Маргарет Мичъл
Отнесени от вихъра (29)

Глава XXIX

През април на следващата пролет генерал Джонстън, комуто бе възвърнато командването на съсипаната армия, се предаде в Северна Каролина и войната свърши. Ала тази новина пристигна в Тара едва две седмици по-късно. В плантацията имаше прекалено много работа, за да се губи време в пътуване и размяна на дочути слухове, а тъй като и съседите бяха потънали в задължения, рядко си ходеха на гости и вестите се разпространяваха бавно.

Пролетната оран беше в разгара си и дойде време да се засеят памуковите и зеленчуковите семена, които Порк беше донесъл от Мейкън. След пътешествието си Порк вече нищичко не похващаше — тъй много се гордееше, че се е върнал благополучно с пълна кола дрехи и платове, семена, птици, шунка, месо и брашно. Безспир повтаряше разказите си за многото случаи, при които се измъквал на косъм, за обиколните друми, по които се движил на връщане към Тара, запустелите пътища, изоставените просеки и конските пътеки. Беше отсъствал пет седмици — седмици, които Скарлет едва издържа в мъчително очакване. Но тя не го сгълча при завръщането му, защото бе щастлива, че пътуването се е увенчало с успех, и доволна, задето той върна толкова много от парите, които му беше дала. Изпитваше силни подозрения, че за да похарчи тази сравнително малка сума, Порк вероятно не бе плащал за птиците и за по-голяма част от храната. Той щеше да се срамува от себе си, ако бе купувал всичко с парите й, след като на пътя му се бяха изпречвали неохранявани кокошарници и складове за пушено месо.

След като се запасиха с малко храна, всички в Тара се заеха да върнат живота към що-годе нормален ритъм. Работа имаше за всекиго, купища работа, която никога не свършваше. Изсъхналите стъбла на миналогодишния памук трябваше да бъдат оскубани, за да се очисти земята за новите посеви, и плашливият кон, непривикнал с плуга, се влачеше неохотно през нивята. Градината трябваше да бъде оплевена и засята наново, трябваше да се цепят дърва и да се постегнат оборите, кокошарниците и дългата цели километри ограда, подпалена от янките като на шега. Примките за зайци, заложени от Порк, трябваше да се проверяват по два пъти дневно, а въдиците край реката да се хвърлят наново и наново. Трябваше да се оправят легла, да се метат подове, да се готви, да се мият съдове, да се хранят свинете и пилетата, да се събират яйцата. Кравата също си искаше доене и паша край блатото и се налагаше някой да я наглежда по цял ден, за да не би да се върнат янките или хората на Франк Кенеди и да я вземат. Дори малкият Уейд си имаше свои задължения. Всяка сутрин той важно-важно излизаше с една кошница, за да събира клонки и трески за огъня.

Новината за капитулацията донесоха братята Фонтейн, които се завърнаха първи измежду мобилизираните мъже от окръга. Алекс, все още запазил ботушите, ходеше пеша, а Тони беше бос и яздеше едно неоседлано муле. В това семейство винаги Тони съумяваше да обере каймака. Бяха станали още по-мургави от слънцето и бурите, на които се бяха излагали в продължение на четири години, отслабнали и по-жилести, а неоформените черни бради, които бяха пуснали по време на войната, им придаваха несвойствен, чужд вид.

На път към Мимоза, нетърпеливи да се приберат у дома си, те спряха за съвсем кратко в Тара, колкото да целунат момичетата и да съобщят новината, че армията се е предала. Казаха, че всичко е свършило, че краят е дошъл, но изглежда нито се вълнуваха от това, нито им се щеше да го обсъждат. Единственото, което ги интересуваше, бе дали Мимоза не е изгорена. На юг от Атланта бяха минавали край самотно стърчащи комини, където преди се бяха издигали домовете на приятели, и им се струваше, че е почти невъзможно да заварят своята къща оцеляла. При щастливата вест те си отдъхнаха с облекчение, а когато Скарлет им разказа за бясното препускане на Сали и за това как е прескочила живия плет, избухнаха в смях и шумно взеха да се пляскат по бедрата.

— Юнак момиче е тя — заяви Тони. — Много жалко за нея, че убиха Джо. Не ви ли се намира тютюн за дъвчене, Скарлет?

— Не, само заешки тютюн. Татко го пуши с царевичен кочан.

— Толкова ниско още не съм паднал — отвърна Тони, — но сигурно и дотам ще стигна.

