Маргарет Мичъл
Отнесени от вихъра (26)

Глава XXVI

Изминаха две седмици, откакто Скарлет бе пристигнала от Атланта в Тара, и най-големият мехур на ходилото й загнои. Кракът й тъй се поду, че бе невъзможно да обуе обувка, та куцаше, като стъпваше само на петата си. Дълбоката гнойна рана на пръста й я докарваше до отчаяние. Ами ако развиеше гангрена, както войниците от раните си? Наблизо нямаше никакъв лекар и щеше да умре. Колкото и горчив да беше животът й в този момент, тя нямаше никакво желание да го напусне. Пък и кой би се грижил за Тара, ако умре?

Като се завърна, отначало се надяваше, че старата енергия и жизненост на Джералд ще се възродят и той ще поеме нещата в свои ръце, ала през двете седмици тази надежда изчезна. Сега знаеше със сигурност — независимо дали това й харесваше, или не, — че плантацията и хората в нея лягат върху нейните две неопитни ръце, защото Джералд все тъй си седеше тихо и мирно, сякаш потънал в сън, плашещо безучастен към всичко наоколо и необичайно кротък. На молбите й за съвет отвръщаше неизменно: „Прави каквото намериш за добре, дъще“, или — което бе още по-лошо — „Посъветвай се с майка си, котенце.“

Той нямаше да се съвземе вече. Скарлет осъзна и прие неизбежната истина, че до края на дните си Джералд все ще чака Елен и ще се ослушва за нея. Живееше в някакъв свой забулен и нереален свят, където времето бе спряло и Елен все беше в съседната стая. С нейната смърт сякаш бяха пресъхнали жизнените му сокове и той внезапно бе лишен и от безграничната си самоувереност, и от дързостта си, и от непресекващата си енергия. Елен бе публиката, пред която някога се разиграваше увлекателният и бурен спектакъл на неговия живот. Сега завесата бе паднала, светлините на рампата бяха угаснали и публиката я нямаше, а старият актьор бе останал на празната сцена и напусто чакаше някой да му подаде реплики.

Тази сутрин къщата бе тиха, защото всички освен Скарлет, Уейд и трите болни момичета бяха отишли в блатата да дирят свинята. Дори Джералд бе проявил известен интерес и с едно намотано въже, метнато на рамо, бе тръгнал през разораното поле, подкрепян от Порк. Сюелин и Карийн, наплакали се до изтощение, бяха заспали; това се повтаряше по няколко пъти на ден, защото сетеха ли се за Елен, по хлътналите им бузи рукваха сълзи на слабост и скръб. Мелани, която този ден се бе привдигнала за пръв път, седеше подпряна на възглавници и покрита с окърпен чаршаф, заградена от двете бебета; с една ръка поддържаше пухкавата руса главица на своето дете, а с другата също тъй нежно подкрепяше къдравата черна главица на момченцето на Дилси. В краката й бе седнал Уейд и слушаше приказка.

За Скарлет тишината в Тара бе непоносима, защото твърде остро й напомняше гробното безмълвие, надвиснало над пустата околност, която бе прекосила през онзи дълъг ден на пътуването им от Атланта. Кравата и телето от часове не бяха издали нито звук. Пред прозореца й не цвърчаха птички и дори семейството присмехулници, които от поколения живееха сред шумолящите клони на магнолията, не нарушаваха покоя с песен. Тя бе притеглила един нисък стол до отворения прозорец на спалнята си и с вдигнати над коленете поли и брадичка, подпряна на скръстените й върху перваза ръце, гледаше входната алея, поляната и празното зелено пасище отвъд пътя. Край нея имаше ведро с вода от кладенеца и от време на време тя потапяше в него болния си крак, смръщена от парещата болка.

Изведнъж ядосано завря брадичка в свивката на ръката си. Пръстът беше забрал точно когато тя най-много се нуждаеше от силите си. Тия глупаци никога нямаше да уловят свинята. Седмица бе изминала, додето хванат прасенцата едно по едно, а ето че след цели две седмици майка им все още бе на свобода. Скарлет не се и съмняваше, че ако е с тях в блатата, само ще запретне поли, ще метне въжето и ще пипне животното в примката, преди останалите да успеят да гъкнат.

Но дори и да хванеха свинята, ако я хванеха изобщо, какво щяха да правят, след като изядяха нея и прасенцата й? Животът нямаше да спре, нито апетитът им щеше да секне. Идваше зима, а те щяха да са без храна, дори и нищожните остатъци от зеленчуци от съседните градини нямаше да ги има. Трябваше им сушен грах, сорго, брашно, ориз и… и… о, колко много неща още! Царевица и памуково семе за пролетната сеитба, а също и нови дрехи. Откъде щеше да намери всичко това и как щеше да плати за него?

Беше преровила тайно джобовете на Джералд и кутията, където държеше парите си, но откри само куп конфедерационни облигации и три хиляди долара в конфедерационни банкноти. Помисли си с горчива ирония, че биха им стигнали колкото веднъж да се нахранят до насита, защото тези пари в момента нямаха никаква стойност. Но дори да имаше пари и да намереше храна, как щеше да я докара в Тара? Защо Господ допусна старият кон да умре? Дори тази дръглива кранта, която Рет открадна, щеше да им бъде огромна подкрепа. Ах, колко хубави бяха онези загладени мулета, които лудееха навремето из пасището зад пътя, ами разкошните коне за каретата, ами малката й кобилка, понитата на сестрите й, буйният жребец на Джералд, препускащ като вятър с отхвърчащи изпод копитата му бучки пръст! О, какво не би дала да има сега дори най-упоритото муле на света!

Е, добре, щом кракът й оздравееше, тя щеше да иде пеша до Джоунсбъро. Никога не беше извървявала толкова голямо разстояние, но щеше да го стори. Дори ако янките бяха изгорили града до основи, все щеше да открие някой да я посъветва откъде да купи храна. Пред очите й изникна изпитото личице на Уейд. Детето често повтаряше, че не обича ямс. Ядеше му се кокоша кълка с ориз и сос.

Изведнъж ярката слънчева светлина, обляла предния двор, се замъгли и очертанията на дърветата се размазаха пред плувналите й в сълзи очи. Скарлет отпусна глава на ръцете си и се помъчи да се овладее. От плач нямаше полза. Женските сълзи можеха да помогнат единствено в присъствието на мъж, от когото очакваш услуга. Както се беше свила и стискаше очи, за да пропъди сълзите, неочаквано я стресна шум от конски копита. Ала тя не вдигна глава. Твърде често през последните две седмици този звук й се бе причувал и денем, и нощем, както си въобразяваше, че долавя и шумоленето на копринената рокля на Елен. Сърцето й, както винаги в такива моменти, задумка, преди да успее да си заповяда строго: „Не бъди глупачка.“

Ала бързият тропот на копитата взе да се забавя удивително правдоподобно и конският тръс се превърна в бавен ход, а по чакълената алея отмерено заскърцаха камъчета. Наистина беше кон… може би Тарлтънови или Фонтейнови! Тя бързо вдигна очи. Беше един кавалерист янки.

