Маргарет Мичъл
Отнесени от вихъра (14)

Глава XIV

През лятото на 1863 година всяко южняшко сърце бе стоплено от надежда въпреки оскъдицата и лишенията, въпреки спекулата с храна и многото бедстващи семейства, въпреки смъртта, болестите и страданията, оставили отпечатъка си почти върху всеки дом, Югът отново твърдеше: „Още една победа и войната ще свърши!“ Твърдеше го дори с по-опияняваща увереност, отколкото предишното лято. Янките се оказаха костелив орех, но той най-после се пропукваше.

Коледата на 1862 година беше щастлива за Атланта. Конфедерацията беше извоювала победа при Фредериксбърг и убитите и ранени янки наброяваха хиляди. През този сезон на празници веселието бе всеобщо — хората бяха изпълнени с радост и благодарност, че нещата тръгват на добре. Армията на Конфедерацията вече бе калена в битките, генералите й бяха доказали на какво са способни и всички знаеха, че когато през пролетта сраженията продължат, янките ще бъдат окончателно разгромени.

Пролетта дойде и сраженията се подновиха. През май Конфедерацията извоюва нова голяма победа при Чансълърсвил. Югът ревеше от възторг.

Едно кавалерийско нахлуване на янките в самата Джорджия бе превърнато в триумф за Конфедерацията. Хората още се смееха, потупваха се по гърба и казваха: „Тъй ами! Щом старият Нейтан Бедфорд Форест е по петите им, лошо им се пише!“ В края на април кавалерийски полк на янките от хиляда и осемстотин души начело с полковник Стрейт извърши изненадващо нападение в Джорджия, като се насочи към Роум, отдалечен на стотина километра северно от Атланта. Бяха се заели с амбициозния план да прекъснат тъй важната железопътна линия между Атланта и Тенеси, а после да поемат на юг към Атланта, за да разрушат фабриките и складовете за боеприпаси, съсредоточени в този възлов град на Конфедерацията.

Нападението бе дръзко и щеше да струва скъпо на Юга, ако не беше Форест. С три пъти по-малко войници — ала какви славни войници, какви ездачи! — той ги подгони, въвлече ги в сражение, преди още да бяха стигнали Роум, изтощи ги с денонощни атаки и накрая успя да плени целия полк.

Новината стигна до Атланта почти едновременно с известието за победата при Чансълърсвил и градът се разтресе от тържествуващи и присмехулни възгласи. Действително победата при Чансълърсвил бе от по-голямо значение, ала пленяването на нашественическия полк на Стрейт направи янките за смях.

„Що им трябваше да се задяват със стария Форест?“ — весело повтаряше цяла Атланта и не спираше да преразказва случилото се.

Пороят от военни успехи на Конфедерацията се лееше стремителен и могъщ и повличаше със себе си ликуващите хора. Наистина части на янките под командването на Грант бяха обсадили Виксбърг още от средата на май. Вярно, че Югът бе понесъл тежка загуба с фаталното раняване на Каменния Джаксън при Чансълърсвил. А и Джорджия бе изгубила един от най-смелите си и блестящи синове в лицето на генерал Коб, убит при Фредериксбърг. Но янките просто не можеха да си позволят повече загуби след Чансълърсвил и Фредериксбърг. Те щяха да бъдат принудени да се предадат и тогава тази жестока война щеше да свърши.

Настъпиха първите дни на юли, а с тях пристигна и мълвата, потвърдена по-късно от бюлетините, че Лий настъпва в Пенсилвания. Лий беше на вражеска територия! Лий ги заставяше да се сражават. Това щеше да бъде последната битка на войната!

Атланта беше обезумяла от възбуда, задоволство и неутолима жажда за мъст. Сега янките щяха да разберат какво означава войната да се води в собствените ти земи. Щяха да видят какво е да тъпчат нивите ти, да крадат конете и добитъка ти, да подпалят дома ти, да се хвърлят в затвора старци и момчета, да гладуват жени и деца.