— Димити Мънроу добре ли е? — попита Алекс нетърпеливо, но и с известно смущение и Скарлет смътно си припомни, че навремето той се заглеждаше по малката сестра на Сали.

— О, да. Сега живее с леля си във Файетвил. Нали знаеш, че къщата им в Лъвджой изгоря. Другите й близки са в Мейкън.

— Всъщност той иска да попита дали Димити не се е омъжила междувременно за някой храбър полковник от градската охрана — подметна шеговито Тони, а Алекс го стрелна с гневен поглед.

— Разбира се, че не — отвърна Скарлет развеселена.

— Може би щеше да стори по-добре, ако се беше омъжила — обади се мрачно Алекс. — Как, по дяволите… Моля за извинение, Скарлет. Исках да кажа, как може един мъж да иска ръката на момиче, когато робите му са освободени, всичкият му добитък е изгубен, а в джоба си няма пукнат цент?

— Знаеш, че това не би разтревожило Димити — успокои го Скарлет. Тя можеше да си позволи да се изкаже благоприятно за Димити, защото никога не бе слагала Алекс Фонтейн в числото на своите поклонници.

— Да го вземат мътните… О, моля пак да ме извиниш. Ще трябва да престана да ругая, защото баба като нищо ще ми отпори ушите. Не мога да предложа на никое момиче да се омъжи за просяк като мене. Нея може и да не я засяга това, но мене — да.

Докато Скарлет разговаряше с младежите на предната веранда, Мелани, Сюелин и Карийн се вмъкнаха тихичко в къщата веднага щом научиха за капитулацията. След като момчетата поеха към дома си напряко през полето на Тара, Скарлет влезе вътре и чу девойките да хлипат на канапето в малкия кабинет на Елен. Всичко беше свършило — красивата, светла мечта, на която бяха отдали толкова обич и надежди, каузата, за която бяха загинали техните приятели, любими и съпрузи и която бе отнела богатството и благополучието на семействата им. Делото, което считаха за непобедимо, бе смазано окончателно.

Скарлет не виждаше причина за сълзи. В първия момент, когато научи вестта, тя си каза: „Слава Богу! Сега няма да ми откраднат кравата. И конят е вече в безопасност. Най-после ще можем да извадим сребърните прибори от кладенеца и всеки ще може да се храни с нож и вилица. Няма да се боя повече да пътувам из околността, когато трябва да търся храна.“

Какво облекчение! Никога вече нямаше да се стряска от чаткането на конски копита. Нямаше да се буди посред нощ, да се ослушва с притаен дъх и да се чуди дали е истина, или насън й се е причуло дрънченето на юзди, тропотът на коне и заповедническите крясъци на янки в двора. И най-важното — Тара беше в безопасност! Тревожният й кошмар никога нямаше да се превърне в реалност. Никога нямаше да застане на поляната и да наблюдава струящия на талази дим от любимата къща, да чува свистенето на пламъците, докато покривът се срутва.

Да, каузата бе пропаднала, но войната винаги й бе изглеждала глупава и във всички случаи мирът беше за предпочитане. Никога не бе стояла с блеснали очи пред издигащото се знаме на Конфедерацията, нито бе усещала тръпки на възбуда при звуците на „Дикси“. При лишенията, противните задължения на болногледачка, страха от обсадата и глада през последните няколко месеца не я беше крепил фанатичният пламък, направил тези мъки поносими за останалите, готови на всичко, стига делото да успее. Но сега на това беше сложен край и тя нямаше намерение да пролива сълзи за поражението.

Свършено беше! Войната бе изглеждала безкрайна, тази война, която се беше втурнала неканена в живота й и го бе разделила на две — тъй рязко, че й бе трудно да си припомни старите волни дни. Можеше да съзерцава без всякакво вълнение някогашната хубавичка Скарлет с изящните зелени пантофки от марокен и напоените с лавандулов аромат волани на полите й, но никак не беше уверена, че отново може да се превърне в същото момиче. Скарлет О’Хара, в чиито крака беше целият окръг, със сто роби на нейно разположение, с богатството на Тара като стена зад гърба й и с любещи родители, готови да удовлетворят всяко нейно желание. Разглезената, безгрижна Скарлет, която не познаваше неизпълнен каприз, освен що се отнасяше до Ашли.

Някъде по дългия път, извървян през тези четири години, момичето с елегантна тоалетна чантичка и леки танцувални пантофки беше изчезнало неусетно и на негово място се бе появила зряла жена с остър поглед в зелените очи, която броеше всеки цент и се хващаше без колебание за най-черна слугинска работа, жена, на която след катастрофата не бе останало нищо освен вечната червена земя под краката й.

