Маргарет Мичъл
Отнесени от вихъра (24)

Глава XXIV

Скарлет се събуди от ярката светлина на утринното слънце, струяща през листата над главата й. В първия момент не можа да се размърда, схваната от неудобната поза, в която бе спала, нито пък осъзна къде се намира. Слънцето я ослепяваше, грубите дъски на колата под тялото й я убиваха болезнено, а върху краката си усещаше някаква тежест. Помъчи се да се надигне и откри, че тежестта е Уейд, който спеше с подпряна на коленете й главичка. Босите крака на Мелани бяха съвсем близо до лице й, а под седалката като черно коте се бе свила Приси, пъхнала бебето между себе си и Уейд.

Тогава си припомни всичко. Понадигна се, седна и бързо се огледа наоколо. Слава Богу, никакви янки не се мяркаха! Скривалището им не бе открито през нощта. В главата й изникнаха всичките подробности на кошмарното пътуване, след като стъпките на Рет бяха заглъхнали: безкрайната нощ, тъмният път, осеян с дупки и едри камъни, от които каруцата подскачаше, а от двете страни дълбоки канавки, където непрекъснато пропадаха. С потръпване си спомни колко често едва подкрепяше дърпащия се кон през ливадите и в гората, щом чуеше да приближават войници, без да знае дали са свои или неприятели, а също и безумната си тревога да не би неволно покашляне или кихане, или пък хълцането на Уейд да издадат присъствието им пред войниците.

Ах, този потопен в мрак път, по който войниците се движеха безмълвни като привидения и се чуваха само приглушените им стъпки в меката прах, слабото потракване на юздите и скърцането на опънатите кожени ремъци! Ами онзи кошмарен миг, когато болният кон се задърпа, подплашен от минаващата в тъмното кавалерия и теглените от нея леки оръдия, съвсем близо до мястото, където седяха те, притаили дъх, толкова близо, че ако се бе пресегнала, можеше да ги докосне, толкова близо, че усещаше миризмата на застояла пот, лъхаща от войниците!

Когато най-после приближиха Ръф енд Реди, видяха на няколко места да светят лагерни огньове, събрали около себе си последните части от ариергарда на Стив Лий, които чакаха заповед да отстъпят. Тя ги заобиколи на километър и половина през разораните ниви, додето ги изгуби от очи. А след това се обърка в тъмнината и плака от отчаяние, че не може да открие тесния коларски път, който тъй добре познаваше. След като най-после го намери, конят легна в коловоза и отказа да помръдне, макар че двете с Приси дърпаха юздите с всичка сила.

Тогава го разпрегна и капнала от умора, пропълзя в колата, за да опъне горящите си от болка крака. Смътно си спомняше, че преди да затвори очи, прозвуча слабият глас на Мелани, в който имаше и молба, и стеснение:

— Скарлет, би ли ми дала глътка вода?

— Вода няма — отрони тя и заспа мигновено, преди да довърши думите си.

Сега бе утрин — ведра и спокойна, изпълнена със зеленина и окъпана в златистата светлина на слънчевите лъчи. И никъде никакви войници. Бе гладна, устата й бе пресъхнала, тялото я болеше, крайниците й тръпнеха и не можеше да се начуди как тъй тя, Скарлет О’Хара, привикнала да спи само върху чисти ленени чаршафи и върху пухен дюшек, бе успяла изобщо да мигне, свита на коравите дъски като памукоберачка.

Додето примигваше от слънцето, погледът й падна върху Мелани и тя ахна ужасена. Мелани лежеше съвършено неподвижна и толкова бледа, че Скарлет я взе за мъртва. Изглеждаше точно като умряла старица — с измъчено лице и разчорлена черна коса, с безредно нападали над челото сплъстени кичури. Тогава Скарлет с облекчение забеляза едва доловимото учестено повдигане и спускане на гърдите й и разбра, че Мелани е успяла да преживее нощта.

Скарлет засенчи очи с ръка и се огледа наоколо. Явно бяха прекарали нощта в нечий двор, защото отпред, засенчена от кедри, се простираше алея, която се губеше в далечината.

„Ами че това е имението на Малъри!“ — помисли си тя и сърцето й подскочи от радост при мисълта, че наблизо има приятели, които да й помогнат! Ала над плантацията бе надвиснала мъртвешка тишина. Храстите и тревата на поляната бяха смазани от копита, колела и ботуши, които бяха тъпкали тъй неистово, че дори земята бе изровена. Погледна по посока на къщата и на мястото на познатата постройка, облицована със застъпващи се бели дъски, видя само един правоъгълник от почернели гранитни камъни за основи и два високи комина с опушени тухли, извисяващи се чак до овъглените листа на дърветата с неподвижни клони.

Скарлет ахна потресена. Дали нямаше да завари тъй и Тара, сравнена със земята, обгърната от гробна тишина?

„Сега не бива да мисля за това — припряно си каза тя. — Не бива да се поддавам на подобни страхове, иначе отново ще изпадна в паника.“ Ала сърцето й затупа още по-ускорено и с всеки удар сякаш крещеше: „У дома! Бързай! У дома! Бързай!“

Време бе пак да потеглят към къщи. Ала най-напред трябваше да намерят нещо за ядене и вода, най-вече вода. Тя побутна Приси, за да я събуди. Приси се ококори и смаяна се заоглежда.

— Бога ми, мис Скарлет, хич и не вярвах, че ще осъмна. Мислех си, че таз сутрин вече ще се разхождам из рая.

— Това тук не можеш да го сбъркаш с рая — отвърна й Скарлет, като се мъчеше да приглади разрешената си коса. Лицето й бе влажно и по тялото й вече се стичаше пот. Чувстваше се мръсна и раздърпана, всичко по нея лепнеше и дори се боеше, че мирише лошо. Дрехите, с които беше спала, бяха съвсем омачкани. През целия си живот не се бе чувствала толкова уморена и отпаднала. Мускулите й, които никога не бе усещала до този момент, я боляха поради страшното напрежение от предишната нощ и всяко движение й причиняваше остра болка.

Тя погледна към Мелани и видя, че тъмните й очи са отворени. Бяха подпухнали очи на болен, с трескав блясък и тъмни кръгове. Тя отлепи напуканите си устни и прошепна умолително.

— Вода.

— Ставай, Приси! — заповяда Скарлет. — Ще идем до кладенеца да донесем вода.

— Ама как, мис Скарлет? Там може да има умрели. Може и духове да се навъртат.

— Ако не слезеш веднага от колата, само на духове ще ми станеш — мрачно заяви Скарлет и мъчително се смъкна на земята без повече приказки, защото не бе в настроение да спори.

И изведнъж се сети за коня. Милостиви Боже! Ами ако беше умрял през нощта? Спомни си, че когато го разпрягаше, бе готов да предаде Богу дух. Тя заобиколи тичешком колата и го видя да лежи на една страна. Ако беше мъртъв, тя щеше да прокълне Господа и сама щеше да легне и да умре. И в Библията имаше нещо такова. Не си спомняше кой точно, но някой там бе прокълнал Бог и бе умрял. Сега тя разбираше как се е чувствал. Ала конят беше жив — дишаше тежко и мъчително със затворени очи, но беше жив. Е, малко вода щеше да помогне и на него.

С охкане и пъшкане Приси неохотно изпълзя от каруцата и боязливо последва Скарлет по алеята. Зад развалините имаше глухи и изоставени негърски бараки, скътани под надвисналите клони на дърветата. Между тях и опушените камъни те откриха кладенеца, чиято кофа все още бе спусната докрай. Навиха въжето с общи усилия и когато от тъмните дълбини изскочи кофата с искряща ледена вода, Скарлет я наведе и взе да пие шумно, като цяла се оплиска. Чак когато Приси я подкани кисело: „Ми че и аз съм жадна, господарке“ — тя се сети и за останалите.

— Развържи възела, занеси кофата при каруцата и им дай да пийнат. Останалата занеси на коня. Не мислиш ли, че мис Мели вече трябва да накърми малкото. То ще умре от глад.

— Божке, амче тя няма капчица мляко. Няма и да има.

— Откъде знаеш?

— Виждала съм много кат нея.

— Я не се прави на толкова важна. Видях те вчера колко разбираш от родилки. Побързай сега. Аз ще опитам да намеря нещичко за ядене.

Търсенето на Скарлет остана напразно, додето не стигна до градината и не откри там малко ябълки. Войниците бяха минали през имението и по дърветата нямаше нищо. Плодовете, които намери по земята, бяха полуизгнили. Тя отбра по-хубавите, сложи ги в полата си и тръгна обратно по рохкавата пръст, а пантофките й се пълнеха с камъчета. Защо не си бе сложила здрави обувки предишната вечер? Да беше си взела сламената шапка. И как тъй не стъкми нещичко за хапване. Разбира се, бе разчитала, че Рет ще се погрижи за всичко. Рет! Тя плю на земята, защото дори името му предизвикваше у нея отвращение. Как го мразеше! Колко долно постъпи с нея. А тя се бе оставила да я целуне, дори й стана приятно. Сигурно не е била на себе си. Какво жалко нищожество бе той!

