.

Нещо обичайно беше Том Слатъри да обикаля съседите си и да проси памуково семе за посев или някой пушен бут, та „да свърже двата края“. Малкото енергия, която имаше, Слатъри влагаше в омразата си към своите съседи, тъй като зад любезността им усещаше презрение. Особено силно той мразеше „надутите черньовци на богаташите“. Негрите в окръга, които работеха като домашна прислуга, се чувстваха по-високо стоящи от белите голтаци и не го криеха. Това уязвяваше дълбоко Слатъри, а по-добрата им осигуреност в живота предизвикваше завистта му. За разлика от него, който водеше мизерно съществувание, те бяха сити, прилично облечени и когато бяха болни или вече стари, имаше кой да се грижи за тях. Те се гордееха с доброто име на господарите си и повечето от тях можеха да се похвалят, че са собственост на уважавани семейства, а той самият бе презрян от всички.

Том Слатъри би могъл да продаде стопанството си за три пъти по-висока цена от истинската на кой да е плантатор от окръга. Бе като трън в очите на цялата околност и никой не би пожалил пари, ако можеше да го прогони, но той предпочиташе да остане тук и да води жалко съществуване от едната бала памук годишно и подаянията на съседите си.

С всички останали от околността Джералд се разбираше много добре и поддържаше приятелски отношения. Уилксови, Калвъртови, Тарлтънови, Фонтейнови — всички грейваха в усмивка, щом видеха дребната фигурка да препуска на големия бял кон по алеята към дома им. Веднага се даваха разпореждания за високи чаши, в които се сипваше по една ликьорена чашка уиски върху чаена лъжичка захар и стръкче окълцан джоджен. Джералд беше обичлив и след време съседите разбраха това, което децата, негрите и кучетата бяха открили от пръв поглед — че въпреки гръмливия му глас и грубоватите обноски той е добросърдечен, отзивчив и всякога готов да помогне със съвет или с пари.

Пристигането му бе винаги съпроводено с олелия от кучешки лай и крясъци на малки негърчета, които хукваха презглава да го посрещнат, боричкаха се кое да поеме поводите на коня му, кривяха се и се смееха на добродушните му ругатни. Белите деца с викове се втурваха да седнат на коленете му, та да ги подрусва, докато напада пред възрастните безчестната политика на янките. Дъщерите на неговите приятели му доверяваха сърдечните си тайни, а младежите от околността, които се страхуваха да признаят пред бащите си, че имат неизплатени дългове, в негово лице откриваха истински приятел в нуждата.

— Значи ти, вагабонтин такъв, имаш дълг от цял месец насам — крясваше той. — Защо, за Бога, не дойде по-рано да ми поискаш пари?

Знаеше се, че в приказките е недодялан и троснат, ала не от лошотия, тъй че при виковете му младият човек само се усмихваше сконфузено и промърморваше:

— Вижте, сър, никак не ми се щеше да ви безпокоя, а баща ми…

— Баща ти е добър човек, не ще и дума, ама не си поплюва, затуй вземай парите и точка по въпроса.

Последни капитулираха съпругите на плантаторите. Ала когато мисис Уилкс — „истинска дама, надарена с рядкото умение да мълчи“, както я характеризираше Джералд — каза на съпруга си една вечер, след като шумът от копитата на Джералдовия кон затихна по алеята: „Езикът му е груб, но той е благороден човек“, можеше да се счита, че Джералд е окончателно приет сред тях.

Той не знаеше, че за да извоюва подобно признание, е трябвало да мине този период от почти десет години, и никога не му бе хрумвало, че отначало съседите му го наблюдаваха подозрително. Според него самия той принадлежеше към местното висше общество още от момента, когато за пръв път бе стъпил в Тара.

Когато Джералд стана на четирийсет и три години и с набитата си фигура и червендалесто лице напомняше благородниците, изобразявани по ловните гравюри, той откри, че колкото и да му е скъпа Тара, колкото и гостоприемни и добросърдечни да са съседите му, все пак нещо не му достига. Искаше да има съпруга.

