Маргарет Мичъл
Отнесени от вихъра (13)

Глава XIII

Подтикван от мисис Мериуедър, доктор Мийд предприе практически действия под формата на открито писмо до вестника, в което не назоваваше Рет по име, макар да бе очевидно, че става дума за него. Подушил злободневен скандал, редакторът го публикува на втора страница, а това само по себе си беше поразителна новост, тъй като първите две страници на вестника винаги се отделяха на обявления за роби, мулета, плугове, ковчези, къщи за продан или за даване под наем, лекове за срамни болести, средства за помятане и възстановителни лекарства за изгубена мъжественост.

Писмото на доктора отприщи цял хор възмутени гласове, каквито започваха да се надигат из целия Юг срещу спекулантите, черноборсаджиите и хората, натоварени с държавни доставки. В Уилмингтън, главното пристанище за блокадни стоки, след като пристанището на Чарлстън практически бе затворено от обсадата на военните кораби на янките, бяха назрели условия за открит скандал. Там на рояци се сбираха спекуланти с достатъчно пари в брой, та да купят целия товар на корабите и да го задържат, за да изчакат покачване на цените. А то бе неизбежно, защото при оскъдицата на стоки от първа необходимост цените скачаха всеки месец. Гражданското население трябваше или да се лишава, или да купува продукти на черна борса и положението на бедните, както и на хората с по-скромни средства непрекъснато се влошаваше. С повишаването на цените стойността на конфедерационните пари рязко спадна и това породи трескава страст за набавяне на луксозни вещи. На контрабандистите бе възложено да пренасят преди всичко най-необходими стоки, а търговията с луксозни предмети им бе разрешена само като странично перо. Сега обаче те пълнеха корабите си именно със скъпи вещи за сметка на продукти, жизнено нужни за Конфедерацията. Хората бясно се хвърляха да изкупуват ценности, за да похарчат парите си днес, защото на утрешния ден цените щяха да са по-високи, а парите им — обезценени.

Това, което още повече утежняваше положението, бе съществуването само на една железопътна линия между Уилмингтън и Ричмънд и докато хиляди чували с брашно и сандъци с бекон се разваляха и гниеха по странични гари поради липса на транспорт, спекулантите винаги намираха начин до два дни да превозят вината, скъпите платове и кафето до Ричмънд.

Вече открито се обсъждаше мълвата, която дотогава се бе разпространявала шепнешком — Рет Бътлър не само продавал товара от собствените си кораби на нечувани цени, но и изкупувал стоки, пренесени от други кораби, и ги задържал до покачването на стойността им. Говореше се, че той ръководи някакво сдружение, с център Уилмингтън, с повече от един милион долара капитал, което целяло да се изкупуват блокадни стоки още на пристанището. Според приказките участниците в това начинание разполагали с десетки складове в Уилмингтън и Ричмънд, препълнени с храни и дрехи, чакащи покачването на цените. В този момент оскъдицата вече се чувстваше еднакво силно и от войниците, и от гражданите, затова се надигаше жлъчен ропот срещу Рет и другите спекуланти.

На служба във флота на Конфедерацията има много храбреци и патриоти, се казваше в края на писмото на доктора, хора, отдадени на делото, които рискуват живота и имуществото си при преминаване през блокадата, за да може Конфедерацията да оцелее. Тях всички предани патриоти благославят в сърцата си и никой не оспорва мизерното възнаграждение, което получават срещу огромния риск. Те са всеотдайни хора и ние дълбоко ги почитаме. Не за тях става дума тук.

Ала има и други — истински негодници, които под маската на герои, минаващи през блокадата, преследват само личните си интереси и аз призовавам справедливия гняв и мъстта на народа, отдал се на борба за едно право дело, да се излеят върху тези хищни за плячка души. Те носят атлаз и дантели, когато нашите войници умират поради липса на хинин; товарят корабите си с чай и вина, а смелите ни момчета се гърчат от болки, защото няма морфин. Проклинам тези вампири, които пият кръвта на храбрите последователи на Робърт Лий, тези подлеци, които предизвикаха възмущението на всички родолюбиви граждани. Как можем да търпим сред нас тези лешояди с лакирани ботуши, когато момчетата ни тръгват боси в сражение? Как можем да ги понасяме с тяхното шампанско и гъши пастет, когато войниците зъзнат около лагерните огньове и гризат плесенясал бекон? Призовавам всички предани конфедерати да ги заклеймят!

Атланта прочете писмото, видя в него оракулско прозрение и тъй като всички се считаха за предани конфедерати, побързаха да заклеймят Рет.

Докато през есента на 1862 година всички гостни бяха отворени за него, през 1863 година домът на мис Пити остана едва ли не единственият, в който го приемаха. И ако не беше Мелани, вероятно нямаше да бъде допускан дори и там. Леля Пити изпадаше в нервна криза, когато той се появеше в града. Тя знаеше добре какво говорят приятелките й, задето му разрешаваше да я посещава, но все не можеше да събере смелост да му заяви, че не е желан. Всеки път, когато Рет пристигнеше в Атланта, тя стискаше пълните си устни и казваше на момичетата, че ще го пресрещне на врата и ще му забрани да влезе. Но винаги щом той дойдеше с пакетче в ръце и с комплименти за нейния чар и красота, решимостта на Питипат се стопяваше като восък.

