Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Отнесени от вихъра (1)
Включено в книгите:
Оригинално заглавие
Gone With the Wind, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
Оценка
5,8 (× 159гласа)

Информация

Сканиране
atoslove(2011)
Разпознаване, корекция и форматиране
pechkov(2011)
Допълнителна корекция
gogo_mir(2011)

Издание:

Маргарет Мичъл. Отнесени от вихъра — том І

Книгоиздателска къща „Труд“, 2005 г.

Световна класика Америка

Редактор: Румен Стефанов

Художник: Виктор Паунов

Технически редактор: Станислав Иванов

Коректор: Антоанела Станева

Първо издание. Формат 16/60×90. Печ. коли 35,5

Книгоиздателска къща „Труд“

бул. „Цариградско шосе“ №47, тел.: 942–23–89, 942–23–88

Разпространение — тел. 846 75 29, 846 75 65

e-mail: office@trud.bg

www.trud.cc

Печат „Монт“ ООД

Книжарници „Труд“

бул. „Васил Левски“ №136

бул. „Скобелев“ №63

 

Printed by permission of William Morris Agency, Inc. on behalf of the Author

Margaret Mitchell. Gone With the Wind

© 1936 Macmillan Publishing, a division of Macmillan, Inc.

Copyright renewed © 1964 by Stephens Mitchell and Trust Company of Georgia

as Executors of Margaret Mitchell Marsh

© Надя Баева, превод, 2005 г.

© Виктор Паунов, художник, 2005 г.

ISBN 954–528–512–5

 

 

Издание:

Маргарет Мичъл. Отнесени от вихъра — том ІІ

Книгоиздателска къща „Труд“, 2005 г.

Световна класика Америка

Редактор: Румен Стефанов

Художник: Виктор Паунов

Технически редактор: Станислав Иванов

Коректор: Антоанела Станева

Първо издание. Формат 16/60×90. Печ. коли 37

Книгоиздателска къща „Труд“

бул. „Цариградско шосе“ №47, тел.: 942-23-89, 942-23-88

Разпространение — тел. 846 75 29, 846 75 65

e-mail: office@trud.bg

www.trud.cc

Печат „Монт“ ООД

Книжарници „Труд“

бул. „Васил Левски“ №136

бул. „Скобелев“ №63

 

Printed by permission of William Morris Agency, Inc. on behalf of the Author

Margaret Mitchell. Gone With the Wind

© 1936 Macmillan Publishing, a division of Macmillan, Inc.

Copyright renewed © 1964 by Stephens Mitchell and Trust Company of Georgia

as Executors of Margaret Mitchell Marsh

© Надя Баева, превод, 2005 г.

© Виктор Паунов, художник, 2005 г.

ISBN 954-528-513-3

История

  1. —Добавяне

Глава II

Когато близнаците оставиха Скарлет изправена на верандата на Тара и последният звук от чаткащите копита заглъхна, тя тръгна към креслото си като насън. Усещаше лицето си неестествено вцепенено, а устните й бяха изтръпнали от това, че доскоро ги разтягаше в насилени усмивки, за да не позволи на близнаците да узнаят тайната й. Тя подгъна единия си крак на креслото и се отпусна уморено; сърцето й като че набъбваше от болка, додето стана толкова голямо, че сякаш изпълни гърдите й. Биеше учестено, с неравни кратки удари; ръцете й бяха студени и я потискаше предчувствие за беда. На лицето й бяха изписани огорчение и смут — онзи смут на разглезеното дете, което е получавало всичко, стига само да го поиска, и сега за първи път се сблъсква с неприятните неща в живота.

Ашли да се ожени за Мелани Хамилтън!

О, не беше вярно! Близнаците грешаха. Или пък това бе някоя от техните шеги. Как не — Ашли да е влюбен в нея! Пък и кой ли би се влюбил в този дребосък Мелани, дето приличаше на същинска мишка! Скарлет си припомни с презрение тъничката детинска фигура на Мелани, сериозното й сърцевидно личице, което бе толкова невзрачно, че изглеждаше направо грозновато. А и Ашли сигурно не бе я виждал от месеци. Той не беше ходил в Атланта повече от два пъти след онази забава, която устрои миналата година в Дванайсетте дъба. Не, Ашли нямаше как да е влюбен в Мелани, защото… о, не бе възможно да се е излъгала!…

Той беше влюбен в нея самата! Тя, Скарлет, бе тази, която той обичаше — сигурна беше!

Скарлет чу тежките стъпки на Мами, които разтърсваха пода на вестибюла, и побърза да спусне краката си на земята и да си придаде по-спокойно изражение. Ако Мами заподозреше нещо нередно, тя не би се примирила само с подозрения. Мами смяташе, че цялото семейство О’Хара трябва да й принадлежи телом и духом, че техните тайни са и нейни тайни; и най-беглият намек за някаква загадка й беше достатъчен, за да се втурне по дирята като копой. Скарлет от опит знаеше, че ако любопитството на Мами не се задоволи начаса, тя ще отнесе въпроса до Елен и тогава Скарлет ще бъде принудена да открие всичко на майка си или поне да измисли някоя благовидна лъжа.

На вратата се появи Мами, грамадна възрастна жена с хитри слонски очички. Беше с черна лъскава кожа, чистокръвна африканка, безкрайно предана на семейството. За Елен тя беше опорен стълб, трите й дъщери довеждаше до отчаяние, а сред домашната прислуга всяваше истински ужас. Мами беше негърка, но правилата й за поведение и чувството й за достойнство бяха също тъй ревностни като на господарите й, та дори и по-непоклатими. Тя беше отгледана в будоара на Соланж Робияр, майката на Елен О’Хара — изтънчена, студена и надменна французойка, която не спестяваше нито на децата си, нито на слугите справедливите наказания при най-малко нарушение на благоприличието. Навремето Мами беше бавачка на Елен и когато тя се задоми, дойде с нея от Савана. Мами подлагаше на строга дисциплина тези, които обичаше, а тъй като Скарлет й бе любимка и гордостта й от нея беше безмерна, тя непрестанно я тормозеше.