Преди още да се осъзнае, тя се скри инстинктивно зад завесата и се вгледа като омагьосана в него през прозирните гънки, тъй стресната от неочакваната му поява, че дори дишането й спря за миг.

Той седеше отпуснат на седлото — набит, грубоват на вид мъж, чиято рошава черна брада стърчеше на всички страни над разкопчаната синя куртка. Малките му сближени очички примигваха срещу слънцето и невъзмутимо оглеждаха къщата изпод козирката на тясната му синя шапка. Той слезе бавно от коня си и метна поводите на коневръза. Скарлет изохка внезапно и болезнено като след силен удар в стомаха. Истински янки — с дълъг пищов на кръста! А тя беше сама в къщата с трите болни момичета и с децата!

Додето той бавно приближаваше по пътеката с ръка на кобура, а ситните му като мъниста очи шареха наляво и надясно, в съзнанието й като в калейдоскоп се завъртяха безредни картини от полугласните разкази на леля Питипат за нападения срещу беззащитни жени, прерязани гърла, хора, изгорени живи в къщите им, пронизани с щик деца, защото плачели — всички неописуеми ужаси, свързани неразривно с думата „янки“.

Първият подтик, породен от паниката, бе да се скрие в дрешника, да се пъхне под кревата, да хукне по предните стълби и с писъци за помощ да се спусне към блатата — каквото и да е, но да избяга от него. После чу предпазливите му стъпки по предните стълби, усети го как се прокрадва в коридора и разбра, че пътят й за бягство е отрязан. Вкочанена от страх, тя го чуваше как обикаля от стая в стая на долния етаж, стъпките му ставаха все по-уверени, когато не откри никого. Сега беше в трапезарията, а след миг щеше да влезе и в кухнята.

При мисълта за кухнята в гърдите на Скарлет внезапно бликна ярост, тъй силна, че преряза сърцето й като с нож и помете страха. Кухнята! На огъня имаше две тенджери, едната с ошав от ябълки, а другата — с гювеч от зеленчуците, донесени с такъв труд от градините на Уилкс и Макинтош — обедът, който трябваше да нахрани девет гладни гърла, а едва стигаше за двамина. Скарлет с часове бе потискала глада си, за да изчака връщането на останалите, и мисълта, че натрапникът ще излапа оскъдното им ядене, я накара да се разтрепери от гняв.

Проклетници! Те бяха нахълтали в Тара като скакалци и бяха обрекли жителите й на гладна смърт, а сега пак се връщаха, та да откраднат и последните жалки остатъци. Празният й стомах се сгърчи. Ей Богу, този янки поне нямаше да открадне нищо повече!

Тя събу износената си обувка от здравия крак и бързо отиде боса до бюрото, без да усеща болката в пръста си. Отвори безшумно най-горното чекмедже и стисна здраво тежкия пистолет, донесен от Атланта — оръжието, което Чарлс бе носил, но с което никога не бе стрелял. После се пресегна към кожения патрондаш, висящ на стената под сабята му, и извади един патрон. Постави го на място с нетрепваща ръка. Бързо и все тъй безшумно тя изтича по коридора и се спусна по стълбите, като се крепеше с една ръка на перилата, а с другата, притисната плътно до тялото, държеше пистолета, скрит в гънките на роклята й.

— Кой е там? — извика носов глас и тя замръзна на средата на стълбите, а кръвта бучеше толкова силно в ушите й, че почти не чуваше. — Спри или ще стрелям — раздаде се отново гласът.

Той беше застанал на вратата на трапезарията, напрегнат като за скок, с пистолет в едната ръка, а в другата хванал малката кутия за шевни принадлежности от розово дърво, в която имаше златен напръстник, ножички със златни дръжки и шмиргелово калъфче за игли във формата на жълъдче със златно капаче. От страх краката на Скарлет се вледениха до коленете, но лицето й бе изкривено от ярост. Шевната кутия на Елен в неговите ръце. Тя искаше да извика: „Остави я! Остави я веднага, мръсник такъв!“ — но не можеше да изрече нито дума. Само го гледаше втренчено над парапета и видя как на суровото му напрегнато лице се появи леко презрителна, но и донякъде предразполагаща усмивка.

— Имало значи някой у дома — каза той, пъхна обратно пистолета си в кобура и като прекоси вестибюла, застана точно под нея.

— Самичка ли си тук, девойче?

Тя светкавично вдигна пистолета над перилата и го насочи право към смаяното му брадясало лице. Преди той да успее да посегне към колана си, Скарлет дръпна спусъка. Силният откат на пистолета я накара да се олюлее, ушите и писнаха от гърмежа и лютив дим опари ноздрите й. Човекът полетя назад и се строполи по гръб тъй тежко, че разтърси мебелите. Кутията, изплъзнала се от ръката му, изтрака на пода и съдържанието й се пръсна. Като насън Скарлет изтича по стълбите и застана над главата му, вгледана в онова, което бе останало от лицето му — на мястото на носа зееше кървава дупка, а изцъклените очи бяха обгорени от барута. Тогава от лицето и от тила му по лъснатия под плъзнаха две струи кръв.

Да, той беше мъртъв. Нямаше съмнение. Тя бе убила човек.

Димът бавно се изви към тавана, а кървавите струи се разляха нашироко в краката й. Един миг, равен на вечност, тя стоя като закована и в неподвижното и горещо лятно утро всеки незначителен звук и мирис сякаш се усилваше многократно — бързите удари на сърцето й, подобни на барабанен ритъм, лекото шумолене на листата на магнолиевото дръвче, далечният жален крясък на блатна птица и благоуханният аромат на цветята под прозореца.

Тя бе убила човек — тя, която винаги се страхуваше да не застрелят някое животно пред очите й по време на лов и не можеше да слуша как квичи прасе под ножа или как пищи заек в примка. „Убийство! — мислеше си Скарлет вяло и безстрастно. — Аз извърших убийство. О, невъзможно е това да се случва с мене.“ Погледът й попадна върху късата космата ръка, която лежеше на пода съвсем близо до кутията на Елен, и тази гледка внезапно я оживи отново и я изпълни с енергия и чувство на безмилостна, дива радост. Щеше й се да стъпи с крак в кървящата рана на мястото на носа му и да почувства с удоволствие топлата му кръв по босите си ходила. Беше извоювала поне малко възмездие за Тара… и за Елен.

По коридора на горния етаж се разнесоха забързани равномерни стъпки, после притихнаха и пак се чуха — вече съвсем несигурни и провлечени, съпроводени от почукване на метален предмет. Усещането за време и действителност започваше да се възвръща у Скарлет; тя вдигна очи и видя Мелани, застанала на най-горното стъпало, само по окъсаната риза, която й служеше за нощница, отпуснала немощно ръка под тежестта на сабята на Чарлс. Мелани с един поглед обхвана гледката на долния етаж — простряното тяло в синя куртка, потънало в локва кръв, кутията за шевни принадлежности край него, босата Скарлет с посивяло лице, стиснала дългоцевия пистолет.