Всеизвестни бяха деянията на янките в Мисури, Кентъки, Тенеси и Вирджиния. Дори дечицата, треперещи от страх и омраза, можеха да изброят ужасите, които янките бяха предизвикали в окупираните територии. Атланта вече бе пълна с бежанци от източната част на Тенеси и градът бе чул за преживените страдания от разказите на очевидци. В тази част поддръжниците на Конфедерацията бяха малцинство и войната се бе стоварила върху тях с цялата си тежест. Това се отнасяше за всички гранични щати, където съсед издаваше съседа си и брат убиваше брата си. Бежанците горяха от желание да видят Пенсилвания превърната в огромно пожарище и дори най-кротките старци бяха обзети от мрачно злорадство.

Ала когато се промъкна новината, че Лий е издал заповеди да не се докосва частна собственост в Пенсилвания и е обявил, че плячкосването ще се наказва със смърт, а армията ще заплаща всеки реквизиран предмет, доверието на народа към генерала силно се разклати въпреки досегашното преклонение пред подвизите му. Да не пусне войниците в богатите складове на този процъфтяващ щат! Как я мислеше тая работа генерал Лий? Та момчетата бяха гладни и имаха нужда от обувки, дрехи и коне!

Една набързо надраскана бележка от Дарси Мийд до доктора, първата войнишка вест, получена в Атланта през тези начални юлски дни, бе предавана от ръка на ръка с нарастващо възмущение.

Татко, би ли могъл да уредиш нещо, за да ми изпратиш един чифт ботуши? От две седмици ходя бос и не виждам надежда да получа нови ботуши. Ако не носех толкова голям номер, можех да си взема от някой убит янки, както правят другите момчета, но още не съм срещнал янки с крака, големи колкото моите. Ако намериш ботуши, не ги пращай по пощата. Някой ще ги открадне по пътя и не бих го винил за това. Качи Фил на влака и го прати да ми ги донесе. Скоро ще ти пиша къде ще бъдем. Сега нямам представа, освен че се движим на север. В момента сме в Мериланд и всички казват, че отиваме към Пенсилвания…

Татко, надявах се, че ще им го върнем тъпкано на янките, ала генералът каза не, а аз лично нямам желание да бъда застрелян, задето съм запалил къщата на някой янки. Татко, днес минахме през най-обширните царевични полета, каквито си виждал някога. У нас нямаме такава царевица. Ще ти призная, че скришом отмъкнахме малко, защото всички бяхме гладни, а това, което става зад гърба на генерала, не би трябвало да го тревожи. Само че всички момчета са болни от дизентерия и от царевицата им стана още по-зле. По-лесно е да ходиш с ранен крак, отколкото с дизентерия. Татко, моля те, опитай се да ми намериш някакви ботуши. Вече съм капитан, а един капитан трябва да е обут с ботуши, пък макар да е с вехта униформа и без еполети.

И все пак армията настъпваше в Пенсилвания, а това беше най-важното. Още една победа и войната щеше да свърши — тогава Дарси Мийд можеше да има колкото си ще ботуши, а момчетата щяха гордо да се върнат у дома и всички щяха да са щастливи. Очите на мисис Мийд се навлажняваха, когато си представеше как синът й най-после ще си дойде, за да си остане завинаги при нея.

На трети юли телеграфът, носещ новини от север, внезапно замлъкна и тази тишина не беше нарушена до четвърти на обяд, когато във военния щаб в Атланта постепенно започнаха да пристигат откъслечни и уклончиви известия. В Пенсилвания, близо до някакво си градче Гетисбърг се бе водила тежка битка, в която беше взела участие цялата армия на Лий. Вестите бяха мъгляви, идваха бавно, защото битката се бе водила на вражеска територия и рапортите минаваха най-напред през Мериланд, предаваха се до Ричмънд и тогава до Атланта.

Напрежението растеше и над града бавно пропълзяваше ужасът. Нищо не бе по-лошо от неизвестността. Семействата, пратили синове на фронта, се молеха горещо техните момчета да не са в Пенсилвания, но онези, които знаеха, че роднините им са в един и същи полк с Дарси Мийд, стискаха зъби и твърдяха, че за тях е чест да участват в голямата битка, в която янките ще бъдат окончателно разбити.

В дома на леля Пити трите жени се вглеждаха една в друга със страх, който не можеха да скрият. Ашли беше в полка на Дарси Мийд.