— Просто не знам какво да правя — пъшкаше тя. — Само да ме погледне, и аз… аз се уплашвам до смърт при мисълта какво ще направи, ако му го кажа. Такива ужасии се разправят за него. Как смятате, дали би ме ударил… или… или… О, господи, защо Чарли не беше жив! Скарлет, ти трябва да му кажеш да не идва вече… Кажи му го с приятни думи. Божичко! Ти май наистина го насърчаваш, целият град говори за това и ако майка ти разбере, какво ли ще чуя от нея? Мели, не бива да си тъй мила с него. Бъди хладна, дръж се на разстояние и той ще разбере. Ах, Мели, не мислиш ли, че е по-добре да напиша една бележка на Хенри да поговори с капитан Бътлър?

— Не, мисля, че не — отвръщаше Мелани. — Нито пък възнамерявам да бъда груба с него. Според мене всички са се подплашили като пилци от капитан Бътлър. Не е възможно да е толкова лош, колкото го представят доктор Мийд и мисис Мериуедър. Той не би крил храна, когато хората гладуват. Дори ми даде цели сто долара за сираците. Уверена съм, че по преданост и патриотизъм не ни отстъпва, но просто е прекалено горд, за да се защитава. Нали знаеш колко са упорити мъжете, когато рекат да се наежат!

Леля Пити не знаеше нищо за мъжете, били те наежени или не, и само безпомощно кършеше късите си пълнички ръце. Колкото до Скарлет, тя отдавна се ядосваше на склонността на Мелани да вижда добро у всекиго. Мелани беше глупачка, но никой не можеше да я спаси от заблужденията й.

Скарлет знаеше, че Рет не е никакъв патриот, ала това не я интересуваше, макар че по-скоро би умряла, отколкото да го признае. Малките подаръци, които той й носеше от Насо — дреболии, каквито всяка дама можеше да приема, без да накърни достойнството си, бяха най-същественото за нея. При тези високи цени откъде би могла да си доставя игли, бонбони и фиби, ако му забранеше да идва? Не, по-лесно бе да прехвърли отговорността върху леля Пити, която все пак беше глава на домакинството, тяхна настойница и пазителка на морала. На Скарлет й бе известно, че в града се носят клюки за посещенията на Рет, които засягаха и нея, но тя знаеше също тъй, че в очите на Атланта Мелани Уилкс е светица и докато посещенията на Рет бяха под нейна закрила, те бяха белязани с почтеност.

И все пак животът би бил далеч по-приятен, ако Рет се откажеше от своята ерес. Тогава нямаше да се налага да страда от неудобството да вижда как се правят, че не го забелязват при разходките им по Прасковената улица.

— Дори и да мислите тези неща, защо трябва да ги казвате гласно? — караше му се тя. — Колко по-добре щеше да бъде, ако мислехте каквото си щете, но държахте устата си затворена.

— Такъв е вашият подход, нали, зеленооката ми лицемерке! Ех, Скарлет, Скарлет! Аз очаквах от вас по-смело поведение. Смятах, че ирландците говорят това, което мислят, пък каквото ще да става. Кажете ми искрено, някой път не ви ли се струва, че ще се пръснете, ако продължавате да си държите устата затворена?

— Е, да, тъй е — неохотно призна Скарлет. — Ужасно ми е досадно, когато говорят за каузата от сутрин до вечер. Но, за Бога, Рет Бътлър, ако го призная, никой не ще ми продума и момчетата няма да искат да танцуват с мене.

— Да, да, права сте, трябва да се танцува на всяка цена. Е, аз уважавам вашето самообладание, но за мене то е непостижимо. Нито пък мога да се крия под маската на романтичност и патриотизъм, колкото и удобно да е това. Има достатъчно глупави патриоти, които рискуват да загубят последния си цент, докато правят курсове през блокадата, и които ще излязат като просяци от тази война. Те нямат нужда и аз да се присъединя към тях, за да придам повече блясък на патриотичното им дело, нито пък за да увелича броя на просяците. Нека ореолът остане за тях. Те го заслужават — този път по изключение съм искрен, — пък и без друго след някоя година ще им остане само ореолът.

