Маргарет Мичъл
Отнесени от вихъра (17)

Глава XVII

Дойде май на 1864 година — един горещ и сух май, през който цветята повяхваха още преди да са разтворили пъпки. Янките, предвождани от генерал Шърман, отново бяха в Джорджия, над Долтън, на сто и петдесет километра северозападно от Атланта. Говореше се, че предстои тежка битка близо до границата между Джорджия и Тенеси. Янките струпваха войски, за да атакуват железницата, която свързваше Атланта с Тенеси и Западните щати, същата онази линия, по която предишната есен бяха прехвърлени южняшките части, удържали победа край река Чикамауга.

Атланта не беше особено разтревожена от предстоящата битка при Долтън. Мястото, където янките съсредоточаваха войските си, отстоеше само на десетина километра югоизточно от бойното поле край Чикамауга. Врагът беше отблъснат веднъж при опита му да пробие през планинските проходи в тази област; щеше да бъде прогонен и сега.

Атланта, а и цяла Джорджия съзнаваха, че щатът има стратегическо значение за Конфедерацията, тъй че генерал Джо Джонстън не би позволил на враговете да останат дълго в границите му. Стария Джо и армията му нямаше да допуснат нито един янки южно от Долтън, защото твърде много неща в тази война зависеха от поддържането на нормален живот в Джорджия. Този още непогазен щат беше за Конфедерацията и огромна житница, и оръжейна работилница, и продоволствен склад. Той произвеждаше по-голямата част от барута и оръжието, използвано от армията, както и повечето памучни и вълнени изделия. Между Атланта и Долтън се намираше градчето Роум, в което работеха леярни и други промишлени предприятия, а Итоуа и Алатуна бяха най-важните железарски центрове южно от Ричмънд. В Атланта пък не само имаше фабрики за оръжия, сбруя, палатки и муниции — тук бяха съсредоточени и най-големите прокатни цехове в Юга, и железопътните депа, и много болници. В същата тази Атланта се кръстосваха четирите железопътни линии, от които зависеше животът на цялата Конфедерация.

И тъй, никой не се притесняваше особено. В края на краищата Долтън беше далече — почти на границата с Тенеси. В Тенеси се водеха боеве от три години и хората бяха привикнали да мислят за този щат като за далечно бойно поле, каквито бяха Вирджиния и поречието на Мисисипи. Нещо повече, между янките и Атланта се намираха Стария Джо и момчетата му, а всеки знаеше, че след смъртта на Каменния Джаксън няма по-способен пълководец от Джо Джонстън, ако не се смята генерал Лий.

В една топла майска вечер на верандата на леля Пити доктор Мийд даде израз на мнението на гражданството по въпроса, твърдейки, че Атланта няма от какво да се страхува, след като генерал Джонстън е препречил като желязна бариера планинските проходи. Тези думи пробудиха различни чувства у слушателите му, защото и свои грижи тегнеха на всички присъстващи, които се полюляваха в плетените си столове, загледани в хипнотичния полет на първите майски светулки в сумрака. Мисис Мийд, отпуснала ръка върху рамото на Фил, се надяваше докторът да е прав. Тя си даваше сметка, че ако театърът на военните действия се приближи, Фил трябва да замине на фронта. Той бе вече шестнайсетгодишен и бе включен в градската охрана. Фани Елсинг, бледа и изпита още от битката при Гетисбърг, се мъчеше да отвлече вниманието си от кошмарната натрапчива картина, която преследваше съзнанието й през последните няколко месеца — една разнебитена волска каруца и в нея лейтенант Далас Маклюър, умиращ под дъжда при дългото и мъчително отстъпление към Мериланд.

Капитан Кеъри Ашбърн отново бе измъчван от болки в осакатената си ръка и при това бе потиснат от мисълта, че колкото и да ухажваше Скарлет, напоследък тя бе съвсем безразлична. Това продължаваше, откакто бе пристигнала новината за пленяването на Ашли, макар че той самият не виждаше връзка между двете неща. Скарлет и Мелани мислеха за Ашли, както винаги впрочем, щом не бяха заети с нещо спешно или с необходимостта да поддържат разговор. Скарлет си казваше с мъка и горчивина: „Навярно е мъртъв, иначе щяхме да получим някаква вест.“ Мелани, която по цели часове се мъчеше да потуши нарастващия страх, повтаряше мислено: „Жив е. Иначе бих отгатнала… Щях да почувствам, ако е умрял.“ Рет Бътлър се беше изтегнал в сянката, небрежно кръстосал крака, обути в елегантни ботуши, с непроницаемо изражение на мургавото си лице. В ръцете му блажено спеше Уейд, здраво стиснал оглозгано кокалче. Скарлет винаги разрешаваше на Уейд да остава до късно, когато Рет идваше на гости, защото стеснителното дете бе привързано към него, а колкото и странно да бе, по всичко личеше, че и Рет го обича. Обикновено Скарлет се дразнеше от присъствието на момченцето, но на коленете на Рет то винаги се държеше добре. Колкото до леля Пити, тя се притесняваше да не се оригне, защо петелът, който ядоха на вечеря, беше стар и жилав.

Същата сутрин леля Пити с мъка на сърце бе решила да заколи този паша, преди да умре от старост и мъка по изгубения си харем, изяден отдавна. Цели дни той бе клюмал в опустелия кокошарник, твърде унил, за да кукурига. Но щом чичо Питър му изви шията, леля Пити бе нападната от угризения при мисълта да пирува в семеен кръг, когато толкова много от приятелите й не бяха вкусвали месо седмици наред, и предложи да поканят гости за вечеря. Мелани, която беше в петия месец, от доста време не се появяваше сред хора, нито пък приемаше гости, тъй че се стъписа от хрумването й. Но този път леля Пити беше непреклонна. Било чист егоизъм да изядат петела сами и ако Мелани преместела най-горния обръч на кринолина си малко по-високо, никой нямало да забележи нищо, пък и без това в гърдите била плоска като дъска.

— Но, леличко, не искам да се срещам с хора, когато Ашли…

— Е, че Ашли не е… не се е поминал — възрази леля Пити с треперещ глас, защото в себе си бе сигурна, че Ашли е мъртъв. — И той като нас е жив и здрав, а пък за тебе ще е полезно да се разнообразиш. Ще поканя и Фани Елсинг. Мисис Елсинг ме помоли да се опитам да сторя нещо, та Фани да се пооживи и да се събере с хора…

— Ох, леличко, жестоко е да я насилват, когато бедният Далас още не е изстинал в гроба…

— Казвам ти, Мели, че ще се ядосам, ако продължаваш да спориш. Смятам, че като твоя леля разбирам нещата малко по-добре от тебе. Искам гости, и толкова.

