Маргарет Мичъл
Отнесени от вихъра (22)

Глава XXII

В живота й никога повече нямаше да има толкова дълъг следобед. Нито толкова горещ. Или пък тъй гъмжащ с лениви и нахални мухи. Те се виеха на рояци над Мелани, въпреки че Скарлет непрестанно размахваше ветрилото. Раменете й бяха изтръпнали от продължителното веене с широкия палмов лист, ала всичките й усилия сякаш отиваха напразно. Щом ги отпъдеше от плувналото в пот лице на Мелани, те нападаха овлажнелите й крака и я караха да подритва безсилно и да проплаква:

— Моля те! Изгони ги от краката ми!

Стаята тънеше в полумрак, защото Скарлет бе дръпнала капаците, за да възпрат жегата и ярката светлина. Само през малките дупчици и през процепите в ъглите проникваха тънки слънчеви лъчи. Вътре бе горещо като в пещ и влажните дрехи на Скарлет не само не изсъхваха, а ставаха още по-мокри и лепкави с всеки изминал час. Приси седеше свита в един ъгъл, и тя обляна в пот, а от нея лъхаше толкова противна миризма, че Скарлет веднага би я изпъдила навън, ако не се боеше, че останала веднъж без контрол, тая черна хитруша тутакси ще си плюе на петите. Мелани лежеше на чаршафа, потъмнял от просмуканата в него пот и тук-там мокър от водата, която Скарлет бе изплискала. Мелани непрекъснато се гърчеше болезнено и се обръщаше ту на едната, ту на другата си страна, ту пак на гръб.

От време на време се опитваше да седне в леглото, но падаше безсилна назад и отново се гърчеше. Отначало се мъчеше да не вика и хапеше устните си, додето съвсем ги разрани, а Скарлет, чиито нерви бяха изранени като устните на Мелани, й говореше с пресипнал глас:

— За Бога, Мели, не се старай да бъдеш храбра. Викай, ако ти се вика. Няма кой да те чуе освен нас.

Следобедът се изнизваше и Мелани, независимо дали искаше да бъде храбра или не, не можеше повече да сдържа стоновете си и понякога дори изкрещяваше. Щом чуеше писъка й, Скарлет скриваше глава в ръцете си, запушваше уши и подскачаше нервно на стола, обзета от желание да е мъртва и нищо да не чува. Не можеше да има по-лошо от това да бъдеш безпомощен свидетел на подобни страдания, да седиш безкрайни часове и да чакаш появяването на едно бебе, което никак не бързаше да излезе на бял свят. Да седиш и да чакаш, когато нищо чудно янките да са вече на площада.

Тя горчиво съжаляваше, задето не се е заслушвала в разговорите за раждания, които дамите често водеха шепнешком. Ако бе проявила по-голям интерес по въпроса, сега щеше да знае дали родилните мъки на Мелани са се проточили твърде дълго, или всичко върви нормално. Смътно си припомняше разказа на леля Пити за една нейна приятелка, която се мъчила два дни и накрая починала, без да роди. Ами ако и при Мелани раждането продължеше два дни? Ала Мелани беше тъй крехка. Тя не би издържала цели два дни на такива болки. Имаше опасност за живота й, ако бебето не се появеше скоро. А с какви очи щеше да посрещне Ашли, в случай че бе жив, разбира се, ако Мелани умреше, след като тя му бе обещала да се грижи за нея?

Отначало Мелани хващаше ръката на Скарлет, когато болката станеше непоносима, но я стискаше тъй силно, че едва не изпотроши костите й. След час ръцете на Скарлет бяха целите подути и изранени и тя едва можеше да ги размърда. Затова съедини две дълги кърпи, привърза единия край за крака на леглото, а другия, с възел накрая, подаде на Мелани. Мелани се бе вкопчила в него, сякаш търсеше да намери спасение и опора и ту дърпаше силно кърпите, ту ги отпускаше, ту се мъчеше да ги разкъса. През целия следобед тя издаваше жални стенания и виеше като зверче, попаднало в капан. От време на време пускаше кърпите, разтъркваше немощно ръцете си и поглеждаше Скарлет с разширени от болка очи.

