Маргарет Мичъл
Отнесени от вихъра (18)

Глава XVIII

За пръв път, откакто бе започнала войната, Атланта чуваше тътена на сраженията. В ранните утринни часове, преди пробуденият град да зашуми, откъм планината Кенесо долитаха глухи бумтежи, които можеха да минат за летни гръмотевици. Понякога те биваха тъй силни, че отекваха над градския шум и по пладне. Хората се опитваха да не им обръщат внимание, стараеха се да разговарят, да се смеят и да вършат работата си както обикновено, сякаш янките не бяха само на трийсет и пет километра, ала ушите на всички бяха наострени, за да уловят ехото от гърмежите. Лицата на гражданите изглеждаха напрегнати, защото независимо какво вършеха ръцете им, те бяха цели превърнати в слух и сърцата им трепкаха по сто пъти на ден. Дали гърмежите не се чуваха вече по-силно? Или пък само тъй им се струваше? Щеше ли да ги задържи този път генерал Джонстън? Щеше ли да успее?

Паниката напираше да избие. Нервите, изопвани все повече и повече с всеки ден на отстъплението, бяха като струни, готови да се скъсат. Никой не говореше за страха си, но вътрешното напрежение намираше израз в невъздържани критики по отношение на генерала. Страстите бяха нажежени до червено. Шърман беше пред вратите на Атланта. Следващото отстъпление щеше да доведе конфедерационните войски в града.

Дайте ни генерал, който няма да отстъпва! Дайте ни човек, който ще застане твърдо на място и ще се сражава!

Сред ехото на далечния оръдеен грохот щатската милиция — „галениците на Джо Браун“ — и градската охрана напуснаха Атланта под строй, за да бранят мостовете и фериботите на река Чатахучи в тила на Джонстън. Беше мрачен, мъглив ден и когато те минаха с маршова стъпка през площад Петте ъгъла и оттам се насочиха по шосето за Мариета, заръмя ситен дъждец. Цялото население бе излязло да ги изпрати и сега се бе скупчило под дървените сенници на магазините по Прасковената улица, като се стараеше да им маха весело и ободрително.

Скарлет и Мейбъл Мериуедър бяха получили разрешение да излязат от болницата и да присъстват на изпращането, защото чичо Хенри Хамилтън и дядо Мериуедър бяха в градската охрана. Сега двете стояха заедно с мисис Мийд, притиснати от тълпата, и се надигаха на пръсти, за да виждат по-добре. Скарлет, макар и изпълнена с типичното южняшко желание да очаква само приятни и окуражителни вести относно хода на сраженията, почувства да я полазва хлад при вида на пъстрите разнородни редици. Положението наистина трябва да беше отчаяно, за да повикат на фронта тази сбирщина тиловаци — старци и деца! Разбира се, сред тях имаше млади и силни мъже, издокарани в ярките униформи на елитните милиционерски отряди, с полюшващи се пера на шапките и развети краища на платнените колани. Ала при вида на възрастните мъже и момченцата, които съвсем не бяха малко, сърцето й се свиваше от жалост и страх. Имаше мъже с побелели бради, по-възрастни от баща й, които се стараеха да стъпват наперено под дъжда в такт с ритъма на барабаните и тръбите. Дядо Мериуедър, метнал на раменете си най-хубавия шотландски шал на мисис Мериуедър, за да се предпази от дъжда, крачеше в първата редица и широко се усмихна на момичетата за поздрав. Те му помахаха с кърпички и весело му извикаха „довиждане“, ала Мейбъл стисна ръката на Скарлет и пошепна:

— Горкичкият, миличък дядо! Един проливен дъжд му стига, за да го довърши! С неговото лумбаго…

В редицата зад дядо Мериуедър маршируваше чичо Хенри Хамилтън, с вдигната яка на дългото черно сако — в колана му бяха затъкнати два пистолета от времето на Мексиканската война, а в ръка носеше торбичка. До него крачеше чернокожият му камериер, възрастен почти колкото самия чичо Хенри, и държеше разтворен чадър над главите на двамата. Рамо до рамо със старците маршируваха млади момчета, никое от които не изглеждаше над шестнайсет години. Повечето бяха избягали от училище, за да се присъединят към армията, а тук-там се виждаха групички кадетски униформи на военните академии — черните пера на плътно прилепналите им сиви кепета бяха клюмнали от влагата, а белите платнени ремъци, кръстосани през гърдите им, бяха подгизнали. Сред тях бе и Фил Мийд, носещ гордо сабята на убития си брат и въоръжен с пистолети, с юнашки накривена шапка. Мисис Мийд съумя да му се усмихне и да му помаха, додето отмине, а после облегна за миг глава на рамото на Скарлет, сякаш силите внезапно я бяха напуснали.

Много от мъжете изобщо не бяха въоръжени, защото Конфедерацията нямаше нито пушки, нито муниции в резерв. Те се надяваха да се екипират с оръжие от убитите и пленените янки. Някои носеха в ботушите си дълги двуостри ножове, а в ръце — грамадни прътове със заострени железни върхове, известни като „пиките на Джо Браун“. Щастливците бяха преметнали през рамо кремъклийки, а в коланите им бяха затъкнати барутници.