Нуждата от господарка в Тара беше належаща. Дебелата негърка, която преди работеше в двора и от немай къде беше повишена в готвачка, никога не приготвяше яденето навреме, а камериерката, по-рано работничка в полето, оставяше прахта да се трупа по мебелите и все нямаше чисти чаршафи подръка, тъй че винаги когато пристигнеха гости, наставаше невъобразима суматоха. Порк, единственият негър в плантацията, обучен за къщна работа, надзираваше прислугата, но дори и той се бе отпуснал и разхайтил след няколко години, прекарани в безредното домакинство на Джералд. Като камериер поддържаше спалнята на господаря си в ред, а като иконом сервираше чевръсто и умело, но колкото до другите неща, оставяше ги да следват собствения си ход.

С безпогрешния си природен инстинкт всички негри бяха открили, че Джералд е като кучетата, които много лаят, но никога не хапят, и най-безочливо се възползваха от това. Наоколо непрекъснато се носеха заплахи към робите, че ще бъдат продадени на юг или ще отнесат камшика, но от Тара не беше продаден ни един роб, а наказанието с камшик бе изпълнено един-единствен път, и то за това, че не бяха се погрижили за любимия кон на господаря след продължителен лов.

Зорките сини очи на Джералд не пропускаха да забележат колко добре са поддържани къщите на съседите му и с каква лекота дамите с изрядни прически и шумолящи поли се справят с прислугата си. Той нямаше представа за задълженията на тези жени — задължения, които не свършваха от зори до полунощ, тъй като те трябваше да упражняват непрекъснат надзор над децата, готвенето, шиенето и прането. Джералд виждаше само резултатите от усилията им и те му правеха силно впечатление.

Той осъзна ясно необходимостта от съпруга, когато една сутрин се обличаше, за да отиде до града на поредната сесия на съда. Порк му донесе любимата риза с жабо, така неумело закърпена от камериерката, че занапред можеше да я носи само камериерът му.

— Мистър Джералд — каза Порк на разгневения си господар, докато сгъваше ризата с изражение на благодарност, — трява ви на вас стопанка, и то такваз, дет да върти много прислуга.

Джералд смъмри Порк за нахалството му, но съзнаваше добре, че камериерът му е прав. Искаше да има и деца, при това, ако се помайваше много-много, току-виж станало твърде късно. Но не желаеше да вземе коя да е подобно на мистър Калвърт, който се ожени за гувернантката на осиротелите си дечица, пък и тя беше янки на всичко отгоре. Неговата съпруга трябваше да е дама от знатно потекло, по външен вид и достойнства да не отстъпва на мисис Уилкс и да умее да се справя с Тара тъй добре, както мисис Уилкс със своето владение.

Ала на пътя към сродяването му с някое от семействата в окръга стояха две трудности. Първата беше липсата на момичета във възраст за женене. Втората, и по-сериозна, се състоеше в това, че Джералд беше „нов човек“, въпреки че от десет години живееше по тези места, пък и бе чужденец. Никой не знаеше нищо за семейството му. При все че отбраното общество във вътрешността на Джорджия не бе толкова непристъпно като аристокрацията от Крайбрежието, никое семейство не беше склонно да даде дъщеря си на човек, за чийто дядо не се знаеше нищо.

На Джералд му бе ясно, че въпреки искрената симпатия от страна на мъжете в окръга, с които той ловуваше, пиеше и обсъждаше политиката, едва ли имаше такъв, за чиято дъщеря би могъл да се ожени. А нямаше намерение да дава повод за приказки по къщите, че този или онзи баща със съжаление е отказал на Джералд О’Хара правото да ухажва дъщеря му. Макар че съзнаваше положението си, Джералд не смяташе, че стои по-долу от съседите си. Нищо не бе в състояние да го убеди, че отстъпва на когото и да било. Това беше просто един странен обичай, съществуващ в окръга, според който момичетата се омъжваха само в семейства, живели в Юга много по-дълго от неговите двайсет и две години, притежаващи земи и роби и отличаващи се само с модните за времето пороци.

— Стягай багажа. Отиваме в Савана — съобщи той на Порк. — И само да те чуя веднъж да изтървеш „Сст“ или „Верицата му!“, продавам те и окото ми не мига, щото и аз самият рядко употребявам такива думи.

Той се надяваше, че Джеймс и Андрю ще му дадат някакъв съвет и че някои от техните стари приятели имат дъщери, които да отговарят на изискванията му и са готови да го приемат за съпруг. Братята му го изслушаха внимателно, но не го насърчиха. Те нямаха роднини в Савана, към които да се обърнат, защото бяха пристигнали в Америка вече женени. Колкото до дъщерите на техните приятели, те били отдавна омъжени и вече гледали деца.