Докато стоеше в хола, заслушана в плача на момичетата, практичният й ум заработи.

„Ще засеем още памук, много памук. Утре ще изпратя Порк в Мейкън да купи семена. Янките вече няма да го палят, а и на нашите войски той не е нужен. Боже мой! Цените на памука би трябвало да скочат много високо тая есен!“

Тя влезе в малкия кабинет и без да обръща никакво внимание на разплаканите момичета, седна пред високото писалище и взе в ръка перото, за да изчисли какво количество семена можеше да закупи с останалите си пари.

„Войната свърши“ — помисли тя и внезапно захвърли перото, завладяна от неудържимо щастие. Войната беше свършила и Ашли — ако беше жив — щеше да се върне у дома! Тя се запита дали в скръбта си, породена от поражението, Мелани се е сетила за това.

„Скоро ще получим писмо… Не, какво ти писмо! Ние сме съвсем откъснати. Но тъй или иначе, той ще се обади по някакъв начин.“

Ала минаха няколко дни, после цели седмици, а от Ашли нямаше никакви новини. Пощенските връзки в Юга бяха нередовни, а в селските райони изобщо не съществуваха. Понякога на път от Атланта покрай Тара минаваха хора, по които леля Пити изпращаше сълзливи послания до момичетата и ги молеше да се приберат. Ала от Ашли — ни вест, ни кост.

 

 

След капитулацията между Скарлет и Сюелин се възцари неугасваща вражда по повод на коня. След като опасността от янките беше отминала, Сюелин желаеше да посещава съседите. Тя се чувстваше самотна и силно й липсваше приятелското обкръжение, с което бе свикнала в миналото, затова изпитваше постоянна потребност да ходи на гости, ако не за друго, то поне да се увери, че останалите плантации из окръга не са в по-малко плачевно състояние от Тара. Ала Скарлет беше неумолима. Конят беше нужен за работа — с него влачеха трупи от гората, оряха и Порк го яздеше, за да намира храна. Добичето имаше право в неделя да бъде пуснато на воля в пасището и да си отдъхне. Щом Сюелин иска да ходи по гости, нека върви пеша.

До тази година на Сюелин никога не й се беше налагало да извърви повече от стотина метра наведнъж, затова предложението на Скарлет никак не й харесваше. Ето защо тя предпочете да си стои вкъщи, но непрекъснато мърмореше или плачеше и все повтаряше: „О, защо я няма мама!“ Веднъж Скарлет не издържа и наистина я зашлеви, както дълго се бе заканвала, при това тъй силно, че сестра й с писък се стовари на леглото, а къщата бе обзета от небивал смут. След този случай Сюелин ограничи проявите си на недоволство поне в присъствието на Скарлет.

Скарлет беше искрена, когато твърдеше, че конят трябва да си почине, но това беше само половината истина. Другата половина бе, че в първия месец след капитулацията тя самата бе пообиколила съседите из окръга и при вида на старите приятели и именията им се бе обезкуражила повече, отколкото й се искаше да признае.

Фонтейнови се бяха отървали най-леко благодарение на бесния галон на Сали, ала плантацията им можеше да се счита цветуща само в сравнение с окаяното положение на останалите съседи. Баба Фонтейн тъй и не успя да се съвземе напълно от сърдечния пристъп, получен в деня, когато бе повела домочадието си да се бори с пламъците, обхванали къщата. Старият доктор Фонтейн бавно се възстановяваше след ампутацията на ръката си. Алекс и Тони се бяха хванали с неопитните си ръце за плуговете и мотиките. Когато Скарлет се отби, те се наведоха през оградата да се здрависат с нея и се присмяха на разнебитената й каруца, но в очите им имаше горчивина, защото по този начин се надсмиваха и над себе си. Тя ги попита дали може да купи от тях царевица за посев, те й отговориха утвърдително и тримата се заеха да обсъждат стопански въпроси. Притежаваха дванайсет пилета, две крави, пет шопара и мулето, което бяха довели от армията. Един от шопарите тъкмо бе умрял и те се тревожеха да не изгубят и другите. Докато слушаше толкова сериозни приказки за прасета от устите на тези бивши контета, чиято най-голяма житейска грижа навремето бе да не изостанат от модата на вратовръзките, Скарлет се засмя, ала и нейният смях също бе горчив.