Когато се върна, подаде всекиму ябълка, а останалите сложи отзад в каруцата. Конят се бе вдигнал на крака, но от водата не се бе съживил кой знае колко. На дневна светлина изглеждаше още по-окаян. Хълбоците му бяха изхвръкнали като на някоя мършава крава, ребрата му се брояха, а гърбът му беше цял в рани. Додето го запрягаше, тя потръпваше от допира с него. Когато пъхаше мундщука в устата му, видя, че е почти беззъб. Беше истинска антика. Щом Рет, тъй или иначе, се бе заловил да краде, защо не бе откраднал някой свестен кон?

Тя се качи на капрата и го шибна с пръчката. Той изпръхтя и потегли към пътя, накъдето Скарлет го насочи, но тъй бавно, че спокойно би го задминала пеша. Ех, ако Мелани, бебето, Уейд и Приси не й тежаха като воденичен камък на шията! Колко бързо би стигнала до къщи! Ами че тя би тичала дори, защото всяка стъпка щеше да я доближава към Тара и към майка й.

Разстоянието до дома й едва ли бе повече от двайсет и два-три километра, но както се влачеше тая нещастна кранта, имаше да пътуват цял ден, защото трябваше често да спират, че да си отдъхне горкото добиче. Цял ден! Тя погледна заления от ярка светлина червен път, прорязан с дълбоки бразди от колите с оръдията и военните фургони. Часове щяха да минат, преди да узнае дали Тара е оцеляла и дали Елен е жива. Часове щяха да минат под палещото септемврийско слънце, преди да се свърши това пътуване.

Тя се извърна назад към Мелани, която лежеше под ярките слънчеви лъчи със стиснати клепачи, дръпна панделките на шапката си и я подхвърли на Приси.

— Сложи това на лицето й. Ще й пази сянка на очите.

Щом усети как непокритата й глава се напича, помисли си: „Днес ще се покрия с лунички, цялата ще се нашаря като кукувиче яйце.“

Никога в живота си не бе седяла на открито без шапка и без воал, нито бе държала поводи без ръкавици, които да пазят бялата кожа на нежните й ръце. А сега бе изложена на безмилостното слънце в една разнебитена каруца с едва дишащ кон, мръсна, потна, гладна, безпомощна да стори нещо, принудена да пъпли като охлюв през пустеещите нивя. А само преди няколко седмици бе живяла в спокойствие и сигурност. Колко малко време бе изтекло, откакто тя и всички останали бяха вярвали безгранично, че Атланта никога няма да падне, че в Джорджия никога няма да стъпи вражи крак. Ала след малкото облаче на хоризонта, появило се от северозапад преди четири месеца, последва силна буря, а сетне грохотен ураган, който срина из основи нейния свят, завъртя я във вихър, изтръгна я от спокойния й безметежен живот и я запокити насред тази пустош, населена с призраци.

Дали Тара бе оцеляла? Или и нея беше отнесъл вихърът, профучал през Джорджия?

Тя шибна уморения кон по гърба, за да ускори ход, а каруцата залиташе ту наляво, ту надясно на скрибуцащите си колела.

Във въздуха витаеше смърт. Под лъчите на късното следобедно слънце познатите поля и зелени горички лежаха неподвижни и неестественото им безмълвие навяваше ужас в сърцето на Скарлет. Всяка опустяла, срината от снаряди къща, всеки комин, щръкнал самотно сред опушените развалини, покрай които минаваха, засилваха уплахата й. От предишната вечер не бяха срещали нито човек, нито животно. Бяха видели много трупове на мъже, коне и мулета край пътя — подути и накацани от мухи, ала нито една жива душа. Не се чуваше ни приглушено мучене, ни птича песен, ни шумолене на вятър в клоните. Само морното чаткане на конските копита и слабото проплакване на бебето на Мелани нарушаваха мъртвилото.

Цялата околност бе сякаш омагьосана. В ума на Скарлет изникна дори още по-страшно сравнение, което я накара да се вледени — като познато до болка скъпо майчино лице, красиво и успокоено най-после след смъртната агония. Струваше й се, че из горите, които някога преброждаше надлъж и шир, се носят призраци. Хиляди бяха загинали в сражението при Джоунсбъро. Сега духовете им витаеха наоколо, духове на приятели и врагове и както полегатите слънчеви лъчи надничаха иззад неподвижните листа, тъй и те надничаха в разнебитената каруца, очите им, ослепени от кръв и червена прах — ужасяващи изцъклени очи.

— Мамо! Мамо! — шепнеше тя. Да можеше само да се добере до Елен. Да можеше по някакво Божие чудо Тара да стои непокътната и тя да мине по дългата кедрова алея, да влезе в къщата, да види милото нежно майчино лице, да почувства още веднъж гальовните чудотворни ръце, прогонващи страха, да се вкопчи в полите на Елен и да зарови лице в тях. Майка й винаги знаеше какво да стори. Тя нямаше да допусне Мелани и бебето й да умрат. Щеше да прогони надалеч всички призраци и страхове с нейното кротко: „Тихо, тихо.“ Ала майка й бе болна и може би умираше.

Скарлет отново шибна изтощения кон по задницата. Трябваше да се движат по-бързо! Бяха пълзели по този безкраен път през целия дълъг горещ ден. Скоро щеше да настъпи нощта, а те бяха сами сред пустошта, където се усещаше диханието на смъртта. Тя стисна по-здраво поводите в разранените си длани и плесна гърба на коня, а движението й причини режеща болка в раменете.

Ако можеше да се хвърли в любещите обятия на Тара и на Елен, да стовари бремето си, твърде тежко и непосилно за крехките й млади плещи — умиращата жена, бебето, и то едвам дишащо, собственото си прегладняло момченце и обезумялото от страх негърче, които търсеха нейната закрила и подкрепа и черпеха сили от куража, лъхащ от изправените й рамене, но угаснал в сърцето й, от енергията, която вярваха, че е запазила, макар тя отдавна да бе я изгубила.

Изнемощелият кон вече не се стряскаше нито от пръчката, нито от поводите, но продължаваше да крета — едвам влачеше крака, препъваше се в камъните и се олюляваше, готов всеки миг да грохне. Все пак по здрач вече бяха към края на протяжното си пътуване. Коларското пътче направи завой и се сля с широкия път. Тара беше само на километър и половина!

Пред тях се издигаше гъстата тъмна маса на живия плет от диви портокалови дръвчета, който ограждаше имота на семейство Макинтош. Скарлет продължи напред и спря колата пред дъбовата алея, която водеше до къщата на стария Ангъс Макинтош. Вгледа се в сгъстяващия се мрак през пролуката между двете редици вековни дървета. Всичко бе потънало в тъмнина. Не се виждаше една светлинка — нито в къщата, нито в пристройките край нея. Като напрягаше зрението си, тя слабо различи в сумрака гледка, която й бе станала твърде добре позната през този ужасен ден — два високи комина се издигаха подобно на гигантски надгробни паметници над разрушения втори етаж, а изпочупените тъмни прозорци в стените бяха като неподвижни мъртвешки очи.

— Е-хей! — извика тя, напрегнала всички сили. — Е-хе-хей!

Приси се вкопчи безумно в гърба й и като се извърна към нея, Скарлет видя, че очите й още малко ще изхвръкнат от орбитите си.

— Недейте да крещите, мис Скарлет! Моля ви се, недейте! — прошепна тя с пресекващ глас. — Отде да знаете кво ще ви се обади!

„Господи! — помисли си Скарлет и тръпка на уплаха я прониза. — Господи! Тя е права. Знам ли кой може да изскочи оттам?“

Тя плесна коня с поводите и отново го подкара напред. Разрушената къща на Макинтош потуши и последната искрица надежда в душата й. Бе опожарена и пуста, както и всички останали плантации, покрай които бе минала този ден. Тара бе на по-малко от километър по същия път, по който явно бе минала армията. Тара също бе срината до основи! Щеше да намери само почернелите тухли на срутени стени, огрени от призрачна светлина. Нямаше да завари нито Джералд и Елен, нито момичетата, нито пък Мами и другите негри и нямаше да знае накъде са заминали. Родният дом щеше да я посрещне потопен в зловещо безмълвие.

Защо бе поела това безсмислено пътуване, противоречащо на всякакъв здрав разум, а при това бе повлякла със себе си Мелани и детенцето й. По-добре да бяха умрели в Атланта, горките, отколкото да понесат тези нечовешки страдания на палещия зной и тръскащата се каруца само за да умрат сред притихналите развалини на Тара.

Ала Ашли й бе поверил Мелани. „Пази я, грижи се за нея.“ Ах, този чудно красив и омайващ ден, в който той я бе целунал за сбогом, преди да замине завинаги! „Ще се грижиш за нея, нали? Обещай ми!“ И тя бе обещала. Защо се бе обвързала с такова обещание, дваж по-задължаващо сега, когато Ашли го нямаше вече. Дори в смъртното си изтощение тя намираше сили да мрази Мелани, да мрази тъничкия писукащ глас на бебето й, който все по-слабо пронизваше безмълвието. Но бе дала дума и сега те бяха изцяло нейна грижа, също както Уейд и Приси, затова щеше да ги закриля и да се бори за тях с всички сили, до последен дъх. Можеше да ги изостави в Атланта, да захвърли Мелани в болница и да й обърне гръб. Но ако бе постъпила тъй, ако бе оставила жена му и детето му да умрат сред чужди хора, никога нямаше да може да погледне Ашли в очите нито на този свят, нито в отвъдния.

