Маргарет Мичъл
Отнесени от вихъра (16)

Глава XVI

Януари и февруари на 1864 година бяха студени, ветровити и дъждовни, помрачени от растящо униние и безнадеждност. След пораженията при Гетисбърг и Виксбърг фронтовата линия на южняшката армия беше пробита в центъра. Въпреки ожесточените сражения почти целият щат Тенеси вече бе завзет от войските на Севера. Но и тази нова загуба след поредицата други не сломи юнашкия дух. Наистина дръзката самоувереност отстъпи място на мрачна решителност, ала хората все още откриваха лъч на надежда иззад надвисналите облаци. Та нали янките бяха категорично отблъснати през септември, когато след победите си в Тенеси се опитаха да нахлуят и в Джорджия.

В най-северозападния край на щата, недалеч от река Чикамауга, за пръв път от началото на войната на джорджийска земя се води ожесточена битка. Янките завзеха град Чатануга, но след като преминаха през планинските проходи в Джорджия, бяха изтласкани обратно и претърпяха тежки загуби.

Като транспортен възел Атланта изигра важна роля за превръщане на сражението край Чикамауга в голяма победа за Конфедерацията. По линиите, водещи от Вирджиния до Атланта, а оттам на север, към Тенеси, армията на генерал Лонгстрийт бе незабавно извозена до мястото на битката. По протежение на целия маршрут от неколкостотин километра железният път беше разчистен и за придвижването бе мобилизиран целият наличен подвижен състав на югоизточните райони.

Атланта бе наблюдавала в продължение на много часове преминаването на най-разнообразни влакови композиции — с пътнически и товарни вагони и открити платформи, препълнени с шумни мъже. Лишени от храна и сън, без конете си, непридружени от санитарни и продоволствени служби, без да отпочинат от дългия път, те бяха скочили от влаковете и се бяха озовали в разгара на сражението. И янките бяха отблъснати от Джорджия обратно в Тенеси.

Това беше най-голямата битка на войната и Атланта изпитваше гордост и задоволство, задето железопътните й линии бяха спомогнали за победата.

Югът силно се нуждаеше от добрите новини за сраженията при Чикамауга, за да подкрепи духа си през тежките зимни месеци. Сега никой не отричаше, че янките умеят да се бият и че най-после имат добри генерали. Грант беше истински касапин, който не държеше сметка колко от войниците му ще бъдат избити, стига да постигнеше победа, победа на всяка цена. Името Шеридан всяваше страх в сърцата на южняците. Освен това все по-често се споменаваше един нов човек на име Шърман. Той се беше проявил при настъплението в Тенеси и в Запада и славата му на решителен и безпощаден воин растеше.

Разбира се, никой от тях не можеше да се сравнява с генерал Лий. Вярата в генерала и армията беше все още силна. Непоколебима бе увереността в крайната победа. Но войната се проточи тъй дълго. Толкова много бяха убитите, ранените, осакатените за цял живот, вдовиците и сираците! А занапред щеше да има още и още тежки сражения и това означаваше нови убити и ранени, повече овдовели жени и осиротели деца.

Положението се влошаваше и поради смътното недоволство от висшите правителствени кръгове, възникнало сред гражданското население. Много вестници открито критикуваха самия президент Дейвис и военната му стратегия. Сред членовете на кабинета на конфедерационното правителство имаше разногласия; търкания съществуваха и между Дейвис и генералите. Инфлацията растеше. Снабдяването на армията с дрехи и обувки беше оскъдно, а дваж по-оскъдни бяха амунициите и медикаментите. Старите вагони имаха нужда от подмяна, а много от железопътните линии бяха прекъснати от янките и трябваха нови релси за възстановяването им. Генералите на фронта настояваха за нови войски, а нови войски все по-трудно се сформираха. Най-лошото бе, че някои от щатските губернатори, сред които и Браун, губернаторът на Джорджия, отказваха да изпращат извън пределите на щатите части на милицията и оръжие. В щатските части имаше хиляди боеспособни мъже, от които армията изпитваше отчаяна нужда, но правителството напразно молеше за тях.

