Маргарет Мичъл
Отнесени от вихъра (28)

Глава XXVIII

Внезапно сви студ и падна дебела слана. Ледени ветрове свиреха в пролуките под вратите, а изметнатите рамки на прозорците похлопваха монотонно. От оголелите дървета окапаха и последните листа и само боровете запазиха премяната си, възправили се тъмни и горди на фона на бледото небе. Изровените червени пътища замръзнаха, а вихрите, веещи из Джорджия, бяха понесли на крилете си глада.

Скарлет с горчивина си припомни разговора с баба Фонтейн. В онзи следобед преди два месеца, дето сега й изглеждаше далеч в миналото, тя бе казала на старицата, че вече е познала най-лошото в живота, и тогава беше искрена до дъното на душата си. Сега тези думи й звучаха като преувеличение на наивна ученичка. Преди хората на Шърман да дойдат за втори път в Тара, тя имаше своите малки скъпоценни запаси от храна и пари, съседи, които не бяха напълно разорени, и реколта от памук, дето щеше да й помогне да свърже двата края до пролетта. Сега нямаше памук, нито храна; парите не можеха да й послужат, защото липсваха провизии, които да купи с тях, а съседите й бяха в още по-тежко положение от нея самата. Тя поне опази кравата с телето, няколко прасенца и коня, а съседите й останаха с малкото, което бяха сварили да скрият и да заровят в гората.

Къщата на Тарлтънови, Китният хълм, беше изгорена до основи и мис Тарлтън с четирите момичета се подслони в къщичката на управителя. Домът на семейство Мънроу, близо до Лъвджой, също беше изгорял, само главната част на сградата бе оцеляла благодарение на дебелите тухлени стени и на отчаяната борба с огъня, която водиха трите жени и няколкото слугини. Калвъртовата къща отново беше спасена чрез намесата на Хилтън, надзирателя янки, ала в цялата плантация не беше останало нито едно добиче, нито една кокошка, ни един кочан царевица.

И в Тара, и в целия окръг главната грижа бе да се намери храна. Повечето семейства трябваше да се задоволяват с остатъците ямс и фъстъци от миналогодишната реколта и с оскъдния дивеч, който можеха да хванат из горите. Онова, което имаха, разделяха с по-злочестите съседи, както бяха правили и в охолните времена. Но скоро вече нямаше какво да се дели.

В дните, когато на Порк му се усмихваше щастието, в Тара ядяха зайци, опосум или риба. Друг път хапваха само мляко, печени жълъди и ямс. Усещането за глад никога не ги напускаше. На Скарлет й се струваше, че накъдето и да се обърне, вижда протегнати ръце и молещи очи. Тази гледка я докарваше почти до лудост, защото и тя беше не по-малко гладна от останалите.

Нареди да заколят телето, защото сучеше много от скъпоценното мляко, и същата вечер всички се почувстваха зле, преяли с прясно телешко месо. Скарлет знаеше, че трябва да заколят и някое от прасенцата, ала гледаше да отлага от ден за ден с надежда да поотраснат. Бяха толкова мънички. Какъв смисъл имаше да ги колят сега — колко им беше месото? А ако ги поизчакаха, щяха да се угоят. Всяка вечер тя обсъждаше с Мелани доколко е разумно да изпрати Порк по-надалече с коня и с част от зелените долари, за да се опита да купи провизии. Ала ги спираше страхът, че могат да му отнемат и коня, и парите. Нямаха никаква представа къде се намират янките. Можеха да бъдат на хиляди километри, но съвсем не беше изключено да са отвъд реката. Веднъж, в момент на крайно отчаяние, Скарлет сама се бе качила на коня с намерение да търси храна, ала ужасените викове и молби на цялото домочадие я накараха да се откаже от плана си.

Порк се скиташе надалече из околността и понякога не се връщаше по цяла нощ, а Скарлет не му задаваше въпроси за тези тайнствени пътешествия. От време на време се връщаше с дивеч, с няколко кочана царевица или с торба сушен грах. Веднъж даже донесе петел и обяви, че го намерил в гората. Изядоха го сладко-сладко, но не без известни угризения, защото знаеха добре, че е откраднат, както бяха откраднати и царевицата, и грахът. Скоро след това, една нощ, когато цялата къща бе заспала, Порк почука на вратата на Скарлет и смутено й показа крака си, насолен с дребни сачми. Докато тя го превързваше, Порк объркано разправяше как стопаните го открили, когато се опитвал да влезе в един кокошарник във Файетвил. Скарлет не го попита чий е бил кокошарникът, а само нежно го потупа по рамото с насълзени очи. Негрите често дразнеха с глупостта и леността си, но у тях имаше вярност и привързаност, които не можеха да се купят с пари; те рискуваха живота си, за да има на трапезата храна за всички.