По време на отстъплението Джонстън беше загубил около десет хиляди души. Сега имаше нужда от нови десет хиляди за попълнение на армията. „А ето какво получава!“ — помисли си уплашена Скарлет.

Когато по улицата с грохот се зададе артилерията и опръска с кал стълпеното множество, Скарлет случайно забеляза млад негър, яздещ муле край едно от оръдията. Той беше със светлокафява кожа и със сериозно изражение на лицето. Когато го зърна, Скарлет възкликна:

— Но това е Моуз! Слугата на Ашли! Какво прави тук? — Тя си проби път през тълпата до бордюра и го повика: — Моуз! Спри се!

Щом я видя, момчето дръпна поводите, усмихна се зарадвано и понечи да слезе. Един измокрен до кости сержант, който яздеше зад него, викна:

— Стой си на мулето, момче, че да не ти припари под краката. Я колко път имаме до планината.

Моуз погледна колебливо към сержанта и после към Скарлет, а тя прегази през калта съвсем близо до минаващите коли и хвана стремето.

— О, само за минутка, сержант. Не слизай, Моуз. Какво, за Бога, правиш тук?

— Пак отивам на война, мис! Тоз път със стария мистър Джон наместо с мистър Ашли.

— С мистър Уилкс! — възкликна Скарлет. Мистър Уилкс беше почти седемдесетгодишен. — Къде е той?

— Ей там, с последния топ, мис. Най-отзад.

— Съжалявам, мадам. Хайде, мърдай, момче!

За миг Скарлет остана неподвижна, затънала до глезени в калта, а оръдията преминаваха покрай нея. „Не, не! — мислеше си тя. — Не може да бъде. Той е много стар. При това не обича войната, също както Ашли!“ Тя отстъпи към тротоара, като шареше с поглед по лицата на всички минаващи в колоната. Когато сред грохота и пръскащата кал се показа последното оръдейно дуло, тя видя стройната изправена фигура на Джон Уилкс и дългата му посребрена коса, която падаше на мокри кичури върху шията. Той яздеше уверено и леко една дребна червеникава кобила, пристъпваща изящно по изровения кален път като дама във вечерен тоалет. Но това беше Нели! Кобилата на мисис Тарлтън! Нейната любимка, съкровището й.

Щом мистър Уилкс я забеляза, лицето му грейна от радостна изненада. Той дръпна поводите, скочи на земята и се приближи към нея.

— Много исках да те видя, Скарлет. Натоварен бях да ти предам цял куп вести от близките ти, но нямаше време да те търся. Пристигнахме сутринта и както виждаш, веднага ни изтеглят към фронта.

— Ах, мистър Уилкс! — извика отчаяно тя и хвана ръката му. — Не отивайте! Защо и вие трябва да вървите?

— Значи ти също смяташ, че съм твърде стар? — И сбръчканото му лице се освети от закачливата усмивка на Ашли. — За ходене може и да съм стар, но да яздя и да стрелям още ме бива. При това мисис Тарлтън беше любезна да ми даде Нели, тъй че имам под себе си превъзходна кобила. Надявам се Нели да не пострада, защото иначе не бих посмял да се върна у дома и да погледна мисис Тарлтън в очите. Нели беше последният кон, който й остана. — Той се усмихваше, за да разсее страха й. — Майка ти, баща ти и момичетата са добре и те поздравяват. Баща ти едва не дойде с нас днес.

— Не, татко не! — извика ужасена Скарлет. — Татко не! Той няма да ходи на фронта, нали?

— Не, но беше се приготвил. Разбира се, той не може да върви дълго заради коляното, ала си бе наумил да се качи на коня и да тръгне с нас. Майка ти заяви, че е съгласна, в случай че успее да прескочи оградата на пасището, за да провери дали ще може да преодолява препятствията, когато иде в армията. На баща ти това му се стори лесна работа, но се случи нещо невероятно. Когато конят стигна до оградата, спря се като закован, а баща ти изхвръкна през главата му. Чудно как не си строши врата! Но нали знаеш колко е упорит. Стана и опита отново. Скарлет, той падна три пъти, преди мисис О’Хара и Порк да го отведат да си легне. Не беше на себе си от яд и твърдеше, че майка ти се била „наговорила с продажното добиче“. Не е вече годен за действащата армия, Скарлет. Не бива да се срамуваш от това. Най-сетне някой трябва да остане у дома, че да изхранва армията.

Ала Скарлет не изпитваше никакъв срам, а само огромно облекчение.

— Изпратих Индия и Хъни в Мейкън да поседят у семейство Бър, а мисис О’Хара остана да се грижи покрай Тара и за Дванайсетте дъба. А сега трябва да тръгвам, мила. Дай да целуна хубавото ти личице.