Новото спадане на конфедерационния долар повлече след себе си покачване на цените. Говеждото, свинското и маслото струваха по седемдесет долара килограма, чувал брашно — петстотин долара, содата — по двеста долара килограма, а чаят — по хиляда. Топлите дрехи, когато изобщо можеха да се намерят, бяха тъй нечувано скъпи, че дамите в Атланта подплатяваха старите си рокли с парцали и си подлагаха вестници, за да се предпазват от вятъра. Цената на обувките беше от двеста до осемстотин долара за чифт, в зависимост от това дали са мукавени или от истинска кожа. Жените носеха ботинки, направени от килими и подплатени със стари шалове, с дървени подметки.

Истината беше, че Северът практически държеше Юга в обсада, но много хора все още не го осъзнаваха. Военните кораби на янките бяха затегнали още повече блокадата около пристанищата и много малко бяха корабите, които можеха да се промъкват през нея.

Югът винаги бе живял, като продаваше памук и купуваше нещата, които не произвеждаше, но сега нито можеше да продава, нито да купува. Джералд О’Хара беше складирал тригодишна реколта от памук под навеса до пивоварната в Тара, без да може да спечели нито цент от нея. В Ливърпул това количество би му донесло сто и петдесет хиляди долара, ала нямаше никаква надежда памукът да стигне до Ливърпул. Джералд, който доскоро бе богаташ, сега се чудеше как ще изхрани семейството си и негрите през зимата.

Такова бе положението на повечето от плантаторите в Юга производители на памук. Със затягането на блокадата Югът нямаше възможност да изпраща реколтата си на английските пазари и да внася предмети от първа необходимост, купувани в предишните години с парите от памука. А земеделският Юг, повел борба с индустриалния Север, изпитваше нужда от много неща, каквито през мирно време никой не бе помислял да купува.

Създалата се ситуация беше много изгодна за спекуланти и черноборсаджии и те не пропускаха да се възползват от нея. С изчезването на хранителните стоки и дрехите от пазара и с непрекъснатото повишаване на цените общественият протест срещу хората, трупащи печалби от спекула, ставаше все по-силен и по-жлъчен. В онези начални дни на 1864 година човек не можеше да разтвори вестник, без да попадне на унищожителна уводна статия, заклеймяваща спекулантите като лешояди и кръвопийци и призоваваща правителството да вземе твърди мерки спрямо тях. Правителството правеше каквото можеше, но усилията му бяха безуспешни, защото му се бяха струпали твърде много грижи.

Никой не беше подложен на по-остри нападки от Рет Бътлър. Той беше продал корабите си, когато контрабандното минаване през блокадата бе станало прекалено рисковано, и сега открито се занимаваше със спекула с храни. Достигащите до Атланта слухове за дейността му в Ричмънд и Уилмингтън караха онези, които навремето го бяха приемали в домовете си, да изгарят от срам.

Въпреки всички тези несгоди и изпитания десетхилядното население на Атланта се беше удвоило по време на войната. Дори блокадата бе допринесла за нарастване престижа на Атланта. От незапомнени времена градовете по Крайбрежието бяха водещите в Юга — не само в търговско, но и във всяко друго отношение. Ала сега пристанищата бяха затворени, много от крайморските градове бяха завзети или обсадени и беше ясно, че Югът трябва да разчита само на себе си за собственото си спасение. Ако той спечелеше войната, най-голяма заслуга за това щяха да имат градовете от вътрешността и на първо място — Атланта. Населението й страдаше от оскъдицата и лишенията, боледуваше и умираше както навсякъде другаде в Конфедерацията, ала самият град по-скоро беше спечелил от войната. Атланта, сърцето на Конфедерацията, все още туптеше — силно и пълнокръвно, а железопътните линии бяха неговите артерии, пулсиращи от непрекъснатия поток войници, боеприпаси и продукти.