В Мимоза всички я посрещнаха много приветливо и настояваха да й дадат царевицата даром, вместо да я продават. Избухливият фонтейновски нрав не закъсня да се прояви, щом тя постави на масата зелените долари и семейството категорично отказа да ги приеме. Скарлет взе царевицата и тайничко пъхна една банкнота в ръката на Сали. Сали изглеждаше напълно различна от момичето, което я беше посрещнало на прага на този дом осем месеца по-рано при завръщането й в Тара. Тогава Сали беше бледа и тъжна наистина, но у нея личеше някаква съпротивителна сила. Сега тя бе напълно изчезнала, като че капитулацията бе сложила край на всичките й надежди.

— Скарлет — прошепна тя, стиснала банкнотата, — каква беше ползата от всичко? Защо изобщо воювахме? О, бедният ми Джо! Горкичкото ми детенце!

— Не зная защо воювахме, пък и не ме е грижа — отвърна Скарлет. — Този въпрос не ме интересува. Никога не ме е интересувал. Войната е мъжка работа, не женска. Това, което ме засяга, е да получа добра реколта от памука. Вземи сега парите и купи някаква дрешка на малкия Джо, че има нужда. Нямам никакво намерение да ви заграбя тази царевица, колкото и да са любезни Алекс и Тони.

Момчетата я изпратиха до колата и й помогнаха да се качи с неподражаема галантност въпреки окъсаните си дрехи. Външно бяха запазили безгрижната веселост, присъща на целия им род, ала докато Скарлет се отдалечаваше от Мимоза, пред очите й все бе картината на сполетялата ги нищета. Тъй й бе дотегнало да вижда навсякъде бедност и мизерия. Какво облекчение би било да общува със заможни хора, които да не се тревожат как да скалъпят вечерята си!

Кейд Калвърт си беше у дома, в Кичестия бор, и когато Скарлет се качи по стълбите на старата къща, където тъй често бе танцувала в по-щастливи дни, тя видя, че смъртта е белязала лицето му. Той беше полегнал на слънце, в един шезлонг, метнал шал върху коленете си, съвсем измършавял и измъчван от кашлица, но щом я видя, лицето му светна. Когато се помъчи да стане и да я посрещне, обясни, че това било просто една дребна настинка, която се е загнездила в гърдите му. Бил я пипнал от продължителното спане на мокра земя. Но скоро щяла да отмине и той щял да помогне в работата.

Катлийн Калвърт, която излезе от къщата, щом дочу гласове, срещна погледа на Скарлет над главата на брат си и в очите й Скарлет прочете пълно съзнаване на истината и безгранично отчаяние. Кейд може и да не знаеше, но Катлийн бе наясно с всичко. Плантацията изглеждаше запустяла и обрасла с бурени и дребни борчета, никнещи тук-там из нивите, а самата къща бе занемарена и разхвърляна. Катлийн беше отслабнала и напрегната.

Те двамата заедно с мащехата им янки, четирите им малки сестри от втория брак на баща им и Хилтън, управителят янки — това бяха хората, останали в мълчаливата, странно отекваща къща. Скарлет никога не бе изпитвала симпатия към Хилтън, както впрочем и към техния собствен управител Джонас Уилкърсън, а сега, когато той се приближи лениво и я поздрави като равна, почувства още по-силна неприязън. Преди поведението му, както и поведението на Уилкърсън, представляваше съчетание от угодничество и наглост, но след като Калвърт и Рейфърд бяха убити, а Кейд — безнадеждно болен, той бе изоставил всякакви опити за угодничество. Втората мисис Калвърт така и не съумя да си извоюва уважението дори на прислугата, тъй че още по-малко би могла да го постигне при бял човек.

— Толкова любезно от страна на мистър Хилтън, че остана при нас в тия тежки времена — нервно изрече мисис Калвърт, като попоглеждаше неуверено към смълчаната си заварена дъщеря. — Много мило постъпи. Сигурно сте чули, че той на два пъти спаси къщата ни при набезите на Шърман. Казвам ви, не знам как щяхме, да се оправим без него, както нямаме пари, пък и при състоянието на Кейд…

Червенина заля бледото лице на Кейд, а Катлийн сведе дългите си ресници и челюстта й се стегна. Скарлет знаеше, че вътрешно и двамата бушуват в безсилна ярост, задето са задължени на своя управител янки. Мисис Калвърт беше готова да се разплаче. Изглежда, пак беше сбъркала нещо. На всяка крачка й се случваше да греши. Не можеше да разбере южняците, при все че бе живяла двайсет години в Джорджия. Никога не се усещаше какво не бива да казва на заварените си деца, а те, независимо от всичко, което говореше или вършеше, неизменно запазваха спрямо нея изискана учтивост. Тайно в себе си тя се зарече да замине заедно с децата си в Севера при своите близки и да напусне тези непонятни и своенравни, съвсем чужди за нея хора.

