Маргарет Мичъл
Отнесени от вихъра (23)

Глава XXIII

След като изпрати Приси, Скарлет уморено влезе в къщата и запали една лампа. Вътре бе душно и горещо, сякаш стените излъчваха поетия през деня зной. Вцепенението й бе попреминало вече и внезапно тя усети, че стомахът й е съвсем празен. Спомни си, че не е хапвала нищо от предишната вечер освен лъжичката каша, преглътната на закуска, и с лампата в ръка се отправи към кухнята. Огънят в печката бе угаснал, но жегата бе нетърпима. Намери половин изсъхнала царевична питка и като я загриза лакомо, огледа се за някаква друга храна. В тавата бе останала малко царевична каша и тя взе да лапа с голямата лъжица за готвене, без дори да я пресипе в чиния. Беше съвсем безсолна, но от глад нямаше търпение да търси солта. След като гребна няколко пъти, й стана непоносимо горещо и се върна в хола с лампата в една ръка и с къшея питка в другата.

Знаеше, че трябва да се качи на горния етаж и да седне край Мелани. Ако се случеше нещо лошо, Мелани нямаше да успее да я повика от немощ. Ала мисълта да се върне в стаята, където бе прекарала толкова дълги и кошмарни часове, бе непреодолимо отблъскваща. Дори Мелани да умираше, не би могла да се качи там. Не желаеше да вижда повече тази стая. Тя постави лампата на поличката до прозореца и излезе на верандата. Там въздухът бе по-прохладен, макар че нощта бе топла и безветрена. Седна на стълбите в кръга от бледа светлина на лампата и дояде сухата коричка.

След като похапна, силите й се възвърнаха донякъде, но заедно с тях дойде и страхът. Нейде далеч откъм пътя долиташе тътен, но какво предвещаваше той, бе неизвестно. Тя не можеше да различи нищо по-определено, а улавяше просто шум, който се усилваше и притихваше. Наклони се напред, наострила слух, тъй че скоро всички мускули я заболяха от напрежение. Повече от всичко друго копнееше да чуе чаткането на копита и да зърне самоувереното лице на Рет и присмеха срещу нейните страхове, блеснал в очите му. Рет щеше да ги отведе някъде далеч. Тя не знаеше къде. Беше й все едно.

Докато седеше и се вслушваше напрегнато, над дърветата се появи някакво бледо сияние. Това я озадачи. Тя го наблюдаваше и видя, че става все по-ярко. Тъмното небе порозовя, после стана червеникаво и внезапно над дърветата тя зърна гигантски пламък, лумнал към небето. Скочи като ужилена и сърцето й отново поде бясното си препускане.

Янките бяха дошли, нямаше съмнение, и сега опожаряваха града. Пламъците като че бяха някъде на изток от центъра. Те се издигаха нависоко пред ужасените й очи и обагряха в червено все по-голяма част от нощното небе. Сигурно цял квартал гореше. Подухна топъл ветрец и донесе мириса на изгоряло.

Тя изкачи тичешком стълбите до стаята си и се залепи на прозореца, за да вижда по-добре. Зловещото огнено зарево бе плъпнало по цялото небе, а над пламъците се стелеха гъсти кълба черен дим. Миризмата на пушек се усили. В главата й лудешки препускаха въпроси — колко време ще мине, преди пламъците да стигнат до Прасковената улица и да обхванат къщата им, кога ще се появят янките и ще се нахвърлят върху нея, къде да побегне, какво да стори? Ушите й пищяха кански, а главата й бе тъй замаяна от паника и объркани мисли, че тя се вкопчи в перваза за опора.

— Трябва да помисля — повтаряше си непрекъснато тя. — Трябва да помисля.

Но мислите й се изплъзваха, лутащи се из ума й като подплашени птици. Докато стоеше, стиснала перваза, оглушителен взрив тресна в ушите й, по-силен от всеки оръдеен залп, който бе чувала. Огромен пламък лизна небето. Последваха нови взривове. Земята се разтърси, а стъклата на прозореца се посипаха със звън около нея.

Оглушителните взривове следваха един след друг, земята трепереше и светът се превърна в един горящ и тътнещ ад. Снопове искри излитаха към небето, а после се спускаха бавно и лениво през кървавите облаци дим. Стори й се, че чува немощен вик от съседната стая, но не му обърна внимание. Сега не й беше до Мелани. Всичко бе изключено от съзнанието й освен страха, който пълзеше по вените й бързо като пламъците, които се виеха пред очите й. Тя беше малко дете, обезумяло от уплаха, и искаше да зарови глава в майчиния скут, за да не вижда ужасната картина пред себе си. Ако можеше да си е у дома! У дома, при майка си.

През потресаващите шумове тя чу друг един звук — на забързани крака, тичащи по стълбите, които прескачаха през две стъпала наведнъж; чу и вой, жален като на изгубено псе. Приси влетя в стаята, дотича до Скарлет и сграбчи ръката й силно, сякаш щеше да я откъсне.

— Янките!… — изкрещя Скарлет.

— Не, мис, туй са наште — викна Приси, като едва си поемаше дъх и още по-дълбоко забиваше нокти в ръката на Скарлет. — Те запалиха леярната и складовете за пушкала и храна. Божичко, мис, подпалиха цели седемдесет вагона с гюлета и барут. Олеле, ще пламнеме и ний, ще изгориме кат нищо!

Приси отново почна да вие пронизително и тъй силно впи нокти в Скарлет, че тя извика от болка и гневно отблъсна момичето.

Янките не бяха дошли! Все още имаше надежда да избягат. Тя се мъчеше да събере сили и да даде отпор на страха.

„Ако не се съвзема, ще почна да врещя като попарена котка“ — каза си тя и отблъскващата гледка, която представляваше ужасената Приси, сякаш й помогна да дойде на себе си. Тя я хвана за раменете и здраво я разтърси.

