Маргарет Мичъл
Отнесени от вихъра (25)

Глава XXV

На другата сутрин Скарлет усещаше тялото си тъй схванато от дългото ходене пеш и натъртено от тръскането в каруцата, че всяко движение й причиняваше непоносима болка. Кожата на лицето й бе пламнала от слънцето и мехурите по дланите й се бяха спукали. Езикът й бе обложен, а гърлото — пресъхнало, сякаш опърлено от пламък, и колкото и да пиеше вода, не можеше да утоли жаждата си. Усещаше тежест в главата си и дори очите си да помръднеше, изпитваше болка. Гаденето в стомаха, също както в началото на бременността й, пораждаше отвращение от самата миризма на димящия ямс, поднесен за закуска. Джералд би могъл да й обясни, че страданията й се дължат на махмурлука след първото напиване с уиски, но Джералд не забелязваше нищо. Той седеше начело на масата — побелял старец с невиждащ помръкнал поглед, прикован във вратата, и с леко наклонена глава, ослушващ се да чуе шумоленето от полите на Елен и да усети аромата на есенцията й.

Когато Скарлет седна на масата, той промърмори:

— Ще почакаме мисис О’Хара. Тя се забави нещо.

Скарлет вдигна натежалата си глава и се вгледа в него стресната и недоумяваща, ала срещна умолителните очи на Мами, застанала зад стола му. Изправи се несигурно с ръка на гърлото си и отново изгледа баща си в ярката светлина на утринното слънце. Той устреми към нея безизразния си поглед и тя видя, че ръцете му се тресат, а главата му трепери съвсем по старчески.

До този миг не си даваше сметка колко много е разчитала на Джералд да поеме нещата в свои ръце, да й казва какво да прави, а сега… Снощи той като че бе съвсем на себе си. Вярно, нямаше и следа от присъщите му жизненост и самохвалство, ала поне говореше свързано, а сега… сега дори не помнеше, че Елен е мъртва. Бе преживял два удара — нахлуването на янките и смъртта на съпругата си, и ето че бе дошло вцепенението. Тя понечи да заговори, ала Мами възбудено заръкомаха отзад и вдигна крайчеца на престилката към зачервените си очи.

„Възможно ли е татко да е загубил разсъдъка си? — запита се Скарлет и усети, че натежалата й глава почва да се цепи от болки при стоварването на този нов удар. — Не, не, той е само замаян от всичко, което се е случило. Същото става и с хора, прекарали тежка болест. Той ще се оправи. Трябва да се оправи. А как ще я карам, ако не му мине?… Не е време да мисля за това. Сега няма да мисля нито за него, нито за мама, нито за другите ужасни беди. Има толкова неща, за които трябва да се погрижа — поправими неща. Няма да затормозвам ума си с непоправимите.“

Тя излезе от трапезарията, без да хапне нито залък, и отиде на задната веранда, където завари Порк да бели фъстъци, седнал на стълбите бос, облечен в жалките останки от най-хубавата си ливрея. В главата на Скарлет бучеше и трещеше и слънчевите лъчи се забиваха в очите й като нагорещени шишове. Дори само стоенето права изискваше от нея всички усилия на волята й, затова тя се изразяваше колкото бе възможно по-лаконично и изпускаше обичайните любезности, които майка й я бе приучила да използва към негрите.

Тя започна да задава тъй резки въпроси и да стрелва тъй решителни заповеди, че Порк смаян вдигна вежди. Мис Елен никога не им бе говорила с отсечен тон, дори когато ги бе хващала да крадат пилета и дини. Тя отново го разпита за нивите, за добитъка и в зелените й очи имаше суров, решителен блясък, какъвто Порк не бе забелязвал никога до този момент.

— Да, господарке, оня кон умря, както си го бях оставил вързан. Заварих го заврял муцуна в преобърнатото ведро. Не, господарке, кравата не е умряла. Ама вий не се ли научихте? Тя снощи се отели. Затуй е мучала толкоз жално.

— Чудесна акушерка ще излезе от вашата Приси — жлъчно подхвърли Скарлет. — Тя ме уверяваше, че мучи, защото не била доена.

— Мис Скарлет, Приси не е учена за кравешка акушерка — деликатно й напомни Порк. — То стана и по-добре, отколкот го е мислила, щот покрай туй теленце, кравата ще дава много мляко. Оня доктор янки рече, че за младите госпожици било полезно да пият мляко и да ядат масло.

— Добре, карай нататък. Някакъв добитък остана ли?

— Не, мис Скарлет, нищо не остана освен една свиня с прасенцата й. Оня ден, когат дойдоха янките аз ги погнах към блатото, ама един Господ знае как ще ги намерим. Тя беше много вироглава, таз свиня.

