Маргарет Мичъл
Отнесени от вихъра (27)

Глава XXVII

Веднъж по пладне в средата на ноември всички седяха на масата в трапезарията и дояждаха десерта, който Мами беше забъркала от царевично брашно и сушени горски плодове и подсладила със сорго. Навън вече се усещаше първото застудяване и Порк, изправен зад стола на Скарлет, потърка доволно ръце и попита:

— Не доде ли време да колиме прасето, мис Скарлет?

— Нямаш търпение да похапнеш дреболии, а? — усмихна се Скарлет. — Е, то и на мене ми се е прияло прясно свинско, тъй че, ако времето се задържи студено някой и друг ден, ще…

Мелани я прекъсна с вдигната пред устата лъжица:

— Чуй, скъпа! Някой идва!

— Да, вика някой — потвърди притеснен Порк.

В хладния есенен въздух ясно долетя чаткането на конски копита, все едно тупкане на уплашено сърце, и женски глас, който викаше пронизително: „Скарлет! Скарлет!“

В един изпълнен с ужас миг погледите се кръстосаха над масата, преди всички да скочат от местата си. Макар гласът да бе изтънял от страх, те познаха веднага, че това е Сали Фонтейн, която само преди час, на път за Джоунсбъро, бе наминала да си побъбрят. Като хукнаха един през друг и се скупчиха край входната врата, те я видяха как препуска по алеята на разпенения си кон. Косите й бяха развети, а шапката й се бе смъкнала на гърба. Тя не дръпна поводите, а продължи в бесен галоп край тях и като сочеше назад по посоката, от която беше дошла, извика:

— Янките идват! Видях ги! Долу край пътя! Янките…

Тя яростно дръпна юздата, която се впи в бърните на коня, и точно навреме го отклони от предните стълби. Той се изправи рязко, прекоси страничната ливада с три скока и Сали го насочи към височкия жив плет, сякаш гонеше дивеч по време на лов. Обитателите на Тара чуха тежкия тропот на копитата му в задния двор, после по тясната пътека край негърските жилища и се досетиха, че Сали ще прекоси напряко през полята към Мимоза.

В един миг всички бяха като парализирани, а после Сюелин и Карийн захлипаха и сплетоха пръсти една в друга. Малкият Уейд стоеше като закован и трепереше, неспособен дори да заплаче. Ето че се случваше това, което го ужасяваше още откак бяха побягнали от Атланта. Янките идваха да го вземат.

— Янки ли? — в унес пророни Джералд. — Че нали идваха вече?

— Богородичке! — извика Скарлет и погледът и срещна уплашените очи на Мелани. През ума й светкавично минаха всички ужаси, преживени през последната нощ в Атланта, разрушените къщи из околността и разказите за изнасилвания, мъчения и убийства. Видя отново войника янки, както бе застанал в хола с кутията на Елен в ръка. Помисли си: „Ще умра. Ще умра тук на място. Смятах, че сме се отървали най-после. Ще умра. Не мога да издържам повече.“

Тогава пред очите й попадна оседланият кон, с който Порк се канеше да иде до Тарлтънови по нейна поръчка. Нейният кон! Единственият й кон! Янките щяха да го вземат, а също и кравата с телето. Ами свинята с прасенцата… О, колко много часове в изтощителна гонитба минаха, додето уловят свинята и пъргавите й прасенца! Щяха да грабнат и петела, и кокошките носачки, и патиците, които й бяха дали Фонтейнови. Ами ябълките и ямсът в килера? Ами брашното, оризът и сушеният грах? Ами парите в портфейла на убития янки? Щяха да отвлекат всичко и да ги оставят да умрат от глад.

— Не ги давам — извика тя гласно и всички се обърнаха стреснати към нея, изплашени, че е изгубила разсъдъка си при страшната вест. — Няма да гладувам повече! Не ги давам!

— Какво ти става, Скарлет? За какво говориш?

— Коня! Кравата! Прасетата! Не ги давам! Няма да им позволя да ги отмъкнат!

Тя се извърна рязко към четиримата негри, сгушени един до друг край вратата, с пепеляви от страх лица.

— В блатото — нареди тя.

— В какво блато?