— Нито си богат, нито си от знатно семейство — каза му Джеймс.

— Парите си съм спечелил сам и мога да направя семейството си знатно. Не ща да се женя за случайно момиче.

— Нависоко хвърчиш — сухо отбеляза Андрю.

Все пак те направиха за Джералд всичко, което можаха. Джеймс и Андрю бяха вече възрастни хора и добре поставени в Савана. Имаха много приятели и цял месец развеждаха Джералд от къща на къща по вечери, танци и градински увеселения.

— Само една ми хваща окото — каза накрая Джералд, — а тя дори не е била родена, когато съм пристигнал тук.

— И коя е таз, дето ти хваща окото?

— Мис Елен Робияр — отвърна Джералд, като се стараеше отговорът му да прозвучи безгрижно, тъй като тъмните бадемови очи на Елен Робияр го бяха развълнували повече, отколкото му се щеше да признае. Въпреки необяснимата вялост в поведението й, тъй странна у едно момиче на петнайсет години, тя го плени. Освен това у нея се чувстваше някакво притаено отчаяние, което го пронизваше право в сърцето и го караше да проявява нежност, с каквато не се бе отнасял с никого друг на света.

— Та ти можеш да й бъдеш баща!

— Че аз съм в разцвета на силите си — викна Джералд, дълбоко засегнат.

Джеймс се обърна към него спокойно:

— Чуй, Джери, в Савана няма момиче, за което да имаш по-малко изгледи да се ожениш. Баща й е Робияр, а тия французи са горди като сатаната. А майка й, Бог да я прости, беше истинска благородна дама.

— Не ме е грижа — разпалено отвърна Джералд. — Освен това майка й е умряла, а старият Робияр ме харесва.

— Като човек — да, но не и за зет.

— И без това момичето няма да се съгласи — намеси се Андрю. — Влюбена е в онзи неин щур братовчед, Филип Робияр, макар че семейството й денонощно я увещава да се откаже от него.

— Има вече цял месец, откакто е заминал за Луизиана — каза Джералд.

— Ти пък откъде знаеш?

— Знам — отвърна той, без да се впуска в обяснения, че тези ценни сведения е получил от Порк, нито че Филип е заминал на запад поради изричното настояване на семейството си. — Пък и не вярвам да го е обичала толкоз, та да не може да го забрави. На петнайсет години човек е твърде млад и не разбира много-много от любов.

— По-скоро ще я дадат на въртоглавия й братовчед, отколкото на тебе.

И така, Джеймс и Андрю бяха не по-малко смаяни от всички други, когато се разчу, че дъщерята на Пиер Робияр ще се омъжва за дребния ирландец от северния край на щата. Цяла Савана бръмчеше от приказки и догадки относно Филип Робияр, който бе заминал на запад, но слуховете не можеха да намерят отговор на въпросите. За всички беше загадка защо най-хубавата от Робияровите дъщери се омъжва за някакъв гръмогласен червендалест дребосък, който едва стига до рамото й.

Дори самият Джералд никога не проумя докрай как стана всичко това. Знаеше само, че се е случило чудо. За пръв път в живота си той почувства смущение и бе изпълнен с покорство, когато Елен, много бледа, но напълно спокойна, докосна ръката му и каза: „Ще се омъжа за вас, мистър О’Хара.“

Семейството й, поразено като от гръм само отчасти се досещаше за причината. Единствено Елен и Мами, нейната бавачка, знаеха всичко за онази нощ, през която покрусената девойка плака като дете, а на заранта, внезапно пораснала, взе своето решение.

С мрачно предчувствие Мами донесе на младата си господарка пакетче, изпратено от Ню Орлиънс и адресирано с непознат почерк. То съдържаше миниатюра с лика на Елен, която тя с писък захвърли на пода, четири писма, написани от нея до Филип Робияр, и кратко известие от някакъв свещеник, че братовчед й е намерил смъртта си при едно пиянско сбиване.

— Те го прогониха — татко, Полин и Йолали. Прогониха го. Мразя ги. Мразя ги всички. Не желая да ги видя вече. Искам да се махна. Ще ида надалече, за да не ги виждам никога повече — нито тях, нито този град, нито някой друг, който да ми напомня за… за него.