— Говори ми. Моля те, говори ми — прошепваше тя и Скарлет подхващаше да бъбри нещо несвързано, додето Мелани пак не грабнеше възела и не почнеше да се извива от спазми.

Сумрачната стая бе наситена с горещина и болка и гъмжеше от бръмчащи мухи, а часовете се точеха тъй бавно, че Скарлет едва си припомняше сутринта. Струваше й се, че целият й живот е минал в този тъмен и душен затвор. Изпитваше непреодолимо желание да закрещи всеки път, когато Мелани надаваше вик, и само жестоко прехапаните устни я удържаха да не се поддаде на истерията.

По едно време Уейд се изкачи на пръсти по стълбите и захленчи пред вратата: „Гладен съм.“

Скарлет понечи да иде при него, ала Мелани прошепна:

— Не ме оставяй. Моля те. Само когато си при мене, мога да издържам на болките.

Скарлет бе принудена да изпрати Приси да му стопли кашата, останала от закуска, и да го нахрани. Самата тя чувстваше, че след този следобед не би могла и да помисли за ядене.

Часовникът на полицата беше спрял и тя не можеше да се ориентира кое време е, но тъй като горещината в стаята бе понамаляла, а пробиващите през процепите лъчи бяха избледнели, тя бутна капаците на прозорците настрани. За своя изненада видя, че вече е късен следобед и слънцето — огромно кървавочервено кълбо, се бе изтърколило ниско над хоризонта. Кой знае защо си бе мислила, че знойното пладне никога няма да свърши.

Питаше се с изгаряща тревога какво ли става из центъра на града. Дали всички войски се бяха изтеглили вече? Бяха ли дошли янките? Наистина ли конфедератите щяха да се оттеглят, без дори да водят сражение? Тогава, с внезапно почувствана физическа слабост, си даде сметка колко малко конфедерати бяха останали и колко многобройна и сита бе армията на Шърман. Шърман! Името на Сатаната не бе и наполовина толкова страшно за нея. Ала сега нямаше време да се отдава на мислите си, защото трябваше да подава вода на Мелани, да слага студени кърпи на челото й, да й вее с ветрилото, да отпъжда мухите от лицето й.

Когато се спусна сумракът и Приси, мотаеща се безцелно из стаята като черен призрак, запали една лампа, Мелани съвсем отпадна. Тя почна непрекъснато да зове Ашли, като в делириум, додето тягостните монотонни звуци съвсем подлудиха Скарлет и тя изпита желание да й запуши устата с възглавницата. Може би все пак докторът щеше да дойде. О, ако само дойдеше по-скоро! Със съживена надежда тя се обърна към Приси и й заповяда да изтича бързо до Мийдови и да провери дали докторът или жена му не са там.

— Ако него го няма, питай мисис Мийд или готвачката какво да правим. Помоли ги да дойдат.

Приси шумно се затича надолу по стълбата и Скарлет я видя през прозореца как бърза по пътя с неподозирана за ленивия й темперамент скорост. Доста време мина, преди тя да се върне сама.

Докторът цял ден не се е връщал у дома. Пратил да съобщят, че може да замине с войниците. Знаете ли, мис Скарлет, мистър Фил е умрял.

— Мъртъв?

— Ъхъ — потвърди Приси, като едва не се пръскаше от важност. — Рече ми го Талбът, кочияшът им. Улучен бил в…

— Хайде стига, млъкни.

— Не можах да видя мисис Мийд. Готвачката рече, че миела тялото, за да го погребе, щот янките идат вече. Готвачката вика, кат се засилят много болките, да турите един нож под леглото на мис Мелани и той щял да разреже болката на две.

На Скарлет й се дощя отново да й удари плесница за този полезен съвет, ала Мелани широко отвори помръкналите си очи и прошепна:

— Скъпа, наистина ли идват янките?

— Не! — отсече Скарлет. — Приси е лъжкиня.

— Да, мис, аз съм си такваз — с жар потвърди Приси.

— Идват значи — пошепна Мелани, без да се поддава на заблудите им, и зарови лице във възглавницата. Гласът й долиташе едва чуто: — Бедната ми рожбица. Бедната ми рожбица.

След дълго мълчание тя се обърна към Скарлет:

— Мила, ти не бива да оставаш тук. Вземи Уейд и бягайте.