— Блатото край реката, малоумници такива! Закарайте прасетата там. Тръгвайте всички. Бързо! Порк, пъхнете се с Приси в дупката под къщата и измъкнете прасетата. Сюелин, вие с Карийн напълнете кошниците с храна колкото можете да носите и вървете в гората. Мами, скрий пак сребърните прибори в кладенеца. А ти, Порк… Порк, слушай какво ти говоря, не стой като пън! Отведи татко. Не ме питай къде. Където и да е! Върви с Порк, татко. Ха така, виж колко си ми добричък.

Дори в безумната си тревога тя се бе досетила, че Джералд съвсем ще изгуби разсъдък, ако види сините куртки. Тя се спря, закършила ръце, и като зърна хлипащия уплашен Уейд, вкопчил се в полите на Мелани, съвсем се сбърка.

— Аз какво да правя, Скарлет? — гласът на Мелани прозвуча странно спокоен сред вайканията, сълзите и безсмисленото суетене. Макар лицето й да бе бяло като платно и тялото й да трепереше като в треска, гласът й, именно защото беше тъй тих, помогна на Скарлет да възвърне равновесието си и да си даде сметка, че всички гледат към нея с упование.

— Кравата и телето — бързо каза тя. — В старото пасище са. Иди с коня, отведи ги към блатото и…

Преди Скарлет да довърши, Мелани се откъсна от Уейд и се завтече надолу по стълбите към коня, привдигнала рокля. Пред очите на Скарлет за миг се мярнаха тънките й крака под развените поли и Мелани бе вече на коня, а нозете й се полюшваха високо над стремената. Тя грабна поводите, заби пети в хълбоците на животното, но внезапно застина с изкривено от ужас лице.

— Детенцето ми! — извика тя. — Ах, детенцето ми! Янките ще го убият! Дай ми го!

Като се хвана с една ръка за лъка на седлото, тя понечи да скочи на земята, но Скарлет й изкрещя:

— Отивай! Отивай! Скрий кравата! Аз ще се погрижа за него! Върви, ти казвам! Нима мислиш, че ще им позволя да докоснат детето на Ашли?

Мели хвърли през рамо отчаян поглед, заби отново петите си в хълбоците на коня и той препусна в галоп към пасището, а под копитата му изхвърчаха камъчета.

„Никога не съм мислила, че ще видя Мелани Хамилтън да язди кон по мъжки!“ — каза си Скарлет и хукна към къщата. Уейд се завтече след нея, като се мъчеше да хване развените й поли. Докато тичаше нагоре по стълбите, като прескачаше през две стъпала, тя зърна Сюелин и Карийн да бързат към килера, грабнали големи кошници, а Порк не особено нежно дърпаше Джералд за ръката към задната веранда. Джералд бъбреше нещо несвързано със свадлив тон и се теглеше като дете.

От задния двор долиташе резкият глас на Мами:

— Хей, Приси! Я се пъхни в дупката и ми подавай оттам прасенцата! Не видиш ли, че квато съм дебела, няма да мога да се завра под решетките! Дилси, ела тука и го накарай туй непрокопсано хлапе…

„А аз си мислех, че е много умно да държа прасетата в дупката под къщата, та никой да не ги открадне — рече си Скарлет, додето тичаше към стаята си. — Ах, защо ли не им направих кочина долу в блатото?“

Тя отвори със замах най-горното чекмедже на скрина и разрови дрехите, за да намери кожения портфейл. Извади бързо пръстена с големия диамант и обиците от кошничката за ръкоделие, където ги бе скрила, и ги пъхна в портфейла. Но къде ли можеше да го мушне? В дюшека? В комина? В кладенеца? В пазвата си? Не, там за нищо на света! Можеше да се очертае под корсажа й и ако янките го забележеха, щяха да я съблекат гола, за да я претърсят.

— Това значи да умра! — прошепна в ужас тя.

На долния етаж суматохата продължаваше — чуваше се забързано трополене и хлипане. В тревожното съзнание на Скарлет се прокрадна желание Мелани да е край нея. Мели с тихия глас, Мели, която се бе държала тъй храбро в деня, когато Скарлет уби войника янки. Мели струваше колкото трима от останалите. Мели… за какво бе говорила тя? Ах, да, бебето!

Притиснала портфейла към гърдите си, Скарлет затича през коридора към стаята, където мъничкият Бо спеше в ниската си дървена люлка. Тя го грабна в ръце, а той се разбуди, размаха юмручета и сънено проплака.

Чу Сюелин да вика:

— Хайде, Карийн! Тръгвай. Взехме каквото взехме. Бързай, сестричко!