— Господата отидоха ли си? А вий, мис Скарлет, що не ги поканихте да останат на вечеря? Аз поръчах на Порк да тури прибори и за тях. Къде ви е доброто възпитание?

— О, тъй ми омръзна да ги слушам, като приказват за войната, че нямаше да ги изтърпя по време на вечерята, още повече, че татко щеше да седне при нас и да ми надува главата с Линкълн.

— Държите се кат съща слугиня. Чудя се що се хабихме толкоз да ви учиме с мис Елен, кат сичкият ни труд отива на вятъра. И що без шал? Стъмва се и захладнява. Колко пъти вече повтарям, че ще се разболеете, ако вечер седите гола навънка. Хайде прибирайте се, мис Скарлет.

Скарлет се извърна настрани с престорено безгрижие, благодарна, че в залисията си покрай шала Мами не се взря в лицето й.

— Не, искам да поседя и да погледам залеза. Толкова е красиво. Ти бягай да ми вземеш шала. Моля те, Мами, а аз ще почакам тук, докато татко си дойде.

— Гъгнете нещо, кат че ви е пипнала настинка — подозрително я изгледа Мами.

— Ами, няма такова нещо — отвърна Скарлет нетърпеливо. — Донеси ми шала.

Мами се потътри към къщата и Скарлет я чу да подвиква пред стълбите на прислужницата от горния етаж.

— Хей, Роза! Подай ми шала на мис Скарлет. — Сетне кресна: — Ах, черна негодница! Се я няма, кога му потрява на човек. Ей на, ще ме кара аз да се катера за пустия му шал.

Скарлет чу как стъпалата застенаха под тежестта й и безшумно се изправи. Когато Мами се върнеше, пак щеше да подхване проповед за гостоприемството, а Скарлет усещаше, че не ще изтрае да й натякват за такива дреболии сега, когато сърцето й се къса. Както се чудеше къде да се скрие, додето мъката й поутихне, изведнъж се сети за нещо, което й вдъхна слаба надежда. Следобед баща й беше отишъл в Дванайсетте дъба, плантацията на Уилксови, с намерение да купи Дилси, жената на своя камериер Порк. Дилси беше икономка и акушерка в Дванайсетте дъба и откакто преди шест месеца се беше оженил за нея, Порк преследваше денонощно господаря си с молби да купи Дилси, та да живеят двамата в една плантация. Най-после Джералд склони и отиде да направи предложение за Дилси.

„Сигурно татко ще знае дали тая ужасна история е вярна — мислеше си Скарлет. — Дори да не е чул нищо, вероятно е забелязал някакво оживление сред Уилксови. Ако успея да го видя насаме преди вечеря, може би ще разбера истината — че това е само една от обичайните отвратителни шеги на близнаците.“

Наближаваше време Джералд да се върне и ако искаше да го види насаме, трябваше да го пресрещне там, където пътят се сливаше с алеята. Тя отиде на пръсти до стълбите пред верандата и се озърна предпазливо през рамо, за да се увери, че Мами не я наблюдава през някой от прозорците на горния етаж. Като не видя широкото черно лице със снежнобял тюрбан да наднича неодобрително измежду трепкащи завеси, тя решително повдигна зелените поли на роклята си и забърза по пътеката, доколкото й позволяваха привързаните с панделки пантофки.

Тъмните кедри от двете страни на чакълената алея сключваха клоните си високо горе и образуваха сумрачен тунел. Щом стигна под възлестата им плетеница, тя се успокои, че няма опасност да я забележат от къщата, и позабави крачка. Задъхваше се; корсетът й бе доста стегнат и не й позволяваше да тича, но тя продължи забързано. Скоро стигна края на алеята и излезе на пътя. Ала спря чак след завоя, където няколко дървета, израсли наедно, затулваха къщата от погледа й.

Пламнала и запъхтяна, тя седна на един пън, за да чака баща си. Вече трябваше да се е прибрал, но Скарлет се радваше, че той закъснява. Така щеше да има време да успокои дишането си и да отпусне изопнатите черти на лицето си, та да не събуди подозренията му. Всеки миг очакваше да чуе тропот на копита и да го види в подножието на хълма, както винаги шеметно препускащ. Но минутите се нижеха, а Джералд го нямаше. Докато вървеше надолу, болката отново взе да изпълва сърцето й.

„О, не може да е вярно! — мислеше си тя. — Но защо не идва?“

Не откъсваше очи от криволичещия път, кървавочервен след сутрешния дъжд. Мислено го проследи в извивките му надолу по хълма до ленивите води на река Флинт, през гъсто обраслите мочурляци, а сетне по следващото възвишение до Дванайсетте дъба, където живееше Ашли. Това бе всичко, което този път означаваше сега за нея — път към Ашли и красивата къща с бели колони, която увенчаваше хълма подобно на гръцки храм.

„О, Ашли! Ашли!“ — беззвучно изстена тя и сърцето й затупа по-бързо.

Смразяващият смут и лошото предчувствие, които я терзаеха, откакто близнаците Тарлтън й съобщиха вестта, сякаш се поуталожиха и отново я обзе тръпката, в чийто плен бе от две години насам.

Сега й се струваше чудно, че когато е била малка, Ашли никога не й е изглеждал тъй привлекателен. В детството си тя го виждаше да идва и да си отива, ала това не я вълнуваше. Но преди две лета, когато Ашли, току-що завърнал се от тригодишно пътешествие из Европа, дойде у тях да поднесе почитанията си, тя го обикна още в същия миг. Всичко стана тъй просто и неочаквано.