Очите й безмълвно срещнаха очите на Скарлет. На кроткото й лице сега светеха мрачна гордост и одобрение, а на устните й играеше странна усмивка, чието яростно злорадство не отстъпваше на чувствата, бушуващи в гърдите на Скарлет.

„Но тя… тя е също като мене! Разбира добре какво изпитвам! — мярна се в главата на Скарлет през този дълъг момент. — Не би се поколебала да стори същото!“

Тя отново вдигна развълнуван поглед към слабата олюляваща се жена, към която до тази минута бе хранила само неприязън и презрение. Сега, борещо се с омразата към съпругата на Ашли, у нея се надигаше чувство на възхищение и симпатия… В един кратък миг на прозрение, непомрачен от дребнавости, тя осъзна, че зад нежния гласец и плахите очи на Мелани се крие несломима воля, а кроткият й нрав таи неподозирано мъжество.

— Скарлет! Скарлет! — глухо се дочуха слабите изплашени гласове на Сюелин и Карийн през затворената врата на стаята им, а тъничкият глас на Уейд изпищя: — Леличко! Леличко!

Мелани бързо сложи пръст на устните си, остави сабята на стълбите и с мъка се запъти по коридора към стаята на болните момичета.

— Не се плашете, пиленца! — долетя гласът й и в него прозвучаха нотки на закачлива веселост. — Сестра ви се опитваше да почисти от ръжда пистолета на Чарлс, а той взе, че гръмна и я изплаши до смърт… Успокой се, Уейд Хамптън, мама просто стреляше на шега с пистолета на твоя мил татко. Като порастеш, ще даде и на тебе да стреляш с него.

„Как хладнокръвно лъже! — рече си Скарлет с възхищение. — Аз не бих могла да го измисля тъй бързо. Само че защо е нужна тази лъжа. Нека знаят какво съм направила.“

Тя пак погледна към тялото в краката си и изпита погнуса след уталожилите се чувства на страх и ярост, а коленете й нервно затрепераха. Мелани се довлече отново до стълбите и заслиза бавно, вкопчена в перилата, с прехапани безкръвни устни.

— Върни се в леглото, глупаво момиче! Да умреш ли искаш? — извика Скарлет, но полуголата Мелани продължи да слиза с усилие.

— Скарлет — пошепна тя, — трябва да го измъкнем и да го погребем. Може да не е бил сам и ако го намерят тук… — Тя се подпря на рамото на Скарлет, за да запази равновесие.

— Сигурно е бил сам — отвърна Скарлет. — Не видях никой друг от прозореца. Трябва да е дезертьор.

— Дори да е бил сам, никой не бива да узнае за случилото се. Негрите могат да се разприказват и тогава онези ще дойдат да те приберат. Скарлет, трябва да го скрием, преди да са се върнали от блатата.

Скарлет се замисли, подбудена към действие от трескавата настойчивост в тона на Мелани.

— Мога да го заровя в края на градината, под беседката — почвата е рохкава, защото Порк скоро изрови бурето с уиски. Но как ще го отнеса дотам?

— Ще хванем и двете по един крак и ще го влачим — заяви Мелани решително.

Скарлет неволно почувства, че възхищението й към Мелани расте.

— Ти не можеш да помръднеш и котка. Аз ще го завлека — каза тя сърдито. — Връщай се в леглото. Това напрягане ще те довърши. Не се опитвай да ми помагаш, защото ще ме накараш да те отнеса в спалнята на ръце.

Пребледнялото лице на Мелани разцъфна в нежна, пълна с разбиране усмивка.

— Ти си много, много добра, Скарлет — промълви и леко докосна с устни бузата на Скарлет. После продължи, без да й позволи да се опомни от смайването. — Ако можеш да го измъкнеш, аз пък ще оправя тази… тази бъркотия, преди да са се прибрали другите. И още нещо, Скарлет…

— Да?

— Смяташ ли, че ще бъде безчестно да претърсим раницата му? Може би има нещо за ядене.

— Съвсем не смятам — отвърна Скарлет, раздразнена, че сама не се е сетила. — Заеми се с раницата, а аз ще преровя джобовете му.

Като се наведе с отвращение над мъртвия, доразкопча куртката му и започна усърдно да претърсва джобовете му.

— Мили Боже — прошепна тя, когато измъкна един издут портфейл, пристегнат с парцалче. — Мелани… Мели, виж, май е натъпкан с пари!

Мелани не каза нищо, само се отпусна внезапно на пода и се облегна на стената.

— Ти го разгледай — пророни тя. — На мене малко ми се вие свят.

Скарлет разкъса парцалчето и с треперещи ръце разгърна кожения портфейл.

— Мелани, погледни… Погледни само!

Мелани погледна и очите й се разшириха. Вътре имаше цяла пачка банкноти от зелените долари на Съюза, между които се мяркаха и пари на Конфедерацията, а най-отдолу блестяха три златни монети — една от десет и две от пет долара.

— Не се бави да ги броиш сега — каза Мелани, тъй като Скарлет бе започнала да прехвърля парите между пръстите си. — Нямаме време.

— Ти разбираш ли, Мелани, тези пари означават храна за нас!

— Да, да, скъпа. Зная, но сега нямаме време. Прегледай и другите джобове, а аз ще преровя раницата.

Но на Скарлет съвсем не й се щеше да изпуска портфейла от ръцете си. Светли възможности се откриваха пред очите й — истински пари, конят на този янки, храна! Значи имаше Господ все пак и той се грижеше за нещастните, макар да бе избрал твърде странен начин за това. Тя седеше с подвити крака на пода и гледаше портфейла с унесена усмивка. Храна! Мелани го изтръгна от ръцете й.

— Бързай! — кратко напомни тя.

В джобовете на панталоните не намери нищо освен парче свещ, двуостър нож, кесийка с тютюн и тънко шнурче. Мелани измъкна от раницата малък пакет кафе, чийто аромат вдъхна с такова наслаждение, сякаш бе чуден парфюм, после — плик със сухар, а след това, с внезапно променено лице, извади миниатюра с лика на младо момиче, обсипана със ситни перли, гранатова брошка, две масивни гривни с висящи златни верижки, златен напръстник, една сребърна бебешка чашка, златни ножички за ръкоделие, пръстен със скъпоценен камък и чифт обици с крушовидни диаманти — все неща, чиято стойност можеха да отгатнат дори неопитните в това отношение момичета.

— Крадец! — прошепна Мелани, като се отдръпна инстинктивно от мъртвото тяло. — Скарлет, та той е откраднал всичко това!

— Разбира се — отвърна Скарлет. — И тук беше дошъл с намерение да отмъкне нещо.

— Радвам се, че го уби — промълви Мелани и в очите й се появи студен блясък. — Побързай сега, скъпа, и го измъкни оттук.