— Трябва да ги намерим, къде ще идат? По-добре още сега тръгвайте с Приси към блатата.

Порк беше смаян и възмутен до немай къде.

— Ама как тъй, мис Скарлет! Туй е работа за полски работници, а аз цял живот съм прислугвал в къща.

Като че две малки дяволчета с нажежени вили изскочиха в очите на Скарлет.

— Или отивайте двамата да хванете свинята, или се махайте оттук като полските работници.

Сълзи от обида напълниха очите на Порк. Защо я нямаше мис Елен! Тя умееше да бъде тъй любезна и разбираше каква огромна пропаст лежи между задълженията на полските негри и на домашната прислуга.

— Да се махам ли, мис Скарлет? Че къде да ида?

— Не знам и не ме интересува. Ала безделници няма да държа в Тара. Който не ще да работи, може да върви при янките. Кажи го и на останалите.

— Да, господарке.

— А какво е положението с царевицата и с памука, Порк?

— Царевица ли? Боже мой, мис Скарлет. Те пуснаха конете си да пасат в царевичната нива, а квот не изядоха и не изтъпкаха, онез го отнесоха. Закараха и топовете си в памука, и фургоните си също, и газиха там, додет съсем го съсипаха. Останаха само няколко акра в малкото долче край ручея, щот не ги видяха. Ама ква полза да се занимаваме с тях. Оттам да излязат най-много три бали.

Три бали. Скарлет си помисли за стотиците бали, които се добиваха в Тара всяка година, и главата я заболя още по-силно. Три бали. Почти толкова, колкото произвеждаха онези некадърници Слатъриеви. Положението се влошаваше още повече от неплатените данъци. Конфедерационното правителство приемаше памук вместо пари, ала три бали бяха съвсем недостатъчни, за да покрият данъците. А Конфедерацията не се интересуваше, че всички негри са избягали и няма кой да бере памука.

„И за това няма да мисля сега — каза си тя. — Бездруго данъците не са женска работа. Татко би трябвало да се погрижи за тях, само че татко… Няма да мисля за него. Конфедерацията ще има да почака за данъците. Главното за нас сега е да намерим нещо за ядене.“

— Порк, ходил ли е някой от вас в Дванайсетте дъба или в имението на Макинтош да потърси останало ли е нещо из градините?

— Не, мис Скарлет. Не сме мърдали от Тара. Янките са наблизо и могат да ни фанат.

— Ще изпратя Дилси до градините на Макинтош. Може да открие нещо. А аз ще ида в Дванайсетте дъба.

— С кого ще идете, детето ми?

— Сама. Мами трябва да остане при момичетата, а мистър Джералд не може…

Порк вдигна страхотна врява, което съвсем я вбеси. В Дванайсетте дъба можело да има янки или избягали негри. Не бивало да ходи сама.

— Достатъчно, Порк, престани. Кажи на Дилси да тръгва веднага. А ти и Приси докарайте свинята с прасенцата — нареди тя и рязко му обърна гръб.

Старото боне на Мами, избеляло, но чисто, висеше на мястото си на задната веранда и Скарлет го сложи на главата си, като си припомни смътно, сякаш от някакъв отдавнашен сън, шапката със зеленото щраусово перо, която Рет й бе донесъл от Париж. Взе голямата кошница, плетена от дъбови кори, и заслиза по задните стълби, като на всяко стъпало мозъкът й тъй силно се разтърсваше, сякаш всеки момент щеше да й пръсне черепа.

Пътят, спускащ се край реката между огазените памукови поля, се простираше червен и нажежен под палещите лъчи. Нямаше дървета, за да хвърлят сянка, и слънцето тъй безжалостно напичаше главата й през бонето на Мами, сякаш то бе от муселин, а не от плътна подплатена басма; вдигащата се прах пълнеше гърлото й и я давеше. Струваше й се, че ако опита да проговори, ще издаде само безсилен грак. Пътят беше прорязан от бразди и коловози, където конете бяха влачили тежките оръдия, и дори отстрани, в червените канавки, се виждаха дълбоки следи от колела. Памукът беше смачкан и изпотъпкан и зелените му стъбълца бяха вкопани в земята от кавалерията и пехотата, които артилерията бе изтикала встрани от тесния път. Тук-там по пътя и из полето се търкаляха ведра, парчета кожа от конска сбруя, манерки, сплескани от копита и тежки колела, копчета, сини кепета, пробити чорапи, окървавени бинтове — всякакви боклуци, каквито една армия може да остави след себе си.