Скарлет седеше на предната веранда, когато той се зададе по дългата алея — яздеше, облечен в сив костюм, с широка черна вратовръзка, под която се белееше ризата му, покрита с басти. Дори сега тя можеше да си припомни облеклото му до най-малките подробности — лъснатите до блясък ботуши, главата на Медуза върху камеята, забодена на вратовръзката му, широкополата панамена шапка, която той свали още щом я видя. Скочи от коня си, подхвърли поводите на едно негърче и се взря в нея. Усмихна се и сънливите му сиви очи грейнаха, а слънцето светеше тъй ярко, че русата му коса приличаше на лъскав сребърен шлем. Помнеше и думите му: „Я колко си пораснала, Скарлет!“ После той се изкачи леко по стълбите и целуна ръката й. А гласът му! Никога нямаше да забрави как подскочи сърцето й, когато го чу сякаш за пръв път — леко провлечен, звучен и мелодичен.

Тя го пожела още в този първи миг, тъй внезапно и естествено, както пожелаваше храна, за да утоли глада си, коне, за да ги язди, и мека постеля, на която да отдъхне.

В продължение на две години той й кавалерстваше по баловете, излетите и увеселенията, които се устройваха в окръга — никога толкова често, колкото близнаците Тарлтън или Кейд Калвърт, нито тъй настоятелно, както по-малките синове на Фонтейн, ала все пак не минаваше седмица Ашли да не се отбие в Тара.

Наистина той никога не изразяваше любовта си и в ясните му сиви очи не проблясваше онова ярко пламъче, което Скарлет съзираше в погледите на другите мъже. И все пак… все пак тя знаеше, че той я обича. Не би могла да греши. Инстинкт, по-силен от разума и житейския опит, й подсказваше, че той е влюбен в нея. Много често тя крадешком улавяше погледа му, когато не бе нито сънлив, нито унесен, а отправен към нея с копнеж и тъга, които я озадачаваха. Знаеше, че Ашли я обича. Защо тогава не й го каже? Това не можеше да разбере тя. Но всъщност толкова много неща у него не проумяваше.

Той беше винаги безупречен като кавалер, но някак отчужден. Никой никога не можеше да отгатне мислите му, най-малко Скарлет. В една общност, където всеки казва точно онова, което мисли, и то в момента, щом му дойде на ума, сдържаността на Ашли будеше раздразнение. Той беше не по-малко опитен от другите младежи, що се отнася до обичайните развлечения в околността — лов, комар, танци и политически спорове; пък и беше най-добрият ездач. Различаваше се обаче от всички останали по това, че тези приятни занимания не бяха смисъл и съдържание на живота му. Никой друг не споделяше интереса му към книгите и към музиката, нито удоволствието от писане на стихове.

О, защо бе толкова красив с тази руса коса, толкова сдържано галантен и тъй влудяващо досаден с приказките си за Европа, за книги, музика и поезия и за неща, които изобщо не я интересуваха… и все пак, тъй желан! Нощ след нощ, когато Скарлет си легнеше, след като бе седяла с него в полумрака на верандата, тя с часове се мяташе неспокойно и се утешаваше единствено с мисълта, че следващия път той непременно ще й направи предложение. Но следващият път идваше и отминаваше, а нищо не се случваше, освен че трескавата възбуда я завладяваше все повече.

Тя го обичаше и искаше той да й принадлежи, ала не го разбираше. Беше естествена, волна като ветровете, които духаха над Тара, като жълтата река, дето се виеше край плантацията, и до края на дните си нямаше да проумее, че на света съществуват и сложни неща. Ала ето че за първи път в живота си се бе сблъскала със сложна личност.

Ашли произхождаше от род, където отдаваха свободното си време на размишления, а не на дела, увличаха се в прекрасни, но нереални мечти. Той се пренасяше в свой вътрешен мир, който бе по-красив от Джорджия, и към действителността се връщаше без охота. Общуваше с хора, ала не изпитваше към тях нито симпатия, нито ненавист. Съзерцаваше живота, а той нито го радваше, нито го натъжаваше. Приемаше вселената и мястото си в нея такива, каквито са, и без да се вълнува от съдбата си, се вглъбяваше в музиката и книгите, потъваше в своя по-хубав свят.

Как той успя да я покори, след като бе тъй различен от нея, Скарлет не можеше да си обясни. Самата загадка, която той представляваше, възбуждаше любопитството й като врата без ключ. Нещата, които тя не можеше да разбере у него, я караха да го обича още повече, а странното му сдържано присъствие само усилваше решимостта й да го притежава. В това, че някой ден той ще й направи предложение, тя не се и съмняваше, тъй като беше твърде млада и разглезена и не познаваше поражението. А сега тази ужасна вест бе паднала като гръм. Ашли да се ожени за Мелани! Не можеше да е истина!

Как тъй, та нали едва миналата седмица, когато яздеха към къщи по здрач, на връщане от Китния хълм той промълви: „Скарлет, имам да ти кажа нещо толкова важно, че дори не знам как да го изрека.“ Тя смирено сведе очи, а сърцето й затупа в диво опиянение при мисълта, че щастливият миг е настъпил. Тогава той каза: „Не сега! Почти стигнахме и няма време. О, Скарлет, какъв страхливец съм аз!“ И като пришпори коня си, препусна в галоп по хълма към Тара.

Докато седеше в очакване, Скарлет си припомняше тези думи, които я бяха ощастливили, ала сега те внезапно придобиха нов, злокобен смисъл. Ами ако той се бе канил да й съобщи новината за годежа си!

О, веднъж само да си дойдеше баща й! Не можеше нито минута повече да търпи напрежението от неизвестността. Пак погледна с надежда към пътя, но отново остана разочарована.

