Маргарет Мичъл
Отнесени от вихъра (21)

Глава XXI

След като Приси отнесе на Мелани закуската, Скарлет я изпрати да повика мисис Мийд и сама седна да закусва заедно с Уейд. Ала тази сутрин като никога нямаше апетит. Обзета от нервно напрежение заради предстоящото раждане на Мелани и несъзнателно мъчеща се да улови шума от оръдията, тя не можеше да преглътне нито залък. Със сърцето й също ставаше нещо странно — известно време биеше равномерно, а после изведнъж подскачаше тъй рязко, че почти й се завиваше свят. Глетавата царевична каша засядаше на гърлото й като лепило, а сместа от печена царевица и смлени сладки картофи, която минаваше за кафе, никога не бе й се струвала тъй отвратителна. Без захар и сметана тя горчеше като отрова, а соргото, прибавяно уж за подслаждане, ни най-малко не подобряваше вкуса й. След първата глътка тя бутна чашата си настрани. Янките бяха тези, които я лишаваха от удоволствието да пие истинско кафе със захар и много сметана и само това дори й бе достатъчно, за да ги ненавижда.

Уейд бе по-мирен от обикновено и не подхвана вечното си мрънкане срещу кашата от грубо смляно царевично брашно, която му беше тъй омразна. Поемаше безропотно препълнените лъжици, които Скарлет му тикаше в устата, и ги преглъщаше, като шумно отпиваше големи глътки вода. Кротките му кафяви очи следяха всяко нейно движение, разширени и кръгли като две монети, препълнени с неизказани тревожни въпроси, сякаш собствените й, едва прикривани страхове се предаваха и на него. Когато си изяде закуската, тя го прати да си играе в задния двор и с огромно облекчение го проследи как се клатушка през неокосената трева към малката си куклена къщичка.

Скарлет се надигна, отиде до стълбите и нерешително застана пред тях. Би трябвало да се качи и да седи с Мелани, за да отвлече вниманието й от предстоящото изпитание, но не намираше в себе си сили да го стори. Ядосваше й се, задето бе избрала най-неподходящия ден за раждане и отгоре на всичко бе проявила неблагоразумието да отвори дума за смърт.

Тя седна на най-долното стъпало и се опита да се съвземе, но отново се замисли за сражението през миналия ден, което продължаваше и в момента. Колко странно бе, че битката се водеше само на няколко километра, а резултатът бе неизвестен! Колко странна бе гробната тишина, обхванала квартала сега, след грохота в деня на боя при Прасковения ручей! Къщата на леля Пити бе една от последните в северния край на Атланта и тъй като сражението се водеше на юг, покрай нея не минаваха нито подкрепления с ускорена маршова крачка, нито санитарни коли, нито залитаща върволица от ранени, идещи от бойното поле. Тя се питаше дали този път южните квартали не са свидетели на подобни сцени и благодареше на Бога, че не живее там. Само ако съседите от този край на Прасковената улица не бяха забягнали надалече — всички освен семейство Мийд и мисис Мериуедър, — положението би било поносимо. Скарлет се чувстваше самотна и изоставена. До болка й се щеше поне чичо Питър да е тук, та да може да го прати до щаба за вести. Ако не беше Мелани, сама би изтичала до щаба начаса, ала не можеше да я остави, додето не дойдеше мисис Мийд. Защо не идваше тя? И къде се бавеше Приси?

Скарлет се изправи, излезе на предната веранда и се огледа нетърпеливо, но къщата на Мийдови беше зад ъгъла, закрита от дървета, а по улицата не се виждаше жива душа. Дълго време мина, преди да се зададе Приси, сама; вървеше бавно, сякаш имаше цял ден на разположение, като люшкаше поли насам-натам и се извръщаше през рамо, за да им се полюбува.

— Защо се влачиш като костенурка? — смъмри я сърдито Скарлет, щом Приси влезе в двора. — Какво каза мисис Мийд? Ще дойде ли скоро?

— Нямаше я у тях — отвърна Приси.

— Къде е? Кога ще се върне?

— Знаете ли, мис, готвачката сичко ми разправи — бавно подхвана Приси, като с наслаждение провлачваше думите, за да придаде по-голяма тежест на съобщението си. — Рано заранта мисис Мийд се научила, че младият мистър Фил бил ранен. Качила се в каретата със стария Талбът и Бетси и отишли да го докарат. Готвачката рече, че лошо бил ударен и мисис Мийд май нямало да дойде у нас.

Скарлет я изгледа и усети желание да я разтърси за яката. Негрите винаги с голямо удоволствие съобщаваха лошите новини.

— Не стой като мумия. Бягай при мисис Мериуедър и я помоли да дойде или да изпрати тяхната бавачка. Хайде, по-скоро.