На пети пристигна злокобна вест, но не от север, а от запад. Виксбърг беше паднал след продължителна и тежка обсада и всъщност цялата река Мисисипи от Сейнт Луис до Ню Орлиънс беше в ръцете на янките. Конфедерацията беше разделена на две. По всяко друго време новината за това нещастие щеше да породи страх и скръб в Атланта. Но сега гражданите й не можеха да отделят голямо внимание на Виксбърг. Те мислеха за Лий и битката му в Пенсилвания. Загубата на Виксбърг нямаше да бъде катастрофа, ако Лий победеше на изток. Там бяха Филаделфия, Ню Йорк, Вашингтон. Падането им щеше да парализира Севера и щеше да изкупи с лихвите поражението при Мисисипи.

Часовете се нижеха бавно, над града витаеше черната сянка на бедствието, затъмняваща жаркото слънце, и хората смаяно вдигаха очи към небето, невярващи, че то е ведро и синьо, а не свъсено и натежало от дъждовни облаци. Навсякъде — по предните веранди, по тротоарите, дори по средата на улицата — можеха да се видят скупчени жени, които се убеждаваха една друга, че щом няма новини, значи всичко е наред, мъчеха се да се утешат взаимно и да се покажат смели. Но като стрелкащи се по улиците на града прилепи нахлуваха зловещи слухове; че Лий е убит, че битката е изгубена, а загиналите, ранените и изчезналите нямат чет. Макар че хората се опитваха да не вярват на чутото, цели тълпи, разтърсени от ужас, се втурнаха към центъра на града, обсадиха редакциите на вестниците и щаба и умоляваха за вести, каквито и да е вести, дори и лоши.

Гражданите се трупаха на гарата, с надежда да научат нещичко от пристигащите влакове, пред телеграфната служба, пред опустелия щаб, пред заключените врати на редакциите. Това бяха необичайно тихи тълпи, които безмълвно нарастваха. Не се приказваше. От време на време някой треперещ старчески глас молеше за вести, но това, вместо да възбуди шум сред множеството, само още повече сгъстяваше тишината, след като се чуеше все същият отговор: „Няма телеграми от Севера. Знае се само, че има битка.“ Нижеше се върволица от жени, които идваха пеша или с каретите си. Горещината от плътно прилепналите тела и прахът изпод нервно тъпчещите нозе създаваха невъобразима задуха. Жените не говореха, но на бледите им, изопнати лица бе изписана няма молба, която раздираше тишината по-силно от вик.

Едва ли имаше къща в града, която да не бе изпратила в тази битка син, брат, баща, любим, съпруг. Хората чакаха да чуят, че смъртта е споходила техния дом. Очакваха смърт, но не допускаха поражение. Бяха изключили тази мисъл. Мъжете им умираха, може би точно сега издъхваха на прежурената трева по хълмовете на Пенсилвания. Възможно бе в този миг редиците на южняците да падат покосени като житни класове при буря, но каузата, за която се бореха, никога нямаше да загине. Хиляди можеха да умрат, но като в приказките нови хиляди мъже в сиви и кафяви униформи щяха да се изправят на тяхно място с боен възглас на уста. Откъде щяха да дойдат тези нови мъже, никой не знаеше. Знаеха само, че Лий е чудотворец, а армията на Вирджиния — непобедима, и вярваха в това, както вярваха, че на небето има справедлив бог, който ги закриля.

 

 

Скарлет, Мелани и мис Пити седяха пред редакцията на „Дейли Егзаминър“ със свален гюрук на каретата, скрити под чадърчета. Ръцете на Скарлет се тресяха толкова силно, че чадърчето подскачаше над главата й, Пити беше крайно развълнувана и носът й потрепваше на кръглото лице, та съвсем приличаше на уплашен заек, ала Мелани седеше като издялана от камък и само тъмните й очи все повече се разширяваха. За два часа тя се бе обадила само веднъж, когато извади от чантичката си флакончето с амоняк и го подадена леля Пити и за пръв път й заговори с тон, в който го нямаше обичайното нежно внимание.

— Вземи това, леличко, и го използвай, ако ти прилошее. Предупреждавам те, щом ти се завие свят, просто припадай и остави чичо Питър да те откара вкъщи, защото аз няма да мръдна оттук, докато не разбера за… докато не разбера. Нито пък ще позволя Скарлет да се отдели от мене.

Ала Скарлет нямаше никакво намерение да се отделя от нея. Тя нямаше да иде никъде, където не би могла да чуе първите вести за Ашли. Дори и мис Пити да умреше, тя нямаше да се помръдне. Някъде далече Ашли се биеше, може би умираше, а редакцията на вестника бе единственото място, откъдето тя можеше да научи истината.