Слънцето вече бе отвъд хоризонта и аленото сияние помежду земята и небето вече розовееше. Лазурният свод бавно избледняваше в синкавозелено като цвета на яйце от червеношийка. Отвред я обгърна неземният сумрачен покой на природата. Над полята пропълзяха матови сенки. Червените бразди и изораният червен път изгубиха магическия си кървав оттенък и се превърнаха в обикновена кафява земя. В пасището отвъд пътя конете, мулетата и кравите стояха кротко, надвесили глави над оградата, и очакваха да ги откарат в оборите, за да ги нахранят. Тъмните сенки на гъсталака, който ограждаше потока в пасището, ги плашеха и те поклащаха уши, вперили поглед в Скарлет, сякаш благодарни на човешкото присъствие.

В тайнствения полумрак високите борове край речното блато, тъй топло зелени на слънчева светлина, сега се чернееха на пастелния небосклон — една плътна редица черни гиганти, които скриваха от погледа ленивите жълти води на реката. На отвъдния хълм високите бели комини над къщата на Уилксови постепенно чезнеха в сянката на яките дъбове, които ги заобикаляха, и накрая само далечните светлинки подсказваха, че там живеят хора. Скарлет бе облъхната от топлото и влажно ухание на пролетта с упойващия мирис на току-що изорана рохкава земя и напираща свежа зеленина.

Залезът, пролетта, новата премяна на храстите и дърветата не бяха никакво чудо за нея. Тя приемаше тяхната красота тъй естествено, както дишаше и пиеше вода, защото никога не бе търсила съзнателно красота другаде освен в женските лица, конете, копринените рокли и други подобни материални неща. И все пак ведрината, която здрачът бе разпръснал над грижливо гледаната земя на Тара, като че внесе някакво успокоение в разтревоженото й съзнание. Тя обичаше тази земя, без дори да го усеща; обичаше я като майчиното си лице под светлината на лампата по време на молитва.

Джералд все още не се появяваше на безлюдния път. Ако се наложеше да го чака още дълго, Мами току-виж дошла и я подбрала към къщи. Но докато в мрачината напрягаше очи към пътя, тя чу тропота на копита откъм долния край на пасището и видя как кравите и конете се пръснаха уплашени. Джералд О’Хара препускаше напряко през ливадите в буен галоп.

Той се устреми по възвишението, пришпорил якия си дългокрак ловен кон и отдалеч приличаше на дребосъче, яхнало исполински жребец. Дългата му бяла коса се развяваше, а той разлудяваше коня с камшик и викове.

Макар и погълната от собствените си тревоги, тя го наблюдаваше с нежност и гордост, тъй като Джералд бе превъзходен ездач.

„Чудя се защо все го тегли да прескача огради, щом изпие няколко чашки — помисли си тя, — и то след като миналата година падна и си счупи коляното. Уж трябваше да му дойде умът. А и се закле пред мама никога повече да не скача с коня.“

Скарлет не изпитваше страхопочитание към баща си и го чувстваше много повече свой връстник, отколкото сестрите си, тъй като прескачането на огради скришом от Елен възгордяваше Джералд по момчешки и той ликуваше с известно чувство за вина — удоволствие, каквото изпитваше и тя самата, щом успееше да надхитри Мами. Надигна се от мястото си, за да го вижда по-добре.

Големият кон стигна до оградата, напрегна мускули и прелетя над нея леко като птичка, а ездачът му нададе възторжен вик и изплющя с камшика във въздуха. Без да забележи дъщеря си, застанала в сянката на дърветата, той дръпна поводите, спря коня на пътя и доволно го потупа по шията.

— Никой в окръга не може да се мери с тебе, че и в щата дори — с гордост му рече той; ирландският акцент силно личеше в говора му въпреки трийсет и деветте години, прекарани в Америка. Сетне бърже се зае да приглажда косата си, набраната риза и вратовръзката, която се бе извъртяла и закачила на ухото му. Скарлет знаеше, че той се гласи така припряно, за да се представи пред жена си като благопристоен господин, яздил кротко до вкъщи след посещение у съседа си. Сети се също, че сам й предоставя желаната възможност да започне разговор, без да разкрие истинската си цел.

Тя се засмя. Както бе и възнамерявала, смехът й го стресна, а щом я видя, по червендалестото му лице се изписа сконфузено и същевременно предизвикателно изражение. Слезе сковано от коня, тъй като коляното му беше неподвижно, и като преметна поводите на ръката си, закуцука към нея.

— Е, госпожичке — каза той, като я щипна по бузата, — така значи, шпионираш ме, че да ме издадеш на майка си като сестра ти Сюелин миналата седмица?

В дрезгавия му басов глас звучеше възмущение, но също и нотка на подмилкване, а Скарлет уж укорително зацъка с език, докато наместваше вратовръзката му. Той й дъхна на уиски, примесено с лек дъх на джоджен. Около него се носеха и миризми на тютюн, добре смазана кожа и коне, което Скарлет винаги свързваше с баща си и инстинктивно харесваше у другите мъже.

— Не, татко, не съм дрънкало като Сюелин — увери го тя и се отдръпна да огледа с критично око облеклото му.

Джералд беше дребен мъж, малко по-висок от метър и шейсет, но с толкова набито тяло и широк врат, че когато бе седнал, непознатите винаги го смятаха за по-едър. Якият му торс се държеше на къси здрави крака, винаги обути в ботуши от най-добрата кожа, която можеше да се достави, и постоянно разкрачени като на наперено хлапе. Повечето дребни хора, които гледат на себе си твърде сериозно, са смешни; но японското петле е на почит в кокошия двор, а така беше и с Джералд. Никой никога не би имал наглостта да приема Джералд О’Хара като смешно малко човече.

Той беше шейсетгодишен и ситно къдравата му коса бе сребристобяла, но живото му лице бе гладко, а проницателните му сини очички бяха младежки и безгрижни като на юноша, в чиято глава най-сложният проблем е колко карти да поиска на покер. Лицето му — закръглено, червендалесто, с къс нос, с широка уста и войнствен израз, беше тъй типично ирландско, че дори да пребродиш надлъж и шир родината му, напусната тъй отдавна, трудно ще срещнеш друго такова.