— Ама тях ги няма, мис Скарлет. Отбих се да си поприказвам малко с бавачката им, но никого не заварих. Къщата е заключена отсякъде. Сигурно са в болницата.

— Ето защо те нямаше толкова време! Като те пратя някъде, право там ще отиваш, а няма да търсиш с кого да си приказваш. Върви сега…

Тя млъкна и напрегна ума си. Кои от техните приятели бяха останали в града и можеха да са полезни в случая? Да, мисис Елсинг. Наистина тя беше твърде зле настроена срещу Скарлет напоследък, но винаги бе обичала Мелани.

— Върви при мисис Елсинг, обясни й всичко много внимателно и я помоли да дойде. Слушай какво ще ти кажа, Приси. Бебето на мис Мели може да се появи много скоро, тъй че тя ще има нужда от тебе. Затова не се бави, а се връщай право вкъщи.

— Да, мис Скарлет — отговори Приси и пое лениво към портичката.

— Бързай, повлеканке!

— Да, мис Скарлет.

Приси едва-едва ускори крачка и Скарлет влезе в къщата. Отново изпита колебание, преди да се качи при Мелани. Трябваше да обяснява защо мисис Мийд няма да дойде, а раняването на Фил можеше сериозно да я разстрои. Налагаше се да измисли някаква лъжа.

Тя влезе в стаята на Мелани и видя, че подносът със закуската е недокоснат. Мелани лежеше на една страна с побеляло лице.

— Мисис Мийд е в болницата — каза Скарлет, — но след малко ще дойде мисис Елсинг. Зле ли се чувстваш?

— Не много — излъга Мелани. — Скарлет, за колко време се роди Уейд?

— О, за броени минутки — отвърна Скарлет с престорена веселост. — Бях в двора и едва успях да стигна до стаята. Мами заяви, че това било скандално — също като при негърките.

— Дано и аз да бъда като тях. — Мелани опита да се усмихне, но лицето й мигом се изкриви от болка.

Погледът на Скарлет се плъзна по тесния таз на Мелани, който не предвещаваше нищо добро, но тя каза бодро:

— Ще видиш, не е чак толкова страшно.

— Знам, че не е. Само че аз съм просто една малка страхливка. Ще дойде ли… ще дойде ли скоро мисис Елсинг?

— Веднага ще дойде — увери я Скарлет. — Ще ида да донеса студена вода, за да те изтрия с гъба. Днес е ужасно горещо.

Тя се забави колкото можа с водата, като всеки две минути тичаше до предната врата да провери дали не идва Приси. Ала от нея нямаше и следа и тя се върна при Мелани, за да изтрие с влажна гъба потното й тяло и да среши дългата й тъмна коса.

Едва след час чу по улицата познатото тътрене на нозе. Погледна през прозореца и видя Приси да се връща бавно и тържествено, като полюшваше бедра, отмяташе глава и правеше какви ли не още фасони, сякаш я наблюдаваше многобройна и любопитна публика.

„Някой ден ще нашибам това хлапе до смърт“ — закани се люто Скарлет наум и слезе бързо по стълбите да я посрещне.

— Мисис Елсинг отишла в болницата. Готвачката рече, че отзаран дошъл пълен влак с ранени войници. Тъкмо правеше супа да я носи там. Тя вика…

— Няма значение какво е казала — прекъсна я Скарлет с примряло сърце. — Сложи си сега чиста престилка, защото искам да идеш в болницата. Ще ти напиша бележка до доктор Мийд, а ако го няма, дай я на доктор Джоунс или на някой друг лекар. И ако пак се забавиш, да знаеш, че жива ще те одера.

— Да, мис.

— Попитай някого от господата какви са новините за сражението. Ако те не знаят, иди на гарата и попитай машинистите, които са докарали ранените. Научи дали се бият близо до Джоунсбъро.

— Боже Господи, мис Скарлет! — Внезапно черното лице на Приси се изкриви от страх. — Да не би янките да са отишли в Тара?

— Не зная. Казах ти да питаш за последните новини.

— Господи помилуй! Мис Скарлет, какво ще сторят с мама?

Неочаквано Приси взе да вие като ранено животно, а на Скарлет само това й трябваше.

— Престани да ревеш. Мис Мелани ще те чуе. Бързо върви да си смениш престилката.

Сепната от вика й, Приси хукна към кухнята, а Скарлет набързо драсна една бележка на празното поле на последното писмо на Джералд — единственото късче хартия, останало в къщата. Докато го сгъваше, тъй че написаното от нея да бъде най-отгоре, пред очите й се мярнаха думите на Джералд: „Майка ти… тиф… в никакъв случай… у дома…“ Тя почти хлипаше гласно. Ако не беше Мелани, щеше да тръгне към къщи още в същата минута, дори ако трябваше пеш да извърви целия път.