А когато нощта бе почти превалила, Мами, която бе изплакала очите си, прегърна тъмнокосата глава на господарката си и възрази:

— Гълъбче, как ще направите таквоз нещо?

— Ще го направя. Той е мил и добър човек. Или ще се омъжа за него, или ще ида в манастир в Чарлстън.

Именно заплахата, че ще отиде в манастир, накара объркания и съкрушен Пиер Робияр да даде най-накрая съгласието си. Той беше заклет презвитерианец, макар и от семейство на католици, и мисълта, че дъщеря му може да стане монахиня, го отблъскваше дори повече от решението й да се омъжи за Джералд О’Хара. В края на краищата човекът не беше лош, само му липсваше знатен произход.

И тъй, Елен, вече не Робияр, обърна гръб на Савана, за да не я види никога повече, и отпътува за Тара с един съпруг на средна възраст, Мами и двайсет „къщни“ негри.

На следващата година се роди първото им дете, което кръстиха Кати Скарлет — на майката на Джералд. Джералд беше разочарован, защото искаше син, но все пак се зарадва на малката си чернокоса дъщеричка, почерпи с ром всички слуги в Тара и доста пийнал, огласи плантацията с весели викове.

Ако Елен някога бе съжалявала за внезапното си решение да се омъжи, никой никога не го разбра, а най-малко Джералд, който едва не се пръскаше от гордост всеки път, щом я погледнеше. Тя беше сложила кръст на Савана и спомените си още когато напусна този изискан крайморски град и от часа на пристигането си в окръга прие, че нейният дом сега е в Северна Джорджия.

Когато се раздели завинаги с бащиния си дом, Елен остави една къща, чиито красиви и изящни линии напомняха женско тяло или кораб с опънати платна. Построена във френски колониален стил, с бледорозова декоративна гипсова мазилка, тя елегантно се извисяваше над земята. До верандата водеха вити стълби с перила от ковано желязо, нежни като дантела. Мрачен богат дом — изискан, но надменен.

Тя беше напуснала не само разкошното си жилище, но и цялата цивилизация, създала подобни красиви творения, и се бе озовала в свят, тъй странен и различен, сякаш бе на друг континент. Северна Джорджия беше сурова страна и хората, които я населяваха, бяха калени и решителни. От високото плато в подножието на Сините планини, накъдето и да погледнеше, Елен виждаше вълнисти червени хълмове с оголени тук-там гранитни скали и стройни тъмни борове. За нейния вкус, оформен на Крайбрежието, тази природа бе дива и първична. Елен бе привикнала с нежната сочна красота на крайбрежните острови, потънали в сив мъх и увивна зеленина, с белите ивици на плажовете, напечени от жаркото слънце, с ширналите се пясъчни равнини, осеяни с малки и големи палми.

Този край познаваше и зимния мраз, и летните горещини, а хората притежаваха устрем и енергия, непознати за нея. Те бяха сърдечни, внимателни, изпълнени с доброжелателство, но в същото време жилави, мъжествени и гневливи.

Жителите на Крайбрежието, което тя бе напуснала, се гордееха със способността си да приемат с безгрижен вид всичките си дела, дори дуелите и семейните вражди, докато у тези хора от Северна Джорджия имаше някаква необузданост. По Крайбрежието животът бе улегнал, а тук бе все още нов, буен и кипящ.

Всичките познати на Елен в Савана бяха все едно извадени от един и същ калъп, толкова си приличаха по възгледи и традиции, а тук светът бе многолик. Заселниците на Северна Джорджия прииждаха от най-различни места — от други краища на Джорджия, от Северна и Южна Каролина, от Вирджиния, от Европа и от Севера. Някои от тях като Джералд бяха пришълци, които се стремяха да забогатеят. Други като Елен произхождаха от стари фамилии, но животът в предишния им дом бе станал непоносим и те търсеха пристан в далечни земи. Много пък се бяха преместили, без да имат никакви причини — просто неспокойната кръв на техните предшественици-пионери бушуваше в жилите им.

