Маргарет Мичъл
Отнесени от вихъра (20)

Глава XX

В последните дни на горещия и шумен август канонадите внезапно секнаха. Над града надвисна изненадваща и необяснима тишина. По улиците се срещаха съседи и се споглеждаха неуверено, разтревожени от неизвестността. Затишието, настъпило след дните, изпълнени с вой и писък на снаряди, не само не донесе облекчение за опънатите до скъсване нерви, а още повече изостри напрежението, ако това изобщо бе възможно. Никой не знаеше защо са замлъкнали батареите на янките; нямаше сведения за южняшките войски, освен че голяма част от тях се бяха изтеглили от укрепленията около града и се бяха отправили в поход на юг, за да защитават железницата. Никой не знаеше къде се водят сраженията, дали изобщо има сражения и ако има, на чия страна е превесът.

В тези дни вестите се разнасяха само от мълвата. Останали без хартия, без мастило и без хора, редакциите бяха прекратили издаването на вестници още щом настана обсадата и най-невероятни слухове, появили се неизвестно откъде, току плъзваха из града. Притеснени от съмнителния покой, тълпите обсаждаха щаба на генерал Худ и искаха да научат нещо; тълпи се трупаха и около телеграфната служба и гарата в очакване на известия — добри известия, защото у всички живееше надеждата, че замлъкването на Шърмановите оръдия означава пълно отстъпление на янките по обратния път към Долтън. Но никакви новини не пристигнаха. Телеграфните жици бяха замлъкнали, никакви влакове не идваха от юг по единствената запазена железопътна линия и пощенските връзки бяха прекъснати.

Есента, суха, прашна и топла, неусетно се промъкна във внезапно притихналия град, стегна го в душната хватка и усили тягостното чувство в уморените тревожни сърца. На Скарлет, обезумяла от безпокойство за близките си в Тара, но стараеща се да изглежда смела, й се струваше, че от началото на обсадата е изминала цяла вечност, че едва ли не винаги в ушите й са гърмели залповете на оръдията, преди да настъпи зловещата тишина. Ала всъщност бяха изтекли само трийсет дни. Трийсет дни обсада! Нима само толкова настина, след като траншеите около града, изкопани в червената глина, бяха оставили тъй ярък отпечатък в съзнанието на хората; а също и монотонният нестихващ грохот на оръдията; и дългата върволица от линейки и волски каруци, отправени към болниците, от които по прашните улици се стичаше кръв; и изтощените от къртовски труд погребални взводове, повлекли неизстинали покойници, които захвърляха като дървени трупи в безкрайни редици от плитки гробове.

А откакто янките настъпиха на юг от Долтън, бяха минали всичко на всичко четири месеца. На Скарлет й се струваше, че случилото се преди това е спомен от друг живот. Не, невъзможно бе да са изтекли само четири месеца! Сякаш се бе изнизал цял един човешки живот.

Преди четири месеца тя бе възприемала Долтън, Резака и планината Кенесо единствено като географски названия и имена на гари. Сега в съзнанието й те се свързваха само с битки — отчаяните и безрезултатни битки, които Джонстън бе водил при отстъплението си към Атланта. А после и нови се бяха прибавили към тях Прасковеният ручей, Дикейтър, Езра Чърч и ручеят Ютой. Това вече не бяха приятни названия на приятни местенца. Никога повече тя нямаше да може да мисли за тях като за тихи селца, пълни с радушни, дружелюбни хора, като за прелестни зелени поляни край лениви рекички, където бе ходила на излет с красиви офицери. Тези имена също бяха станали символи на кървави сражения и нежната трева, на която бе седяла неотдавна, беше смазана от тежките колела на оръдия, изпотъпкана от свои и врагове, срещнали се в отчаян ръкопашен бой, смачкана от гърчещи се тела… Бавните реки на Джорджия, винаги червеникави от размиващата се глина, сега бяха още по-червени. Говореше се, че Прасковеният ручей бил поаленял, след като янките го прекосили. Не, Прасковеният ручей, Дикейтър, Езра Чърч и ручеят Ютой не бяха вече приятни крайградски околности за разходки и излети. Те бяха лобните места на приятели, където в гъсти гори и под буйни храсталаци гниеха непогребани тела; те бяха четирите подстъпа, които Шърман бе атакувал, за да влезе в Атланта, и където войниците на Худ бяха отблъснали армията му с последни отчаяни усилия.