— Смятам, че е отвратително от ваша страна дори да намеквате такива неща, след като знаете добре, че съвсем скоро Англия и Франция ще ни се притекат на помощ и…

— Скарлет! Вие навярно сте чели някой вестник! Учудвате ме. Не го правете повече. От това мозъците на жените се размътват. Неотдавна бях в Англия и за ваше сведение ще ви кажа следното: Англия няма да помогне на Конфедерацията. Англия никога не залага на губещата страна. Затова е и Англия. Пък и тлъстата холандка, която седи на трона, е богобоязлива душица и не одобрява робството. Тя ще остави английските работници да гладуват поради липса на памук, но няма да позволи да бъде защитено робството. Колкото до Франция, онова бледо подобие на Наполеон си има прекалено много грижи, додето установи френското господство в Мексико, за да се занимава и с нас. Всъщност той се радва на тази война, защото ни връзва ръцете и не можем да изгоним военните му отряди от Мексико… Не, Скарлет, тази идея за помощ отвън е просто вестникарско изобретение, за да повдигне тонуса на Юга. Конфедерацията е обречена. В момента тя като камила живее от гърбицата си, но дори и най-големите гърбици не са неизчерпаеми. Давам си още шест месеца срок да минавам през блокадата и приключвам. После ще стане твърде рисковано. Ще продам корабите си на някой глупав англичанин, който ще си въобрази, че ще успее да се промъква. Каквото и да стане, не ме е грижа. Спечелих достатъчно и го вложих в английски банки, при това в злато. Не на мене ония хартийки без стойност.

Както винаги думите му прозвучаха твърде правдоподобно. Другите можеха да наричат изказванията му предателски, но за Скарлет те всякога бяха израз на здрав разум и обективна истина. Тя много добре знаеше, че не бива да се говори тъй и че би трябвало да е скандализирана и вбесена. В действителност не усещаше нищо подобно, но какво й пречеше да изрази престорено възмущение? Това я караше да се чувства порядъчна и изискана дама.

— Смятам, капитан Бътлър, че онова, което писа доктор Мийд за вас, е вярно. Единственият начин да изличите петното от себе си е да отидете на фронта, след като продадете корабите си. Вие сте възпитаник на академията Уест Пойнт и…

— Говорите като баптистки проповедник, който се опитва да спечели привърженици за вярата си. Ами ако не желая да излича петното си? Защо трябва да се боря за една система, която ме отхвърля? С голямо удоволствие ще наблюдавам как се сгромолясва.

— Никога не съм чувала за някаква си система — троснато отвърна тя.

— Не сте ли? И все пак сте част от нея, както бях и аз, но се обзалагам, че не я харесвате повече от мене. Защо съм черната овца в семейство Бътлър? По тази единствена причина, че не исках и не можех да се примиря с нормите на Чарлстън. А Чарлстън — това е Югът, само че в по-изявена форма. Чудя се дали осъзнавате в какво досадно място живеем. Има толкова неща, които човек е принуден да върши само защото така е прието. И от друга страна — цял куп безобидни неща, дето не бива да се правят по същата причина. Всичко това ме ядосваше със своята безсмисленост. Отказът ми да се оженя за младата дама (вероятно сте чували за нея) бе просто последната капка, от която чашата преля. Трябваше ли да взема за жена една отегчителна глупачка само защото простата случайност ни попречи да се приберем преди мръкване? И да позволя на обезумелия й брат да ме застреля, когато имам по-точен прицел? Ако бях изискан и възпитан човек, бих се оставил да ме убие, разбира се, и тъй щях да измия позора от фамилния герб на Бътлърови. Но… на мене ми се живее. И тъй, поживях и добре се забавлявах… Като си помисля за брат ми, който живее сред свещените крави на Чарлстън и се отнася най-почтително към тях, и като си спомня капризната му жена, баловете, които организира на Празника на света Сесилия, вечните му оризови полета, тогава ясно оценявам предимствата да скъсаш с установените нрави. Скарлет, нашият южняшки бит е тъй безнадеждно остарял, както и феодалната система на Средновековието. Чудно е дори, че просъществува толкова дълго. Този начин на живот трябваше да си отиде и ето сега си отива. А вие очаквате от мене да се вслушам в оратори като доктор Мийд, които ми разправят, че нашата кауза била свята и справедлива! И толкова да се развълнувам от ударите на барабаните, че да грабна някоя пушка и да се втурна към Вирджиния, за да пролея кръвта си за великия военачалник генерал Лий? За глупак ли ме вземате? Не е в характера ми да целувам тоягата, която ме е ударила. Сега съм квит с Юга. Югът ме изхвърли веднъж и спокойно можех да умра от глад. Но не умрях от глад и печеля достатъчно пари от неговата предсмъртна агония, за да наваксам изгубеното, което ми се падаше по рождение.

— Смятам, че вие сте зъл и продажен — каза Скарлет, но забележката й бе механична. Повечето от казаното бе влязло през едното ухо и излязло от другото, както винаги, когато разговорът не я засягаше лично. И все пак откри смисъл в някои негови думи. В живота на доброто общество имаше толкова много глупави неща. Това например, дето трябваше да се преструва, че сърцето й е в гроба, когато не беше тъй. И колко смаяни бяха всички, че танцувала на базара. Ами вбесяващият маниер на хората да повдигат вежди всеки път, когато кажеше или направеше нещо малко по-различно от другите млади жени! И все пак се подразни, когато го чу да напада точно онези традиции, които й бяха най-досадни. Бе живяла твърде дълго сред хора, привикнали към учтиво лицемерие, затова не можеше да не усети тревога, когато чу изказани собствените си мисли.