— Престани да цивриш и говори като хората. Янките още не са дошли, глупачке! Намери ли капитан Бътлър? Какво каза той? Ще дойде ли?

Приси млъкна, но зъбите й силно тракаха.

— Да, мис Скарлет, намерих го и още как. Беше в кръчмата, както ми рекохте. Там…

— Няма значение къде си го намерила. Ще дойде ли? Каза ли му да докара коня си?

— Той каза, че наште господа му зели коня и каретата, та да возят ранени.

— Милостиви Боже, ами сега?

— Ама той ще дойде…

— Какво ти каза?

Приси си бе поела дъх и донякъде се бе успокоила, но очите й все още бяха облещени.

— Направих сичко, както ми рекохте, господарке. Той беше в кръчмата. Аз застанах отвън на улицата, зех да го викам и тогаз той се показа. Щом дойде при мене, аз веднага почнах да му разправям квот ми заръчахте, ама точно в туй време войниците подпалиха един склад на същата улица и той рече: „Давай да бягаме“ — и ме повлече за ръката, та чак щом стигнахме Петте ъгъла, ми продума: „Казвай сега, ама бързо.“ Пък аз му викам, че вий сте заръчали да дойде скоро и да докара коня и каретата, щот мис Мели е добила дете и вий искате да я изкарате от града. Тогаз той ме попита: „Къде си представя, че може да иде?“, аз му викам, че не знам, ама трява да бягате, щот тука ще дойдат янките, и че искате той да е с вас. А пък той зе да се смее и рече, че му прибрали коня.

Сърцето на Скарлет замря при мисълта, че и тази последна надежда се сгромолясва. Защо бе такава глупачка и не бе предвидила, че отстъпващата армия, естествено, ще вземе всички коне и превозни средства, останали в града? За миг тя бе тъй вцепенена, че не чуваше какво говори Приси, но бързо се стегна, за да изслуша разказа й докрай.

— Тогаз той ми рече: „Кажи на мис Скарлет да не бере грижа. Ще открадна кон за нея, та макар да е последният, останал във войската.“ И още ми каза: „Не ми е първица да крада коне. Ще й доведа един, даже и да гърмят по мене.“ Засмя се пак и ми заръча да бягам у дома, пък аз тъкмо да тръгна и — тряаас! Кат се разчу един гръм, без малко не паднах по очи. Ама той ми каза, че туй нищо не било, само дет наште господа дигали във въздуха складовете с барут, та да не ги заварят янките и…

— Значи той ще дойде? И кон ще доведе, тъй ли?

— Тъй ми рече.

Скарлет изпусна дълбока въздишка на облекчение. Ако имаше най-малка възможност да се достави кон, Рет Бътлър не би я пропуснал. Съобразителен човек бе той, дума да няма. Тя щеше за всичко да му прости, ако съумееше да ги измъкне от тази каша. Да, с Рет тя не се боеше. Той щеше да ги закриля. Слава Богу, че го имаше него. При тази възможност за спасение Скарлет мигом стана делова.

— Събуди Уейд, облечи го и приготви дрехи за всички ни. Сложи ги в малкия куфар. И не казвай още на мис Мелани, че заминаваме. Увий бебето в няколко дебели хавлии и не забравяй да му сложиш дрешките в багажа.

Приси все още бе вкопчена в роклята й и в процепите на очите й се виждаше само бялото. Скарлет я разтърси и я бутна настрана.

— Бързай! — кресна й тя и Приси припна като заек.

Скарлет усещаше, че трябва да влезе при Мелани и да я успокои, защото тя навярно бе изплашена безумно от чудовищния грохот, който продължаваше да кънти, и от сиянието, осветило небето. Човек би помислил, че настъпва краят на света.

Ала все още не можеше да си наложи да влезе в стаята й. Изтича надолу по стълбите с намерение да опакова порцелановите сервизи на мис Пити и малкото сребърни прибори, които тя бе оставила при бягството си за Мейкън. Но когато стигна до трапезарията, ръцете й трепереха тъй силно, че изпусна три чинии и ги счупи. От време на време изтичваше на верандата да се ослуша и пак се връщаше в трапезарията, където изтърва сребърните прибори и те се посипаха с трясък на пода. Изпускаше всичко, което вземеше в ръце. В бързината се подхлъзна на килимчето и падна лошо, но веднага скочи, без дори да усети болката. Чуваше как Приси препуска като кон на горния етаж и се вбесяваше, защото и тя самата препускаше тъй безцелно.

Излезе на верандата, сигурно за десети път, и не можа да се върне към безсмисленото си занимание в трапезарията. Отпусна се и седна. Как да опакова в този момент? Не можеше да върши нищо и й оставаше само да седи с разтуптяно сърце и да чака Рет. Като че бяха минали часове, а той все не идваше. Най-после по улицата се зачу жалното скърцане на несмазани колела и бавно, неуверено чаткане на копита. Защо не побърза? Защо не подкара коня в тръс?

Звуците станаха по-отчетливи и Скарлет скочи и извика Рет по име. Тогава зърна неясния му силует, когато слизаше от капрата на една малка каруца, чу градинската врата да се отваря и го видя да идва насреща й. Лампата го осветяваше в цял ръст. Облечен бе контешки, сякаш отиваше на бал, в отлично скроен бял костюм, със сива бродирана жилетка от плътна коприна и нагръдник с бастички. Широкополата му панамена шапка бе дръзко накривена на една страна, а в колана на панталоните му бяха затъкнати два дуелни пистолета с дълги цеви и с инкрустации от слонова кост на дръжките. Джобовете на сакото му бяха издути от патрони.

Той се движеше по алеята с гъвкавата походка на дивак, а главата си държеше изправена с гордата грация на езически принц. Опасностите, поднесени от настъпилата нощ, които бяха хвърлили Скарлет в паническа тревога, на него бяха подействали възбудително. По мургавото му лице се четеше добре овладяна, но пламенна решимост и безпощадност, която би я уплашила, ако бе дотам проницателна, че да я почувства.