След тези посещения Скарлет нямаше желание да вижда Тарлтънови. Тя не можеше да събере сили да иде сега, след като четиримата младежи ги нямаше вече, домът беше изгорен и семейството се свираше в къщичката на управителя. Ала Сюелин и Карийн я умоляваха горещо, а Мелани заяви, че не подобава на добри съседи да не се отбият, за да поздравят мистър Тарлтън със завръщането му от армията, тъй че една неделя те все пак отидоха.

Тази визита беше най-тежка от всички.

Когато минаха с каруцата край развалините на голямата къща, видяха Биатрис Тарлтън, облечена в износени дрехи за езда и с камшик под мишница, да седи на най-горната пречка на оградата около конюшнята, мрачно втренчила пред себе си невиждащ поглед. До нея се беше покатерил дребничкият кривокрак негър, който се бе грижил някога за конете й, унил като господарката си. Заграденото място около конюшнята, едно време пълно с игриви жребчета и кротки кобили за разплод, сега беше съвсем празно — вътре имаше само едно муле, с което мистър Тарлтън се беше върнал от война.

— Честна дума, не зная къде да се дяна, след като милите ми душици ги няма вече — каза мисис Тарлтън, като слезе от оградата. Някой непознат би помислил, че говори за четиримата си мъртви синове, но момичетата от Тара знаеха, че тя има предвид конете си. — Всичките ми красиви коне са убити. И бедната ми Нели също! О, поне Нели да ми беше останала! Сега нямам нищо освен това проклето муле. Проклето муле! — повтори тя и изгледа с негодувание мършавото добиче. — То направо обижда с присъствието си паметта на чистокръвните ми хубавци. Мулетата са една грешка на природата и би трябвало със закон да се забрани развъждането им.

Джим Тарлтън, напълно неузнаваем с гъстата си рошава брада, излезе от къщата на управителя да посрещне и разцелува момичетата, а зад него от вратата се изсипаха четирите му червенокоси дъщери в кърпени рокли и се втурнаха сред черните и кафявите хрътки, които с лай се затичаха към двора при звуците на непознати гласове. В държането на цялото семейство се усещаше някаква преднамерена и заучена веселост, която потресе Скарлет дори по-силно от притаената горест на обитателите на Мимоза и злокобния, смъртоносен лъх, витаещ над Кичестия бор.

Тарлтънови настояха момичетата да останат за вечеря, като твърдяха, че рядко им идвали гости и че искали да чуят всички новини. Скарлет нямаше желание да се застоява, защото атмосферата я потискаше, но на Мелани и на двете й сестри явно не им се тръгваше, тъй че останаха за вечеря и хапнаха по мъничко от сушения грах и месните обрезки, които им бяха поднесени.

Посмяха се над оскъдните блюда, а момичетата на Тарлтънови говореха за кройки и модели и се кискаха, сякаш тази тема беше някаква крайно забавна шега. Мелани влезе в тона им и изненада Скарлет с необичайната живост, с която им разправи за теглилата в Тара, като представяше трудностите откъм смешната им страна. Скарлет едва отваряше уста да каже нещо. Стаята й изглеждаше тъй празна без четиримата едри младежи, които да пушат, изтегнати небрежно, и да подхвърлят закачки. А щом на нея изглеждаше празна, как ли се чувстваха Тарлтънови, които се показваха усмихнати и весели пред съседите си?

Карийн беше говорила малко през време на вечерята, но когато свършиха да се хранят, приближи незабелязано до мисис Тарлтън и й пошепна нещо. Лицето на жената се промени и насилената усмивка изчезна от устните й, когато тя обгърна с ръка тъничкия кръст на Карийн. Те излязоха от стаята, а Скарлет, почувствала, че не може да остане в тази къща нито миг повече, ги последва. Тръгнаха по пътеката през градината и Скарлет видя, че се отправят към гробището. Тя не можеше вече да се върне в стаята. Би изглеждало много невъзпитано. Но защо, за Бога, Карийн си беше наумила да отведе мисис Тарлтън при гробовете на момчетата, когато Биатрис тъй упорито се стараеше да бъде смела?