 

 

По всяко друго време Скарлет би страдала горчиво заради овехтелите си рокли и окърпените обувки, но сега това не я засягаше, тъй като онзи, чието мнение бе единствено важно, не беше тук, за да я види. През тези два месеца тя беше щастлива, по-щастлива, отколкото години наред. Нали беше почувствала учестеното биене на сърцето му, когато ръцете й бяха обгърнали шията му, беше видяла отчаяното изражение на лицето му, което бе по-вълнуващо обяснение от всякакви думи! Той я обичаше. Сега беше сигурна и това убеждение бе тъй приятно, че и към Мелани можеше да бъде по-мила. Изпитваше към нея съчувствие, примесено с известно презрение заради нейната недосетливост и глупост.

„Веднъж да свърши войната! — мислеше си тя. — А щом свърши…“

Понякога се сепваше почти уплашена: „И тогава какво?“ — но бързо пропъждаше тази мисъл от съзнанието си. Когато войната свършеше, всичко щеше да се уреди някак си. Ако Ашли я обичаше, не би могъл да живее повече с Мелани.

Ала от друга страна, разводът беше немислим. При това Елен и Джералд, каквито си бяха ревностни католици, никога не биха й разрешили да вземе разведен мъж. Това би означавало да се откаже от вярата си! Скарлет помисли по въпроса и реши, че щом трябва да избира между Ашли и вярата, ще предпочете Ашли. Но скандалът щеше да бъде огромен. Разведените биваха отхвърлени не само от църквата, но и от обществото. Хората не ги канеха у дома си. И все пак тя и на това щеше да се реши заради Ашли. Какво ли не би пожертвала заради него?

Само да свършеше войната, и всичко щеше да си дойде на мястото. Ако Ашли наистина я обичаше силно, щеше да измисли нещо. Тя щеше да го накара да намери изход. С всеки изминал ден в съзнанието й нарастваше увереността в неговите чувства и в благополучното разрешение на нещата; веднъж само да победят врага. Вярно, че той беше сигурен в поражението, но Скарлет съвсем не го приемаше сериозно. Беше твърде уморен и разстроен, когато го каза. Но дали янките щяха да победят или не, нея не я засягаше. Това, което я вълнуваше, беше войната да свърши час по-скоро и Ашли да се прибере.

Ала в дните, когато мартенската киша принуди всички да се затворят у дома си, дойде смразяващият удар. С блеснали от радост очи, свела главица от смущение, примесено с гордост, Мелани й съобщи, че очаква дете.

— Доктор Мийд каза, че ще се роди в края на август или през септември — рече тя. — Аз очаквах… но до днес не бях сигурна. О, Скарлет, чудесно е, нали? Толкова ти завиждах за Уейд и тъй много исках дете. Страхувах се, че не ще мога да имам, но сега, скъпа, бих родила цяла дузина!

Скарлет се приготвяше да ляга и тъкмо разресваше косата си, но при думите на Мелани ръката с гребена застина във въздуха.

— Мили Боже! — възкликна тя, без да осъзнава в първия миг значимостта на случилото се, но след това в главата й внезапно изскочи мисълта за затворената врата на спалнята на Мелани и остра болка я прониза — болка тъй жестока, сякаш Ашли бе неин съпруг и току-що беше узнала за изневярата му. Дете. Дете от Ашли. Ах, как му бе дало сърце, когато обичаше нея, а не Мелани?

— Знам, че си изненадана — задъхано продължаваше да бърбори Мелани. — Толкова е хубаво, че не е за вярване, нали? О, Скарлет, не знам как изобщо ще пиша на Ашли! Нямаше да се стеснявам така, ако можех да му го кажа лично или… или… е, сещаш се, да не му казвам нищо, а да го оставя сам да забележи…

— Мили Боже! — повтори Скарлет почти разплакана.

Гребенът се изплъзна от пръстите й и за да не падне, тя се вкопчи в ръба на мраморната тоалетна масичка.

— Скъпа моя, не се вълнувай толкова! Нали знаеш, раждането не е много страшно? Ти сама го каза. Много мило от твоя страна, че го преживяваш така, но не бива да се тревожиш за мене. Наистина доктор Мийд каза, че съм… — Мелани се изчерви — че съм доста тясна, но може би всичко ще е добре и… Скарлет, ти ли писа на Чарли, когато разбра за Уейд, или майка ти го стори? А може би мистър О’Хара? О, защо и аз си нямам майка! Просто не знам как да…

— Замълчи! — избухна Скарлет. — Замълчи!