Тя мина край скупчените кедри и ниския тухлен зид, ограждащ семейното гробище, като се мъчеше да не мисли за пресния гроб край трите малки могили на невръстните й братя. О, Елен… Продължи да се тътри мъчително по прашния хълм и видя недалеч пред себе си пепелище с нисък комин на мястото, където някога бе къщата на семейство Слатъри. Изпита диво, необуздано желание цялото им мръсно племе да бъде част от пръснатата пепел. Ако не бяха Слатъриеви, ако не беше тази отвратителна Еми, която навремето роди незаконно дете от техния управител, Елен нямаше да умре.

Скарлет изпъшка, защото едно остро камъче се бе забило в израненото й стъпало. Какво правеше тя тук? Защо трябваше Скарлет О’Хара, красавицата на окръга, гордостта на Тара, да тъпче почти боса по този изровен път? Малките й крачета бяха създадени за танци, а не да куцукат немощно, пантофките й трябва да се подават дръзко изпод ярка коприна, а не да събират остри камъчета и прах. Бе родена, за да й прислужват и да я глезят, а ето че болна и окъсана, гонена от глада, се бе втурнала да търси храна из съседските градини.

В подножието на големия хълм се виеше реката и каква прохлада и тишина вееше от сплетените дървета, надвесили се над водата. Тя се отпусна на ниския бряг, събу изпокъсаните си чорапи и пантофки и потопи пламнали крака в хладната вода. Колко хубаво би било да седи тъй през целия ден, далеч от безпомощните очи в Тара, да седи тук, където се чуваше единствено шумоленето на листа и тихият ромон на бавната река. Все пак стана, макар и неохотно, нахлузи чорапите и пантофките и пое бавно покрай брега из мекия мъх под сенчестите дървета. Янките бяха изгорили моста, но тя знаеше един брод, направен от пънове, на около триста метра по-надолу, където реката се стесняваше. Прекоси го внимателно и заизкачва напечения хълм към имението Дванайсетте дъба, от което я делеше близо километър.

Дванайсетте дъбови дървета се извисяваха както по времето, когато индианците са владели тия места, ала листата им бяха потъмнели от пламъците и клоните им бяха обгорели и овъглени. В кръга, който образуваха, лежаха развалините от дома на Джон Уилкс — някогашната величествена къща, увенчавала хълма, сградата, от чиито бели колони бе лъхало такова изискано достойнство. Сега от нея бе останала само дълбока яма, едно време зимник, почернелите каменни основи и два огромни комина. Една висока обгорена колона бе паднала напряко на ливадата и бе затиснала жасминовите храсти.

Скарлет седна на колоната, тъй болезнено потресена от гледката, че не можеше да се държи на краката си. Тази пустош я разтърси до дъното на сърцето й, повече от всички други картини, на които се бе нагледала през войната. Гордостта на рода Уилкс лежеше пред краката й, превърната в прах. Нямаше го вече добрия гостоприемен дом с винаги широко отворени врати, дома, чиято господарка се бе виждала в несбъднатите си мечти. Тук някога тя танцуваше, пируваше, замайваше главите на младежите и наблюдаваше с ревност и ранено сърце как Мелани се усмихва на Ашли. Пак тук, под хладните сенки на дървета, Чарлс Хамилтън стискаше до болка ръката й, когато му отговори, че ще се омъжи за него.

„О, Ашли — помисли тя, — може би е по-добре да си мъртъв. Не бих могла да понеса страданието ти пред тази гледка.“

Ашли бе вдигнал тук сватбата си, но нито на сина му, нито на сина на неговия син бе съдено да доведат невестите си във фамилното имение на Уилксови. Нямаше сега покрив, под който да бъдат зачевани и раждани деца, нямаше го любимия дом, чиято стопанка бе мечтала да стане. Къщата не съществуваше и за Скарлет все едно всички Уилксови бяха загинали в пепелището.

— Няма да мисля сега. Не мога да го понеса. Може би после, по-късно — изрече тя гласно, като отвърна очи от гледката.

Заобиколи развалините и тръгна към градината покрай изпотъпканите рози, над които Хъни и Индия трепереха, а след това прекоси задния двор през останките от опожарените хамбари, кокошарници и постройката за опушване на месо. Оградата около зеленчуковата градина беше съборена и лехите, подредени безупречно навремето, сега бяха опустошени като лехите в Тара. Рохката земя бе осеяна с дълбоки отпечатъци от копита и колела, а зеленчуците бяха смазани и набити в пръстта. Тук нямаше нищо за нея.