Приси изчезна, забързана към болницата, стиснала в ръка писмото, а Скарлет пак се качи на горния етаж, като се мъчеше да измисли някакво правдоподобно обяснение за отсъствието на мисис Елсинг. Но Мелани не й зададе никакви въпроси. Тя лежеше по гръб и спокойното й мило лице донесе известна утеха на Скарлет.

Тя седна край нея и се опита да заговори за странични неща, ала мисълта за Тара и за възможното поражение на южняците я измъчваше и разсейваше постоянно. Представяше си с ужас какво би станало, ако Елен умре или ако янките влязат в Атланта и започнат да опожаряват къщите и да убиват наред. Като фон на мислите й продължаваше да се разнася далечният тътен на оръдията, който бучеше в ушите й и я караше да тръпне от страх. Накрая съвсем млъкна и само се взираше с невиждащ поглед през прозореца към напечената и безлюдна улица и към прашните неподвижни листа по дърветата. Мелани също мълчеше, но на моменти кроткото й лице се сгърчваше от болка.

След всеки пристъп тя повтаряше: „Не беше много тежко“ — но Скарлет разбираше, че не казва истината. Тя би предпочела по-скоро да бъде свидетел на болезнени вопли, отколкото на това безмълвно понасяно страдание. Чувстваше, че би трябвало да съжали Мелани, но кой знае защо, не можеше да изцеди от сърцето си нито капчица съчувствие. Умът й бе всецяло зает със собствената й мъка. В един момент, втренчена в изкривеното от болка лице, Скарлет се запита защо точно тя трябва да седи край Мелани в такъв съдбовен за нея час, след като нищо не я свързва с тази жена, след като я мрази и дори с радост би посрещнала смъртта й. Е, желанието й може би щеше да се сбъдне още същия ден. Ала мигом я нападна суеверен страх. Да пожелаеш някому смърт, бе най-лошото — все едно да прокълнеш някого. Мами често казваше, че проклятията се изсипват на главата на този, който ги изрича. Тя бързо отправи молитва Мелани да не умира и трескаво почна да бъбри разни незначителни неща почти без да си дава сметка за смисъла им. Най-после Мелани положи горещата си ръка върху китката й.

— Не се чувствай задължена да говориш, скъпа. Знам колко си разтревожена. Как съжалявам, задето ти създавам толкова грижи.

Скарлет отново млъкна, но бездействието я измъчваше. Какво щеше да прави, ако нито докторът, нито Приси пристигнеха навреме? Тя отиде до прозореца, погледна навън, после се върна на мястото си и пак седна. Втори път отиде да погледне през прозореца от другата страна на стаята.

Мина цял час, а след това и втори. Дойде пладне, слънцето бе високо в небето и грееше силно, а прашните листа не помръдваха от никакъв полъх. Болките на Мелани се бяха усилили. Дългата й коса бе мокра от пот, а нощницата прилепваше към тялото, цялата на влажни петна. Скарлет мълчаливо изтриваше с гъба лицето й, но отвътре я глождеше страх. Милостиви Боже, ами ако бебето тръгнеше да излиза, преди докторът да пристигне? Какво щеше да прави тогава? Нищичко не разбираше от акушерство. Настъпил бе моментът, от който се ужасяваше седмици наред. Досега разчиташе, че Приси ще се справи с положението, ако не дойдеше лекар. Приси разбираше от тези неща. Много пъти го бе казвала. Ала къде беше Приси. Защо не идваше? Защо и докторът не идваше? Тя отиде да погледне през прозореца. Напрегна слух, защото й се стори, че не чува вече никакви гърмежи в далечината, ала не бе сигурна дали не си въобразява, че е настъпило затишие. Ако шумът се бе отдалечил, това щеше да означава, че битката се е преместила по-близо до Джоунсбъро, а следователно…

Най-после видя Приси да се задава с бърза крачка по улицата и се надвеси от прозореца. Приси погледна нагоре, видя я и отвори уста да викне! Като съзря паниката, изписана по дребното черно личице, Скарлет се уплаши, че може да съобщи някоя лоша новина, с която да разтревожи Мелани, затова сложи пръст на устните си и бързо се отстрани от прозореца.

— Ще ида да донеса студена вода — каза тя, като срещна очите на Мелани, оградени с тъмни кръгове, и се опита да се усмихне. После бързо излезе от стаята и внимателно затвори вратата зад себе си.

Приси седеше на най-долното стъпало и дишаше тежко.

— Има бой при Джоунсбъро, мис Скарлет! Викат, че нашите са победени. Божичко, мис Скарлет! Какво ще стане с мама и с Порк? Олеле Божичко, мис Скарлет! Ами с нас какво ще стане, ако янките дойдат тука, леле-мале…

Скарлет затисна с ръка устата й, за да спре потока от вайкания.

— Млъкни, за Бога!