О, Ашли! Къде ли беше той в тоя час, когато тя изнемогваше по страшния прокълнат път, повела съпругата му и сина му? Беше ли жив и мислеше ли за нея в тъмницата на Рок Айланд? А може би шарката го бе довършила още преди месеци и сега гниеше в грамаден общ гроб заедно със стотици други конфедерати.

Внезапно в близките храсталаци се разнесе слабо шумолене и изпънатите й като струни нерви едва не се скъсаха от напрежение. Приси изпищя и се хвърли ничком в каруцата, като затисна бебето под себе си. Мелани немощно се размърда и зашари с ръце за детето си, а Уейд се сви на кълбо с юмручета на очите си, онемял от страх. Тогава храстите запращяха под тежки копита и протяжно мучене разцепи тишината.

— Това е просто крава — проговори Скарлет с дрезгав от уплаха глас. — Каква глупачка си, Приси. Едва не смаза бебето и само дето стресна мис Мели и Уейд.

— Привидение е туй — изстена Приси, като се гърчеше от ужас, завряла глава на дъното на каруцата.

Изгубила търпение, Скарлет се извърна и стовари пръчката по гърба на Приси. Бе твърде съсипана от умора и страх, та да понася и нечие малодушие.

— Я се изправи, глупачка такава, че ще счупя пръчката в тебе — сгълча я гневно тя.

Както хълцаше, Приси повдигна глава и надникна боязливо над ритлите. Да, това наистина беше крава на бели и червеникави петна, която стоеше и умолително ги гледаше с огромни уплашени очи. После отвори уста и някак жално, болезнено измуча.

— Дали не е ранена? Кравите обикновено не мучат така.

— Както гледам, отдавна не е доена и вимето й тежи — обади се Приси, която се бе посъвзела. — Трябва да е на мистър Макинтош. Сигурно негрите са я откарали в гората и янките не са я намерили.

— Ще я вземем с нас — бързо реши Скарлет. — Тъй ще имаме мляко за бебето.

— Как ще влачим крава подире си, мис Скарлет? Къде ти? И без туй няма да я бъде, щом отдавна не е доена. Вимето й се е подуло, ще се пръсне, затуй реве.

— Щом си толкова осведомена за кравите, свали си фустата, съдери я и вържи това добиче за каруцата.

— Мис Скарлет, знаете, че от цял месец вече нямам фуста. Па и да имах, нямаше да я съдера ей тъй, за нищо. А до крави не припарвам. Страх ме е.

Скарлет остави настрани поводите и вдигна полата си. Нежната фуста, украсена с дантели, беше последната хубава дреха, която й беше останала, пък и единствената още здрава. Тя развърза панделките около кръста си и я изхлузи надолу, като мачкаше безжалостно меката ленена материя. Рет й беше донесъл този лен и дантелите от Насо с последния кораб, който бе прекарал през блокадата, и тя се труди цяла седмица, додето я ушие. Без всякакво колебание хвана с две ръце фустата за подгъва и като си помогна със зъби, съдра я по цялата дължина. Продължи да я дърпа яростно с ръце и зъби, додето не я разкъса на куп ленти. После ги навърза една за друга с изранени и треперещи от умора пръсти.

— Метни това върху рогата на кравата — нареди тя.

Ала Приси упорстваше.

— Страх ме е, мис Скарлет. Никога не съм се разправяла с крави. Аз не съм полска работничка, къщна прислужничка съм.

— Кретенка си ти, ето какво си. Най-голямата глупост на татко беше, че изобщо те купи — бавно продума Скарлет, безсилна да се разгневи. — Ако отново успея да си размърдам ръцете, първата ми работа ще бъде да те наложа здравата.

„Ето на̀ — каза си тя. — Изтървах се да кажа лоша дума, а мама не обича такива неща.“

Изблещила очи, Приси поглеждаше ту суровото лице на господарката си, ту жално мучащата крава. Скарлет й се видя по-малко опасна от двете и вкопчена в ритлите на каруцата, Приси не помръдна.

Скарлет сковано се смъкна от мястото си, при всяко движение прорязвана от силни болки в мускулите. Приси не беше единствената, която се плашеше от крави. Скарлет винаги се бе побоявала от тях и дори и най-кротката на вид кравичка й навяваше мрачни опасения, ала не бе време да се поддава на дребните си страхове при толкова по-сериозни заплахи от сто страни. За щастие тази крава не бе от буйните. В страданието си тя инстинктивно се стремеше към хората и търсеше помощ от тях, тъй че дори и не помръдна, когато Скарлет метна около рогата й клупа на връвта от разкъсаната фуста. С изтръпнали от болка пръсти привърза другия край към каруцата. Когато тръгна да се качва, почувства се толкава изнемощяла, че се олюля и трябваше да се хване за колата, за да не се строполи.

Мелани отвори очи и като видя Скарлет надвесена над нея, прошепна:

— Мила… у дома ли сме вече?

У дома! При тази дума горещи сълзи опариха очите на Скарлет. У дома. Мелани не знаеше, че за тях вече няма дом, че са съвсем сами сред един безумен опустошен свят.

— Още не, но скоро ще стигнем — продума тя успокоително, макар и със задавен глас. — Току-що открихме една крава и след малко ще имаме мляко за тебе и за бебето.

— Бедната ми рожба — прошепна Мелани, като понечи да го докосне, но ръката й увисна безжизнено.

Скарлет трябваше да напрегне всичките си сили, за да се качи обратно в каруцата, но щом успя да го стори, тутакси грабна поводите. Конят стоеше с безсилно отпусната глава и не искаше да помръдне. Тя го заудря безмилостно. Надяваше се, че Господ ще й прости, задето измъчва бедното животно. Лошо щеше да е, ако не й прости, но конят, тъй или иначе, трябваше да тръгне. Тара беше съвсем наблизо и веднъж само да изминеха този половин километър, щеше да го остави да си умре спокойно.

Накрая скърцащата каруца потегли бавно, а с нея кравата, която мучеше жаловито на всяка крачка. Болезнените стонове на животното стържеха по нервите на Скарлет и тя се изкушаваше да слезе и да я отвърже. Каква полза от тая крава, ако не завареха никого в Тара? Не можеше да я издои, а дори и да би могла, животното сигурно щеше да рита всеки, който се опиташе да докосне пламналото от болка виме. Но, след като се беше сдобила с крава, по-добре бе да я запази. Почти нищо друго не притежаваше вече на този свят.

Очите на Скарлет се замъглиха, когато стигнаха подножието на ниския хълм, защото от върха му вече се откриваше Тара. В същия миг сърцето й замря. Грохналият кон нямаше да успее да изкатери баира. А същият този склон й бе изглеждал толкова полегат някога, когато препускаше в галоп по него с бързоногата си кобилка. Възможно ли бе да е станал тъй стръмен, откакто го бе видяла за последен път? Тази кранта никога нямаше да го изкачи с тежкия си товар.

Скарлет слезе уморено и го хвана за юздата.

— Слизай, Приси! — заповяда тя. — Вземи и Уейд. Носи го или го накарай да ходи. Остави бебето до мис Мелани.

Уейд мигом избухна в плач и почна да хленчи нещо несвързано, от което Скарлет можа да разбере само „Тъмно… тъмно… Уейд го е страх!“

— Мис Скарлет, аз не мога да ходя. Краката ми са целите в мехури, а обувките ми са пробити. Ний с Уейд сме много лекички. Не можеме ли…

— Слизай веднага. Слизай, за да не дойда аз да те сваля! Ама да знаеш, че ще те оставя тук, сама в тъмното. По-скоро!

Приси изохка и се вгледа уплашено в черните стволове на дърветата, ограждащи ги плътно от двете страни — страшни дървета, които можеха да протегнат клони и да я сграбчат, щом напусне скривалището си в каруцата. Все пак тя положи бебето до Мелани и изпълзя на земята, а после свали и Уейд. Момченцето заплака и се притисна до бавачката си.

— Накарай го да млъкне. Не мога да го търпя — каза Скарлет, като отново пое юздата на коня и го задърпа да тръгне. — Дръж се като мъж, Уейд, и престани да ми цивриш, че ще дойда да те напердаша.

Защо Господ бе измислил децата, ядно се запита тя, когато, без да ще, изкълчи глезена си по неравния път. Те бяха просто безполезни, ревящи и досадни създания, вечно изискваха грижи, вечно създаваха пречки. Измъчена до крайност, тя не намираше в сърцето си капка състрадание към бедното изплашено дете, което подтичваше край Приси, теглеше я за ръката и непрестанно подсмърчаше. Не изпитваше нищо освен вяла досада, че го е родила, и недоумение, задето изобщо е решила да се омъжи за Чарлс Хамилтън.

— Мис Скарлет — прошепна Приси и хвана ръката на господарката си. — По-хубаво май да не ходиме в Тара. Няма да намериме никого. Сички трява да са побегнали. Може и да са умрели — и мама, и сички други…

Това ехо на собствените й мисли я вбеси и тя яростно тръсна ръка, за да се освободи от стисналите я пръсти.