— О, Скарлет, толкова съм глупава! Съжалявам ужасно. Изглежда, всички щастливи хора са себични. Забравих за Чарли, просто за момент…

— Млъкни! — пресече я отново Скарлет, като с големи усилия се мъчеше да овладее лицето си и да потисне вълнението. Мелани не биваше в никакъв случай да отгатне какво изпитва.

Очите на Мелани, винаги тъй тактична и чувствителна, се напълниха със сълзи при мисълта за собствената й жестокост. Как бе могла да върне Скарлет към ужасните спомени около раждането на Уейд няколко месеца след като бедният Чарли бе починал? Как бе могла да се държи тъй неразумно?

— Нека ти помогна да се съблечеш, миличка — кротко помоли тя. — Дай, аз ще ти разреша косата.

— Остави ме на мира — отвърна Скарлет с каменно изражение.

Потисната от вината си, Мелани се обля в сълзи и избяга от стаята, като остави Скарлет със сухи очи и наранена гордост, измъчвана от разочарование и завист към жената, която бе имала нейния любим в леглото си.

Тя реши, че не би могла да живее повече под един покрив със съпругата на Ашли, носеща в утробата си неговото дете, и че трябва да се върне в Тара; у дома си, където й беше мястото. Опасяваше се, че ако още един път погледне Мелани, тя несъмнено ще разкрие тайната й. На следващата сутрин стана с твърдото намерение да стегне куфара си за път веднага след закуска. Но докато седяха на масата, Скарлет — умълчана и потисната, Пити — объркана, а Мелани — съвсем нещастна, пристигна телеграма.

Беше до Мелани от Моуз, слугата на Ашли.

Търсих го навсякъде, но не можах да го намеря. Да се прибирам ли вкъщи?

Никоя от тях не знаеше какво означава това, но очите и на трите се срещнаха, разширени от ужас, и Скарлет мигом забрави за отиването у дома. Без да довършат закуската си, те тръгнаха с каретата към центъра на града, за да телеграфират на полковника на Ашли, но още щом влязоха в пощенската служба, им съобщиха, че е пристигнала телеграма от него.

Със съжаление ви уведомявам, че майор Ашли Уилкс изчезна при разузнавателна акция, проведена преди три дни. Ще ви държа в течение.

Обратният път към дома беше кошмарен — леля Пити плачеше в кърпичката си, Мелани седеше бяла като платно, а Скарлет се беше свила в ъгъла на каретата, почти безчувствена от ужас. Щом влязоха в къщата, Скарлет с невиждащи очи се добра до стаята си и като грабна броеницата си от масата и падна на колене, се опита да изрече молитва. Ала молитвите убягваха от съзнанието й. Обхвана я вледеняващ страх и някаква интуитивна увереност, че Господ се е отвърнал от нея заради греха й. Обичаше женен мъж и се опита да го отнеме от съпругата му, а сега Господ я наказваше с неговата смърт. Тя искаше да се моли, но не можеше да вдигне взор към небето. Щеше й се да заплаче, но сълзите не идваха. Те изпълваха гърдите й и я пареха отвътре, но не искаха да се отронят от очите й.

Вратата се отвори и влезе Мелани. На фона на черната коса лицето й приличаше на сърце, изрязано от бяла хартия, а очите й бяха широко разтворени като на уплашено дете, изгубило се в тъмното.

— Скарлет — протегна ръце тя. — Трябва да ми простиш за това, което казах вчера, защото… сега имам само тебе на света. О, Скарлет, зная, че моят Ашли е мъртъв!

Изведнъж, кой знае как, тя се намери в прегръдките на Скарлет и крехката й гръд се разтърси от ридания, а после се озоваха на леглото, здраво притиснати една към друга. Скарлет, допряла страна до лицето на Мелани, също ридаеше и сълзите им се смесваха. Да плаче, е ужасно болезнено, но не толкова, колкото да седи със сухи очи.