Какво наистина щеше да стане с тях, ако дойдеха янките? Какво щеше да се случи с Тара? Тя решително изтласка тази мисъл от главата си, за да се обърне към най-неотложния проблем. Поддадеше ли се на тревожните си мисли, щеше да почне да крещи и да вие като Приси.

— Къде е доктор Мийд? Кога ще дойде?

— Хич не го и зърнах, мис Скарлет.

— Какво?

— Нямаше го в болницата, нито пък мисис Мериуедър и госпожа Елсинг. Един човек ми рече, че дофторът бил под навеса край гарата, при ранените войници, дето ги докарали от Джоунсбъро. Ама аз не отидох, щот там има и умрели, пък мене ме е страх да гледам умрели…

— А другите лекари?

— За Бога, мис Скарлет, никой не можах да накарам поне да прочете вашта бележка. В болницата сички работеха кат бесни. Един дофтор ми рече: „Разкарай ми се от главата. Кви ти бебета сега, когат хората тука мрат кат мухи. Намери някоя жена да ви помогне.“ После отидох да науча новини, както ми заръчахте, и сички викат: „Има бой при Джоунсбъро“ — а също викат, че…

— Казваш, че доктор Мийд бил на гарата?

— Да, мис Скарлет. Той…

— Слушай ме внимателно сега. Аз отивам да доведа доктор Мийд, а от тебе искам да останеш с мис Мелани и да изпълняваш всичко, което ти каже. И само да си посмяла да гъкнеш за битката, да знаеш, че ще те продам на най-лошите търговци. Не й казвай също, че другите лекари не искат да дойдат. Разбра ли?

— Да, мис Скарлет.

— Обърши си очите сега, налей вода в една кана и върви горе да й изтриеш лицето с гъба. Кажи й че съм отишла за доктор Мийд.

— Дали ще роди скоро, мис Скарлет?

— Не знам. Страхувам се, че да, но не мога нищо да кажа. Ти ги разбираш тия работи. Хайде качвай се.

Скарлет откачи широкополата си сламена шапка от закачалката и я сложи на главата си. Погледна се в огледалото и машинално прибра няколко увиснали кичура коса, но изобщо не видя отражението си. От страх усещаше хладни тръпки в стомаха и пръстите й бяха ледени, макар че иначе цяла бе плувнала в пот. Излезе забързана на палещото слънце. Навън бе невиждан ослепителен пек и додето бързаше по Прасковената улица, слепоочията й почнаха да пулсират от горещината. Откъм долния край на улицата до слуха й започна да долита неясна глъчка, която ту се усилваше, ту затихваше. Когато пред погледа й се показа къщата на Лайдънови, вече бе здравата задъхана, защото корсетът й бе силно пристегнат, но тя не забави крачка. Шумът от гласовете ставаше все по-ясен.

От Лайдъновата къща до площад Петте ъгъла улицата гъмжеше като току-що разрушен мравуняк. Негри тичаха нагоре-надолу, а по лицата им бе изписан ужас; по верандите плачеха бели дечица, които никой не поглеждаше. Улицата бе задръстена от военни фургони, санитарни коли, препълнени с ранени, и карети, натоварени догоре с куфари и покъщнина. От пресечките изскачаха конници и препускаха по Прасковената улица към щаба на Худ. Пред Бонеловата къща, хванал главата на впрегнатия в каретата кон, стоеше старият Еймос, който поздрави Скарлет и я заговори, облещил възбудено очи:

— Още ли не сте заминали, мис Скарлет? Ние потегляме. Старата мис стяга куфара си.

— Заминавате ли? Къде?

— Един Господ знае, мис Скарлет. Нейде си. Тук идат янките.

Скарлет забърза по пътя си, без дори да се сбогува. Янките идваха! При методистката църквица тя спря, за да си поеме дъх и да успокои разтуптяното си сърце. Трябваше да си почине, за да не припадне. Докато стоеше облегната на стълба на един уличен фенер, видя някакъв офицер да препуска откъм Петте ъгъла и без да се замисли, тя се втурна и застана насред улицата, размахала ръце.

— Спрете! Моля ви, спрете!

Той дръпна юздите тъй рязко, че конят се вдигна на задните си крака. Лицето на човека издаваше безкрайно напрежение и умора, но той галантно свали сивата си окъсана шапка.

— Слушам ви, мадам.

— Кажете ми, истина ли е? Идват ли янките?

— Страхувам се, че е тъй, мадам.

— Но сигурен ли сте?

— Да, мадам. Съвсем сигурен съм. Преди половин час в щаба пристигна телеграма от бойното поле при Джоунсбъро.

— При Джоунсбъро? Уверен ли сте?

— Да, уверен съм. Излишно е да ви утешавам с приятни лъжи, мадам. Съобщението беше от генерал Харди и гласеше: „Загубих битката и преминавам в пълно отстъпление.“

— О, Боже мой!