— Дай ми тук Уейд. Ти можеш да не идваш. Остани си сама.

— О, не, не, господарке.

— Тогава замълчи!

Колко бавно пристъпваше конят! Пяната на устата му капеше върху ръката й. Внезапно й дойде наум един стих от песен, която някога бе пяла заедно с Рет:

„Още малко ще нося товара си тежък…“

По-нататък не си я спомняше и в главата й се въртеше само този единствен стих.

Тъй стигнаха до билото на хълма и пред тях се откриха дъбовете на Тара — огромни тъмни дървеса, извисили се към смраченото небе. Погледът на Скарлет мигом потърси да зърне светлинка. Навсякъде беше тъмно.

„Няма ги! — проплака сърцето й, натежало като олово в гърдите. — Няма ги!“

Поведе коня към входната алея и сключените над главите им кедри ги потопиха в непрогледен мрак. Като се взираше в дългия тъмен тунел, напрегнала до болка очи, тя видя… или се бе излъгала? Дали пред уморения й поглед не се привиждаха разни несъществуващи неща? Между дърветата неясно се мержелееха белите тухлени стени на Тара. У дома! У дома! Скъпите родни бели стени, прозорците с пърхащи перденца, широките веранди — наистина ли щяха да се изправят пред нея в тъмното? Или мракът състрадателно криеше от очите й същата ужасна гледка, на която бе станала свидетел в имението на Макинтош?

Алеята сякаш бе дълга цели километри и конят, теглещ се упорито от ръката й, пристъпяше все по-бавно. С жадни очи тя шареше в тъмнината. Покривът като че бе здрав. Възможно ли бе това… възможно ли бе?… Не, не. Войната не се спираше пред нищо, сигурно не беше пощадила и Тара, макар да бе строена тъй, че да издържи петстотин години. Едва ли бащиният й дом бе останал непокътнат сред цялата разруха наоколо.

И тогава размазаните от сенките контури се очертаха ясно пред очите й. Тя затегли коня по-бързо. Белите стени наистина се мержелееха в мрака. Не бяха почернели от дим. Тара бе оцеляла! Родният дом! Тя пусна юздата и се затича с внезапно, неосъзнато желание да прегърне къщата. И тогава сред здрача различи на предната веранда неясен силует, застанал неподвижно на най-горното стъпало. Тара не бе изоставена. У дома имаше хора!

Радостен вик се надигна в гърлото й, ала секна, преди да се е изтръгнал. Къщата бе някак странно тъмна и неподвижна, а човешката сянка нито помръдна, нито се обади. Нещо лошо бе станало! Какво ли? Тара бе непокътната и все пак над нея също повяваше оня гробовен лъх, който се усещаше из цялата околност. Тогава силуетът се раздвижи. Бавно и сковано заслиза по стълбите.

— Татко — прошепна тя дрезгаво, като че усъмнена дали наистина е той. — Това съм аз, Кати Скарлет. Върнах се у дома.

Джералд приближи безмълвен като сомнамбул, повлякъл скования си крак. Застана пред нея, отправил замаян и невярващ поглед към лицето й, уверен сякаш, че сънува. После протегна ръка и докосна рамото й. Скарлет усети, че ръката му трепери, че целият трепери, като че ли се е стреснал от някакъв кошмар и още не можеше да се осъзнае напълно.

— Дъще — с усилие продума Джералд. — Чедо.

Само това й каза и млъкна.

„Но той се е превърнал в старец“ — помисли си Скарлет.

Раменете му бяха немощно отпуснати. В лицето, което тя не виждаше ясно, нямаше и следа от буйната му непресекваща жизненост, а в очите му, търсещи нейните, личеше същият страх и безпомощност, които й бяха познати от погледа на Уейд. Бе просто един дребничък съсипан старец.

Изведнъж ужасът от неизвестността връхлетя сякаш изневиделица от тъмнината, сграбчи я и я прикова на място и тя само се взираше в него със замръзнали на устните въпроси.

От каруцата отново се раздаде слабо проплакване и Джералд с мъка се отърси от вцепенението си.

— Това са Мелани и бебето й — пошепна бързо Скарлет. — Много е болна и аз я доведох с мене.

Джералд отпусна ръка от рамото й и се поизправи. Когато тръгна бавно към каруцата и продума, сякаш изровил забравени думи от замъглената си памет, Скарлет усети бегла прилика с някогашния сърдечен стопанин на Тара, който с такава радост и умение посрещаше гости.

— Братовчедке Мелани!

Мелани проговори нещо неясно със слаб глас.

— Братовчедке Мелани, това е вашият дом сега, Дванайсетте дъба са опожарени. Трябва да останете при нас.

Мисълта за продължителните страдания на Мелани вля у Скарлет енергия да действа. Тя отново се потопи в непосредствените си грижи. Трябваше да сложи Мелани и детето на мека постеля и да стори каквото може, че поне малко да се съвземат.

— Трябва да я носим. Не може да ходи.

Чу се тътрене на крака и от зейналата входна врата се показа тъмен силует. Той се втурна надолу по стълбите и Скарлет позна Порк.

— Мис Скарлет! Мис Скарлет! — викаше той.

Скарлет го хвана за раменете. Порк, неразделна част от Тара, предизвикваше у нея същото умиление, както стените и прохладните коридори. Тя почувства как сълзите му намокриха ръцете й, додето той тромаво я потупваше по рамото и повтаряше:

— Ама как се радвам само, че се върнахте! Как се радвам само…

Приси избухна в плач и несвързано бъбреше:

— Порк! Миличкият ми Порк!

А малкият Уейд, насърчен от слабостта, която проявяваха по-възрастните, започна да хленчи:

— Пие ми се водичка.

Скарлет се намеси делово:

— Мис Мелани и бебето й са в каруцата. Порк, трябва да я отнесеш много внимателно на горния етаж и да я сложиш да легне в задната стая за гости. Ти Приси вземи бебето и заведи Уейд вътре. Дай вода на Уейд. Мами тук ли е, Порк? Кажи й, че я викам.

Съживен от властните й заповеди, Порк тръгна енергично към каруцата и се надвеси над Мелани. От гърдите й се изтръгна болезнен стон, когато той я вдигна от пухения дюшек, на който бе лежала тъй дълго. Озовала се в силните му ръце, тя доверчиво отпусна глава на рамото му. Приси, прегърнала бебето и повлякла Уейд за ръка, тръгна след тях по широките стълби и се скри в тъмния коридор.

Окървавените пръсти на Скарлет потърсиха нетърпеливо ръката на баща й.

— Как са те, татко?

— Момичетата се оправят полека-лека.

Надвисна тишина и в нея се усещаше нещо недоизказано, нещо тъй чудовищно, че дори не можеше да бъде изречено гласно. Скарлет нямаше сили да разтвори устни и да пита още. Тя преглъщаше отново и отново, но устата й бе пресъхнала и езикът й лепнеше за небцето. Това ли бе обяснението на загадъчното безмълвие на Тара? Като че отгатнал зададения мислено въпрос, Джералд промълви:

— А майка ти…

— А мама… какво?

— Майка ти почина вчера.

Стиснала здраво ръката на баща си, Скарлет влезе в тъмния обширен хол, който дори в мрака й бе познат като петте й пръста. Заобикаляше столовете с високи облегалки, празната полица за оръжия, стария бюфет с издадените му крачета във форма на лъвски лапи и някакъв неосъзнат инстинкт я притегли към малкия кабинет в дъното на къщата, където Елен прекарваше дълги часове, сведена над безкрайните си счетоводни сметки. Струваше й се, не, сигурна бе, че щом престъпи прага на тази стая, ще завари майка си седнала пред бюрото. Тя щеше да вдигне поглед, гъшето перо щеше да застине в ръцете й, щеше да стане с шумолящи поли, разнасящи аромат на есенция, за да посрещне и приласкае уморената си дъщеря. Невъзможно бе Елен да е мъртва. Какво от това, че баща й го бе казал, че повтаряше като папагал, заучил само една фраза: „Тя почина вчера… тя почина вчера… почина вчера.“

Колко странно, че в този момент не усещаше нищо освен отпадналост, приковаваща крайниците й сякаш с тежки железни вериги, и глад, от който коленете й трепереха. По-късно щеше да мисли за майка си. Сега трябваше да забрави за нея, иначе щеше да се препъва наоколо, зашеметена като Джералд, или да хлипа монотонно като Уейд.

Порк се спусна по широките тъмни стълби, нетърпелив да застане край Скарлет, както замръзналото животно се стреми към огъня.

— Защо никъде не свети, Порк? — попита тя. — Защо е толкова тъмна къщата? Донеси свещи.

— Зеха ни сички свещи, мис Скарлет. Само една ни остана и я палим, когат търсим нещо, ама и тя е на свършване вече. Мами е турила едно парцалче в паничка със свинска мас и си свети тъй, додето прислужва на мис Карийн и мис Сюелин.

— Донеси я тая свещ — нареди тя. — Донеси я в маминия… в кабинета.

Порк се потътри към трапезарията, а Скарлет се добра пипнешком до малката, непрогледно тъмна стая и се отпусна на канапето. Бащината й ръка бе още пъхната под лакътя й — безпомощна, търсеща закрила, доверчива, каквито са само ръцете на съвсем невръстните и на грохналите старци.