Скарлет му поднесе бузата си и усети как на гърлото и заседна буца. Обичаше господин Уилкс от все сърце. Някога, много отдавна, бе мечтала да му стане снаха.

— Тази целувка предай на Питипат, а тази — на Мелани — каза той, като я целуна леко още два пъти. — Как е Мелани впрочем?

— Добре е.

— Е, хубаво — промълви той и погледът му, макар и отправен към нея, като че минаваше някъде отвъд, също както при Ашли, и сивите му очи сякаш гледаха в друг свят. — Еех, как ми се щеше да видя първия си внук. Сбогом, скъпа моя.

Той се метна на кобилата и се отдалечи с шапка в ръка, а посребрената му коса остана открита под дъжда. Скарлет се върна при Мейбъл и мисис Мийд и едва тогава в съзнанието й отекна смисълът на последните му думи. В изблик на суеверен ужас тя се прекръсти и се опита да каже молитва. Той беше намекнал за смърт, както и Ашли, преди да замине, а ето че Ашли… Човек не бива да споменава смъртта, защото по този начин предизвиква съдбата. Додето трите жени вървяха мълчаливо в дъжда към болницата, Скарлет се молеше наум: „Господи, запази го. Запази него и Ашли!“

Отстъплението от Долтън до планината Кенесо бе продължило от първите дни на май до средата на юни и когато горещите дъждовни юнски дни се изнизаха, без Шърман да успее да отмести конфедератите от стръмните хлъзгави склонове, у хората отново се пробуди надежда. Развеселиха се и започнаха да се отзовават по-снизходително за генерал Джонстън. Щом влажният юни изтече и настъпи още по-влажният юли, а конфедератите, които се биеха отчаяно по височините, заобиколени с окопи, все още успяваха да отблъскват войските на Шърман, Атланта бе обладана от дива радост. Надеждата, упойваща като шампанско, замая главите на хората. Ура! Ура! Врагът е спрян! Избухна цяла епидемия от танцови забави и увеселения. Щом в града дойдеха мъже от фронта и останеха да пренощуват, в тяхната чест се даваха вечери, а след това се организираха танци и момичетата, които бяха десет пъти повече от мъжете, водеха едва ли не битка за кавалери и не пестяха ласкателствата си към тях.

Атланта бе препълнена с гости, бежанци, семейства, дошли да видят роднините си в болниците, съпруги и майки на войниците, сражаващи се в планините, които желаеха да са близо до тях, в случай че бъдат ранени. В града пристигаха и цели рояци хубави момичета от околността, където бяха останали само мъже над шейсет и под шестнайсет години. Леля Пити се отнасяше с неодобрение към тези девойки, защото подозираше, че единствената причина да дойдат в Атланта е да си уловят съпрузи, и това безсрамие я караше да си мисли с горчивина за съдбините на света. Скарлет също не ги одобряваше. Не й се нравеше енергичното съперничество на шестнайсетгодишните девойки, чиито свежи личица и сияйни усмивки караха човек да не забелязва вехтите им, дваж прекроявани рокли и окъсаните обувки. Собствените й дрехи бяха по-хубави и по-нови, отколкото на повечето други жени, благодарение на подаръците, донесени от Рет Бътлър при последното му минаване през блокадата, но все пак тя беше на деветнайсет години, а на мъжете явно им харесваше да тичат подир глупави хлапачки.

Скарлет се опасяваше, че една вдовица с дете губи много в присъствието на тези миловидни кокетки. Ала в настъпилите дни на всеобща възбуда тя усещаше по-малко откогато и да било бремето на вдовството и майчинството. Помежду задълженията в болницата през деня и забавите вечерно време почти не виждаше Уейд. Понякога забравяше дори, че изобщо има дете.

В топлите и влажни летни нощи домовете в Атланта бяха широко отворили врати за войниците — защитници на града. Големите къщи от улица Вашингтон до Прасковената улица бяха залени от светлина и гостоприемно приканваха на забавления бойците, дошли направо от калните окопи; мракът се огласяше от звуци на банджо и цигулка, от бурни танци и безгрижен смях. Край пианото се събираха групички и страстно се лееше шлагерът „Писмото ти дойде, но твърде късно“, а одрипавелите, но галантни кавалери хвърляха многозначителни погледи към девойките, които се усмихваха закачливо иззад ветрилата от пуйчи пера и ги насърчаваха да не се колебаят много-много, та да не стане късно. Самите момичета никога не изчакваха, доколкото зависеше от тях. Вълната на истерично веселие и възбуда, заляла града, даде силен тласък на женитбите. Безброй бяха сватбите през този месец, когато Джонстън задържаше врага при планината Кенесо — сватби с пламнали от щастие младоженки, набързо стъкмили венчалните си премени, заемайки едно-друго от поне десетина приятелки, и младоженци в окърпени униформи, препасали саби на кръста. Нескончаеми празненства, весела глъчка и вълнения. Ура! Джонстън държеше янките на трийсет и пет километра от града.