Тези хора, дошли от най-различни места, от различен произход и с различно минало, придаваха на тукашния бит една непринуденост, нова за Елен, която никога не можа да свикне докрай с нея. На Крайбрежието тя инстинктивно отгатваше какво би сторил този или онзи при всякакъв случай. Ала как биха постъпили хората от Северна Джорджия, й бе невъзможно да предусети.

Благоденствието на южните щати, които по това време процъфтяваха, даваше още по-голямо ускорение на стопанските дела в областта. Целият свят изпитваше крещяща нужда от памук, а доскоро необработваната земя на окръга, неизтощена и плодородна, го раждаше в изобилие. Памукът за окръга бе като сърцето за човешкото тяло, а сеенето и брането му бяха жизнените пулсации на червената земя. От виещите се бразди извираше богатство, оттам избликваше и самочувствието — самочувствие, което се градеше на зелените храстчета и акрите пухкава белота. Щом памукът можеше да ги направи богати само за едно поколение, колко ли по-богати щяха да бъдат децата им!

Тази увереност в утрешния ден даваше плам и вдъхновение на живота и хората от окръга се впускаха в земните наслади тъй пълно и от сърце, както Елен никога не би могла. Имаха достатъчно много пари и роби, за да намерят свободно време за развлечения, а те обичаха да се забавляват. Като че никога не бяха толкова заети, та да не могат да се откъснат от работата си и да отидат на риболов, на лов или надбягвания с коне, а колкото до баловете и градинските увеселения — те се устройваха едва ли не всяка седмица.

Елен не пожела и не успя никога да стане като околните си — твърде много от себе си бе оставила в Савана, — но се отнасяше към тях с уважение и след време започна да се възхищава на прямотата и чистосърдечието на тези хора, които имаха твърде малко задръжки и ценяха човека заради личните му достойнства.

Тя стана най-обичаната съседка в целия окръг. Беше пестелива и благодушна господарка, добра майка и предана съпруга. Разбитото сърце и себеотрицанието, които би посветила на църквата, сега бяха отдадени всецяло на дома, детето и на човека, който я бе отвел от Савана и от спомените, без никога да й задава въпроси.

Когато Скарлет навърши една годинка и растеше по-жизнена и буйна, отколкото, по мнението на Мами, подобаваше на едно момиченце, се роди второто дете на Елен, Сюзан Елинор, която наричаха Сюелин, а след време на бял свят се появи и Карийн, записана в семейната библия Каролайн Айрийн. Последваха три момченца, които починаха още преди да проходят и сега лежаха в гробището, засенчено от сплетените клони на кедрите на стотина метра от къщата под три камъка, на всеки от които имаше надпис „Джералд О’Хара младши“.

От деня, когато Елен за първи път дойде в Тара, имението се преобрази. Макар и само петнайсетгодишна, тя бе подготвена за отговорностите, които очакваха господарката на една плантация. Преди брака за младите момичета най-важно бе да са мили, нежни, красиви и приятни, но след брака от тях се изискваше да се справят с домакинства, наброяващи сто и повече души, бели и черни, и това се имаше предвид при възпитанието им.

Като всяка девойка от добро семейство, Елен бе получила такава подготовка за брака, а освен това тя имаше и Мами, която бе способна да влее енергия и в най-несръчния негър. Елен бързо въведе ред, достойнство и изисканост в домакинството на Джералд и придаде на Тара непозната дотогава красота.

Сградата беше строена без какъвто и да било архитектурен план и към нея бяха добавяни допълнителни стаи единствено с оглед на удобството, но под грижите и старанието на Елен тя придоби очарование, което заличаваше липсата на единен проект. Кедровата алея, водеща от главния път до къщата — тази алея, без която нито едно плантаторско имение не изглеждаше завършено, — хвърляше хладна и плътна сянка, край която зеленината на останалите дървета изглеждаше още по-свежа. Глицинията, спускаща се над терасите, пъстрееше върху белите варосани стени и се преплиташе с нежнорозовите миртови храсти край входа и белоцветните магнолии в двора, тъй че неугледните очертания на къщата донякъде се прикриваха.