Тя се върна обратно през двора и тръгна покрай безмълвната редица варосани негърски бараки, като подвикваше: „Е-хей!“ — но никой не й се обади в отговор. Дори куче не излая. Очевидно негрите на Уилксови бяха побягнали или последвали янките. Тя знаеше, че всеки роб си има своя малка зеленчукова градина, и се надяваше, че тези лехи поне са оцелели. Усилията й бяха възнаградени, но тя бе тъй уморена, че дори не се зарадва при вида на репите и зелките, увехнали, защото не бяха поливани, но все пак запазени, и на пълзящите ластари с боб и бакла, пожълтели, но годни за ядене. Тя седна сред браздите и почна да рови с треперещи ръце и да пълни бавно кошницата си. Тази вечер в Тара щеше да бъде приготвена хубава вечеря, макар че нямаше да има месо за варените зеленчуци. Може би свинската мас, която Дилси използваше за осветление, би могла да послужи за запръжка. Дано не забрави да каже на Дилси да накъса борови клонки, за да си светят с тях, а маста да запази за готвене.

Близо до задната врата на една от бараките тя откри малка лехичка с репички и внезапно се почувства ужасно прегладняла. При мисълта за сочната лютива репичка стомахът й застърга. Едва изтърпя да изтрие полепналата пръст в полата си, отхапа половин репичка и бързо я нагълта. Беше стара, жилава и толкова люта, че на очите й изскочиха сълзи. Щом преглътнатото стигна до празния й измъчен стомах, той мигом се разбунтува и тя повърна, коленичила в меката прах.

Дори и миризмата на негърско жилище, която се носеше от бараката, усилваше гаденето и стомахът й продължи да се гърчи в спазми, а тя се отпусна, безсилна да се бори с пристъпите, и дърветата бързо се въртяха пред очите й.

Дълго време лежа ничком в меката прах, все едно на пухена възглавница, а в ума й витаеха смътни мудни мисли. Тя, Скарлет О’Хара, лежеше зад една негърска колиба, сред развалините, тъй болна и слаба, че не можеше да се помръдне, но никой в света не знаеше какво й е, нито се интересуваше. Никой нямаше да се загрижи за нея в този момент, дори и да разбере колко е зле, защото хората си имаха толкова много неволи. И всичко това се случваше на нея, Скарлет О’Хара, която дори не си беше помръдвала пръста, за да вдигне захвърлените си на пода чорапи или да върже панделките на пантофките си, Скарлет, чиито капризи и прищевки бяха удовлетворявани бързо и охотно през целия й живот.

Докато лежеше простряна, твърде отпаднала, за да се бори със спомените и тревогите, те се втурнаха към нея и я заобиколиха отвсякъде като лешояди, надушили смърт. Тя вече не намираше сили да каже „По-късно ще мисля за мама, за татко, за Ашли и за тия развалини… Да, по-късно, когато ще мога да го понеса.“ В този момент не можеше да го понесе, но мислеше за всичко това, неподвластна на волята си. Като хищни птици мислите кръжаха над нея, спускаха се заплашително и разкъсваха съзнанието й с клюнове и остри нокти. Тя не знаеше колко дълго остана да лежи тъй, с лице в прахта, напечена от безмилостното слънце, завладяна от спомени за покойници и за някогашния живот, който бе отминал безвъзвратно, вгледана в мрачната бездна на бъдещето, зейнала пред нея.

Когато най-сетне се надигна и отново видя около себе си почернелите развалини на Дванайсетте дъба, държеше главата си високо изправена, но нещо от младостта, от свежата красота и неотдадената нежност бе завинаги изчезнало от лицето й. Мъртвите нямаше да възкръснат. Дните на безгрижно охолство и веселие бяха навеки отлетели. И със същата решителност, с която грабна тежката кошница и я намести на ръката си, Скарлет намести в ума си своя нов начин на живот.

Връщане назад нямаше и тя продължаваше напред по пътя си.

Из целия Юг поне петдесет години напред щеше да има огорчени от съдбата жени, които да живеят само със спомените за отминалото старо време и за своите мъртъвци; щяха непрестанно да извикват тези безплодни и болезнени спомени — единствената ценност, запазена в живота им, но тя щеше да им помага с гордост и достойнство да понасят нищетата. Ала Скарлет никога нямаше да се извърне назад.

Тя се втренчи в почернелите камъни и за последен път видя къщата на Дванайсетте дъба да се издига пред нея, каквато беше доскоро — богата и горда, символ на цяла една раса и стил на живот. После тръгна по пътя към Тара, а дръжката на тежката кошница, прерязваше ръката й.