Мургавото лице на уморения мъж, обърнато към нея, остана безизразно. Той дръпна отново поводите и си сложи шапката.

— Моля ви, почакайте за минутка. Какво да правим ние?

— Нищо не мога да ви посъветвам, мадам. Много скоро армията ще напусне Атланта.

— Заминавате и ни оставяте на янките, тъй ли?

— Боя се, че да, мадам.

Пришпореният кон подрипна като на пружина, а Скарлет остана сама насред пътя, затънала до глезените в червената прах.

Янките идваха. Армията напускаше града. Янките пристигаха. Какво щеше да прави тя? Накъде можеше да побегне? Не, не можеше да бяга. Мелани беше на легло и всеки момент очакваше бебето. Защо им трябваха тия бебета на жените? Ако не беше Мелани, можеше да вземе Уейд и Приси и да се скрие в гората, където янките никога нямаше да ги намерят. Ала Мелани не можеше да заведе в гората. Сега бе невъзможно. О, ако бе родила по-рано, дори предишния ден, може би щяха да успеят да вземат санитарна кола и да се скрият някъде. Ала сега не й оставаше друго, освен да намери доктор Мийд и да го накара да иде у тях заедно с нея. Вероятно той би могъл да ускори раждането.

Тя подхвана полите си и затича по улицата, а в главата й имаше само една мисъл, която се повтаряше в ритъма на бягащите й крака: „Янките идат! Янките идат!“ Площад Петте ъгъла бе препълнен от хора, които се щураха насам-натам с невиждащи очи, задръстен от фургони, санитарни коли, волски каруци и карети, натоварени с ранени. От множеството се надигаше глух тътен, подобен на шума на прибоя.

Изведнъж една съвършено невероятна гледка се разкри пред очите й. Откъм гарата се задаваше тълпа жени, нарамили бутове шунка; край тях бързаха малки деца с разплискващи се ведра петмез. По-големички момчета мъкнеха торби с царевица и картофи. Един старец с мъка буташе крина с брашно върху ръчна количка. Мъже, жени и деца, черни и бели, бързаха ли бързаха с изопнати от напрежение лица, понесли пакети, торби и сандъци с храна — повече храна, отколкото Скарлет бе видяла за цяла година. Внезапно тълпата се раздели, за да отвори път на една накланяща се наляво-надясно карета, на капрата й седеше изправена крехката и елегантна мисис Елсинг в храбра поза с поводи в едната ръка и с камшик в другата. Без шапка, с бледо лице, с разпусната дълга прошарена коса, тя шибаше яростно коня и се носеше като фурия. На задната седалка на каретата се тръскаше и подскачаше черната бавачка Мелиси, с една ръка стиснала здраво огромно и тлъсто парче бекон, докато с другата и с двата си крака се мъчеше да крепи сандъците и чувалите, струпани около нея. Една торба със сушен грах се бе разпорила и зърната се изсипваха по улицата. Скарлет им изкрещя силно, но гласът й потъна в неистовата врява и каретата изчезна, теглена от лудо препускащия кон.

В първия миг Скарлет не можа да схване смисъла на разиграващата се пред очите й сцена, ала после се сети, че складовете на интендантството са край железопътните линии, и разбра, че армейското командване ги е отворило, за да може населението да се запаси с каквото успее преди нахлуването на янките.

Без да се бави повече, тя започна да си пробива път през обхванатите от истерия хора и щом излезе на открития площад, бързо, колкото й позволяваха силите, прекоси късото разстояние, делящо я от гарата. Сред стълпотворението от болнични коли и облаците прах можа да зърне как лекари и санитари с носилки се навеждаха и изправяха и сновяха забързано. Слава Богу, най-после щеше да открие доктор Мийд. Но щом зави зад ъгъла край хотел „Атланта“ и се изправи пред гарата, застина на мястото си, поразена от открилата се пред очите й картина.

Под безжалостното слънце, проснати един до друг, лежаха стотици ранени мъже, заели и коловозите, и перона, и депото. Някои изглеждаха съвсем безжизнени и не помръдваха, ала повечето се гърчеха болезнено под палещите лъчи и стенеха. Рояци мухи налитаха на кръвта и мръсните бинтове, пъплеха по раните на нещастниците и кацаха по лицата им, а те, горките, виеха и проклинаха нечовешката болка, когато санитарите ги повдигаха. Вонята на пот, кръв, немити тела и изпражнения се носеше на талази в знойния въздух и на Скарлет тъй й се догади, че чак се олюля. Санитарите, суетящи се сред прострените хора, често ги настъпваха, защото нямаше място и игла да хвърлиш, но пострадалите стоически търпяха, втренчили към тях отчаяни и пълни с очакване погледи.