 

 

Наистина позициите в планината Кенесо бяха непробиваеми. След двайсет и пет дневни сражения дори самият генерал Шърман се убеди в това, защото загубите му бяха огромни. Ала вместо да продължи с фронталните атаки, той отново направи обходна маневра, за да се вклини между конфедератите и Атланта. Тази маневра пак се оказа успешна. Джонстън бе принуден да напусне върховете, от които бе отблъсквал врага тъй добре, за да защити тила си. Беше загубил една трета от хората си в тази битка, а останалите се повлякоха изтощени към река Чатахучи. Конфедератите не можеха да се надяват на нови подкрепления, докато по железопътната линия, контролирана от янките, която се простираше от Тенеси до самата огнева линия. Шърман ежедневно получаваше нови войски и продоволствия. И тъй, сивите редици започнаха да се отдръпват през калните полета назад към Атланта.

Със загубата на позициите, смятани за непревземаеми, градът отново бе обхванат от паника. В продължение на двайсет и пет дни лудешко щастие всички се уверяваха взаимно, че провал не може да има. А ето че бедата бе дошла! Генералът, разбира се, щеше да задържи янките на отвъдния бряг на реката. Но ей Богу, тази река беше съвсем близо, само на десетина километра!

Ала Шърман отново ги заобиколи по фланга, като премина реката по-нагоре по течението, и измъчените южняшки войски трябваше бързо да прекосят мътната жълта вода, за да се хвърлят между завоевателите и Атланта. Те се окопаха набързо в плитки ровове в долината на Прасковения ручей северно от града. Атланта се мяташе в безумен ужас.

Сражение и отстъпление. Сражение и отстъпление! И всяко отстъпление довеждаше янките все по-близо до града. Прасковеният ручей беше едва на осем километра. Какво правеше генералът?

Виковете „Дайте ни водач, който ще се задържи на място и ще се бие!“ стигнаха чак до Ричмънд. А в Ричмънд знаеха, че ако бъде загубена Атланта, ще бъде загубена и войната, и след като армията премина Чатахучи, генерал Джонстън беше отстранен от командването. Начело на армията застана генерал Худ, един от дивизионните командири, и градът задиша малко по-спокойно. Худ нямаше да отстъпи. Къде ти ще отстъпи този мъжага от Кентъки с развяна брада и горящ поглед. Той беше упорит и нападателен като булдог. Щеше да отблъсне янките от ручея, отвъд реката и крачка по крачка да ги изтика обратно до Долтън. Но армията крещеше: „Върнете ни Стария Джо!“ — защото беше преминала със Стария Джо целия изнурителен път от Долтън до Атланта и за разлика от гражданското население разбираше много добре, че генералът е изправен пред непреодолими препятствия.

Шърман атакува, докато Худ още не беше в пълна бойна готовност. Още на следващия ден след смяната на командването противниковият генерал нанесе стремителен удар при градчето Дикейтър, на девет километра от Атланта, завзе го и отряза железопътната линия. Тази линия свързваше Атланта с Огъста, Чарлстън, Уилмингтън и Вирджиния. Шърман нанесе на Конфедерацията съкрушителен удар. Беше крайно време да се действа. Атланта отчаяно зовеше да се вземат решителни мерки.

В един зноен юлски следобед желанието на града се изпълни. Генерал Худ не само застана твърдо на място и устоя на атаката, а и направи нещо повече. Нанесе яростен удар на янките при Прасковения ручей, като изкара хората си от окопите и ги хвърли срещу врага, надвишаващ ги числено повече от два пъти.

Нямаше човек в Атланта, който да не отправя горещи молби Худ да отблъсне янките. Всички се вслушваха със страх в грохота на оръдията и бумтежа на хиляди пушки, които макар и на осем километра от центъра на града, отекваха тъй ясно, сякаш гърмяха на съседната улица. Чуваха се залповете на артилерията, виждаше се и пушекът, вдигнал се на облачета над дърветата, но в продължение на цели часове нямаше никакви сведения за хода на битката.

Надвечер пристигнаха първите вести, но те бяха несигурни, противоречиви и плашещи, при това донесени от войници, ранени в първите часове на битката. Те се добираха до града по единично и на групички, като по-леко ранените подкрепяха онези, които едвам влачеха крака. Скоро тягостната върволица от фронта към болниците на града се проточи като дълга непрекъсната нишка — хора с почернели от барутния дим лица, потни и прашни, с открити кървящи рани, по които налитаха рояци мухи.

Къщата на леля Пити беше в северния край на града, на пътя на ранените, и те един след друг пристъпваха мъчително до градинската портичка, грохваха на зелената ливада и стенеха пресипнало: „Вода!“

Цял следобед под знойния пек леля Пити и домашните й, черни и бели, подаваха на ранените кофи с вода и ги превързваха, докато се свършиха не само бинтовете, но и чаршафите, и кърпите, нарязани на ивици. Леля Пити напълно бе забравила, че види ли кръв, припада, и работи до изнемога, додето малките й крачка в тесни обувки се подуха и едвам я държаха вече. Дори Мелани бе преодоляла срама от доста наедрялата си снага и трескаво действаше редом с готвачката, Приси и Скарлет, а лицето й бе бледо и напрегнато като на ранените. Когато най-после силите й секнаха и тя припадна, трябваше да я сложат на кухненската маса, защото всички легла, столове и канапета в къщата бяха заети от ранени.