Черните му очи проблясваха, като че цялата тази история го забавляваше, като че оглушителният грохот и зловещото зарево можеха да сплашат само децата. Когато той тръгна да се качва по стълбите, тя политна към него с пребледняло лице и горящи зелени очи.

— Добър ден — поздрави Рет с провлечения си глас и галантно свали шапката си пред нея. — Чудесно временце, нали? Чувам, че сте замислили някакво пътешествие.

— Ако не престанете с шегите си, няма да ви проговоря вече — обади се тя с треперещ глас.

— Хайде де, да не би да сте уплашена? — престорено се зачуди той и се усмихна тъй, че моментално й се дощя да го блъсне назад по стръмните стълби.

— Да, уплашена съм. Уплашена съм до смърт и ако вие имахте капка разум, също щяхте да сте уплашен. Ала сега нямаме време за приказки. Трябва да се махаме оттук.

— На вашите услуги, мадам. Само че къде точно сте си наумили да заминете? Дойдох чак дотук, защото съм любопитен да знам къде смятате да вървите. Не можете да тръгнете на север, на изток, на юг, нито на запад. Янките са ни заобиколили отвсякъде. Има само един път, водещ извън града, който още не са завзели, ала по него се изтегля армията. А и той няма да остане открит за дълго. Кавалерията на генерал Стив Лий води ариергардни боеве при Ръф енд Реди, за да даде възможност на армията да отстъпи. Ако последвате войската по Макдъновския път, ще ви вземат коня, а това ще бъде жалко, защото, макар да не е кой знае какво, доста труд хвърлих, додето го задигна. Кажете сега, накъде смятате да вървите?

Докато той говореше, Скарлет стоеше, цяла обхваната от нервни тръпки, и почти не чуваше думите му. Но при въпроса му внезапно разбра къде ще отиде, разбра, че през целия кошмарен ден го е знаела много добре — на единственото възможно място.

— Отивам си у дома — отвърна тя.

— У дома ли? Искате да кажете в Тара?

— Да, да! В Тара! О, Рет, трябва да бързаме!

Той я изгледа така, сякаш се съмняваше дали е с всичкия си.

— Тара? Милостиви Боже, Скарлет! Знаете ли, че при Джоунсбъро се биха през целия ден? Сраженията се водиха на протежение от петнайсет километра отвъд Ръф енд Реди, та дори и по улиците на Джоунсбъро! Янките може би вече са нахълтали в Тара, завзели са целия окръг! Никой не знае точното им местоположение, ала е известно, че се намират именно в този район. Не можете да си идете у дома! Как ще минете през армията на янките?

— Ще си ида у дома! — извика тя. — Ще си ида! Ще си ида!

— Вие сте една малка глупачка! — внезапно гласът му стана груб и настоятелен. — Не можете да тръгнете в тази посока. Дори да не попаднете на янките, горите са пълни с дезертьори от двете армии. Доста от нашите части все още отстъпват от Джоунсбъро. Ще ви вземат коня без много церемонии, както биха сторили и янките. Единствената ви възможност е да последвате войниците по Макдъновския път и да се молите на Бога да не ви забележат в тъмното. Но към Тара не можете да тръгнете. Дори ако успеете да стигнете дотам, вероятно ще заварите имението опожарено. Няма да ви пусна да си идете вкъщи. Това е безумие.

— Ще си ида! — гласът й пресекна и се изви в писък. — Ще си ида! Не можете да ме спрете! Ще си ида у дома! Искам при мама! Ще ви убия, ако ми попречите! Ще се прибера у нас!

Продължителното нечовешко напрежение я бе повалило най-после и по страните й се лееха сълзи на уплаха и истерия. Тя заудря по гърдите му с юмручета и отново закрещя:

— Ще си ида! Ще си ида! Ако трябва, ще вървя пеш, но пак ще си ида!

Внезапно тя се озова в прегръдките му, прилепила мократа си буза до колосания му нагръдник и опря укротените си юмруци на гърдите му. Ръцете му галеха нежно и успокояващо разбърканите й коси, а гласът му също бе нежен. Бе толкова нежен и кротък, че тя не можеше да го свърже с Рет Бътлър при отсъствието на подигравателните нотки. Сякаш бе в обятията на някакъв безкрайно мил и силен непознат, от когото лъхаше на бренди, тютюн и коне, а тези миризми й действаха успокояващо, защото й напомняха за Джералд.

— Хайде, хайде, мила — утешаваше я той. — Не бива да плачете. Ще си идете вкъщи, моето храбро момиченце. Не плачете. Ще си идете. Не плачете.

Тя усети някакъв лек допир до косата си и през обърканото й съзнание мина смътната мисъл, че това може би са устните му. Копнееше да остане завинаги в прегръдката му — тъй нежна и утешителна бе тя. В тези силни ръце не можеше да й се случи нищо лошо.

Рет бръкна в джоба си, извади носна кърпа и й избърса очите.

— Издухайте си нослето сега като добро момиче — нареди той с лека усмивка — и ми кажете какво се иска от мене. Трябва да действаме бързо.

Все още трепереща, тя послушно си издуха носа, но не можеше да събере мислите си и да му отговори. Като видя трепкащите й устни и безпомощния и поглед, обърнат към него, той взе инициативата в ръцете си.

— Мисис Уилкс вече има бебе, нали? Опасно е да я местим. Тя не може да пропътува четирийсет километра в тая разнебитена каруца. По-добре да я оставим у мисис Мийд.

— Мийдови не са си у дома. Не мога да я оставя.

— Добре тогава. Качваме я в каруцата. Къде е онова глуповато хлапе?

— Стяга куфара горе.

— Куфар ли? В тая бричка не можете да качите куфар. Тя едва ще побере вас, а колелетата само дето не са паднали. Повикайте я и й заръчайте да намери най-малкия пухен дюшек в къщата и да го сложи в каруцата.