В иззиданата с тухли гробница под мрачните кедри имаше две нови мраморни плочи, които дъждът все още не беше зацапал с червена кал.

— Сложихме ги миналата седмица — каза с гордост мисис Тарлтън. — Мистър Тарлтън ходи в Мейкън и ги докара с колата.

Надгробни камъни! На каква ли фантастична цена бяха купени? Внезапно Скарлет престана да изпитва състрадание спрямо Тарлтънови, каквото бе почувствала в началото. Хора, които харчеха скъпоценните пари за надгробни камъни, когато храната беше толкова скъпа, не заслужаваха съчувствие. На всяка от плочите имаше гравирани по няколко реда. Колкото повече надписи — толкова повече пари. Изглежда, цялото семейство не беше с ума си. Самото пренасяне на телата на трите момчета до къщи също бе струвало пари. Останките на Бойд не бяха открити, нито дори някаква следа от него.

Между гробовете на Брент и Стюарт стоеше камък с надпис: „Те бяха мили и приветливи приживе и дори смъртта не ги раздели.“

На другия камък бяха написани имената на Том и Бойд и някакъв цитат на латински, който започваше с „Dulce et…“, но не говореше нищо на Скарлет, успяла да отърве латинския във Файетвилския пансион.

Толкова разноски за едни надгробни плочи! Ами че те бяха глупци! Тя възнегодува тъй бурно, сякаш бяха пропилени нейни собствени пари.

В очите на Карийн имаше странен блясък.

— Мисля, че този е чудесен — каза тя, като посочи към първия камък.

Да се възхити на такова нещо, беше точно в стила на Карийн. Нея всяка сантименталност я разчувстваше.

— Да — проговори мисис Тарлтън с мек глас, — помислихме си, че ще бъде много подходящ надпис. Те загинаха почти едновременно — най-напред Стюарт, а после и Брент, който поел от него падналото знаме.

По пътя за Тара Скарлет мълча известно време, замислена за това, което бе видяла в различните домове, връхлетяна против волята си от спомени за славните времена на окръга, за пълните с гости къщи, за изобилието, за стотиците негри в плантациите, за грижливо обработваните поля, отрупани със скъпоценен памук.

„След някоя и друга година същите тези поля ще бъдат осеяни със саморасли борчета — каза си тя и потръпна, когато погледът й се спря на горите, окръжаващи обработваемата земя. — Без негрите ще изкарваме едва колкото да свързваме двата края. Никой не може да поддържа голяма плантация без роби, голяма част от полята ще бъдат запуснати и горите отново ще ги погълнат. Никой няма да успява да засее достатъчно памук и какво ще правим тогава? Какво ще стане с хората, които изкарват прехраната си от земята? Гражданите все ще се оправят някак. За тях винаги е било по-лесно. Ала на село ще трябва да се върнем сто години назад като пионерите в този край, които са живели в малки къщурки, човъркали са по няколко акра земя и са водили мизерно съществувание.“

„Не — каза си тя с мрачна решителност. — С Тара няма да се случи тъй. Никога, дори ако трябва сама да ора. Целият този район, дори целият щат може да обрасне в гори, но аз няма да позволя Тара да загине. Също тъй нямам никакво намерение да си пилея парите за надгробни камъни или времето в плач, задето сме изгубили войната. Ще се измъкнем някак. Сигурна съм, че ще се справим, само да не бяха избити мъжете. Това, че изгубихме негрите, все още не е най-лошото. Нещастието ни е, че изгубихме мъжете, младите мъже. — Тя си спомни отново за четиримата синове на Тарлтън, за Джо Фонтейн, за Рейфърд Калвърт, за братята Мънроу и за всички момчета от Файетвил и Джоунсбъро, чиито имена бе прочела в списъците на убитите. — Поне да бяха останали достатъчно мъже, все щяхме да се оправим някак, но…“

Внезапно я порази друга мисъл — ами ако пожелаеше отново да се омъжи? Разбира се, тя не го искаше. Веднъж й беше напълно достатъчно. Освен това единственият мъж, към когото се бе стремила, беше Ашли, а той, дори ако още бе жив, си имаше жена. И все пак, ако речеше да се омъжи? Откъде щеше да изнамери съпруг? Изгледите бяха отчайващи.

— Мели — обади се тя, — какво ще стане с южняшките девойки?

— Какво искаш да кажеш?