Под сприхавия нрав на Джералд О’Хара се криеше най-нежно сърце. Той не можеше да гледа как някой роб се гърчи под камшика, било то и заслужено, не можеше да слуша спокойно жалното мяукане на котенце или плача на дете; ала изпадаше в ужас при мисълта, че тази негова слабост може да бъде разкрита. Той и не подозираше как само за пет минути всеки, който го срещне, разбира, че е добряк. В противен случай суетата му силно би пострадала, защото му се нравеше илюзията, че когато крещи заповеднически колкото му глас държи, всички му треперят и се подчиняват. Никога не му беше идвало наум, че в плантацията се подчиняват само на един-единствен глас, нежен и тих — гласа на жена му Елен. Но това бе тайна, която той нямаше да узнае, тъй като всички, от Елен до най-глупавия работник в плантацията, бяха в мълчалив доброжелателен заговор, който целеше да поддържа увереността му, че неговата дума е закон.

Скарлет дори по-малко от всеки друг обръщаше внимание на гневните изблици и крясъците му. Тя беше най-голямото му дете и сега, когато Джералд бе разбрал, че няма да има повече синове след тримата, които лежаха в семейното гробище, той бе придобил навика да се отнася към нея като мъж с мъж, а това много й се харесваше. Тя приличаше на баща си повече, отколкото сестрите й. Карийн, с рождено име Каролайн Айрийн, бе нежна и мечтателна, а Сюелин, кръстена Сюзан Елинор, се гордееше със своите изтънчени маниери на дама.

Нещо повече, Скарлет и баща й бяха свързани помежду си и с взаимното споразумение да се прикриват един другиго. Ако Джералд я завареше да се прекатерва през оградата, вместо да извърви осемстотин метра до вратата или да се заседява до късно на предните стълби с някой обожател, той лично я смъмряше, и то доста строго, но никога не споменаваше за това пред Елен или Мами. От своя страна, когато Скарлет го видеше да прескача огради след тържественото обещание, дадено пред съпругата му, или когато научеше колко е загубил на покер — а услужливата мълва често я осведомяваше, — тя се въздържаше да го съобщи по време на вечеря с престорено наивния маниер, присъщ на Сюелин. Скарлет и баща й взаимно си разменяха сериозни уверения, че ако неща от този род стигнат до ушите на Елен, ще я наскърбят, а двамата за нищо на света не желаеха да наранят нейната чувствителна душа.

Скарлет гледаше баща си в чезнещата светлина и усещаше, без да знае защо, че присъствието му й действа успокояващо. У него имаше нещо жизнено, земно и грубовато, което й допадаше. Тъй като ни най-малко не притежаваше аналитичен ум, тя не съзнаваше, че това е така, защото тези качества в известна степен са присъщи и на нея самата въпреки шестнайсетгодишните усилия на Елен и Мами да ги заличат.

— Сега си в съвсем приличен вид — каза тя — и не вярвам някой да заподозре, че пак си правил твоите номера, освен ако сам не се похвалиш. Но след като миналата година счупи коляното си, като прескачаше същата тази ограда, струва ми се, че…

— Дявол да го вземе, няма да позволя собствената ми дъщеря да ми казва какво да прескачам и какво да не прескачам — кресна той и пак я щипна по бузата. — Вратът ми си е мой и само мой. А ти, госпожичке, какво търсиш тук без шал?

Като видя, че той прилага позната тактика, за да се измъкне от неприятния разговор, тя го хвана под ръка и каза:

— Тебе чаках. Не знаех, че толкова ще се забавиш. Чудех се дали си купил Дилси.

— Че я купих, купих я, но цената ме разори. Купих нея и малката Приси. Джон Уилкс беше готов направо да ми ги подари, но аз не ща да се каже някога, че Джералд О’Хара е използвал приятелството за своя изгода. Накарах го да вземе три хиляди за двете.

— Божичко, татко, три хиляди! И защо ти беше да купуваш Приси?

— Доживях, значи, собствените ми дъщери да ме съдят! — високопарно възкликна Джералд. — Приси е мило момиченце и аз си рекох…

— Знам я. Лукаво и простовато същество — прекъсна го спокойно Скарлет, без да се смущава от избухването му. — И си я купил само защото Дилси те е помолила.

Джералд се смути и оклюма както винаги, когато го хванеха да върши добро дело, а Скарлет невъздържано се изсмя на прозрачните му хитрини.

— Е, та лошо ли съм направил? Каква щеше да ми е ползата да купя Дилси, ако тя постоянно тъжи за детето си? Ама никога вече няма да разреша на черен от тая плантация да се жени вън от нея. Много скъпо ми излиза. Е, хайде, котенцето ми, да се прибираме за вечеря.

Сенките вече се сгъстяваха, от небето бе изчезнал и последният зеленикав оттенък и приятната пролетна топлина отстъпи пред вечерния хлад. Но Скарлет се бавеше и се чудеше как да насочи разговора към Ашли, без да допусне Джералд да се усъмни в нещо. Това бе трудно, тъй като у Скарлет нямаше деликатност, а Джералд толкова си приличаше с нея, че винаги успяваше да прозре непохватните й увъртания, както и тя неговите. А когато я разобличаваше, рядко биваше тактичен.

— Как са в Дванайсетте дъба?

— Горе-долу както обикновено. Кейд Калвърт беше там и щом уредих работата с Дилси, седнахме всички на верандата и пийнахме по няколко чашки пунш. Кейд тъкмо се е върнал от Атланта и разправя, че там е настанала страхотна бъркотия, всички приказвали за война и…

Скарлет въздъхна. Щом Джералд веднъж подхванеше за войната и отцепването, часове щяха да минат, преди да млъкне. Тя го прекъсна с друг въпрос.