Ала Скарлет все още не можеше да помръдне. Той стисна здраво ръката й и сякаш част от бликащата му жизненост се вля в нейното тяло. Защо и тя не можеше бъде хладнокръвна и безгрижна като него? Той я изтласка към антрето, но тя продължаваше да го гледа безпомощно. Устните му се присвиха насмешливо.

— Това ли е смелата млада жена, която ме уверяваше, че още не се е родил мъжът, дето ще я уплаши?

Внезапно той се разсмя силно и пусна ръката й. Поразена, тя се втренчи с омраза в него.

— Аз не съм уплашена.

— Ами, не сте! Още малко и ще паднете в несвяст, а аз не нося амоняк у себе си.

Тя само безсилно тропна с крак, защото не можеше да измисли никакъв отговор, и без да каже и дума, грабна лампата и тръгна нагоре по стълбите. Той я следваше и тя го чуваше как се подсмива на себе си. Този звук я накара да изправи гордо стойка. Влезе в детската стая при Уейд и го завари в ръцете на Приси — хълцаше, почти голичък. Приси тихичко скимтеше. Пухеният дюшек на леглото на Уейд беше малък и тя нареди на момичето да го свали по стълбите и да го постави в каруцата. Приси пусна детето и се захвана да изпълнява заповедта й. Уейд я последва по стълбите, тъй заинтересуван от онова, което ставаше около него, че дори спря да хълца.

— Елате — каза Скарлет, като се насочи към вратата на Мелани, и Рет тръгна след нея с шапка в ръка.

Мелани лежеше тихо и неподвижно, завита с чаршаф до брадичката. Лицето й бе смъртнобледо, а очите й, хлътнали и оградени с тъмни кръгове, бяха ведри и спокойни. Тя не показа никаква изненада, като видя Рет в стаята си, а го прие за нещо съвсем нормално. Направи безсилен опит да се усмихне, но усмивката й угасна, преди още да успее да раздвижи устните си.

— Заминаваме у дома, в Тара — припряно й обясни Скарлет. — Янките идват. Рет ще ни закара. Нямаме друг изход, Мели.

Мелани се помъчи да кимне немощно и посочи бебето с очи. Скарлет пое малкото телце и бързо го уви в дебела хавлия. Рет пристъпи към леглото.

— Ще се старая да бъда внимателен, за да не ви боли — каза той тихо, като подпъхна чаршафа под гърба й. — Опитайте се да ме хванете през врата.

Мелани понечи да вдигне ръце, но веднага ги отпусна безсилно. Той се наведе и подхвана с едната си ръка раменете й, а другата мушна под коленете й и предпазливо я повдигна. Тя не нададе вик, но Скарлет я видя как прехапа силно устни и пребледня още повече. Скарлет вдигна високо лампата, за да освети пътя на Рет, и се насочи към вратата, когато Мелани се помъчи да извърне глава към стената.

— Какво има? — попита тихо Рет.

— Моля ви — пошепна Мелани и се опита да посочи. — Чарлс…

Рет я погледна, уверен, че не е на себе си и че бълнува, ала Скарлет я разбра и пламна от гняв. Тя знаеше, че Мелани иска фотографията на Чарлс, която седеше на стената под сабята и пистолета му.

— Моля ви — пошепна отново Мелани, — сабята.

— Ооо, добре, добре — отвърна Скарлет и след като посвети на Рет да слезе по стълбите с крехкия си товар, се върна обратно и откачи сабята и колана с пистолета. Щеше да й бъде ужасно неудобно да ги носи заедно с бебето и лампата. Но от Мелани точно това можеше да се очаква. Не се тревожеше, че едва е жива и че янките са по петите им, а се бе загрижила за вещите на Чарлс.

Докато сваляше фотографията, погледът й се спря на лицето на Чарлс. Големите му кафяви очи срещнаха нейните и тя се загледа с любопитство в снимката. Този човек някога беше неин съпруг, лежал бе до нея няколко нощи и я бе дарил с дете, което имаше същите кротки кафяви очи. А тя почти не си го спомняше.

Бебето в ръцете й размаха малките си юмручета и промърка тъничко. Тя го погледна и за пръв път осъзна, че това дете бе на Ашли. И тогава пожела с всичките сили, които й бяха останали, то да е нейно — нейно и на Ашли.

Приси се качи с тропот по стълбите и Скарлет й подаде пеленачето. Слязоха бързо, а лампата хвърляше чудновати сенки по стените. В хола Скарлет видя една шапка, припряно я сложи на главата си и завърза панделките под брадичката си. Това бе траурната шапка на Мелани и не прилягаше на главата й, ала Скарлет не помнеше къде е оставила своята шапка.

Тя излезе от къщата и се спусна по предните стълби с лампата в ръка, като се стараеше сабята да не се удря в краката й. Мелани лежеше изпружена в задната част на каруцата, а край нея бяха Уейд и увитото в хавлия бебе. Приси се покачи и взе бебето на ръце.

Колата бе много малка, а страничните й дъски — съвсем ниски. Колелетата бяха силно наклонени навътре, сякаш щяха да се откачат при първото си завъртване. Още щом зърна коня, сърцето й замря. Бе дребно измъчено животно, а главата му бе унило сведена почти до земята. Гърбът му бе покрит с рани и протрит от сбруята, той дишаше тежко като болно добиче.

— Не го бива много кончето, нали? — ухили се Рет. — Изглежда тъй, сякаш скоро ще почне да бере душа. Но нищо по-добро не можах да намеря. Някой ден ще ви разправя, с известни преувеличения, разбира се, как го измъкнах и как едва не ме застреляха заради това. Знайте, Скарлет, че само моята привързаност към вас бе в състояние да ме накара да стана конекрадец сега, когато кариерата ми е във възход. И то конекрадец на такава кранта. Нека ви помогна да се качите.