В друг момент на тези непочтени странствания на Порк щеше да се погледне доста сериозно и той вероятно щеше да отнесе камшика. В друг момент тя щеше да е принудена поне да го укори строго. Елен й беше казвала: „Винаги помни, скъпа, че си отговорна не само за физическото здраве, но и за морала на негрите, които Бог е поверил в твоя власт. Трябва да разбереш, че те са като деца и също като децата трябва да бъдат предпазвани и напътствани, а ти си длъжна винаги да им даваш добър пример.“

Ала сега Скарлет бе изтласкала тази заръка в дъното на съзнанието си. Това, че насърчаваше кражба, и то може би от хора, които бяха още по-изпаднали от тях самите, вече не беше въпрос на чест и съвест. На практика етичната страна на проблема почти не я засягаше. Вместо да го накаже или смъмри, тя изрази само тревога, че е ранен.

— Трябва да бъдеш по-предпазлив, Порк. Не искаме да те загубим. Какво ще правим без тебе? Ти прояви голяма добрина и вярност и когато забогатеем, ще ти купя голям златен часовник и ще поръчам да гравират на него някой цитат от Библията или например: „На стария верен служител — за добра работа.“

Порк светна при тази похвала и внимателно опипа превързания си крак.

— Много хубаво ми се види туй, мис Скарлет. Кога очаквате да забогатеете?

— Не зная, Порк, но съм сигурна, че ще стане. Тя сведе към него невиждащ поглед, изпълнен с такава горест, че той се размърда неловко. — Някой ден, когато войната свърши, ще имам много пари и никога вече няма да гладувам и да мръзна. Никой от нас няма да страда от недояждане и студ. Всички ще носим хубави дрехи, ще ядем всеки ден пържени пилета и…

Тя внезапно млъкна. Най-строгият закон в Тара, създаден и наложен стриктно от нея самата, бе никога да не се споменават вкусните ястия, които бяха яли навремето и които биха хапнали и сега, ако имаха възможност.

Порк се измъкна безшумно от стаята, а тя зарея мрачен поглед нейде надалеч. В миналото, сега безвъзвратно изгубено, животът бе изпълнен със сложни и заплетени проблеми. Съществуваше грижата да спечели любовта на Ашли и в същото време да върти около себе си цяла дузина страдащи обожатели. Съществуваха дребни нарушения на доброто поведение, които трябваше да скрива от по-възрастните; завистливи момичета, които да постави на мястото им с подобаващо презрение или пък да умири с любезности; трябваше да се избират платове и модели за рокли, да се опитват различни прически и да се обмислят толкова много неща. А сега животът бе удивително прост. Единственото, което имаше значение, бе да се намери храна колкото да не умрат от глад, дрехи колкото да не премръзнат съвсем и що-годе здрав покрив над главата.

През тези нощи Скарлет започна да сънува един и същ кошмар, който щеше да я преследва години наред. Повтаряше се без изменения до най-малките подробности, но всеки път ужасът й ставаше все по-голям и уплахата, че ще го изживее отново, отравяше и часовете, когато беше будна. Тя помнеше много добре деня, когато го бе сънувала за първи път.

В продължение на седмица беше валял студен дъжд и къщата бе ледена от течението и пропитата влага. Пъновете в огнището бяха мокри, пушеха и не топлеха. Нямаше нищо за ядене освен мляко за закуска, защото бяха изяли вече ямса, а в примките и на въдиците на Порк нямаше никакъв улов. Ако искаха да хапнат нещо, трябваше на следващия ден да заколят едно от прасенцата. Измъчените и гладни очи на черни и бели бяха извърнати към нея с няма молба да осигури храна. Принудена беше да се подложи на риска да изгуби коня, като изпрати Порк да купи някакви провизии. Отгоре на всичко и Уейд беше с болно гърло и висока температура, а нямаше нито лекар, нито лекарства.

Гладна и изтощена от бденията над детето, Скарлет го остави за малко на грижите на Мелани и легна да подремне. Краката й бяха премръзнали и тя се въртеше на всички страни, без да може да заспи, потисната от страх и отчаяние. Измъчваше я непрекъснато една натрапчива мисъл: „Какво да правя? Към кого да се обърна? Няма ли отникъде помощ за мене?“ Къде бяха изчезнали всяка сигурност и опора в този свят? Защо нямаше край нея някой силен и мъдър човек, който да поеме непосилното й бреме? Тя не беше създадена да го носи. Не знаеше как да се оправя с него. С тези тревоги потъна в неспокойната си дрямка.

Намираше се в някаква дива, непозната страна, заобиколена от гъсти пъплещи облаци мъгла — толкова плътна, че не виждаше дори собственото си тяло. Усещаше почвата под краката си несигурна. Това беше някаква прокълната земя и тишината пораждаше ужас, а тя беше изгубена и уплашена като дете в тъмна нощ. Бе обхваната от леден студ, гладна, боеше се до смърт от неизвестните опасности, притаени в мъглата, и искаше да изкрещи, но не можеше. Тогава към нея се протегнаха призрачни безмълвни и безмилостни ръце с железни пръсти, които дърпаха полата й и я теглеха надолу към пропадащата, люлееща се земя. Тя знаеше, че някъде в непрогледната мъглявина над нея има подслон и помощ, един истински рай, който ще й даде закрила и топлина. Но къде беше той? Дали щеше да го стигне, преди вкопчилите се ръце да я удавят в движещите се пясъци?