— Казаха ли нещо за утрешното увеселение?

— Май че споменаха, да. Мис… как й викаха… онова мило дете, дето беше идвало миналата година, нали знаеш, братовчедката на Ашли. А, да, мис Мелани Хамилтън — тъй се казваше, — тя и брат й Чарлс вече са пристигнали от Атланта и…

— О, дошла е значи?

— Да, такава мила и кротка душица, няма да я чуеш дума да каже за себе си, тъкмо както приляга на една девойка. Хайде сега, дъще, не се помайвай. Майка ти ще прати да ни търсят.

Сърцето на Скарлет замря. Тя се бе надявала отчаяно, че нещо ще задържи Мелани Хамилтън в Атланта, където й беше мястото, и това, че дори баща й харесваше благия й кротък нрав, толкова различен от нейния, я накара да изостави всяка предпазливост.

— Ашли също ли беше там?

— Беше — Джералд се освободи от ръката на дъщеря си, извърна се и остро се вторачи в лицето й. — Ако затова си излязла да ме чакаш тук, защо не каза веднага, вместо да го усукваш?

Скарлет не намери какво да отговори и почувства, че лицето й пламва от притеснение.

— Приказвай де.

Тя продължаваше да мълчи и мислено съжаляваше, че няма как да разтърси здраво баща си и да му каже да си затвори устата.

— Беше там и се осведоми за тебе много любезно, а и сестрите му също. Надяват се, че нищо няма да ти попречи утре да идеш на празненството. Пък и аз не виждам кое е туй, дето ще те спре — подхвърли той язвително. — А сега, дъще, кажи какво има между тебе и Ашли.

— Нищо няма — отвърна кротко тя и го дръпна за ръката. — Хайде да се прибираме, татко.

— Аа, значи сега ти искаш да се прибираме — отбеляза той. — Да, ама аз пък ще стоя тук, додето не разбера какво става с тебе. Сега, като си помисля, доста особена си напоследък. Да не се е занасял с тебе? Правил ли ти е предложение да се омъжиш за него?

— Не — отговори тя.

— Няма и да ти направи — отсече Джералд.

Гневът пламна в нея, но Джералд я възпря с властен жест.

— По-кротко, госпожичке! Днес следобед Джон Уилкс сподели с мен, че Ашли ще се жени за мис Мелани. Утре ще обявят годежа.

Ръката на Скарлет пусна бащината и увисна безжизнена. Значи истина беше!

Остра болка прониза сърцето й, сякаш зъби на хищно животно се забиха в него. Като през завеса усети погледа на баща си, изпълнен донякъде с жалост, донякъде с раздразнение от това, че е изправен пред трудност, която не може да разреши. Той обичаше Скарлет, но му беше неприятно, че тя му натрапва детинските си грижи, за да се справя той с тях. Елен беше тази, която намираше разрешение за всичко. Скарлет трябваше на нея да повери тревогите си.

— Правиш се за смях, а и всички нас излагаш, тъй ли? — постепенно повишаваше глас той, както винаги в моменти на възбуда. — Тичала си подир мъж, който не е влюбен в тебе, след като можеш да имаш което си щеш момче от окръга, а?

Изпод болката й нахлуха гняв и наранена гордост.

— Не съм тичала след него. Просто… просто се изненадах.

— Само че лъжеш! — заяви Джералд и като се вгледа в съкрушеното й лице, прибави в изблик на разнеженост: — Мъчно ми е за тебе, дъще. Но в края на краищата ти си още дете, а наоколо има кандидати колкото щеш.

— Мама е била само на петнайсет години, когато си се оженил за нея, а аз съм на шестнайсет — глухо промълви Скарлет.

— Майка ти беше друга — каза Джералд. — Никога не е била лекомислена като тебе. Хайде сега, момичето ми, горе главата, а другата седмица ще те заведа в Чарлстън на гости на леля ти Йолали и там покрай цялата олелия, дето се вдига около Форт Съмтър, ще забравиш Ашли само за няколко дни.

„Той смята, че съм дете — помисли си Скарлет, тъй задавена от скръб и ярост, че не можеше да отрони ни дума. — Въобразява си, че щом ми покаже нова играчка, мигом ще забравя мъката си.“

— Слушай, не ми вири нос — предупреди я Джералд. — Ако имаше малко ум, отдавна да се беше омъжила за Стюарт или Брент Тарлтън. Помисли си за това, дъще. Омъжи се за един от близнаците и тогава ще съединим плантациите, а аз и Джим Тарлтън ще построим чудесна къща точно където се сливат земите ни, в онази голямата борова гора, и…

— Ще спреш ли да се отнасяш с мен като с дете! — кипна Скарлет. — Не искам да ходя в Чарлстън, нито да имам къща, нито да се омъжвам за близнаците. Искам само… — Тя се сепна, но бе вече късно.

Гласът на Джералд беше необичайно тих, когато заговори бавно, като че измъкваше думите от някакъв рядко отключван склад в съзнанието си.

— Ти искаш само Ашли, но няма да го имаш. Дори ако той беше пожелал да се ожени за тебе, с неохота щях да дам съгласието си въпреки чудесната ми дружба с Джон Уилкс. — И като видя стреснатия й поглед, той продължи: — Искам моето момиче да е щастливо, а с него ти нямаше да си щастлива.

— О, щях да бъда! Щях!

— Не е тъй, дъще. Щастие може да има само когато се женят хора от едно тесто.

Скарлет изпита внезапно предателско желание да му извика: „Но ти и мама не сте от едно тесто, а сте щастливи!“, ала го потисна, защото се боеше, че за такава дързост може да отнесе и плесница.

— Уилксови са по-различни от нас — продължи той бавно, като търсеше думите. — Те са различни и от съседите ни. Не приличат на нито едно от познатите ми семейства. Особняци са те и хубаво правят, че се женят за братовчедите си, та си пазят чудатостите за тях си.