Откъм задния двор долиташе пронизително квичене и сърдито мърморене и като изтича до прозореца, Скарлет видя Мами да се клатушка забързано през памуковото поле, склещила под двете си мишници по едно непокорно прасенце. Зад нея крачеше Порк, понесъл и той две прасенца, и побутваше пред себе си Джералд. Джералд се препъваше из браздите и размахваше бастуна си. Скарлет се наведе от прозореца и извика:

— Ти отведи свинята, Дилси! Накарай Приси да я измъкне. Можеш да я подгониш през полето.

Дилси вдигна глава, бронзовото й лице беше разтревожено. В престилката й имаше цял куп сребърни прибори.

— Свинята ухапа Приси, господарке, и сега я е заклещила в дупката.

„Браво на свинята“ — каза си мрачно Скарлет и се спусна към своята стая. Припряно извади от скришното място гривните, брошката, портретчето и чашката, които бе намерила у мъртвия янки. Но къде можеше да ги сложи? Беше й неудобно да държи Бо в една ръка, а в другата — портфейла и бижутата. Понечи да остави бебето на кревата.

То се разплака веднага и тя бе осенена от щастливо хрумване. Какво по-добро скривалище от пелените на бебето? Обърна го по коремче, разпови го и пъхна портфейла под триъгълната тензухена кърпа. Сега момченцето се разрева още по-силно, размахало краченца, и тя бързо го пови наново.

„А сега — помисли си Скарлет и пое дълбоко дъх, — сега към блатото!“

Обхвана с една ръка пищящото бебе, с другата притисна скъпоценностите към гърдите си и се втурна в коридора. Внезапно спря с подкосени крака. Колко безмълвна беше къщата! Колко ужасно притихнала! Нима всички избягаха и я изоставиха? Никой ли не се сети да я почака? Когато настояваше да бързат, не се замисли, че ще се окаже сама. А в тия времена на една сама жена можеше да се случи какво ли не, ако янките я заварят сега…

Нещо прошумоля и тя подскочи стресната, но като се обърна, видя забравения си син, свит до перилата, с разширени от ужас очи. Той се мъчеше да проговори, но от гърлото му не излизаше нито звук.

— Ставай, Уейд Хамптън — изкомандва го бързо тя. — Ставай и върви с мене. Мама не може да те носи сега.

Той се втурна към нея като подплашено животинче, вкопчи се в широката й пола и зарови лице в нея. Тя усети как ръчичките му опипват гънките, за да я хванат за краката. Тръгна да слиза по стълбите, но при всяка стъпка ръцете му й пречеха и тя викна ядно:

— Пусни ме веднага, Уейд! Пусни ме веднага и върви сам!

Ала детето само още по-силно се притисна към нея.

Когато стигна площадката, целият долен етаж сякаш се устреми насреща й. Всички любими стари вещи, познати още от детството, сякаш шепнеха: „Сбогом! Сбогом!“ В гърлото й заседна буца. Вратата на малкия кабинет, където Елен се бе трудила тъй неуморно, бе открехната и се виждаше ъгълчето на старинното писалище. Ето и трапезарията с безредно разблъскани столове и недоядена храна в чиниите. На пода бяха цветните парцалени килимчета, които майка й сама бе боядисвала и тъкала. Ето и стария портрет на баба Робияр с поразголена гръд, високо вдигната коса и вдлъбнати ноздри, които придаваха на изражението й една постоянна изтънчена надменност. Всичко това съставляваше част от най-ранните й спомени, свързано бе с най-дълбоките й корени и сега нашепваше: „Сбогом! Сбогом, Скарлет О’Хара!“

Янките щяха да подпалят всичко, всичко!

За последен път виждаше дома си: не, скрита в гората или в блатата, щеше да го зърне още веднъж: високите комини, обвити в дим, покрива — рухващ сред пламъци.

„Не мога да те оставя — помисли си тя и зъбите й затракаха от страх. — Не мога да те оставя. Татко не би избягал от тебе. Той им беше казал, че ако искат да те подпалят, сам ще изгори вътре. Нека тогава да изгорят мене, защото и аз не мога да те напусна. Ти си единственото, което имам сега.“

Щом взе решението, уплахата веднага отстъпи някъде назад в съзнанието й и в гърдите й остана само ледена пустота, която сякаш бе попарила и страха, и надеждата. Тогава чу от алеята тропот на много копита, дрънчене на мундщуци и на саби, а един груб глас даде команда: „Слизай от конете!“ Тя бързо се наведе към детето до себе си и му заговори с настоятелен, но необичайно нежен глас:

— Пусни ме. Уейд, душичко! Бързо изтичай надолу по стълбите, мини през задния двор и тичай към блатото. Там ще намериш Мами и леля Мели. Тичай бързо, миличък, и не се бой.