И тъй, леля Пити организира своята вечеря, а в последната минута пристигна един гост, когото тя нито очакваше, нито пък желаеше да види. Точно когато къщата се бе изпълнила с миризмата на печен петел, на вратата почука Рет Бътлър, току-що завърнал се след едно от своите тайнствени пътувания. Носеше под мишница голяма кутия бонбони, увита в луксозна хартия, а от устата му се изля цял поток двусмислени комплименти, предназначени за старата дама. Леля Пити нямаше какво да стори и бе принудена да го покани на вечеря, макар да знаеше какво изпитват към него докторът и мисис Мийд и как Фани ненавижда мъжете, които не носят униформа. Нито Мийдови, нито Елсингови биха разговаряли с Рет, ако го срещнеха на улицата, но в дома на една приятелка, естествено, трябваше да бъдат учтиви с него. При това крехката Мелани го бе взела по-решително от всякога под своя закрила. След като се бе разтичал заради нея и бе донесъл новини за Ашли, тя заяви пред всички, че докато капитан Бътлър е жив, ще бъде винаги добре дошъл в дома й независимо от хорските приказки по негов адрес.

Притеснената леля Пити се поуспокои, като видя, че Рет е решил да се държи изрядно. Той посвети вниманието си на Фани Елсинг с такова почтително съчувствие, че девойката дори взе да му се усмихва и вечерята потръгна твърде добре. Угощението беше царско. Кеъри Ашбърн бе донесъл малко чай, намерен в кесията за тютюн на един пленен янки, изпратен в Андерсънвил, и за всички имаше по чаша чай с лек аромат на тютюн. Във всяка порция се мъдреше по едно парченце от жилавия стар петел с гарнитура от царевична каша, подправена с лук; на трапезата имаше и купа сушен грах и голямо количество ориз и сос — малко редичък наистина, защото нямаше брашно, с което да го сгъстят. За десерт беше поднесен картофен сладкиш, последван от бонбоните на Рет, а когато той предложи на мъжете истински хавански пури заедно с чашата къпиново вино, всички бяха единодушни, че са присъствали на един Лукулов пир.

Веднага щом господата се присъединиха към дамите на предната веранда, разговорът се насочи към войната. Изобщо войната се намесваше във всички разговори и каквато и тема да се подхванеше, тя или произтичаше от войната, или насочваше приказките отново към нея — приказки понякога тъжни, често весели, но винаги за война! Разискваха се любовни романи с войници, войнишки сватби, говореше се за починали в болниците или загинали на бойното поле и за случки във военните лагери по време на сражение или поход, за прояви на храброст или малодушие и в тона на разговорите личеше и хумор, и тъга, и мъка от свидна загуба, ала и надежда. Винаги, на всяка цена надежда! Твърда и непоколебима надежда въпреки пораженията от предишното лято.

Капитан Кеъри Ашбърн съобщи, че е подал молба да бъде прехвърлен в армията при Долтън и тя била удовлетворена, а дамите нежно попиваха с поглед неподвижната му ръка и като прикриха бликналата у тях гордост, заявиха, че не го пускат, защото ще се лишат от един чудесен кавалер.

Младият Кеъри пламна от смущение и задоволство, когато чу тези изявления от страна на уважавани дами като мисис Мийд и Мелани и достопочтени стари моми като мис Пити и Фани, и с надежда си каза, че може би Скарлет е искрена.

— Не се бойте, той ще се върне съвсем скоро — намеси се доктор Мийд и прегърна Кеъри през рамо. — След кратка схватка янките отново ще хукнат презглава към Тенеси. А там ги чака генерал Форест, за да им види сметката. Вие, мили дами, не бива да се тревожите от близостта на янките, защото генерал Джонстън е препречил планинските проходи като; желязна бариера. Да, като желязна бариера — повтори той, наслаждавайки се на сравнението. — Шърман не може да пробие. Никога няма да отмести Стария Джо.

Дамите се усмихнаха одобрително, защото на всяка негова забележка, казана мимоходом, се гледаше като на неоспорима истина. В края на краищата мъжете разбираха тези неща много по-добре от жените и щом той сравняваше генерал Джонстън с желязна бариера, значи така и беше. Единствен Рет проговори. Той бе мълчал през цялата вечеря и бе седял в сянката, прегърнал заспалото момченце, само устните му бяха скептично извити, докато слушаше приказките за войната.

— Вярвам, мълвата не е пропуснала факта, че Шърман получи подкрепления и сега разполага със стохилядна армия?

Докторът му отговори кратко. Беше напрегнат още с пристигането си, щом откри, че сред гостите е и този човек, към когото изпитваше такава силна ненавист. Само уважението, което дължеше на мис Питипат като домакиня, го караше да се въздържа и да не показва твърде явно чувствата си.

— Е, та какво, сър? — изджавка той в отговор.

— Ами това, че капитан Ашбърн спомена преди малко, ако не се лъжа, една цифра от около четирийсет хиляди души за армията на Джонстън, ако броим и дезертьорите, окуражени от последната победа да се върнат под бойните знамена.

— Мистър Бътлър — с възмущение процеди мисис Мийд, — армията на Конфедерацията няма дезертьори.

— Ах, моля за извинение — отвърна Рет с престорено смиреност. — Имах предвид хилядите, излезли в домашен отпуск и забравили да се върнат в частите си, както и онези, чиито рани са заздравели отпреди шест месеца, но още си седят вкъщи, заети с обичайни мирновременни занимания или пък с пролетната оран.

Очите му проблеснаха насмешливо, а мисис Мийд прехапа ядно устни. Скарлет я досмеша при неловкото положение, в което изпадна докторшата, защото Рет наистина добре й затвори устата. Стотици мъже се спотайваха из блатата и планините и се налагаше военни патрули да ги връщат насила в армията. Това бяха същите, които твърдяха, че „богатите водят войната, докато бедните — битките“, а те се били наситили на битки. Но много по-голям беше броят на онези, които, макар и включени в списъците на самоволно отлъчилите се, нямаха намерение да дезертират окончателно. Те напразно бяха чакали три години за домашен отпуск и през това време бяха получавали от къщи неграмотни писма: „Глъдуваме!“, „Таз година няма да има риколта щот няма кой да оре. Гладни сме!“, „Интинданството прибра прасетата а от пет цели месеци не сме полочавали пари. Караме само на сошен грах.“

Надигаше се цял хор от молби, в които се повтаряше едно и също: „Жена ти, дечицата и родителите ти гладуват. Кога ще му дойде краят? Кога ще се прибереш у дома? Ние сме гладни, гладни сме!“ Армията и бездруго бе твърде оредяла, затова домашни отпуски не се разрешаваха и тогава войниците си отиваха у дома на своя глава, за да изорат земята си и да я засеят, да постегнат къщите си и падналите огради. Щом усетеха, че предстои тежко сражение, полковите офицери пращаха известия на тези войници да се върнат в частите си и им обещаваха, че няма да им се търси отговорност. Обикновено мъжете се връщаха, когато се уверяваха, че семействата им ще успеят да се прехранят някой и друг месец. На „самоотлъчките за оран“ не се гледаше като на дезертьорството пред лицето на врага и при все това те водеха до отслабване на армията.

Доктор Мийд побърза да наруши настъпилото неловко мълчание и заговори хладно:

— Капитан Бътлър, численото превъзходство на янките никога не е било от значение. Един конфедерат струва колкото цяла дузина янки.

Дамите закимаха — това беше всеизвестно.

— Тъй беше в началото на войната. Може би и сега щеше да е тъй, ако войниците на Конфедерацията имаха патрони за пушките си, обувки на краката си и храна в стомасите си. Какво ще кажете, капитан Ашбърн?