Най-после в изтерзания от неизвестността град пристигнаха новини от юг, но те бяха тревожни, особено за Скарлет. Генерал Шърман отново атакуваше града откъм четвъртата му страна, като нанасяше тежки удари срещу железницата при Джоунсбъро. Голям брой вражески войски се бяха съсредоточили при този четвърти подстъп — не отделни стрелкови части и кавалерийски отряди, а огромни армейски сили. Хиляди конфедератски части бяха изтеглени от отбранителните линии, разположени плътно около града, за да се хвърлят с открити гърди срещу тях. Това бе обяснението на внезапното затишие.

„Но защо Джоунсбъро? — питаше се Скарлет, обзета от ужас при мисълта за близостта на Тара. — Защо все по Джоунсбъро трябва да удрят? Не могат ли друго място да изберат, където да атакуват железницата?“

Цяла седмица не беше получавала новини от Тара, а последната кратка бележка от Джералд само бе усилила страховете й. Състоянието на Карийн се влошаваше и тя бе много тежко болна. А при това положение кой знае още колко дни ще се бави пощата, още колко дни ще бъде в неизвестност дали сестра й е жива или мъртва. О, защо не си отиде още щом започна обсадата, да беше оставила Мелани да се оправя както знае!

При Джоунсбъро се водеше сражение — това поне бе известно на Атланта, но нищо определено не се знаеше за хода му и гражданите бяха изтезавани от какви ли не побъркващи слухове. Накрая от Джоунсбъро пристигна куриер с окуражителната вест, че янките били отблъснати. Все пак, преди да се оттеглят, те успели да проникнат в градчето, опожарили гарата, прерязали телеграфните жици и изтръгнали около пет километра релси. Хората от инженерния корпус работели като обезумели, но ремонтът щял да отнеме време, защото янките демонтирали и траверсите и ги запалили, хвърляли в огньовете релсите, додето се нажежили до червено, а после ги усукали около телеграфните стълбове, които заприличали на гигантски тирбушони. А в тези дни бе невероятно трудна подмяната на релси, изобщо подмяната на всичко, направено от желязо.

Янките не бяха стигнали до Тара. Скарлет разбра това от самия куриер, който бе изпратен в щаба на Худ. Той бе срещнал Джералд в Джоунсбъро след битката, точно преди да потегли за Атланта, и бе откликнал на молбата му да й предаде писмо.

Но какво правеше татко й в Джоунсбъро? При този въпрос младичкият куриер явно се притесни. Джералд бил отишъл в Джоунсбъро, за да отведе някой от армейските лекари в Тара.

Докато изричаше благодарности на младежа за услугата, застанала под яркото слънце на предната веранда, Скарлет усети как краката й се подкосяват. Карийн вероятно беше на умиране, щом лечителските умения на Елен бяха недостатъчни и Джералд бе тръгнал да търси доктор. Едва изчакала куриерът да се метне на коня и да препусне, обвит в облак червена прах, тя разкъса плика с треперещи пръсти. Толкова оскъдна бе хартията в конфедерацията, че Джералд бе писал между редовете на нейното последно писмо и четенето бе затруднително.

Скъпа дъще, майка ти и двете момичета са болни от тиф. Много са зле, но не бива да губим надежда. Когато болестта повали и майка ти, тя заръча да не си идваш в никакъв случай, за да не се заразите с Уейд. Изпраща ти поздрави и те моли да прочетеш молитва за нея.

„Да прочета молитва!“ Скарлет изкачи тичешком стълбите до стаята си, коленичи до леглото и започна да се моли с жар както никога дотогава. Не изричаше установения текст, а повтаряше безспир едни и същи думи: „Богородичке! Не я оставяй да умре! Ще бъда много добра, ако й помогнеш! Моля те, не я оставяй да умре!“

През цялата следваща седмица Скарлет се влачеше из къщата като пребито псе в очакване на известие, като подскачаше при всеки тропот на конски копита и се втурваше нощем по тъмната стълба, щом чуеше да се чука на вратата. Но това бяха само минаващи пътем войници, а от Тара нямаше никакви новини. Сякаш цял континент я делеше от дома й, а не само четирийсет километра прашен път.

Пощенските връзки все още бяха прекъснати и никой нямаше представа къде се намират своите или какви са последните кроежи на янките. Беше известно единствено, че хиляди войници в сиви и сини униформи са струпани някъде между Атланта и Джоунсбъро. Цяла седмица нито дума от Тара!