През пролетта и лятото бермудската трева и детелината на поляната зеленееха изумрудени и със сочната си свежест изкушаваха ятата пуйки и гъски, които можеха да се разхождат само в задния двор. По-старите птици непрекъснато организираха набези към предния двор, примамени от зеленината на тревата и съблазнително напъпилите жасминови храсти, и циниите в лехите. На предната веранда постоянно дежуреше малък черен страж, за да възпира опустошителните им нападения. Негърчето, седнало на стълбите, въоръжено с нарязана на ленти кърпа, бе неотменна част от Тара. Видът му бе нещастен, защото му бе забранено да замеря птиците, а можеше само да размахва кърпата срещу тях и да ги къшка.

Елен възлагаше тази задача на цели дузини момченца и това беше първата отговорна длъжност, през която минаваха слугите от мъжки пол в Тара. Навършеха ли десет години, пращаха ги при Татенцето, стария обущар на плантацията, за да учат занаята му, при Еймос — колар и дърводелец, при краваря Фил или при мулетаря Къфи. Ако не покажеха склонност към никое от тези занимания, те ставаха полски работници и — според разбиранията на самите негри — губеха възможност за каквото и да било обществено положение.

Животът на Елен не беше лесен, нито пък щастлив, но тя и не бе очаквала да е лесен, а колкото до липсата на щастие — това беше женската участ. Светът принадлежеше на мъжете и тя го приемаше такъв, какъвто е. Мъжът притежаваше имота, а жената се оправяше с него. Мъжът се ласкаеше от мисълта, че той управлява всичко, а жената хвалеше неговите умения. Мъжът издаваше кански викове, ако в пръста му се забиеше треска, а жената приглушаваше стенанията си от родилните мъки, за да не смути спокойствието му. Мъжете имаха груб език и често се напиваха. Жените се преструваха, че не чуват неприличните слова, и без упреци отвеждаха пийналите си съпрузи в леглото. Мъжете можеха да бъдат грубияни и скандалджии; жените бяха длъжни да са мили, сдържани и опрощаващи.

Тя беше възпитана в традициите на истинските дами и бе научена как да носи бремето си и все пак да запазва очарованието си. Намеренията й бяха и от трите си дъщери да направи също тъй изискани дами. С по-малките момичета имаше успех, защото Сюелин тъй много искаше да е привлекателна, че приемаше всички мамини наставления внимателно и покорно, а Карийн беше свенлива и послушна по природа. Ала при Скарлет, истинска потомка на Джералд, пътят към съвършенството на благородните дами беше труден.

За ужас на Мами тя предпочиташе да играе не със смирените си сестри или с благовъзпитаните момичета на Уилксови, а с чернокожите деца от плантацията и със съседските момчета; при това умееше да се катери по дърветата и да мята камъни не по-зле от тях. Мами бе силно смутена от това, че една дъщеря на Елен може да има подобни черти в характера си, и често й внушаваше „да се държи като малка дама“. Самата Елен имаше по-толерантно и далновидно становище по въпроса. Тя знаеше, че обикновено другарите от детските игри по-късно се превръщат в поклонници, а първото задължение на едно момиче бе да се омъжи. Казваше си, че детето просто е много жизнено и че още има време да я обучи на изкуствата и достойнствата, които ще я направят привлекателна за мъжете.

На тази цел Елен и Мами бяха посветили всичките си усилия и когато Скарлет поотрасна, прояви се като схватлива ученичка по този предмет, но не научи почти нищо друго. Въпреки многото гувернантки и двете години, прекарани в девическия пансион в близкия град Файетвил, нейното образование бе съвсем повърхностно, но в окръга нямаше момиче, което да танцува по-добре от нея. Тя знаеше как да се усмихне, така че да се появят трапчинките й, как да пристъпи леко на пръсти, та широките й поли върху обръчите да се люшнат пленително, как да погледне мъжа в лицето, а после да сведе очи и миглите й да запърхат, все едно тръпне от нежни чувства. Преди всичко беше се научила да крие от мъжете острия си ум зад изражение, мило и простодушно като на бебе.

Елен с нежни напомняния, а Мами с постоянно придиряне усърдно се стремяха да изградят у нея качества, които биха я направили наистина желана за съпруга.

— Скъпа моя, трябва да бъдеш по-нежна, по-улегнала — говореше Елен на дъщеря си. — Не бива да прекъсваш господата, когато говорят, дори ако мислиш, че знаеш по тези въпроси повече от тях. Мъжете не харесват дръзките девойки.