Тонът му все още бе мек и благовидно смирен. На лицето на капитан Ашбърн се появи нещастно изражение, защото той очевидно също таеше силна неприязън към Рет. С радост би подкрепил доктора, но не можеше да излъже. Причината, поради която бе помолил да бъде прехвърлен на фронта въпреки неподвижната си ръка, беше, че за разлика от цивилното население осъзнаваше ясно сериозността на положението. Имаше много други мъже с дървени протези, без едно око, с откъснати пръсти или само с една ръка, които, без да вдигат шум около себе си, напускаха длъжностите си и интендантството, санитарните, пощенските и железопътните служби, за да се върнат в старите си бойни части. Те знаеха, че Стария Джо има нужда от всеки войник.

След като не последва отговор, доктор Мийд избухна в несдържан гняв.

— Нашите войници и преди са се били боси и гладни, но въпреки това са побеждавали. Ще победят и сега! Казвам ви, генерал Джонстън не може да бъде отместен! Планинските проходи винаги са били убежище и крепост за народите, заплашени от нашествие, още от древни времена. Спомнете си… спомнете си Термопилите!

Скарлет се разрови в паметта си, но това название не й говореше нищо.

— При Термопилите всички са загинали до последния човек. Не беше ли тъй, докторе? — попита Рет и устните му потрепнаха от сподавен смях.

— Подигравате ли се, млади човече?

— Но моля ви, докторе! Не сте ме разбрали правилно! Желаех само да се осведомя. Много слабо си спомням древната история.

— Ако трябва, и нашата армия ще загине до последния човек, но не ще позволи на янките да влязат по-навътре в Джорджия! — заяви докторът вбесен. — Ала това няма да е нужно. Те ще бъдат прогонени само след кратка схватка.

Леля Питипат се надигна припряно и помоли Скарлет да посвири на пианото и да попее на гостите. Тя виждаше, че разговорът бързо се насочва към дълбоки и бурни води. Добре знаеше, че ще си има неприятности, ако покани Рет на вечеря. Щом той присъстваше, неприятности никога не липсваха. Само че така и не бе успяла да разбере как точно ги подхващаше. Боже, Боже! Какво намираше Скарлет в този човек? И как можеше душичката Мели да го защитава?

Щом Скарлет се отправи послушно към гостната, на верандата настана мълчание, в което ясно се долавяше неприязън към Рет. Как можеше да има човек, който да не вярва от все сърце и душа в непобедимостта на генерал Джонстън и неговите момчета? Да вярват, беше свещен дълг на всички граждани. А онези, които бяха дотам предателски настроени, че изпитваха съмнения, можеха поне да спазят приличието и да си държат устата затворена.

Скарлет удари няколко акорда и от гостната долетя гласът й. Изпълнен с нежност и тъга, той редеше скръбните слова на една позната песен:

В болничната стая с белосани стени,

с ранени и умиращи на нара тесен,

изпълнена със стонове от вси страни,

младеж един от фронта бе донесен.

 

Младежът бе красив и смел, обичан,

и бе оставил нейде страдаща любима,

но бледият му лик и станът личен

тъй скоро щяха да лежат под кръст без име.

— „От пот са влажни златните къдрици“ — лееше се тъжно слабият сопран на Скарлет, когато Фани се надигна от креслото си и продума задавено:

— Изпей нещо друго!

Пианото замлъкна под пръстите на смаяната и объркана Скарлет. Тя припряно засвири началните ритми на „Сивият мундир“, но като се сети колко сърцераздирателен е краят на този романс, в смущението си взе погрешен акорд и отново спря. Не знаеше какво да започне, защото във всички песни се говореше за смърт, раздяла и тъга.

Рет бързо се изправи, прехвърли Уейд в скута на Фани и влезе в гостната.

— Изсвирете „Моят стар дом в Кентъки“ — предложи той спокойно и Скарлет с облекчение последва съвета му.

Звучният бас на Рет се присъедини към нейния гласец и когато подхванаха втория куплет, настроението на верандата вече се бе разведрило, макар че, ей Богу, и тази песен не бе кой знае колко весела.

Още малко ще нося товара си тежък.

Помощ нийде не срещнах в своите грижи нелеки.

Още малко, пътеките всички ще срежа.

Сбогом, Кентъки! Ти, роден дом, прости навеки.

Предсказанието на доктор Мийд се оказа вярно — поне по отношение на стария генерал. Джонстън наистина се възправи като желязна бариера в планините над Долтън, на сто и петдесет километра от Атланта. Той беше тъй твърд на поста си и толкова ожесточена бе съпротивата му срещу опитите на Шърман да проникне в долината и да се насочи към Атланта, че янките се оттеглиха и свикаха военен съвет. След като не можеха да пробият сивите редици с фронтална атака, те предприеха нощен обход в полукръг с намерение да излязат в тила на Джонстън и да прекъснат железопътната линия при Резака, на двайсет и пет километра под Долтън.

Усетили надвисналата над скъпоценната железница опасност, конфедератите напуснаха отчаяно отбраняваните позиции и призори направиха бърз преход до Резака по един по-къс пряк път. Когато янките се изсипаха срещу тях иззад хълмовете, южняшките войски ги посрещнаха с блеснали щикове от набързо приготвените плитки окопи, все тъй непоколебими както при Долтън.

Откъслечните сведения, донесени от ранените при Долтън за отстъплението на генерал Джонстън до Резака, смутиха и донякъде разтревожиха Атланта. Като че малко черно облаче се появи на северозапад — първият предвестник на лятната буря. Какво ли имаше предвид генералът, като бе оставил янките да проникнат на още трийсет километра в Джорджия? Планините бяха естествени крепости — така твърдеше доктор Мийд. Защо Стария Джо не бе задържал янките там?

При Резака Джонстън се сражаваше отчаяно и успя да отблъсне янките, но като приложи нов обход при фланговете, Шърман пак поведе огромната си армия в полукръг, пресече река Останаула и пак се насочи към железопътната линия в тила на конфедератите. Отново сивите редици бяха принудени да напуснат червените си окопи, за да защитават железницата; капнали за сън, изтощени от път и сражения, гладни до смърт, вечно гладни, направиха още един бърз преход в долината. Те достигнаха преди янките градчето Калхун, на десетина километра от Резака, окопаха се и пак посрещнаха врага в бойна готовност. След многобройни яростни атаки янките бяха отблъснати. Измъчени до смърт, конфедератите се отпуснаха върху оръжията си, като се молеха горещо за малко отдих. Ала за отдих време нямаше. Шърман напредваше безмилостно, стъпка по стъпка, разгънал многохилядната си армия в широка крива, и ги принуждаваше да отстъпват, за да бранят железницата в тила си.