Скарлет се наведе, хвана мъртвеца за ботушите и го затегли. Колко тежък беше и как внезапно отслабнала се почувства! Ами ако не успее да го помръдне? Като се обърна с гръб към трупа, пое краката му под мишниците си, напрегна всичките си сили и направи крачка напред. Той се поотмести и тя го повлече на тласъци. Възпаленият й крак, забравен във възбудата, сега запулсира болезнено и като изскърца със зъби, Скарлет прехвърли тежестта върху петата си. Напрегната докрай, с рукнала от челото й пот, успя да го довлече до края на хола, а една кървава диря бележеше пътя й.

— Ако изцапа с кръв двора, няма да успеем да заличим следите — задъхано продума тя. — Дай ми ризата си, Мелани, за да я омотая около главата му.

Бледото лице на Мелани поруменя.

— Не бъди глупава! Няма да те гледам — каза Скарлет. — Ако имах фуста или дълги гащи, тях щях да ги използвам.

Мелани приклекна край стената, изхлузи окъсаната ленена дреха през главата си и мълчаливо я подхвърли на Скарлет, като се прикриваше с ръце.

„Слава Богу, че не съм толкова стеснителна“ — помисли си Скарлет, по-скоро почувствала, отколкото видяла с очите си болезненото притеснение на Мелани, додето омотаваше парцаливата риза около обезобразеното лице.

С още няколко тласъка тя изтегли тялото към задната веранда и като спря, за да избърше чело с опакото на дланта си, се извърна към Мелани, седнала до стената с притиснати към оголената си гръд мършави колене. Скарлет с раздразнение си помисли колко глупаво бе от страна на Мелани да проявява свенливост в такъв момент. Това бе типично за свръхделикатното й поведение, което винаги бе пораждало презрение у Скарлет. Тогава я обзе срам. Все пак… все пак Мелани се бе довлякла от леглото тъй скоро след едно тежко раждане, за да й се притече на помощ с оръжие, което и за нея самата беше прекалено тежко. За такава постъпка се изискваше кураж — особен кураж, какъвто Скарлет съзнаваше, че не притежава, — подобен на тънка, но непречупваща се стомана, на фина, но издръжлива копринена нишка. Мелани го бе проявила и в страшната нощ, когато падна Атланта, и по време на дългото им пътуване към Тара. Това бе същото, недоловимо отведнъж, лишено от показност мъжество на Уилксови, което Скарлет не можеше да проумее, но неохотно му отдаваше дължимото уважение.

— Иди да си легнеш — подхвърли тя през рамо. — Рискуваш живота си, ако не го сториш. Аз ще почистя тук, като го заровя.

— Ще забърша с едно от парцалените килимчета — прошепна Мелани, като гледаше локвата кръв с едва сдържана погнуса.

— Е, добре, погуби се самичка тогава и знай, че окото ми няма да мигне! Ако някой от нашите дойде, преди да съм свършила, задръж го в къщата и обясни, че конят сам е дошъл отнякъде.

Мелани трепереше под ярките слънчеви лъчи, запушила уши, за да не чува зловещото потропване на окървавената глава по стълбите.

Никой не попита откъде се е взел конят. Помислиха, че се е отделил от някой отряд по време на битката, а за тях това бе добре дошло. Убитият янки лежеше под беседката в плитката дупка, изкопана от Скарлет. Отвесните прътове, които поддържаха гъстите лози, бяха изгнили и същата нощ Скарлет ги преряза с кухненския нож, та буйните ластари се свлякоха и затрупаха гроба. В следващите дни, докато въвеждаше ред из имението, тя не нареди да се подменят колоните и ако негрите се досещаха за причината, гласно поне не изразиха нищо.

Никакъв дух не се надигна от плиткия гроб да я преследва в дългите нощи, когато лежеше будна и не можеше да заспи от умора. Не изпитваше ужас, нито угризения при спомена за случилото се. Не можеше да си обясни това свое хладнокръвие, когато само месец по-рано за нищо на света не би се осмелила да го стори. Прелестната млада мисис Хамилтън с трапчинки на бузите, с игриво полюшващи се обици, по детски безпомощна и мила, беше застреляла от упор един човек право в лицето, а после го бе заровила в надве-натри изкопана яма! Скарлет мрачно се усмихваше, като си представяше колко поразени щяха да бъдат всичките й познати, ако узнаеха за деянието й.

„Няма да мисля повече за това — реши тя. — Станалото — станало, пък и ако не бях го убила, щях да съм последна глупачка. Все пак… все пак допускам, че съм се попроменила, откакто се върнах у дома, иначе не бих могла да го направя.“

Без да го съзнава ясно, Скарлет бе скътала спомена за ужасната случка дълбоко в съзнанието си и всеки път, щом биваше изправена пред неприятна и трудна задача, една мисъл й даваше сили: „След като извърших убийство, ще успея и с това да се справя.“

Всъщност се бе променила много повече, отколкото предполагаше, и коравата черупка, обвила сърцето й в деня, когато бе лежала край негърските бараки в Дванайсетте дъба, ставаше все по-плътна.

Сега, когато се бе сдобила с кон, Скарлет имаше възможност сама да разбере каква е съдбата на съседите им. Откакто се бе прибрала, хиляди пъти си беше задавала един и същ отчаян въпрос: „Нима ние сме единствените останали в окръга? Всички други имения ли са опожарени? Всички ли са избягали в Мейкън?“ Споменът от развалините на Дванайсетте дъба, имението на Макинтош и малката къщичка на Слатъриеви беше още пресен в паметта й и тя едва ли не се боеше да научи истината. Реши да отиде най-напред до Фонтейнови не толкава защото бяха най-близките им съседи, а защото се надяваше да намери там стария доктор Фонтейн. Мелани имаше нужда от лекар. Тя се съвземаше трудно и Скарлет се тревожеше от нейната прозрачна бледнина и слабост.

И тъй, още първия ден, когато пръстът й заздравя, колкото да се обуе, тя яхна коня на мъртвия янки. С единия крак, пъхнат в скъсеното стреме, а другия, преметнат през лъка на мъжкото седло, тъй като дамско нямаше, тя пое през полята към имението Мимоза, предварително подготвена да завари къщата превърната в пепелище.

За нейна изненада и радост поизбелялата, измазана в жълто къща все тъй си стоеше сред мимозите и изглеждаше непроменена. Топла вълна на щастие заля разчувстваната до сълзи Скарлет, когато отвътре излязоха трите жени от семейството и се хвърлиха да я посрещнат с целувки и радостни викове.

Но когато си размениха първите развълнувани и горещи приветствия и всички влязоха в трапезарията, в сърцето на Скарлет повя хлад. Янките не бяха стигнали до Мимоза, защото беше далече от главния път. Това означаваше, че Фонтейнови все още разполагат с добитък и провизии, ала и тук владееше същото странно безмълвие, както в Тара и в цялата околност. Всички роби освен четири жени от домашната прислуга бяха избягали, подплашени от янките. В цялата плантация нямаше нито един мъж, освен ако Джо, момченцето на Сали, доскоро пеленаче, можеше да се брои за мъж. В голямата къща живееха сами трите жени: баба Фонтейн, която бе над седемдесетгодишна, снаха й, наричана от всички „Младата мис“, въпреки че бе прехвърлила петдесетте, и Сали — едва навършила двайсет. Бяха откъснати от всичките си съседи и напълно беззащитни, но ако се страхуваха, това поне не личеше по лицата им. Скарлет си рече, че Младата мис и Сали вероятно твърде много се боят от крехката като порцелан, но несломима баба Фонтейн, за да посмеят да изразят гласно безпокойството си. Тя самата се побояваше от старата дама заради острия й поглед и още по-остър език, от който си бе патила в миналото.