Скарлет се беше нагледала на много случаи на коремен тиф в болницата на Атланта, за да има представа какво означава една седмица за тази страшна болест. Елен беше болна, умираше може би, а Скарлет стоеше безпомощна в Атланта с бременна жена на ръцете си и две армии препречваха пътя й до родния дом. Елен беше болна… Може би умираше. Но как е възможно Елен да се разболее! Това никога не й се бе случвало. Самата мисъл беше нелепа, защото на майчината й неизчерпаема енергия се градеше цялата сигурност в живота на Скарлет. Всички боледуваха, но не и Елен. Тя самата се грижеше за болните и ги изправяше на крака. Невъзможно бе болестта да повали нея. Скарлет искаше да си е у дома. Копнееше за Тара с отчаяния стремеж на уплашено дете, за което родният дом е единствена закрила и земен рай.

Родният дом! Бялата къща с многобройните й крила, с пърхащи бели перденца на прозорците, със свежата зелена поляна, над която жужаха пчели, с малкото негърче, застанало на пост при предните стълби, за да пъди патиците и пуйките от цветните лехи, с червените поля наоколо, излъчващи неземен покой, и огромните пространства памук, бялнал се под слънцето! Родният дом!

Защо не беше се прибрала още щом започна обсадата, когато всички останали бежанци напускаха града! Можеше да вземе и Мелани със себе си без никакъв риск, защото тогава от раждането я деляха седмици.

„О, по дяволите тая Мелани! — проклинаше Скарлет наум за хиляден път. — Не можа ли да иде в Мейкън с леля Пити? Там й е мястото, при роднините й, а не при мене. Аз не съм й кръвна родственица. Защо ми се е лепнала? Ако беше заминала в Мейкън, можех да се прибера у дома, при мама. И сега дори… да, сега също бих успяла да стигна, въпреки янките, да не беше само това бебе. Може би генерал Худ би ми отпуснал охрана. Добър човек ми изглежда и сигурно щях да го убедя да ми даде придружители и бяло знаме, за да мина през бойната линия. Ала сега съм с вързани ръце и трябва да чакам бебето да се роди!… О, мамо! Мамо! Не умирай!… Защо не идва най-после това бебе? Днес ще питам доктор Мийд няма ли начин да се ускори раждането, за да мога да си ида вкъщи… стига да успея да получа охрана. Доктор Мийд каза, че щяла много да се мъчи. Мили Боже! Ами ако умре? Мелани мъртва! Тогава Ашли… Не, не бива да мисля такива неща, не е хубаво. Но Ашли… Не, не, той сигурно не е жив, тъй или иначе, накара ме да обещая, че ще се грижа за нея. Ами ако аз не се погрижа и тя умре, а се окаже, че Ашли е жив… Не, да не мисля за това. Грешно е. Обещах пред Бога да бъда добра, за да спаси мама от смърт. Веднъж само да се роди това бебе. Да можех да замина оттук и да ида у дома… или където и да е, но да се махна.“

Скарлет бе намразила злокобно притихналия град тъй силно, както някога го бе обичала. Атланта вече не беше веселият, обхванат от трескава възбуда град, който преди я привличаше и очароваше. Сега той бе мрачен и зловещ, сякаш поразен от чума, и някак страховито безмълвен след грохота на обсадата. В шума и опасността от падащите снаряди поне имаше някакво предизвикателство за духа, а в последвалата гробовна тишина имаше само ужас. Като че някакво мрачно заклинание бе надвиснало над града и му внушаваше страхове, несигурност и натрапчиви спомени.

Хората вървяха с помръкнали лица, а малкото войници, които Скарлет срещаше, имаха изтощения вид на състезатели, насилващи се да преминат последните метри в едно изгубено вече надбягване.

Дойдоха последните августовски дни, а с тях и настойчивите слухове, че някъде на юг се е повело най-ожесточеното сражение след битката при Атланта. Напрегнати в очакване да чуят известията за хода на боя, гражданите изоставиха всякакви опити да се смеят и шегуват. Най-после всички осъзнаха истината, известна на войниците отпреди две седмици — Атланта бе на ръба на пропастта и ако Мейкънската железница паднеше, щеше да падне и Атланта.

 

 

Сутринта на първи септември Скарлет се събуди с угнетяващо чувство за беда, надвиснала над главата й, и то беда, предусещана още вечерта. Замаяна от съня, тя се опитваше да си припомни: „Какво не ми даваше мира, когато си легнах снощи? О, да, сражението. Вчера се е водило някакво сражение. Кой ли го е спечелил?“

Тя се изправи бързо в леглото си, разтърка очи и тревогата от предишния ден отново легна като оловна тежест на сърцето й.