Той пое лампата от нея и я сложи на земята. Капрата представляваше само една дъска, поставена напряко на колата. Рет подхвана здраво Скарлет и я сложи да седне. Докато прибираше широките си поли, тя си помисли колко прекрасно е да си мъж, и то силен като Рет. С Рет до себе си тя не се боеше от нищо — нито от пожара, нито от грохота, нито от янките.

Той седна до нея и взе поводите.

— Ах, почакайте! — възкликна тя. — Забравих да заключа входната врата.

Той избухна в бурен смях и плесна коня с поводите.

— На какво се смеете?

— На вас, задето искате да спрете янките, като заключите вратата — отвърна той, а конят пое по пътя бавно и неохотно. Лампата, оставена на тротоара, продължаваше да гори, а мъничкият кръг жълта светлина около нея все повече се смаляваше, додето се отдалечаваха от къщата.

 

 

Рет подкара мудния кон на запад от Прасковената улица и разнебитената каруца заподскача тъй силно по изровената земя, че от гърдите на Мелани неволно се изтръгна стон, който тя веднага сподави. Над главите им се сплитаха тъмните клони на дърветата, а от двете страни се мяркаха неясните силуети на къщите и бяло боядисаните стълбове на оградите просветваха като надгробни камъни. Тясната уличка тънеше в непрогледен мрак, ала на моменти през гъстия листак проникваха слаби отблясъци от страшното огнено сияние, а пред тях като обезумели призраци се мятаха странни сенки. Миризмата на пушек долиташе все по-силна, а горещият вятър довяваше глъч откъм центъра на града — викове, глухо громолене на тежки армейски фургони и равномерен тропот на маршируващи крака. Точно когато Рет подръпна поводите от едната страна, за да накара коня да завие, нов оглушителен взрив раздра въздуха и в небето на запад блъвнаха чудовищни стълбове пламъци и дим.

— Това сигурно беше последният влак с муниции — спокойно съобщи Рет. — Защо не ги откараха още сутринта тия глупаци! Време имаше достатъчно. Сега стана лошо за нас. Смятах, че като заобиколим центъра, ще можем да избегнем пожара и пияната тълпа на улица „Дикейтър“, за да стигнем безпрепятствено до югозападната част на града. Налага се да пресечем улица „Мариета“, а този взрив беше някъде там, ако не се лъжа.

— Трябва ли непременно да минем през огъня? — потрепера Скарлет.

— Не, ако побързаме — отвърна Рет, скочи от каруцата и изчезна в един от тъмните дворове. Когато се появи, носеше тънка пръчка и взе безмилостно да шиба коня с нея. Животното препусна в тромав тръс, като пръхтеше неравно и мъчително, каруцата политна рязко напред и всички заподскачаха като пуканки в тиган. Бебето изплака, Приси и Уейд почнаха да викат от болка при ударите в страничните дъски, само от Мелани не идваше ни звук, ни стон.

Когато наближиха улица „Мариета“ дърветата се разредиха; високите пламъци, издигащи се над къщите, озаряваха квартала с ярка светлина, а грамадните чудновати сенки се извиваха и се мятаха като платна на потъващ кораб, раздрани при буря.

Зъбите на Скарлет загракаха, но обхваналият я ужас беше тъй силен, че тя дори не можеше да го осъзнае. Беше й студено и зъзнеше, макар че пламъците напичаха лицата им. Това беше самият пъкъл — тя бе в него и ако можеше да овладее неудържимото треперене на коленете си, щеше да хукне с писъци назад по тъмния път, за да потърси закрила в дома на леля Питипат. Притисна се до Рет, хвана се заръката му с треперещи пръсти и безмълвно вдигна поглед към него, за да потърси утеха и кураж. В сатанински зловещото алено сияние, което ги обливаше, тъмният му профил се открояваше отчетливо като глава, изсечена върху антична монета — красив, жесток и някак пагубен. Щом го докосна, той се извърна към нея, а блясъкът на очите му беше също тъй плашещ, както пламъците на пожара. В погледа му светеше и оживеност и презрение, като че всичко това му доставяше огромна наслада, и той сякаш се радваше, че наближават пъкъла.

— Дръжте това — каза той и посегна към един от дългоцевите пистолети, пъхнати в колана му. — Ако някой, бил той бял или черен, ни приближи откъм вашата страна и рече да посегне към коня, застреляйте го веднага, а въпросите оставете за после. Но за Бога, внимавайте да не уцелите бедната кранта.

— Аз… аз си имам пистолет — прошепна тя и стисна оръжието в скута си, напълно сигурна, че ако се намери лице в лице срещу смъртта, от уплаха не би могла да дръпне спусъка.

— Така ли? Откъде го имате?

— На Чарлс е.

— На Чарлс ли?

— Да, на Чарлс, съпруга ми.

— Скъпа моя, наистина ли някога сте имали съпруг? — полугласно подхвърли той и тихо се засмя.

Ах, защо не престанеше най-после с шегите си! Да беше побързал по-добре!

— Откъде, мислите, се е взел синът ми? — ядно възкликна тя.

— О, за такова нещо съпругът съвсем не е задължителен…

— Млъкнете, за Бога, и карайте по-бързо.

Ала в този момент, почти пред улица „Мариета“, в сянката на един склад, незасегнат още от пламъците, той рязко спря колата.

— По-бързо! — това беше единствената мисъл в главата й. — По-бързо! По-бързо!

— Войници — кратко поясни той.

Отрядът се движеше по улица „Мариета“ измежду горящите сгради с нестройна и уморена крачка. Вървяха със сведени глави, с небрежно метнати през рамо оръжия, прекалено изтощени, за да бързат, прекалено съсипани, за да обръщат внимание на падащите отвсякъде греди и стелещия се дим. Всички бяха окъсани, тъй окъсани, че не личеше никаква разлика между войници и офицери, само тук-там се мяркаше някое смачкано кепе с полуизтритите инициали на конфедератската армия. Мнозина бяха боси, а главите и ръцете на някои бяха превързани с мръсни бинтове. Отминаваха, без да се оглеждат и без да разговарят помежду си, тъй мълчаливи, че ако не беше тропотът на краката им, човек би могъл да ги вземе за привидения.