Южняците вървяха и спяха — през повечето време бяха толкова съсипани, че не можеха и да мислят, ала когато се съвземаха и разсъждаваха, изпитваха безгранично доверие в Стария Джо. Знаеха, че отстъпват, но знаеха също, че не са победени. Просто не разполагаха с достатъчно хора, за да могат едновременно да задържат позициите си и да отблъснат настъплението на Шърман по фланговете. Те можеха да бият янките и наистина ги биеха всеки път, когато онези спираха на място и влизаха в сражение. Какъв щеше да бъде изходът от това отстъпление, не им беше известно. Ала Стария Джо знаеше какво върши и това им стигаше. Той майсторски водеше отстъплението и беше загубил малко от хората си, докато убитите и пленените янки нямаха чет. Южняците не бяха загубили нито един фургон, а само четири оръдия. Нито пък бяха допуснали да пострада железопътната линия зад гърба им. Въпреки всичките си фронтални атаки, кавалерийски набези и обходи Шърман не бе успял да я докосне с пръст.

Железницата. Тя все още беше тяхна и тънката й снага се виеше през слънчевата долина към Атланта. Мъжете си избираха място за спане, тъй че да виждат релсите, проблясващи меко под звездното небе. Падаха поразени от куршумите и последната гледка пред смаяните им очи пак бяха релсите, святкащи под безмилостното слънце, нажежени до бяло от горещина.

Когато се оттеглиха в долината, откриха пред себе си цяла армия от бежанци. Плантатори и дребни фермери, богати и бедни, черни и бели, деца, старци, умиращи, сакати, ранени, жени в напреднала бременност всички отиваха към Атланта с влакове, пеша, на коне, в карети и фургони, отрупани с куфари и покъщнина. Бежанските колони се движеха на осем километра пред отстъпващата армия и спираха при Резака, после при Калхун и Кингстън, като всеки път се надяваха да чуят, че янките са отблъснати, за да могат да се върнат у дома си. Но в тази слънчева долина за тях нямаше обратен път. Войниците в сиво минаваха край пусти имения, изоставени ферми и безлюдни колиби с широко разтворени врати. Тук-там бе останала по някоя самотна жена с неколцина изплашени роби. Стопанките излизаха на пътя, за да поздравят войниците, да напоят жадните с кладенчова вода, да превържат ранените и да погребат мъртвите в семейните си гробници. Но най-често слънчевата долина изглеждаше тъжна и запусната, а в нивите под палещите лъчи растяха посеви, за които никой не се грижеше.

Обходен по фланговете при Калхун, Джонстън се оттегли до Адеърсвил, където се завърза разгорещена престрелка, после до Касвил, а оттам на юг от Картърсвил. Врагът беше вече напреднал на деветдесет километра от Долтън. Като изминаха още петнайсетина километра в редуващи се преходи и сражения, при Ню Хоуп Чърч южняците се окопаха и се приготвиха за решителна битка. Сините редици настъпиха безмилостно, като се гърчеха и извиваха — същински многоглав змей, — нанасяха яростни удари, отдръпваха се назад, поразени, но само за да нападнат отново. Ожесточеният бой при Ню Хоуп Чърч продължи единайсет дни без прекъсване и всеки път атаките на янките бяха отблъсквани с цената на потоци кръв. Накрая Джонстън, заобиколен при фланговете, пак оттегли с няколко километра своята оредяваща армия.

Безброй бяха ранените и убитите конфедерати при Ню Хоуп Чърч. Атланта, където извозваха пострадалите с влакове, бе потресена, защото дори след битката при Чикамауга градът не беше виждал толкова много ранени. Болниците биха претъпкани и бедните момчета лежаха по подовете на празните магазини или върху балите памук в складовете. Всички хотели, пансиони и частни къщи бяха пълни с пострадали. Леля Пити също получи своя дял, макар да протестираше, че е крайно неуместно да прибира в къщата си непознати мъже при деликатното положение на Мелани, а пък ужасните гледки можели да предизвикат преждевременно раждане. Ала Мелани повдигна горния обръч на кринолина си, за да поприкрие напълнялата си фигура, и къщата с червените тухли бе населена с ранени. Започна се едно безкрайно готвене, пране, навиване на бинтове, пощене и веене с ветрила; този трябваше да бъде повдигнат, онзи — обърнат на другата страна, а нощем въобще не можеше да се спи от горещината и неспирното бълнуване в съседната стая. Градът се задушаваше и когато стана очевидно, че не можеше да приеме никого повече, потокът от ранени се насочи към болниците на Мейкън и Огъста.

Противоречивите сведения, донасяни от нахлулата вълна ранени, и нарастващият брой уплашени бежанци, които се тълпяха в бездруго претъпкания град, накараха Атланта да зажужи като разтревожен кошер. Малкото облаче на хоризонта внезапно се бе превърнало в огромен, надвиснал буреносен облак и от него като че лъхна смразяващ повей.

Никой не беше загубил вяра в непобедимостта на войската, но всички, що се отнасяше до гражданското население поне, загубиха вяра в генерала. Та Ню Хоуп Чърч бе само на петдесет и шест километра от Атланта! За три седмици само Джонстън беше позволил на янките да го изтласкат със сто километра назад! Защо не беше ги задържал, вместо постоянно да отстъпва? Той беше глупак, че и по-лош даже. Застаряващите мъже от градската охрана и милицията, сврени в Атланта вън от всяка опасност, до един твърдяха, че те самите по-добре биха провели кампанията, и като доказателство чертаеха по покривките карти на военните действия. Принуждаван да отстъпва все повече с непрестанно оредяващата си армия, генералът отчаяно молеше губернатора Браун да му прати същите тези мъже от гарнизонната охрана, но те знаеха, че няма от какво да се страхуват. Най-после губернаторът бе отказал на самия Джеф Дейвис и не беше ги пуснал на фронта. Защо трябваше сега да отстъпва на генерал Джонстън?

Сражение и отстъпление! Сражение и отстъпление! Близо месец по протежение на сто и десет километра конфедератите влизаха в бой едва ли не всеки ден. Ню Хоуп Чърч бе вече зад гърба на войниците в сиво, просто спомен сред лудешката бъркотия от подобни спомени — жега, прах, глад, нечовешка умора, безкрайно вървене по изровените червени пътища и шляпане в лепкавата кал; отстъпление, окопаване, битка и пак отстъпление, окопаване, битка. Ню Хоуп Чърч беше някакъв нереален кошмар, не от този живот. Такъв бе и Биг Шанти, където южняците се обърнаха с лице към янките и се сражаваха като демони. Избиваха врагове, додето полето посинееше от убити, но пред тях изникваха все нови и нови; нямаха свършване тези зловещи сини линии, закривяващи се от югоизток и насочващи се към тила им, към железницата… и към Атланта!

След Биг Шанти изтощените от безсъние войски се оттеглиха към планината Кенесо, близо до градчето Мариета, и там разпростряха редиците си в шестнайсеткилометрова дъга. По стръмните склонове на планината те изкопаха окопи, а на височините разположиха батареите си. Ругаещи потни мъже влачеха тежките оръдия по отвесните скатове, защото мулетата не можеха да ги изкачат. Куриерите и ранените, изпратени в Атланта, донесоха окуражителни новини на гражданите, които вече бяха уплашени не на шега. Върховете на Кенесо бяха непревземаеми, а също и хребетите на Боровата планина и на Чезнещата планина, разположени наблизо, които също бяха укрепени. Янките нямаше да успеят да помръднат момчетата на Стария Джо, нито пък можеха да ги обходят по фланговете този път, защото батареите по планинските върхове контролираха всички пътища по протежение на километри. Атланта си поотдъхна, но все пак…

Все пак планината Кенесо беше само на трийсет и пет километра!