Внезапно се видя да тича, да тича като обезумяла в мъглата с плач и писъци, но когато протягаше ръце напред, загребваше само влажния въздух. Къде беше спасителният рай? Беше някъде наблизо, но скрит, и тя не можеше да налучка пътя към него. Веднъж да го достигне! Тогава щеше да бъде в безопасност. Но безумният страх караше краката й да се подгъват, а от глад пред очите й причерняваше. Нададе още един отчаян вик и се събуди. Видя надвесено над себе си разтревоженото лице на Мелани, която я разтърсваше силно.

Сънят я спохождаше отново винаги когато си лягаше да спи с празен стомах. А това се случваше твърде често. Той я плашеше толкава силно, че тя се боеше да заспи, макар трескаво да си повтаряше, че в него всъщност няма нищо страшно. Какво страшно можеше да има в една мъгла, та да се бои? Нищо особено и все пак мисълта, че ще се потопи отново в омагьосаната земя, я довеждаше до ужас и тя започна да спи заедно с Мелани, която я будеше, щом усетеше по стоновете и треперенето, че отново е изпаднала в плен на кошмара.

Под влияние на това постоянно напрежение тя съвсем отслабна и побледня. Лицето й изгуби приятната си закръгленост, а скулите й изпъкнаха, като подчертаваха бадемовите зелени очи, и тя приличаше на дебнеща изгладняла котка.

„И без това дните ми са истински кошмар, а сега трябва да го изживявам и насън“ — отчаяно си помисли тя и започна да събира дневната си дажба храна, за да я изяжда точно преди лягане.

 

 

На Коледа Франк Кенеди, начело на малък отряд от интендантството, пристигна в Тара с една напълно безсмислена мисия да търси зърно и животни за армията. Имаха окаян вид и яздеха куци болнави коне, които сигурно едва стискаха душата си зад зъбите, щом не ги използваха в действащата армия. Ездачите им също като тях бяха инвалиди, негодни за фронтовата линия, и всеки от тях освен Франк беше я без ръка, я без око яли пък имаше неподвижна става. Повечето носеха сини куртки, взети от пленени янки, и в един кратък миг на ужас жителите на Тара помислиха, че пак идват хората на Шърман.

Те пренощуваха в плантацията; спаха на пода в гостната, изтегнали се блажено на плюшения килим, тъй като в продължение на цели седмици не бяха лягали под покрив, а постеля им бяха боровите иглички и голата земя. Въпреки нечистите им бради и дрипите те бяха благовъзпитани и владееха изкуството да водят приятен незначителен разговор, да се шегуват и да правят комплименти. Бяха много доволни, че могат да посрещнат Коледа в голяма къща, заобиколени от хубави жени, както в далечните, отминали дни. Не желаеха да се отнасят сериозно към войната, разсмиваха момичетата с невероятни лъжи и за първи път от дълго време внесоха в голата опустошена къща някакво празнично оживление.

— Прилича на някогашните забави, които организирахме у дома, нали? — пошепна щастливо Сюелин в ухото на Скарлет.

Сюелин хвърчеше до небето, задето бе в една и съща стая със свой поклонник, и не откъсваше очи от Франк Кенеди. Скарлет с изненада забеляза, че сестра й изглежда едва ли не красива, въпреки че след болестта си бе останала все тъй слаба. Страните й бяха поруменели, а очите й светеха с мек блясък.

„Тя май сериозно го харесва — с презрение си рече Скарлет. — Сигурно ще се очовечи малко, ако се сдобие със съпруг, пък бил той стар и нервозен като Франк Кенеди.“

Карийн също се бе пооживила тази вечер и вече не приличаше толкова на сомнамбул. Тя откри, че един от мъжете познаваше Брент Тарлтън и го беше видял в последния му ден, тъй че си обеща да поговори насаме с него след вечеря.

По време на вечерята Мелани изненада всички, тъй като направи усилие да преодолее своята плахост и изглеждаше жизнена и весела. Тя се смееше и шегуваше и дори взе да кокетничи с някакъв едноок войник, който се отплащаше за старанията й с чудати прояви на внимание. Скарлет знаеше, че подобно държане изисква от Мелани и физическо, и психическо напрежение, тъй като тя бе болезнено свенлива в присъствието на мъже. Освен това здравето й съвсем не бе цветущо. Тя самата настояваше, че има сили, и работеше повече дори от Дилси, но Скарлет знаеше, че не е добре. Когато вдигаше тежести, лицето й побеляваше, а след някаква изтощителна дейност се отпускаше прималяла и личеше, че краката не я държат повече. Ала тази вечер тя, наред със Сюелин и Карийн, правеше всичко възможно войниците да прекарат добре Коледа. Единствена Скарлет не се радваше на гостите.