Скарлет огледа тълпата и разпозна в нея приятели и съседи: мисис Мийд, с накриво сложена шапка, хванала под ръка петнайсетгодишния Фил; сестрите Маклюър, които се мъчеха да скрият конските зъби под треперещите си устни; мисис Елсинг, изправена като спартанска майка, чийто смут издаваха само провисналите от кока посивели кичури: Фани Елсинг, бледа като смъртник. (Не беше възможно Фани да е толкова разтревожена за брат си Хю. Дали си нямаше на фронта някой сериозен обожател, за когото никой не подозираше?) Мисис Мериуедър беше седнала в каретата си и галеше ръката на Мейбъл. Самата Мейбъл беше в толкова напреднала бременност, че бе неприлично да се появява пред хора, макар че шалът й беше грижливо загърнат около тялото. Защо ли изглеждаше толкова притеснена? Никой не бе чувал луизианските части да са изпратени в Пенсилвания. Вероятно сега косматият дребен зуав беше в Ричмънд.

Сред тълпата настана раздвижване и хората, дето бяха по-отзад, се отдръпнаха, за да пропуснат Рет Бътлър, който, яхнал кон, внимателно си проправяше път към каретата на леля Пити. „Не му липсва смелост — помисли си Скарлет, — щом се появява тук сега, когато тая тълпа като нищо ще го разкъса, задето не носи униформа.“ Когато се приближи до тях, тя си каза, че с готовност би се нахвърлила първа върху него. Как смееше да язди този чудесен кон с лъскавите си ботуши и красивия си костюм от бял лен, тъй наконтен и сит, и да пуши скъпа пура, докато Ашли и другите момчета се биеха с янките боси, съсипани от жега, гладни и с прогнили от болестта черва?

Хората му хвърляха унищожителни погледи, додето той бавно се придвижваше сред тях. Старците мърмореха ядно под носа си, а мисис Мериуедър, която не се боеше от нищо, се надигна леко в каретата си и ясно изрече: „Спекулант!“ — с тон, от който тази дума прозвуча като най-страшна обида. Той не обърна внимание на никого, а с повдигане на шапката поздрави Мели и леля Пити и като дръпна коня си от страната на Скарлет, наведе се към нея и й прошепна:

— Не намирате ли, че моментът е съвсем подходящ за една от дежурните речи на доктор Мийд, в която да ни увери как победата е кацнала като горд орел върху бойните ни знамена?

Нервите й бяха опънати от неизвестността и очакването и тя светкавично се извърна към него като разярена котка и тъкмо щеше да го среже, когато той я възпря с ръка.

— Дойдох да ви кажа, уважаеми дами — рече той високо, — че бях в щаба и там започват ща пристигат първите списъци на убитите и пострадалите.

Сред застаналите наблизо, които чуха тези думи, се разнесе шум и тълпата се разлюля, готова да се втурне по улица „Уайтхол“ към щаба.

— Не отивайте там — извика той, като се изправи на стремето и вдигна ръка. Списъците са изпратени до двата вестника и сега се печатат. Стойте си по местата!

— О, капитан Бътлър! — възкликна Мели и обърна към него просълзени очи. — Колко мило от ваша страна, че дойдохте да ни съобщите! Кога ще бъдат готови?

— Всеки момент. Известията са изпратени в редакциите преди половин час. Дежурният майор не искаше да ги оповестява, докато не се отпечатат, защото се бои, че тълпата ще събори редакциите. А, вижте!

Страничният прозорец на редакцията се отвори и оттам се протегна една ръка, стиснала сноп дълги и тесни шпалти, зацапани с печатарско мастило и почернели от гъсто изписаните имена. Всеки се бореше да докопа нещо и списъците се разкъсаха. Онези, които успяха да хванат някой лист, гледаха да се измъкнат назад, за да го прочетат, а останалите се блъскаха напред с викове: „Пуснете ме да мина!“

— Дръж юздите — кратко нареди Рет, като скочи на земята и хвърли поводите на чичо Питър. Виждаха широките му рамене над тълпата, докато той безцеремонно разблъскваше хората и си пробиваше път. След малко се върна с пет-шест списъка в ръце. Подхвърли един на Мелани, а останалите раздаде на дамите, чиито карети бяха най-близо — сестрите Маклюър, мисис Мийд, мисис Мериуедър и мисис Елсинг.