— Погледнете ги добре — чу Скарлет ироничния глас на Рет. — След време ще разправяте на внуците си, че сте видели отстъпващия ариергард на славната кауза.

Внезапно тя изпита към него омраза, тъй силна, че заглуши дори страха й, който сега изглеждаше дребнав и нищожен. Даваше си сметка, че безопасността им, нейната и на останалите в каруцата, зависи изцяло от Рет, но въпреки това го ненавиждаше, задето се бе подиграл на окъсаните нещастници! Помисли си за мъртвия Чарлс, за Ашли, също може би мъртъв, за всички весели и храбри младежи, които гниеха в плитките си гробове, и забрави, че и тя някога ги бе считала за глупци. Не можа да отрони нито дума, ала в яростния поглед, насочен към него, гореше ненавист и негодувание.

Сред последните минаващи войници една дребна фигурка от крайната редица, с пушка, влачеща се по земята, се олюля, спря се и се загледа след другарите си. Мръсното му уморено лице бе съвършено безизразно, като на лунатик. На ръст едва ли бе по-висок от Скарлет, пушката му бе голяма почти колкото него самия, а почернялото му от сажди лице бе голобрадо. В обърканото съзнание на Скарлет се мярна, че сигурно не е по-възрастен от шестнайсет години — вероятно член на градската охрана или просто избягал от къщи ученик.

Докато го наблюдаваше, коленете на момчето се подгънаха и то бавно се свлече в прахта. Без да отронят дума, от последната редица се отделиха двама мъже и се върнаха при него. Единият, висок и слаб, с черна, дълга до пояса брада, мълчаливо подаде своята пушка и тази на момчето на другия войник. След това се наведе и с ловкостта на фокусник метна момчето на раменете си. Пое бавно след отстъпващата колона, с приведени под тежестта рамене, а момчето отпаднало се бореше и крещеше като разсърдено дете:

— Пусни ме, дявол да те вземе! Пусни ме, мога да ходя и сам!

Брадатият не изрече нито дума в отговор, а продължи да върви бавно, додето скоро се скри зад завоя.

Рет седеше загледан след тях — неподвижен, отпуснал поводите, с необичайно мрачен израз на мургавото си лице. Наблизо изпращяха падащи греди и Скарлет видя как един тънък пламък близна покрива на склада, в чиято сянка се бяха прислонили. Парещ пушек влезе в ноздрите й, а Уейд и Приси се закашляха. Бебето едва чуто издаваше звуци, подобни на кихане.

— За Бога, Рет! Полудяхте ли? Тръгвайте! По-бързо!

Рет не отговори, а само шибна жестоко коня с пръчката, тъй че бедното животно подскочи и се втурна напред с всичката сила, която имаше у себе си. С тръскане и клатушкане колата прекоси улица „Мариета“. Късата и тясна уличка пред тях, водеща до железопътната линия, представляваше огнен тунел с пламтящите от двете страни сгради и те се впуснаха в него. Сияние, по-ярко от блясъка на десет слънца, ослепи очите им, опърли ги изгаряща топлина, а ушите им пищяха болезнено от бумтежа, пукота и трясъка, раздаващ се от всички страни. Като че цяла вечност минаваха през бушуващата огнена стихия, ала внезапно отново се озоваха в полумрак.

Додето каруцата профучаваше по улицата и се разтрисаше по прелеза, Рет непрекъснато, сякаш несъзнателно, шибаше коня с пръчката. Лицето му беше вкаменено и безизразно, като че бе забравил къде се намира. Широките му рамене бяха приведени напред, челюстите здраво стиснати и очевидно в главата му се въртяха невесели мисли. От горещината на пожара по челото и скулите му течеше пот, но той не я изтриваше.

Свърнаха в една странична улица, после в друга, после пак завиха, докато Скарлет съвсем се обърка, а бумтящите пламъци останаха далеч зад гърба им. Рет все още не продумваше, само механично замахваше с камшика. Червеното зарево избледняваше, а пътят стана тъй тъмен и страшен, че Скарлет на драго сърце би посрещнала всяка дума на спътника си, пък била тя обидна или язвителна. Но той мълчеше.

Все пак самото му присъствие бе утешително и тя благодареше на Бога за него. Добре, че до себе си имаше мъж, до когото можеше да се сгуши, да почувства твърдите мускули на ръката му и да знае, че той стои между нея и неизвестните ужаси, които я заплашваха, нищо че дори не я поглеждаше, а седеше взрян в тъмнината.

— О, Рет! — прошепна тя и обгърна здраво ръката му. — Какво щяхме да правим без вас? Колко се радвам, че не сте в армията!

Той извърна към нея поглед, който я накара да пусне ръката му и да се отдръпне. В очите му нямаше присмех. Бяха открити и изпълнени с гняв и някакъв смут. Сетне само присви устни и обърна глава на другата страна. Дълго време пътуваха в мълчание, нарушавано само от слабите проплаквания на бебето и подсмърчането на Приси. Скарлет най-после не изтърпя, обърна се и злобно ощипа негърчето, което изписка от болка, но тутакси млъкна уплашено.

Рет отново насочи коня надясно и след малко излязоха на по-широк и равен път. Неясните силуети на къщата останаха назад и сега от двете им страни се издигаше стена от дървета.

— Вече излязохме от града — кратко съобщи Рет. — Намираме се на пътя за Ръф енд Реди.

— Бързайте! Недейте да спирате!

— Нека животното си отдъхне малко. — После се извърна към нея и я попита: — Скарлет, все още ли сте решена на тази лудост?

— На коя?

— Все още ли държите да стигнете до Тара? Това е самоубийство. Между вас и дома ви са кавалерията на Стив Лий и армията на янките.

Господи! Дали след целия ужасен ден сега той нямаше да й откаже да я заведе вкъщи?