„Ашли е мъртъв… мъртъв е! — мислеше тя. — Аз го убих с любовта си!“

Захлипа още по-силно, а Мелани, почувствала известна утеха от сълзите й, обгърна шията й по-здраво.

— Поне ми остана неговото дете — прошепна тя.

„А на мене — помисли си Скарлет, съкрушена дотолкова, че не можеше да изпитва дребнави чувства като ревност, — на мене не ми остана нищо, нищо… Нищо освен израза на лицето му на сбогуване.“

 

 

Първите сведения бяха: „Изчезнал — вероятно убит“ — и в този вид те се появиха в списъците с убитите, ранените и изчезналите. Мелани телеграфира на полковник Слоун повече от десет пъти и накрая от него пристигна съчувствено писмо, в което се обясняваше, че Ашли отишъл на разузнаване с един кавалерийски взвод и не се завърнал. Имало сведения за лека престрелка при янките, отвъд фронтовата линия, и Моуз, обезумял от скръб, бе рискувал собствения си живот, за да намери тялото на Ашли, но не бе открил нищо. Обзета от странно спокойствие, Мелани му изпрати пари и нареди да се върне вкъщи.

Когато върху списъците се появи сведение „Изчезнал — вероятно пленен“, тъжният дом се оживи от радост и надежда. Човек не можеше да откъсне Мелани от телеграфната служба и от гарата, където посрещаше всеки влак в очакване на писмо. Тя се чувстваше вече твърде неразположена, тъй като бременността й се проявяваше с всички възможни неприятни признаци, ала въпреки това отказваше да изпълнява препоръките на доктор Мийд да лежи. Беше овладяна от трескава енергия и не се спираше на едно място. Нощем Скарлет я чуваше да снове из стаята си дълго след като тя самата бе легнала.

Един следобед Мелани се върна от града, докарана от изплашения чичо Питър и подкрепяна от Рет Бътлър. Бе припаднала в телеграфната служба и Рет, който минавал оттам и видял струпаните хора, я бе придружил до дома й. Той я отнесе на ръце по стълбите до спалнята й и докато разтревожените обитатели на къщата тичаха насам-натам за топли тухли, одеяла и уиски, сложи я да си легне и я подпря на възглавници.

— Мисис Уилкс, вие очаквате дете, нали така? — попита я той без заобикалки.

Ако Мелани не беше тъй замаяна, болна и покрусена, несъмнено би паднала в несвяст при този въпрос. Дори пред приятелките си тя изпитваше стеснение, щом се споменеше състоянието й, а прегледите при доктор Мийд я хвърляха в истинска паника. И ето сега един мъж, при това не друг, а Рет Бътлър, я питаше дали е бременна! Нечувано! Но в този момент, както бе отпусната на леглото, слаба и беззащитна, тя само кимна утвърдително. След като се осмели на това, думите му не й изглеждаха вече толкова скандални, защото той беше безкрайно внимателен и загрижен.

— Тогава трябва повече да се пазите. Всичките тези тревоги и тичане ни най-малко няма да ви помогнат, а могат да навредят на детето. Ако позволите, мисис Уилкс, ще използвам познанствата си във Вашингтон, за да узная каква е съдбата на мистър Уилкс. Ако е пленник, ще бъде включен във федералните списъци, а ако не е… Във всеки случай няма нищо по-лошо от неизвестността. Но най-напред обещайте, че ще се грижите за себе си, защото иначе, кълна се, няма да си мръдна пръста.

— Вие сте толкова добър! — възкликна Мелани. — Как могат хората да говорят такива ужасни неща за вас?

В миг тя осъзна своята нетактичност и разстроена от думите си и от неудобството, че един мъж обсъжда състоянието й, безсилно се разплака. Скарлет, която влетя в стаята с увита във вълнена кърпа топла тухла, завари Рет да гали ръката й.