Празният й стомах отново се сви от глад и тя проговори:

— Господ ми е свидетел, Господ ми е свидетел — няма да се оставя янките да ме унищожат. Ще преживея всички тия мъки, а когато краят им дойде, никога вече няма да гладувам. Нито аз, нито семейството ми. Дори да ми се наложи да крада или убивам, кълна се, че никога вече няма да бъде гладна.

През следващите дни Тара напомняше острова на Робинзон Крузо, толкова бе тиха и откъсната от света. Макар че само на няколко километра имаше населени места, като че цели мили разпенени вълни я деляха от Джоунсбъро, Файетвил и Лъвджой, а дори и от съседните плантации. След като старият кон умря, бяха лишени от единственото си средство за придвижване, нямаха нито време, нито сили да ходят пеш по изтощителния червен път.

Понякога сред съсипващата работа в отчаяната битка за къшей хляб, сред непресекващите грижи за трите болни момичета Скарлет се улавяше, че напряга слух да чуе познати звуци — пронизителните смехове на малки негърчета откъм бараките, скърцането на каруци, връщащи се от полето, тропота на Джералдовия жребец, препускащ през пасището, шума от колела на карети по чакълената алея и веселите гласове на съседи, отбили се следобед на приказки. Ала напразно се ослушваше. Пътят се простираше пуст и безмълвен и не се появяваше ни едно облаче прах, известяващо идването на гости. Тара бе самотен остров сред море от вълнисти зелени хълмове и червени поля.

Някъде далеч бе светът, в който семейства се хранеха и спяха спокойно под покривите си. Някъде момичета в обръщани по три пъти стари рокли весело флиртуваха и пееха „Щом тая жестока война свърши“, както бе правила самата тя преди няколко седмици. Някъде имаше война с гърмящи оръдия, удавени в пламъци градове и мъже, гинещи в болниците сред противна сладникава воня. Някъде една боса армия в окъсани и мръсни домашно тъкани дрехи маршируваше, биеше се, спеше гладна и изтощена, измъчвана от умората, която настъпва, след като всяка надежда е отлетяла. А някъде хълмовете на Джорджия бяха посинели от янки — сити янки на охранени коне.

Извън пределите на Тара бяха войната и светът. Но в плантацията те не съществуваха освен като спомени, които трябваше да бъдат отпъждани, щом нападнат съзнанието в моменти на слабост. Външният свят отстъпваше, изтласкан от потребностите на празните стомаси, и житейските проблеми се свеждаха до два въпроса, неотделими един от друг: храна и откъде да се вземе тя.

Храна! Храна! Защо стомахът се залъгваше по-трудно от съзнанието? Скарлет можеше да прогонва скръбта си, но не и глада и всяка сутрин, преди да си припомни с разума си войната и оскъдицата, се сгушваше в просъница и очакваше до обонянието й да достигне ароматът на пържен бекон и топли кифли. Всяка сутрин се събуждаше от собственото си настойчиво душене с надежда да улови мечтаната миризма.

На трапезата в Тара имаше само ябълки, ямс, фъстъци и мляко, но дори и тази примитивна храна все не достигаше. Поднасяна по три пъти на ден, тя будеше у Скарлет спомени за старото време, за някогашните ястия, за осветената от свещи маса и апетитния аромат.

Колко нехайно се бяха отнасяли навремето с храната, какво осъдително разточителство си бяха позволявали! Кифли, царевични сладкиши, бисквити и вафли, полети с масло — и всичко това на едно ядене. В единия край на масата — шунка, в другия — пържено пиле, а заедно с тях — задушено зеле със сос в пръстен гювеч, плуващо в обилна мазнина, цели планини бакла върху красиви порцеланови чинии, печена тиква, задушена бамя, моркови в гъст сметанов сос. Поднасяха се по три десерта, за да може всеки да избере според вкуса си: шоколадова торта, ванилено желе с мляко, плодов кейк с разбита сметана. Споменът за тези лакомства извикваше сълзи в очите й, останали сухи пред смъртта и страданията на войната, и празният й стомах къркореше и се свиваше в болезнени спазми. Защото апетитът й, предмет на някогашните вайкания от страна на Мами — апетитът на здраво деветнайсетгодишно момиче, се беше учетворил от тежкия, изнурителен и съвсем непривичен за нея труд.

Не само собствената й неудържима охота за ядене й създаваше проблеми в Тара, защото накъдето и да се обърнеше, срещаха я гладните очи на бели и черни. Скоро у Карийн и Сюелин щеше да се пробуди ненаситният глад на оздравяващите от тиф. А малкият Уейд вече хленчеше монотонно:

— Не ща ямс. Гладен съм.