— Бързо, Мели! — извика Скарлет, а сърцето й щеше да се пръсне.

Ръцете на Мели тъй силно трепереха, че не можеше да прочете нищо.

— Вземи — прошепна Мели и Скарлет грабна листа от нея.

Буквата „У“, къде беше буквата „У“? Ах, ето ги, чак отдолу, целите размазани.

— Уайт — прочете тя и гласът й се разтрепера, Уилкинс. Уин… Фарън… О, Мели, няма го тук! Няма го тук! Ах, божичко, лельо! Мели, дръж амоняка! Повдигни я, Мели!

Без да сдържа щастливите си сълзи, Мели закрепи люшкащата се глава на мис Пити и поднесе амоняка под носа й. Скарлет подхвана пълната стара дама от другата страна, а сърцето й пееше от радост. Ашли бе жив. Не беше дори ранен. Колко добър бе Господ, че го е запазил! Колко…

В този миг чу зад гърба си тихо стенание и като се обърна, видя как Фани Елсинг захлупи глава върху гърдите на майка си, а листът със списъка се изплъзна от ръцете й. Тънките устни на мисис Елсинг затрепераха, докато прегръщаше дъщеря си, и тя ниско заповяда на кочияша: „Вкъщи! Бързо!“ Скарлет хвърли бърз поглед на списъка. Хю Елсинг го нямаше в него. Значи Фани си имаше любим и сега той беше мъртъв. Тълпата с мълчаливо съчувствие направи път на каретата на Елсингови, а след нея потегли двуколката на сестрите Маклюър, теглена от пони. Хванала поводите, мис Фейт седеше с вкаменено лице и за пръв път устните й успяваха да скрият щръкналите зъби. Смъртнобледа, мис Хоуп бе изопнала гръб, вкопчила се здраво в полата на сестра си. Приличаха на старици. Малкият им брат Далас бе техният любимец и единственият близък, който старите моми имаха на света. Сега Далас го нямаше.

— Мели! Мели! — извика Мейбъл с радостен глас. — Рене е жив! И Ашли също! О, слава Богу! — Шалът й се беше свлякъл и състоянието и личеше ясно, но за пръв път нито нея, нито майка й ги беше грижа за това. — О, мисис Мийд, Рене е… — Гласът й тутакси пресекна. — Мели, виж! Мисис Мийд, моля ви! Нали Дарси не е…

Мисис Мийд гледаше към скута си, без да повдигне глава, когато чу името си, но по лицето на малкия Фил, застанал до нея, всичко можеше да се прочете като в разтворена книга.

— Хайде, мамо, недей! — повтаряше той безпомощно.

Мисис Мийд вдигна очи нагоре и срещна погледа на Мелани.

— Вече не му трябват ботуши — промълви тя.

— О, мила! — извика Мелани и се разхлипа, като положи главата на мис Пити върху рамото на Скарлет. После слезе от каретата и се запъти към жената на доктора.

— Мамо, нали ти останах аз — говореше Фил в отчаян опит да утеши жената до себе си, побеляла като платно. — Само ме пусни и ще ида да ги избия всичките янки…

Мисис Мийд стисна здраво ръката му, като че никога нямаше да я пусне.

— Не! — изстена тя и отвори уста, сякаш се задушаваше.

— Млъкни, Фил! — укори го Мелани и като се качи в каретата, взе мисис Мийд в обятията си. — Мислиш ли, че на майка ти ще й олекне, ако застрелят и тебе? Никога не съм чувала подобна глупост. Закарай ни у дома, бързо!

Фил взе поводите, а тя се извърна към Скарлет.

— Щом заведеш леличка вкъщи, ела веднага у мисис Мийд. Капитан Бътлър, бихте ли съобщили на доктор Мийд? Той е в болницата.

Каретата се придвижи сред оредяващата тълпа. Някои от жените плачеха от радост, но повечето стояха като истукани, без още да осъзнават тежките удари, които им се бяха стоварили. Скарлет наведе глава над зацапаните списъци и бързо зачете, като търсеше имената на приятели. След като Ашли беше жив, можеше да помисли и за други хора. Колко дълъг беше списъкът! И колко много бяха загиналите от Атланта, изобщо от Джорджия!