Малкият отряд беше прибавил дажбата си от печена царевица и месни обрезки към вечерята от сушен грах, фъстъци и ошав от сушени ябълки, която Мами беше поднесла, и войниците заявиха, че това е най-разкошното угощение, което са имали от месеци наред. Скарлет с мъка на сърце ги наблюдаваше как ядат. Не само й се зловидеше всяка тяхна хапка, но беше и непрекъснато нащрек, за да не би да узнаят случайно, че предишния ден Порк е заклал едно от прасенцата. Сега то висеше в килера и тя мрачно се бе заканила на домочадието, че ще издере очите на всекиго, който дръзне да спомене пред гостите за прасенцето или за живите му братчета и сестричета, скрити в кочината сред блатото. Тези изгладнели мъже щяха като нищо да погълнат цялото прасенце на едно ядене и ако научеха за останалите, щяха да ги конфискуват за армията. Разтревожена бе също за кравата и за коня и й се щеше да бе скрила и тях в блатото, вместо да стоят завързани в гората, дето започваше от края на пасището. Ако интендантството й вземеше добитъка, Тара нямаше да преживее зимата — без него бяха загубени. Колкото до осигуряването на армията с провизии — това не я засягаше. Нека армията сама си се оправя… ако изобщо бе възможно. Тя си имаше достатъчно грижи с изхранването на собственото си семейство.

Мъжете измъкнаха от раниците си „шомполни кифли“ и ги предложиха за десерт, та Скарлет най-после видя този конфедерационен артикул, по повод на който се пускаха толкова шеги, колкото и за въшките. Представляваха овъглени спирали, сякаш направени от дърво. Мъжете я насърчиха да ги опита и щом отхапа, тя видя, че под опушената им кора има безсолен царевичен хляб. Войниците размесваха дажбата си от качамак с вода и сол, каквато не се намираше често, увиваха гъстото тесто около шомполите на пушките си и го печаха на лагерните огньове. Така наречената кифла беше твърда като камък и безвкусна като дървени трици и още след първата хапка Скарлет побърза да я върне сред бурни смехове. Тя срещна погледа на Мелани и по лицата на двете жени ясно се изписа една и съща мисъл: „Как продължават да се бият, щом само с това се хранят?“

Вечерята бе доста весела и дори унесеният Джералд, седнал на челното място на трапезата, съумя да изтръгне от дебрите на замъгленото си съзнание някакъв спомен за задълженията си на домакин с приветливи обноски и на устните му се бе появила неуверена усмивка. Мъжете говореха ли, говореха, жените се смееха и сипеха любезности, а Скарлет, извърнала се внезапно към Франк Кенеди, за да го попита знае ли нещо за мис Питипат, улови на лицето му изражение, което я накара да забрави въпроса си.

Той бе откъснал очи от Сюелин и сега погледът му се местеше ту към озадачената детинска гримаса на Джералд, ту към оголения под и полицата над камината, лишена от украшенията си, към провисналите пружини и разкъсаната тапицерия, пробита от щиковете на янките, към пропуканото огледало над бюфета и квадратните, още ясни отпечатъци от липсващите портрети по стените, към оскъдно подредената маса и прилично окърпените, но съвсем излинели рокли на момичетата, към палтенцето на Уейд, ушито от чувал за брашно.

Франк си припомняше Тара, каквато я познаваше преди войната, и изразът на лицето му бе горчив и изпълнен с безсилен гняв. Той обичаше Сюелин, харесваше сестрите й, уважаваше Джералд и беше искрено привързан към този дом. Откак Шърман беше профучал през Джорджия, Франк бе срещнал много отблъскващи гледки при пътуванията си из щата, додето се опитваше да събере някакви провизии, но нищо не го бе покъртило тъй силно, както Тара в този момент. Искаше да стори нещо за семейство О’Хара, особено за Сюелин, ала нямаше как да им помогне. Без да се усеща, той поклащаше жалостиво главата си с големи бакенбарди и цъкаше леко с език, когато неочаквано зърна загледаната в него Скарлет. Порази го пламналата в очите й наранена гордост и той сконфузено сведе глава над чинията си.

Момичетата горяха от нетърпение да научат новините. След падането на Атланта преди четири месеца бяха прекратени всякакви пощенски връзки и никой нищо не знаеше за местоположението на янките, нито за участта на южняшката армия или пък на Атланта и на старите им приятели. Франк, който кръстосваше цялата околност по служба, бе в състояние да им даде повече сведения, отколкото биха получили от вестника, ако излизаше такъв, защото всички от Мейкън до Атланта бяха или негови родственици, или приятели, а освен това той можеше да й разкаже разни интересни подробности от личен характер, каквито вестниците винаги пропускаха. За да прикрие смущението си, че мислите му са разгадани от Скарлет, Франк се впусна припряно да изброява последните новини. Съобщи им, че конфедератите са си възвърнали Атланта, след като войските на Шърман я напуснали, но че това завоевание нямало стойност, защото градът бил опожарен до основи.

— Но аз смятах, че Атланта е изгоряла още през нощта, когато побягнахме — възкликна Скарлет объркана. — Помислихме, че нашите момчета са я запалили!

— Какво говорите, мис Скарлет! — извика смаяно Франк, — как тъй ще опожарим свой град, преди населението да го е напуснало! Видели сте да горят складовете с провизии и леярните, защото не искахме да попаднат в ръцете на врага. Но само толкова. Когато Шърман превзе града, къщите и магазините си стояха цели и непокътнати. В тях той разквартирува войската си.