Молбата на Мелани съвпадаше със съкровеното желание на Скарлет, но произнесени гласно, тези думи я вбесиха и засрамиха, защото почувства, че сякаш притаеното й малодушие е изписано ясно на лицето й.

— Не бъди глупачка. Аз не се боя. Знаеш, че няма да те изоставя.

— Няма смисъл да стоиш. Аз и без това ще умра.

 

 

Скарлет заслиза по стълбите бавно като старица; пристъпваше неуверено и се опираше на парапета, за да не се сгромоляса надолу. Краката й тежаха като олово и трепереха от умора и напрежение, а по тялото й, обляно в лепкава пот, пробягваха ледени тръпки. Тя безсилно се добра до предната веранда и се отпусна на най-горното стъпало. Облегна се на колоната и с тресящи се ръце разкопча корсажа си и го разтвори широко. Наоколо й се стелеше топлата нощна тъма и тя се взираше в нея без едничка мисъл в главата си.

Всичко бе свършило. Мелани не беше умряла, а малкото новородено момченце, издаващо мяукащи звуци като котенце, бе оставено в ръцете на Приси, за да получи първата си баня. Мелани бе заспала. Как можеше да спи след целия преживян кошмар на разкъсваща болка, писъци и неумела акушерска намеса, донесла повече страдание, отколкото помощ? Как изобщо бе останала жива? Скарлет бе уверена, че тя самата би умряла на нейно място. Но когато всичко бе свършило, бедната жена дори бе прошепнала тъй немощно, че Скарлет трябваше да се наведе, за да я чуе: „Благодаря.“ След това веднага бе заспала. Как можеше да спи? Скарлет бе забравила, че и тя е заспала след раждането на Уейд. Всичко се беше изтрило от паметта й. В главата й цареше странна пустота; пуст бе и светът около нея; сякаш нищо не бе съществувало преди този безкрайно дълъг ден и нищо нямаше да има след него. Животът беше спрял и единствената реалност бе тази топла и душна нощ, собственото хрипливо и морно дишане и студената лепкава пот, стичаща се на струйки по тялото й.

Чуваше като отстрани как шумното й равно дишане преминава в хлипане, но очите й си оставаха сухи и горящи, като че сълзите в тях бяха пресекнали завинаги. Наклони се бавно и мъчително и като подхвана тежките си поли, вдигна ги до бедрата си. Обливаха я студени и горещи вълни и всичко й лепнеше, полъхът на нощния въздух върху оголените й крака бе тъй освежителен. В главата й лениво се размърда мисълта как би реагирала леля Пити, ако можеше да я види тъй, отпусната на предната веранда, с вдигнати чак до жартиерите фусти, но остана равнодушна. Нищо вече нямаше значение. Времето бе спряло. Може би беше надвечер, а може би и полунощ. Не знаеше и не се интересуваше.

Чу трополене на горния етаж и си каза: „Дяволите да я вземат тая Приси“ — а после притвори очи и я обхвана нещо като дрямка. Без да знае колко време е прекарала в това несъзнателно състояние, тя усети изведнъж, че Приси е до нея и бъбри самодоволно:

— Ама добре се оправихме, мис Скарлет, нали? Даже мама нямаше да го свърши по-добре.

Скарлет само я изгледа мрачно, прекалено отмаляла, за да я прогони или наругае и да изреди безчетните й провинения — лъжливите й хвалби, че умее нещо, от което нямаше най-бегла представа, уплахата й, тромавата й непохватност, обърканите й действия в най-важния момент, забутаните кой знае къде ножици, изления леген с вода върху леглото, изтърваването на новороденото бебе. Отгоре на това бе дошла да се перчи колко добре се справила.

А янките искаха да освободят негрите! Нека си го получат този безценен подарък!

Тя мълчеше, полуизлегната до колоната, и Приси, отгатнала настроението й, се отдалечи на пръсти в тъмнината. Мина дълго време, преди най-после да успокои дишането си и да събере ума си. Тогава откъм пътя до ушите й долетяха гласове и тропот на много крака — от север идеха. Войници! Бавно се надигна и спусна полите си, макар да знаеше, че никой не може да я види в мрака. Когато неясните сенки, чийто брой не можеше да определи, се изравниха с оградата, тя им извика:

— Почакайте, моля ви!