Останалите също роптаеха:

— Мис Скарлет, ако не хапна нещо повечко днеска, няма да има с какво да накърмя бебетата.

— Мис Скарлет, на празен стомах как да цепя дърва?

— Ех, агънцето ми, загивам за едно истинско ядене.

— Дъще, вечно ямс ли ще ядем?

Единствена Мелани не се оплакваше, а лицето й ставаше все по-бледо и изпито и се изкривяваше от болка дори в съня.

— Не съм гладна, Скарлет. Дай моето мляко на Дилси. На нея й е нужно, за да кърми децата. Нали знаеш, болните губят апетит.

Нейната скромност и твърдост дразнеха Скарлет дори повече от недоволните хленчещи гласове. На другите тя можеше да запуши устата с горчив сарказъм и не се поколебаваше да го стори, ала пред себеотрицанието на Мелани се усещаше безпомощна и озлобена. Джералд, негрите и Уейд сега се бяха залепили за Мелани, тъй като и в слабостта си тя беше добра и състрадателна, а в този момент за Скарлет съвсем не можеше да се каже същото.

Уейд най-много се въртеше в стаята на Мелани. С него нещо не беше наред, но какво точно — Скарлет нямаше време да разбере. Тя се довери на преценката на Мами, че детето има глисти, и го тъпчеше с настойката от сушени билки и дървесни кори, с която някога Елен лекуваше малките негърчета. Но от сиропа детето само ставаше още по-бледо. През тези дни Скарлет възприемаше Уейд не толкова като малко човече, колкото като още една грижа, още едно гърло за хранене. Веднъж да свършеха неотложните й задължения, тя щеше да играе с него, да му разказва приказки, да го учи на азбуката, но сега нямаше нито време, нито желание да се занимава с Уейд. А тъй като все се случваше той да се замотае в краката й тъкмо когато бе най-уморена и притеснена, Скарлет често го гълчеше.

Ядосваше я фактът, че при всеки неин упрек, креснат мимоходом, в кръглите му очи се появяваше необуздан страх, защото, когато беше уплашен, той й приличаше на слабоумен. Тя не съзнаваше, че момчето живее в постоянен ужас, непонятен за един възрастен човек — ужас, който разтърсваше издъно душицата му и го караше нощем да се буди с писъци. Всеки неочакван шум или остра дума го разтреперваха, защото в съзнанието му шумът и грубите думи бяха свързани с янките, а янките го плашеха дори повече от страшните приказки на Приси.

Преди грохота на обсадата той бе водил спокоен мирен и щастлив живот. Макар да получаваше твърде малко внимание от майка си, не познаваше никакво друго отношение към себе си освен милувки и гальовни думи, додето една нощ не го разтърсиха, за да го събудят, и той видя небето в пламъци, а наоколо се разнасяше оглушителен трясък. През същата нощ и на следващия ден майка му за пръв път го бе зашлевила и му бе крещяла грубо. Животът в тихата и приятна тухлена къща на Прасковената улица — единственият живот, който познаваше, бе изчезнал и детето никога нямаше да се съвземе от загубата му. При бягството им от Атланта той не бе разбрал нищо друго, освен че янките го гонят, и сега още примираше от ужас, че те ще го хванат и ще го нарежат на парчета. Щом Скарлет повишеше глас в упрек срещу него, той премаляваше от страх, защото в неясната му детска памет веднага изникваше споменът за кошмарните мигове, когато това се бе случило за пръв път. Янките и сърдитият тон вече бяха свързани завинаги в съзнанието му и той се боеше от майка си.

Скарлет не можеше да не забележи, че детето е започнало да я избягва, и в редките моменти, когато безкрайните й задължения й позволяваха да се замисли върху това, чувстваше дълбока тревога. Бе дори по-лошо, отколкото да се държи постоянно за полите й, а още по-обиден бе фактът, че търсеше убежище край леглото на Мелани и кротко се залисваше в игрите, подсказани от нея, или слушаше приказки, които тя му разказваше. Уейд обожаваше „леличка“ защото гласът й бе гальовен, защото му се усмихваше и никога не му казваше: „Млъкни, Уейд! Заболя ме главата от тебе“, или: „за Бога, Уейд, стой мирен!“

Скарлет нямаше нито време, нито потребност да го приласкае, но изпитваше ревност, когато виждаше как Мелани се държи с него. Един ден го завари изправен на главата си в леглото на Мелани, а в следващия миг той се стовари върху леля си, при което Скарлет му удари плесница.

— Как можеш да тормозиш леличка тъй, като знаеш, че е болна? Бягай бързо да си играеш на двора и да не си посмял да влезеш повече тук.