— Ама, татко, Ашли не е…

— По-кротко, котенце! Нищо не съм казал срещу момчето, защото ми харесва. И като казвам особняк, то не значи шантав. Той не е особняк като Калвъртови, готови да заложат цялото си състояние на един кон, или като Тарлтънови, при които във всяко поколение се намират по един-двама пияници, или като Фонтейнови, същински бесни зверчета, дето могат да убият човек за това, че уж ги погледнал накриво. Такива чудатости мога да ги разбера, то се знае, и само по Божия милост Джералд О’Хара се е спасил от тях! А и мисля, че ако му беше съпруга, Ашли нямаше да побегне с друга жена или пък да те бие. Ако го направеше, щеше да си по-доволна — поне щеше да го разбереш. Но той е особен по друг начин и никой изобщо не може да го разбере. Аз го харесвам, но от туй, дето ми го приказва, кажи-речи нищо не проумявам. Признай ми честно, котенце, схващаш ли нещо от неговите брътвежи за книги, поезия, музика, маслени картини и други такива щуротии?

— О, татко — извика Скарлет нетърпеливо, — ако се омъжа за него, ще променя всичко това.

— А, ще промениш значи, тъй ли мислиш? — сприхаво възкликна Джералд, като я изгледа проницателно. — Много малко познаваш мъжете тогава, да не говорим за Ашли. Никоя съпруга не е променила мъжа си ни на йота, това да го запомниш. А да промениш някой от Уилксови… Това ще стане на кукуво лято, дъще. Цялото им семейство е чудато и винаги си е било такова. А сигурно такова и ще си остане вечно. Казвам ти, те са се родили особняци. Погледни ги само как тичат към Ню Йорк и Бостън, за да слушат опера и да зяпат рисунки разни, и как купуват цели сандъци с френски и немски книги от янките! Ей ги, все четат и мечтаят, Господ знае за какво, като могат по-добре да си прекарат времето в лов или игра на покер, както правят свестните мъже.

— Няма човек в окръга, който да се държи на коня по-добре от Ашли — отвърна Скарлет, вбесена от намека за липса на мъжественост, отправен по адрес на Ашли, — никой, с изключение може би на баща му. Колкото до покера, че нали само миналата седмица в Джоунсбъро Ашли ти прибра двеста долара?

— Калвъртовите синове пак са се раздрънкали — промърмори унило Джералд, — откъде иначе ще знаеш сумата. Ашли може да се равнява с най-добрите ездачи и с най-добрите играчи на покер — такива като мене, котенце! И не отричам, че седне ли да пие, може да събори под масата дори Тарлтънови. Умее ги всички тия работи, ама не ги прави от душа. Затова ти казвам, че е особняк.

Скарлет замълча със свито сърце. Тя не можеше да измисли как да възрази, защото знаеше, че Джералд е прав. Ашли не беше запален в нито едно от приятните занимания, които му се удаваха тъй добре. Към всички неща, които живо вълнуваха останалите, той проявяваше интерес само от учтивост.

Като изтълкува правилно мълчанието й, Джералд я погали по ръката и каза тържествуващо:

— Ето на, Скарлет! Ти признаваш, че е вярно. Какво би правила с мъж като Ашли? Ами че те всички са завеяни, тия Уилксови. — И продължи да я предумва ласкаво: — Като ти споменах Тарлтънови одеве, не мисли, че ти ги натрапвам. Те са чудесни момчета, но ако си хвърлила око на Кейд Калвърт, за мене е все едно. Калвъртови всички са добри хора, макар че старият взе за жена севернячка. А когато си ида от тоя свят… Чуй, миличка! Ще оставя Тара на тебе и Кейд…

— Няма да взема Кейд, ако ще и на тепсия да ми го поднесеш! — викна ядно Скарлет. — И престани да ми го пробутваш! Не ми трябва нито Тара, нито някоя си друга загубена плантация. Плантациите не струват нищо, ако…

Тя се канеше да каже „ако нямаш мъжа, когото искаш“, но Джералд, разярен от пренебрежението, с което тя се отнесе към предложения дар — онова, което след Елен той обичаше най-много на света, викна гръмовито:

— Ти ли, Скарлет О’Хара, можа да изречеш, че Тара, тая земя, не значи нищо за тебе?

Скарлет кимна упорито. Беше твърде нещастна, за да я е грижа, че ядосва баща си.

— Единствено земята значи нещо на тоя свят — викна той, като възмутено размахваше здравите си къси ръце, — защото тя е вечна, хубаво го запомни! Тя е едничкото, за което си струва да се трудиш, да се бориш… да умреш дори.

— О, татко — с негодувание възропта тя, — ти говориш съвсем като ирландец.

— Да не би да съм се срамувал някога от това? Напротив, гордея се. Не забравяй, че и ти, госпожичке, си наполовина ирландка! А за всеки, който има поне капка ирландска кръв в жилите си, земята, където живее, му е свидна като майка. Срамувам се от тебе в тая минута. Предлагам ти най-красивата земя на света, като изключим графство Мийд, в старата родина, а ти какво? Сумтиш!

Джералд бе започнал да се поддава на яростта си и собствените му викове му доставяха едва ли не удоволствие, когато нещо в нещастното лице на Скарлет го сепна.

— Но хайде, ти си още млада. Ще се пробуди и у теб тая любов към земята. От това не можеш избяга, щом си от ирландско потекло. Още си дете и се тревожиш за поклонниците си. Като попораснеш, сама ще разбереш… Ако решиш нещо за Кейд или близнаците, или за някой от синовете на Евън Мънроу, ще видиш как добре ще те подредя!

— О, татко!

До този момент Джералд беше вече твърде уморен от разговора и раздразнен от това, че на плещите му се е стоварила подобна грижа. Особено огорчен беше, задето Скарлет все още изглежда безутешна, след като й бяха предложени най-добрите партии в окръга и Тара в прибавка. Джералд обичаше подаръците му да бъдат приемани с ръкопляскане и целувки.