При променения й тон детето се извърна към нея и Скарлет усети пробождане в сърцето, като видя погледа му на зайче, уловено в примка.

„О, Богородичке! — помоли се тя. — Дано да не припадне тъкмо сега, пред янките. Те не бива да разберат, че се страхуваме.“

И тъй като детето не помръдна, а хвана по-здраво полата й, тя произнесе твърдо и отчетливо:

— Бъди мъж, Уейд. Те са само шепа проклети янки!

И Скарлет заслиза по стълбите да ги посрещне.

Шърман напредваше през Джорджия — от Атланта по посока към морето. Зад него лежаха димящите развалини на Атланта, опожарена при напускането на синята армия. Пред него на петстотин километра се простираха земи, като погледнеш — съвсем незащитени освен от малобройните отряди на щатската милиция и от старците и момчетата в градската охрана.

Напред лежаха плодородни поля — плантации, в които имаше само жени, деца, старци и негри. Янките бяха поели по една полоса, широка сто и трийсет километра, и по пътя си грабеха и опожаряваха безмилостно. Стотици домове горяха в пламъци, в стотици имения кънтяха стъпките им. Ала на Скарлет, която гледаше как войниците в сини куртки нахлуват във вестибюла, не й минаваше през ум, че такава е участта на цялата околност. Тя го приемаше като нещо съвършено лично, като проява на злобна мъст, насочена специално срещу нея и всичко нейно.

Тя стоеше до стълбите с бебето на ръце и с Уейд, притиснал се до нея, скрил главица в гънките на полата й, а янките плъпнаха из къщата. Едни я блъскаха, втурнали се по стълбите, други взеха да изваждат мебелите на предната веранда и да разпарят с щикове и ножове тапицерията, за да търсят скъпоценности. На горния етаж пробиваха пухените възглавници и дюшеци и вестибюлът се напълни с перушина, която бавно се сипеше над главата й. Безсилна ярост заглуши остатъците от страх в сърцето й, задето грабеха, крадяха и рушаха пред очите й, а тя бе неспособна да им попречи.

Командирът им беше кривокрак и дребен сержант с прошарена коса, натъпкал устата си с тютюн за дъвчене. Той пръв стигна до Скарлет и като се изплю безцеремонно на пода, тъй че опръска полата й, рече:

— Я да видя какво стискате в ръката си, мадам.

Тя беше забравила за бижутата, които трябваше да скрие, и като се постара презрителната й гримаса да не отстъпва с нищо на изражението на баба Робияр от портрета, хвърли предметите на пода, почувствала своеобразно наслаждение при последвалото алчно боричкане.

— Ако позволите, ще взема и пръстена, и тия обици. Скарлет стисна по-здраво бебето под мишница и то увисна с главата надолу, поаленяло и пищящо, а тя махна гранатовите обици, които бяха Джералдовият сватбен подарък за Елен. След това свали годежния си пръстен с големия сапфир.

— Не ги хвърляйте. Дайте ги на мене — нареди сержантът и протегна ръка. — Ония негодници взеха достатъчно. Какво друго имате? — Погледът му се насочи подозрително към корсажа й.

За миг на Скарлет й причерня, като си представи как грубите му ръце бъркат в пазвата и под полата й.

— Това е всичко, но вие, струва ми се, имате навика да събличате жертвите си.

— О, ще повярвам на думата ви — снизходително рече сержантът и като се обърна, повторно се изплю.

Скарлет изправи детето и се помъчи да го успокои, поставила ръката си точно на мястото, където бе скрит портфейлът, като благодареше на Бога, че Мелани има бебе и че това бебе е повито в пелени.

На горния етаж трополяха тежки ботуши, жално скърцаха мебели, звънтяха счупени сервизи и огледала, сипеха се ругатни, задето не откриваха нищо ценно. На двора се разнасяха гръмогласни викове: „Дръжте ги! Да не ги изпуснете!“ — и в същото време отчаяното кудкудякане на кокошките и крякането на патиците и гъските. Остра болка я прониза, когато чу измъченото квичене, прекратено с пистолетен изстрел, защото разбра, че със свинята е свършено. Дяволите да я вземат тая Приси! Беше избягала и зарязала всичко. Дано поне прасенцата да спасят! Дано семейството й стигне благополучно до блатото! Ала нямаше никакъв начин да узнае дали са успели.