Мелани протегна слабата си ръка и привлече разплаканото момченце към себе си:

— Хайде, Уейд, успокой се! Ти го направи, без да искаш, нали? Моля те, позволи му да остане при мене, Скарлет, той не ми пречи. Нека поне за него да се грижа. Това е единственото, което мога да върша, докато се съвзема, а ти и бездруго си претрупана с работа.

— Не бъди глупава, Мели — отряза Скарлет. — Не стига, че толкова бавно се оправяш, а отгоре на всичко му разрешаваш да ти скача по корема. А тебе, Уейд, ако те пипна още веднъж на леглото на леличка, ще те пребия. И престани да подсмърчаш. Вечно подсмърчаш. Я да се държиш като мъж.

Разплакан, Уейд побягна да се скрие зад къщата. Мелани прехапа устни с насълзени очи, а в коридора Мами, която бе станала свидетел на сцената, се нацупи неодобрително и мощната й гръд се развълнува. Ала повече никой не се осмели да противоречи на Скарлет през тези дни. Бояха се от острия й език, от новата личност, която се бе изправила пред тях в стария, добре познат облик.

Скарлет държеше в свои ръце върховната власт в Тара и както често се случва с хората, издигнали се внезапно, всички тиранични инстинкти, скрити в природата й, се развихриха. Не че бе груба по характер. Просто бе изплашена и неуверена в себе си, а резкият й маниер служеше като прикритие, за да не би останалите да отгатнат несигурността й и да я лишат от първенството й. Освен това чувстваше някакво неизпитано дотогава удоволствие, когато крещеше на околните и виждаше, че се страхуват от нея. Това поуспокояваше разклатените й нерви. Понякога отсечените й заповеди караха Порк да се цупи жално, а Мами да мърмори полугласно: „Някои хора май много са вирнали нос напоследък.“ Тогава сама се чудеше къде бяха изчезнали добрите й обноски. Цялата учтивост и благост, на които Елен с толкова труд я бе приучила, бяха отлетели, както есен листата отлитат от дърветата още при първия студен вятър.

Безброй пъти Елен й бе повтаряла: „Бъди, твърда, но любезна с подчинените си, особено с негрите.“ Но бъдеше ли любезна, негрите по цял ден щяха да си седят в кухнята и да си бъбрят за доброто старо време, когато от домашната прислуга не се бе изисквало да върши полска работа.

„Обичай и закриляй сестрите си. Бъди добра към страдащите — беше казвала Елен. — Храни съчувствие към хората, които са изпаднали в беда или на чието сърце тежи мъка.“

Ала сега тя не можеше да обича сестрите си. Те висяха като воденичен камък на шията й. Колкото до грижите, не ги ли миеше и решеше, не ги ли хранеше, дори с цената на цели километри, извървени пеш, за да намери зеленчуци? Не беше ли се научила да дои и крава, макар че винаги примираше, когато страшното животно разклатеше рога насреща й? А да е добра и състрадателна, означаваше да губи излишно време. Ако бе прекалено внимателна, те вероятно щяха да пожелаят по-дълго да останат на легло, а тя искаше да се изправят на крака възможно по-скоро, за да има повече помощници.

Те се съвземаха бавно и лежаха в постелята си мършави и изнемощели. Оказа се, че докато са били в безсъзнание, светът се е променил неузнаваемо: янките бяха идвали, негрите бяха избягали и майка им бе починала. Съзнанието им отказваше да възприеме тези три невероятни събития. Биха повярвали охотно, че още не са дошли на себе си и че тези неща не са се случили в действителност. А Скарлет бе толкова променена, че в никакъв случай не можеше да е истинска. Когато, облегната на таблата на леглото, им набелязваше задачите, определени за тях, щом позаякнеха, те я гледаха като кошмарно привидение. Съвсем не можеха да смелят мисълта, че вече не разполагат със сто роби и че една дама от фамилията О’Хара трябва да върши физическа работа.

— Но, сестричке — обади се веднъж Карийн с посърнало от смайване и уплаха миловидно личице, — аз не ще мога да цепя дърва. На какво ще заприличат ръцете ми?

— Виж моите — отвърна й Скарлет и със злощастна усмивка протегна дланите си, покрити с мехури и мазоли.

— Намирам, че е отвратително от твоя страна да разговаряш с мене и бебчето по тоя начин! — извика Сюелин. — Сигурно само лъжеш и се опитваш да ни плашиш. Ако беше тук мама, нямаше да ти позволи да ни държиш такъв тон. Дърва да цепим, виж я ти!