Забравен в суматохата, малкият Уейд се бе свил до перилата на верандата и надничаше към двора като уплашено зайче в клетка; беше пъхнал палеца си в уста и хълцаше с разширени от ужас очички. По едно време Скарлет го забеляза и му викна строго:

— Заминавай да си играеш в задния двор, Уейд Хамилтън! — Но малкият, прикован на място от страшната и необичайна картина, дори не помръдна.

Цялата поляна се покри с изнемощели тела; войниците бяха неспособни да направят и крачка по-нататък. Чичо Питър ги качваше в каретата и ги караше в болницата. Той отиде и се върна толкова много пъти, че старият кон съвсем грохна. Мисис Мийд и мисис Мериуедър също изпратиха каретите си, които превозваха пострадали, а пружините скърцаха под голямата тежест.

По-късно, когато над града се спусна душен сумрак, по пътя откъм бойното поле затрополиха санитарни коли и интендантски фургони, покрити с окалян брезент. След тях се занизаха фермерски фургони, волски каруци и дори частни карети, приспособени за нуждите на санитарната служба. Натоварени с ранени и умиращи мъже, те минаваха покрай дома на леля Пити, като подскачаха по неравния път и от тях в червената прах се процеждаха струйки кръв. При вида на жените с кофи и черпаци колите спираха и се разнасяха вопли и шепот: „Вода!“

Скарлет поддържаше клюмнали глави, за да може напуканите устни да отпият, плискаше вода върху прашни трескави тела и върху открити рани, за да почувстват мъжете поне моментно облекчение. Тичаше да подава канчета вода на кочияшите и питаше всеки от тях със замряло сърце: „Какви са новините? Какво става?“

Отговорът бе винаги един и същ: „Не се знае със сигурност, мисис. Рано е да се каже.“

Настъпи нощ, но тя не довя прохлада. Въздухът бе все тъй неподвижен и запалените факли в ръцете на негрите още повече усилваха задухата. Прахта влизаше в ноздрите на Скарлет и изсушаваше устните й. Лилавата й басмена рокля, тъй чиста и колосана сутринта, бе изцапана с кръв и пропита от пот и прах. Ето какво имаше предвид Ашли, когато писа, че няма нищо славно във войната, а само мръсотия и страдания.

От умора светът наоколо губеше реалните си очертания и плуваше пред очите като някакъв кошмарен сън. Всичко това не можеше да става в действителност или ако ставаше, значи светът бе обезумял. Ако не бе тъй, защо стоеше тя в тихата уютна, градинка на леля Пити сред трепкащите светлини на факлите и изливаше вода върху умиращите си обожатели? Защото много от ранените бяха нейни поклонници и се мъчеха да се усмихнат, щом я видеха. По тъмния прашен път превозваха толкава много мъже, които тя познаваше, толкова много други умираха тук, пред очите й, а около окървавените им лица гъмжаха рояци мухи и комари. Това бяха все младежи, с които бе танцувала и се бе смяла, на които бе свирила и пяла песни, които бе задявала, утешавала и обичала… по мъничко.

Кеъри Ашбърн тя откри в една волска каруца, затрупан от други ранени, полумъртъв вече от раната в главата. Не можеше да го свали, без да разбута други шестима, и го остави да продължи за болницата.

По-късно научи, че починал още преди да го прегледа лекар и бил погребан, но никой не знаеше къде точно. Безброй много мъже бяха погребани през този месец на Оукландските гробища в плитки, набързо изкопани гробове. Мелани много се измъчваше, задето не бяха успели да отрежат кичур от косата на Кеъри и да го изпратят на майка му в Алабама.

Знойната нощ преваляше вече, а Скарлет и Пити с изтръпнали от болка гърбове и с треперещи от слабост колене продължаваха да питат минаващите: „Какво става там? Какво става?“

Вече се разсъмваше, когато получиха отговор на въпроса си и това ги накара да се спогледат ужасено, с пребледнели лица.

— Отстъпваме.

— Трябваше да отстъпим…

— Те са с хиляди повече…

— Янките обградиха кавалерията на Уилър при Дикейтър. Трябва да идем на помощ.

— Нашите момчета скоро ще бъдат в града.

Скарлет и Пити се вкопчиха една в друга, за да потърсят опора.

— А… янките… и те ли ще дойдат?

— Да, мисис, но не се плашете. Янките не могат да превземат Атланта.

— Нали знаете, мисис, че целият град е опасан от траншеи и укрепления.

— С ушите си чух Стария Джо да казва: „Мога да отбранявам Атланта безкрайно дълго.“

— Да, ама вече не ни командва Стария Джо. Сега ни командва един…

— Млъкни, глупако! Нима искаш да изплашиш дамите?