В деня, когато пристигнаха първите ранени от битката при планината Кенесо, каретата на мисис Мериуедър спря пред дома на леля Пити по никое време — в седем часа сутринта — и черният чичо Леви съобщи да предадат на Скарлет, че трябва веднага да се облече и да иде в болницата. Фани Елсинг и сестрите Бонел, вдигнати от постелята посред най-сладък сън, се прозяваха одрямали на задната седалка, а бавачката на Елсингови се мъдреше на капрата с кошница изпрани бинтове в скута. Скарлет се надигна неохотно, тъй като бе танцувала до зори на вечеринката на градската охрана и още чувстваше умора в краката си. Тя изруга наум дейната и неуморна мисис Мериуедър, ранените и цялата южняшка Конфедерация, додето Приси закопчаваше най-старата и опърпана басмена рокля, предназначена за болнична работа. Изпи набързо горчивата помия от печена царевица и сушени сладки картофи, която минаваше за кафе, и побърза да се присъедини към момичетата.

Болногледачеството отдавна вече й бе дошло до гуша. Точно този ден се канеше да каже на мисис Мериуедър, че майка й я вика с писма да си иде за малко. Така и направи, ала без да постигне желания ефект. Достопочтената матрона със засукани нагоре ръкави и с престилка, препасана на мощната фигура, я изгледа остро и отсече:

— Я стига глупости, Скарлет Хамилтън. Още днес ще пиша на майка ти, за да й обясня колко голяма нужда имаме от тебе, и тя няма да настоява, сигурна съм. Слагай си престилката и тичай при доктор Мийд. Трябва някой да му помага за превръзките.

„О, Господи — рече си Скарлет мрачно. — Точно там е бедата я. Мама ще ме накара да остана, а ми се струва, че ще умра, ако трябва още да дишам тая смрад! Ще ми се да бях стара, та да можех да командвам младите, а не мене да командват. Щях да им кажа тогава на дъртите злоби като Мериуедър да идат да се гръмнат!“

Да, наистина беше отвратена от болницата, от противните миризми, от въшките, от раните и мръсните тела. Ако в болничната работа бе имало нещо ново и романтично, очарованието бе изчезнало още преди една година. Пък и мъжете, ранени при отстъплението, съвсем не бяха тъй привлекателни, както предишните пациенти. Не проявяваха никакъв интерес към нея, а все питаха: „Как върви битката? Какво се чува за Стария Джо? Голяма работа е Стария Джо!“ Тя съвсем не споделяше възхищението им от генерал Джонстън. Не беше сторил друго, освен да пусне янките да проникнат на сто и четирийсет километра навътре в Джорджия. Не, за нищо не ги биваше тези ранени. Пък и повечето умираха — бързо и мълчаливо, останали без сила да се борят с отравянето на кръвта, с гангрените, с тифа и пневмонията, които ги бяха налегнали, преди да стигнат до Атланта и да попаднат в ръцете на лекар.

Денят беше горещ и мухите на рояци влитаха през отворените прозорци — тлъсти, мързеливи мухи, които сломяваха духа на мъжете така, както и болката не успяваше. Вонята и агонията край нея растяха непрекъснато. Потта се просмукваше в току-що колосаната й рокля, докато с легенче в ръка обикаляше из стаите подир доктор Мийд.

О, неописуемо бе отвращението й, додето седеше край доктора и едва се сдържаше да не повърне при вида на скалпела, врязал се в изтерзаната плът! Но нищо не можеше да се сравни с ужаса при виковете от операционната, където се правеха ампутациите. Непреодолимо и мъчително бе чувството на жалост и безпомощност, като гледаш напрегнатите бледи лица на сгърчените от болка мъже, наслушали се на тези страшни вопли, чакащи кога ще дойде техният ред, кога докторът ще произнесе присъдата си: „Съжалявам, момчето ми, но ще трябва да махнем тая ръка. Да, да, знам, че е тъй, но виж тия алени резки тук. Трябва да я махнем.“

Хлороформът бе вече толкова оскъден, че се използваше само за най-тежки ампутации, а опиумът беше истинска скъпоценност и се даваше не на живите, за да облекчи болката им, а на умиращите, за да облекчи смъртта им. Хинин и йод изобщо нямаше. На Скарлет всичко това й бе дотегнало до смърт и тя завиждаше на Мелани, че бременността й дава извинение. Тази причина бе единствената, приемана от обществото за основателна да не се работи в болницата.

По обяд тя свали престилката си и се измъкна от болницата, докато мисис Мериуедър пишеше писмо под диктовката на един дългунест неграмотен планинец. Скарлет чувстваше, че не може да издържа повече. Тежеше й до немай къде, а знаеше, че щом пристигне обедният влак с ранени, ще има работа чак до вечерта и вероятно няма да успее да хапне дори.

Тя забързано измина краткия път до Прасковената улица, като вдишваше с пълни гърди чистия въздух, доколкото й позволяваше стегнатият корсет. Спря на ъгъла в колебание какво да прави по-нататък, защото се срамуваше да се прибере у леля Пити, а твърдо бе решила да не се връща в болницата. Но ето че край нея мина каретата на Рет Бътлър.

— Приличате на Пепеляшка — подкачи я той, като огледа кърпената й лилава басмена рокля, влажна от пот и опръскана тук-там с вода, изплискана от легена. Скарлет пламна от смущение и негодувание. Защо този човек вечно обръщаше внимание на женските дрехи и как можеше тъй нетактично да се изказва за вида й?

— Вижте, не желая да слушам приказките ви. Искам от вас само да ме качите в каретата си и да ме закарате някъде, където никой няма да ме види. За нищо на света няма да се върна в тая проклета болница! Господи, да не би аз да съм започнала война, та съм длъжна да се претрепвам от работа?…

— Охо, отстъпвате от славната ни кауза!

— Намерил кой да ми се присмива! Помогнете ми по-добре. Не ща и да знам къде отивате, само ме вземете в каретата.

Рет скочи на земята и внезапно тя осъзна колко приятно й е да види един мъж, на когото не липсва нито ръка, нито крак, чието лице не е пребледняло от болка или пожълтяло от малария — напротив, той изглеждаше сит и пращеше от здраве. При това беше невероятно елегантен. Сакото и панталоните му бяха от еднакъв плат и му стояха чудесно, а не му висяха нито като торба, нито пък го стягаха тъй, че едва да се движи. Бяха съвсем новички, а не с дупки, през които да прозират нечиста плът и космати крака. Изглеждаше така, сякаш нямаше ни едничка грижа на света, а това само по себе си беше необичайно през тези дни, когато всички бяха угрижени, мрачни и тревожни. Мургавото му лице бе ведро, а на алените му чувствени устни, очертани ясно като на жена, затрепка усмивка, додето й помагаше да се качи в каретата.