— Продажен ли? Не, аз съм само далновиден. Макар че може би двете думи наистина са близки по смисъл. Поне така ще сметнат хората, които не са се оказали тъй предвидливи като мене. Всеки примерен конфедерат, който е имал хиляда долара в брой през шейсет и първа година, можеше да направи като мене, но малко бяха продажниците, съумели да се възползват от възможностите си! Така например веднага след падането на Форт Съмтър и преди да се установи блокадата, аз купих няколко хиляди бали памук на смешно ниски цени и ги превозих в Англия. Те още си стоят в едни ливърпулски складове. Не съм ги продал. Държа ги, додето английските фабрики останат без влакънце памук и тогава ще ми заплатят каквато и цена да поискам. Няма да се учудя, ако получа по два долара за килограм.

— Ще получите два долара, когато си видите ушите без огледало!

— Вярвам, че ще ми дадат тази цена. Памукът вече върви по долар и половина. Когато войната свърши, аз ще бъда богат, Скарлет, защото съм далновиден — пардон, продажен. Бях ви казал веднъж, че има два момента, в които могат да се направят големи пари — единият е при създаването на държавата, другият е при рушенето й. При създаването печалбите се трупат бавно, а при краха — с главоломна бързина. Запомнете думите ми. Може да ви бъдат полезни някой ден.

— Безкрайно ценя мъдрия ви съвет — отговори тя с целия сарказъм, на който бе способна. — Но аз нямам нужда от него. Да не мислите, че татко е просяк? Той има толкова пари, че може да ме осигури, додето съм жива. А разполагам и с имуществото на Чарлс.

— Представям си как френските аристократи са разсъждавали точно по същия начин до последния ден, преди да ги поведат към ешафода.

Рет често изтъкваше на Скарлет каква непоследователност проявява, като продължава да носи траурни дрехи, а в същото време участва във всички прояви на светския живот. Той обичаше ярки цветове, а погребалните рокли на Скарлет и плътният воал, висящ от шапката до петите й, хем го забавляваха, хем дразнеха естетическото му чувство. Но тя упорито се държеше за траура, защото знаеше, че ако облече цветни дрехи, без да изчака още няколко години, градът още по-злобно ще се нахвърли срещу нея. Пък и как щеше да го обясни на майка си?

Рет й заяви открито, че с воала от креп прилича на врана, а черните рокли я състаряват с десет години. Това некавалерско изказване веднага я накара да хукне към огледалото и да провери дали наистина не изглежда на двайсет и осем вместо на осемнайсет години.

— Смятах, че имате гордост, а вие се опитвате да изглеждате като мисис Мериуедър — рече подигравателно той. — Вярвах, че и вкусът ви е по-добър, а сте сложили този воал, за да парадирате със скръб, каквато никога не сте изпитвали. До два месеца ще смъкна от главата ви траурния воал и ще ви накарам да сложите шапка по парижка мода.

— Това няма да стане и нека не го обсъждаме повече — отвърна Скарлет, раздразнена от намека му за Чарлс.

Рет, който се канеше да заминава в Уилмингтън за ново плаване в чужбина, си тръгна широко усмихнат.

Няколко седмици по-късно, в една слънчева лятна утрин, той се появи отново с ярко украсена кутия за шапки в ръка и като разбра, че Скарлет е сама в къщата, отвори капака. Вътре, обвита с няколко слоя хартия, имаше шапка — едно истинско творение на изкуството, което я накара да възкликне: „Ах, милата, разкошна шапчица!“ — когато посегна към нея. Зажадняла да гледа и още повече да докосва нови дрехи, тя реши, че не е виждала по-хубава шапка в живота си. Беше от тъмнозелена тафта, подплатена отвътре с моарирана резедава коприна. Панделките, с които се връзваше под брадичката, бяха широки колкото ръката й и също от резедава коприна. А върху цялата тази красота бе прикрепено най-сладкото на света извито щраусово перо в зелен цвят.

— Сложете я — подкани я усмихнат Рет.

Тя се втурна през стаята към огледалото, постави я на главата си и като отметна черната си коса зад ушите, за да се виждат обиците й, завърза панделките.

— Как изглеждам? — попита тя, като се въртеше пред него и отмяташе глава, тъй че перото се полюшваше.

Ала преди дори да бе видяла потвърждение в очите му, знаеше, че е хубава. Беше кокетно елегантна, а резедавият цвят на подплатата придаваше на очите й тъмен тюркоазен блясък.

— О, Рет, чия е тази шапка? Ще я купя. Ще дам за нея и последния си цент.

— Шапката е ваша — каза той. — Кой друг би могъл да носи този нюанс на зелено? Не мислите ли, че добре съм съхранил в паметта си цвета на очите ви?