„Той е остарял, остарял и уморен“ — помисли тя отново и смътно се зачуди защо е тъй безчувствена.

В стаята затрепка светлинка, тъй като бе влязъл Порк, понесъл високо догарящата свещ в малка чинийка. Тъмната стаичка оживя: продъненият стар диван, на който седяха, високият шкаф, стигащ почти до тавана с множество отделения, все още натъпкан с книжа, изписани с красивия майчин почерк, изящното кресло с резба, протритият килим — всичко, всичко си беше същото, само Елен я нямаше, нямаше го лекия аромат на суха лимонова есенция и милото изражение на бадемовите й очи. Скарлет почувства неясна тежест в сърцето си, сякаш, както при тежка рана, след първоначалното изтръпване усещането за болка постепенно започваше да се възвръща. Ала сега не биваше да разрешава на тази болка да се пробуди; пред себе си имаше цял живот, за да я изстрада! Но не сега! За Бога, не сега!

Тя се вгледа в лицето на Джералд, тъй червендалесто някога, а сега със землист тен, и си даде сметка, че за пръв път го вижда небръснат, с обрасли в побеляла четина страни. Порк постави свещта на полицата и застана до Скарлет. Тя си помисли, че ако Порк бе куче, вероятно щеше да положи муцуна в скута й и да заскимти, за да го погали по главата.

— Колко негри имаме тук, Порк?

— Видите ли, мис Скарлет, тез неблагодарни негри се разбягаха, а някои даже тръгнаха с янките и…

— Колко останаха?

— Ами че то… само аз и Мами сме. Тя по цял ден бди над младите госпожици. Сега Дилси е край тях. Трима сме сичко на сичко.

„Трима всичко на всичко“ — а едно време бяха сто. Скарлет с усилие повдигна глава — болките в шията й бяха нетърпими. Знаеше, че гласът й трябва да звучи твърдо. За своя изненада изричаше думите със спокоен и естествен тон, сякаш никога не бе имало война и само при един неин жест щяха да дотърчат десетина домашни прислужници.

— Умирам от глад, Порк. Има ли нещо за ядене?

— Нищо няма, мис. Те сичко плячкосаха.

— А в градината?

— Те си пуснаха конете там.

— Дори по хълмовете, където растат сладките картофи ли?

На дебелите му устни се изписа почти щастлива усмивка.

— Аз пък съвсем бях забравил за ямса. Той трява да е останал. Янките нали не го садят, зели са го за корени някакви и…

— Луната скоро ще изгрее. Иди изрови малко и ги опечи. Значи няма царевично брашно? Нито сушен грах? Нито пилета?

— Няма, господарке, няма. Те ядоха пилета колкот можаха, а тез, дет останаха, ги навързаха на седлата си.

Те… те… те… Нямаше ли край онова, което „те“ бяха сторили? Не им ли стигаше да палят и убиват? Трябваше ли да оставят беззащитни жени, деца и негри да умират от глад в една страна, която бяха съсипали и опустошили?

— Мис Скарлет, имаме малко ябълки, Мами ги беше заровила и днес сме яли само от тях.

— Донеси ги, преди да идеш за картофите. И знаеш ли какво още, Порк, чувствам се… тъй замаяна. Няма ли малко вино в зимника? Поне ягодово?

— О, мис Скарлет, че нали те най-напред в зимника се завряха!

Внезапно Скарлет усети, че й прилошава от глад, безсъние и изтощение, от съкрушителните удари, стоварили се отведнъж върху нея, и стисна здраво резбованата дръжка на канапето.

— Никакво вино — отпаднало продума тя, като си спомни безчислените редове бутилки в зимника. Тогава някакъв бегъл спомен се пробуди в главата й.

— Порк, а какво стана с дъбовото буре уиски, което татко закопа под беседката?

На черното лице отново се появи някаква бегла усмивка, в която личеше задоволство и уважение.

— Ей, голям дявол сте вий, мис Скарлет, дума да няма! Аз съвсем го бях забравил туй буре. Само че уискито не го бива, господарке. Не е отлежало повече от година, пък и без туй не е то пиене за дами.

Колко глупави бяха негрите! Никога за нищо не се сещаха сами — все трябваше да им нарежда човек. А янките искаха да ги освободят.

— На тая дама, дето я гледаш, ще й дойде добре, а също и на татко. Побързай, Порк. Като го изровиш, донеси ни две чаши, малко джоджен и захар и аз ще приготвя джулеп^[1].

На лицето му се изписа укор.

— Нали знаете, мис Скарлет, че в Тара от сума време не сме виждали захар. Джоджена го изтъпкаха конете им, а те изпочупиха сички чаши.

„Ако спомене още веднъж «те», сигурно ще изкрещя. Не мога да издържам повече“ — помисли си тя, а гласно каза:

— Побързай тогава и донеси уискито. Ще го пием чисто.

А когато той понечи да тръгне, добави:

— Почакай, Порк. Толкова много неща има да се свършат, че просто не мога да събера мислите си… Ах, да, докарах със себе си един кон и една крава. Кравата на всяка цена трябва да се издои, а конят да се разпрегне и напои. Иди кажи на Мами да се погрижи за кравата. Кажи й, че трябва непременно да се оправи с нея. Бебето на мис Мели ще умре, ако не го нахраним, а…

— Мис Мели няма… не може… — Порк тактично замълча.

— Мис Мели няма мляко. — Господи, майка й би припаднала при тези думи!

— Не се грижете, мис Скарлет. Мойта Дилси ще нахрани бебето на мис Мели. Тя скоро доби дете, та ще стигне и за двенките.

— Значи си имате бебе, Порк?

Бебета, бебета, бебета. Защо създаваше Бог толкова деца? Но не, Бог не ги създаваше. Създаваха ги глупавите хора.

— Да, господарке, едно голямо и дебеличко момченце. То…

— Иди да кажеш на Дилси да остави момичетата. Аз ще се оправя с тях. Заръчай й да накърми бебето на мис Мелани и да направи каквото може за нея самата. Кажи на Мами да се погрижи за кравата, а ти закарай онзи нещастен кон в обора.

— Ама вече няма обор, мис Скарлет. Те го насякоха, за да си напалят огън.

— Не ми говори повече какво са направили „те“. Не забравяй да изпратиш Дилси при мис Мелани. А ти иди да изровиш уискито и малко картофи.

— Как да копая в тъмното, мис Скарлет?

— Запали си борина да ти свети, какво толкова?

— Че отде борина? Те…

— Направи там каквото намериш за добре. Само изкопай тия неща и не се бави много. Хайде, върви бързо!

Като усети резките нотки в гласа й, Порк припряно излезе от стаята и Скарлет остана сама с Джералд. Тя ласкаво го погали по коляното. Забеляза колко измършавели са краката му, а едно време панталоните му се издуваха от здрави, развити от езда мускули. Трябваше да стори нещо, за да го изтръгне от това униние… Ала за майка си нямаше сили да пита. По-късно за това, когато се съвземе малко, че да може да го понесе.

— Как тъй не опожариха Тара?!

Джералд я погледна втренчено, сякаш не беше я чул, и тя повтори въпроса си.

— Как ли?… — Той с мъка търсеше думи. — Те използваха къщата за щаб.

— Янки? В този дом?

У нея се надигна отвращение при мисълта, че това свидно място е било осквернено. Къщата, която бе свята, защото Елен бе живяла в нея, да приеме под покрива си тия… тия…

— Да, дъще, тъй беше. Преди да пристигнат, видяхме да се издига дим отвъд реката, над Дванайсетте дъба. Мис Хъни и мис Индия бяха забягнали с някои от негрите в Мейкън, тъй че не се разтревожихме за тях. Ала ние не можехме да заминем за Мейкън. Момичетата бяха много болни… майка ти… Не можехме да вървим никъде. Негрите ни побягнаха… Къде, не знам. Задигнаха каруците и мулетата. Мами, Дилси и Порк — те останаха само. Не можехме да местим болните — момичетата… майка ти…

— Да, да. — Не биваше да говори за майка й. Всичко друго можеше да понесе, дори че самият генерал Шърман е използвал тази стая, майчиния й кабинет, за своя канцелария. Всичко щеше да изтърпи, само за Елен не можеше да слуша.

— Янките настъпваха към Джоунсбъро, за да отрежат пътя на железницата. Зададоха се откъм реката — не знам колко хиляди бяха — с оръдия, с коне, чет нямаха. Посрещнах ги на предната веранда.

„О, милият храбър татко!“ — каза си тя и сърцето й се изпълни с гордост. Представи си как се е изправил пред янките на парадното стълбище в Тара, сякаш е начело на силна армия, а не сам-самичък срещу вражеските войски.

— Казаха ми да се махам, защото щели да запалят къщата, но аз им отвърнах, че ще остана дори ако трябва жив да изгоря. Къде можехме да вървим? Момичетата и… майка ти… бяха…

— А после? — Защо трябваше постоянно да връща разговора към Елен?