Макар тези три жени да не бяха кръвни роднини и разликата във възрастта им да бе значителна, очевидно ги свързваха родството по дух и неволите, които бяха преживели заедно. И трите носеха домашно пребоядисани траурни дрехи, и трите бяха изтощени, печални, тревожни, и трите изпълнени с горчивина, но тя не се изразяваше в смръщени лица и оплаквания, а някак неуловимо се мяркаше зад усмивките и приветствените думи. Робите им бяха избягали, парите им бяха обезценени, Джо, съпругът на Сали, бе загинал при Гетисбърг, а свекърва й също беше вдовица, защото младият доктор Фонтейн бе умрял от дизентерия при Виксбърг. Другите две момчета, Алекс и Тони, бяха нейде във Вирджиния и не се знаеше дали са живи или мъртви, а старият доктор Фонтейн бе заминал някъде с кавалерията на Уилър.

— Дъртият глупак е на седемдесет и три години, макар че се мъчи да се изкара млад, но е налегнат от ревматизъм като шопар от бълхи — заяви баба Фонтейн с блеснали от гордост очи, които противоречаха на острия й тон.

— Научихте ли някакви новини за положението в Атланта? — запита Скарлет, когато всички се настаниха удобно на столовете си. — Ние сме като живи погребани в Тара.

— Какво приказваш, дете? — отвърна Старата мис, поела моментално разговора в свои ръце, както й беше навикът. — Че нали и ние сме на същия хал. Не знаем нищичко, освен че Шърман най-после е завзел града.

— Завзел го е значи. А какво прави сега? Къде се бият?

— А откъде, моля ти се, три самотни жени в глухата провинция, дето от седмици не са получавали ни писмо, ни вестник, могат да научат нещо за войната? — сприхаво отвърна старата дама. — Една от нашите негърки приказвала с някаква друга, а тя пък била видяла трета, която ходила в Джоунсбъро — по тоя начин единствено получаваме вести. Говори се, че янките се настанили в Атланта, за да дадат отдих на хората и конете си, а дали е вярно, или не — това не ми е известно повече, отколкото на тебе. Макар че, то се знае, имат нужда от почивка след тежката битка с нашите.

— Само като си помисля, че през цялото време сте били в Тара, а ние да не знаем! — намеси се Младата мис. — Не мога да си простя, че не дойдох да проверя какво става. Ала след като негрите ни избягаха, тук имаше толкова много работа, че просто не можех да се откъсна. Все пак трябваше да намеря време да намина. Не постъпих като добра съседка. Но ние, разбира се, мислехме, че янките са опожарили Тара, както сториха с Дванайсетте дъба и имението на Макинтош, и че семейството ви е заминало за Мейкън. А за тебе, Скарлет, и понятие нямахме, че си се върнала.

— А как иначе да мислим, когато негрите на мистър О’Хара дотичаха тук с изскочили от страх очи и ни казаха, че янките се канели да запалят Тара? — прекъсна я баба Фонтейн.

— Дори и оттук се виждаше… — подхвана Сали, но старата дама властно я сряза.

— Моля, аз разказвам сега. И тъй, те взеха да разправят, че янките разположили лагера си из цялата плантация и че вашите се приготвили да заминават за Мейкън. Същата вечер видяхме зарево от пожар откъм Тара, което се задържа цели часове и толкова изплаши глупавите ни негри, че всички се разбягаха. Какво е горяло тогава?

— Всичкият ни памук на стойност сто и петдесет хиляди долара — с горчивина отвърна Скарлет.

— Да се благодариш, че не е била къщата ви — заяви баба Фонтейн и подпря брадичка на бастуна си. — Памук винаги можете да отгледате, ама я вдигни къща. Впрочем бяхте ли почнали вече да берете памука?

— Не — отговори Скарлет, — а сега почти всичкият е съсипан. Не вярвам да са се запазили повече от три бали в далечната нива край ручея, но каква ли полза от тях? Всичките ни полски работници избягаха и няма кой да го прибере.

— Я виж ти, „всичките ни полски работници избягаха и няма кой да го прибере“! — имитира я подигравателно баба Фонтейн. — Че какво им е на твоите хубави лапички, мис, пък и на сестрите ти?

— Аз? Аз да бера памук? — с отвращение възкликна Скарлет, сякаш старата дама й предлагаше да извърши някакво гнусно престъпление. — Да работя в плантацията като негърка? Като бяло нищожество? Като жените от семейството на Слатъри?

— Какво значи бяло нищожество? Не, това поколение наистина само знае да се големее, а е мекушаво и съвсем негодно за работа! Знаеш ли ти, пиленце, че когато бях още момиче, баща ми напълно се разори и аз въобще не считах за унижение да се трудя честно с двете си ръце, та и на полето, додето татко не спечели достатъчно пари, за да купи още негри. И съм копала, и памук съм брала, и пак ще го правя, ако ми се наложи. А както гледам, ще ми се наложи. Бяло нищожество, гледай я ти!

— О, мамо Фонтейн! — възкликна снаха й, като хвърляше умолителни погледи към двете момичета, за да й помогнат при укротяването на разгневената стара дама. — Това е било много отдавна, условията са били други, а днес времената са се променили.

— Времената никога не се променят, щом става дума да се потрудим честно — отсече старицата, като мяташе мълнии и решително отказваше да се поддаде на увещания. — Срам ме е заради майка ти, Скарлет, че дъщеря й презира почтения труд и смята, че той превръща свестните хора в нищожества. „Когато Адам е орал и Ева е прела…“^[1]

За да смени темата, Скарлет припряно запита:

— Какво става с Тарлтънови и Калвъртови? И тях ли подпалиха? Избягаха ли в Мейкън?

— Янките не са стигнали до Тарлтънови. Те са като нас, встрани от главния път. А виж, Калвъртови са пострадали много — откраднали са всичкия им добитък и кокошки, а негрите им до един са избягали с войниците… — започна да разказва Сали.

Но баба Фонтейн не й позволи да довърши.

— Ха! Че нали обещаваха на всички негърки копринени рокли и златни обици, как няма да ги подмамят! Катлийн Калвърт каза, че някои от войниците дори качили на конете зад себе си черните идиотки. Най-много, наместо със злато и коприна, да ги дарят с мулатчета, но не може да се каже, че кръвта на янките ще подобри породата им.

— О, мамо Фонтейн!

— Я моля ти се, Джейн, не прави такива стреснати физиономии! Тук няма неомъжени. А Господ е свидетел, че и по-рано сме виждали мулатчета.