— Янките никога няма да превземат тоя град, мисис.

— Защо вие, драги дами, не заминете за Мейкън или друго някое безопасно място. Нямате ли роднини там?

— Янките не могат да влязат в Атланта, но докато трае боят, тук няма да е много подходящо за жени.

— Тъй е, голяма пукотевица ще настане.

На следващия ден, под проливен и топъл дъжд, претърпялата поражение армия влезе в Атланта — хиляди мъже, съсипани от глад и умора, изтощени от седемдесет и шестте дни, прекарани в сражения и отстъпление, с измършавели коне, които едвам теглеха колите, натоварени с оръдия и сандъци с муниции, и чиято сбруя бе заместена с намерени оттук-оттам въженца и окъсани ремъци. Но те съвсем не влязоха като безредна бягаща тълпа. Маршируваха в стегнат строй, с изправена стойка въпреки висящите по тялото им дрипи, въпреки разкъсаните червени бойни знамена, измокрени от дъжда. Стария Джо ги беше научил да отстъпват и в неговата армия отстъплението се считаше за не по-малко изкуство в стратегията на боя, отколкото настъплението. Брадясалите и окъсани мъже излязоха на Прасковената улица под звуците на „Мериланд! Мериланд!“ и целият град се струпа навън, за да ги приветства. Независимо дали се бяха завърнали след победа или поражение, те все пак си оставаха техните момчета.

Частите на щатската милиция, заминали едва няколко дни по-рано в чудесните си новички униформи, трудно можеха да бъдат различени сега от действащите войски, тъй мръсни и окаяни бяха. И с други очи гледаха сега света. Трите години, през които се чувстваха задължени да обясняват защо не са на фронта и да си търсят оправдания, бяха вече зад гърба им. Те бяха сменили сигурността в тила срещу несгодите и опасностите на фронта. Сега бяха ветерани — макар и с кратка служба, но все пак ветерани, защитили честта си на бойното поле. Търсеха с очи приятели в тълпата и ги гледаха гордо и предизвикателно. Сега вече можеха да крачат с вдигнати глави.

Премина с маршова стъпка и градската охрана — старците тътреха нозе, а младежите приличаха на уморени деца, изправени твърде рано пред неволите на възрастните. Скарлет забеляза Фил Мийд и едвам го разпозна под чернилката по лицето му, изопнато от умора и напрежение. Чичо Хенри куцукаше гологлав под дъжда, а около врата му бе пъхнато парче стара мушама. Дядо Мериуедър се возеше на колесника на едно оръдие, а босите му крака бяха омотани във ватени парцали. Но колкото и да се взираше, тя никъде не зърна Джон Уилкс.

А ветераните на Джонстън маршируваха с лека и неуморна крачка, закалени от тригодишните безспирни походи, и все още намираха сила да се усмихват, да махат на хубавите момичета и да подхвърлят пиперливи подигравки към мъжете без униформа.

Всички те се бяха отправили към окопите, заобикалящи града, този път не плитки, набързо изкопани трапчини, а дълбоки до гърди траншеи, укрепени с торби пясък и заострени дървени колове. По протежение на цели километри тези траншеи окръжаваха града — зинали червени ровове с високи бруствери, готови да приемат онези, които трябваше да ги запълнят.

Тълпата приветстваше войските тъй възторжено, сякаш бяха извоювали победа. Всяко сърце таеше страх, ала сега, когато хората знаеха истината, когато най-лошото беше дошло пред прага им, във всеобщото настроение бе настъпила промяна. Нямаше никаква паника, никаква истерия. Това, което бе скрито в душите, не бе изписано на лицата. Хората изглеждаха весели, макар и веселостта им да бе насилена. Всички се мъчеха да покажат храброст и увереност пред войниците. Всички повтаряха думите на Стария Джо, изречени точно преди да бъде отстранен от командването: „Мога да браня Атланта безкрайно дълго.“

Сега, когато и на Худ се бе наложило да отстъпи, по-голямата част от населението споделяше желанието на армията Стария Джо да се върне на поста си, но се въздържаха да го изказват гласно и си даваха кураж с думите му: „Мога да отбранявам Атланта безкрайно дълго.“

 

 

Но Худ не беше човекът, който би възприел предпазливата тактика на генерал Джонстън. Той атакува янките от изток, атакува ги и от запад. Шърман обикаляше града като борец, търсещ най-слабото място на противника си, за да го повали, а Худ не пожела да остане в траншеите и да изчака янките да го ударят. Той дръзко излезе насреща им и яростно ги нападна. В разстояние на няколко дни станаха две тежки битки при Атланта и при Езра Чърч, в сравнение с които боят при Прасковения ручей изглеждаше като невинна схватка.