Мускулите на едрото му тяло играеха под добре ушития костюм и когато седна до нея, тя усети мъжката му сила, както винаги щом той застанеше наблизо. Поглеждаше широките му мощни рамене с възхищение, което я тревожеше и дори я плашеше малко. Този човек и физически, и душевно бе сякаш стоманено твърд. Силата му беше естествена и лениво грациозна като у пантера, протягаща се на слънце, но също като при пантерата у него се долавяше една постоянна готовност да скочи върху жертвата и да я унищожи.

— Вие сте една малка измамница — обърна се той към нея, след като цъкна с език, за да подкара кобилата. — Танцувате по цяла нощ с войниците, подарявате им рози и панделки, кълнете им се, че бихте дали живота си за каузата, а дойде ли ред да се превържат няколко рани и да се попощят въшки, моментално биете отбой.

— Не може ли да смените темата и да карате по-бързо? Както съм си без късмет, току-виж дядо Мериуедър излязъл от магазина си и ме зърнал. Веднага ще го съобщи на старата… на мисис Мериуедър де.

Той леко плесна с камшика и кобилата запрепуска, като пресече площад Петте ъгъла и се насочи към железопътната линия, разделяща града на две. Влакът с ранените беше пристигнал вече и санитарите бързо притичваха с носилките под палещото слънце, като прехвърляха ранените в болнични коли и закрити военни фургони. Скарлет ги наблюдаваше, без да изпитва никакво угризение, а само огромно облекчение, че е успяла да се измъкне.

— Тая проклета болница съвсем ми дотегна и направо ме съсипа — заоплаква се тя, като оправи бухналата си разстлана пола и стегна панделката на шапката си под брадичката. — Всеки ден пристигат все повече ранени. За всичко е виновен генерал Джонстън. Ако беше устоял на янките при Долтън, те щяха…

— Но той устоя на янките, детенце наивно. А ако се беше задържал на позициите си, Шърман щеше да го обходи и да го смаже между двата фланга на армията си. Тогава би загубил и железницата, а нали точно за нея се бие генерал Джонстън.

— Е, както и да е — махна с ръка Скарлет, която никакво понятие си нямаше от военна стратегия. — И все пак вината е негова. Трябваше да измисли нещо, затова според мене най-добре да го сменят. Защо не застана на място и не поведе сражение, вместо да отстъпва?

— И вие сте като всички останали, които крещят „Долу Джонстън!“ само защото той не може да стори невъзможното. При Долтън го наричаха Христос Спасителя, а при планината Кенесо се превърна в Юда Предателя, и то само за някакви си шест седмици. Но нека отблъсне янките на трийсет-четирийсет километра и пак ще стане Христос. Дете мое, Шърман разполага с двойно повече войници от Джонстън и може да губи по двама мъже срещу един от нашите юнаци. А Джонстън не може да си позволи да загуби дори един човек. Той има отчаяна нужда от подкрепления, а какво ще получи? Галениците на губернатора Джо Браун. Голяма помощ, няма що!

— Ама наистина ли ще изпратят милицията? И градската охрана ли? Аз нищо не съм чула. Вие откъде знаете?

— Така се говори. Слуховете пристигнаха тая заран с влака от Милиджвил. И милицията, и градската охрана ще бъдат изпратени като подкрепления на генерал Джонстън. Май че любимците на губернатора най-после ще помиришат барут и, струва ми се, повечето от тях ще бъдат твърде изненадани. Те изобщо не очакваха, че ще им се наложи да воюват. Губернаторът им бе дал негласно обещание, че няма да ги пусне. Чудесна шега им се готви. Мислеха си, че никой не може да ги закачи, след като губернаторът се противопостави на самия Джеф Дейвис и отказа да ги изпрати във Вирджиния. Заяви, че били нужни за защитата на Джорджия. Кой да знае, че войната ще се пренесе чак до задния им двор и наистина ще трябва да отбраняват щата?

— Но как можете да се надсмивате тъй безсърдечно? Помислете си само за старците и за момчетата в градската охрана! Знаете ли, че там са дядо Мериуедър, Фил Мийд и чичо Хенри Хамилтън?

— Думата ми не е за хлапетата и за ветераните от Мексиканската война. Аз говоря за храбреците от рода на Уили Гуинън, които умират да се перчат с хубавата си униформа и да размахват сабя.

— И като вас самия!

— Скъпа моя, този удар не попадна в целта! Аз не нося униформа, нямам сабя и пет пари не давам за съдбините на Конфедерацията. И вързан не могат да ме закарат в градската охрана, в милицията или в коя и да било армия. В Уест Пойнт се наситих на военни истории за цял живот… Разбира се, аз пожелавам успех на Стария Джо. Генерал Лий не може да му изпрати помощ, защото и той самият си има грижи с янките във Вирджиния. Тъй че щатските войски на Джорджия са единственото подкрепление, което Джонстън ще получи. Той заслужаваше нещо по-добро, защото е голям стратег. Винаги съумява да заеме удобните позиции преди янките. Но ако иска да запази железницата, ще трябва да продължи отстъплението. И помнете ми думата, щом го изблъскат извън планините и го докарат тук, в равнината, свършено е с него.

— Тук ли? — извика Скарлет. — Вие знаете много добре, че янките никога няма да проникнат толкова далече.

— Кенесо е само на трийсет и пет километра и се обзалагам…

— Рет, вижте там, на улицата! Погледнете оная тълпа мъже! Те не са войници. За Бога, какво е това?… Ах, ами че туй са негри!

По улицата към тях се приближаваше черен облак прах, откъдето се разнасяше тропот на нозе и химн, изпълняван гърлено и нестройно от поне стотина негърски гласа. Рет изтегли каретата към тротоара и мъже с кирки и лопати на рамо, съпровождани от офицер и отряд войници в униформата на инженерния корпус.

— Какво, за Бога е това? — пак запита тя.

Изведнъж погледът й попадна върху един гъвкав едър негър, който крачеше в първата редица, и очите й светнаха. Той беше близо двуметров гигант с абаносова кожа и в движенията му се чувстваше красивата грация на силно животно, а белите му зъби святкаха, додето гласът му се извисяваше над останалите. Пееха „Слез на земята, Мойсей“. Не можеше да има на света друг негър тъй висок и тъй гръмогласен като Големия Сам, надзирателя в Тара. Но какво правеше Големия Сам тук, толкова далеч от дома, особено сега, когато плантацията нямаше управител и той бе дясна ръка на Джералд?

Когато се надигна от седалката, за да го види по-добре, гигантът я забеляза, позна я и черното му лице разцъфна в щастлива усмивка. Той се спря за миг, пусна лопатата си на земята, после тръгна към нея, като подвикна на негрите, застанали най-близо до него:

— Божке, божке, виж ти! Та туй е мис Скарлет! Ей, Херувим, Апостол, Пророк! Гледайте бе! Мис Скарлет!

В редиците настана объркване. Тълпата се спря неуверено, със смутени усмивки, а Големия Сам, последван от трима едри негри, прекоси тичешком пътя до каретата. След тях забърза офицерът с викове:

— Ей, вие, върнете се в строя. Върнете се, ви казвам, или… О, но това е мисис Хамилтън! Добро утро, мадам, и на вас също, сър. Какво сте намислили? Да не искате да предизвикате неподчинение и да всявате бунт? Господ ми е свидетел, че достатъчно ядове си имах с тия момчета от сутринта.