Скарлет отстъпи назад, затиснала устата си с ръка, и едвам се сдържа да не повърне. Не можеше да направи нито крачка повече. Беше виждала ранени и в болницата, и на поляната пред дома на леля Пити след битката при ручея, ала нищо не можеше да се сравни с гледката пред очите й, със зловонните окървавени тела, пържещи се под безмилостното слънце. Това бе истински ад, изпълнен с болка, смрад, покъртителни стенания и паническа суетня. Янките идваха! Янките идваха!

Скарлет направи усилие над себе си и тръгна между ранените, като се взираше към изправените фигури и се мъчеше да открие сред тях доктор Мийд. Но се оказа, че е невъзможно да го търси с очи, защото, ако не гледаше в краката си, рискуваше да настъпи някой пострадал. Тя повдигна поли и запристъпя предпазливо сред телата към групичката мъже, които даваха наставления на санитарите. От всички страни ранени вкопчваха треперещи ръце в роклята й и молеха с прегракнали гласове: „Вода, мисис! Моля, мисис, вода! Дайте ми да пия, за Бога!“

Скарлет дърпаше полата си, за да се освободи от тези ръце, а по челото й струеше пот. Ако настъпеше случайно някого от тях, сигурно щеше да изпищи и да припадне. Промъкваше се сред мъртви, сред клетници с оцъклен поглед, притиснали длани към корема си, където спечената кръв бе прилепила разкъсани дрехи към раните; пристъпяше сред мъже със сплъстени от засъхнала кръв бради и раздробени челюсти, от чиито обезобразени уста с мъка се изтръгваха неразбираеми звуци, означаващи вероятно: „Вода! Вода!“

Ако не намереше скоро доктор Мийд, самата тя щеше да започне да крещи истерично. Като приближи до неколцината мъже, застанали под навеса, извика с всичка сила:

— Доктор Мийд! Там ли е доктор Мийд?

Един от тях се извърна към нея. Беше докторът. Нямаше сако и ръкавите му бяха навити чак до раменете. Ризата и панталоните му бяха целите окървавени като на касапин и дори прошарената му брада бе изцапана с кръв. По лицето му личеше, че е пиян от умора, съсипан от безсилна ярост и изгарящо страдание. Това бе сиво и прашно лице, набраздено от мътни вадички пот, ала когато се обърна към нея, гласът му бе спокоен и решителен.

— Благодаря на Бога, че дойдохте. Всеки чифт ръце е от полза.

Един миг тя го гледа объркано и от смайване пусна повдигнатите си поли, които покриха мръсното лице на един ранен и той направи безсилен опит да отмести глава, за да не се задуши. Какво говореше докторът? Тя едва си поемаше дъх от прахта и зловонието, проникващо в ноздрите й.

— Побързай, дете. Ела тук.

Тя пак вдигна полите си и забърза към него през препречващите пътя й тела. Когато хвана ръката му, почувства, че тя трепери от изтощение, ала в израза му нямаше и сянка от слабост.

— О, докторе! — извика Скарлет. — Трябва да дойдете. Мелани започна да ражда.

Той я погледна тъй, сякаш това, което му говореше, не достигаше до съзнанието му. Един войник в краката й, положил глава на манерката си, се позасмя добродушно.

— Която е почнала, все е родила — развеселен подхвърли той.

Скарлет дори не го погледна, а разтърси ръката на доктора.

— Говоря ви за Мелани. Бебето е на път. Трябва да дойдете непременно. Тя…

Моментът не търпеше деликатност и неудобство, но все пак трудно й бе да говори направо пред стотиците непознати мъже наоколо.

— Болките се усилиха много. Моля ви, докторе!

— Бебе ли? Боже милостиви! — кресна той и лицето му внезапно се изкриви от омраза и ярост, ярост, която не бе насочена към Скарлет или към някой друг конкретно, а към света, където се случваше всичко това. — Вие луда ли сте? Аз не мога да оставя тези мъже. Те умират със стотици. Как да им обърна гръб заради едно бебе? Намерете някоя жена да ви помогне. Повикайте съпругата ми.

Скарлет понечи да му каже, че мисис Мийд не може да дойде, но стисна устни. Та той дори не знаеше, че собственият му син е ранен! Запита се дали би останал тук, ако научеше, ала нещо й подсказа отвътре, че дори Фил да умираше, той пак нямаше да помръдне от това място, за да помогне на многото, а не само на един.

— Но, докторе, вие трябва да дойдете. Сам казахте, че ще роди трудно… — Наистина ли нейната уста изричаше тези ужасни и неприлични неща, и то тъй силно сред многогласните стенания в пъклената жега. — Тя ще умре, ако не дойдете!

Той се освободи грубо от ръката й и заговори, сякаш не бе чул нито едно от нейните увещания.