Тя стоеше мълчаливо насред вестибюла, а край нея с крясъци и ругатни профучаваха войниците. Пръстчетата на втрещения Уейд се бяха впили в роклята й. Чувстваше как цялото му телце се тресе, притиснато до нея, но не можеше да се насили да му каже нещо окуражително. Не можеше да се насили да проговори нито дума и на янките — нито на молба, нито на протест, нито на гняв. Можеше само да благодари на Бога, че поне краката я крепят и че успява да държи главата си изправена. Но когато по стълбите се смъкнаха неколцина брадясали мъже, награбили куп предмети, сред които в ръцете на един зърна и сабята на Чарлс, от устата й се изтръгна вик.

Сабята беше на Уейд. Преди това бе принадлежала на баща му и на дядо му и Скарлет я подари на момченцето на последния му рожден ден. Бяха го отпразнували много тържествено и тогава Мелани пророни сълзи на гордост и скръбни възпоминания. Целуна го и му пожела да порасне смел войник като баща си и дядо си. Уейд много се гордееше с тази си придобивка и често се покатерваше на масата, над която тя висеше, за да я погали. Скарлет можеше да понесе омразни вражески ръце да грабят от къщата собствените й вещи, но не и това, не и гордостта на нейния син, който при вика й надзърна от скривалището си в полата, мигом си възвърна гласа и смелостта и отчаяно изхлипа. Като протегна ръчица, той извика:

— Моя е!

— Не можете да вземете това — бързо изрече Скарлет и посегна към сабята.

— Ами, не мога! — възкликна с нагла усмивка дребният войник, който я държеше. — Я виж, че мога! Това е сабя на бунтовник!

— Не… не е вярно. Това е сабя от Мексиканската война. Не можете да я вземете. На момченцето ми е. Била е на дядо му едно време! О, капитане — извика тя, като се извърна към сержанта, — моля ви, накарайте го да ми я върне!

Сержантът, доволен от неочакваното повишение в чин, пристъпи напред.

— Дай да я видя тая сабя, Боб.

Дребният войник неохотно му я подаде.

— Ефесът е от чисто злато — промърмори той.

Сержантът я повъртя из ръцете си и вдигна ефеса срещу светлината, за да разчете гравирания надпис.

— „На полковник Уилям Р. Хамилтън — прочете той. — От щаба на полка. За храброст. Буена Виста, 1847 г.“ Охо, знаете ли, госпожо, че и аз съм се сражавал при Буена Виста!

— Нима? — пророни с леден тон Скарлет.

— И още как! Трябва да ви кажа, че битката си я биваше. Такава люта битка не е имало в сегашната война. Значи сабята е на дядото на тоя малчуган?

— Да.

— Е, нека остане за него — отсече сержантът, задоволен от бижутата, вързани в носната му кърпа.

— Но ефесът е от чисто злато — продължаваше да настоява дребният войник.

— Ще я оставим, та да ни запомнят с добро — ухили се сержантът.

Скарлет пое сабята, без дори да благодари. Защо трябваше да благодари на тези крадци, че й връщаха собствените вещи? Тя стоеше, притиснала сабята към гърдите си, докато ниският кавалерист спореше и се препираше със сержанта.

— Ах, да му се не види, ще ме запомнят хубавичко тия проклети бунтовници! — викна накрая редникът, когато сержантът, изгубил търпение, му кресна да млъкне и го прати по дяволите.

Войникът тръгна да шари из задните стаи и Скарлет си отдъхна. Изобщо не бяха споменали, че смятат да изгорят къщата. Не й бяха наредили да се маха, за да я запалят. Може би… може би… Войниците продължаваха да прииждат във вестибюла — едни от горния етаж, други от двора.

— Намерихте ли нещо?

— Една свиня и няколко пилета и патици.

— Малко царевица, ямс и боб. Оная дива котка, дето я видяхме на коня, е успяла да вдигне тревога.

— А вие, редник Пол Ривър?

— Тук няма почти нищо, сержант, само огризки ни се паднаха. По-добре да вървим, преди цялата околност да е разбрала, че сме тук.