Ала янките постоянно се връщаха за нови удари. Те бяха понесли тежки загуби, но можеха да си позволят да губят още. Батареите им непрекъснато сипеха гранати към Атланта, като убиваха хората в домовете им, отнасяха покривите на къщите и изравяха дълбоки ями по улиците. Доколкото можеха, гражданите се криеха в зимниците, в канавки и тесни тунели, изкопани край железопътните прелези. Атланта бе в обсада.

За единайсет дни, откакто пое командването, Худ претърпя загуби в жива сила, равняващи се на загубите на Джонстън през всичките седемдесет и четири дни на сражения и отстъпления, а градът бе притиснат от три страни.

Железопътната линия от Атланта до Тенеси вече бе в ръцете на Шърман по цялото си протежение. Армията му бе прекъснала пътя на железницата към изток и онази, която водеше на югозапад, към Алабама. Открита остана само южната железопътна линия към Мейкън и Савана. Градът бе претъпкан с войници, залят с ранени, пренаселен с бежанци и тази единствена линия изобщо не можеше да задоволи крещящите му нужди. Но докато имаше железница, Атланта можеше да се държи.

Скарлет се ужаси, когато си даде сметка колко важна е станала тази железопътна линия, колко яростно ще се бори Шърман да я завземе и колко отчаяно ще се бие Худ, за да я брани. Това беше железницата, минаваща през техния окръг, през Джоунсбъро, а Тара беше само на осем километра от Джоунсбъро!

 

 

Скарлет и много други жени се качиха на плоските покриви на магазините, заслонени с малките си чадърчета, за да наблюдават боя в деня на битката при Атланта. Ала когато пред очите им по улиците започнаха да падат снаряди, те побягнаха към зимниците. През нощта започна голямото преселение на жени, деца и старци, бягащи от града. Отправяха се към Мейкън и много от хората, качили се на влака през тази нощ, бягаха и търсеха спасение за пети или шести път, откакто Джонстън беше започнал да отстъпва при Долтън. Сега пътуваха с по-малко багаж, отколкото когато бяха пристигнали в Атланта. Повечето носеха само по една торба и оскъдна храна, вързана в шарена носна кърпа. Тук-там можеха да се видят уплашени прислужници, мъкнещи сребърни съдове и прибори или по някой и друг семеен портрет, грабнат наслуки.

Мисис Мериуедър и мисис Елсинг отказаха да напуснат града. Те бяха нужни в болницата, при това, както гордо заявяваха, не се страхуваха изобщо и никакви янки не можеха да ги изгонят от домовете им. Ала Фани Елсинг и Мейбъл с бебето заминаха за Мейкън. Мисис Мийд за пръв път през брачния си живот прояви непокорство и категорично отказа да се подчини на нареждането на доктора да се качи на влака и да отпътува за по-безопасно място. Тя твърдеше, че докторът има нужда от нея. Още повече, Фил беше някъде наблизо в окопите и тя искаше да е в града в случай, че с него станеше нещо.

Но мисис Уайтинг замина, както и много други дами от кръга на Скарлет. Леля Пити, побързала да обвини Стария Джо за отстъпленията му, бе сред първите, които стегнаха куфарите си. Нервите й, обясни тя, били твърде слаби и не можела да търпи шум. Бояла се да не припадне при някоя експлозия и да не може да стигне до зимника. Не, не че я било страх. Опитваше се да стисне твърдо бебешките си устнички, ала не успяваше. Щяла да иде в Мейкън, при братовчедка си, старата мисис Бър, и момичетата трябвало да тръгнат с нея.

Скарлет не искаше да ходи в Мейкън. Колкото и да се плашеше от снарядите, по-скоро предпочиташе да остане в Атланта, отколкото да замине за Мейкън, защото мразеше старата мисис Бър отдън душа. Преди години мисис Бър я нарече безсрамница, след като я свари да се целува със сина й Уили на едно от празненствата в дома на Уилксови.

— Не — каза тя на леля Пити. — Ще си ида у дома, в Тара, а Мели нека дойде с тебе в Мейкън.

При тези думи уплашената Мели избухна в сърцераздирателен плач.

Щом леля Пити хукна да доведе доктор Мийд, Мелани хвана ръцете на Скарлет и взе да я моли:

— Скъпа, не отивай в Тара, не ме оставяй! Без тебе ще съм тъй самотна. О, Скарлет, ще умра, ако не си при мене, когато дойде време за бебето! Да, да, знам, ще бъда с леля Пити. Вярно, тя е много мила, но нали не е раждала, а и толкова ме изнервя понякога, че ми иде да крещя. Не ме изоставяй, мила. Ти си ми като сестра, пък и… — тя се усмихна унесено — обещала си на Ашли да се грижиш за мене. Той ми каза, че ще те помоли.