Сюелин погледна с безсилна злоба по-голямата си сестра, уверена, че Скарлет им говори тези неща само от желание да ги измъчва. Сюелин доскоро беше с единия крак в гроба, бе изгубила майка си и се чувстваше самотна и уплашена, затова й се щеше да я глезят и да треперят над нея. Вместо това Скарлет идваше всяка сутрин да ги погледне над таблата, доволна, че оздравяват, и с омразен и необичаен блясък в продълговатите си зелени очи им говореше разни врели-некипели за оправяне на легла, приготвяне на закуска, мъкнене на кофи с вода и цепене на дърва. Сякаш изпитваше удоволствие да се гаври с тях.

А Скарлет наистина им изреждаше тези задължения не без удоволствие. Тя упражняваше тирания над негрите и всяваше душевен смут у сестрите си не само защото бе твърде притеснена и изнервена, но и защото това поведение й помагаше да заглуши огорчението си, че всичко, на което я е учила Елен, се е оказало неуместно.

Онова, което майка й бе проповядвала, вече нямаше никаква стойност и сърцето на Скарлет бе наранено и изпълнено с недоумение. Тя не се досещаше, че Елен не е могла да предвиди сриването на цялата цивилизация, според чиито норми бе възпитавала дъщерите си, не е могла да предскаже, че те ще изгубят положението си в обществото, за което тъй изкусно ги бе подготвила. Не й идваше наум, че когато е наставлявала момичетата си да бъдат мили и любезни, почтени и кротки, скромни и искрени, Елен е виждала бъдещето им като копие на своя собствен живот — ведър, спокоен и еднообразен. Според нея съдбата винаги биваше благосклонна към жените, усвоили тези уроци.

Сега Скарлет си повтаряше с отчаяние: „Нищо, съвсем нищичко от онова, на което тя ме научи, не може да ми помогне! Какво бих спечелила с добрина? За какво ми е нужна благовъзпитаност? По-добре да се бях научила да ора и да бера памук като негрите. О, мамо, ти си се лъгала!“

Тя не си даваше сметка, че подреденият свят на Елен е изчезнал и неговото място е заел един жесток и суров свят, в който царуват други закони. Съзнаваше само — или тъй смяташе поне, — че майка й се е заблуждавала и че трябва бързо да се промени, за да оцелее в този нов свят, за който беше неподготвена.

Единствено чувството й към Тара се запази непроменено. Всеки път, когато се връщаше от полето капнала от умора, само щом зърнеше нашироко застроената бяла къща, сърцето и се изпълваше с гордост и радост, че се прибира в родното огнище. Всеки път, щом погледнеше през прозореца си към зелените пасища, червените ниви и оплетените блатни гъсталаци, обземаше я благоговение пред неизразимата им красота. Любовта й към тази земя с плавни вълнисти хълмчета, покрити с плодородна почва — свидната червена земя, преливаща в кървавоалено, винено, керемидено и пурпурно, която чудотворно сътворяваше нежнозелени храстчета, осеяни с бял пух, — тази любов бе единствената частица от Скарлет, останала непокътната, когато всичко друго се променяше издъно. Никъде другаде по света нямаше такава земя.

Когато гледаше Тара, разбираше донякъде защо се водят войни. Рет не беше прав, че само парите са причината. Не, мъжете се биеха за тези хълмисти простори, леко набраздени от плуга, за ширналите се зелени пасища с ниско окосена трева, за ленивите жълти реки и белите къщи, потънали в прохладните сенки на магнолиите. Единствено заради това си струваше да се борят хората — за своята червена земя, която после щеше да принадлежи на синовете им, а след години да ражда памук и за внуците им.

Изпотъпканата земя бе единственото, което й бе останало, след като майка й и Ашли ги нямаше вече, Джералд бе изпаднал в старческо слабоумие от преживяното, а парите, робите, сигурността и положението й за една нощ бяха изчезнали като дим. От дълбините на съзнанието й, сякаш от друг свят, изплува споменът за един разговор: баща й бе заявил, че земята е единственото, за което си струва човек да се бори. Как бе могла да е тъй глупава и невежа тогава, та да не схване дълбоката истина в неговите думи.

„Тя е единственото трайно нещо на този свят… и за всеки с поне капчица ирландска кръв земята, на която живее, е свидна като майка. Тя е едничката, за която си струва човек да се труди, да се бори, да умре дори.“

Да, Тара заслужаваше да се борят за нея и Скарлет приемаше простичко и безусловно тази борба. Никой нямаше да успее да й отнеме Тара. Тя не би склонила да остави себе си и близките си на милостта на роднини. Щеше да задържи Тара, та дори ако трябваше да съсипе от работа всички в имението.