— Копахте ли под постройката за опушване на месо? Обикновено там крият ценностите си.

— Тук няма такава постройка.

— Търсихте ли в негърските бараки?

— В тях имаше само памук. Подпалихме го.

За миг Скарлет си припомни дългите жарки дни, прекарани сред памуковите полета, почувства отново ужасната болка в гърба, в изранените изтръпнали рамене. Всичко бе отишло напразно. Памука го нямаше вече.

— Значи нищо нямате, тъй ли, мадам?

— Вашата армия вече мина оттук — студено отвърна тя.

— Така беше, вярно. Идвахме в тоя край през септември — потвърди един мъж, който въртеше нещо между пръстите си. — Бях забравил.

Скарлет видя, че той държи златният напръстник на Елен. Колко често го беше виждала да проблясва на пръста й, когато бе заета с ръкоделие! В главата на Скарлет нахлуха мъчителните спомени, свързани с изящната ръка, която го бе носила. Сега лежеше в мазолестата мръсна длан на един чужд човек и скоро щеше да се намери на пръста на някоя жена от Севера, дето безсрамно ще се гордее с крадената вещ. Напръстникът на Елен!

Скарлет наведе глава, за да не видят враговете, че плаче, и сълзите и бавно закапаха по главичката на бебето. Като в мъгла видя как мъжете тръгнаха към вратата и чу грубите команди на сержанта. Те си отиваха и Тара оставаше цяла, но Скарлет дори не можеше да се зарадва, пронизана от болката при спомена за Елен. Чуваше как заглъхва дрънченето на сабите и тропотът на копитата, но това не й донесе облекчение; тя стоеше неподвижна и равнодушна, внезапно отмаляла, и гледаше как войниците се отдалечават, награбили крадените вещи — дрехи, одеяла, портрети, кокошки, патици, та и свинята.

Тогава усети лютив мирис на дим и се извърна, ала бе толкова отпаднала от преживяното напрежение, че нямаше сили да се тревожи за памука. През отворените прозорци на трапезарията виждаше как пушекът мудно струи от негърските бараки. Свършено беше с памука. Свършено бе и с парите за данъците, и с останалите пари, които биха им помогнали да преживеят тежката зима. Ала сега не можеше да стори нищо, освен безпомощно да гледа. И по-рано бе виждала подпален памук, затова знаеше колко трудно е да се изгаси такъв пожар дори и от много хора. За щастие негърските жилища бяха далеко от къщата. Добре че нямаше вятър, та да довее искрите към покрива на Тара.

Внезапно тя се изви, напрегната като струна, и впери ужасѐн поглед към отсрещния край на вестибюла, откъдето започваше тесният покрит коридор към кухнята. Димът идеше оттам!

Скарлет се втурна и по пътя си несъзнателно остави бебето, отскубна се от Уейд и го блъсна към стената. Хвърли се в изпълнената с пушек кухня, но се олюля назад, задавена и насълзена. Тогава вдигна пола, за да закрие носа и устата си, и пак прекрачи прага.

Стаята въобще си беше тъмна — осветяваше се само от един малък прозорец, — а сега бе тъй задимена, че тя се почувства като слепец; долавяше само съскането и дращенето на огъня. Като обърса очи с ръка и се взря примижала, видя тънките червени езици, плъзнали по пода към стените. Някой бе разпръснал горящите главни от огнището из кухнята и по чамовите дъски, сухи като подпалки, пламъците плъпваха и бълваха нагоре.

Тя се завтече обратно в трапезарията, грабна едно килимче и събори с трясък два стола.

„Няма да се справя, не, не! О, Господи, поне да имаше някой да ми помогне! Тара е изгубена… изгубена! Боже мой! Това значи е бил намислил оня мизерник, като каза, че ще го запомним. Ах, защо не му дадох сабята!“

Когато изтича обратно през вестибюла, видя сина си да лежи в ъгъла, стиснал сабята. Очите му бяха затворени, а напрегнатото му личице сега бе с отпуснати черти и излъчваше блажен покой.

„Божичко, умряло е. До смърт го уплашиха!“, — помисли си тя с безумно отчаяние, ала не спря, втурна се покрай него към кофата с вода за пиене, която винаги стоеше в коридора до вратата на кухнята.