— О, да, да! Моля ви, Рет, нека побързаме. Конят не е толкова уморен.

— Минутка само. По този път не можете да пътувате за Джоунсбъро. Той следва плътно железопътната линия, а край нея цял ден се водиха боеве южно от Ръф енд Реди. Не знаете ли някакъв друг страничен път или пътека за езда, които да водят до Джоунсбъро?

— Ах, да, разбира се — възкликна Скарлет с облекчение. — Малко преди Ръф енд Реди знам едно коларско пътче, което се отделя от пътя за Джоунсбъро и криволичи из пущинаци. Често сме минава ли по него с татко. Излиза точно при плантацията на Макинтош, а оттам до Тара е само километър и половина.

— Добре. Може би ще успеете да минете край Ръф енд Реди. Днес следобед по ония места е била кавалерията на генерал Стив Лий и е прикривала отстъплението. Да се надяваме, че янките още не са стигнали дотам. Може и да се промъкнете, стига хората на Лий да не ви задигнат коня.

— Аз? Аз да се промъкна?

— Да, вие — гласът му бе груб.

— Но, Рет… вие… няма ли да ни отведете сам?

— Не, тук ви оставям.

Обезумяла от страх, тя се огледа, извърна глава към страшното огнено небе зад гърба им, към мрачните дървета, притискащи ги отстрани като стени на тъмница, към уплашените фигури в дъното на колата и накрая към него. Полудял ли беше? Счу ли й се, или Рет наистина го каза?

Сега той бе широко усмихнат. В сумрака тя виждаше как проблясват зъбите му и как в очите му играят познатите подигравателни пламъчета.

— Изоставяте ни? Къде… къде отивате?

— Мило мое момиче, аз заминавам с армията.

Тя въздъхна облекчено и същевременно изпита силно раздразнение. Защо му бе хрумнало да се шегува в най-неподходящия момент? Рет в армията! След всичко, казано по адрес на наивните глупци, които се бяха втурнали презглава към смъртта си, увлечени от ударите на барабаните и смелите речи на ораторите, за да могат по-умните да натъпчат кесиите си!

— Готова съм да ви удуша, задето ме изплашихте тъй! Да вървим сега.

— Скъпа, аз съвсем не се шегувам. Трябва да ви призная, Скарлет, че много ме огорчавате, като приемате така героичната ми жертвоготовност. Къде е патриотизмът ви, любовта ви към нашето славно дело? Сега е мигът да прошепнете, че очаквате да ме посрещнете покрит с лаври или мъртъв, но не и победен. Хайде, говорете бързо, защото ми трябва време да произнеса една прочувствена реч, преди да тръгна на война.

Провлеченият му глас режеше слуха й. Тя чувстваше, че той се надсмива не само над нея, но и над себе си. Що за глупости приказваше изобщо? Патриотизъм, лаври, прочувствени речи? Невъзможно бе да говори сериозно. Как можеше тъй безгрижно да й заяви, че я изоставя сред непрогледната тъмнина с една умираща жена, с новородено бебе, с тази малоумна негърка и с изплашеното до смърт дете, за да ги прекара сама през огромното бойно поле, сред дезертьори, янки, престрелки и Бог знае още какви опасности?

Веднъж, когато бе шестгодишна, падна от едно дърво право по корем. Още си спомняше болезнения ужас, който бе изпитала, преди отново да успее да си поеме дъх. Сега, загледана в Рет, отново се почувства както тогава — останала без дъх, вцепенена и прималяла.

— Рет, вие се шегувате!

Тя се вкопчи в рамото му и усети как бликналите й сълзи на уплаха опариха китката й. Той пое ръката й и галантно я целуна.

— Себична докрай, нали така, скъпа? Грижите се само за собствената си скъпоценна кожа и пет пари не давате за славната ни Конфедерация. Помислете си само как ще вдъхнови войските ни моята поява в съдбовния миг.

В гальовния му глас се прокрадваше злобна ирония.

— О, Рет — проплака тя. — Вие не можете да постъпите тъй с мене! Защо ме изоставяте?

— Защо ли? — той се засмя развеселен. — Може би заради онази предателска сантименталност, притаена у всеки от нас южняците. Може би… може би защото ме е срам донякъде. Кой знае?

— Донякъде ли? Та вие трябва да потънете от срам, задето ни оставяте съвсем сами и беззащитни…

— Скъпа Скарлет! Вие не сте беззащитна. Вашият егоизъм и решителност са най-добрата ви закрила. Господ да пази янките, ако им се случи да ви излязат насреща.

Той рязко скочи от капрата и додето тя го наблюдаваше, закована на място от смайване, заобиколи откъм нейната страна.

— Слизайте! — заповяда й той.

Втренчена в него, тя не мърдаше. Тогава той се пресегна безцеремонно, хвана я под мишниците и я свали на земята. После я завлече няколко крачки настрана. Прахта и камъчетата, влезли в пантофките й, нараняваха нозете й. Отвсякъде я обгръщаше неподвижен и горещ мрак като в сън.

— Не ви моля нито за разбиране, нито за прошка. Пукната пара не давам за мнението ви, защото и сам не мога да се разбера и да си простя тази глупост. Яд ме е на себе си, задето още не съм надживял докрай своята донкихотовщина. Ала нашият мил, роден Юг сега има нужда от всеки човек. Нали тъй каза смелият ни губернатор Браун? Както и да е, няма значение. Отивам да се бия.

Внезапно той се разсмя звънко и открито и събуди ехото в тъмната, притихнала гора.

— „… че ако в бой свиреп не бих изложил за честта гърди, как бих обичал теб?“^[1]. Тези слова идват тъкмо на място, а? Във всеки случай са по-подходящи от всичко, което бих измислил сам в този момент. Защото аз наистина ви обичам, Скарлет, въпреки това, което ви казах на верандата преди месец.

Провлеченият му глас бе мек и гальовен и силните му топли длани обхванаха голите й ръце.