Господи! „Калвърт, Рейфърд — лейтенант“. Рейф! Внезапно тя си припомни деня, бе тъй отдавна, когато двамата с него бяха избягали от къщи, но вечерта решиха да се върнат, защото бяха гладни и се страхуваха от тъмното.

„Фонтейн, Джоузеф К. — редник“. Бедничкият свадливец Джо! А Сали едва се беше съвзела от раждането!

„Мънроу, Лафейет — капитан“. Лейф беше сгоден за Катлийн Калвърт. Горката Катлийн! Нейната загуба беше двойна — на брат и на любим. Но Сали беше загубила още повече — и брат, и съпруг.

Обзе я ужас. Страхуваше се да продължи. Леля Пити пъшкаше и се тресеше на рамото й, та Скарлет не особено внимателно я отмести в ъгъла на каретата и пак зачете.

Не, тук имаше грешка, сигурно имаше грешка. Как тъй, защо трима Тарлтънови в списъка? Може би… може би печатарят беше повторил името в бързината. Ала не, тук бяха всичките. „Тарлтън, Брент — лейтенант“, „Тарлтън, Стюарт — ефрейтор“, „Тарлтън, Томас — редник!“ А Бойд, загинал още през първата година на войната, беше погребан кой знае къде във Вирджиния. Нямаше ги вече Тарлтъновите момчета. Нито Том, нито ленивите дългокраки близнаци с любимите им клюки и вечните им грубовати шеги, нито хапливия Бойд, пъргав и гъвкав като учител по танци.

Не можеше да чете повече. Нямаше да понесе новината за смъртта на някое друго от момчетата, с които беше отраснала. Още помнеше закачките и целувките им. Защо не можеше да заплаче, да се освободи от желязната хватка, стегнала гърлото й?

— Съжалявам, Скарлет — чу тя гласа на Рет и вдигна глава към него. Беше забравила, че той е още там. — Има ли много ваши приятели?

Тя кимна и едвам проговори:

— Почти от всяко семейство в окръга, а и всичките… и тримата Тарлтънови.

Лицето му бе неподвижно и помръкнало, а в очите му нямаше присмех.

— И това още не е краят — каза той. — Тук са само първите списъци — те не са пълни. Утре ще излязат по-дълги. — Сниши гласа си, за да не го чуят от близките карети. — Скарлет, изглежда, генерал Лий е загубил битката. Чух в щаба, че се е оттеглил в Мериланд.

Тя вдигна уплашен поглед към него, но страхът й не идваше от поражението на Лий. Утре щяха да пристигнат по-пълни списъци на убитите! Утре. Не беше помислила за следващия ден, тъй голяма бе радостта й, че Ашли не е в днешния списък. Утре. Ами че той можеше да е мъртъв в тази минута, а тя щеше да бъде в неизвестност до утре, а може би и още цяла седмица.

— Ах, Рет, защо трябва да има войни? Толкова по-добре щеше да е, ако янките се бяха съгласили да заплатят за негрите… По-добре дори да им ги бяхме отстъпили безплатно, отколкото да се бием за това.

— Не е до негрите, Скарлет. Те са само оправдание. Войни ще има винаги, защото мъжете ги обичат. Жените не, но мъжете ги обичат дори повече, отколкото обичат жените.

Устните му се извиха в скептична усмивка и сериозното изражение напусна лицето му. Той повдигна широкополата си панамена шапка.

— Довиждане. Отивам да намеря доктор Мийд. Сигурно в този момент няма да схване иронията на положението, че точно аз ще го известя за смъртта на сина му. Но по-късно с ненавист ще си спомня, че един спекулант е съобщил за гибелта на героя.

 

 

Скарлет даде чаша пунш на мис Пити и я накара да си легне, поръча на Приси и готвачката да я наглеждат и се запъти към къщата на семейство Мийд. Мисис Мийд беше на горния етаж с Фил и чакаше завръщането на съпруга си, а Мелани седеше в гостната и тихо разговаряше със съседките, дошли да поднесат съболезнования. В ръцете си държеше игла и ножици и преправяше една траурна рокля, с която мисис Елсинг бе услужила на мисис Мийд. Къщата се беше изпълнила вече с острата миризма на дрехи, врящи в домашно приготвена черна боя, защото в кухнята разплаканата готвачка бе сложила в един казан всички рокли на мисис Мийд.