— Но какво стана с гражданите? Той да не би… да не би да ги е избил?

— Наистина уби някои, но не с куршуми — пророни мрачно едноокият войник. — Веднага щом влязъл в Атланта, казал на кмета, че хората трябва да се изнесат от града до последната жива душа. А там имаше много старци, които не можеха да издържат на пътуване, пък и болни, дето не биваше да се помръдват, и жени, които бяха… които също не биваше да се движат. Но той изкарал от града стотиците безпомощни хора в една страшна дъждовна буря, запокитил ги в горите край Ръф енд Реди и изпратил съобщение на генерал Худ да дойде и да си ги прибере. Мнозина умрели от пневмония, други — от цялата тая жестокост.

— Ах, но защо е постъпил така? Че какво щяха да му пречат? — извика Мелани.

— Казал, че има нужда от града, за да могат хората и конете му да отдъхнат — рече Франк. — Почиваха си там до средата на ноември, а когато си тръгнаха, го подпалиха и всичко изгоря.

— Не може да бъде! Наистина ли всичко? — извикаха смаяни момичетата в един глас.

Не можеха да повярват, че оживеният шумен град, препълнен с мирни граждани и войници, е изчезнал. Всичките прекрасни къщи под сенчести дървета, големите магазини и красивите хотели — невъзможно бе да няма и следа от тях! Мелани едва се сдържаше да не избухне в плач, защото бе родена там и за нея не съществуваше друг дом. Сърцето на Скарлет замря, тъй като бе обикнала този град най-много от всички други места след Тара.

— Е, почти всичко — бързо се поправи Франк, притеснен от изражението на лицата им.

Опита се да изглежда весел, защото никак не му се щеше да разстройва дамите. Натъжените жени винаги натъжаваха и него и го караха да се чувства безпомощен. По-добре друг да им го беше съобщил.

Неспособен бе да им опише какво заварила армията, когато отново се върна в Атланта: само пепелища, над които се издигат почернели комини; купища недоизгорели боклуци и тухли, задръстили улиците; стари дървета с овъглени клони, които падат на земята, прекършени от студения вятър. Спомни си как го бе потресла гледката, спомни си горчивите проклятия на конфедератите, когато видяха развалините на града. Надяваше се жените никога да не научат за ужасната гавра с гробището, защото се боеше, че няма да понесат тази вест. Там бяха погребани Чарли Хамилтън и родителите на Мелани. Видът на това гробище още пораждаше кошмари у Франк. С надеждата да намерят скъпоценности, заровени заедно с умрелите, янките бяха разбили гробниците и разкопали гробовете. Бяха ограбили мъртъвците, изкъртили бяха от ковчезите златните и сребърните табелки с имената, сребърните обковки и дръжки. Скелети и трупове се въргаляха сред треските от ковчезите, ужасяващи и жалки.

Франк не можеше да им каже и за котките и кучетата. Жените тъй милееха за домашните животни. Но хилядите гладуващи твари, останали без подслон след грубото прогонване на господарите им, представляваха гледка, която порази Франк едва ли не колкото и гробището, защото той обичаше котки и кучета. Животинките бяха уплашени, премръзнали, обезумели от глад и освирепели; силните нападаха слабите, а слабите изчакваха по-изтощените от тях да умрат, за да могат да ги изядат. Над порутения град кръжаха ята лешояди, чиито тела зловещо се открояваха на зимното небе.

Франк се разрови в паметта си за някакви по-благоприятни вести, които да успокоят дамите.

— Някои къщи са оцелели — каза той, — тия, дето са сред големи дворове и са отдалечени от съседните домове, та не са се подпалили. Останали са църквите и масонската ложа, а също и няколко магазина. Ала търговската част и всички сгради около железопътната линия и площад Петте ъгъла… те, госпожи, за съжаление са изравнени със земята.

— Тогава складът край железопътната линия, който ми остана от Чарли, също е изгорял — разочарована възкликна Скарлет.

— Щом е бил край линията, значи е отишъл… Но знаете ли какво? — лицето му внезапно светна. Как не се беше сетил по-рано? — Горе главите, госпожи! Къщата на вашата леля Пити е оцеляла. Малко е повредена, но все пак ще я намерите.

— Но как е останала след пожара?

— Сигурно защото е тухлена, а пък и защото е едва ли не единствената в Атланта с плочест покрив, който не се е подпалил от прехвърчащите искри. Освен това е почти последната къща в северния край на града, а там пожарът не беше толкова бурен. То се знае, след като янките са живели там, всичко е обърнато с главата наопаки. Изкъртили са и пода, и махагоновия парапет на стълбището, за да си палят огън, ама карай да върви! Важното е, че къщата стои. Като видях леля Пити в Мейкън миналата седмица…

— Видели сте я значи? Как е тя?

— Много е добре. Много е добре. Щом й казах, че къщата й е запазена, тя реши веднага да се прибере у дома си. В смисъл веднага, щом онзи неин негър Питър й разреши да го стори. Много от гражданите на Атланта се върнаха, защото се чувстват несигурни в Мейкън. Шърман не го превзе, но всички се боят, че войските на Уилсън могат да пристигнат всеки момент, а той е по-страшен и от Шърман.