Въздухът бе душен въпреки ранния утринен час и горещината предвещаваше жарко пладне под оцъкленото синьо небе и безжалостното палещо слънце. Откъм пътя не идваше нито звук. Не се чуваше скърцането на фургони. Нямаше го тропота от войнишки нозе, вдигащи във въздуха червена прах. От кухните на съседите не долитаха лениви негърски гласове, нито приятното потракване на съдове и прибори при приготвянето на закуската, защото всички в квартала с изключение на мисис Мийд и мисис Мериуедър бяха забягнали в Мейкън. А и от техните къщи също не се чуваше никакъв шум. По-надолу по улицата, към центъра, владееше пълна тишина и повечето от магазините и канторите бяха заключени и заковани с дъски, защото обитателите им бяха нейде из околността с оръжие в ръка.

Тази сутрин безмълвието изглеждаше по-зловещо, отколкото през останалите необичайно тихи дни на изминалата седмица. Скарлет стана от леглото, без както обикновено да се излежава и протяга, и се приближи до прозореца с надеждата да зърне някое познато лице или друга разведряваща гледка. Ала пътят бе пуст. Забеляза, че листата на дърветата, макар и още тъмнозелени, бяха изсъхнали и покрити с дебел слой червена прах, а запуснатите цветя в предния двор изглеждаха увехнали и тъжни.

Додето стоеше и се взираше през прозореца, до слуха й достигна далечен звук, приглушен и потискащ като гръм, предвещаващ буря.

„Ще вали дъжд — помисли си тя в първия момент и с практичността, присъща на хората, отрасли сред природата, си каза: — Тъкмо навреме. — Ала миг след това се сепна: — Дъжд ли? Не, не е дъжд. Това беше оръдие!“

Сърцето й заби ускорено и тя се надвеси от прозореца, като се мъчеше да отгатне посоката, от която долетя залпът. Но глухият грохот бе тъй далечен, че не можа да се ориентира веднага. „Моля те, Господи, нека е откъм Мариета! — отправи молитва тя. — Или откъм Дикейтър, или Прасковения ручей. Само да не е от юг! Не от юг!“ Тя стисна още по-здраво перваза на прозореца и напрегна слух. Сега далечното бумтене сякаш се чуваше по-силно. Идваше от юг.

Оръдейни гърмежи на юг! А на юг бяха Джоунсбъро и Тара… и Елен.

Може би в тази минута янките нахлуваха в Тара! Скарлет се ослуша отново, ала кръвта бучеше в ушите й и заглушаваше екота на далечното сражение. Едва ли бяха стигнали до Джоунсбъро. Градчето беше надалеч и шумът щеше да е по-слаб, по-неразличим. Сигурно бяха на петнайсетина километра по пътя за Джоунсбъро, някъде около селцето Ръф енд Реди. Ала оттам до Джоунсбъро също имаше най-много петнайсетина километра.

Оръдейните изстрели от юг може би възвестяваха падането на Атланта. Ала Скарлет, поболяла се от тревога за майчината си безопасност, не свързваше сражението с нищо друго освен с Тара. Тя обикаляше из стаята, като отчаяно кършеше ръце, и за пръв път мисълта за поражението на южняшката армия, с всичките му последствия, се изправи ясно пред нея. Едва близостта на многохилядната армия на Шърман до Тара я накара да осъзнае истината, целия ужас на войната, както не бяха успели нито обсадният грохот, разтърсващ стъклата, нито лишенията, нито безкрайните върволици умиращи мъже. Армията на Шърман бе на няколко километра от Тара! Дори да бъдеха разбити, янките пак можеха да отстъпят по пътя към Тара. А Джералд не би могъл да подготви бягството на семейството с три болни жени на ръцете си.

О, защо не беше там сега, независимо дали имаше янки или не! Тя крачеше боса от единия до другия ъгъл на стаята, а нощницата се усукваше около краката й и колкото повече ходеше, толкова повече се засилваше мрачното й предчувствие. Искаше да си е у дома. Искаше да бъде край Елен.

От кухнята на долния етаж се разнесе потропването на чинии, там Приси приготвяше закуската, но Бетси, икономката на мисис Мийд, никаква не се чуваше. Приси тъжно подхвана с пискливия си глас: „Още малко ще нооося товара си тежък…“ Песента раздразни Скарлет, защото й навяваше страх с мрачния си подтекст. Тя си сложи набързо наметка, изтича в коридора към задните стълби и викна:

— Я стига с това пеене, Приси!

Отдолу се чу едно обидено: „Да, господарке“ — и тя дълбоко си пое дъх, внезапно засрамена от себе си.

— Къде е Бетси?

— Не знам. Не е идвала.