— Наистина ли поръчахте да я гарнират в този цвят специално за мене?

— Да, а на кутията пише: „Rue de la Paix“, ако това ви говори нещо.

Това не й говореше нищо и тя само се усмихна на изражението си в огледалото. В този момент нищо не я интересуваше, освен че бе очарователна с първата красива шапка, която слагаше на главата си от две години насам. Какво не би постигнала с тази шапка? И тогава усмивката й угасна.

— Не я ли харесвате?

— О, тя е направо мечта, но… Примирам при мисълта, че ще трябва да покрия това чудесно зелено с креп и да боядисам перото черно.

Той бързо отиде до нея и гъвкавите му пръсти развързаха широката панделка под брадичката й. След миг шапката беше обратно в кутията.

— Какво правите? Нали казахте, че е за мене?

— Но не и за да я преправяте на траурна шапка. Ще намеря друга очарователна зеленоока дама, която ще оцени вкуса ми.

— Няма да го сторите! Ще умра, ако не бъде моя! О, моля ви, Рет, не бъдете жесток. Дайте я на мене.

— Та да я съсипете ли? Не и не!

Тя се вкопчи в кутията. Не можеше да понесе мисълта, че тази прелест, която я правеше тъй млада и сладка, ще бъде подарена на друго момиче. Не, никога! За миг си представи ужаса на Пити и Мелани. Помисли си и за Елен, за нейното възмущение и потрепера. Но суетата й надви.

— Няма да я променям. Обещавам. Хайде, дайте ми я.

Той й подаде кутията с тънка, саркастична усмивчица и докато тя отново я слагаше и се кипреше пред огледалото, не откъсваше поглед от нея.

— Колко струва? — попита тя внезапно с помръкнало лице. — Имам само петдесет долара, но следващия месец…

— Би струвала около две хиляди долара в конфедерационни банкноти — отвърна той и се усмихна на нещастното й изражение.

— Боже мой… А дали мога да ви дам петдесет долара сега, а после, като получа…

— Не искам пари за нея — отговори той. — Това е подарък.

Скарлет зяпна от смайване. Що се отнасяше до подаръците от мъже, границата на допустимото бе строга и неизменна. „Цветя и бонбони, скъпа — често й повтаряше Елен. — И може би книга със стихове или албум, или шишенце тоалетна вода — това са единствените неща, които една дама може да приеме от мъж. Никога, никога не вземай скъпи подаръци, дори от годеника си. И за нищо на света бижута и дрехи, дори носни кърпички и ръкавици. Ако приемеш неща от този род, мъжете ще решат, че не си дама, и ще се опитат да си позволят волности.“

„Мили Боже — мислеше си Скарлет, като местеше поглед от огледалото към непроницаемото лице на Рет. — Не мога да му кажа, че не я приемам. Толкова е хубава. Почти… почти съм съгласна да му разреша и волност, ама да е много мъничка!“ И ужасена от собствените си мисли, тя поруменя.

— Аз ще… ще ви дам петдесетте долара…

— Ако го направите, ще я хвърля в канавката. Или по-добре ще откупя няколко литургии за душата ви. Сигурен съм, че душата ви има нужда от някое и друго богослужение.

Тя се засмя неволно и видът на грейналото й лице под зелената коприна мигновено я накара да вземе решение.

— Какво се опитвате да сторите с мене?

— Изкушавам ви с разкошни подаръци, додето разбия момичешките ви идеали и ви накарам да се оставите на милостта ми — каза той и преправи гласа си: — „От господата приемай само цветя и бонбони, миличко“ — с което накара Скарлет да избухне в кикот.

— Вие, Рет Бътлър, сте хитър и коварен негодник и твърде добре знаете, че тази шапка е прекалено красива, за да я откажа.

Дори когато оценяваше красотата й, в погледа му имаше присмехулни пламъчета.

— Винаги можете да кажете на мис Пити, че сте ми дали мостри от тафта и коприна и сте ми нарисували модела, а аз съм ви измъкнал петдесет долара за шапката.

— Не. Ще кажа сто долара, а тя ще разправи на целия град. Нека всички да се пукнат от завист и да приказват как си пилея парите. Но, Рет, не бива повече да ми носите такива скъпи вещи. Ужасно мило е от ваша страна, но аз наистина не мога да приема друго.

— Наистина ли? Е, аз пък ще ви правя подаръци, докато това ми доставя удоволствие и докато мога да намирам неща, които да изтъкват прелестите ви. Ще ви донеса тъмнозелена моарирана коприна за рокля, подхождаща на шапката. Но ви предупреждавам, че никак не съм мил. Съблазнявам с шапки и дрънкулки, а после водя към пропаст. Помнете, че никога нищо не правя даром и без причина. Аз винаги си получавам дължимото.