— Да умре? Та те всички ще умрат, всички тия мъже. Нямаме нищо — нито превръзки, нито мехлеми, нито хинин, нито хлороформ. О, Господи, какво не бих дал за малко морфин! Поне за най-тежките случаи. И съвсем мъничко хлороформ. Проклети да са янките! Проклети да са дано!

— Ха така, докторе, дайте им да се разберат! — обади се човекът, легнал до тях, и се подсмихна в брадата си.

Скарлет почна да трепери цяла, от главата до петите, а очите й горяха с отчаяние и страх. Докторът нямаше да тръгне с нея. Мелани щеше да умре, защото тя самата й бе пожелала смърт. Нямаше да дойде лекар.

— О, докторе! Моля ви!

Доктор Мийд прехапа устни, стегна челюсти и лицето му отново придоби хладното си делово изражение.

— Ще се помъча, дете мое. Не мога нищо да обещая, но ще опитам. Трябва най-напред да се погрижим за тези хора. Янките идват и армията се изтегля от града. Нямам представа какво ще сторят с ранените. Не можем да ги извозим с влакове. Мейкънската железопътна линия е превзета… Но аз ще опитам. Вървете си сега. Не ми пречете да работя. Не е чак толкова трудно да се поеме едно бебе. Не забравяйте само да вържете пъпната връв…

Един санитар го докосна по рамото и той се извърна с гръб към нея, като взе да раздава отсечени заповеди и да сочи един или друг ранен. Мъжът в краката й отправи състрадателен поглед към Скарлет. Тя си тръгна, защото видя, че докторът напълно я е забравил.

Бързо си проби път през ранените и отново се озова на Прасковената улица. Докторът нямаше да дойде. Трябваше да се справя сама. Добре поне, че Приси бе опитна в акушерството. Главата я болеше от горещината и корсажът, просмукан от пот, лепнеше неприятно към тялото. Мозъкът й бе станал безчувствен, а краката й сякаш бяха оловни — точно както в сънуваните кошмари, когато искаше да побегне, но бе невъзможно да помръдне от мястото си.

Тогава в главата й отново прозвуча познатият рефрен: „Янките идват! Янките идват!“ Сърцето й се заблъска в гърдите и нова енергия се вля в изтръпналите й крайници. Тя отново забърза през тълпата, струпана около Петте ъгъла, която сега бе тъй многолюдна, че по тротоара нямаше никакво място и Скарлет бе принудена да върви по улицата. Край нея минаваше дълга върволица пехотинци, покрити с прах и грохнали от изтощение. Като че нямаха чет — всичките мръсни, брадясали, с преметнати през рамо оръжия, движещи се с бърза походна крачка. Отстрани трополяха оръдия и коларите безмилостно шибаха с камшици мулетата, които ги теглеха. По неравната улица подскачаха интендантски фургони с изпокъсан брезент. Безспирно препускаха кавалерийски части и вдигаха облаци задушлива прах. Никога преди тя не бе виждала толкова много войници наведнъж. Отстъпление! Отстъпление! Армията се изтегляше.

Забързаните редици я изтласкаха към задръстените тротоари в тя усети дъх на евтино царевично уиски. В тълпата, близо до улица Дикейтър, се мяркаха неприлично нагиздени жени, чиито ярки тоалети и изписани лица внасяха в бъркотията нелепо празнична нотка. Много от тях явно бяха пияни, а войниците, които държаха под ръка — още повече. Пред очите й за миг се мярна глава с яркочервени къдрици и като се вгледа, Скарлет разпозна Бел Уотлинг и чу пронизителния пиянски смях на тази противна жена — бе хванала за опора еднорък войник, а самият той едва се крепеше на краката си.

Като си проправяше път с лакти, Скарлет се добра до следващата пресечка. Там тълпата оредяваше и вдигнала полите си, тя отново затича. Когато стигна до методистката църквица, бе вече замаяна и останала без дъх, а в стомаха си усещаше неприятно чувство на гадене. Корсетът се впиваше с режеща болка в ребрата й. Отпусна се безсилна на стълбите и зарови глава в ръцете си, за да се поуспокои. Да можеше поне веднъж само да си поеме дълбоко дъх. Да можеше сърцето й да престане бясното си препускане. Да има поне един човек сред тази лудница, към когото би могла да се обърне за помощ.

През целия й живот не се бе налагало да свърши нещо сама. Винаги бе имало хора, които да правят всичко вместо нея — да се грижат за нея, да я пазят и закрилят, да я глезят. Положението, в което бе изпаднала, й се струваше просто невероятно. Нямаше нито един приятел, нито един съсед, който да й помогне. Досега винаги бе обкръжена от приятели, съседи и сръчни роби, изпълнени с желание да й служат. А в тази съдбовна минута край нея нямаше никого. Бе съвсем самичка, уплашена до смърт и далеч от дома си.