Скарлет отиде до вратата на Мелани и като я открехна леко, надникна в заляната от слънце стая. Мелани лежеше по нощница, със затворени очи, оградени с тъмни кръгове; сърцевидното й личице бе подпухнало, а слабата й фигурка бе грозно обезформена. Скарлет изпита злобно желание Ашли да я види отнякъде в този вид. Нито една бременна жена не й бе изглеждала тъй обезобразена. Щом надникна при нея, Мелани отвори очи и кротка сърдечна усмивка се появи на лицето й.

— Влез — покани я тя и тромаво се извърна на една страна. — Будна съм от изгрев слънце. Мислих много и реших да те помоля за нещо, Скарлет.

Тя влезе в стаята и седна на леглото, над което падаше ослепителна светлина.

Мелани се пресегна и стисна доверчиво и съчувствено ръката на Скарлет.

— Скъпа — каза тя, — чух оръдията и много ми е мъчно. Някъде откъм Джоунсбъро е, нали?

Скарлет измънка някакво едносрично потвърждение, а сърцето й отново затупка лудо.

— Разбирам колко си разтревожена. Знам, че ако не бях аз, щеше да се прибереш у дома си още миналата седмица, когато получи известието за майка си. Така е, нали?

— Да, така е — отвърна Скарлет, без да го увърта.

— Скарлет, мила. Ти си толкова добра с мене. Родна сестра дори не би могла да бъде по-ласкава и самоотвержена от тебе. Заради това те обичам от все сърце. Искрено съжалявам, че съм ти в тежест.

Скарлет се втренчи в нея безмълвна. Обичала я, моля ви се. Кръгла глупачка, и толкова!

— Знаеш ли, Скарлет, аз дълго мислих, додето лежах тук. Искам да се обърна към тебе с много голяма молба. — Тя стисна конвулсивно ръката й. — Ако умра, ще вземеш ли бебето ми?

Очите на Мелани бяха разширени и блестяха с мека настойчивост.

— Би ли приела?

Скарлет дръпна рязко ръката си, обзета от страх. Страхът личеше и в предрезгавелия й глас, когато заговори:

— Не бъди такава гъска, Мели. Няма да умреш, не бой се. Всяка жена преди първото раждане си мисли, че ще умре. При мене поне беше тъй.

— Не, не вярвам. Ти не се страхуваш от нищо. Казваш го само за да ме ободриш. Не се боя от смъртта, но ме е страх за детето, защото може би и Ашли… Скарлет, обещай ми, че ще вземеш бебето, ако умра. Тогава ще съм спокойна. Леля Питипат е много възрастна, за да гледа дете, а Хъни и Индия са тъй мили, но аз искам на тебе да оставя рожбата си. Обещай ми, Скарлет. Ако е момче, възпитай го да бъде като Ашли, а ако е момиче… нека прилича на тебе, скъпа.

— Врели-некипели! — извика Скарлет и скочи от леглото. — И бездруго положението е от лошо по-лошо, а ти си седнала да опяваш за смърт!

— Прости ми, мила. Все пак обещай ми. Мисля, че ще бъде днес. Сигурна съм. Моля те, обещай ми.

— Хубаво де, обещавам — измърмори Скарлет, като я погледна объркано.

Наистина ли Мелани бе толкова глупава, че да не се досеща за чувствата й към Ашли? Или може би знаеше всичко и се надяваше, че заради тази любов тя, Скарлет, ще се грижи предано за детето на Ашли? Почувства внезапно лудешко желание да я засипе с въпроси, но те останаха неизказани на устните й, щом Мелани хвана ръката й и я притисна за момент до страната си. Спокойствието отново се бе върнало в погледа й.

— Защо смяташ, че ще бъде днес, Мели?

— Имам болки още откакто се съмна… не чак толкова силни.

— Имаш болки? Защо не ме повика веднага? Ще пратя Приси за доктор Мийд.

— Недей още, Скарлет. Нали знаеш колко е зает, и той, и всички в болницата. Просто го извести, че днес по някое време ще имаме нужда от него. Прати да повикат мисис Мийд, да поседи с мене. Тя знае кога точно трябва да се намеси доктор.

— Престани да бъдеш толкова тактична. Ти имаш право на лекарска помощ колкото и всеки друг в болницата. Още сега ще го извикам.

— Моля те, недей. Понякога родилните мъки траят по цял ден, а аз не мога да задържам доктора с часове, когато бедните момчета в болницата тъй много се нуждаят от него. Достатъчно е някой да повика мисис Мийд. Тя разбира от тези неща.

— Добре де, добре — съгласи се Скарлет.