— Защо не са изгорили къщата на Калвъртови?

— Къщата е била спасена благодарение на северняшкия акцент на втората мисис Калвърт и на Хилтън, техния надзирател янки — отвърна Старата мис, която винаги назоваваше бившата гувернантка „втората мисис Калвърт“, при все че първата бе починала преди двайсет години.

— „Ние сме верни привърженици на Съюза“ — подигравателно започна да подражава старата дама, като гъгнеше думите през тънкия си дълъг нос. — Катлийн разправяше как те двамата се разсипали да се кълнат, че всички от Калвъртовото племе са чистокръвни янки. И всичко туй, след като мистър Калвърт остави костите си на бойното поле! След като Рейфърд падна при Гетисбърг, а Кейд е във Вирджиния с армията! Катлийн заяви, че предпочитала да запалят къщата, отколкото да понесе такова унижение. Каза, че Кейд щял да побеснее, когато се върнел вкъщи и научел за това. Но какво ли може да се очаква, когато един мъж си вземе съпруга янки — у тях няма ни чест, ни достойнство, а мислят само как да отърват кожата си… А как стана тъй, че не изгориха Тара, Скарлет?

Скарлет замълча за миг, преди да отговори. Тя знаеше, че веднага ще последва нов въпрос: „Как са вашите у дома? Как е милата ти майка?“ Съзнаваше, че няма сили да им съобщи за смъртта на Елен. Чувстваше, че ако отрони едничка дума за майка си или дори се размисли за нея в присъствието на тези изпълнени със съчувствие жени, ще избухне в несдържан плач и ще продължи да плаче до изнемога. А тя не биваше да плаче. Откакто се бе прибрала у дома си, не бе плакала истински и дадеше ли сега воля на сълзите си, от старателно граденото й мъжество нямаше да остане и следа. Ала знаеше също тъй, че ако мълчи за смъртта на Елен, Фонтейнови никога нямаше да й простят. Старата дама особено бе силно привързана към Елен, а в окръга имаше твърде малко хора, които се ползваха с нейната благосклонност.

— Е, защо мълчиш? — подкани я баба Фонтейн с остър поглед. — Да не би да не знаеш?

— Аз се върнах в Тара в деня след сражението — бързо започна Скарлет. — Янките си бяха отишли вече. Татко… татко ми каза, че… че ги склонил да не изгарят къщата, защото Сюелин и Карийн били болни от тиф и не можели да ги местят.

— За пръв път чувам за почтена постъпка на янки — каза старицата, сякаш съжаляваше, че научава за проявена човещина от нашествениците. — А как са момичетата сега?

— О, по-добре са, много по-добре. Почти оздравяха, но са още твърде слаби — отвърна Скарлет и като усети, че плашещият я въпрос напира на устните на баба Фонтейн, побърза да прехвърли разговора в друга посока. — Аз… аз искам да ви попитам дали може да ни услужите с малко храна. Янките опустошиха плантацията като ято скакалци. Но ако и у вас самите е оскъдица, кажете ми направо…

— Изпрати Порк с една кола и ще му дадем половината от онова, което имаме — ориз, брашно, шунка, няколко пилета — прекъсна я старата дама и хвърли към Скарлет изпитателен поглед.

— О, не, не, това е премного. Вие сте безкрайно добри, но…

— Нито дума повече! Не желая да слушам. За какво сме съседи?

— Просто не зная какво да ви кажа… Ала трябва да тръгвам вече. У дома ще се тревожат за мене.

Възрастната жена рязко се надигна и хвана Скарлет под ръка.

— Вие двете останете тук — нареди тя и изтласка Скарлет към задната веранда. — Искам да говоря насаме с това момиче. Помогни ми да сляза по стълбите, Скарлет.

Младата мис и Сали се сбогуваха с нея и обещаха скоро да наминат в Тара. Те изгаряха от любопитство да разберат какво има да казва на Скарлет баба Фонтейн, но знаеха, че ако не сметнеше за нужно да им го съобщи сама, така и щяха да си останат в неведение. Когато отново се заловиха с ръкоделията, младата мис прошепна на Сали, че възрастните хора са твърде своенравни.

Скарлет стоеше, хванала с една ръка юздата на коня, и усещаше тъпа болка в сърцето си.

— Кажи ми сега — попита старицата, вгледана в лицето й, — какво не е наред в Тара? Какво премълчаваш?

Скарлет вдигна глава към проницателните очи, вперени в нея, и разбра, че може да каже истината без сълзи. Никой не можеше да плаче в присъствието на баба Фонтейн без недвусмисленото й поощрение.

— Мама умря — каза тя с равен тон.

Ръката, опряна на рамото й, я стисна болезнено, а набръчканите клепачи над жълтеникавите очи затрепкаха.

— Янките ли я убиха?

— Умря от тиф. Починала е… един ден преди да се прибера.

— Не мисли повече за това — твърдо каза старицата и Скарлет видя, че преглътна с усилие. — Ами баща ти?

— Татко… татко не е на себе си.

— Какво искаш да кажеш? Говори по-ясно. Болен ли е?

— Вероятно от преживяното… държи се особено. Той просто не е…

— Не ми казвай пак, че не е на себе си. Искаш да речеш, че е изгубил разсъдъка си, тъй ли?

Скарлет изпита облекчение, когато чу истината да се изказва тъй смело на глас. Добре, че старата дама не се опитваше да й показва съчувствие, което само би я разплакало.

— Да — глухо отвърна тя. — Той се е побъркал. Постоянно е като унесен, а понякога дори не помни, че мама е умряла. О, мисис Фонтейн, не е по силите ми да го гледам как седи по цели часове и я чака, при това с безкрайно търпение, макар преди никога да не е бил от търпеливите. А когато си спомни, че нея вече я няма, става още по-лошо. Ту седи с часове, наострил уши да я чуе, че идва, ту внезапно скача и тръгва към гробището. Връща се изтощен, с обляно в сълзи лице и повтаря до полуда: „Кати Скарлет, мисис О’Хара умря. Майка ти умря.“ Тогава се чувствам тъй, сякаш сега научавам това. А понякога нощем го чувам да я вика и отивам при него да го успокоя, че е отишла при някой болен негър. Той мърмори и се сърди, все се преуморявала от грижи по хората. Едвам го предумвам да си легне отново. Същинско дете е. О, защо не е тук доктор Фонтейн! Вярвам, че той би могъл да помогне на татко! А и Мелани също има нужда от лекар. След раждането нещо не се съвзема както трябва.

— Мели има бебе? И е у вас?

— Да.

— Че какво търси при тебе? Защо не е в Мейкън с леля си и с другите си роднини? Нямам впечатление, че ти, драга, я харесваш кой знае колко, макар да е сестра на Чарлс. По-добре ми разкажи всичко.

— Това е дълга история. Не искате ли да се върнем в къщата, за да поседнете?

— Мога да стоя права — отвърна кратко баба Фонтейн. — Ако вземеш да разказваш пред другите, ще се разреват и ще те накарат сама да се окайваш. Хайде, слушам те.