Черните му очи обходиха лицето й и се спряха на устните. Сега той сигурно щеше да си позволи волности, точно както бе предсказала Елен. Щеше да я целуне или да се опита да го стори, но в смущението си тя не знаеше на коя възможност да се спре. Ако му откажеше, той като нищо можеше да дръпне шапката от главата й и да я даде на друго момиче. А ако му разрешеше една съвсем прилична и кратка целувка, можеше да го накара да й донесе нови чудесни подаръци с надеждата пак да я целуне. Мъжете, Господ знае защо, много държаха на тия целувки. Често още след първата те лудо се влюбваха в девойката дотам, че се превръщаха в посмешище, но в случай, че тя беше умна и дълго време не ги допускаше до себе си. Колко вълнуващо щеше да бъде да накара Рет да се влюби в нея, да й го признае и да я моли на колене за целувка или усмивка. Е, добре, тя щеше да му позволи да я целуне.

Но той не направи никакъв опит да го стори. Тя го погледна изкосо изпод спуснатите си ресници и промърмори насърчително:

— Значи винаги си получавате дължимото, тъй ли? А какво очаквате да получите от мене?

— Ще видим, ще видим…

— Ако си мислите, че в замяна за шапката ще се омъжа за вас, не сте познали — дръзко му подхвърли Скарлет и кокетно отметна глава, а перото затрептя.

Белите му зъби блеснаха под тънките мустаци.

— Какво си въобразявате, мадам? Не искам да се женя нито за вас, нито за някоя друга. Бракът не е за мъж като мене.

— Аха! — възкликна тя слисана и вече твърдо решена да го накара да си позволи волност. — Но аз дори нямам намерение да ви целуна.

— А защо тогава устните ви са тъй смешно издадени напред?

— О! — извика тя и в същия момент зърна в огледалото собственото си изражение. Видя, че алените й устни наистина са поотворени като за целувка. — О! — възкликна тя отново и загубила само обладание, тропна с крак. — Вие сте най-отвратителният човек, когото съм срещала. Не желая да ви виждам повече.

— Ако наистина е тъй, щяхте да стъпчете шапката. Господи, наистина сте бясна и това много ви отива, както сигурно ви е известно. Хайде, Скарлет, стъпчете шапката, за да ми покажете какво мислите за мене и за моите подаръци.

— Да не сте посмели да я пипнете! — викна тя и като я стисна здраво за фльонгата, почна да отстъпва назад. Той се приближи към нея, като се смееше тихичко, и улови ръцете й.

— Скарлет, вие сте тъй млада, че късате сърцето ми — каза той. — И аз наистина ще ви целуна, както, изглежда, очаквахте. — Той се наведе небрежно и съвсем леко докосна бузата й с мустаците си. — Не мислите ли сега, че трябва да ме зашлевите, за да запазим приличието?

С трепкащи устни тя вдигна поглед към очите му и дълбоко в тях видя толкова много весели искрици, че избухна в смях. Този човек умираше да дразни хората и наистина беше нетърпим! Щом не искаше да се ожени за нея и дори да я целуне, какво искаше тогава? Ако не беше влюбен, защо идваше толкова често и защо й носеше подаръци?

— Това е по-добре — каза той. — Скарлет, аз ви влияя твърде зле и ако сте разумна, трябва да ме изпъдите… стига да можете. От мене е много трудно да се отърве човек. Но аз само ви вредя.

— Тъй ли?

— Не го ли виждате? Откакто ви срещнах на базара, поведението ви стана доста скандално. И за това съм виновен почти изцяло аз. Кой ви насърчи да танцувате? Кой ви принуди да признаете, че славната ви кауза не е нито славна, нито свята? Кой ви помогна да влезете в устата на градските клюкарки? И кой най-накрая ви подмами да приемете подарък, какъвто не би трябвало да взема нито една истинска дама?

— Надценявате се, капитан Бътлър. Не съм сторила нищо чак толкова скандално, пък и аз бих извършила всичко, за което споменахте, и без ваша помощ.

— Съмнявам се — промълви той с внезапно появило се сериозно и мрачно изражение. — Щяхте още да си бъдете съсипаната вдовица на Чарлс Хамилтън и щяхте да се славите с добрите си дела за ранените. Но ето какво се получи…

Тя обаче не го слушаше, защото отново се разглеждаше доволно в огледалото и си мислеше как още същия следобед ще отиде в болницата с новата шапка, за да занесе цветя на оздравяващите офицери.

Не й хрумна изобщо, че в последните му думи има истина. Тя не си даваше сметка, че Рет Бътлър е отворил вратата на вдовишкия й затвор и я е освободил, за да бъде отново като кралица, след като дните й на първа красавица сред момичетата бяха отдавна отминали. Не виждаше също, че под негово влияние твърде много се е отклонила от наставленията на Елен. Промяната се бе извършила постепенно, на пръв поглед не личеше връзка между пренебрегването на една или друга условност, още по-малко тези неща изглеждаха свързани с Рет. Тя не съзнаваше, че насърчена от него, е пренебрегнала много от най-строгите забрани на майка си относно приличието и е забравила трудно усвоените уроци за поведението на истинската дама.