Топна в кофата единия край на килимчето и като си пое дълбоко дъх, връхлетя сред димните кълба и хлопна вратата зад себе си. Като че цяла вечност продължи борбата й с огнените езици, стрелкащи се зад гърба й, докато, задавена от кашлица и олюляваща се, тя яростно замахваше с мокрото килимче. На два пъти дългата й пола се подпали и Скарлет я угаси с голи ръце. Усещаше миризмата на опърлената си коса, която се бе изплъзнала от фуркетите и се разстилаше по раменете й. Въпреки всичките й старания пламъците все се промъкваха към нея, устремени към коридора като разлютени змии, гърчеха се и скачаха все по-нависоко. Обзета от смъртно изтощение, тя разбра, че няма никаква надежда да ги спре.

Вратата се отвори с трясък и от нахлулото течение огънят лумна. Сетне вратата се хлопна и през гъстия дим Скарлет с ослепени очи видя Мелани да тъпче пламъците и да бие по тях с нещо черно и тежко. Тя залиташе и кашляше и за един кратък миг Скарлет зърна изпитото й бледо лице, очите й, силно присвити срещу пушека, и дребната й фигурка, огъваща се напред-назад, докато размахваше черджето. И пак цяла вечност те се бореха една до друга с огнената стихия, додето накрая Скарлет видя, че пламъците заотстъпваха. Внезапно Мелани се обърна към нея, изписка и я удари през раменете с все сила. Скарлет се свлече на пода, а пред погледа й се завъртя вихър от пушек и после всичко потъна в мрак.

Когато отвори очи, видя, че лежи на задната веранда — главата й бе в скута на Мелани, а следобедното слънце огряваше лицето й. Ръцете, страните и раменете й пареха болезнено от обгарянията. Откъм бараките все още се стелеше дим, който обгръщаше стените им в гъсти облаци, а из въздуха се носеше остра миризма на изгорял памук. Скарлет зърна струйки дим откъм кухнята и ужасена понечи да се надигне.

Ала Мелани я бутна да легне и рече със спокойния си глас:

— Лежи мирно, скъпа, пожарът е угасен.

За миг Скарлет се отпусна неподвижно, затвори очи и въздъхна с облекчение, а някъде отблизо се дочу гукането на бебето и хълцането на Уейд. Значи беше жив, слава Богу! Тя отвори очи и погледна лицето на Мелани. Къдрите й бяха опърлени, а страните — черни от сажди, но очите й искряха от радостно вълнение и тя се усмихваше.

— Приличаш на негърка — пророни Скарлет и морно зарови глава в мекия скут под себе си.

— А ти приличаш на клоун в улично представление — отвърна й в същия тон Мелани.

— Защо трябваше да ме удряш?

— Защото гърбът ти се беше подпалил, милата ми. Изобщо не очаквах, че ще припаднеш, макар че, Господ е свидетел, това, което понесе днес, беше достатъчно да те убие… Върнах се веднага щом закарах добитъка на сигурно място в гората. Едва не умрях, като разбрах, че си останала сама с бебето. Янките… сториха ли ти нещо?

— Ако питаш дали са ме изнасилили, не са — отвърна Скарлет и се изправи със стенание. Макар скутът на Мелани да беше мек, верандата не бе най-удобното място, където да лежиш. — Но те ни задигнаха всичко, всичко. Изгубихме всичко… А ти на какво се радваш толкова?

— Радвам се, че пак сме заедно, че децата ни са живи и здрави и имаме покрив над главите си — отвърна Мелани с ведър глас. — Сега не можем да искаме повече… Господи, Бо се е подмокрил! Янките сигурно са откраднали и пеленките му. Но, Скарлет… Какво, за Бога, има в тази пелена?

Тя пъхна уплашено ръка под дрешките на бебето и извади оттам портфейла. Един миг стоя неподвижно втренчена в него, сякаш го виждаше за първи път, а после прихна в звънък безгрижен смях.

— Ти единствена си способна да измислиш такова нещо — възкликна тя, обгърна в нежен порив шията на Скарлет и я целуна. — Ти си най-умната сестричка на света!

Скарлет се остави на прегръдката й, защото беше твърде изтощена, за да се съпротивлява, а хвалебствените слова бяха като балсам за душата й, пък и в тъмната задимената кухня у нея се бе породило още по-голямо уважение към тази жена; в сърцето й си пробиваше път топло приятелско чувство.

„Едно нещо не мога да й отрека — с неохота си призна тя — и то е, че винаги изниква край мене, когато най-много ми е нужна помощ.“