— Но защо се връщат, след като няма къде да живеят? Това е глупаво!

— Мис Скарлет, те са се настанили в палатки, бараки и дървени колиби, а в малкото оцелели къщи са се събрали по шест-седем семейства. Мъчат се да строят наново домовете си. Не казвайте, че постъпват глупаво. Вие познавате жителите на Атланта не по-зле от мене. Те въздигат в култ града си точно както чарлстънци своя и за да го изоставят, трябва да им се случи нещо много по-лошо от нашествие на янките и пожар. Тия хора, да ми прости мис Мели, са упорити като мулета, що се отнася до Атланта. А не разбирам защо е тъй. Винаги съм смятал, че тоя град е средище на пробивни, дръзки хора. Но в края на краищата аз съм си от село и не ги обичам градовете. Едно ще ви кажа — тия, дето се връщат първи, те са най-умните. Последните няма да намерят ни едно колче, ни едно камъче или тухла от къщите си, защото всичко живо е излязло из улиците да търси материали за строеж. Оня ден видях мисис Мериуедър, мис Мейбъл и старата им негърка — събираха тухли с ръчна количка. Мисис Мийд също ми съобщи, че смятала да си построи дървена колиба, щом докторът се върнел да й помага. Каза ми, че тъкмо в дървена колиба живяла, когато дошла за пръв път в Атланта, тогава още Мартасвил, тъй че с удоволствие щяла да си припомни живота от едно време. Тя се шегуваше, разбира се, но това е показателно за отношението на съгражданите й по този въпрос.

— Смятам, че духът им е завиден — гордо заяви Мелани. — Не е ли тъй, Скарлет?

Скарлет кимна, изпълнена с мрачно задоволство и възхищение от града, който й бе станал като роден. Както се бе изразил Франк, той създаваше впечатление за пробивност и дързост и точно затова й харесваше. Не беше тесногръд и превзет като по-старите градове и притежаваше възторжена стремителност, съответстваща на собствения й характер. „И аз съм като Атланта — каза си тя. — Необходимо е нещо много по-страшно от янките и пожара, за да бъда сломена.“

— Ако леля Пити се върне в Атланта, по-добре и ние да се приберем при нея, Скарлет — прекъсна мислите й Мелани. — Сама ще умре от страх.

— Как си представяш, че мога да замина оттук, Мели? — сърдито попита Скарлет. — Ако толкова ти се ще да се върнеш, тръгвай! Аз няма да те спирам.

— Ох, Боже, и аз пък! — пламнала от притеснение рече Мелани. — Колко необмислено го казах! Разбира се, че не можеш да оставиш Тара, а и… надявам се, че чичо Питър и готвачката ще съумеят да се погрижат за леличка.

— Тебе нищо не те задържа тук — отсече Скарлет.

— Знаеш, че няма да те изоставя — отвърна Мелани. — Пък и аз… аз се боя до смърт, когато не си до мене.

— Както предпочиташ. Но да ти кажа право, не бих отишла в Атланта за нищо на света. Тъкмо ще построят няколко къщи и Шърман пак ще се върне да ги опожари.

— Няма да се върне — обади се Франк и лицето му помръкна въпреки всичките усилия да се покаже спокоен. — Той прекоси щата и се придвижи към Крайбрежието. Тази седмица е превзел Савана и се говори, че янките щели да продължат към Южна Каролина.

— Савана е превзета?!

— Да. Няма нищо чудно, госпожи, градът не можал да окаже нужната съпротива. Не им стигнали хора за отбраната, макар че събрали всички мъже, които можели да си стоят на краката. Знаете ли, че когато янките настъпиха срещу Милиджвил, свикаха всички кадети от военните академии, нищо че най-младите са още деца, и дори отвориха вратите на затворите, за да наберат войници? Точно тъй, освободиха всички затворници, проявили желание да се бият, и им обещаха помилване, ако оживеят през войната. Просто настръхнах, като видях младите кадетчета редом с тия крадци и убийци.

— Как е възможно да пуснат сред нас престъпници!

— Хайде, хайде, не се разстройвайте, мис Скарлет. Първо, те са надалеч оттук, а после — от тях излизат много добри войници. Мисля, че ако един човек е крадец, нищо не му пречи да бъде добър войник, не е ли тъй?

— Смятам, че това е чудесно — тихо продума Мелани.

— Аз пък не смятам — заяви Скарлет. — И без това се навъдиха прекалено много крадци наоколо — ту янки, ту… — Тя се сепна и навреме млъкна, но мъжете се разсмяха.

— Ту янки, ту части на интендантството — довършиха те и тя се изчерви.

— Но къде е армията на генерал Худ? — побърза да се намеси Мелани. — Той би могъл да защити Савана.

— Но моля ви, мис Мелани! — Франк бе стреснат от въпроса и в гласа му се чувстваше укор. — Та генерал Худ изобщо не се е отправял към оня край. Той се бие в Тенеси и се мъчи да изтласка янките от Джорджия.