Скарлет подхвана със запъване и прекъсване от момента на обсадата и положението на Мелани, но докато разказваше под изпитателния втренчен поглед на старицата, на устните й все по-лесно идваха нужните думи за описание на преживения кошмар. Наново в душата й нахлу буря от чувства, сякаш обстоятелствата се повтаряха наяве — убийствено горещият ден, когато се роди бебето, мъчителният страх, бягството и моментът, когато Рет ги изостави. Разказваше за безумната, изпълнена с призраци непрогледна нощ, за светещите край пътя лагерни огньове, приютили неизвестно кого — приятели или врагове, за самотните комини, стърчащи пред взора й под утринното слънце, за безбройните трупове на хора и добитък, за глада, за мъртвешката пустош, за ужаса, че Тара може да е изгоряла.

— Вярвах, че ако успея веднъж да се прибера у дома, при мама, тя ще оправи всичко и ще мога да снема тежкия си товар. По пътя към къщи си мислех, че най-лошото вече ми е минало през главата, но когато научих, че е умряла — едва тогава разбрах как изглежда най-лошото.

Тя сведе очи към земята и зачака баба Фонтейн да заговори. Мълчанието продължи тъй дълго, че се усъмни дали старата дама е успяла да схване отчаяните й мъки. Накрая старческият глас се обади и в него имаше меки нотки. Тъй нежно и внимателно Скарлет не беше я чувала да се обръща към никого.

— Детето ми, никак не е добре жената да познае най-лошото, което може да й се случи, защото после нищо вече не може да я уплаши истински. А за една жена не е хубаво да не се бои от нищо. Мислиш, че не разбрах какво си изстрадала? Разбрахте много добре. Когато бях горе-долу колкото тебе, преживях бунта на индианците, точно след клането при Форт Мимс. Даа — промълви тя с унесен глас. — Бях почти на същата възраст, защото това стана преди повече от петдесет години. Успях да избягам в храстите, за да се скрия, и легнала там, видях как къщата ни гори и как индианците скалпират братята и сестрите ми. А аз можех само да лежа и да се моля пламъците да не осветят скривалището ми. Те измъкнаха мама и я убиха само на пет-шест метра от мене. Свалиха и нейния скалп. Индианците, които минаваха покрай нея, забиваха един подир друг томахавките си в черепа й. А аз, мамината любимка, лежах и гледах всичко туй. На сутринта тръгнах към най-близкото селище, а то беше на петдесет километра. Цели три дни се промъквах през блатата покрай индианците, а когато стигнах най-сетне при бели хора, помислиха, че съм си изгубила ума… Тогава срещнах доктор Фонтейн. Той се погрижи за мене… Но както ти казах, туй беше преди петдесет години и оттогава нямам страх от нищо и от никого, защото познах най-лошото в живота. Липсата на страх много пъти ме е вкарвала в беля и може да се каже, че ми отне щастието. Господ е пожелал жените да са плахи и боязливи същества и затуй не иде жената да няма страх… Скарлет, винаги пази дълбоко в сърцето си нещо, от което да се боиш… и нещо, което да обичаш.

Гласът й замря и тя остана мълчалива, обърнала взор към онзи далечен ден преди половин век, когато бе познала страха. Скарлет пристъпи нетърпеливо от крак на крак. Беше повярвала, че баба Фонтейн ще я разбере и че може би ще я посъветва как да разреши проблемите си. Но като всички стари хора тя беше почнала да разправя спомени от праисторическо време, спомени, от които никой не се интересуваше. Скарлет съжали, задето й се бе доверила.

— Добре, дете, върви си вкъщи сега, за да не се тревожат за тебе — внезапно се обади старицата. — Следобед изпрати Порк с каруцата… И не мисли, че някога ще снемеш товара от плещите си. Няма да можеш. Зная го със сигурност.

 

 

Тази година циганското лято се проточи чак до ноември и топлите дни облъхнаха с надежда обитателите на Тара. Най-лошото бе отминало. Вече имаха кон и можеха да се возят и да яздят, вместо да ходят пеша. Закусваха с омлети и вечеряха с пържена шунка след тягостното еднообразие на менюто от ямс, фъстъци и сушени ябълки, а по един празничен повод ядоха дори печено пиле. Старата свиня беше уловена най-после и заедно с потомството си весело грухтеше и ровеше под къщата, където бе заградена. Понякога прасетата квичаха толкова силно, че хората не можеха да се чуят един друг, но този шум беше приятен. Той означаваше, че когато застудееше и дойдеше време да се колят прасета, белите господари щяха да си похапват пържоли, а негрите да се пооблажат с карантия, с други думи — през цялата зима всички щяха да имат хубава храна.

Скарлет дори не осъзнаваше колко много я окуражи посещението у Фонтейнови. Самата мисъл, че има съседи, че някои от приятелите на семейството и именията им са оцелели, прогони непоносимото чувство на самота и невъзвратима загуба, което я бе потискало през първите седмици след пристигането й в Тара. Освен това Фонтейнови и Тарлтънови, през чиито плантации армията не беше минала, щедро разделиха с нея малкото провизии, с които разполагаха. В окръга съществуваше традиция съседите да си помагат и те отказаха да приемат дори цент от нея, като й заявиха, че и тя би сторила същото за тях и че могат да почакат до следващата зима, та да им се издължи в натура от новата реколта на Тара.

Сега Скарлет имаше храна за домакинството си, имаше кон, пари и скъпоценности, взети от дезертьора янки, и на преден план излезе нуждата от ново облекло. Знаеше, че е рисковано да изпрати Порк на юг, за да купи дрехи, защото янките или конфедератите можеха да му вземат коня. Ала важното беше, че имаше пари за дрехи и кон с каруца, а може би Порк щеше да успее да премине незабелязано. Да, най-лошото бе отминало.

Сутрин, щом се събудеше, Скарлет благодареше на Бога за бледосиньото небе и топлото слънце, защото всеки хубав ден отлагаше времето, когато неизбежно щеше да възникне нуждата от топли дрехи. А и с всеки хубав ден все повече и повече памук се трупаше в негърските жилища — единственото място за складиране, останало в плантацията. В полето имаше повече памук, отколкото тя и Порк бяха предвидили първоначално — вероятно четири бали, и скоро бараките щяха да се напълнят.

Скарлет не бе имала никакво намерение сама да бере памук въпреки хапливата забележка на баба Фонтейн. Струваше й се немислимо тя, благородната дама от фамилията О’Хара, при това пълновластна господарка на Тара, да върши полска работа. Това би я приравнило с рошавата мисис Слатъри и с Еми. Бе възнамерявала да изпрати негрите в памуковите ниви, а тя и оздравяващите момичета да поемат къщната работа, ала в това отношение се сблъска с кастовите предразсъдъци на негрите, които надминаваха дори нейните собствени. Порк, Мами и Приси нададоха възмутени викове при нареждането да излязат на работа в полето. Те не спираха да повтарят, че са домашна прислуга, а не полски работници. Мами особено бе твърде разпалена и заяви, че никога в живота си не е работила извън къщата. Била родена в господарския дом на Робиярови, не в негърско жилище, и била отгледана в спалнята на старата мис, където спяла на един дюшек до самото й легло. Единствена Дилси мълчеше и хвърли такъв смразяващ поглед на Приси, че тя потрепера.