— Обичам ви, Скарлет, защото много си приличаме — една чудесна двойка продажни и себични негодници. Никой от нас не го е грижа дали ще пропадне светът, додето сами се чувстваме добре и в безопасност.

Гласът му продължаваше да звучи в мрака и тя чуваше отделни думи, ала за нея те нямаха никакъв смисъл. Умът й безсилно се мъчеше да схване жестоката истина, че той я изоставя, когато насреща са янките. „Изоставя ме! Сама! Самичка!“ — повтаряше си тя. Ала тази мисъл не събуждаше никакви чувства.

Тогава ръцете му обгърнаха кръста и раменете й, силното му мускулесто тяло се притисна към нея и тя усети как твърдите копчета на сакото му се впиват в гърдите й. Заля я вълната на някакво топло чувство, което най-напред я уплаши и обърка, а после мина като вихър през съзнанието й, и в миг тя забрави къде се намира и какво става наоколо. Усети се омекнала като парцалена кукла, слаба, безпомощна, отпусната блажено в обятията му.

— Не искате ли да промените решението си за предложението, което ви направих онзи път? Нищо друго не изостря желанията тъй, както опасността и близката смърт. Проявете патриотизъм, Скарлет. Помислете за сладостните спомени, с които бихте могли да дарите един войник, тръгнал да срещне гибелта си.

Той вече я целуваше и мустаците му леко я гъделичкаха; целуваше я с жарки устни, бавно и продължително, сякаш имаха цялата нощ пред себе си. Чарлс никога не бе я целувал тъй. От целувките на Тарлтъновите и Калвъртовите младежи никога не бе усещала тези сладки тръпки, ту ледени, ту горещи. Тялото й се наклони назад под натиска му, а устните му галеха шията й и се плъзгаха надолу към брошката на гърдите, която закопчаваше корсажа й.

— Сладка моя — шепнеше той. — Любима.

В този миг откъм фургона, мержелеещ се в тъмнината, се раздаде треперещото гласче на Уейд:

— Мамо! Страх ме е!

Замъгленото й съзнание мигновено се отрезви и тя си спомни всичко, което бе забравила в тези няколко мига — че бе уплашена, че Рет я изоставяше, изоставяше я, този проклет негодник. На всичко отгоре имаше безочието да я обижда с низките си предложения. Изпълнилите я ярост и омраза й вляха сили и с едно рязко движение Скарлет се изтръгна от прегръдката му.

— Ах, вие, долно нищожество — изкрещя му тя и трескаво се разрови в ума си за по-жестоки обиди, дето да хвърли в лицето му, обиди, които бе чувала от Джералд по адрес на Линкълн, на Макинтошови и на заинатените мулета, но не се сещаше за нито една. — Вие, презряно, отвратително, страхливо, мръсно същество! И тъй като не можеше да измисли нищо по-унизително, замахна с все сила и го зашлеви през устата.

Той отстъпи назад и вдигна ръка към лицето си.

От устните му се откъсна само сподавено възклицание и един миг те стояха безмълвни в мрака един срещу друг. Скарлет чуваше тежкото му дишане и своя собствен хриплив дъх, сякаш бе запъхтяна от тичане.

— Прави бяха хората! Всички бяха прави! Вие не сте джентълмен!

— Миличка — отвърна той, — това е твърде слабо казано.

Тя знаеше, че той отново й се надсмива, и при тази мисъл кръвта нахлу в главата й.

— Вървете! Махайте се! Защо се бавите още? Не искам да ви видя вече. Дано някое гюле ви размаже. Дано хвръкнете във въздуха на хиляди парченца. Дано…

— Спестете си останалото. Схванах основната идея. Когато наистина падна в жертва пред олтара на родината, надявам се гузната съвест да ви загризе.

Той се засмя, извърна се и тръгна към колата. Видя го застанал до нея и чу гласа му, съвсем променен — ласкав и почтителен, както винаги когато говореше с Мелани.

— Мисис Уилкс?

От каруцата се раздаде изплашеният глас на Приси.

— Божичко, капитан Бътлър! Знаете ли откога мис Мели е в несвяст?

— Но е жива, нали? Диша ли?

— Да, сър, диша още.

— Е, може би тя е най-добре от всички ни. Ако бе останала в съзнание, съмнявам се дали щеше да оживее от болките. Грижи се добре за нея, Приси. Ето ти една монета. Помъчи се, ако можеш, да не се правиш на по-глупава, отколкото си в действителност.

— Да, сър. Благодаря, сър.

— Сбогом, Скарлет.

Знаеше, че той се е обърнал с лице към нея, и не проговори. Омразата я задушаваше и тя стоеше онемяла. Дребните камъчета по пътя захрущяха под краката му. За миг зърна широкоплещестата му фигура в мрака. После изведнъж той изчезна. Известно време чуваше стъпките му, но скоро и те заглъхнаха. Скарлет се върна бавно при каруцата с премалели нозе.

Защо си бе отишъл, защо й бе обърнал гръб в тъмнината и бе заминал да се бие за една изгубена вече кауза, в един свят, където царяха хаос и безумие? Защо бе тръгнал той, Рет, който обичаше удоволствията, жените, виното, вкусната храна и меката постеля, който проявяваше такъв вкус към лукса — към красивите платове и скъпите кожи, който презираше Юга и глупците, дето се сражаваха за него? Той бе поел с излъскани ботуши по тежък път, където, същи кръвожадни зверове, на всяка крачка дебнеха гладът, раните, изтощението и страданието. А на края на този път чакаше смъртта. Той не бе длъжен да отиде. Живееше си добре в безопасност, сред охолство и удобства. И все пак бе тръгнал и я бе оставил сама в черната непрогледна нощ, срещу войските на янките, преграждащи пътя й до дома.

Сега си спомни всички обидни имена, с които бе искала да го нарече, но беше вече късно. Тя опря глава на сведената шия на коня и заплака.