Той удържа на думата си. Те така и не разбраха как бе действал. Страхуваха се да попитат, за да не чуят от него признание за твърде тесните му контакти с янките. Мина месец, преди той да им донесе новина — новина, която най-напред ги окрили, а после накара сърцата им да тръпнат от мрачни опасения.

Ашли не беше мъртъв! Беше ранен и взет в плен и според сведенията се намираше в Рок Айланд, един затворнически лагер в Илинойс. В първите минути на екстаз те не можеха да мислят за нищо друго освен за това, че е жив. Но щом радостното вълнение се поуталожи, спогледаха се и промълвиха: „Рок Айланд!“ — с такъв тон, все едно казваха: „В ада!“ Както Андерсънвил събуждаше със самото си название отвращение и страх в Севера, тъй и Рок Айланд сковаваше в ужас сърцата на всички южняци, които имаха близки, затворени там.

Линкълн бе отказал да заменя пленници, уверен, че обременена с грижата да храни юнионистките пленници, Конфедерацията ще капитулира по-бързо и войната ще свърши. Тогава Андерсънвил в Джорджия се напълни с хиляди сини куртки. Конфедератите бяха на оскъдна дажба и не разполагаха с лекарства и бинтове дори за собствените си болни и ранени, тъй че пленниците споделяха мизерията им. На затворниците се даваше същото, което ядяха и войниците на фронта — сланина и боб, и подложени на тази диета, янките умираха като мухи, понякога по сто на ден. Разгневен от получените сведения, Северът предприе още по-сурови мерки спрямо пленниците конфедерати, а измежду всички затворнически лагери с най-зловещо име се ползваше Рок Айланд. Оскъдна храна, едно одеяло на трима души и върлуващи епидемии от шарка, тиф и пневмония — едно наистина прокълнато място. Три четвърти от изпратените там не оживяваха.

И сега Ашли беше в този ад! Ашли беше жив, но бе ранен и затворен в Рок Айланд, а Илинойс вероятно го беше посрещнал с дълбок сняг. Дали не бе починал от раната си, след като Рет беше получил сведенията? Дали не бе поразен от шарка? А може би изгаряше от температура и нямаше одеяло да се завие?

— О, капитан Бътлър, няма ли някакъв начин?… Не можете ли да използвате познанствата си и да уредите да го разменят с някой пленен янки? — извика Мелани.

— Милостивият и справедлив мистър Линкълн, който лее едри сълзи за петте момчета на мисис Биксби, няма да отрони нито една сълзица за хилядите янки, умиращи в Андерсънвил — отвърна Рет с горчива гримаса. — Ако ще и всичките да измрат, него не го интересува. Издал е заповед. Никакви размени. Мисис Уилкс, аз… не ви казах в началото, но съпругът ви е имал шанс да излезе оттам и е отказал.

— Не може да бъде! — поразена възкликна Мелани.

— Така е. Янките набират измежду пленниците войници за охрана на границите от индианците. Всеки пленник, който положи клетва и приеме двегодишна служба срещу индианците, ще бъде освободен и изпратен на Запад. Мистър Уилкс е отказал.

— О, как е могъл! — извика Скарлет. — Защо не е положил клетва, а след това щеше да дезертира и да се прибере у дома още щом го пуснат от лагера?

Мелани се нахвърли върху нея като малка фурия.

— Как можеш да допуснеш, че Ашли е способен на такова нещо? Да предаде Конфедерацията, като положи позорна клетва пред враговете, а после да наруши и думата, дадена пред янките! Предпочитам да го видя мъртъв, отколкото изменник. Ще съм горда, ако умре в лагера, но ако бе извършил това, никога нямаше да го погледна. Никога! Разбира се, че ще откаже.

Когато изпращаше Рет до вратата, разтреперана от възмущение, Скарлет го попита:

— Вие на негово място нямаше ли да приемете служба при янките, за да се спасите, а после да избягате?

— Естествено — каза Рет и зъбите му блеснаха под мустаците.

— А защо Ашли не го е сторил?

— Той е джентълмен — отвърна кратко Рет и остави Скарлет смаяна от умението му да вложи толкова цинизъм и презрение в тази единствена дума, изпълнена с благородно съдържание.