У дома! Само да можеше да си е у дома, пък по дяволите янките. У дома, макар че Елен лежеше болна там. Тя копнееше да види милото ненагледно майчино лице, да почувства прегръдката на силните ръце на Мами.

Изправи се със замаяна глава и отново продължи пътя си. Когато къщата се показа пред очите й, видя, че Уейд се люлее на градинската врата. Щом я съгледа, лицето му се смръщи жално и той заплака, като й показваше мръсния си, наранен пръст.

— Боли! — хълцаше той. — Боли!

— Млък! Млък, иначе сега ще те напляскам. Отивай в задния двор да си правиш питки от кал и да не си мръднал оттам.

— Гладничък съм — продължаваше да хленчи той, засмукал удареното си палче.

— Не ме интересува. Заминавай в задния двор…

Скарлет погледна нагоре и видя Приси, която надничаше от прозореца с уплашен и тревожен вид, но щом зърна господарката си, на лицето й моментално се изписа облекчение. Скарлет й помаха да слезе и тръгна към входната врата. Колко хладно беше вътре! Тя развърза шапката си, хвърли я на масата и обърса с ръкав влажното си чело. Когато вратата на горния етаж се отвори, до слуха й долетя сподавен и протяжен сърцераздирателен стон. Приси се спусна по стълбата, като прескачаше през две стъпала.

— Докторът идва ли?

— Не. Няма да може.

— Божке, ами сега! На мис Мели вече много й е зле.

— Докторът няма да дойде. Никой няма да дойде. Ти трябва да извадиш бебето, а аз ще ти помагам.

Приси зяпна онемяла и напразно се силеше да продума. Тя поглеждаше Скарлет изпод вежди, тъпчеше на място и поклащаше смутено кльощавото си тяло.

— Защо си ме зяпнала като малоумна? — викна Скарлет, вбесена от идиотския й вид. — Какво има?

Приси заотстъпва към стълбите.

— За Бога, мис Скарлет… — в ококорените й очи имаше ужас и срам.

— Казвай де!

— За Бога, мис Скарлет! Трябва дофтор. Аз… олеле, мис Скарлет… аз нищичко не разбирам от тез неща. Мама не ме пускаше да се въртя около жените, когат раждаха.

Скарлет ахна. Преди да успее да се разгневи, облада я неистов ужас. Приси опита да се възползва от вцепенението й и да побегне, но Скарлет я сграбчи за дрехите.

— Ах ти, черна лъжкиньо! Какви ги приказваш? Нали ми разправяше, че уж си била обучена? Истината ми кажи! Отговаряй! — тя взе да я разтърсва яростно, докато къдравата глава се залюшка, сякаш щеше да се откачи.

— Излъгах ви, мис Скарлет! И аз не знам как можах да ви река такваз лъжа. Веднъж видях как се ражда бебе и мама само дет не ме наби, че съм гледала.

Господарката й я стрелна свирепо и Приси отстъпи назад, като напразно се мъчеше да се отскубне. В първия момент умът на Скарлет отказа да приеме очевидната истина, ала когато най-после осъзна, че Приси разбира от акушерство не повече от нея самата, пред очите й причерня. Никога в живота си не бе удряла роб, но сега зашлеви девойчето с всичката сила, която бе запазила у себе си. Приси изкрещя с цяло гърло, повече от страх, отколкото от болка, и почна да се гърчи, за да се изтръгне от ръцете на Скарлет.

Докато негърчето крещеше, стенанията на горния етаж секнаха и след миг се чу слабият треперещ глас на Мелани:

— Скарлет, ти ли си? Моля те, ела веднага! Моля те!

Скарлет пусна ръката на Приси и тя със скимтене седна на стълбите. Известно време Скарлет остана неподвижна на мястото си, загледана към стаята на Мелани и заслушана в сподавеното пъшкане. Стори й се, че на врата й е нахлузена някаква огромна тежест, която няма да й позволи да направи нито крачка.

Тя опита да си припомни всички неща, които бяха правили около нея Елен и Мами, когато се раждаше Уейд, ала облекчителното замайване, съпровождащо родилните болки, бе изтрило почти всичко от паметта й. Някои подробности все пак си спомни и се захвана бързо и решително да дава указания на Приси.

— Запали огън, че ще ни трябва вряла вода. Донеси всички кърпи, които имаме, и кълбото с конците. Дай ми и ножицата. Само не ми казвай, че не можеш да я намериш. Донеси ми всичко, и то бързо. Хайде, тичай.

Тя рязко вдигна Приси на крака и я блъсна към кухнята. След това събра всичкия си кураж и тръгна нагоре по стълбите. Нямаше да й бъде леко да съобщи на Мелани, че само двете с Приси ще й окажат помощ при раждането.