— Няма що, чудесно го е измислил — възкликна Скарлет с горчив сарказъм. — Остави проклетите янки да ни тормозят на воля, а за защита ни предостави някакви си ученичета, затворници и старците от градската охрана.

— Дъще — обади се Джералд, като се надигна от стола си, — ти се държиш невъзпитано. Ще наскърбиш майка си.

— Те са проклети, проклети янки! — извика разпалено Скарлет. — Нямам намерение да ги наричам другояче.

При споменаването на Елен всички помръкнаха и разговорът внезапно секна. Отново се обади Мелани и промени темата:

— Не видяхте ли в Мейкън Индия и Хъни Уилкс? Може би… може би са чули нещо за Ашли?

— Мис Мели, нали знаете, че ако имах известия за Ашли, щях веднага да долетя от Мейкън, за да ви ги съобщя — укорно отвърна Франк. — Не, те не са чули нищо за него, но вие не се бойте за Ашли, мис Мели. Знам, че отдавна нямате никакви новини, ала какви новини могат да се изпратят от вражески затвор, кажете. При това положението в лагерите на янките не е тъй тежко, както в нашите. В края на краищата янките имат достатъчно храна, лекарства и завивки. Не са като нас, дето нямаме себе си с какво да нахраним, а камо ли пленниците.

— О, янките разполагат с всичко в изобилие — възкликна със страстна горест Мелани, — но на пленниците не дават нищо. Вие го знаете добре, мистър Кенеди. Говорите така само за да ме успокоите. Известно ви е, че нашите момчета мръзнат в тези лагери, гладуват и гинат без лекари и медикаменти само защото янките изпитват към нас безгранична ненавист! Ах, да можехме само да ги изтрием от лицето на земята! Боже мой, аз зная, че Ашли е…

— Не го казвай! — викна Скарлет с разтуптяно сърце. Додето никой не кажеше гласно, че Ашли е мъртъв, слабата й надежда, че е жив, не угасваше. Страхуваше се да чуе думите произнесени, защото точно в този момент той можеше наистина да умре.

— Не се притеснявайте за съпруга си, мисис Уилкс — зае се да я успокоява едноокият войник. — Плениха ме след първата голяма битка и по-късно ме размениха срещу пленени врагове, но докато бях в затвора, ме хранеха с какви ли не лакомства — пържени пилета, топли банички…

— Вие сте просто лъжец — със слаба усмивка го прекъсна Мелани и за пръв път Скарлет я видя да се държи свободно и непринудено с мъж. — Как мислите по този въпрос?

— Мисля като вас — отвърна едноокият и със смях се плесна по бедрата.

— Заповядайте всички в гостната и ще ви изпея няколко коледни песни — покани ги Мелани, доволна, че може да смени темата. — Пианото беше единствената ценна вещ, която янките не успяха да отнесат. Дали е много разстроено, Сюелин?

— Ужасно — отвърна Сюелин, обърнала щастлива приканваща усмивка към Франк.

Когато излизаха от стаята, Франк изостана и подръпна Скарлет за ръкава.

— Мога ли да говоря с вас насаме?

За миг Скарлет си помисли ужасена, че Франк ще я разпитва за добитъка й, и се приготви да му пробута някоя хубава лъжа.

Когато застанаха край огъня в празната стая, цялата престорена веселост, оживявала лицето на Франк в присъствието на останалите, изчезна и той съвсем заприлича на стар човек. Страните му бяха сбръчкани и пожълтели като листата, които прехвърчаха над поляната на Тара, а червеникавите му бакенбарди бяха оредели и прошарени с бели косми. Той ги задърпа разсеяно и на няколко пъти дразнещо се прокашля, преди да заговори.

— Много ми е мъчно за майка ви, мис Скарлет.

— Моля ви, да не говорим за това.

— Също и за баща ви… Той все така ли е, откакто?…

— Да… той е… не е на себе си, както сам виждате.

— Сигурно тя е била всичко за него.

— О, мистър Кенеди, умолявам ви, да прекратим този разговор…

— Извинете ме, мис Скарлет! — той нервно запристъпя от крак на крак. — Истината е, че исках да разговарям с баща ви, но сега разбирам, че нищо няма да излезе от това.

— Може би ще успея да ви помогна, мистър Кенеди? Виждате ли… сега аз съм глава на семейството.

— Ами то… — подхвана Франк и отново подръпна нервно бакенбардите си. — Работата е там… С две думи, мис Скарлет, канех се да му поискам ръката на мис Сюелин.

— Искате да кажете, че досега не сте говорили с татко? — възкликна Скарлет развеселена и смаяна. — Та вие я ухажвате години наред!

Той се изчерви, усмихна се смутено и заприлича на срамежливо и глуповато момченце.

— Аз такова… не бях сигурен дали тя ще ме иска. Много по-възрастен съм от нея, пък и… около Тара все се навъртаха цял рояк хубавци.