Скарлет се втренчи смаяно в нея. Как можеше Мели да я обича толкова много, когато тя самата едва скриваше силната си неприязън към нея? Как можеше да е тъй глупава, че да не отгатне тайната й любов към Ашли? Тя се бе издала поне сто пъти през тези последни мъчителни месеци, докато чакаха вести от него. Ала Мелани нищо не виждаше. У хората, които обичаше, тя не забелязваше друго освен доброто… Да, тя наистина бе обещала на Ашли, че ще се грижи за Мелани. „О, Ашли! Ашли! Ти навярно си мъртъв от много месеци. А обещанието ми пред тебе още ме обвързва!“

— Добре — отвърна кратко тя. — Аз наистина му обещах и както винаги ще си удържа думата. Но няма да ида в Мейкън при оная дърта злоба Бър. Знам, че за пет минути само ще ме принуди да скоча и да й издера очите. Ще се прибера в Тара, а ти можеш да дойдеш с мене. Мама ще се радва да ни гостуваш.

— О, това би било чудесно! Майка ти е толкова мила жена. Само че леличка ще умре, ако не е до мене при раждането, но съм сигурна, че няма да се съгласи да иде в Тара. Много е близо до фронта, а леличка иска да е в безопасност.

В този момент запъхтян пристигна доктор Мийд, който, съдейки по паниката, вдигната от леля Пити, бе очаквал най-малкото да завари Мели с преждевременни родилни болки. Като видя, че няма нищо такова, бе възмутен и не се въздържа да го изрази. Щом узна причината за безпокойството, той уреди спора им с доводи, които не оставяха никакво място за възражения.

— И дума не може да става да заминете за Мейкън, Мели. Не бива да пътувате, иначе не отговарям за последствията. Влаковете са претъпкани и нередовни и пътниците по всяко време могат да бъдат свалени в гората, за да се натоварят ранени, войски или провизии. Във вашето състояние…

— А ако ида в Тара със Скарлет?

— Казвам ви, че не бива да пътувате. Влакът за Тара и за Мейкън е един. Освен това никой не знае точно къде са янките сега, защото май са ни заобиколили отвсякъде. Влакът ви може дори да бъде пленен. А даже да стигнете до Джоунсбъро без произшествия, до Тара има осем километра по неравен път. Съвсем не е подходящо за жена в деликатно положение. Пък и в окръга няма лекар, откакто старият доктор Фонтейн отиде в армията.

— Но нали има акушерки?

— Аз ви говоря за лекар — рязко отвърна той и погледът му неволно се насочи към крехкото й недоразвито тяло. — Няма да ви пусна да пътувате. Може да се окаже опасно. Не искате бебето ви да се роди във влак или в кабриолет, нали?

Професионалната му прямота накара дамите да се изчервят смутено и да млъкнат.

— Трябва да останете тук, за да мога да ви наблюдавам, и непременно трябва да лежите. Никакво тичане по стълбите към зимника и обратно. Ще лежите, ако ще през прозореца да падат снаряди. В края на краищата тук не е толкова опасно. Янките съвсем скоро ще бъдат отблъснати назад. Вие, мис Пити, вървете в Мейкън и оставете тук младите дами.

— Как, самички ли? — викна тя, невярваща на ушите си.

— Не са неомъжени девойки — успокои я докторът. — Мисис Мийд е само през две къщи. А и те няма да приемат мъжка компания при състоянието на мис Мели. Ей Богу, та това е война, мис Пити! Сега не можем да мислим за благоприличие. Трябва да мислим за мис Мели.

Той излезе от стаята и изчака на предната веранда, додето Скарлет излезе да го изпрати.

— Ще бъда откровен с вас, мис Скарлет — започна той, а сивата му брадичка потреперваше. — Вие ми изглеждате разумна млада жена, затова ще ми спестите ненужното си стеснение. Не желая повече да чувам, че Мели се кани да пътува. Страхувам се, че няма да понесе местенето. На нея ще й бъде трудно дори при най-благоприятни обстоятелства — видите ли, тя е с много тесен ханш и при раждането вероятно ще се наложи да използваме форцепс. Затова не искам да я оставя в ръцете на някоя невежа негърка. Жени като нея не би трябвало да раждат, но… Както и да е, стегнете куфарите на мис Пити и я изпратете в Мейкън. Тя е толкова уплашена, че само ще тревожи мис Мели, а точно това трябва да избегнем. А вие — той я изгледа с остър, изпитателен поглед, — вие също не бива да си отивате вкъщи. Ще останете с мис Мели, докато се роди бебето. Не се страхувате, нали?

— Никак — излъга Скарлет, без да трепне.

— Вие сте смело момиче. Мисис Мийд ще ви служи като придружителка, когато се наложи, а ако мис Пити поиска да вземе слугите си, ще пращаме старата Бетси да ви готви. Няма да е за дълго. Бебето трябва да се появи на бял свят след пет седмици, ала при първо дете никога не може да се предвиди точно, пък и тия снаряди… Всеки ден може да роди.

И тъй, лееща реки от сълзи, леля Питипат замина за Мейкън, като взе със себе си чичо Питър и готвачката. В изблик на патриотизъм отстъпи каретата и коня си на болницата, за което веднага съжали, и още повече се разстрои. Скарлет и Мелани останаха сами с Уейд и Приси в къщата, която някак внезапно утихна, въпреки че канонадите продължаваха.