Виждаше само, че шапката й отива повече от всички други, които е носила, че не й струва нито цент и че Рет по всяка вероятност е влюбен в нея, макар че не иска да го признае. Ала тя непременно щеше да намери начин, за да го принуди да признае!

На следващия ден Скарлет стоеше пред огледалото с гребен в ръка и фиби в устата и се опитваше да направи новата прическа, с която Мейбъл, току-що завърнала се от посещение при съпруга си в Ричмънд, бе предизвикала фурор в столицата. Наричаше се „котки, плъхове и мишки“ и бе много трудна за изпълнение. Косата се разделяше в средата и се навиваше на по три букли от двете страни на главата, големината на които постепенно се увеличаваше. Най-голямата, най-близо до пътя, беше „котката“. „Котката“ и „плъхът“ се правеха лесно, но „мишките“ непрекъснато се изплъзваха от фибите по най-досаден начин. Тя обаче бе твърдо решена да успее, защото Рет щеше да дойде на вечеря, а той винаги забелязваше новите рокли и фризури и ги коментираше.

Докато прибираше с пот на чело буйните си, упорити кичури, долови леки стъпки в антрето на долния етаж и разбра, че Мелани се е върнала от болницата. Когато я чу да изкачва стълбата тичешком, като прескачаше през едно стъпало, тя разбра, че нещо не е наред, защото Мелани винаги се движеше спокойно като тежка дама. Тя се приближи до вратата и я отвори, а Мелани влетя в стаята зачервена, уплашена и някак гузна.

По бузите й имаше сълзи, шапката бе паднала на гърба й, увиснала на панделките, а обръчите на кринолина й се люлееха силно. В ръката си стискаше нещо и заедно с нея в стаята нахлу тежката миризма на евтин парфюм.

— Ах, Скарлет — изплака тя, след като затвори вратата и се отпусна на леглото. — Леличка прибра ли се? Не още? О, слава Богу! Толкова съм притеснена, че ще умра. Едва не припаднах, а отгоре на това чичо Питър ме заплаши, че ще каже на леля Пити!

— Какво ще каже?

— Че съм говорила с тази… с мис… с мисис… — Мелани започна да вее с кърпичка на разгорещеното си лице. — С онази червенокоса жена, Бел Уотлинг!

— Мели, как е възможно! — викна Скарлет тъй смаяна, че не можеше да намери думи.

Бел Уотлинг бе червенокосата жена, която зърна на улицата още при пристигането си в Атланта и която до този момент си бе спечелила лошата слава на най-покварената жена в града. В Атланта бяха надошли много проститутки заради войниците, но Бел се открояваше измежду всички с огнената си коса и крещящите, разголени рокли. Рядко я виждаха по Прасковената улица или в някой добър квартал, но когато се появеше, почтените жени бързаха да минат на другия тротоар, за да са по-далеч от нея. А Мелани бе разговаряла с това същество! Нищо чудно, че чичо Питър беше вбесен.

— Ще умра, ако леля Пити научи! Нали знаеш, че ще се разплаче и ще разкаже на всички в града и тогава ще бъда опозорена — хлипаше Мелани. — А вината не беше моя. Аз… аз не можех да избягам. Щеше да е грубо. Скарлет, аз я… съжалих. Смяташ ли, че съм лоша, задето съм изпитала такова чувство към нея?

Но Скарлет не се интересуваше от етичната страна на въпроса. Като повечето невинни и благовъзпитани жени изпитваше жадно любопитство по отношение на проститутките.

— Какво искаше тя? Как се изразяваше?

— О, езикът й е ужасен, но си личеше, че полага големи старания да изглежда изтънчена, бедничката. Аз излязох от болницата и като видях, че чичо Питър не ме чака с каретата, реших да се прибера пеша. Минах покрай двора на Емерсънови и изведнъж тя изскочи иззад живия плет, където се беше скрила. Ах, слава Богу, че Емерсънови са в Мейкън! И тогава каза: „Моля ви се, мисис Уилкс, поспрете да ви река нещо.“ Нямам представа откъде е научила името ми. Знам, че трябваше да побягна с все сила, но… Разбираш ли, Скарлет, тя ме гледаше тъй тъжно и умолително. Освен това беше с черна шапка и черна рокля, лицето й не беше изрисувано и изглеждаше съвсем прилично, само да не беше червената коса. И преди да отговоря, тя продължи: „Знам, че не бива да ви спирам, но рекох да говоря с оная дърта пуйка мисис Елсинг, а тя ме изгони от болницата.“

— Наистина ли я нарече пуйка? — прекъсна я Скарлет и доволно се засмя.