Една от сенките се отдели от останалите и приближи до градинската врата.

— Отивате ли си? Оставяте ли ни?

Силуетът се раздвижи, като че свали шапка, и от тъмното се разнесе тих глас:

— Да, мадам. Точно това правим. Нашият отряд последен напусна укрепленията, на около километър и половина северно оттук.

— Значи вие… значи армията наистина отстъпва?

— Да, мадам. Нали виждате, янките идват.

Янките идваха! Тя съвсем бе забравила за това. Внезапно усети спазма в гърлото си и не можа да продума повече. Силуетът отмина, сля се с другите и тропотът се отдалечи в мрака. „Янките идват! Янките идват!“ Този ритъм звучеше в крачките им, а също и в ударите на разтуптяното й сърце. „Янките идват!“

— Янките идват! — изкрещя обезумяла Приси и се вкопчи в нея. — О, мис Скарлет, те ще ни избият до един! Ще ни намушат в корема с щикове! Те ще…

— Млъкни!

Това бяха собствените й мисли и произнесени с този треперещ глас ставаха още по-страшни. Отново я обзе ужас. Какво да прави? Накъде да бяга? Кого да моли за помощ? Беше изоставена от всичките си приятели.

Неочаквано се сети за Рет Бътлър и страховете й се пръснаха. Защо не бе помислила за него още сутринта, вместо да се мята из града като заклана кокошка? Изпитваше омраза към Рет, но безспорно той бе силен и съобразителен и не се боеше от янките. И още беше в Атланта. То се знае, тя му бе сърдита и никога нямаше да му прости за думите, които бе изрекъл при последната им среща. Ала моментът бе такъв, че временно можеше да забрави прегрешенията му. Освен това той имаше кон и карета. О, защо не се бе сетила по-рано за него! Той можеше да ги отведе всички надалеч от това обречено място, далеч от янките, някъде — където и да е.

Тя се обърна към Приси и й заговори с трескава настойчивост.

— Нали знаеш къде живее капитан Бътлър — в хотел „Атланта“, сещаш ли се?

— Да, мис Скарлет, ама…

— Бързо бягай при него, без да се спираш, и му кажи, че го моля да дойде веднага и да докара коня с каретата или болнична кола, ако може да намери. Кажи му за бебето. Кажи му, че искам да ни изведе оттук. Хайде, върви. По-скоро!

Тя се изправи и изтласка Приси към вратата.

— Боже мой, мис Скарлет! Страх ме е да вървя сама в таз тъмница. Ами ако ме пипнат янките?

— Ако побързаш, ще настигнеш онези войници и те няма да позволят на янките да те хванат. Върви!

— Олеле, страх ме е! Ми ако капитан Бътлър го няма в хотела?

— Тогава ще питаш къде е. Толкова ли не ти идва наум? Ако го няма в хотела, иди в кръчмата на улица Дикейтър и го търси там. Иди в къщата на Бел Уотлинг. Само го намери. Ах, ти, глупачке, не можеш ли да разбереш, че ако не го доведеш бързо, янките непременно ще ни пипнат?

— Ама, мис Скарлет, ако се научи мама, че съм била в кръчма или при уличниците, ще ме пребие от бой.

Скарлет скочи вбесена.

— Ако не идеш, аз ще те пребия. Можеш да застанеш на улицата пред къщата и оттам да се провикнеш или да питаш някого дали капитанът е вътре. Заминавай най-после!

И тъй като Приси още се мотаеше, пристъпваше от крак на крак и правеше жални физиономии, Скарлет я изтласка тъй силно, че тя едва не се претърколи по стълбите.

— Ако не идеш, ще те продам някъде надалече. Няма да видиш ни майка си, ни никой друг познат. И да знаеш, че ще те продам като полска работничка. Изчезвай сега!

— Ах, Божке, мис Скарлет…

Но решителната ръка на господарката й я застави да слезе по стълбите. Градинската портичка изскърца и Скарлет се провикна:

— Тичай, патка с патка такава!

Тя чук как Приси побягна и скоро тупкането на босите й крака заглъхна по прашния път.