— О, капитан Рандъл, не им се карайте! Това са работници от нашето имение. Този е Големия Сам, надзирателят ни, а тези са Херувим, Апостол и Пророк. Искат да си поговорят с мене, нали разбирате? Как сте, момчета?

Тя се здрависа с всички и малката й бяла ръчица изчезваше в огромните им черни лапи. Четиримата място не можеха да си намерят, радостни от срещата и горди, че могат да покажат на останалите хубавата си млада господарка.

— Какво правите толкова далеч от Тара, момчета? Ако не сте избягали, пък на. Но да знаете, че патрулите ще ви хванат.

Те се изсмяха гърлесто и доволно на шеговития й упрек.

— Да сме избягали? — възкликна Големия Сам. — Не, господарке, не сме избягали. Дойдоха и ни зеха, щот сме най-големи и най-яки от сички негри в Тара и щот хубаво пееме. Да, господарке, мистър Франк Кенеди тъй нареди.

— Но защо, Сам?

— Божке, ма вий нищо ли не знаете, мис Скарлет? Ще копаем дупки, та белите господари да се крият, когат дойдат янките.

Капитан Рандъл и седящите в каретата потиснаха усмивките си при това наивно описание на окопите.

— Мистър Джералд само дет не се гътна, когат ме зеха, и рече, че не може да се оправя без мене, ама мис Елен рече: „Земете го, мистър Кенеди. Големия Сам повече трябва на Конфедерацията, отколкото на нас.“ После ми даде един долар и ми заръча да изпълнявам всичко квот ми наредят белите господари. Ето затуй сме тука.

— Какво значи всичко това, капитан Рандъл?

— О, нищо особено. Трябва да подсилим укрепленията на Атланта и да изкопаем още няколко километра траншеи, а генералът не може да отдели никакви хора от фронта, които да свършат тази работа. Затова събрахме здравеняците негри от околността.

— Но…

В гърдите на Скарлет започна да се надига хладна и тревожна тръпка. Още няколко километра траншеи! Защо им бяха притрябвали повече? Предишната година около цяла Атланта бяха издигнати толкова укрепления с батарейни гнезда, само на километър и половина от центъра на града. Още ли окопи!

— Но защо… да се укрепяваме още, щом тъй сме се укрепили вече? Дори окопите, които имаме, няма да ни дотрябват. Генералът не би допуснал…

— Сегашните ни укрепления са само на километър и половина от града — отвърна лаконично капитан Рандъл. — Разстоянието е прекалено малко, за да сме спокойни… и в безопасност също тъй. Новите окопи ще бъдат по-далече. Нали виждате, още едно отстъпление може да доведе армията ни чак в Атланта.

Като видя как очите й се разшириха от страх, той моментално съжали за последните си думи.

— Но разбира се, ново отстъпление няма да има — припряно добави той. — Позициите около планината Кенесо са непробиваеми. Батареите са разположени по протежение на всички склонове и контролират пътищата, тъй че янките изобщо не ще могат да минат.

Но Скарлет забеляза, че той сведе очи под ленивия проницателен поглед на Рет, и сърцето й се сви. Спомни си думите на Рет: „Когато го изблъскат извън планините и го докарат тук, в равнината, свършено е с него.“

— О, капитане, смятате ли…

— Разбира се, че не! Не допускайте страх у себе си нито за миг. Стария Джо просто обича да се презастрахова. По тази причина само копаем допълнителните траншеи… Но аз трябва да вървя вече. Приятно ми бе да разговарям с вас… Хайде, момчета, сбогувайте се с господарката си и да тръгваме.

— Довиждане, момчета. Ако някой от вас се разболее, нарани се или изпадне в беда, известете ме. Живея на Прасковената улица в една от последните къщи, преди да се излезе от града. Почакайте за минутка… — Тя започна да рови из чантичката си. — Ах, Боже мой, нямам у себе си нито цент. Рет, дайте ми няколко дребни монети. Ето, Сам, да купиш тютюн за себе си и за момчетата. Бъдете добрички и изпълнявайте всичко, което ви каже капитан Рандъл.

Нестройната колона се подреди отново, прахта пак се вдигна в червен облак и Големия Сам подхвана песента:

Слез на земята, Мойсей,

на земята на древния Египет

и заповядай на Фараона

да даде път на народа ни.

— Рет, капитан Рандъл ме излъга, нали? Опита се да скрие истината от мене, както правят всички мъже, когато разговарят с жени, защото ги е страх да не припаднат. Или може би не излъга, а? Но ако няма опасност, защо ще правят нови окопи, кажете, Рет! Толкова ли не достигат войниците в армията, та са събрали негрите?

Рет отново цъкна с език да подкани кобилата.

— На армията изобщо не й достигат войници, защо иначе ще мобилизират градската охрана? Колкото до траншеите, смята се, че укрепленията са от полза в случай на обсада. Генералът се готви тук да даде последен отпор.

— Обсада ли? Обръщайте бързо назад. Искам да си ида у дома, в Тара, още сега!

— Какво ви прихвана?

— Обсада! Боже Господи, обсада! Знам ги аз тия обсади! Татко е бил в обсада или май че дядо, неговият баща, но във всеки случай чувала съм какво представлява…

— За коя обсада става дума?

— Обсадата при Дроуеда, където Кромуел заградил ирландците. Татко каза, че умирали по улиците от глад, че ядели котки, плъхове и дори хлебарки и други подобни гадини. А преди да се предадат, почнали да се изяждат и помежду си, макар че не съм сигурна дали може да се вярва на това. И когато Кромуел превзел града, всички жени били… Обсада! Богородичке!

— Скарлет, вие сте невероятна. Аз наистина не съм срещал в живота си по-непросветено същество от вас. Обсадата при Дроуеда е била през хиляда шестстотин и някоя година и, естествено, мистър О’Хара не е могъл да бъде свидетел. Освен това Шърман не е Кромуел.

— Да, той е къде по-лош! Казват, че…

— Колкото до екзотичните ястия на ирландците по време на обсадата, ще ви кажа, че аз лично предпочитам един хубав сочен плъх пред буламача, който ми поднесоха наскоро в хотела. Май ще трябва да се връщам обратно в Ричмънд. Там поне дават свястна храна, ако имаш пари да си платиш.

Той изгледа насмешливо уплашеното й лице и ядосана, че е издала пред него страха си, тя извика:

— Ами какво чакате, тръгвайте! Мислите само за удобства, за ядене и за… за други подобни неща.

— Не ми е познат по-приятен начин за прекарване на времето от яденето и… ъъ… от другите подобни неща — отвърна той. — А пък чакам и не тръгвам само защото съм чел много за обсадените градове, но никога не съм изживявал нещо подобно. Искам да остана и да видя какво ще се случи. Не ме е страх, че ще пострадам, защото не съм обвързан по никакъв начин с армията, затова пък ще събера куп нови впечатления. Скарлет, никога не изпускайте новите преживявания. Те обогатяват човешкия ум.

— Моят ум е достатъчно обогатен.

— Е, това вие си знаете най-добре, макар че аз бих казал… Но не, ще прозвучи неучтиво. Може би искам да остана тук, за да ви спася, когато бъдем обсадени. Никога не съм спасявал прекрасна дама, изпаднала в беда. Това също ще бъде ново преживяване.