— Рекох им, че в къщата има болни от тиф и че преместим ли ги, ще умрат. И нас трябва да изгорите вътре, викам им. Аз и бездруго никога нямаше да мръдна оттук… да изоставя Тара…

Гласът му пресекна и той млъкна, без да довърши, като вдигна глава и огледа стените с унесен поглед, но Скарлет разбра. В кръвта на Джералд говореха поколения ирландци, които бяха бранили до последен дъх своята педя земя, предпочели да умрат, отколкото да напуснат домовете си, където бяха живели и орали нивите си, където се бяха любили и създавали синове.

— Рекох им, че ако подпалят къщата, под покрива й ще изгорят три умиращи жени. Но младият офицер излезе… излезе благороден човек.

— Един янки да е благороден! Татко, ти чуваш ли се?

— Да, такъв беше. Той препусна с коня си и скоро се върна заедно с един капитан — военен лекар, а той прегледа момичетата и… майка ти.

— Ти пусна един проклет янки да влезе в стаята им?

— Той донесе опиум. Ние нямахме нищичко. Спаси живота на сестрите ти. Сюелин имаше кръвоизлив, загиваше. Прояви човещина, съжали се над нас. Когато докладва на командирите си, че те са… тежко болни… отказаха се да палят къщата. Нанесе се някакъв генерал с щаба си и я напълниха цялата. Живееха във всички стаи освен в оная — с болните. А войниците…

Той отново спря, като че бе твърде уморен, за да продължи. Небръснатата му брада с увиснали под нея старчески гънки се отпусна на гърдите му. После направи усилие и продължи:

— Войниците се разположиха около къщата, навсякъде — из памука, в царевицата. Пасището бе посиняло от тях. През оная нощ бяха запалили поне хиляда огньове. Събориха всички огради и ги изгориха, за да си готвят, а също и хамбарите, конюшните и постройката, където опушвахме месото. Изклаха кравите, прасетата, пилетата… че и пуйките ми.

Скъпоценните пуйки на Джералд. Значи и те бяха отишли.

— Разграбиха покъщнината, дори и портретите… взимаха мебели, съдове…

— А среброто?

— Порк и Мами го скриха — май в кладенеца… Не си спомням вече. — В гласа на Джералд прозвуча раздразнение. — След това водиха битката оттук, от Тара. Настана една олелия — непрекъснато препускаха към фронта и обратно, трополяха, крещяха. А когато почнаха да гърмят оръдията при Джоунсбъро, наоколо всичко трещеше, сякаш върху самата къща падаше гръм. Даже момичетата се стряскаха, макар че бяха толкова болни, и все повтаряха: „Татко, накарай тия гръмотевици да престанат!“

— А… мама? Тя разбра ли, че в къщата има янки?

— Тя… горката… нищо не разбра и не чу.

— Слава Богу — пророни Скарлет. Това поне бе спестено на майка й. Тя не беше чула грубите стъпки на враговете из стаите, не беше усетила и гърмежите при Джоунсбъро, нито бе узнала, че земята, в която бе вложила толкова много от сърцето си, е газена от янките.

— Тъй и не видях повечето от тях, защото не се отделях от момичетата и от майка ти. Виждах по-често младия лекар. Той беше добър, много добър, Скарлет. След като цял ден прекарваше с ранените, идваше вечер да седи и тук. Че и лекарство някакво остави накрая. Като си тръгваха, ми рече, че момичетата ще се оправят, но майка ти… Каза, че била много отслабнала… нямало да издържи на болестта. Силица не й била останала…

В надвисналата помежду им тишина Скарлет си представи как трябва да бе изглеждала майка й през тези последни дни — крехка като вейка, но крепяща със силата си цялата плантация, заета с грижи за болни, с работа, лишаваща се от сън и храна, за да могат другите да почиват и да ядат.

— А после си заминаха. После си заминаха.

Джералд дълго мълча, а след това потърси ръката й.

Откъм задната веранда се зачу стържещ шум. Бедният Порк, приучван в продължение на четирийсет години да изтрива краката си, преди да влезе в къщата, и сега дори не забравяше да го стори. Той влезе, като крепеше внимателно две кратунки, а заедно с него в стаята нахлу острата миризма на алкохол.

— Поразсипах доста, мис Скарлет. Хич не било лесно да наливаш от буре в кратунка.

— Не се тревожи, Порк. Благодаря ти.

Тя пое влажната кратунка от ръцете му и неволно сбърчи нос, когато я лъхна силната миризма.

— Пийни от това, татко — каза тя, подаде му уискито, налято в съвсем непривичния за него съд, и пое от Порк втората кратунка, пълна с вода. Джералд я надига послушно като дете и шумно загълта. Скарлет му подаде водата, но той поклати глава.

Когато взе уискито от него и го приближи до устата си, улови погледа му, който я проследи с бегло неодобрение.

— Знам, че дамите не пият уиски — отсече рязко тя. — Ала днес не съм дама, татко, а и много работа ме чака още тази вечер.

Скарлет наклони кратунката, пое си дълбоко дъх и бързо отпи. Парливата течност я изгори от гърлото до стомаха, задави я и в очите й изскочиха сълзи. Отново си пое дъх и пак я надигна.

— Стига ти толкова, Кати Скарлет — обади се Джералд и за пръв път, откакто се бе върнала, в гласа му прозвуча властна нотка. — Не си свикнала на спирт и главата ти ще се замае.

— Да се замае? — Тя се изсмя и смехът й прозвуча грубо. — Нека се замае. Де да можех да се напия до безсъзнание и да забравя всичко.

Тя пак надигна кратунката и във вените й бавно се разля топлина, която плъзна по цялото й тяло, додето усети приятна тръпка чак във връхчетата на пръстите си. Какво благословено нещо бе този спасителен огън. Като че проникваше дори в заключеното й вледенено сърце и възвръщаше енергията й на тласъци. Като видя озадаченото наскърбено изражение на Джералд, Скарлет пак го помилва по коляното и се помъчи да извика на лицето си някогашната закачлива и дяволита гримаска, която той обичаше.

— Как ще ме замае, татко? Нали съм твоя дъщеря! Вярвам, че все нещо съм получила в наследство от човека с най-издръжливата глава в окръга Клейтън.

На устните му се мярна сянка от усмивка. Уискито съживяваше и него. Скарлет отново му подаде кратунката.

— Пийни си още малко и ще те заведа горе да си легнеш.

В следващия миг се сепна. Това беше тонът, с който говореше на Уейд, ала не биваше да се обръща така към баща си. Беше непочтително. Ала Джералд очевидно приемаше думите й с готовност.

— Да, ще те сложа в леглото — продължи тя, сякаш ставаше дума за нещо съвсем естествено. — Ще ти дам да си глътнеш още веднъж, а може и да допиеш цялата кратунка. Това ще ти помогне да заспиш, ти имаш нужда от сън. Щом Кати Скарлет е с тебе, не бива да се тревожиш за нищо. Пий.

Той покорно отпи, а тя го хвана под мишница и му помогна да се изправи.

— Порк…

Порк пое в едната си ръка кратунката, а с другата подхвана Джералд. Скарлет взе свещта с трепкащия пламък и тримата бавно тръгнаха през тъмния хол, а после заизкачваха извитите стълби към спалнята на Джералд.

 

 

В стаята, където Сюелин и Карийн бълнуваха и се мятаха в съня си на едно и също легло, се носеше отвратителна смрад от запален парцал, потопен в чинийка със свинска мас — единственият източник на светлина. Когато Скарлет отвори вратата, едва не й прилоша от застоялия тежък въздух, наситен с миризмите, типични за болнична стая без нито един отворен прозорец, и с дъха на лекарства и воняща мас. Наистина лекарите твърдяха, че свежият въздух бил пагубен за болните, но щом тя щеше да седи в стаята, трябваше да проветри, иначе щеше да умре. Отвори трите прозореца и отвън нахлу аромат на дъбови листа и пръст, но чистият въздух трудно можеше да прогони непоносимата миризма, наслоявала се в продължение на цели седмици в стаята.

Карийн и Сюелин, бледи и изпити, спяха неспокойно и се събуждаха само за да пробъбрят нещо несвързано с широко отворени, невиждащи очи; после отново заспиваха във високия железен креват, където безгрижно си бяха шушукали навремето, в онези щастливи дни. В ъгъла на стаята имаше едно празно легло — тясно, в стил френски ампир, с извити крака, което майка й бе донесла от Савана. На това легло бе лежала Елен.

Скарлет седна край двете момичета и ги загледа безизразно. Уискито, изпито на гладен стомах, започваше да оказва своето въздействие. Сестрите й ту отплуваха пред погледа й, смалени и далечни, и несвързаните им гласове долитаха като неясно бръмчене, ту ставаха огромни и се понасяха към нея с бясна скорост. Беше уморена, уморена до смърт. Можеше да легне и да спи дни наред.

Ех, само ако можеше да се отпусне и да заспи, а щом се събуди, да усети как Елен нежно я подръпва за ръката и й говори: „Късно е, Скарлет. Не бива да бъдеш толкова ленива.“ Ала това вече никога нямаше да се случи. О, само ако Елен бе до нея! Копнееше да има край себе си някой по-възрастен, по-мъдър и не тъй съсипан човек, към когото да се обърне за подкрепа. Някой, в чийто скут да отпусне глава и който да поеме тежкото бреме от раменете й.