— Това, което чу. Какво ще стане с тях? Те няма за кого да се омъжат. Не разбираш ли, Мели, след като всички младежи са избити, хиляди момичета в Юга така и ще си останат стари моми!

— И никога няма да имат деца — добави Мели, за която това беше най-важното.

Очевидно тази мисъл не беше нова за Сюелин, седнала отзад в каруцата, защото неочаквано тя се разплака. От Коледа не беше получавала вести от Франк Кенеди. Не беше сигурна дали причината е в липсата на пощенски връзки и се опасяваше дори, че той просто си бе поиграл на влюбен, а после я бе забравил. Или може би беше убит в последните дни на войната! Тази възможност щеше да бъде далеч по-благоприятна, отколкото да я забрави, защото в положението на момиче, чийто любим е мъртъв, както беше с Карийн и Индия Уилкс, имаше известно достойнство, но не можеше да се твърди същото за една изоставена годеница.

— О, млъкни, за Бога! — скара й се Скарлет.

— Да, лесно ти е на тебе — хлипаше Сюелин. — Ти си била женена вече, имаш дете и всички знаят, че се е намерил мъж, който да те поиска. А аз какво да кажа! Само едно подло същество може да ми подхвърля, че съм стара мома, когато е ясно, че съм безсилна да сторя нещо. Ти си просто непоносима.

— Млъкни, казах ти! Известно ти е, че ненавиждам хора, които вечно мрънкат за нещо. Много добре знаеш, че рижавият дъртак е жив и здрав и че щом се върне, ще се ожени за тебе. Толкова му стига умът. Ако питаш мене, по-скоро бих останала стара мома, отколкото да се омъжа за него.

За известно време отзад в колата се възцари мълчание, а Карийн потупа сестра си по рамото утешително, но разсеяно, защото мислите й я бяха отнесли надалече и тя бродеше по пътеките на спомените отпреди три години, а край нея като наяве бе Брент Тарлтън. Погледът й беше бляскав и възторжен.

— Да — тъжно отрони Мелани, — какво ли ще представлява Югът без нашите прекрасни младежи? А какъв щеше да е, ако бяха живи… Колко щяха да ни помогнат тяхната смелост, енергия и ум! Скарлет, всички ние, които имаме синове, трябва да ги възпитаме тъй, че да бъдат достойна смяна на загиналите, да бъдат смели като тях.

— Никога няма да има мъже като тях — промълви Карийн. — Никой не може да ги замени.

Останалия път до къщи изминаха в мълчание.

 

 

Наскоро след това един ден по залез слънце в Тара пристигна Катлийн Калвърт. Яздеше с дамско седло най-окаяното муле, което Скарлет някога бе виждала — куцо добиче с клепнали уши, а самата Катлийн имаше едва ли не същия жалък вид като него. Роклята й беше от избелял памучен плат, каквито някога носеше само домашната прислуга, а шапката й беше вързана под брадичката с парче канап. Тя се приближи с мулето до предната веранда, но остана на седлото, а Скарлет и Мелани, които се любуваха на залеза, слязоха по стълбите да я посрещнат. Катлийн беше бледа като Кейд в деня, когато Скарлет се бе отбила да ги види — побеляла и напрегната до предела на крехките си сили, сякаш се страхуваше, че ако проговори, ще изгуби контрол над лицето си. Ала когато им кимна за поздрав, гърбът й беше изправен и главата й високо вдигната.

Изведнъж Скарлет си припомни градинското увеселение у Уилксови, когато двете с Катлийн си бяха шушукали за Рет Бътлър. Колко хубавичка и свежа изглеждаше Катлийн в онзи ден с ефирната синя органдинена рокля, с ароматни рози, забодени на колана и миниатюрните пантофки от черно кадифе, привързани с панделки на изящните й глезени. А в тази скована фигура, яхнала мулето, не личеше и следа от онова момиче.

— Няма да слизам, благодаря — каза тя. — Дойдох само да ви кажа, че се омъжвам.

— Какво!

— За кого?

— Но, Кати, това е великолепно!

— Кога?

— Утре — промълви Катлийн, а в гласа й имаше нещо, което заличи възбудените усмивки от лицата им. — Дойдох да ви съобщя, че утре ще се венчая в Джоунсбъро… и че няма да поканя никой от вас.

Те замълчаха при това последно съобщение, като се мъчеха да го възприемат, и я загледаха озадачени.

— Познаваме ли жениха, скъпа?

— Да — кратко отвърна Катлийн. — Това е мистър Хилтън.

— Мистър Хилтън ли?