— О, не се смей. Никак не е весело. Изглежда, че мис… тази жена, иска да помага в болницата. Можеш ли да си представиш? Предложи да дежури като болногледачка всяка сутрин. Нищо чудно, че мисис Елсинг я е изпъдила от болницата — вероятно едва не е починала при тая наглост. А после ми каза: „И аз искам да помогна с нещо. Да не съм по-лоша от другите?“ Знаеш ли, Скарлет, това нейно желание да помогне много ме трогна. Не може да е толкова ужасна, щом желае да подкрепи каузата. Кажи, смяташ ли, че съм лоша, задето мисля така?

— За Бога, Мели, какво ме интересува лоша ли си или не? Какво още каза тя?

— Каза, че наблюдавала дамите, които ходят в болницата, и си помислила, че аз имам… добро лице, затова ме спряла. Събрала малко пари и искаше да ми ги даде за болницата, без да съм казвала никому откъде са. Мисис Елсинг нямало да позволи да се използват, ако знаела как са спечелени тези пари. Как са спечелени парите! Точно тогава си помислих, че ще припадна! Бях толкова притеснена и тъй горях от нетърпение да се махна, че казах: „Но да, разбира се, колко мило от ваша страна“ или някаква подобна глупост, а тя се усмихна и отвърна: „Вие постъпвате като истинска християнка“ — и ми пъхна в ръката мръсната си кърпичка. Уф, усещаш ли миризмата на парфюма й?

Мелани протегна мъжка кърпичка, изпоцапана и воняща на евтин парфюм, в която бяха завързани няколко монети.

— Точно ми благодареше и ми казваше как щяла да ми дава пари всяка седмица, когато чичо Питър се появи с каретата и ме видя! — Мелани се задави от сълзи и отпусна глава на възглавницата. — А като зърна кой е с мене, той… Скарлет, той ми се разкрещя! До този момент никой не ми е крещял през целия ми живот. Каза ми: „Веднага да се махате от тоя парцал!“ Разбира се, аз го направих, а той през целия път на връщане ме прекръстваше. Не ми даде да му обясня нищо и заплаши, че ще каже на леля Пити. Скарлет, моля те, слез долу и го помоли да не й казва. Може би тебе ще те послуша. Леличка ще умре само при мисълта, че съм погледнала тази жена в лицето. Ще идеш ли, моля те!

— Ще ида. Но нека да видим колко пари има тук. Тежичко е.

Тя развърза възела и на леглото се изсипаха цяла шепа златни монети.

— Скарлет, но тук има петдесет долара! И то в злато! — възкликна смаяна Мелани, когато преброи лъскавите монети. — Кажи, как мислиш, дали е редно да използваме… ъъ… пари, спечелени… по този начин? Не смяташ ли, че Господ може би ще разбере желанието й да помогне и ще си затвори очите пред този грях? Като си помисля само от колко неща се нуждаем в болницата…

Но Скарлет не я слушаше. Тя се бе втренчила в мръсната кърпичка и в гърдите й се надигаше чувство на унижение и ярост. В ъгъла й имаше монограм с инициали „Р.К.Б.“. Точно такава кърпичка имаше в най-горното чекмедже на скрина й. Рет й я беше дал предишния ден, за да увие горските цветя, които набраха. Тъкмо смяташе да му я върне, когато дойдеше на вечеря.

Тъй значи, Рет общуваше с онова долно създание Уотлинг и й даваше пари. Ето какъв бил източникът на помощта за болницата. Злато, спечелено от пренесените през блокадата стоки. Как можеше Рет да има наглостта да погледне в очите порядъчна жена, след като ходеше при онова същество! И как бе могла да повярва, че той е влюбен в нея! Това беше доказателство, че не може да е влюбен.

Падналите жени и всичко, свързано с тях, събуждаха у нея и любопитство, и отвращение. Тя знаеше, че мъжете покровителстват подобни жени от срамни подбуди, които една дама не бива дори да споменава или пък най-много шепнешком и със заобикалки. Винаги бе смятала, че само простолюдието си има вземане-даване с леки жени. До този момент никога не й беше хрумвало, че и почтени мъже, т.е. мъже, с които се срещаше в почтени къщи и с които танцуваше, биха могли да вършат подобни неща. Това й откриваше ново поле за размисъл, а разсъжденията й в тази насока я ужасяваха. Може би всички мъже го правеха! Не им ли стигаше, че караха жените си да вършат нещо тъй неприлично, ами си търсеха и леки жени и им плащаха за същото! О, мъжете бяха низки същества, а Рет Бътлър беше най-пропадналият измежду тях!

Тя щеше да хвърли кърпичката в лицето му, да му покаже вратата и никога, никога да не му проговори. Но не, разбира се, че нямаше да постъпи така. Не би трябвало да му дава да разбере дори, че й е известно съществуването на леки жени, камо ли че знае за неговите посещения при тях. Това бе недопустимо за една дама.

„Ах, само да не бях дама — мислеше си ядно тя. — Какво ли не бих му наприказвала на тоя безобразник!“

И като смачка кърпичката в юмрука си, слезе към кухнята, за да намери чичо Питър. Когато мина покрай печката, пъхна кърпичката в огъня и загледа с безсилен гняв как тя изгаря.