Тя знаеше, че я дразни, но усети и някаква сериозност в думите му. Въпреки това отметна рязко глава.

— Нямам нужда от вас, за да се спасявам. Благодаря, но мога прекрасно да се грижа за себе си.

— Не бива да казвате това, Скарлет! Можете да си го помислите, но не трябва да го казвате гласно на един мъж. Точно това е бедата на момичетата от Севера. Те са очарователни, но развалят всичко, като кажат, че сами могат да се грижат за себе си. Всъщност те говорят истината, Господ да им е на помощ. Затова мъжете ги оставят сами да се оправят.

— Все дрънкате и дрънкате — хладно го прекъсна тя, защото за една южнячка нямаше по-лоша обида от тази да бъде сравнена с янките. — Според мене и за обсадата лъжете. Знаете, че янките никога няма да стигнат до Атланта.

— Хващам се на бас, че още този месец ще бъдат тук. Обзалагам се на кутия бонбони срещу… — Тъмните му очи се спряха на устните й. — Срещу една целувка.

Само миг преди това сърцето й отново изстина при мисълта за нашествие на янките, но при думата „целувка“ страхът й бе напълно забравен. Тази тема бе хиляди пъти по-интересна от всякакви там военни работи, пък и така се чувстваше в свои води. Тя с усилие сдържа веселата си усмивка. Откакто й бе подарил зелената шапка, Рет не беше предприел нищо, което макар и малко да напомня любовно ухажване. Колкото й да се беше старала, никога не бе успяла да го привлече в интимен разговор, а сега без никакви усилия от нейна страна той заговори за целувки.

— Такива интимни разговори не са по вкуса ми — с леден тон отвърна тя. — Пък и по-скоро ще целуна някое прасе.

— Е, вкусовете биват най-различни. Чувал бях наистина, че ирландците много си падали по прасетата, даже ги държали под креватите си. Но вие, Скарлет, просто сте зажаднели за целувки. Това е бедата при вас. Всичките ви обожатели прекалено много ви уважават, макар че един Господ знае защо, или пък се страхуват и затова не предприемат онуй, което би ви доставило удоволствие. И ето го резултата — станали сте непоносимо надменна. Трябва да ви целуне някой, който ги умее тези неща.

Разговорът не се развиваше в желаната от нея насока. С него това никога не се получаваше. Размяната на реплики между тях приличаше на дуел, в който всеки път тя беше победената.

— Май си въобразявате, че вие сте подходящият кандидат — язвително изрече тя, като с върховно усилие сдържаше гнева си.

— Така е, стига да реша да си направя труда — подметна той небрежно. — Казват, че добре целувам.

— Аа… — заекна тя възмутено при това явно пренебрежение към прелестите й. — Вие… знаете ли какво сте? — Но внезапно я обхвана силно смущение и сведе поглед. Рет се усмихваше, ала за един кратък миг в тъмните дълбини на очите му Скарлет съзря странно пламъче.

— Вие, разбира се, недоумявате защо така и не се опитах повече да повторя благопристойната целувчица, с която ви възнаградих в деня, когато ви донесох шапката…

— Никога не съм…

— Тогава вие сте лошо момиче, Скарлет, за което искрено съжалявам. Всички добри момичета се чудят защо мъжете не се опитват да ги целунат. Знаят, че не бива да искат това, както и че трябва да се престорят на обидени, ако им се случи, но все пак много им се ще мъжете да направят опит… Не губете кураж, моето момиче. Един ден ще ви целуна и вие ще останете доволна. Но не сега. Ето защо ви моля да не проявявате нетърпение.

Тя знаеше, че той я дразни, но както винаги закачките му я вбесяваха. Прекалено много истина имаше в думите му. Но сега вече — край! Ако някой път изобщо решеше да си позволи волности с нея, щеше да му даде да разбере.

— Ще бъдете ли любезен да обърнете назад каретата, капитан Бътлър? Искам да се върна в болницата.

— Наистина ли, милосърден ангел мой? Значи предпочитате въшките и легените пред моята компания? Е, не съм аз човекът, който би попречил на една пламенна патриотка да даде приноса си за славната ни кауза.

Рет обърна каретата в обратна посока и отново поеха към Петте ъгъла.

— Ще ви обясня защо не предприех нови атаки срещу вас, продължи той с благ и спокоен глас, сякаш тя не бе дала да се разбере, че счита разговора за приключен. — Чакам ви да пораснете още малко. Ако ви целуна сега, не бих изпитал кой знае какво удоволствие, а аз съм егоистичен по отношение на собствените си удоволствия. Право да си кажа, никога не съм мечтал да се целувам с деца.

Като видя с крайчеца на окото си как гръдта й се развълнува от безмълвен гняв, Рет прикри една усмивка.

— Освен това — добави той по-тихо — чакам да избледнее споменът за тъй ценения от вас Ашли Уилкс.

При споменаването на Ашли внезапна болка я прониза и горещи сълзи опариха клепачите й. Да избледнее? Споменът за Ашли никога нямаше да избледнее, дори ако тя го надживееше с хиляда години. Помисли си за ранения Ашли, който умираше в далечния вражески затвор без одеяло, без ничия любеща ръка за подкрепа, и почувства непреодолима омраза към сития мъж до себе си, чийто присмех ясно личеше в бавния му, провлечен говор.

Беше твърде разгневена, за да говори, и известно време се возиха мълчаливо.

— Сега вече всичко ми е ясно за вас и Ашли — подхвана наново Рет. — Първото, което видях от вашите взаимоотношения, бе онази недотам пристойна сцена в Дванайсетте дъба, а след това ви наблюдавах и долових още доста неща. Какви именно? Вие продължавате да храните към него романтична младежка страст, а той ви отвръща с взаимност, доколкото му позволява неговата почтена и благородна натура. И че мисис Уилкс нищо не подозира, дето вие двамата добре я водите за носа. Само едно нещо не можах да разбера и то дразни любопитството ми. Дали достойният Ашли се е осмелил да ви целуне с риск да погуби безсмъртната си душа?

От страна на Скарлет последва само ледено мълчание и извърната настрани глава.

— Аха, целунал ви е значи. Предполагам, че това се е случило по време на отпуската му. И сега, когато той вероятно е мъртъв, вие пазите в сърцето си спомена за целувката. Но скоро ще ви мине, сигурен съм, щом вие забравите, аз ще…

Скарлет се обърна към него, пламнала от ярост.

— Вървете… вървете да се гръмнете — натъртено продума тя, а присвитите й зелени очи мятаха гневни мълнии. — И спрете веднага, защото иначе ще скоча в движение. Докато съм жива, няма да ви проговоря.

Той спря каретата, но преди да успее да слезе и да й подаде ръка, Скарлет скочи на земята. Обръчът на кринолина й се закачи на колелото и за миг пред присъстващите на площада се разкри гледката на развени фусти и дантелени гащички. Рет се наведе и бързо освободи роклята й. Тя се завтече към тротоара, без да отрони нито дума и дори без да го погледне, а той само се засмя тихичко и подкара кобилата.