— А сега стига цупене, госпожичке! Няма значение за кого ще се омъжиш, стига той да мисли като тебе, да е благородник, южняк и човек с достойнство. При жената любовта идва след женитбата.

— О, татко, това са такива старомодни ирландски идеи!

— Много са си добри те! На какво приличат тия американски щуротии, дето всеки е хукнал да се жени по любов като слугите, като янките! Най-хубавите бракове са ония, при които родителите на момичето правят избора. Че как ще може някое глупаче като тебе да различи добрия човек от негодника? Ето на, погледни Уилксови. Кое ги е запазило тъй горди и силни през толкова поколения? Ами туй, че винаги са се женили за равни на тях, за братовчедите, които е избрало семейството им.

— О! — изплака Скарлет, връхлетяна от нова болка при думите на Джералд, които й напомняха за ужасната и неизбежна истина.

Джералд погледна сведената й глава и неловко запристъпя от крак на крак.

— Нали не плачеш, а? — попита той, като несръчно се опитваше да повдигне брадичката й и да обърне лицето й към себе си, а собственото му лице се сгърчи от жалост.

— Не! — извика ядно тя и се дръпна.

— Лъжеш, но аз съм горд от това. Доволен съм, че у тебе има честолюбие, котенце. И утре, на празненството, искам да те видя горда. Няма да търпя целият окръг да те одумва и да ти се смее, че се топиш по човек, който никога не е изпитвал към тебе друго освен приятелство.

„Изпитвал е — помисли си тъжно Скарлет. — О, и още как! Знам, че ме обича. Отгатвам го. Ако имах още малко време, със сигурност щях да го накарам да ми го каже. Ах, да не беше само този обичай на Уилксови да се женят винаги за братовчедите си!“

Джералд хвана ръката й и я пъхна под своята.

— Сега ще вървим да вечеряме и всичко да си остане между нас. Не искам да тревожа майка ти, а и ти няма защо да го правиш. Издухай си носа, дъще.

Скарлет издуха носа си в разкъсаната кърпичка и двамата тръгнаха по тъмната алея, а конят бавно ги последва. Близо до къщата Скарлет тъкмо се канеше да заговори отново, когато видя майка си, застанала в сумрака на верандата. Тя беше сложила шапката, шала и ръкавиците си, а зад нея стоеше Мами, навъсена като градоносен облак, и носеше черната кожена чанта, в която Елен О’Хара държеше бинтове и церове за лечение на слугите. Устните на Мами бяха месести и увиснали и когато беше възмутена, тя можеше да издаде долната така, че да стане два пъти по-голяма от обикновено. Сега устната й бе издадена напред и Скарлет знаеше, че отвътре Мами кипи заради нещо, което не одобрява.

— Мистър О’Хара — извика Елен, като ги зърна двамата на алеята. Елен принадлежеше към такова поколение, че държеше на официалностите дори след седемнайсет години брачен живот и след раждането на шест деца. — Мистър О’Хара, има болен в къщата на Слатъри. Бебето на Еми се е родило, но умира и трябва да бъде кръстено. Отивам там с Мами, за да видя какво мога да направя, нали?

Тя извиси въпросително глас, сякаш плановете й зависеха от съгласието на Джералд — чиста формалност, която обаче извънредно много ласкаеше съпруга й.

— За Бога! — избухна Джералд. — Защо тоя бял измет ви вика точно когато е време за вечеря и искам да ви разправя какво се говори в Атланта за войната! Отивайте, мисис О’Хара. Знам, че няма да заспите спокойно, ако някой е в беда, а вие не сте там да помогнете.

— Че тя кога ли е спала спокойно? Се тича посред нощ да се разправя с болни негри и бели нищожества, дет и сами могат да се погрижат за себе си — мърмореше Мами монотонно, докато слизаше по стълбите към каретата, спряна в страничната алея.

— Замести ме на трапезата, скъпа — каза Елен на Скарлет, като нежно я помилва по бузата.

Въпреки едва преглъщаните сълзи Скарлет изпита приятен трепет при майчиното докосване, което за нея представляваше неизчерпаема магия, при лекия дъх на сухата лимонова есенция, носещ се от шумолящата й рокля. За Скарлет Елен О’Хара беше нещо удивително — едно истинско чудо, което живееше в къщата заедно с нея и я изпълваше с благоговение, възхищение и блажено спокойствие.

Джералд помогна на жена си да се качи в каретата и даде нареждане на кочияша да кара внимателно. Тоби, който се занимаваше с конете на Джералд от двайсет години, се нацупи в безмълвно възмущение, че го учат как да си гледа работата. Той потегли с Мами до него, застинали и двамата в неповторима картина на намусено африканско недоволство.

— Ако не правех толкова услуги на тези нищожни Слатъриеви, а трябваше да си плащат — пухтеше Джералд, — щяха да се съгласят да ми продадат нещастните си няколко акра блатиста земя, та окръгът най-после да се отърве от тях.

След това, развеселен от хрумналата му нова шега, възкликна:

— Дъще, хайде да идем да кажем на Порк, че вместо да купя Дилси, съм продал него на Джон Уилкс.

Той хвърли поводите на едно малко негърче, застанало наблизо, и се заизкачва по стълбите. Вече беше забравил за разбитото сърце на Скарлет и съзнанието му бе заето само с това как ще подразни камериера си. Скарлет бавно се изкачваше след него и усещаше в краката си оловна тежест. Тя си мислеше, че бракът между нея и Ашли не би бил по-странен от брака между баща й и Елен Робияр О’Хара. За кой ли път се почуди как нейният шумен, грубоват баща е успял да вземе жена като майка й, защото едва ли двама души биха могли да се различават повече по произход, възпитание и душевност.