Вратата се отвори безшумно и влезе Дилси, притиснала към гърдите си бебето на Мелани и взела в ръка кратунката с уиски. В мъждивата светлина на Скарлет й се стори, че тя е отслабнала, а индианската й кръв личеше по-силно. Високите скули бяха сякаш по-издадени, орловият й нос бе изтънял и изострен, а бакъреният цвят на кожата й бе придобил по-ярък оттенък. Избелялата й басмена рокля бе разкопчана до кръста и едрите й гърди с бронзов тен бяха разголени. Бебето на Мелани бе захапало черното зърно с малката си бледорозова устица и притискаше ситните си юмручета към меката плът като котенце, свряло се на топло под корема на майка си.

Скарлет се изправи с леко олюляване и сложи ръка на рамото на Дилси.

— Хубаво си постъпила, че си останала, Дилси.

— Как ще побягна с онез продажници, мис Скарлет, след кат баща ви беше тъй човечен и купи мойта Приси и след сички добрини, дет съм видяла от майка ви?

— Седни, Дилси. Значи детето може да се храни. А как е мис Мелани?

— Нищо му няма на детето, само дет е гладно, а аз имам кво да дам на едно гладно бебе. И мис Мелани е добре. Няма да умре, не се бойте. Видяла съм много кат нея — и черни, и бели. Много е уморена и е нервна, щото е уплашена за детенцето си. Ама аз я поуспокоих и я накарах да изпие квот беше останало в кратунката, та спи сега.

Значи царевичното уиски беше помогнало на цялото семейство! На Скарлет дори й хрумна, че може да даде малко и на Уейд, за да спре хълцането му… А Мелани нямаше да умре. Когато Ашли се върнеше — ако изобщо се върнеше… Не, за това също щеше да мисли по-късно. Имаше да мисли за толкова неща… Безброй въпроси трябваше да се обмислят, да се решат. Да можеше вечно да отлага часа на равносметка! Внезапно подскочи на мястото си, стресната от скърцане, придружено с ритмично потракване в двора.

— Туй е Мами. Вади вода за младите госпожици. Трябва да ги мием постоянно — поясни Дилси и сложи кратунката на масата, като я закрепи между шишетата с лекарства и една чаша.

Скарлет неочаквано се разсмя. Изглежда, нервите й бяха съвсем разклатени, щом се изплаши от дървената макара на кладенеца, с чийто шум бяха свързани най-ранните й спомени от детството. Докато се смееше, Дилси я наблюдаваше внимателно, с безмълвно достойнство и неподвижно лице, но Скарлет чувстваше, че тя я разбира. Отново се отпусна на стола. Ако можеше да се освободи от стегнатия си корсет, от яката, която я задушеше, от пантофките си, все още пълни с пясък и камъчета, израняващи краката й.

Макарата проскърцваше, додето въжето се намотаваше отново, и при всеки звук кофата се изкачваше по-нагоре. Скоро Мами щеше да бъде при нея. Мами, бавачката на Елен, нейната собствена любима бавачка. Тя седеше мълчаливо, без никаква определена мисъл в главата си, а бебето, вече сито, заскимтя лекичко, защото бе изтървало топлото благодатно зърно. Дилси, също смълчана, му помогна да го намери отново и то се укроти в ръцете й, а Скарлет се заслуша в тътрещите се стъпки на Мами в задния двор. Колко тиха бе нощта! Най-слабият шум отекваше гръмко в ушите й.

Коридорът на горния етаж сякаш се разтресе под внушителната фигура на Мами, приближаваща към стаята. И ето най-после тя се появи, привела рамене под тежестта на две пълни ведра, а на добродушното й черно лице бе изписана дълбока печал, примесена с недоумение.

Щом зърна Скарлет, тя се наведе да остави товара си с радостно светнали очи и блеснали бели зъби, а Скарлет изтича към нея и притисна глава към едрите й увиснали гърди, където бяха намирали утеха толкова много глави — и на бели, и на черни. Скарлет си рече, че в нейно лице най-после е открила нещо здраво от някогашния живот, което бе запазено непроменено. Ала още първите думи на Мами разпръснаха илюзията й.

— Върна се детето на Мами! О, мис Скарлет, как ще я караме сега, кат заровихме мис Елен! По-хубаво и мене да беше прибрал Господ заедно с нея! Умът ми не побира кво ще правя без мойта господарка. Само едната мъка и грижа ми останаха. Тежък товар има да носиме, пиленце, ох, горко ни!

Скарлет стоеше, притиснала глава до гръдта на Мами, и последните думи внезапно приковаха вниманието й — „тежък товар“. Точно същата фраза бе влязла в ума й този следобед и бе звучала протяжно и монотонно, додето едва не я беше подлудила. Сега тя си спомни цялата строфа на песента и сърцето й натежа.

Още малко ще нося товара си тежък,

помощ нийде не срещнах в своите грижи нелеки.

„Помощ нийде не срещнах“ — думите отекнаха в умореното й съзнание. Наистина ли товарът й никога нямаше да олекне? Наистина ли завръщането у дома, в Тара, означаваше не благословен край на мъките, а още по-голямо бреме върху плещите й? Тя се изплъзна от прегръдката на Мами и погали сбръчканите й черни страни.

— Олеле, пиленце, кви са тез ръце? — Мами пое малките й длани, покрити с мехури и кървави драскотини, и се вгледа в тях ужасена и възмутена. — Мис Скарлет, колко пъти съм казала, че една дама се познава по ръцете. Я и лицето ви кво е почерняло от слънцето!

Бедната Мами, тя си бе останала тиранин по отношение на разни незначителни дреболии, след като бе преживяла страданията на войната и смъртта! Скарлет очакваше в следващия момент да чуе, че младите госпожици с изранени ръце и лунички най-често не успяват да си хванат съпруг и си остават с пръст в уста, та побърза да изпревари това добре познато натякване.

— Искам да ми разкажеш за мама. Нямах сили да го чуя от татко.

Сълзи потекоха от очите на старата бавачка и за да ги скрие, тя се наведе да вдигне ведрата. Отнесе ги мълчаливо до леглото, смъкна завивките и взе да съблича Сюелин и Карийн. Скарлет се вгледа в сестрите си на слабата мъждукаща светлина и видя, че Карийн е облечена в чиста, но окърпена нощница, а Сюелин е загърната в стар пеньоар от неизбелено платно, пищно украсен с ирландска дантела. Мами безмълвно плачеше, додето обтриваше измършавелите им тела с парче от стара престилка.

— Мис Скарлет, за всичко са виновни Слатъриеви — онез нищожни, непотребни бели отрепки. Те затриха мис Елен. Хилядо пъти й бях рекла, че напусто се трепе за таз презряна паплач, ама тя нали си беше с меко сърце и се към сички добра, никога не можеше да откаже на изпаднал в беда.

— Слатъриеви ли? — попита Скарлет в недоумение. — Какво общо имат те?

— Те бяха пипнали отнейде таз болест — с парцала в ръка Мами посочи двете разсъблечени момичета, по чиито мокри тела се стичаше вода. — Отпърво легна голямото им момиче, Еми, и дъртата Слатъри дотърча да вика мис Елен, както прави сякой път, щом нещо не им е в ред. Толкоз ли не можа сама да се грижи за дъщеря си? Мис Елен и без туй едва се държеше на крака, ама тръгна веднага при Еми. А майка ви хич не беше добре, мис Скарлет. Не беше добре от сума време. Храна нямахме почти никаква, щот ония от индетансвото отмъкваха сичко, дет можехме да отгледаме. Пък мис Елен и без туй винаги си ядеше колкот една птичка. Се й думах да се не занимава с онез отрепки, ама тя нехаеше. И тъкмо Еми зе малко да се поправя, мис Карийн се повали на легло от същата болест. Да, мис Скарлет, вятърът довя и у нас тоз тиф, дет гътна мис Карийн, а подир и мис Сюелин. Тогаз мис Елен се зафана да лекува тях.

През туй време по пътя нагоре се биеха, янките прекосиха реката и ний не знаехме кво ще стане с нас. Полските работници сяка нощ бягаха и аз си мислех, че съсем ще се побъркам. А мис Елен си беше се тъй спокойна кат сякогаж. Тревожеше се само, че не може да намери никакви лекове за младите госпожици. Една нощ, след кат ги бяхме мили двете с нея поне десет пъти, тя ми рече: „Мами, да можех, душата си бих продала, само да туря малко лед на главите на моите момиченца.“

Тя никого не пущаше тук — ни мистър Джералд, ни Роза, ни Тина, — само мене, щот аз съм изкарала тиф. Накрая болестта гътна и нея и аз веднага разбрах, че няма да я бъде.

Топеше се кат свещичка, мис Скарлет. Даже оня дофтор на янките, дет беше толкоз добър, и той не можа да й помогне.

Нищо не разбираше вече, горката. Говорех й, виках я, а тя и свойта Мами не можеше да познае.

— А за мене… за мене спомни ли си? Викаше ли ме?

— Не, пиленцето ми. Тя си мислеше, че е малко момиче, че е в Савана. Никого не викаше по име.

Дилси се размърда и постави спящото бебе на коленете си.

— Не, не беше тъй, мис. Тя викаше едно име.