— Да, мистър Хилтън, нашият управител.

Онемяла, Скарлет не можа дори да възкликне, а Катлийн внезапно се втренчи в Мелани и продума с ярост в гласа:

— Мели, ако се разплачеш няма да го понеса. Ще умра!

Мелани не отговори нищо, само протегна ръка да погали крака й, обут в груба, домашно изработена обувка, който висеше от стремето. Главата й беше ниско сведена.

— И не ме гали. Това също не мога да понеса.

Мелани отдръпна ръката си, но без да вдигне очи.

— Е, трябва да тръгвам. Дойдох само да ви съобщя.

Тя отново надяна на лицето си хладната маска и хвана поводите.

— Как е Кейд? — попита Скарлет, която съвсем не знаеше как да реагира и трескаво търсеше думи, за да наруши неловкото мълчание.

— Умира — кратко отвърна Катлийн. Гласът й беше равен и като че съвсем безчувствен. — Но ще умре спокоен и утешен донякъде, поне доколкото зависи от моето старание, без да се тревожи кой ще се грижи за мене, когато него вече го няма. Работата е там, че мащехата ми и децата утре окончателно заминават на Север. Е, трябва да вървя.

Мелани погледна нагоре и срещна твърдия поглед на Катлийн. В ресниците на Мелани блестяха сълзи, а в очите й имаше разбиране и при вида на това лице устните на Катлийн се извиха в насилена усмивка като на смело дете, което се мъчи да не заплаче. Тази няма сцена остана непонятна за Скарлет, която още се мъчеше да смели невероятната новина, че Катлийн Калвърт ще се омъжи за един управител на имение — Катлийн, дъщеря на богат плантатор, която едно време бе най-ухажваното момиче в окръга след Скарлет.

Катлийн се приведе, а Мелани се повдигна на пръсти и двете се целунаха. После Катлийн рязко дръпна поводите и старото муле се потътри.

Мелани се загледа след нея с обляно в сълзи лице. Скарлет стоеше недоумяваща и все още замаяна.

— Луда ли е тя, Мели? Естествено, невъзможно е да бъде влюбена в него.

— Влюбена ли? О, Скарлет, не бива и през ум да ти минава такава ужасна мисъл! Ах, горката Катлийн! Горкият Кейд!

— Дрън-дрън! — възкликна Скарлет със зараждащо се раздразнение. Досадно бе, че Мелани винаги успяваше по-добре от нея да схване положението. Злочестата орисия на Катлийн й изглеждаше повече смайваща, отколкото катастрофална. Не беше приятно, разбира се, да се омъжиш за бяло нищожество, при това янки, но в крайна сметка една девойка не можеше да живее сама в цяла плантация; нужен й бе съпруг, който да й помага в грижите за имението.

— Мели, та нали точно за това ти говорех онзи ден. Момичетата просто няма за кого да се омъжат, а трябва да го сторят.

— О, съвсем не е задължително да се омъжват. Няма нищо срамно в това да останеш мома. Погледни леля Пити. Ах, по-добре за Катлийн да беше умряла! Зная, че и Кейд би предпочел смъртта й… Това е краят на Калвъртови. Помисли си само какви ще бъдат нейните… какви ще бъдат техните деца. О, Скарлет, накарай Порк бързо да оседлае коня и да я догони, за да й предложиш да дойде да живее у нас!

— Боже мой! — извика Скарлет, слисана от това, че Мелани с тъй лека ръка предлага гостоприемството на Тара.

Самата Скарлет нямаше никакво намерение да храни още едно гърло. Тя понечи да каже нещо, но съкрушеното изражение на Мелани я накара да преглътне думите си.

— Няма да дойде, Мели — поправи се бързо тя. — Знаеш го много добре. Тя е толкова горда, че би го приела като благодеяние.

— Така е, така е — промълви разстроена Мелани, като гледаше към малкото облаче червена прах, което се губеше в далечината.

„Ти си у дома от цели месеци — мрачно помисли Скарлет, вгледана в зълва си, — а никога не ти е хрумвало, че живееш от подаяния. Сигурно няма и да ти хрумне. Ти си от тези хора, които войната не промени и които продължават да разсъждават и да действат тъй, сякаш нищо не се е случило — все едно сме богати като Крез и не знаем какво да правим с изобилната храна, тъй че гостите изобщо не са в тежест. Ти ми се обеси на врата и както гледам, ще те мъкна, додето съм жива, ала нямам никакво намерение да се натоваря и с Катлийн.“