Скарлет отказа да вземе под внимание протестите им и ги изкара всички сред ширналите се редове памук. Но тъй като Порк и Мами работеха бавно и не преставаха да мърморят жално, Скарлет изпрати Мами в кухнята да готви, а Порк — в гората и на реката да заложи примки за зайци и опосуми и въдици за риба. Брането на памук беше под достойнството на Порк, но не и ловът на дивеч и риба.

След това Скарлет се опита да изведе в полето сестрите си и Мелани, но и от тях ползата не беше по-голяма. Мелани работи старателно, бързо и с желание в продължение на един час, след което безмълвно се свлече в несвяст и трябваше да остане цяла седмица на легло. Намусена и разплакана, Сюелин също се престори, че припада, но бързо-бързо се свести, наежена, като сърдита котка, когато Скарлет плисна в лицето и една кратунка вода. Свърши се с това, че тя категорично отказа да работи.

— Няма да се трепя в полето като негърка! Не можеш да ме принудиш. Какво ще стане, ако приятелите ни научат? Ами ако… ако стигне до ушите на мистър Кенеди? Да беше жива мама…

— Ако само още веднъж споменеш мама, да знаеш, че ще те плесна, Сюелин О’Хара! — извика Скарлет. — Мама работеше повече от всички негри и ти го знаеш, глезла такава!

— Не е вярно! На полето не е работила. Не можеш да ме караш аз да го правя. Ще те обадя на татко и ще видиш, че той няма да иска от мене да работя.

— Да не си посмяла да тревожиш татко с нашите грижи! — кресна й Скарлет, изпълнена едновременно с възмущение от сестра си и със страх за Джералд.

— Аз ще ти помагам, сестричке — намеси се кротко Карийн. — Ще поема и работата на Сю. Тя още не е съвсем добре и не бива да стои на слънце.

— Благодаря ти, сладката ми — отвърна й Скарлет, но впери разтревожен поглед в малката си сестра. Карийн, чийто тен по-рано бе тъй свеж и млечната й белота преливаше в нежнорозово като на цъфналите овошки, вече нямаше никаква руменинка, но миловидното й умислено лице пак наподобяваше пролетен цвят. Бе станала мълчалива и ходеше като замаяна, откакто беше дошла в съзнание и бе открила, че Елен я няма вече, че Скарлет е станала невероятно свадлива, че светът се е променил и повелята на новото време е непрестанен, изтощителен труд. Не бе присъщо на деликатната природа на Карийн да се приспособява към промените. Тя се движеше из Тара като насън, без да осмисля случилото се около нея, и само стриктно изпълняваше всичко, което й се кажеше. На вид изглеждаше немощна и крехка и наистина беше такава, но се отличаваше с покорство, послушание и желание да бъде в услуга. Когато не бе заета да изпълнява поръченията на Скарлет, броеницата не слизаше от ръцете й и устните й мълвяха беззвучни молитви за майка й и за Брент Тарлтън. Скарлет не можеше да допусне, че Карийн приема толкова трагично смъртта на Брент и че за скръбта й няма лек и забрава. За Скарлет сестра й си оставаше малкото момиченце, недорасло още за истинска любов.

Застанала под слънцето, сред памуковите редове, с изтръпнал от постоянното навеждане гръб и загрубели от сухите топчета ръце, Скарлет си мислеше колко добре би било да има сестра, която да съчетава силата и енергичността на Сюелин и благия нрав на Карийн. Карийн береше прилежно и усърдно, ала след като работи един час, стана ясно, че не Сюелин, а тя не е оздравяла напълно. Тъй че Скарлет и нея изпрати обратно в къщата.

Останаха само с Дилси и Приси сред дългите редове. Приси береше лениво и неравномерно и не спря да се оплаква от болки ту в краката, ту в гърба, ту в стомаха, ту от цялостно изтощение, додето майка й не измъкна един корен памук и не я нашиба здравата, та писъците й огласиха нивата. След това Приси заработи малко по-добре, като гледаше да стои по-далече от майка си.

Дилси работеше мълчаливо и неуморно като машина и Скарлет с горящ от болка гръб и рамене, приведени под тежестта на торбата с памук, си каза, че тя е истинско съкровище и никаква цена не е прекалено висока за нея.

— Дилси — рече и тя, — когато дойдат по-добри времена, знай, че няма да забравя усърдието ти.

Бронзовата гигантка не се ухили доволно, нито запристъпя неловко при тази похвала, както правеха другите негри. Тя извърна неподвижното си лице към Скарлет и отвърна с достойнство:

— Благодаря, господарке. Но мистър Джералд и мис Елен първи ми сториха добро, кат купиха мойта Приси, та да не тъгувам, и туй няма да го забравя. Аз съм наполовина индианка, а индианците не забравят доброто. Съжалявам, че мойта Приси ви създава грижи. Тя май е чиста негърка, като баща си. Баща й беше много вятърничав човек.

Въпреки трудностите, които Скарлет срещаше с работната ръка при брането на памука, въпреки изнурителния труд, който полагаше, настроението й се повишаваше, като виждаше как реколтата бавно, но сигурно се придвижва от полето към бараките. В памука имаше нещо, което й създаваше сигурност и увереност. Тара се бе замогнала от памука, както и целият Юг, а Скарлет бе малко или много южнячка и вярваше, че и Тара, и Югът отново ще се изправят на крака благодарение на богатството, раждано от червените полета.

Разбира се, реколтата от памук, която събра, не бе голяма, но все пак беше нещо. Щеше да й донесе известна сума в конфедерационни пари, та да успеят да спестят зелените долари и златото на убития янки за по-належащи нужди. Следващата пролет щеше да се опита да накара конфедерационното правителство да й върне Големия Сам и останалите полски работници от плантацията, които бяха мобилизирани, а ако не успееше, щеше да използва спестените пари да наеме негри от съседните плантации. Следващата пролет щеше да засее… Тя изправи уморения си гръб и като огледа кафеникавото есенно поле, си представи свежите зелени стръкчета на бъдещата реколта, ширнали се върху безбройни акри земя.

Идната пролет! Дотогава може би войната щеше да свърши и отново да настъпят добри времена. Независимо дали Конфедерацията щеше да спечели, нещата щяха да се пооправят. Всичко друго бе за предпочитане пред постоянната опасност от опустошителните набези на двете армии. Когато войната свърши, една плантация спокойно би могла да осигурява препитание. О, веднъж само да свърши войната! Тогава щяха поне донякъде да са сигурни, че ще приберат плодовете на това, което сеят.

Сега вече проблясваше надежда. Войната не можеше да продължи вечно. Скарлет имаше няколко бали памук, имаше храна, кон и тънката, но скъпоценна пачка пари. Да, най-лошото бе отминало!