„Да имаш да вземаш — помисли си Скарлет. — Те се навъртаха около мене, а не около нея!“

— Всъщност все още не съм уверен, че тя ще се съгласи. Никога не съм я питал, но сигурно се досеща за чувствата ми. Мислех… мислех да помоля мистър О’Хара за благословията му и да му кажа истината. Мис Скарлет, сега аз нямам нито цент. Някога имах много пари, простете за грубия израз, но в момента притежавам само коня си и дрехите, дето са на гърба ми. Когато се записах като доброволец, продадох по-голямата част от земите си и вложих парите в конфедерационни облигации, а сама знаете тяхната стойност сега. По-нищожна и от хартията, върху която са отпечатани. Във всеки случай аз и тях нямам вече, защото изгоряха, когато подпалиха къщата на сестра ми. Съзнавам, че е твърде дръзко от моя страна да искам ръката на мис Сюелин сега, когато нямам пукната пара, но… това е положението. Почнах да си мисля, че не е известно как ще се обърнат нещата в тая война. На мене ми изглежда като свършека на света. Човек не може да бъде сигурен в нищо и… казах си, че би било огромна утеха за мене, а може би и за нея, ако се сгодим. В това поне виждам някаква сигурност. Не бих се оженил, додето не съм в състояние да се грижа за нея, мис Скарлет, а кога ще стане това — не знам. Но ако според вас истинската обич е богатство, бъдете уверена, че в това отношение поне мис Сюелин ще бъде богата.

Последните думи той изрече с простичко достойнство, което трогна Скарлет, макар да беше склонна да гледа на този въпрос откъм смешната му страна. Тя просто не можеше да си представи как някой би могъл да обича Сюелин. В нейните очи сестра й беше въплъщение на чудовищен егоизъм с вечните си оплаквания, които Скарлет вземаше за чиста проклетия.

— Няма защо да се притеснявате, мистър Кенеди — учтиво отвърна тя. — Смятам, че мога да ви дам отговор вместо татко. Той винаги ви е обичал много и се надяваше Сюелин да стане ваша жена.

— Наистина ли? — възкликна щастливо Франк.

— Разбира се — потвърди Скарлет и сподави една усмивка, като си спомни колко често Джералд бе подвиквал грубовато през масата към Сюелин: „Е, какво става, мис? Твоят пламенен обожател още ли не ти е направил предложение? Аз ли трябва да го питам за намеренията му?“

— Довечера ще й направя предложение — продума той с потрепващо от вълнение лице сграбчи ръката й и я разтърси — Вие сте толкова добра, мис Скарлет.

— Ще ви я изпратя — усмихна се Скарлет и тръгна към гостната.

Мелани тъкмо започваше да свири. Пианото наистина беше много разстроено, но някои от струните издаваха верни тонове и Мелани запя „Чуй, ангели вестители пеят“, като увлече и другите след себе си.

Скарлет се спря на прага. Изглеждаше просто невероятно, че войната ги бе прегазила на два пъти, че живееха в една опустошена страна, на ръба на гладната смърт, когато се разнесоха приятните звуци на стария коледен химн. Тя рязко се извърна към Франк.

— Какво имахте предвид, като казахте, че се усещате пред свършека на света?

— Ще бъда откровен — бавно отвърна той, — но не бих искал да тревожите другите жени с това, което ще ви кажа. Войната не може да продължава още дълго. Вече няма никакви нови попълнения за армията, а броят на дезертьорите нарасна твърде много — повече, отколкото се признава официално. Нали разбирате, мъжете не могат да издържат откъснати от семействата си, когато знаят, че те гладуват, затова се върнаха по домовете си и се мъчат да облекчат положението на близките си. Не мога да ги виня, но това силно отслабва редовете на войската. Освен това армията не може да се бие гладна, а храна няма. Знам го, защото моето задължение е да осигурявам провизии. Откакто си възвърнахме Атланта, надлъж и шир съм пребродил този район и мога да ви кажа, че не съм събрал дори колкото да се наяде едно пиле. Положението е същото по протежение на петстотин километра на юг, чак до Савана. Хората гладуват, железопътните линии са прекъснати, няма нови оръжия, мунициите привършват, кожа за обувки не може да се намери отникъде… Нали виждате, това вече е краят.

Ала безнадеждността на конфедерационната кауза съвсем не стресна Скарлет толкова много, колкото това, че липсва храна. Тя бе възнамерявала да изпрати Порк с коня и каруцата да обиколи околността за хранителни продукти и платове за дрехи срещу златото и юнионистките банкноти. Но ако беше вярно това, което казваше Франк…

Все пак Мейкън не беше паднал. Вероятно там имаше храна. Щом интендантската група се отдалечеше от Тара, тя веднага щеше да изпрати Порк в Мейкън с надеждата, че скъпоценният кон няма да му бъде отнет от армията. Трябваше да поеме този риск.

— Е, хайде, по-добре тази вечер да не говорим за неприятни неща, мистър Кенеди — каза тя. — Идете и седнете в малкия кабинет на мама, а аз ще ви изпратя Сюелин, за да можете… за да бъдете на спокойствие.

Пламнал и усмихнат, Франк излезе малко плахо от стаята, а Скарлет остана загледана във вратата.

„Колко жалко, че не може още сега да се ожени за нея — рече си тя. — Това ще означава едно гърло по-малко у дома.“