— Затваряй си устата, червенокожо дрънкало! — Мами се обърна заплашително към Дилси, цяла наежена.

— Замълчи за малко, Мами! Кого викаше тя, Дилси, татко ли?

— Не, мис, не беше баща ви. Това беше през нощта, когат изгоря памукът…

— Памукът ли изгоря? Как стана, кажи ми бързо.

— Да, мис, изгоря. Войниците го измъкнаха изпод навеса в задния двор и зеха да крещят: „Елате да видите най-големия огън в Джорджия“ — и го подпалиха.

Тригодишна реколта памук — сто и петдесет хиляди долара, превърнати в пепел!

— Огънят се разгоря нависоко и стана светло като ден. Уплашихме се да не пламне и къщата. А в таз стая светлината беше толкоз силна, че игла да изтървеш на пода, ще я намериш. Тогаз мис Елен сякаш се събуди от светлото, седна в леглото и зе да вика силно: „Филип! Филип!“ Аз туй име не бях го чувала, ама се сетих, че е име и че тя вика някой човек.

Мами стоеше като вкаменена и хвърляше унищожителни погледи към Дилси, а Скарлет скри глава между дланите си. Филип — кой ли беше той и какво ли го свързваше с майка й, за да умре тя с неговото име на уста?

Дългият път от Атланта беше свършил — свършил бе в задънена улица вместо в мечтаните обятия на Елен. Никога вече Скарлет нямаше да се чувства безгрижно и защитено дете под бащиния си покрив и нямаше да усети закрилата на майчината й любов да я обгръща като нежна пухена завивка. За нея вече нямаше земен рай и спасение от всички скърби. Никакви самозаблуди нямаше да променят истината, че е стигнала до пълна безизходица. Нямаше кой да поеме бремето от плещите й. Баща й бе стар и изпаднал във вцепенение, сестрите й — болни, Мелани — слаба и немощна, децата — безпомощни, а негрите я гледаха с някакво детинско обожание и доверие, вкопчени в полите й, сигурни, че в дъщерята на Елен ще открият онзи опорен стълб, който Елен бе за дома си досега.

През прозореца, под бледата светлина на изгряващата луна, пред нея се простираше Тара — изоставена от робите, с ширнали се запустели земи, с разрушени хамбари, като ранено тяло пред очите й, като собственото й тяло, чиято кръв бавно изтичаше. Това беше краят на пътя — старческа слабост, болест, гладни гърла, безпомощни ръце, дърпащи полите й. И в края на пътя нямаше никой друг освен нея — Скарлет О’Хара Хамилтън, деветнайсетгодишна, вдовица с невръстно дете.

Какво щеше да стори с цялата тая бъркотия? Леля Питипат и семейство Бър в Мейкън можеха да поемат Мелани и детето й. Ако момичетата оздравееха, щеше да се наложи да ги изпратят у сестрите на Елен, независимо дали ги искаха или не. А тя и Джералд щяха да се обърнат към чичовците й Джеймс и Андрю.

Тя се вгледа в измършавелите тела, мятащи се неспокойно пред очите й върху потъмнелите от пот и влага чаршафи. Сюелин й бе неприятна. В този миг тя го осъзна с внезапна яснота. Никога не я беше харесвала. И Карийн не обичаше особено — не можеше да изпитва любов към толкова слаба личност. Но те бяха от нейната кръв, част от Тара. Не, тя не можеше да ги остави да прекарат живота си по къщите на лелите си като бедни сродници. Никой от фамилията О’Хара не биваше да се чувства като беден роднина и да живее от милостиня и чуждо благоволение! За нищо на света!

Нямаше ли изход от тази задънена улица? Умореният й мозък работеше толкова бавно. Тя вдигна ръка към главата си с такова изтощение, сякаш бе под вода и трябваше да преодолее съпротивлението й. Взе кратунката, подпряна между чашите и шишетата с лекарства, и погледна в нея. На дъното имаше уиски, но на слабата светлина тя не можеше да прецени колко е. За нейно учудване острата му миризма не подразни ноздрите й. Изпи го бавно, но този път течността не я опари, а само я затопли леко и я отпусна.

Тя остави празната кратунка и се огледа. Мрачната опушена стая, мършавите девойки, безформената едра фигура на Мами, приведена край леглото, застиналата като бронзова статуя Дилси, притиснала към гърдите си розовото телце на спящото бебе — всичко това бе сън, от който тя щеше да се събуди, да усети миризма на пържен бекон от кухнята, да чуе гърлените смехове на негрите и скърцането на каруците, поели към полето, и да почувства нежната ръка на Елен, която я подръпва настойчиво.

Внезапно откри, че се е озовала в собствената си сумрачна стая, където проникваше бледа лунна светлина; лежеше в своето легло, а Мами и Дилси я събличаха. Беше освободена от мъченията на стегнатия корсет и можеше да диша свободно, с пълни гърди. Почувства, че събуват внимателно чорапите й и чу Мами да мърмори неразбираемо и утешително, додето миеше изранените й крака. Колко хладна бе водата и колко приятни спомени за детството навяваше мекото легло! Тя въздъхна, отпусна се и след известно време — може би цяла година, а може би една секунда — видя, че е сама и че стаята е по-ярко осветена от струящите над леглото й лунни лъчи.

Тя не съзнаваше, че е пияна, пияна от умора и от уискито. Съзнаваше само, че се е изтръгнала от смазаното си тяло и се рее някъде над него, освободена от болката и изтощението, а в ума й цари свръхестествена яснота.

Сега виждаше нещата с други очи, защото някъде по дългия път към Тара бе загърбила моминската си младост. Душата й вече не бе податлива като мека глина на всяко ново преживяване. Кой знае в коя неведома минута на безкрайното, продължило сякаш цяла вечност денонощие глината се бе втвърдила. Тази нощ за последен път с нея се бяха отнесли като с дете. Вече бе жена и безгрижната младост беше отлетяла безвъзвратно.

Не, тя не можеше и нямаше да се обърне към роднините на Джералд и на Елен. В рода О’Хара не приемаха подаяния — сами се грижеха за себе си. Бремето си беше нейно, а само здрави плещи бяха годни да носят товар. Тя погледна себе си от висините, където бе литнал духът й, и разбра, без да се изненада, че нейните плещи ще издържат всякаква тежест, закалени от най-тежките изпитания, с които изобщо би могла да се сблъска в живота си. Не можеше да изостави Тара. И не само защото тези акри червена земя бяха нейна собственост, а защото тя самата бе неразривна частица от тях. Корените й бяха дълбоко враснали в кървавочервената пръст и като памука смучеха от нея жизнени сокове. Щеше да остане в Тара и да се грижи за нея, да се грижи за баща си и сестрите си, за Мелани и детето на Ашли, за негрите. Утре — ах, това утре! Утре щеше да надене хомота на шията си. Утре трябваше да се свършат много неща. Да иде до Дванайсетте дъба и до плантацията на Макинтош, за да провери не е ли останало нещо из градините: да претърси крайречните блата за случайно оцелели прасета или пилета; да прескочи до Джоунсбъро и Лъвджой с бижутата на Елен — там сигурно имаше някой, който би могъл да й продаде храна. „Ут-ре, ут-ре“ — тиктакаше някакво часовниче в мозъка й все по-бавно, сякаш изоставаше, ала яснотата на мисълта й си оставаше ненарушена.

Изневиделица в главата й нахлуха всички семейни истории, слушани толкова пъти още от най-ранно детство, слушани с известно отегчение и нетърпение и недокрай разбрани, ала в този миг — невероятно отчетливи и ясни. За това как Джералд без пукната пара в джоба си бе създал Тара; как Елен бе надмогнала някаква тайнствена скръб; как дядо Робияр бе оцелял след падането на Наполеон и бе забогатял наново в плодородното и благодатно джорджийско крайбрежие; как прадядо Прюдом бе основал цяло малко кралство в джунглите на Хаити, бе го изгубил, а после бе доживял да види името си прославено в Савана. Съществуваха и Скарлетови, които се бяха сражавали в редовете на ирландските поборници за свобода и бяха увисвали на въжето за убежденията си, и О’Хара, загивали при Бойн, но защитавали докрай онова, което бяха считали свое по право.

Всички бяха понасяли съкрушителни удари, но тъй и оставаха несъкрушими. Не ги бяха сломили краховете на империи, нито проблясващото мачете в ръцете на разбунтувани роби, нито пък войни, въстания, изгнание или конфискация. Зла съдба бе прекършвала вратовете им, ала не и вярата им. Не бяха се вайкали, а бяха се борили. На смъртния си одър бяха изнемощели, но не и сломени духом. Всички тези призрачни личности, чиято кръв течеше във вените й, я бяха наобиколили в осветената от луната стая. Тя не бе изненадана да ги види, тези предци, на които съдбата бе отредила тежък жребий и които го бяха превърнали в печеливш. Тара бе нейната съдба, нейното бойно поле и тя трябваше да победи.

Налегната от дрямка, тя се обърна на една страна и усети как съзнанието й бе обхванато от бавно пълзящ мрак. Наистина ли те стояха край нея и я насърчаваха безмълвно, или бяха част от съня й?

— Независимо дали сте тук или не — промърмори тя, — лека нощ… и благодаря.