— Как е тя? — тихо попита Скарлет.

— Нито сълза не пророни. Ужасно е, когато жените не могат да плачат. Не знам как издържат мъжете, без да плачат. Сигурно, защото са по-силни и храбри от нас. Каза, че сама ще иде в Пенсилвания, за да докара тялото му. Докторът не може да остави болницата.

— Съвсем ще се съсипе. Защо не иде Фил?

— Тя се бои, че щом се скрие от погледа й, веднага ще се присъедини към армията. Нали виждаш, че е по-едър от връстниците си, а сега ги вземат на шестнайсет години.

Една по една съседките се измъкнаха, защото не им се щеше да са тук при завръщането на доктора, и Скарлет и Мелани останаха сами в гостната, заети с шев. Мелани беше тъжна, но спокойна, макар че върху роклята, която държеше, капеха сълзи. Очевидно на нея не й беше хрумнало, че битката може още да продължава и Ашли вече да е убит. Със свито сърце Скарлет се питаше дали да предаде на Мелани думите на Рет, за да получи съмнителна утеха от споделеното с нея страдание, или да ги запази за себе си. Накрая реши да мълчи. Не биваше Мелани да узнае колко много се бои тя за Ашли. Благодареше на Бога, задето всички, включително Пити и Мелани, бяха тъй притеснени и напрегнати сутринта, че не забелязаха странното й поведение.

След като известно време шиха мълчаливо, чуха шум отвън и когато надникнаха иззад пердетата, видяха доктор Мийд да слиза от коня си. Раменете му бяха отпуснати, главата — сведена, а побелялата брада се разстилаше като ветрило по гърдите му. Той бавно влезе в къщата, остави шапката и чантата си и мълчаливо целуна двете момичета. После уморено заизкачва стълбите. Мигове след това слезе Фил — с дълги кокалести крайници и несръчни движения. Момичетата го подканиха с поглед да остане при тях, но той излезе на предната веранда и като седна на най-горното стъпало, обхвана с ръце наведената си глава.

Мели въздъхна.

— Сърдит е, че не го пускат да се бие с янките. Петнайсетгодишен е само! Ах, Скарлет, какво ли щастие е да имаш такъв син!

— За да го убият, нали? — възрази кратко Скарлет, като си помисли за Дарси.

— По-добре да имаш син, пък макар и да го убият после, отколкото никога да не си имала — рече Мелани задавено. — Ти не можеш да го разбереш, Скарлет, защото си имаш малкия Уейд, но аз… О, Скарлет, толкова ми се иска да си родя детенце! Знам, ти си мислиш, че е некрасиво да го казвам гласно, но нали това е мечтата на всяка жена.

Скарлет едва се въздържа да не изсумти пренебрежително.

— Ако Господ пожелае да… да прибере Ашли, допускам, че бих го понесла, макар че умре ли той, по-добре да умра и аз. Все пак Бог ще ми даде сили да преживея тази мъка. Но да го загубя, без да имам дете от него, това ще е страшно! Скарлет, ти си тъй щастлива! Загуби Чарли, но имаш неговия син за утеха. А ако Ашли загине, аз няма да си имам никого. Прости ми, Скарлет, но понякога изпитвам завист към тебе…

— Завист… към мене? — извика Скарлет, прободена от угризения.

— Да, защото имаш син, а аз нямам. Някой път дори си въобразявам, че Уейд е мой, защото е тъй ужасно да нямаш дете.

— Дрън-дрън! — отдъхна си Скарлет. Тя хвърли бърз поглед към крехката фигурка, привела пламнало лице над ръкоделието. Мелани искаше деца, но как щеше да роди с това недоразвито телце. Беше малко по-висока от дванайсетгодишно момиченце, ханшът й беше съвсем тесен, а гърдите плоски. Самата идея Мелани да има дете беше отблъскваща за Скарлет. Тя я навеждаше на мисли, непоносими за нея. Ако Мелани родеше дете от Ашли, сякаш щеше да открадне от Скарлет нещо, което й принадлежеше по право.

— Прости ми, моля те, задето казах това за Уейд. Знаеш колко го обичам. Не ми се сърдиш, нали?

— Не бъди глупава — сухо я пресече Скарлет. — По-добре излез на верандата и направи нещо за Фил. Той плаче.