— Младите госпожици, дет само знаят да се мръщят и да си вирят носа и се повтарят „туй ще направя“, „туй няма да направя“, най-често не могат да си фанат съпруг — мрачно пророкуваше Мами. — Младите госпожици трява да навеждат очи надолу и да казват „Да, сър, тъй си е“ и „Да, сър, както вий речете“.

Двете я учеха на всичко онова, което трябваше да знае една благородна дама, но тя усвояваше само външните белези на благородството. Никога не можа да постигне истинските добродетели, които естествено пораждат достойното поведение, а и не виждаше никакви причини да се стреми към тях. Външният блясък й бе достатъчен, защото с него печелеше всеобщо възхищение, а тя не желаеше нищо повече. Джералд се хвалеше, че дъщеря му е най-голямата красавица в пет окръга, и с известно основание, защото бе получила предложения едва ли не от всички младежи в околността и от много други — чак от Атланта и Савана.

На шестнайсет години, благодарение на Елен и Мами, Скарлет изглеждаше мила и очарователна палавница, а всъщност беше своенравна, суетна и опърничава. От баща си бе наследила лесно разгарящите се страсти, типични за ирландците, а от майка си, с нейния всеотдаен и търпелив характер — нищо друго освен повърхностно лустро. Елен никога не схвана докрай цялата показност в поведението на Скарлет, защото тя се проявяваше пред майка си откъм най-добрата си страна, прикриваше своите лудории, сдържаше буйния си нрав и се стараеше да изглежда колкото може по-блага в присъствието на Елен, защото само с един укорен поглед майка й можеше да я накара да се почувства засрамена до сълзи.

Мами обаче не си правеше никакви илюзии по отношение на Скарлет и беше постоянно нащрек от опасения, че лустрото може да се пропука. Погледът на Мами беше по-проницателен от погледа на Елен и Скарлет не помнеше да й се е удавало някога да заблуди Мами за дълго време.

Разбира се, тези две любещи наставници нямаха нищо против пламенния темперамент, жизнеността и чара на Скарлет. Това бяха качества, с които южнячките се гордееха. Тяхната загриженост се пораждаше от упорития й, необуздан характер, наследен от Джералд, и понякога те се страхуваха, че не ще успеят да прикриват недостатъците й до момента, в който ще си намери добра партия за женитба. Ала Скарлет имаше намерение да се омъжи, и то за Ашли, затуй гореше от желание да изглежда скромна, отстъпчива и наивна, щом това бяха достойнствата, които привличаха мъжете. Защо мъжете искаха това, тя не знаеше. Знаеше само, че подобен начин на поведение се възнаграждава. Никога не се заинтересува дотолкова, че да разбере причината, защото нямаше никакво понятие за душевните преживявания на хората и дори за собствените си. Известно й бе само, че ако постъпи така или каже иначе, мъжете ще реагират по съответен начин. Това бе нещо като математическа формула и не й изглеждаше трудно — в ученическите й години математиката беше единственият предмет, който й се удаваше с лекота.

Ако се ориентираше слабо относно разсъжденията на мъжете, то съзнанието на жените й бе още по-непонятно, защото далеч по-малко се интересуваше от тях. Никога не беше имала приятелка и не бе чувствала липсата на дружба с момиче. За нея всички жени, включително и двете й сестри, бяха потенциални съперници в преследването на една и съща плячка — мъжа.

Всички жени, с едно-единствено изключение — майка й!

Елен О’Хара беше съвсем различна и Скарлет я приемаше като нещо свято и напълно отделено от останалото човечество. Като дете Скарлет мислеше, че майка й и Дева Мария са една и съща жена, и дори когато вече бе голяма, не виждаше причина да промени мнението си. За нея Елен означаваше пълната закрила, каквато съществуваше само в рая или под майчиното крило. Тя знаеше, че майка й е олицетворение на справедливост и истина, на сърдечност и нежност, на дълбока мъдрост — истинска благородна дама.

Скарлет много искаше да бъде като майка си. Единствената трудност съзираше в това, че когато човек е справедлив, искрен, нежен и всеотдаен, изпуска много от радостите на живота и със сигурност се лишава от много обожатели. А животът бе прекалено кратък, за да се пропускат приятните неща. Някой ден, когато се омъжеше за Ашли, когато остарееше и имаше свободно време, тя щеше да стане като Елен. Но дотогава…